Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06.2019 13:30 - Писмо No 58 (XII-I.1213) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 159 Коментари: 0 Гласове:
1



Скъпи родители наши - бабо и дядо, приятели и врагове!

24.12.2012 - Бъдни вечер вече настъпва и ние се намираме на около 800-850 км от дома по пътя за Мелбърн, а празничният си репортаж предавам директно от стаята на един крайпътен мотел - малко преди градчето Gilgandra (не че името му е чак толкова важно и местността значима, но го споменавам специално за любителите на географията и виртуалните пътешествия по карта). Тази сутрин успяхме да станем сравнително навреме и малко след 06:00 вече бяхме стъпили на асфалта. Пред нас се простираше почти 1800-километровото шосе до крайната ни точка и обект на посещение, като през деня по всякакъв начин гледахме да стопим колкото е възможно повече от иначе огромното разстояние до там.

Докато изкачвахме и слизахме баирите на нашенските планини току над наше село Gold Coast, пътуването беше относително интересно - поне от гледна точка на заобикалящата ни околна среда. Щом навлязохме дълбоко в полето обаче и като се уеднакви панорамата навсякъде, та със стотици километри разстояние картината покрай нас беше отегчаващо една и съща – човек и да задреме за малко, като се стресне пак вижда същата природна среда, каквато е гледал преди съня си. От двете страни на шосето се простираха разни безконечни ниви и на пръв поглед уж пустеещи земи, но пък фактът, че последните бяха грижливо оградени с телени мрежи говореше недвусмислено, че все пак там се развива някаква селскостопанска или животновъдна дейност – демек, тази огромна площ принадлежеше на някой с нотариален акт за нея по смисъла на частната собственост. Останалата част извън обработваемите полета представляваше само една гладка и равна като тепсия безлична площ, която на моменти дори отегчаваше окото и аз тук далеч не бих могъл да я охарактеризирам като много приятна за наблюдение. Но това пък е и съвсем типичния австралийски пейзаж - особено във вътрешността на страната, за разлика от крайбрежието ѝ, където по принцип е малко по-радващо за очите на пътешественика. Пътувайки по пътища и магистрали, разположени в непосредствена близост покрай бреговата ивица, човек някак си пу може да се надява да види нещо интересно и вълнуващо, обаче щом настъпи малко навътре извън тази просека и пейзажът тутакси се превръща в почти лунен. По пътя имаше множество избити кенгура от преминаващите с бясна скорост коли и камиони, а пък всеки един техен труп представляваше богата гощавка за многобройните ята от черни гарвани и гарги, които се хранят с тяхната разлагаща се мърша; тук спадат орли, соколи и всякаква друга хвърковата и земноводна гад, които не признават Божиите пости и не се класифицират като веганска маса. А последните са толкова нахални и лакоми, че не ебават да се махнат от пътя, дорде колите не ги настъпят по човките или пък колелетата им не изтропат току под техните опашки. Освен това, чувството за самосъхранение на тези пернати добичета е също толкова развито (колкото нахалството и лакомията им…), че миг преди да го сгазиш и размазвайки го да му разпръснеш перушината равномерно по паветата, то тутакси отскача назад и полита, за да се върне веднага след това и да продължи най-невъзмутимо да кълве стръвта. Мъчил съм се да гоня по пътя такива клюноопашати и грозни като смъртта летящи гадини, белким сколасам някоя с колата, обаче ония бягат като изтребители и се крият в храстите, докато не премине опасността. Виж, за кенгурата ми е жал, че масово стават жертва на интензивния транспорт, обаче към тези рошави гарги не изпитвам никаква милост – вероятно защото съм човек; ако бях животно като тях, тогава със сигурност можеше и да ми е мъчно…

