Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06.2019 10:47 - Писмо No 57 (X-XII.2012) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 183 Коментари: 0 Гласове:
1



Скъпи мои и наши: родители, приятели, близки и роднини!

09.10.2012 - Дадох си няколко дни почивка, поне откъм писането на писма и докато се обърна, всъщност изминаха цели две седмици, откакто не съм драсвал нито ред. Свикнах вече с тези мои задочни репортажи и винаги, когато съм възпрепятстван да пиша, усещам липсата им. Има разбира се и друга, много по-сериозна причина за моето мълчание – вярно, че оставането ми без работа съвсем наскоро осигури възможността за всякакъв вид лични творчески занимания, предвид изобилието от свободно време, с което разполагам за момента, обаче наред с това последните пък попречиха и нарушиха ритъма на останалите ми дейности, една от основните от които беше писателството (и то най-вече през работно време; естествено, през обедните му почивки). В същото време и малката Ванеса излезе във ваканция и докато мама беше на работа през деня, ние с нея трябваше да се занимаваме с личното си самоусъвършенстване. Така тя вече имаше по-много време за свирене, което все пак успя добре да използва и сега подготовката за бъдещите ѝ концертни изяви и най-вече за изпита по пиано са на доста високо ниво.

Освен със страничните си дейности по домакинството и къщата, ежедневно трябваше да се ровя и из обявите за работа, за да подавам съответните молби - белким ме вземат пак на някъде, че благата от рогът на изобилието да потекат отново като пълноводен поток през пролетта. В последните няколко години се бях откъснал от тези скучни действия и манипулации, защото просто така се случваше, че само сменях работните си позиции и прелитах като синигер от едно място на друго - без особени затруднения. Такива бяха времената тогава, а пък и работа имаше като че ли повечко. Сега обаче е настанало едно доста голямо и застрашително затишие на всички работни фронтове и намирането на нова работа ще бъде съпътствано с много мъка, гърчове, лишения и дълбоки компромиси от моя страна. Но аз се надявам, че рано или късно с Божията воля и помощ нещата ще се развиделят и отново ще се закача на някой трън. А и самото финансово състояние на малкият ни семеен съюз не се намира в състояние на нищета и криза - така че поне от глад и жажда няма да умрем. Даниела работи усилено и от време на време взема по някоя допълнителна смяна, докато в същото време аз натискам канапето или трия с гъза си столовете из нас…

От днес малчуганите се завърнаха по своите училища за последния срок от този семестър, а и за тази 2012 учебна година. През този период на мълчание и застой веднага след свършването на предишната ми работа, особени събития не са се случвали около нас. На следващия ден, след приключване на моята поредна служебна ангажираност, Неничко дойде за малко в къщи. През повечето време от деня бяхме заедно с него и именно тогава изпратихме предишното писмо с няколко диска информация, заедно с едно кратко писъмце и картата. Като правя сметка на дните от тогава до днес, би трябвало вече дори да сте го и получили. Спомням си, че този ден беше събота, а ние вечерта щяхме да имаме гости. Меган също дойде у нас - стана хубаво и весело тържество. В неделята пък много рано трябваше да водя Ванеса в катедралата, където тя изнесе самостоятелна програма, замествайки учителката си, която по това време беше на почивка. Неси акомпанираше на органа църковния хор по време на сутрешната служба, а на края свири и на пианото.

Седмицата след това се изниза много бързо, всеки зает с личните си занимания и интереси. В някой от миналите петъчни дни ходихме на малка еднодневна екскурзия с едно корабче. Вкараха ни достатъчно навътре в океана и от там наблюдавахме играта на китовете, по време на тяхната ежегодна миграция от северните морета за насам. Обикновено през този период на годината те идват на по-топло тук, за да родят малките си, след което пак поемат обратно по безкрайно дългото трасе към полюса. Успяхме да видим само една майка “китка” с малкото си китче, които се приближиха на съвсем близко разстояние до лодката. Аз даже направих и няколко доста сполучливи снимки на тези величествени млекопитаещи. Отначало те бяха много далече от нас и едвам се забелязваше струята от вода, която при поемането на въздух издухват нагоре като фонтан; по този начин се и хранят с планктон и дребни рибки, като засмукват голямо количество водна маса, излишеството от която изхвърлят обратно в морето. Малко по-късно обаче извадихме голям късмет с наближаването им - те дори не се изплашиха, когато спряхме с кораба съвсем до тях. Поскачаха малко по вълните и си заминаха по пътя. Тези китове всъщност са най-големите морски бозайници на света. На дължина достигат внушителните 18 м, а на тегло - до 45 т. Екскурзоводите ни разказаха и доста интересни факти за тяхното преселение от единия край на света, та чак до другия. Когато малките китчета се родят тук при нас, под топлите лъчи на слънцето, докато пристигнат обратно до “у тях” те вече толкова много са пораснали, че на връщане пък те самите вече ходят да раждат поколение. Докато пътуват по безкрайната морска шир, китовете се хранят и по този естествен начин последните растат непрекъснато – в движение, дето се казва. Често пъти женската бива съпътствана от някой по-як мъжкар, който само от разстояние я следи да не ѝ се случи нещо лошо по време на миграцията – нападение от акули, попадане в рибарски мрежи и т.н. (или евентуално пък, да забременее не дай си Боже от някой свиреп акул или по-хрисим и кротък делфин, което по принцип би било малко срамотно за рода им китовски като цяло). След около два-три часа, прекарани в откритото море се върнахме обратно в базата - от там пък поехме към един остров, където имахме организиран обяд и свободни занимания по плажа. Общо взето изкарахме един много интересен ден навън – на края даже не ни се прибираше в къщи…

