Скъпи родители, мили бабо и дядо – мои близки и сърдечни приятели!

28.08.2012 - Най-много се радвам, когато нещо вече лети във въздуха и то е предназначено единствено и само за вас, мили мои майчице и бащице...

29.08.2012 – Хб стига, ве! - никога пък не съм започвал свое поредно писмо по такъв глупав, бих казал идиотски начин. Причината обаче далеч не е в мен, а в тези до и около мен. Използвайки най-уставно полагаемите ми се 30 минути за обедна почивка, вчера реших да ги оползотворя с каквото винаги съм се занимавал - вече от сума години насам. Добре де, ама точно до моето бюро в отдела имаше събрана една агитка от неколцина смахнати глигани, дето вдигаха врява баш над главата ми, с чийто шум определено попречиха да си събера мислите и да ги разположа връз листа хартия и концентрирам по върха на молива (най-образно казано). То врякаха, надхващаха се, спориха, убеждаваха се един друг, попържаха се даже - и всичкото туй защо мислите, че беше? За служебната си работа приказваха, немокаяните – де да бяха обсъждали някой футболен мач, сигурно по-малко гюрултия щяха да вдигнат, а пък и аз щях нещо да науча от тях като неволен и безпристрастен техен слушател. А така, само на половин метър от собствената ми и неприкосновена територия около бюрото, тия направо ми надуха главата с глупостите си. Щом свърши почивката тутакси млъкнаха и се разотидоха по местата, обаче моето лично време беше вече безвъзвратно загубено, което изначало бях определил за благородната ми кауза. Така аз едва успях да положа своите встъпителни слова с обръщението и веднага след тях трябваше да прекъсна мисловния си поток, за да стана ням свидетел на крамолата около мен. В хода на големите проекти се получават и такива “отдушници”, при които когато някой умник намери подходящ събеседник или свой изповедник (нещо като душеприказчик, ако това е думата…), започва безжалостно да го залива с негови собствени мнения по най-наболелите въпроси в отдела на предприятието, съветва мъдро за всеобщото оцеляване на Планетата и ръси мозък около себе си “на ангро”, давайки акъл как всеки би трябвало да си върши работата – без изобщо нито някой да го е питал, нито пък да му е искал (без)ценните съвети. Веднъж така създадена чрез своя първоизточник, искрата се явява запалена и дискусията се разширява от съвсем случайно преминаващ/и покрай образувалата се вече групичка, а така пък започва всеобщото им и взаимно надлъгване. И това по правило става изключително и само в кратките минути за обедни почивки и закуски, защото през останалото време всички сме заети с текущите си задачи и възможност за подобни безпочвени дискусии почти не ни се отдава (освен за по едно бързичко изпикаване, да речем)…

Както и да е - това стана причина вчера да изгубя своя напорист писателски интерес, отдавайки се на своеволия и безцелно пилеене на свободното си време из страниците на Интернета. Какво ме удари пак сачмата, че рекох да потърся някакви чертежи за направата на волска или конска каруца. Отдавна нещо ми се върти из главата, в желанието да си измайсторя една писана каручка, па да я тапосам отпред на плочника, който навремето подготвих уж за предполагаемата ми яхта (е, лодка де - ако трябва да съм малко по-скромен в изказванията си...). Така вместо почти целогодишно да съхранявам въпросният плавателен съд, на неговото място ще взема да си скова една малка каруца – хем да ми краси двора, хем да ми напомня за Етъра и старославно Габрово. Та, с тези и разни други общообразователни въпроси си убивах времето по време на почивката, докато отново не стана 12:30, когато по правило пак се потапям дълбоко в служебните си обязаности.

Много исках да започна този разказ малко по-издалеч - някъде от миналата седмица, когато за последно написах далечните си послания в предишното писмо. Трябваше по план да го изпратим още в събота, но естествено не успяхме и това остана за понеделника. Аз до последния момент се занимавах със записи на снимки, правене за дискове с музика и т.н. В петък вечерта на гости ни беше квартирантката. Тя се оказа много приятна компания за маса (е, че и за в кревата даже – какво пък толкова ѝ е на женицата; тук само установявам фактите, иначе влажни погледи и мераци по нея не съм хвърлял още – сакън, дума лоша да се не чува…) и като се подкарахме с разни мезета и напитки, та откарахме до 01:30 през нощта в сладки приказки. На другата сутрин трябваше да водя Ванеса на урок по музика при учителката - само я оставих в 09:30 и аз отидох да обикалям магазините в съседство. Целта на това мое отчаяно действие съвсем не беше търговска - първо изядох нещо за закуска, понеже от интензивността на вечерните ми аперитиви, аз така и не стигнах до същинската вечеря под формата на храна, а мен само мезета не ме засищат; после на един сенчест паркинг разпънах седалките на колата и му дръпнах такъв здрав и ободрителен сън, какъвто и в казармата по време на пост не съм спал. Нагласих си телефона да ме събуди след час и половина и така изкарах сутринта.

След това взех обратно Ванеса от урока и се прибрахме в къщи. През това време вече Даниела беше разхвърляла да чисти цялата къща и ние побързахме да се ометем от там с единствената и много благородна цел: да не пречим с присъствието си, като ѝ се мотаем безцелно из краката. Ходихме с малката по разни наши магазини и тържища – с една дума, доста добре си прекарахме следобеда. Като се прибрахме, Ванеса започна да свири, а аз се занимах с моите нескончаеми ръкоделия на компютъра. Вечерта ходихме на гости и така съботният ни ден завърши малко по-разнообразно в социално отношение.