Впоследствие, когато проследих пътния атлас се сетих, че аз всъщност и друг път съм минавал по това трасе и то точно през същите населени места. Това беше обаче през един мразовит августовски ден на далечната 1994, когато пътувах сам с микробуса от Аделаида към Бризбън за започване на първата ми официална и законна работа в Австралия. Разбира се, освен наименованията на градовете и селата по протежението на пътя (и то само на някои…), аз нищо друго не си спомнях от онова славно и заветно време. Помня само, че от Аделаида тръгнах чак привечер, когато се почувствах сравнително изтрезнял от прощалния запой, организиран предната вечер в моя чест по случай окончателното ми заминаване и тежката раздяла с тамошните дружки. Как съм се движил обаче и къде съм се лутал през тъмната като в негърски гъз, зимна австралийска нощ – за това също нямам ясни спомени, освен че някъде по трасето на два пъти бях спал за малко (все пак, това си бяха повече от 2200 км - за едно 800-кубиково Сузуки, разстоянието бе повече от епично, а пък за мен си беше направо героично).

По пътя насам спирахме на няколко места за зареждане с бензин, множество подкрепителни закуски и обеди, за по някое мимолетно изпикаване и т.н. По едно време за съвсем кратко природата се смени и от досегашната скучно-равнинна, постепенно премина в нископланинска. На един съседен връх беше построена някаква астрономическа обсерватория за наблюдение на звездите и планетите от Слънчевата ни система. Ние решихме да се отбием и до там, като пътят се извиваше нагоре с острите си завои в продължение на само някакви си 5-6 км, но пък беше достатъчно стръмен, та чак да ми заври антифриза в радиатора на колата. Че даже и малко изтече от него по асфалта, но не в застрашителни количества (аз поначало бях сипал повечко от необходимото; ей така, за всеки случай). До това време на деня, часът вече беше доста напреднал и вътре самата обсерватория ние не успяхме да посетим, защото затвориха току под носа ни. Ама поне имахме възможността да хвърлим по някой и друг поглед от височината на хълма надолу към ниското – поради ясната видимост и кристално чистия въздух, виждаше се много надалече и във всичките посоки на света (изключение направи само погледа към залеза на слънцето, който беше заслепяващ и буквално изпепеляващ). А до където ни стигаше взора, до там че и по-далеч даже се простираше безкрайно равното поле в низината (подобно на Софийското, само че това беше почти равно по територия на целия окръг, та и съседните два в прибавка – Пазарджишки барабар с Пернишкия).

След още час-два пътуване и други 200 км преодоляно разстояние, на края спряхме за почивка във въпросния мотел. Първата ни работа с Ванеса беше да се хвърлим в басейна, за да свлечем насъбралата се потна кал от нас. Денят беше убийствено горещ (38°C-39°C) и за всичките му 12 часа каране целите бяхме полепнали с чернилка и пепел от пътя. Мотелчето беше полупразно и независимо, че беше по време на силния ваканционен сезон, цената от $95 на стаята с едно двойно и едно единично легло ни се стори приемлива и доволно прилична. Е, навремето по хижите из планините сме спали и за по 50-60 стотинки на нощ (а често пъти даже и за по-евтино, в зависимост от “категорията”), ама нали сега времената са други… Настанихме се добре, извадихме сухоежбината и манерките с питиета от дисагите и без да губим излишно време, веднага започнахме празничната си Бъдни вечер. За голямо наше съжаление този път не ни беше възможно да се съобразим с общоприетите правила и норми за приемане на постни храни, особено през този свят ден и съвсем противно на църковния канон набивахме кебапчета и пържоли баш през най-строгия пост (а това бяха едни остатъци от предишни вечеринки у дома, които за да не изхвърляме просто трябваше да доядем, но все пак блажното си е блажно). Нямаше нито как да варим боб и ошав при тези полеви условия, нито пък да свиваме постни сърмички с ориз (това последното е едно доста безвкусно блюдо от националната ни кухня, но пък щом като е Богоугодно, в определени случаи и много рядко опитваме и от него). Надяваме се на Божието снизхождение за допуснатото от нас нарушение на строгите Християнски канони, поради така стеклата се ситуация около преждевременното ни отпътуване и отсъствие от дома.