На другата вечер заедно с младежите и родителите на Меган ходихме на ресторант. Тъй като нейният баща е много болен вече (ужасно и неизлечимо – рак на кожата/меланома, което заболяване са му открили още в Париж на екскурзията им преди няколко месеца из Европа, а пък австралийските лекари само потвърдиха страшната диагноза с много близък и печален край…), хората бяха проявили желание да се запознаят с нас, независимо в какви посоки ще потеглят отношенията между нашия Нени и тяхната щерка. Така онзи ден (в събота) всички ние посетихме ресторанта на една позната българка, която го стопанисва заедно с мъжа си. Правим даже сметки пак там да изкараме и Коледното тържество с българското землячество, чието тържество е планирано за 08 Декември. За сега обаче само набираме мераклии, че да направим по-точен разчет на бюджета според порциона.

Та, ей това са ми заниманията напоследък - всеки ден пущам и по някоя молбица за работа, оправям финансиите и счетоводството на фирмата; даже след малко пак започвам да се ровя из бумагите. Даниела днес ще води малката на зъболекар - те ходят контролно през няколко седмици да следят развитието на ужасяващо кривите ѝ зъби, които за мое голямо учудване и огромно удоволствие вече се поизправиха. Дали това беше благодарение на най-усърдната и всеотдайна помощ от страна на персонала в клиниката, дали просто последните се оправиха от само себе си, аз не знам и не мога да твърдя като неспециалист - но пък разликата между състоянието им преди и сега е чувствителна и очевидно в съвсем положителен смисъл.

Онзи ден пресаждах едни лозници. В долния двор се беше самозавъдила една и по принцип вървеше доста успешно. По време на разните изкопни и други подобни мероприятия на няколко пъти я стъпках, газих я с краката си без да искам, просто защото ми пречеше - като каза обаче, че ще върви нагоре и така не спря да расте тая лоза! Сега съм я изкарал на горното ниво и я поливам най-грижливо, надявайки се че ще тръгне на по-дълги филизи и ще мога да я кача на асмалъка. Един корен от старите лози обаче междувременно изсъхна, та на неговото място съм сложил друга присадка – ако от всичките ми насаждения потече и вино, направо се чудя къде ще складирам бъчвите, както пък и мази нямаме в тая Австралия!...

Онзи ден, с помощта на Даниела и под нейното тъй мъдро и вещо ръководство, успяхме да намотаем тръбите на лампите с корабното въже, което бях купил в края на предишното си писмо. Стана много хубаво – изцяло се поднови изгледа ни откъм езерото. Сега и едно жестоко боядисване се е задало иззад кьошето, обаче аз се надявам да намеря работа до тогава и с това да се занимава някой друг нещастник, на който евентуално да мога да платя, а не самият аз да го правя насила и без пари...

17.10.2012 - Пак се отпуснах и сигурно цяла седмица не съм творил. Уж по цял ден съм свободен и уж време имам за всичко, но все си намирам разни други занимания и така не стигам до перото и папируса, образно казано. Обикновено при такива големи празнини в сюжета, забравям какво съм писал на последното ми включване. След това пък се натрупват други факти и събития, които подминавам поради нехание и така дневникът ми става разпокъсан и тромав. Особено и с тези наши ежедневни сеанси през компютъра – като се чуваме и виждаме постоянно, аз като че ли нямам за какво повече да ви разказвам…

През тези десетина дни на затишие и мълчание от моя страна не се случиха никакви събития, с които мога да се похваля, нито които заслужават някакво внимание. Миналия петък Нени дойде при нас, защото си беше навехнал много лошо глезена и не беше на работа. Меган ни го докара с едни патерици и той остана при нас до неделя. През това време не сме излизали никъде, защото Неничко не можеше да върви и да стъпва на болния си крак, а пък с патериците така и не можа да се научи да ходи. Почивните дни си ги изстояхме у нас, въпреки че времето беше прекрасно - само за разходки. Гледахме телевизия и филми, приказвахме си и така убивахме дългите и скучни часове.

Аз до тогава успях да се преборя с новия компютър на Ванеса и той вече е готов за експлоатация. Всеки Божи ден успявам да изпратя и поне по една молба за работа, обаче за сега резултати няма никакви. Дори не ми и отговарят на тези мои писма, шибаняците - поне да ми откажат позицията малко по-възпитано. Аз не се отчайвам и дори не се притеснявам – ние не сме вече на такъв зор, както бяхме едно време. Е, хубаво е да има още един по-тлъст доход, за да си позволяваме разни волности и по-сериозни екскурзийки, но и така бива - и така живеем добре. Даниела със заплатата си покрива ежедневните нужди и масрафи - ще устискаме, докато пак намеря някоя друга работа…

Седмицата преди Нени да дойде при нас, водих Ванеса на урок при учителката. Времето беше топло и дори горещо, та на връщане ходихме за няколко часа в един местен парк, с много водни пързалки, басейни и т.н. Нашите приятели Жоро и Данчето също бяха завели децата си там, та се срещнахме с тях и заедно поминахме много весело. Дечурлигата вилняха и се къпаха на воля, докато ние си бистрихме политиката под дебелите сенки на чадърите. Привечер всички отидохме у нас, че бачо Гьорги да ми види лозите и асмалъка. Те таман пръчките бяха покарали хубаво, обаче той всичките ми ги окърши и остави няколко само горе да се развиват. Сега дори и аз най-после разбрах как трябва да се гледа лозето и от тогава непрекъснато го поддържам във форма.