В неделя станах по-рано и докато останалите все още спяха по каютите, аз пък необезпокояван от никой отидох на битака. От там закупих редица дреболии и боклуци, с които попълних отдавна съществуващата ми, огромна по своя обем и разнородност колекция от подобни биташки стоки, от които няма място дори за нас самите вече. Обаче самият акт на пазарлък с търговците (за някаква стока, която на мен дори не ми и трябва…), подбиването на цената им до степен на плач от тяхна страна и на края поемането на заветния артикул с ръцете си ме изпълва с един особен вид емоция, която нормалният клиент и обикновен купувач не може да изпита. Няма никакви съмнения вече, че в предишния си живот съм бил евреин – просто сега за малко съм се преродил, но пък качествата ми са се запазили, които аз непрекъснато доразвивам...

31.08.2012 - Днес сме си из дома - за нещастие въртим се всичките накуп, така че спокойствието което имам в момента, може и да не е за много дълго. Макар че е петък като ден от седмицата, за целия тукашен район е почивен заради местния панаир. Даниела поначало не е на работа, но в прибавка с Ванеса, която също не е на училище и моето почтено присъствие в къщи, вероятно ще ѝ дойдем малко в горница да се разправя с всеки от нас поотделно. За сега цари някакъв мир и относително спокойствие, но пък не бива да се забравя, че двете моми все още спят и не са се разкудкудякали с отварянето на очите. Аз нарочно станах по-рано, с благородната цел да драсна няколко реда на тишина, защото само с разбуждането и на останалата част от кошера, около мен тутакси се започват всякакви кандърми, уговорки, поставяне на условия, пазарлъци за закуски и прочие взаимоотношения на дете-родител и обратно, от които аз буквално побеснявам. Точно в такива моменти предпочитам трижди да съм на работа – колкото и неприятна да е тя…

Времето навън е мрачно, но независимо от това, някъде по обяд ще излезем и ще заведем малкото на един от увеселителните паркове – нещо като награда, в зависимост от степента на нейното добро и усърдно свирене преди това. Даниела успя да вземе някакви евтини и многократни билети за трите места, с които ще можем да ходим по всяко време, във всеки един парк в продължение на 12 месеца. Да им се чуди човек на далаверата и икономическия подем на тези капиталисти: само входът за подобна атракция възлиза на съвсем нескромната цена от $72 на човек (е, за децата е малко по-евтинко, ама пък в никой случай не е и наполовина). А тези наши многократни билети струват по $99 на глава от населението - ходи колкото пъти си искаш, стой вътре колкото време имаш на разположение и идвай всеки ден, ако си нямаш друга работа. Къде е сметката на организаторите не знам, но предполагам че за тях бързите и лесни пари взети предварително и сега са по-важни и ценни, отколкото да чакат на някой случаен посетител благоволението, който да заведе трите си деца и още на самото влизане да им остави половината от своята седмична заплата. Не само това, ами за да привлекат още повече клиентела, за всеки три закупени билета по $99, четвъртият ти го дават гратис. Обикновено хората имат по две деца и е съвсем нормално едно 4-членно семейство да посети даден увеселителен парк. С тези евтини билети тази атракция става вече ежедневие. Та и ние, “барабар Петко с мъжете”, рекохме да се възползваме от въпросните скандални намаления на цените – явно, че всички закъсват и нямат посетители в тези трудни кризисни времена; в противен случай едва ли биха си позволили лукса да го направят.

А иначе, специално под нашия покрив, животът се развива закономерно и без съществени разтърсващи трусове. Днес можех да отида и на работа, защото много от колегите ми са в офиса, но реших да си остана у нас и да свърша нещо полезно - като това например, което правя в момента. Ако бях отишъл на работа, трябваше да се крия, докато ви пиша, а сега всичкото става открито и при пълно спокойствие на заобикалящата ни флора и фауна. Чакам всеки момент по пощата да пристигне и поредния лаптоп, който все още не се знае дали ще бъде за Нени или за Ванеса. Вчера вече баят ми беше увиснал носа и почти прежалих $420, които изпратих на продавача без дори да го знам нито кой е, нито пък от къде е (всъщност, човекът е от Сидней, ако тази информация е достатъчна и успокоителна за близо 5-милионният град). Разбрахме се по телефоните и чрез Интернета проведохме пазарлъците, дадохме си един на друг честната дума, ей така, досущ “на бяла аба” дето се вика и аз още миналия петък му преведох парите по банков път. Добре ама онези от банката винаги бавят поне по няколко дни подобни финансови операции и онзи човечец отсреща, съвсем съвестно си е изчаквал сумата да му се появи в сметката, че тогава чак да ми изпраща стоката. Понеже не се беше обаждал от няколко дни, аз вече реших че съм изгърмял и паричките ми са изгорели подир задника на нечий нехранимайко. А пък то виж как момчето излезе свястно и си удържа на думата, Господ здраве да му дава.

Наред с всичко това, докато пиша на компютъра записвам и един видео диск с македонска музика - ако стане сполучлив ще изпратя и едно копие до Габрово, за да имате какво да гледате и слушате по време на сбирки с добри и верни приятели.

Погледнато в малко по-близък и насрещен план, нямаме много набелязани мероприятия. Утре сме на урок при учителката, а вечерта от там отиваме на рожден ден у бачо Гьорги. Неговата щерка прави 10 годинки, та сме канени на софра. Там ще се видим и с други наши общи приятели и със сигурност ще изкараме весело и щастливо. С Неничко се чуваме почти през вечер. И той е добре - работи и изучава професията си вече съвсем отблизо. Не знам дали ще се видим на тази му отпуска, защото той има някакви отдавна организирани състезания и срещи с подобни нему ентусиасти, които си мислят, че автомобилите, които са направили сами и “подобрили” значително от заводското им изпълнение, ще ги качат чак на Марс или най-малко на Луната.