Аз предното си писмо изпратих още в неделя, но подготовката му започна в събота. Първо сутринта водих Ванеса на урок при учителката, а на връщане купувахме марки и други необходими за пътуването ни артикули. Следобеда на гости дойдоха Нени и Меган, като с тях изкарахме една разкошна вечер отвън. Бях подготвил кебапчета, които този път станаха разкошни - такива и в България не сме яли (за там не знам, ама моите определено са приготвени собственоръчно и задължително са само от месо, а не от разните им там фуражни дрожди и животински смески – може би именно в това да се крие и разликата във вкуса; в полза на нашите, разбира се). На практика дояждахме остатъците им по пътя, както и широк набор други прибавки от рода на кашкавалчета, сиренца и прочие хранителни остатъци и изостанали отпадъчни продукти, обрани в последния момент от рафтовете на хладилниците.

Следващият ден (неделя) започна с богословната ни изповед в сръбската черква до нас, но нямахме достатъчно време на разположение, за да останем до края на църковната служба и да се разкаем за всичките си грехове. Понеже списъкът е твърде дълъг (греховете визирам в случая…), премолитвихме само по-големите и основни, докато останалите преглътнахме мълчаливо и си ги понесохме обратно връз плещите. Него ден трябваше много бързо да се прибираме в къщи, че Даниела беше обещала да пече млин за тържеството у Игор и Дарина, където пък бяхме канени за следобеда. Буквално в последния момент подредихме багажа за пътуването, нахвърляхме провизиите в багажника и за Бризбън заминахме с нейната кола. Моята стоеше в бойна готовност – пълна и заредена за предстоящото ѝ голямо пътешествие и изпитание, започващо още от ранните часове на следващата утрин. У Игор и Дарина изкарахме безкрайно весело и щастливо - Мария и Краси не дойдоха, че били нещо ангажирани с дъщеря си, но за сметка на това заедно с Янкови се повеселихме от сърце. Не сме се бавили много и вечерта към 19:30 се прибрахме. Имаше още багаж за сгъване, торби и чанти за пълнене, които след като приключихме, натоварихме последни в колата.

Сутринта станахме към 05:30 и не след дълго потеглихме. Така първият ни екскурзионен ден вече е към своя край - сега ще поспим набързо и утре ставаме рано за останалата половина от пътя. Като влязохме, жегата в стаята ни беше непоносима, но когато мобилизирахме климатикът да работи със задъхване на минималните си 16°C, едва тогава положението стана малко по-търпимо. Хайде сега, лека ви нощ, а пък утре - ами за утре, ще видим; пътят ни няма да бъде нито по-кратък, нито в някаква степен по-разнообразен…

Докато пътувахме на територията на нашия щат, преминахме през няколко доста обширни площи, наводнени от падналите през последните дни и седмици поройни дъждове. На едно място дори водата се беше качила и на шосето, изливайки се надолу в съседната по-ниска нива – трябва да имаше барем две педи дълбочина, да не е и горница. Със сетни сили успяхме успешно да я прегазим с моя всъдеход – е, колата беше почти на ръба да ѝ изгасне мотора и да заседнем баш по средата на барата, но все пак изпълзяхме до отсрещната страна и пак стъпихме на сухото, а водата се разплиска до покрива чак. Обаче нивото ѝ беше такова, че ако това препятствие трябваше да се изгази вчерашния ден, през значително по-буйното му течение, преминаването на тази водна бариера изобщо нямаше да бъде възможно – най-вероятно щяха да ни върнат по-назад, за да избиколим от някъде другаде (и то само при положение, че обходните шосета също не бяха наводнени и откъснати от света). Другият вариант щеше да бъде да спим току пред реката, в очакване да ѝ поспадне малко дълбочината и чак тогава да я преминем. За големите камиони с по 40-50 колелета, тая вада не представлява особено голяма преграда - те газят спокойно до метър вода и нямаше дори да я усетят, ама за нас автомобилистите, това щеше да бъде просто една непреодолима водна барикада…