Така започна и седмицата, а с нея и последният учебен срок на Ванеса. Сега всяка сутрин я водя и оставям на училище, а после като се прибера имам достатъчно време и спокойствие за моите собствени занимания (като в момента например). Нени остана у нас до неделя, когато пак трябваше да водим Неси на генерална репетиция в една Бризбънска катедрала. На път го закарахме обратно у Меган, от там отидохме да вземем Данчето и малката, защото двете с Ванеса имат концерт този петък вечерта. На края оставихме децата да си репетират, а ние се напъхахме в съседния магазин и си напазарувахме евтини стоки. По-късно вечерта се срещнахме с Жоро и Васко, който пък имаше прослушване за градския младежки симфоничен оркестър, където той кандидатства за участие със своите умения на цигулката. След като всичко свърши, направихме една продължителна вечерна разходка из крайречния парк, хапнахме по нещо и се прибрахме готови за лягане. Това беше онзи ден - в неделя…

Поредната седмица започна, както обикновено - всеки зает с неговите лични задължения. Кой на работа, кой на училище - аз поддържам тила и старателно прочиствам рафтовете на хладилника от застояли хранителни остатъци. Дневният ми режим е горе-долу рутинен и се повтаря ежедневно, с много малки изключения. Ето, вчера например - трябваше да чакам да стане 09:00, за да отида повторно в училището на Ванеса и да водя преговори за едни пари, които са ни надчели в годишната такса. Аз нея я оставям около 07:15 и тя ходи в библиотеката, където чете и си подготвя домашните. Звучи убедително, но дали го прави точно в този ред и под тази форма, аз не съм много сигурен, въпреки че все още сляпо ѝ вярвам. До скоро Ванеса нарочно ходеше по-рано и свиреше по 1 час на училищното пиано. Тези упражнения рано сутрин дадоха доста добри резултати, но училищните власти ѝ забраниха да го прави повече. Съгласно вътрешният им правилник и ред, не можело едно дете да се оставя само и без надзор, а пък в същото време нарочен учител не могат да подсигурят, че да я пази и наблюдава. Така преди време някакво дете си счупило крака по невнимание и сега училищното настоятелство е неумолимо пред взетите вече от тях самите мерки за сигурност на подрастващите. Поради тези обективни обстоятелства и съображения, репетициите ни по пиано се прехвърлиха обратно в къщи, а за сметка на това изтеглихме подготовката на домашните да стават сутрин в училищната библиотека, с цел да се освободи повече време за свирене всяка вечер у нас.

Имайки почти 2 часа на разположение, докато дойде администрацията на работа, аз хукнах по разни магазини и тържища, но и те за жалост не бяха отворени толкова рано. Преди време бях ходил в един касапски цех и понеже нямах никъде другаде, където да отида, отбих се и там уж само за “професионално” проучване с търговска цел. Хората в този цех, освен на едро и в промишлени количества, правят разфасовки и за отделни клиенти и то на най-благоприятни цени - далеч по-ниски от тези по магазините. Така за кило чиста свинска кайма пазарлъкът ни спря на $5.50, докато любимият всички нам свински врат го дават по $8.00 килото. Отделно дето всичко е прясно и приготвено на мига – просто, докато човек си бръкне в джоба и извади портмонето, че да плати сметката. Поръчах 4 кг кайма за утре вечер, когато всички главатари, велможи и водачи на българското землячество ще се събираме на учредително съвещание за организиране на Коледните пиршества. Ще бъдем в ресторанта на една наша позната, като аз се нагърбих със задачата да подсигуря “мострите” за вечерното меню (кюфте и кебапче)…

След касапницата отидох в железарския магазин, че Даниела ми беше поръчала да ѝ купя нещо от там. Нещото го взех веднага, но се замъкнах и в градинарския им отдел, където исках да погледна разни намалени по цена растения. Там като видят, че нещо не върви добре и току му зашият една минимална стойност - от тези, дето аз най-много ги обичам. Определено бях тръгнал да видя как стои въпроса с лозниците и действително че намерих, но онези кожодери искаха по $15 на чукан. Добре ама жената като видя, че проявявам жив интерес специално към този вид израстъци, реши че него ден ще си очисти района от тези лозички и ги пусна по $5 парчето. Така аз купих не само едно, ами четири насаждения, че взех други четири и за моя “агроном” - бачо Гьорги. После се върнах в училището, свърших там работата успешно и се прибрах у нас да садя лозето. Посевите изглеждат много читави и здравословни - дано се уловят в нашата неблагоприятна и неплодородна почва, която всъщност представлява кал, пепел и изхвърлени боклуци от строежите на къщите наоколо. Но както се хванаха и растат добре старите лози, надявам се така да пораснат и да се развиват новите.

Онзи ден, докато чакахме да свърши репетицията на децата, от зеленчуковия магазин купих една щайга с евтино грозде. Смачках го със сокоизстисквачката и съм му наложил сиропа в една 5-литрова бутилка. Сложих малко вода със захар да направи количество и сега го чакам да се възреже, че да пия “лудо вино” – умирам да пия винена шара, независимо от катастрофалното разстройство, което ме обзема след прекомерната ѝ употреба.

Значи, споменах вече за утре вечер - събирането ни в ресторанта. В петък Ванеса има концерт, в който ще вземат участие няколко млади таланти и който е организиран от Асоциацията на органистите в нашия щат. За по-нататък програмата не я знам, нито пък смея да я чертая и градя така смело. Разпростираме се според непосредствените си цели и задачи, без много далечни перспективи и излишни празни надежди, за да няма после разочарования в случай на разминаване с предварителните ни мераци...