Като споменах за тая луна, че се сетих - онзи ден на 82-годишна възраст почина единственият човек, стъпил с двата си крака на лунната повърхнина. Нийл Армстронг се казва летецът-космонавт, който през далечната 1969 заедно с още един негов колега (на който не му знам името - помнят се винаги първенците, нали така беше...), за първи път в историята на космонавтиката правят няколко стъпки из лунния прахоляк и побиват Американското знаме в тамошната пръст. Тогава съм бил точно 10-годишен и самото събитие аз не си го спомням изобщо, признавам чистосърдечно. А и както научавам впоследствие, предвид тогавашното “желязно перде”, спуснато ни най-дружелюбно от нашите съветски бойни другари, случката поначало не е била така широко отразена в местния български официоз “Работническо дело” или “Отечествен фронт” по снизхождение. Великото дело на двамата американски астронавти е било споменато съвсем мимоходом, само с няколко реда, естествено за да се даде превес на по-крупните дела, извършвани от великите държавни глави Живков, Брежнев и останалата клика покрай тях. Такива са били времената, пак ще си кажем. Интересното обаче в случая е друго, че самите американци на няколко места и в продължение на години наред, чрез разни публикации опровергават това тяхно историческо кацане на Луната, отричайки го да е било истина - споменават се дори за някакви секретни документи, които уж доказвали вероятно евтина Холивудска продукция и употребата на филмови декори за сюжета. Колко от всичко това разбира се е истина и къде лежи тя в космическото пространство аз не мога с точност да коментирам, поради незнание и защото не съм запознат със случая. Тук само споменавам фактите – такива, каквито са ми били поднесени и във вида си, в който съм ги чул или видял. А пък дали действително е било така или не и колко от всичко това е плод на лъжа и измама - да му мислят историците и онези, които съчиняват книгите. Така или иначе обаче, човекът вече го няма на тоя свят и повече от сигурно вече е, че той е отнесъл и тайната със себе си в небитието…

А понеже нямам нищо повече, което да добавя в старателните си писания, своевременно спирам до тук, за да не напиша пък и някоя глупост, дето няма да ви е интересна. Естествено от понеделник нататък, като се завърна на работа ще възобновя своята кореспонденция - основно през обедните почивки, но и по всяко едно удобно за целта време. Сега се залавям с други дейности, първата от които е да изляза на двора и да си нагледам асмите. От голямото им обрязване, което направихме преди месеци, сега само една е покарала - другите или все още спят зимния си сън, или пък вече са изсъхнали и отдавна мъртви. Чакаме с нетърпение дъжда, който да напои насажденията, защото тук отдавна не е валяло и всичко е изсъхнало най-безобразно (а водата от маркуча е скъпа, понеже минава през водомер). До нови срещи...

03.09.2012 - И днес пак е понеделник, а ние отново сме на работните си позиции. С няколко думи ще опиша изминалите почивни дни, които не се откроиха с нещо грандиозно или величествено, с което да заслужат моето внимание. Единственото хубаво нещо беше, че петъкът ни се яви почивен ден, заради селския панаир, та поне с 20% съкратих срещите си с доволно опротивелите ми вече лица и физиономии в офиса (канадката междувременно напусна – някой я “изтегли” към себе си, че да му е под око; adieu, ma tendre Gйraldine)…

След като свършихме най-различните си задължения до обяд, следобеда за няколко часа отидохме в един от атракционните паркове на Gold Coast. Сляхме се за малко с тълпата от почиващи “зимовници” (не мога да употребя думата “летовници”, защото австралийското лято е още твърде далече - в пряк и преносен смисъл, като календарна дата и температура на околната среда). Там изгледахме няколко представления и едно 4-мерно кино; поскачахме малко по влакчета и разни люлки и това ни беше цялото развлечение за деня. Тук не случайно използвам термина за 4-мерното кино. До сега бяхме свидетели само на обемното възприятие от екрана, което действително създава дълбочина пред погледа и представата, че зрителят е там, съвсем в центъра или около самото място на действието остава съвсем реална. Четвъртото измерение обаче дойде с още по-ефектни действия, от рода на вятър от вентилатор в залата, който пресъздава обстановка, когато се движиш например с мотор из тесни и задръстени от народ и коли улички, с повече от 300 км/ч. Друг интересен сюжет е, заставайки пред някой, който има навика да плюе в лицето ти, когато говори. Тогава от предните седалки съвсем синхронно с прожекцията на филма започват да пръскат дребни капчици вода и ефектът от това е действително поразителен и шокиращ. Следващият елемент на четвъртото измерение е движенето и тръскането на седалките. Целите редове подскачат и ако прожектират земетресение или изригване на вулкан, съвсем спокойно някой зрител с по-слаби бъбреци може да се изпусне в гащите и така да стане за резил на останалата аудитория. Чакаме сега да видим какво ще бъде петото измерение - сигурно от екрана ще започнат да замерят с камъни и сопи или направо ще ни гърмят и обстрелват с картечници (в зависимост от съответната историческа епоха, за която е създаден филмът). Независимо от всичко, ефектите са много силни и вълнуващи, емоционални и интересни…