А пък това вече наистина е всичко от днешния ден - ще се видим чак утре. В този мотел нямаме Интернет на разположение и аз изпратих (по-точно Ванеса написа) едно съобщение до телефона на дядо Ненчо - обаче фактът, че вие не ни отговорихте веднага ми подсказва, че татко изобщо не си е включвал “мишката” и няма как да сте разбрали какво става с нас. Нищо, де - да се надяваме, че поне утре вече ще имаме връзка помежду си...

25.12.2012 - Ето че и през целия Коледен ден (а отчасти и вечер) пак бяхме на път. Включването ми в момента се осъществява директно от бунгалото в един къмпинг, където отседнахме за преспиване. Бяхме се насочили отново към отсядане в някакъв мотел, но в единия където спряхме нямаха микровълнова печка (а това беше задължителен кухненски атрибут за нас, за да си претоплим хранителните остатъци, които вече дори леко понамирисват на мърша, след двудневното им лашкане в торбите по нажежения като пернишка печка асфалт). Стаята за трима ни струваше $135, които ние щяхме да дадем така или иначе, но пък не и при условие с липсата на печката. Съдържателят обаче беше много любезен (и как няма да е - мотелите им са почти празни; кой луд ще хукне на някъде баш навръх Коледа? - такива малоумници като нас са единици!) - обади се човекът на негова колежка в съседен мотел, където стаите му бяха оборудвани с по-елементарните електрически уреди (чайници за топла вода, тостери за печени филии и т.н.). Там обаче ни поискаха главозамайващите $145 на вечер, която цена ни се стори малко възвисочка и доста разтърсваща по скалата на Рихтер и ние тутакси се отказахме от любезното им гостоприемство. Разбира се, продължавахме да търсим шибаната печка и далеч не отхвърлихме възможността за преспиване в този град - просто защото това беше единствената ни алтернатива и то особено във вече напредналия час към края на деня. И в този миг зад ъгъла, сигналът наш дочух - затичах се… и само през улицата, на отсрещния тротоар съзрях знакът на един къмпинг (т.нар., караван-парк), където освен че можеха да се опъват палатки, хората даваха и напълно оборудвани бунгала, снаряжени с абсолютно всички домакински прибори (дори готварска печка включително – с котлони и фурна). Момата на гишето ни поиска само $124 и ние охотно попълнихме бланката за резервацията – на мига…

Но преди това обаче, отново зад гърба си хвърлихме други около 800-900 км разстояние, които преминахме през териториите на следващите два щата - Нови Южен Уелс (съседен на нашия Куинсланд) и следващият, Виктория (New South Wales, Queensland и Victoria, за по-любопитните и изучаващите английски език деца от детската градина). Докато пътувахме по първокласните пътни артерии на огромната държава-континент, ограничението на скоростта беше 110 км/ч, което позволяваше по-бързото ни придвижване от едното място до другото. По време на днешния ни автопробег, посещения на географски обекти не сме имали - такъв прав, дълъг и скучен път не си спомням да съм пътувал някъде и някога. Как нямаше барем едно баирче или поне някакво, макар и малко възвишенийце, че да ми се смени временно зрителното възприятие. Право като конец шосе - заспиваш; събуждаш се и пак си там, без никаква промяна на околната среда. Навлязохме постепенно и в малко по-цивилизовани и обработваеми райони, където хората садят и отглеждат най-различни селскостопански култури, но общо взето равнината не си смени релефа. На няколко места спирахме насред пътя в нищото за закуска и обяд, обаче мухите в тази част на света са безскрупулно нахални и безмилостно жестоки - щом си отвориш устата да проговориш и те нахлуват вътре на рояци. Гадост! – не, още по-голяма гадост; огромна и покъртителна, свръх(не)човешка гадост! А пък да не ти дава Господ в влезеш случайно в драките за някакво невинно изсиране на голямата си понужда – амчи те мухите само това чакат, бре: направо ти грабват лайното още дорде пада връз земята и ти го поднасят към устните! Не, не и не - от нашенския Gold Coast по-хубаво място няма за живот, кой каквито ще да ми ги разправя; а това ние вече единодушно го установихме, докато отчаяно се бранехме от набезите на мухи и комари…