25.10.2012 – Гледам, че пак отъркаляхме дните на една цяла седмица. Да рече човек, че някакви резултати са се постигнали за това време - а то, пак никакви. Аз по цял ден имам с какво да се занимавам на компютъра и така не усещам как се изнизват дни и седмици покрай мен. От дъжд на вятър ще се появи някоя обява за работа, за която кандидатствам мигновено. Обаче проблемът идва от там, че такива като моя милост са се навъдили доста напоследък и обикновено винаги дават предпочитание на някой друг, който по-добре отговаря на поставените условия и изисквания за дадената позиция. В останалото време се занимавам с писателство, което ме успокоява и ми носи единствено вътрешен мир и духовна наслада.

Когато писах за последно в страниците на това писмо, предстояха няколко събития, но пък не и чак толкова извънредни по своята значимост. Миналата седмица се събрахме с Васил, Марио и Желязко в ресторанта на наша позната, където сме намислили да изкараме тържеството по случай Коледа. Аз бях приготвил кюфтета за мостра, които ще предложим впоследствие към главното меню. Съвещанието ни завърши с голяма веселба и аз дори не си спомням дали взехме някакви по-конкретни решения, защото се и почерпихме много сериозно – ще трябва май пак да ходим, за да се доразберем. Ние бяхме с Ванеса (понеже няма на кого да я оставяме, а тя вечер сама не може да стои), която по едно време изсвири на пианото целия си изпитен репертоар и получи овациите на всички гости в ресторанта. В петък вечерта ходихме до Бризбън, защото тя пак трябваше да участва в един фестивал, но този път с изпълнения на класически орган. На този концерт дойдоха също Меган и Нени, които слушаха с голямо внимание и много харесаха таланта на малките музиканти, а особено разбира се уменията на нашето малко и палаво Неси. След това проведохме малка обща почерпка в една странична зала на катедралата, но младите не останаха с нас, че щяха да ходят на гости у някакъв техен приятел. След всичко това ние се прибрахме в къщи и направо легнахме.

Съботният ден започна със задължителното свирене преди урока - учителката дойде у нас и даде последните си наставления и препоръки за изпита по пиано на Ванеса, който е сега в неделя сутринта, както и за фестивала, в който тя пак има участие и който се провежда същия ден, само че следобеда. Голям зор беше тези дни, но смятам че всичко вече е готово за изнасяне пред публика. На всичкото отгоре онзи ден (в неделята) пак водихме децата при учителката на репетиция и за последни уточнения преди концерта, защото в събота пък (в други ден) ще участват в още една музикална проява. Привечер всичко приключи и ние на връщане към нас се отбихме през Жоро и Данчето на раздумка. Децата много добре си играят заедно - свирят, пеят, а пък ние дъртите направихме едно кратко моабетче с подръчни средства. Така приключи миналата седмица, за да започне следващата (т.е., тази…), която вече също клони към своя закономерен край.

Сега всички сили са насочени към доброто представяне на Ванеса на концертите и изпита, след което всичките ѝ музикални ангажименти приключват до Февруари следващата година, когато пък тя ще изнесе самостоятелен рецитал. Но за това ще стане дума едва когато наближи - сега е още твърде рано да се мисли по този въпрос. Нейните по-важни и предстоящи задачи са несъмнено приключването на всички училищни проекти и успешното завършване на 7-ми клас (на това място с умиление си спомних, че точно тогава пък аз се сдобих с истинско гадже, след като я молих и уговарях да тръгне с мен още от 3-ти клас – ходехме на кино с нея, натискахме се в тъмното по пейките из градинките, целувахме се в устата и т.н.; ебаси кефа беше, в продължение на две години - няма спор, ама после се объркаха нещата)…

Онзи ден пък (във вторник) имахме гости – у нас дойдоха собствениците на ресторанта, защото само тогава те почиват и са свободни. При тях на работа има още едно българско булче, та идваха всички заедно. Изкарахме весело и приятно, а Ванеса получи официална покана от тях пак да отиде някоя вечер и да посвири за посетителите - всички много са я харесали онази вечер. Тя и друг път е свирила там, но едва сега започват да проличават нейните по-рутинни и по-съвършени изпълнения. Вероятно довечера ще ходим да свирим пък там. Въобще, с тези публични изяви на Ванеса аз изобщо нямам време да ходя на работа и смятам, че много по-добре бих се вписал в новото си амплоа на неин мениджър и импресарио – абе тя ако можеше да плаща на час и изгубеното ми подире ѝ време, съвсем щяхме да сме добре, ама...

08.11.2012 - Брей, как ужасно хвърчи това време, мама му стара! Кога беше ланшната Коледа, кога пак дойде Архангелов ден и тази година? Ето че и аз, улисан в ежедневните си грижи и задължения, не усещам как времето се изнизва покрай мен, без изобщо да го усетя. Специално за това ми по-продължително “умълчаване” имам причини, с които донякъде мога да се оправдая. Но по принцип усещам, че малко съм се отпуснал и не съм така активен във воденето на дневника, както когато бях на работа. В къщи все има по нещо, с което да се занимавам и което далеч не ми е по-интересно, отколкото писането на писма да речем, но пък за сметка на това последното е задължително и просто трябва да се свърши. Едно от най-големите гайлета беше проклетото боядисване, което за слава на небесата завърши при пълен успех. Е, поне приключи първият етап, защото след две седмици се очаква и втората му офанзива. Но за да бъда последователен, аз отново трябва да започна с нахвърлянето на фактите още от самото им начало или поне от края на предишното ми задгранично комюнике. А то беше точно в навечерието на разните изпити и концертни изяви на Ванеса, които по това време бяха взели приоритет над всичко останало...