След като се налудувахме там барабар с дечурлигата, отидохме до нашия търг, където често ходим и с Нени за разни боклуци. Нищо не си харесахме обаче и от там се прибрахме с празни ръце. Вечерта ни мина вяло и безапелационно, в мотане из нас и гледане на скучната телевизия. Това с гледането на телевизията също не е съвсем вярно като твърдение, защото напоследък изглежда са сменили предаванията и по всичко личи, че цифровите (дигиталните) предавания няма да могат да се гледат с обикновените антени за ретранслаторите на Градище, Петкова нива, Киселчова могила или пък вр. Ботев, с които ние купихме къщата (е, макар и не баш от Градище или “Кисел’цата”, но на местна почва също има подобни предаватели и ретранслатори, чрез които се осигурява достъп до телевизионния сигнал – Австралия все пак не е и чак толкова изостанала; да не би пък някой тук да остане с погрешното си впечатление). Сега проучвам този въпрос и май ще се наложи да ги сменям, за да се приемат отделни телевизионни програми, които не влизат в аналоговия стандарт. Поради тези причини ние сега по-често гледаме разни филми на дискове, вместо да се зверим в самата телевизия - аз специално не се оплаквам от това, защото австралийските блудкажи изобщо не ми липсват, обаче Даниелчето си е свикнала с нейните следобедни състезания и вечерни пенсионерски предавания, които тя следи с повишен интерес и току само ми дава зор да взема някакви спешни мерки. Онзи ден даже и на покрива се качвах, уж да погледна за някакъв видим и лесно отстраним дефект (искрено очаквах, че кабелите само са се разкачили от ветровете и се надявах да ги оправя, докато тя още се преоблича дето се вика, обаче повредата се оказа “по-дълбочинна” и май ще викаме майстори да я отстранят).

В събота всеки от нас продължи със своите собствени занимания, докато стана време за излизането ни към 14:00. Урокът на Ванеса беше при учителката, а след това за вечерта бяхме канени на рожден ден. Естествено тържеството мина весело и шумно, като се прибрахме чак в 02:00 посред нощ. Даниела съвсем изстина и на другия ден беше вече болна, със зачервено гърло и пресипнал глас. Това всъщност дойде добре дошло поне за останалите членове на семейството и най-вече за комшиите, защото през целия ден у нас цареше мир, тишина и спокойствие – в противен случай тя не спира да грачи нещо и да опява, а пък вече в комбинация и с кудкудякането на Ванеса, у нас става “весело” като в пилчарник. Вчерашната неделя беше и денят на татковците, който ние не можахме да отпразнуваме достойно, поради заболяването на майката. На таткото пък му пушеше главата още от предишната вечер, така че времето ни мина предимно в свободни занимания и лентяйство. Едва чак вечерта се усети някакво размърдване на духовете около нас (махмурлукът ме беше поотпуснал…), когато направихме резервациите си за мотел в Мелбърн. По принцип нататък заминаваме веднага след Коледа, за да отпразнуваме Новогодишните празници заедно с Цецо и тамошните ни приятели. Те пък от своя страна са наели някаква огромна къща за няколко семейства и три дни ще изкараме на около 250-300 км от големия и шумен столичен град (столица на щата Виктория, пояснявам). После ще се върнем в Мелбърн и ще отседнем у Цецо, за да посрещнем и Новата 2013 година - отново с всички останали и то само в случай, че до това време светът не се е свършил вече окончателно (както злите езици предвиждат това да се случи още някъде през Декември, но точната дата е малко противоречива и все още е спорна; а пък иначе ние този край отделно сме го зачакали още от 2000-та и той все не идва и не идва, та да мирясаме всички и да освободим земята от излишното си присъствие). Стаята в мотела, който е в непосредствена близост до въпросната къща за гости, всъщност ние сме запазили само за всеки случай. Ако има достатъчно места и за нас в къщата, при всички положения ще бъдем там заедно с цялата компания - ако ли пък не, ще се намираме буквално през улицата. През цялото време ще сме накуп с останалите приятели, а в мотела ще се прибираме само за едното спане (и то ако се налага или усетим остра нужда от сън; в противен случай ще сме включени в режим на денонощен моабет и веселие)…

Продължавам търпеливо и наивно да си чакам пристигането на лаптопа - човекът най-после се обади в четвъртък, че го е изпратил с бързата поща и по закон трябваше да го получа още на следващия ден (петък). Добре ама нали тогава беше градския панаир и съответно денят неработен, та всичко остана уж за понеделник. Обаче днес е вече вторник (ами стана, я - докато ви опиша всичко това, то времето си хвърчи), а аз до този момент нищо не съм получил, което отново ме хвърли в тревожни размисли и повсеместни попръжни. Ако и довечера не пристигне нищо по пощата, вероятно ще получа удар заради парите, които броих на вятъра - но нека за сега да изчакам хладнокръвно първо да се прибера у нас, а не да прибързвам с умирането все още; нали докато човек диша, живее и надеждата му с него...

07.09.2012 - При обичайната заетост на работа и с предпразнично настроение започвам обобщаването на събития и факти от последните дни на отиващата си вече, поредна за годината седмица. Освен, че предстоят двата почивни дни и това донякъде просветлява посивелият ми от търговски неудачи живот, други причини като че ли нямам, за които да тържествувам. Е - живи сме, здрави сме; на работа сме. Обаче от лаптопа, който платих точно преди две недели няма и следа, а продавачът само шикалкави по телефона и ме убеждава, че го е изпратил още миналата седмица. Разходите подир него вероятно ще влязат в графата “Планирани загуби” и ще се задоволя с благородното усещане, че съм помогнал на някого с $420 (бял ден да не види дано, нехранимайкото му недний!). Не че е кой знае какво чудо станало, но разочарованието от неуспеха изобщо не ме прави щастлив, а това ми състояние пречи не само на мен самият, ами и на ближните наоколо. Майната му - ще търсим други разрешения на въпроса…

От ежедневните ни междуконтинентални връзки разбрах, че вече сте получили нашата предишна и много скромна пратка, което е един добър знак за щастие и радост на всички (оставаше пък и тя да се беше затрила някъде по пътя, та хептен да ми се затвърди куцузлука). Планове за почивните дни нямаме, освен това предстоящо събиране на българското землячество по случай Съединението на България. То пък по някакво стечение на дати и обстоятелства, тази година се пада да отпразнуваме точно на 09 Септември - каква ирония само; чудя се вече дали изобщо да ходя...