В момента се намираме на около два часа път от Мелбърн, в съседен град на околията – Bendigo. За утре имаме план да посетим друго едно близко градче, изключително известно не само на местна почва, а и по широкия останал свят със златните си залежи и напълно автентичен етнографски парк-музей на същата такава, “златна” и златодобивна тематика – предполагам, впечатленията си от там ще описвам някъде по-надолу из материала и то едва, когато имам възможност за това. След като ние в продължение на цели два дни почти не срещахме коли по пътя, сега попадайки в това гъстонаселено и оживено място, автомобилният трафик ме влудява и направо ме плаши – сякаш съм забравил да карам заедно с другите участници в движението! На всичкото отгоре по улиците вървят и трамваи – че аз с колите не мога да свикна още, сега остана и с трамвайните им линии да се съобразявам; направо съм шашнат. Добре че в мешката си нося едно шише с ракия, за да си отпускам вечер нервите с нея. Ще попита някой: ама как го правиш? Ами ей така, нб – жабуря си устата за дезинфекция и после вместо да я изплюя с погнуса в мивката, аз си я глътвам навътре. А като повторя упражнението няколко пъти и вече изобщо нямам нерви – просто изтръпвам цял и се вдървявам. Донесли сме си и един буркан с печени чушки за салата – абе, луксозно я караме ние – нищо, че за момента не сме много имущни от гледна точка на финансово благосъстояние поради оставането ми без работа... Тя, душата като е богата, за чий курац са му на човек парите? - само да го развалят и разяждат отвътре като рак…

Колата също се държи прилично за сега – изобщо нямам оплаквания от никой. Дори и самата Ванеса е сравнително послушна и разбрана, а пък майка ѝ е направо преобразена до неузнаваемост – все едно, че е на хапчета за смекчаване на острите черти в характера си. Аз от време на време се пощипвам, да проверя дали не сънувам, че си лягам вечер и се събуждам сутрин до самата Богородица – то бива, бива добрина сбрана на едно място, ама това нейното вече ми е и съмнително даже (дали пък не е заченала от златния дъжд, който се изсипа напоследък?...). Та, така – специално от днешния ден нямаше кой знае какви впечатления да споделя, освен глупостите, които наговорих до тук. Надявам се, че утре ще имам повече материал за описване, но това ще е чак утре - а до тогава трябва да проявите и малко търпение, потискайки любопитството си.

Тук Интернетна връзка отново нямаме (по смисълът на “безплатна”, както на повечето места може да се намери) – срещу $6 масраф обаче, хората можеха да ни свържат за времетраене от 1 час, но аз прецених, че това нито ни е необходимо, нито пък е оправдано като себестойност. Утре по план ще сме вече при Цецо – там ще се включим на неговия Интернет, когато пристигнем. Абе, аз казах ли ви “лека нощ”? – защото ако не съм, казвам го сега. Хайде, чао и до утре...

26.12.2012 - Ето ни отново в цивилизацията, в огромният и космополитен град Мелбърн. Установихме се у Цецо и аз предавам репортажа си съвсем на живо - от комфорта на истински фотьойл, кухненска маса и с чаша ароматно кафе в ръка. Ще опиша набързо и днешния ден на екскурзионното ни летуване, защото той на практика беше и първият, в който освен дивата пустош на австралийската природа, видяхме и нещо друго - малко по-различно от това.