Нейното първото представление беше в събота следобед (27 Октомври), когато отново в една катедрала тя, заедно с още няколко други ученици на учителката, свириха на орган и показваха уменията си пред публика. От този, както и от предишният ѝ концерт имаме дискове със записи на изпълненията, които като презапиша, по-нататък ще ви изпратя по едно копие – най-жалкото от всичко е, че не можете лично да присъствате на тези културно-музикални изяви и лично да аплодирате, приветствате и насърчавате малките участници, но така ни било писано, да живеем разделени... Веднага след концерта пак се отбихме през нашите приятели Жоро и Данчето, чиято дъщеря също свири заедно с Ванеса. Не сме окъснявали много, защото на другия ден пък сутринта от 10:30 беше и изпитът ни по пиано. Станахме рано, приготвихме се - рокли, обеци, огледала, пръстенчета, накити, часовничета, помади и тръгнахме, докато Ванеса от суетня и потриване едва не си забрави нотите за изпита и за малко да закъснеем с пристигането. Ние с Даниела я изчакахме да свърши долу в колата, защото от там направо трябваше да летим за Бризбън, където пък в ранния следобед беше фестивалът (пак с изпълнения на пиано), в който Неси също взе активно участие. И там се представихме достойно, но конкуренцията беше изключително голяма и награда не можахме да вземем. От 10 деца-изпълнители в дадена група, журито излъчва само две за първо и второ място, а останалите получават само поощрителни грамоти за участие. Това е един значително по-престижен форум, където Ванеса дели мегдан с разни доста талантливи и упорити корейчета - далече над нейното музикално ниво (поне някои) поради факта, че те свирят само на пиано и то от много по-дълго време. Но независимо от всичко, представянето ѝ беше добро и достойно, въпреки че тя беше малко разочарована, след като не дадоха наградата баш на нея. Но това пък от друга страна са едни прекрасни “открити” житейски уроци, от които човек може да си вземе много поуки и да черпи знания за бъдещето и живота в най-общ смисъл. След като приключихме с официалната част се прибрахме в къщи и се отдадохме на заслужена почивка.

Последвалата седмица започна при обичайния си ритъм и активност - кой на работа, кой на училище, а аз в къщи, че така ми е най-добре. Още в понеделник с Даниела ходихме до железарския магазин и купихме боите за стаите. Бяхме се разбрали с едно наше момче, което щеше да боядисва у нас, ние да му подготвим всичко, а той да дойде през почивните дни и заедно да свършим работата.

Впоследствие се оказа, че столът за органа на Ванеса е много лошо счупен и натрошен, та се наложи да го правя изцяло наново. И с него се разправях два дни - колко дъски купувах, колко работа ми отвори - не е за разправяне, но в крайна сметка стана по-добре от нов. Сега и хоро може да се играе отгоре му - пак няма да се строши.

От време на време се появява и по някоя обява за работа, на които аз своевременно реагирам и кандидатствам поголовно за всички възможни свободни позиции. Даже тази сутрин имах едно блиц-интервю по телефона, с вероятност то да прерасне в нещо по-сериозно, но това ще коментирам когато и ако изобщо му дойде времето. Така неочаквано настъпи и петъчният ден, когато с Даниела се заловихме да изпразним гардеробите от стаята и коридора, да свалим всички картини и украшения от стените, с цел подготовка на терена за бояджията. Той пристигна рано-рано в съботната утрин и едва тогава ужасът настана. Аз първо имах една дупка в стената да ремонтирам, с контакта за телевизора в спалнята се разправях, защото се беше повредил – понятно е, че след всичко това се включих и аз най-активно в светлите бояджийски дела, да се прокудят вдън земята дано! Добре все пак, че беше това момче, което пипа много хубаво и прецизно, та успяхме да втасаме с всичко, но чак в понеделник по обяд. Таваните ги минахме по една ръка, защото боята покри всякакви следи от мръсотия, размазани мухи и комари, паяжини и всевъзможни други насекоми. После ударихме две четки на стените, които също станаха в отличен вид. Обаче като дойде време за блажното боядисване, тогава вече настъпи истинският ад. То не бяха рамки на прозорци, врати, шкафчета, долапчета, вградени гардероби, етажерчици и пр. И те всичките искаха боядисване поне по два пъти, за да може новата боя отгоре да покрие стария цвят отдолу. Два дни и половина не сме си поемали дъх - само вечер като седнем на софрата за малко, това ни беше удоволствието и развлечението. Момчето спа у нас, че да можем да ставаме рано и да работим по-дълго през деня.

В неделя Даниела беше на работа, но в понеделник след като си изпратихме майстора, с нея се запретнахме да подредим отново всичко по места, както си е било. За щастие успяхме да прочистим гардеробите от много ненужни дрехи, вещи и покъщнина, които поеха с чувалите към небитието. Така този тропулак по боядисването на нашата спалня, прикачената баня към нея и дългия коридор завърши с успех. Другите две малки стаи съм ги “декорирал” сравнително скоро и те за сега ще изчакват общото стареене на къщата, както и нашето в частност.

Така по-голямата част от работата вече е свършена - остава да се освежат само кухнята и хола, който тържествен ритуал ще се извърши не тези, а през следващите почивни дни. Сега всички сме заети с моабети - бояджията празнува 29-ят си рожден ден, а ние ще имаме гости по случай Архангелов ден - моят и именния ден на Ванеса Рейчъл (нали второто име го носи в чест на баба си Райна, та от там идва и асоциацията с празнуването на този светъл празник). Освен всичко това, Даниела е избрала Св. Архангел Михаил за наш общ закрилник и пазител на домът и семейството ни, като всяка година тържествата на двора се провеждат именно по тези поводи. От днес обаче времето се развали и сега ту вали, ту пък спира, което ако продължи в тази последователност, много осезателно ще ни обърка плановете за съботната вечер, за когато е насрочена сбирката. Е, ние ще се поберем и вътре в къщи, но идеята беше да се разпърчим на двора под звездите и асмите. Все пак има още 3 дни - дано се подобрят климатичните условия до тогава.