Сега, както мисля само за провала на своята неосъществена сделка с този проклет компютър, та като че ли съм си глътнал езика – всъщност, аз него (езика, демек…) изобщо не го ползвам в изписването на тези мои мрачни редове, но все пак; акълът ми сякаш не е тука – ебаси в какво шибано положение изпаднах. Поради тези причини не мога да сътворя нищо смислено и интересно, за което моля да бъда задочно извинен - ако в понеделник ми се подобри състоянието, ще продължа с повече ентусиазъм - сега съм просто съкрушен... Единствената малка радост в тази връзка ми създава надеждата, че човекът от България ми е изпратил бъклицата и тя вече пътува насам, за да немери най-почетното си място на някоя от лавичките и поличките в механата. Намерих обявата за нея съвсем случайно на някакъв български сайт за търговски обмен на стоки (Продавалник или нещо подобно). Набързо с 2-3 думи се разбрахме с търговеца, пратих му 20-те долара, които искаше и всичко вече е в ход. Пак снощи, както се бях ядосал и вече набрал достатъчна търговска ярост и инерция, та поръчах и едни нови столове за кухнята. Ние отдавна им се каним на нашите да ги сменяме, че се изтъркаха от употреба, макар последните да не са счупени, ако се погледнат отстрани. Обаче тези домакински вещи са толкова евтини вече, че не си заслужава старите да се поправят или освежават - направо се подменят с нови. За четири стола платих $169, като изпращането им по пощата е за сметка на компанията - те поемат масрафа. На нас ни трябват само три - четвъртият може да го подарим на някого. Квартирантката прояви желание да прибере нашите стари столове и ние с готовност ще ѝ ги преотстъпим - в противен случай трябва да се чудя къде да ги изхвърлям, защото са обемисти и не могат да се напъхат в кофата за домакинския боклук; даже и на части да ги разглобя. Обаче почивката ми свърши; ей, че тъпо - потапям се в кацата с катрана...

12.09.2012 - И както нищо не правим и само чакаме да ни мине времето, неусетно дойде и следващата седмица, а аз така и не помня вече до къде бях стигнал с разказа си. Понеже напоследък взехме по-редовно се чуваме и виждаме с тези компютри, забравям какво съм казал и какво съм премълчал - губя нишката на информацията, един вид. Мисля, че за последно описвах тревогите си около непристигналият ми от Сидней лаптоп. Ами той продължава да не е пристигнал и към днешната дата и час - аз не само предполагам, но започвам и да съм сигурен вече, че въпросният никога няма да стигне до нас, по простата причина, че най-вероятно пък не е бил изобщо изпращан. Това са мои догадки и тъмни съмнения, които нито могат да се докажат, нито могат да ни доведат до някакъв щастлив край или по-ведра развръзка на проблема. Продавачът твърди и се кълне, че го е изпратил; аз от своя страна не съм получавал нищо и всички сме прави по принцип, само че аз съм малко по-малко прав, защото все пак от моя джоб излязоха парите, а насреща си нямам нищо в замяна, освен един гол… охлюв, бре (не е това, което си помислихте отначало)…

В такива и подобни мрачни настроения посрещнах съботния ден, когато рано сутринта ходих и до двата пощенски клона в нашия квартал, за да търся “от умрял писмо”. Навсякъде ми казаха, че за да направят те издирването на някаква си евентуално изгубена пратка, първо им е необходим номерът ѝ, както и да знаят данните поне от коя поща тя първоначално е била изпратена. А тази информация липсва тотално, защото самият продавач я няма в наличност - просто защото такава изобщо не съществува, според моите черни предсказания и смразяващи предположения. Върнах се неудовлетворен в къщи, защото наивно продължавах да се надявам на някакво чудо и че пощаджийката ще бъде достатъчно любезна да открие точно моята (несъществуваща) пратка измежду хилядите останали колети в склада - иглата в купа сено сигурно по-лесно би се намерила; както винаги нашият случай е малко по-тежък и специален.

До обяд имахме урок с учителката, а следобеда излязохме на разходка. Ходихме пак до един от парковете с люлки, пързалки, аквариуми и други атракции. Привечер се прибрахме и аз опалих камината на двора. Бях омесил малко пробни кебапчета - колкото за доказване изправността на рецептата. И там имах известни разочарования, защото каймата беше стояла дълго време замръзнала в камерата на хладилника и изглежда това до голяма степен вреди върху качеството на крайния продукт. Другият път ще пробвам с прясна кайма, направо от касапина и ще докладвам за резултатите. За съжаление в Австралия не продават такива готови полуфабрикатни изделия от националната ни кухня и всичко, което ние харесваме и искаме да опитаме като вкус, трябва да си го приготвим сами. Даниела е овладяла тайната на кюфтетата, но аз още ентусиазирано експериментирам с направата на кебапчетата…

В неделя до обяд се занимавахме с домакински мероприятия и дейности от общ характер, а следобеда отидохме на българското събиране по случай Съединението на България. И там бяхме само шепа хора, почти все едни и същи с малки изключения, но изкарахме доста весело. Толкова весело, че на края една малка пиянска групичка отидохме да си довършим започнатото през деня у Желязко, който е и президент на клуба, та съвсем се оплескахме и на края малко омаскарихме иначе най-големия ни български празник (Съединението на Източна Румелия с Княжество България е по-важно и от Третомартенското уж Освобождение на руснаците даже, ама сега не ми се впуска в обяснения на исторически подробности).