Сутринта станахме сравнително късно (в този щат часовият пояс е сменен на лятното разписание и ние от един момент нататък спряхме да се интересуваме от показанията на часовниците си). Пропуснах да отбележа и още един, твърде съществен факт в описанието ми, специално за щата Виктория - освен като астрономически час, времето по смисъла на климат, далеч не му приличаше да бъде лятно. Това ние го забелязахме още снощи, с пристигането и излизането ни от колата. Хладният и свеж полъх от Полюса ни блъсна съвсем осезаемо по почти голите тела и наложи незабавната употреба на чорапи, дълги гащи и пуловери. Живакът в тукашните термометри едва помръдваше около двадесет и трите си Целзиеви градуса, което за пристигащите от блажените 39°C е равносилно на шоково вледеняване – нещо като попадайки в хладилна камера, свързано дори с моментно изгубване на разсъдъка от студ. С Ванеса дълго се пригласяхме да се напъхаме в басейна на къмпинга, подобно на забавленията ни предишната вечер в мотела, но аз имах усещането, че тук водата му е покрита с тънка ледена коричка и набързо си сменихме предварителните планове и мераци. По същите причини и Коледната ни вечер мина малко хладно и вяло, докато на края се напъхаме под топлите завивки и мирясахме. Аз по едно време даже мислех да си сгрея ракия, вместо да я пия такава студена - хем пък и туршия имах за мезе; положението беше досущ като в България по това време на годината…

На сутринта денят беше слънчево-зъбат, но с по една връхна дрешка на раменете оцеляхме до краткото му затопляне само по обяд. В градчето, където спахме не сме се мотали излишно много, защото просто нямаше какво толкова да му разглеждаме. Целта ни беше другото населено място, Ballarat, което е широко известно с богатите си залежи от злато. След около час и половина пристигнахме на мястото, като по пътя се отбихме само за разглеждането на един бивш затвор – в днешно време обаче това беше повече музей, отколкото всичко друго. Сега сградата му се използва за съвсем други цели и на практика последният не е отворен за посещение, но поне успяхме да се разходим само наоколо и да си направим няколко снимки с причудливите му външни фасади.

Като навлязохме в градчето, добри люде ни упътиха към мястото на този своеобразен етнографски комплекс и ние не след дълго се озовахме току пред вратите му. Разглеждането на района обаче отсече твърдата сума от $110 за трима ни, но пък масрафът определено си заслужаваше за всичко онова, което видяхме там. На огромен хълм в съседство на града беше построено и пресъздадено едно цяло селище на златотърсачи и миньори от епохата на 17 и 18 век след Рождеството на Христа. Видът на цялостната обстановка в този градец, заедно с облеклото на хората връщаха посетителите на парка поне с 200 години назад в историята на Австралия и всичко там изглеждаше много автентично. Имаше банки, барове, ковачници и всякакви занаятчийски работилници, всичките от които действащи - абсолютно по същият елементарен и първобитен начин, както е било преди десетилетия, че и векове вече. Разходката ни отне 2-3 часа и за това време ние успяхме да разгледаме всичко. Влизахме даже и под земята, в минните галерии (не бих казал, че миньорската професия е особено привлекателна, но все пак някой трябва да върши и тази работа). На излизане от града обядвахме някакви дръгливи пици и окончателно поехме към главния град на щата Виктория - Мелбърн…

След приблизително час и половина навигиране из столичните сокаци, вече бяхме при Цецо, който ни очакваше с голямо нетърпение. Спретнахме набързо салатите и скарата, а даже след малко се нареждаме и на софрата – аз оставям перодръжката и още дорде не ѝ е засъхнало мастилото, първата ракия ще потъне в бездънната ми хралупа на телосложението (образно казано). Срещата ни с останалите приятели е утре сутринта, след което се отправяме към град Warrnambool, който се намира на по-малко от 300 км след Мелбърн – само че точно в посоката към Аделаида, а не обратно. Но пък за това - чак утре; пак ще се наложи да изчакате барем едно денонощие до появата на следващият ми осведомителен бюлетин...