Във връзка с големия Християнски празник, довечера с Даниела ще си направим един кратък семеен ритуал. Тя ще пържи риба, а аз ще направя картофено пюре. Ще рече и няколко домата да се изядат, защото докторите много насърчително препоръчват употребата на този растителен продукт - едновременно и плод, както и зеленчук. Това обаче, което медицината не разбира и застава безсилна пред факта е, че представлява въпрос на престъпна безотговорност да похабиш едно кило домати, а пък да не изпиеш барем 3-4 малки ракии или мастики с тях. А пък ние общо взето сме съвестни граждани и доста стриктно спазваме правилата и народните ни обичаи: тя, шопската салата не може така урбулешката да се (зло)употребява само с една проста минерална вода в чашата – що си требе, оно си сака (за ракията ви намеквам, бре)…

Преди седмица ходих на физиотерапевт - момата ме гледа, тегли ме, мери ми сланините (които тя дори не можа да улови с клещите, защото при мен повечето мръвка е във вид на мускулна маса и тъкан). Препоръча ми повече упражнения и аз веднага се вслушах в мъдрите ѝ съвети. Сега всяка вечер въртя педалите на колелото по 10-15 км, а от вчера това го правя и сутрин (само че не на чак толкова дълги разстояния). Завеждам Ванеса на училище и веднага като се прибера обличам екипа и съм на улицата с велосипеда.

Във връзка с гореизложеното и с цел да подобря спортната си фигура и телосложение, от седмица насам спрях и употребата на хляба. Троха не съм хапвал не знам кой ден подред вече, но за сметка на това пък съм денонощно гладен. През деня ям всевъзможни боклуци без хляб, обаче трябва да ви призная най-отговорно, че нищо не е в състояние да засити човешкия глад така, както една дебела порязаница хлебец, пък бил той по-сух и не съвсем бял. Обаче сега съм се мобилизирал, понеже правя експеримент със себе си и до средата на Декември, когато пък е следващия ми преглед, ще карам по правилата на тази извънредно нечовешка диета. Ако видя някакъв положителен резултат, вероятно ще продължа да се самоизмъчвам и наказвам, но ако стрелката на кантара пак се заклати около трицифрените числа на циферблата, ще си продължа по моята традиционна схема с хляба, пък съм му мамата е**л на наднорменото си тегло – нъл’ тъй!...

Онзи ден ходих и на диетолог - той също каза, че трябвало да отслабна. Амчи аз да не би да не знам бре, по дяволите?! Обаче най-интересното е и друго: като ме теглиха преди две седмици, отчетоха 108.3 кг живо тегло, който резултат разтревожи дори и мен самият. А вчера кантарът вече показваше 107.7 кг! Това е само от спирането на хляба и аз както съм го елиминирал тотално от менюто си, следващият път като се видим, вероятно ще ви мязам на еврейски концлагерист преди да го метнат в пещта за изгаряне. Надявам се да имам положителни резултати с тези мои прословути диети. На мен и воля ми липсва основно, но сега уж съм се мобилизирал - да видим до кога...

Довечера, освен за мое и за здравето на всички живи именици, ще почетем имената и на скъпите ми дядо Ангел и чичо Мишо, които аз така много обичах. Нека бъдат живи и здрави всички, а Бог да прости греховете на починалите. Не минава нито ден, особено пък в празничните и тържествени като днешния, в който да не си спомня за онези мои близки и роднини, които по една или друга причина не са близо до нас или пък вече не се намират в списъка на живите. Вероятно според църковните канони на тези така свети дни е по-уместно да се споменават само живите и да честваме славата на техните имена, но аз се надявам да не сторвам голям грях с почитта и спомените си спрямо починалите, споменавайки и тях на тържествената ни вечеря.

Побеснял съм напоследък и със закупуването на нова видеокамера, защото тази която имаме нещо взе да дава дефекти и да ми поразява филмите. Още се двоумя относно марката и модела, на който да се спра защото изборът на пазара е чудовищно голям, докато финансовите ни възможности за съжаление са временно ограничени - гледам предимно за някаква по-стара камера, на втора употреба. Новите вече са почти без пари, но пък далече отстъпват по качества на малко по-предишните модели. Основен недостатък при новите е липсата на визьора - а аз основно гледам и снимам от там, защото често пъти малкото екранче е силно осветено от слънцето или от обкръжаващата среда и въобще не личи какво се снима с отразяването на светлината в него. Друг недостатък е, че тези дисплеи изразходват много енергия и батерията се изтощава много по-бързо, докато визьорът черпи по-малко ток по време на снимките. Но основното му предимство пред малкия екран е факта, че ръцете са прибрани до тялото, камерата е добре притисната и стабилизирана докато се снима с нея, с което се елиминира треперенето и подскачането на картината при прожектирането на заснетия материал…

Ей такива мисли и вълнения ме терзаят в последно време и с това ми е пълна главата сега. След малко ще проверя дали не е публикувана някоя обява за работа и ще се ориентирам към други домашни дейности. С тези няколко думи се надявам, че успях да обхвана описанието на всички пропуснати до този момент събития, с което запълних информационните празнини на този етап от развитието ни. Ще си дам пак няколко дни отсрочка и почивка от писане, след което отново ще се включа с подробностите и злободневките от тази част на света. Така както преценявам нещата, това ми писмо може да се яви и последно за тази година, защото смятам да пиша до последния си дъх, преди заминаването ни за Мелбърн след няколко седмици. До тогава ще имам готови и дисковете с концертите, които ще пътуват към вас заедно с настоящите ми редове. Важното е само да сте живи и здрави, спокойни и много търпеливи в очакванията си за пратка от нас...