Седмицата започна с интензивния си ритъм и обичайното напрежение на работа. В понеделник вечерта с Ванеса ходихме да се срещнем с един наш познат, който търгува с музикални инструменти и по-специално с големи електронни органи. Той искаше да я чуе как свири, да разбере какви са ни намеренията за бъдещето и междувременно ако се натъкне на някакъв подходящ инструмент, да ни се обади, за да го купим. Нивото на Неси вече започва да излиза извън възможностите на нашия орган в къщи и за да може тя да върви и напредва в свиренето, трябва да мислим за нещо по-професионално.

Вечерта Неничко ни беше на гости - този път сам, защото Меган ходи на училище до късно, та нямаше как да дойде и тя. Той пък по време на неговите похождения през почивните дни изглежда е настинал, защото не му беше никак добре - хапна набързо, взе едни хапчета и си тръгна. Днес е вече сряда и продължава да е болен - напред щеше да ходи на лекар, за да му изпише лекарства. Трябваше да тръгне за обекта, но сега това ще стане в петък, ако е по-добре. Ей това се случва около нас - нищо вълнуващо общо взето, но все има за какво да мислим и да се тревожим...

17.09.2012 - Около нас затишието се запазва с константната си величина и в житието ни продължава да не се случва нищо извънредно. Най-интересното събитие несъмнено беше отбелязването 80-те лазарника на скъпата ни майчица, който ритуал се извърши с всичките му подробности баш навръх рожденият ѝ ден в събота вечерта (15 Септемврий, лето Господне 1932…). Преди това бях зает с разнообразни служебни задачи - съчиняване и писане на покани за Коледното тържество на българската общност; имах и други странични кореспонденции и комуникации, поради което не ми остана много време за моите подробни отчетни дописки.

В четвъртък вечерта имахме мило посещение на две наши булчета, дето се наговорили да минат вечерта и да се видят с Даниелчето. Добре ама завалийките се натресоха и на мен, като неин неотлъчен семеен придатък и трънлив израстък, че като ги вкарах всичките в механата си спретнахме едно много стегнато и вълнуващо тържество, макар и не съвсем планирано. Едната по някое време си тръгна (на Доктора жената), но с другата си събеседвахме до среднощ, която впоследствие остана и да спи у нас в резултат на вече доста напредналият нощен час (разбира се, че не при мен, а в резервната стая, която сегиз-тогиз като се наложи ползваме и за изтрезвително помещение). На другия ден всички бяхме на работа, но добре поне че беше петък, та поминахме малко по-леко със служебните си натоварвания.

В събота станах рано да вървя за месо от нарочен касапин. Исках да го смеля и да направя кебапчета за вечерта. И след като изпътувах близо 60-70 километра из улиците на града, в крайна сметка се прибрах с една свинска плешка на цена $3.99 килото (бензина тук не го смятам, защото го отчетох в друга графа – “Разходки и удоволствия в тиха ранна утрин...”). Така веднага след като се прибрах се заех с приготовлението на каймата. Разбивах майонеза, занимавах се и с други неща, докато стана време за урока на Ванеса. С нея излязохме в 11:30 - след час бяхме в студиото на учителката, която ни го отстъпва понякога за упражнения и допълнително свирене. Обикновено това става в случаите, когато е заета в катедралата с разни мероприятия и ние използваме времето за репетиции, докато я чакаме. Така урокът свърши официално чак в 15:30 и докато се приберем, трябваше вече да посрещаме и гостите. То пък добре стана, че те закъсняха малко, та имах достатъчно време да нацепя пъновете и запаля оджака за скарата. Времето все още не е подходящо за моабети на теферич, защото или духа вятър на двора, или пък е достатъчно хладно навън - точно толкова, колкото да не е приятно за по-дълго заседяване по масите (нещото обаче, което ние най-много си обичаме и тачим...)

20.09.2012 - Седмицата пак замина - с много зор на работа и допълнителни неприятности (пак от там). Онзи ден вече стана ясно, че дните ми в тази компания са преброени и считано от следващия петък насетне, моите скъпо платени, но особено висококачествени услуги няма да са им нужни повече. Разгеле, защото аз и без друго напоследък не можех да ги понасям - всичките до един, без никакви изключения. Сега не ми се отварят нови теми, за сравняване степените на подготовка и прецизност между един европеец като мен например и образованите на местна почва некадърници. Просто вземам си дърмите и се махам, като с най-голямо удоволствие това щях да направя още веднага, щом чух за съкращението - но отново финансовите интереси ме карат за кой ли път пореден да си наведа главата и пречупя гордостта на личността си. Ще им взема парите за още една седмица (да не вземе някой тук да ми завиди пък, без да се вземат под внимание текущи разходи за ежедневни нужди и човешки потреби). Нямам много други алтернативи за работа, защото през последните няколко години съвсем се бях откъснал от тези проблеми. Не съм поглеждал и каква е ситуацията на работния пазар (борсата, така да се каже) и дали има търсене на такива специалисти като мен. Тези дни и с това ще се занимая, белким пък излезе нещо от някъде…

Онази вечер имах невероятни проблеми с Интернетните връзки в къщи. Някой успял да използва моя адрес и от него започнал да разпраща компютърни вируси и друга помия. Обаче от компанията бързо улавят хакера и го изолират, само че в същото време онези блокирали и моя достъп до Интернет. Та имах разправии по телефона цяла вечер, докато възстановим всичко така, както си е било преди този инцидент.