20.11.2012 - А ето и какво се случи в промеждутъка между двете боядисвания. С особена наслада и подчертан възторг мога да говоря за тези мероприятия в минало свършено и дано скоро “неповторимо” време. Едва снощи успяхме да изчистим батакът от довчерашните освежителни и разкрасителни дейности и днес съвсем заслужено се отдавам на удоволствията и любимите си занимания. Сега ще проследя събитията от самото им начало, с което за миг ще върна лентата на спомените от Св. Архангел Михаил насам…

Не помня вече в кой ден точно трябваше да се занимавам с повредения контакт в спалнята. Преди доста време му се счупи ключето и за щастие остана във “включено” положение. От тогава насам (няколко години вече), винаги когато ми се налагаше да изключвам апаратурите за нещо (а то напоследък взе по-често да се случва заради DVD-уредбата, която почти винаги замръзва в едно положение заедно с диска вътре и за да се възстанови, трябва да се изключва захранването от мрежата), аз направо изваждах целия щепсел от контакта. Тази операция обаче е свързана със ставане от леглото, светване на лампите, бъркане отзад в прахоляка и паяжините, издърпване на шнура с последващото го и задължително събаряне на някоя бабичешка украса от многобройния кич на Даниела, с който тя е “декорирала” шкафа на телевизора. После по обратния ред всичко се възстановява и прожекцията в залата продължава, но през това време се чуват груби подвиквания, освирквания, де някоя и друга по-солена приказка по адрес на висококачествената ми техника и т.н. Аз бях си свикнал с всичко това и не ми правеше особено впечатление, но на този ремонт реших да оправя повредите, за да сведем семейните пререкания до санитарният им минимум.

Първата ми работа беше да отида в магазина и да купя един нов контакт. А там пък колкото клетви им хвърлих като ми поискаха $36, няма да ви разправям. Добре че не се поддадох на временното си умопомрачение и реших както винаги, че вместо да купувам нещо ново, ще поправям старото. Материята е деликатна и трябваше да прехвърлям няколко дребни клеми и пружинки от разни мои сбирщини, но за съжаление моделът беше такъв, че нито едно парче от моята “съкровищница” с боклуци не уйдиса на болното място.

Тогава чак хукнах по магазините за втора употреба - единият е на 25 км от нас, от където купихме навремето дъските за бунгалото. Там обаче всичко беше вече опоскано от подобни майстори като мен и веднага се отправих към другия вехтошарски склад, който го държеше един стар, опитен търгаш и голяма пинтия, що се отнася да продаде нещо по-евтинко. Е, признавам си, че винаги ми е вършил и работата човекът, независимо от това, че моите измъчени и многострадални пазарлъци въобще не вървяха пред него. Там вече в този негов склад попаднах в истинското море на боклуците и измежду всичката му стока намерих едно единствено нещо, което можеше да ми свърши работа.

Платих на момата $4 (без пазарлък този път) и щях да си тръгвам вече, но нали пък съм и възпитан, та на излизане се заговорихме за най-общите неща от живота. От дума на дума я попитах къде е човекът, който държеше този магазин, но в момента на разговора не можах да се сетя как точно беше на английски понятието “мошеник” и “кожодер”, та вместо тези понятия използвах малко по-благородническа титла за описанието му. То пък се оказа, че завалията бил починал най-внезапно и съвсем наскоро (преди има/няма 2-3 месеца), което все пак не беше някакъв добър знак. Домъчня ми в един миг за човечецът и дори се ядосах сам на себе си за времето, когато не съм бил доволен от услугите му (а може нявга да съм го и попържал даже на ума си, знам ли?...). Впоследствие се оказа, че всъщност тази мома, която ми прибра парите и е поела бизнеса, била негова дъщеря и заедно със сестра си сега въртят боклуците напред-назад. Тези момичета са по-благосклонни към отстъпки и с тях по-лесно се работи, обаче да ме прощава Господ, ама баща им си падаше малко чукундур - лека му пръст, все пак. Изказах съболезнования, защото аз там съм бил множество пъти и с мизерните си потреби и търговски възможности, сигурно само съм досаждал на хората, но пък и доста неща съм надовлякъл от тях: то не бяха строителни и електро-материали, че плочки за площадката ли не щеш, че прозорци за коридора ли не бяха - какво ли още не съм домъкнал от там за къщата. Както и да е - жалко за този човек, дето си е отишъл така без време от този свят, но аз продължавам да поддържам своите бизнес отношения със щерките му. Мисълта ми беше, че без да искам щях да се изложа пред тях, но в края на краищата запазихме добрите си взаимни впечатления и като видя зора, пак ще тичам при тях. Е, вярно че мястото е малко далечко от дома, но ние тук километрите ги нямаме за нищо – след като за една шепа свинска кайма тичам кажи-речи до Севлиево, защо пък да не стигна и до Ловеч за нещо друго, по-крупно…

Така аз си взех нужната част, минах после и през руския деликатесен магазин за една торбичка с изрезки от най-различни вкусни стоки и се прибрах - то беше станало вече и обед, та същинската ми работа започна чак след това. До вечерта успях да направя всичко – затворих контакта, избърсах мазните си отпечатъци от пръсти по новобоядисаната стена и пуснах тока. Дейността се отчете като свършена на 100%, а обектът ми бе цялостно приет с всички възможни подписи и сертификати за качество – при това без отклоняване на бюджетни средства; дори напротив – имаше спестен фонд в излишък (който аз усвоих най-целесъобразно: вместо да похарча една сума за нов контакт и да си свърша работата за няма и час, аз същата я дадох за бензин и загубих половин ден в издирването му; абе приказката, дето я разправят хората, че не можело да наебеш дявола в движение, комай ще излезе вярна)...