Снощи пък трябваше да се подготвяме за днешното ни ранно ставане - Даниела и Ванеса заминаха сутринта за Аделаида, но полетът им беше в 06:30. Заради единият час пътуване от нас до летището в Бризбън и още толкова време, необходимо преди отлитането на самолета, аз вече в 05:20 бях на обратния път за насам, а в 06:10 – и на работното си място даже. Довечера ще стоя тук, докато ми виждат очите, след което се прибирам на спокойствие във вече опразненият от глъч и шум дом. Имам запланувани множество дейности, но за колко от тях ще ми стигне времето, не знам все още…

21.09.2012 - И днешният ден е белязан с някаква светла дата, ама не помня какво точно беше. Дали пък не е Кръстов ден, а? – нарочно ще проверя довечера в календара, пък белким го запомня. Аз продължавам с последните си издихания да изтлявам на тази работа и колкото повече наближава закономерният ѝ край, толкова по-силно я намразвам и ненавиждам. Но то е така с всяко старо нещо - надеждата за новото, неизвестното и ужким по-доброто винаги надделява над чувствата в момента. Така е даже и при повторната (а и всяка следваща...) женитба - спомням си като се разделихме навремето с моя дразнител и отидох да живея временно при Методи, изпълнен с най-грандиозни и велики мечти за бъдещето, на една от нашите многобройни алкохолни вечеринки той ми каза следната велика мъдрост: “Какво точно представлява втория брак? – Един отчаяно-ентусиазиран скок, от трън та на глог!”, защото и той има доста стаж по темата със женитбите. Та и аз сега се надявам, че следващата ми работа ще бъде по-търпима и поносима от тази и с тези светли надежди, още снощи засилих няколко кандидатски молби, пък да видим какво ще става от тук насетне. Както всяко начало си има своя край, така и моята поредна работа, бавно но сигурно се изнизва пред погледа ми. Лошото е само, че нямам резервни варианти и други алтернативи. А като се прибави и общото трагично състояние на световната икономика и в частност на австралийската, нещата може да отидат и съвсем към плач. На всичкото отгоре наближава и Коледно-Новогодишния сезон, в който всеки мисли повечето за почивки, а не да назначава нови работници и служители. Плюс в добавка идва и почетната ми средна възраст (което всъщност е с обратен знак и съвсем не е положителна величина). Тук, както и навсякъде по света търсят кандидати поне с 20-годишен трудов стаж, но не по-възрастни от 25-30 години. Е, аз от своя страна ще правя всичко възможно и каквото е по силите ми за намирането на нова работа, но се опасявам, че пред мен се е задала една неопределено дълга неплатена отпуска...

Снощи работих до късно, че трябваше нещо да се свърши спешно. Прибрах се чак в 18:30, когато навън беше вече мръкнало. Мислех да си разтъпча малко кокалите, но в тази тъмница не ми се излизаше и се занимавах с моите ръкоделства в къщи. Трябваше да си актуализирам резюмето, с описание на последната работна позиция и характер на дейност. После намерих 5 обяви за работа и изпратих по един комплект документи на всичките. Бъзиках се с компютъра до някое време и докато се обърна беше станало 23:00. Не съм и ял даже като хората - умишлено хапнах нещо на един крак, за да не се заседявам на софрата. Щото аз седна ли един път, ще рече салатка някаква да си направя, колкото за по едно разяждащо аперитивче или пък нещо на танур да си нарежа – с лечебна цел, да лекувам холестеролните си отпадъци с ракийка и червено винце. А аз последното не го долюбвам особено много и все го отбягвам, пущината. Даниела е купила едно кисело и горчиво вино, което е толкова противно, че чак разваля вкуса на лимонадата, с която си го разреждам. Аз обичам сладки и тежки вина, които пък не били чак дотолкова полезни за организма – добре де, ама на мен баш те са ми вкусни на езика, а не горчилаците на Винпром-а. И нали всичко вече правим по рецепти и с лекарски предписания, та сега и пиенето ми е под контрол и с някаква ограничена мярка…

Довечера ще имам по-малко служебна работа в къщи и ще мога да посвърша барем една част и от личната си дейност. Имам да пиша разни неща, да творя и т.н. Утре съм запланувал да отида в Бризбън. Намерил съм един майстор на компютри, който ми предложи да погледне повредения лаптоп на Ванеса и ако може да го поправи. Та се надявам с неговите способности и умения да му възкръснат житейските функции и способности – независимо, че гаранциите за това са никакви, надеждите ми отново са големи.

А пък онзи ден моля ви се, когато ми казаха че ми прекратяват договора, какво ми стана не знам, но ме затресе нещо в главата и като си седнах съкрушен и смазан на бюрото, ето какво сътворих. Стори ми се ритмично и в същата минорна тоналност, в която ми скърца душата и сега - после пък ми досвидя да го изтрия; амчи любовна лирика си е то все пак, не е куха и изпразнена от съдържание проза. Препечатвам го тук без съкращения, само с известни малки подобрения:

Аз помня още първата ни огнена целувка,

когато плахо в лепкавия сумрак на нощта,

дари ме ти с най-женствената си милувка,

и в този миг открих искрицата на любовта.

Хлапак бях аз тогава – а пък ти каква мома...

Едва завършил своя трети прогимназиален клас

и към село си побързвах - да се връщам у дома,

че без теб тъй скучен бе ми, дългият учебен час.

Но пък и самин не можех – трудно беше, не шега;

за живота много книги, в захлас не бях аз твърде чел -

и той така жестоко ни помете с ледената си вълна,

даже помен не остана от романът наш, доволно смел…

Сега сме вече стари, с отдавна мъртви за любов души.

Покрай внуци и деца изтлява бавно земният ни път.