Не помня в кой ден точно е ставало всичкото това, но във всеки случай времето тогава беше поносимо - на моменти дори и приятно. До съботата обаче, за когато беше планирано тържеството ни по случай Архангелов ден, заваляха дъждовете - стана пак студено, мрачно и влажно, поради което моабетът ни се проведе на закрито. Аз следобеда успях все пак да опека мръвките отвън на жаравата с помощта на един чадър, но привечер заваля по-сериозно, та ние не сме си подавали и носовете на дъжда даже. Иначе веселбата премина много добре - всичките ни гости дойдоха, донесоха ми дребни подаръчета и си изкарахме до първи петли. Дарина и Игор останаха да преспят у нас, че иначе трябваше да се връщат по нощите до Бризбън. Янко пък на другия ден подаде сигнал да отидем някъде на обяд за по бира-две, мезе и сладки приказки, та се събрахме половината отбор от вечерта и ходихме до някакво заведенийце, в близост до един от плажовете. Времето се беше вече изяснило и слънцето напекло, въпреки че духаше силен вятър. Така тези почивни дни минаха весело и щастливо.

Новата седмицата започна по същия обичаен начин, както и всяка една друга подобна. Аз се занимавам из къщи с разни дребни домашни дейности, докато Даниела изкарва насъщният, а малкото изучва последните си дни за тази учебна година. Така неусетно стана петък, когато трябваше да започне подготовката на терена за боядисването - разместване на мебели, сваляне на картини и куки от стените, пердета, завеси, релси: един малък ужас, от най-ужасните! Вечерта пристигна момчето и още веднага направихме един бърз ремонт на тавана, че имаше някаква пукнатина за запълване. После си спретнахме един кратък моабет и се разхвърляхме по стаите…

Офанзивата ни започна в съботната ранна утрин, когато Даниела и Ванеса излязоха за урока по музика, а ние с бояджията застъпихме наряда с четките и валяците в ръце. Така “воювахме” два поредни дни и едва в неделя привечер успяхме да свършим абсолютно всичко. Ванеса получи официална покана от един наш клуб/сдружение на органистите в Gold Coast да посети следобедният им концерт, като след време самата тя ще може да взема участие в техните музикални изяви и мероприятия. Така те двете с майка си излязоха, а ние с момчето успяхме да си свършим работата на спокойствие. Вечерта обаче до 21:30 подреждахме с Даниела, чистихме и михме след бояджията, като дори за мен останаха някои довършителни работи, които трябваше да свърша на следващия ден. Това всъщност беше вчера и едва снощи къщата замяза на нормален обитаем дом за човеци. Всичко, което беше свалено и махнато да не ни пречи по време на боядисването, сега трябваше да заеме първоначалното си място, но с взаимни усилия успяхме да приключим успешно. Сега остава да ударя една четка и на коридора, но него вече ще си го правя сам. Там няма много работа и за един ден смятам, че ще се справя и с тази работа (само дето не се знае кога, понеже изпитвам погнуса от подобна бояджийска дейност – за бръснар в родилен дом с радост и тръпка бих се цанил да блъскам до пенсия, ама не и като бояджия)…

Наред с всичко това не спира и търсенето ми на някаква работа. Вчера имах разговор с един агент, днес пък с друг. Завъртат се полека-лека нещата, но предвид настъпващите празнични Коледни и ваканционни дни, не смятам че някой ще ме наеме буквално няколко седмици преди това. Е, то нищо не се знае, но с моя горчив опит си мисля, че каквото има да става, то ще се случва едва след Нова година. Сега много обекти са замразени, други затворени. Всеки чака да дойде краят на света, който е планиран да се случи на 21 Декември (само дето не разбрах дали сутринта или след обяда ще загиваме). Аз обаче ще гледам своевременно да ви изпратя писмото малко преди това, за да можете да сте го прочели до тогава, ха-ха-ха!

Близкопредстоящи планове нямаме - тази събота сме канени на последното за тази година мероприятие на Орган-Асоциацията, където Ванеса е главно действащо лице. Този път всички членове на клуба ще са тук на Gold Coast, като сутринта за начало ще има посещение на няколко катедрали в района и запознаване с инсталираните инструменти в тях, а по обяд ще завършим в някое кафене или скара-бира на сладки приказки и годишен отчет, поднесен от Президента на организацията.

В неделя пък имаме едно запланувано посещение на български концерт в Бризбън, за което аз самият не знам много подробности и понеже все още е твърде далече, та не съм се заел с него. Нени продължава учебната си програма - всяка седмица учат и в петъците правят изпитни тестове по отделните предмети. За сега той е добре и постига отлични резултати. Чуваме се редовно по телефона, но не сме се виждали скоро. Те искаха да дойдат с Меган тази неделя, но ние нали боядисвахме, та не можахме да се организираме. Вероятно това ще стане другата седмица.

С тези няколко думи смятам, че успях да пресъздам всички случки и събития до този момент, описах ви ги най-подробно и сега чакаме следващите. Спирам до тук, защото имам и друга работа. Не след дълго ще се включа пак с горещите новини от тази част на света… 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345009
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031