Ти до теб с един по-близък, аз при друга с чужда плът -

копнеещ вечно за един със друг и тежки от сълзи очи,

безмълвно чакам Господ Бог отново да ни събере,

вече там високо и далеч от хора - в своя тих небесен рът…

Още си бия хала на главата: какво аджеба, ме цапна в слепоочието онзи ден така зловещо, че да напиша всичкото това? За коя целувка иде тука реч и коя ще да е таз моя пуста, пламенна любов голяма? Боже, мили – абе аз да не би да съм писал за безпределната си любов към работата? – ами да, това със сигурност е моята “невъзможна” любов. Такава няма на земята – а не мисля да я има и горе в небесата. Но коя е все пак музата на тези стихчета – нямам и идея даже кому съм посветил това (или пък причинил…). Със сигурност обаче ще се допитам до всички мои почитателки и ухажорки - дано някоя от тях да си признае (и припознае себе си)… Изперколясах хептен вече, мамка му – щом и стихове почнах да съчинявам; а пък е едва вечерта на отминаващият вече съботен ден…

24.09.2012 - Навлизам във финалната отсечка на поредната ми своеобразна надпревара и борба за парчето хлебец сух. От миналата седмица започнах да разпращам по някоя и друга молбица за работа, но за сега обратната връзка някак си отсъства, липсва. Ежедневно ще проверявам каква е ситуацията и своевременно ще си подавам документите, пък ако на някого дотрябвам и е решил да ми даде пореден шанс в живота, най-лесното е да отида на новото място. Само че първо трябва да ме поканят, че тогава чак да се глася за път.

Самотните ми дни също свършиха - неусетно бързо, защото си имах достатъчно много занимания из къщи, та не съм скучал. В петък вечерта се занимавах с изпращане на молби за работа. В събота сутринта станах както обикновено по-раничко, че да си свърша още някоя работа преди да изляза. В 09:30 имах среща с един човек от Бризбън, на който трябваше да занеса повредения компютър на Ванеса, с надеждата да го поправи. От там хукнах по мои търговски обекти, които не бях посещавал, откакто се откъснах от този район - близо 15 години вече. По път спирах из месарници и зеленчукови магазини, отбивах се в крайпътните гаражни разпродажби, по магазини за компютри ходих - въобще направих си една много произволна и безцелна екскурзия, чрез която оползотворих и убих по най-качествен начин почти целия ден. По някое време, докато безпризорно се търкалях из улиците на столичния град, по телефона ми се обади един търговец, с когото отдавна имах предварителна уговорка да купувам едно дебело корабно въже от него. Та ходих и тази стока да си прибера, която запълни целия багажник на колата. Взех едно парче с дължина 60 м, но понеже е дебело и грубо - хем много място заема, хем и доста тежи. С това въже ще намотая лампите до скарата на двора, защото старите вече са прогнили и са започнали да се разпадат.

У нас се прибрах чак към 17:00 - ожаднял и премалял от глад. По някое време из града си купих една лимонада, колкото да не припадна докато карам, но от обикаляне и търговия не ми останаха сили и време да обядвам. За това всичкото си го взех на един път с вечерята - салати, аперитиви, първо/второ/трето и т.н.

В неделя също се занимавах из дома, главно с писане и други странични дейности в промеждутъците. В ранния следобед излязох за една кратка колоездачна обиколка из квартала, след което пак продължих до вечерта. По някое време Нени дойде с Меган да си вземе нещо от нас, но не се застояха много, защото бързаха за някъде. Разбрахме се, че другата неделя ще ни дойдат на гости за вечеря и по-дълги раздумки.

От чудене какво да правя снощи, сготвих един мощен боб, който сигурно ще има да си ям сам до Коледа поне. Още не съм го опитвал на вкус, защото снощи бях вече подхапнал набързо, а боба вря до 23:00, когато го изключих и оставих да изстива на котлона. Накълцал съм му едни пресни мерудии, разни остатъци от пушени сланинки – въобще, стана изключително диетичен.

Довечера ще ходя до Янкови, той нещо да ми погледне компютъра и вероятно от тях направо ще поемам към Бризбън, от където трябва да си прибера домочадието след тяхната ползотворна и творческа екскурзия до Аделаида. Самолетът им пристига много късно – чак в 23:30 и докато се приберем и легнем ще стане сигурно 01:00. Аз тези дни започвам работа все рано - в 06:00 съм вече тук и карам по 12 часа смяна. Но от другата седмица като си остана в нас, ще почивам повече и ще се отдам на забавления и лични удоволствия.

В петък следобед трябва да бъдем в катедралата при учителката на Ванеса, защото тя ще има самостоятелна изява в неделя и трябва да репетира по-усърдно. От там насетне ѝ започват изпити и други ангажименти, като всичките са струпани през Октомври - така просто се случи, че някои се паднаха дори в един и същи ден. Сутринта е изпита по пиано, а следобеда Ванеса е на един фестивал, на който ще мери сили с много добре подготвени азиатски деца (предимно корейчета, които са като малки пружинки във всяко едно отношение)…

27.09.2012 - Предпоследен ден на работа и последно мое включване за тази част от повествователната ми лична драма. Довечера като се прибера у нас ще подготвя малката пратка и заедно с другите дреболии за вас, в събота или още утре ще я изпратя на пощата. Нямам нищо ново, с което да се похваля или да раздвижа скучните редове, които нижа като черни мъниста ден след ден. От следващата седмица насетне, като остана сам-самичък в нас, ще си събера ума и ще мисля какво да предприемам от тук нататък. От време на време изпращам по някоя и друга молба за работа, но всички те са или неуспешни или неподходящи за моя опит и експертиза.

И тъй като в продължение вече на цели 10 минути стоях и се зверих в монитора, без да мога да напиша нито ред, приключвам набързо тази страница с надеждата, че с отварянето на другата, нещата може да са се променили и подобрили.

Сега на всички изпращам горещите си прегръдки и целувки, като ви желая много здраве и спокойствие. Не се притеснявайте за нас, защото ние сме добре и временното ми оставане “на улицата” (па макар и поредно...), не е някакъв трагичен фактор, който да помрачава живота и настроението ни...

Единствено ваш и (не)покорен син: Ангел…