27.12.2012 – Днес задочно поздравявам всички, носещи името на Св. Стефан. Свеждам глава и пред паметта на близките с подобни имена, които вече не са сред нас - баба Фанче и дядо Стефан са ми първите, за които се сещам в този, иначе така празничен за нас ден. Предстоят ни три безгрижни дни и нощи с нашите общи приятели и познати от Мелбърн. Днешното ми включване е в един от кратките антракти измежду нескончаемите моабети, които са основното занимание на всички участници в тържествата. Слязох за малко на спокойствие до стаята, в която сме настанени и в следващите минути ще запозная читателите с новините от последния час (поне до този момент, защото предчувствам, че тази нощ ще бъде доста дълга, а пък тя не е и започнала още)…

Сутринта и то точно в уреченият час (09:00), на сборния пункт се явиха само организаторите на експедицията (което вероятно е и естествено за нас, българите). Малко след тях се появихме и ние с Цецо, а впоследствие и в продължение на друг час и половина постепенно се събра и останалия личен състав, пряко ангажиран с предстоящото ни съвместно мероприятие. Мелбърн е един ужасно огромен град и пътуването из улиците му съвсем не доставя духовна наслада, както примерно по нашенските добре познати калдъръми на село. То бяха светофари, то бяха ремонти по пътя и безкрайни избикаляния; шибаните им трамваи ми се пречкат по всяко време и си искат предимството – абе, все едно една малка гражданска война! Аз понеже се движих плътно и на сляпо зад една от другите коли, без да проявявам никакъв мисловен процес от моя страна, така и не разбрах колко далече от отправната точка се намирахме за момента - нямах ясна представа за ориентацията и географската ни позиция спрямо компаса. Обаче кратката ми справка с часовника недвусмислено показа, че малко над час време ние сме се опитвали едва ли не само да излезем извън пределите на столичния град. Отделно вече от там насетне се проточихме по паважа като керван камили през пустиня с общо 5 машини - с всичките произтичащи от това последици от сорта на взаимни изчаквания по пътя и дори едно малко загубване, поради изпускане на точното отклонение от главното шосе към мястото, за където поначало се бяхме запътили.

Пътят до тук беше доста тесен и второкласен като качество, преминаващ през множество населени места и осеян с изобилие от радари, следящи скоростта на движение, башка от многобройните патрулиращи и нахални като дървеници полицаи (тия техните са бетер мухите, с които едвам се преборихме на идване – попаднеш ли им в лапите, лошо ти се пише на гъза). За щастие тази отсечка беше премината без излишни сътресения, аварии и най-вече тлъсти глоби, който факт сам по себе си беше една малка извоювана победа над контролиращата спазването на закона местна власт. Едва в късните часове на следобеда най-после всички пристигнахме на уреченото място и буквално онемяхме пред вида на къщата, предназначена специално за разпространеният вече дори и в България, т.нар. “селски туризъм”. С индустриалните количества на хранителни и особено питейни запаси, които излязоха от багажниците на колите и полетяха директно към хладилниците, ние най-малко мязахме на туристи, а пък и луксът в тази къща за гости далеч не беше така селски, както някой би си го представил. Но пък понеже понятието е такова, та за това аз тук го използвам само по подразбиране и както е модерно да се нарича то в по-новите, вече “градски” времена.

Самата вила е построена на един хълм и откъм улицата с нищо не подсказва за грандиозните си размери. Вътре обаче се оказа малко по-просторна от селсъвета на Каспичан, Угърчин, Лесидрен или всяко едно друго селище от подобна национална значимост. Аз така и не разбрах колко стаи има, разположени по двата етажа на постройката, но всички ние сме в отделни спални, като утре очакваме нови попълнения от хора, които също ще се настанят някъде из дебрите на колибата. През широките ѝ панорамни прозорци пред нас се разкрива прекрасен изглед надолу към реката и отсрещния баир. Реката е достатъчно широка и дълбока, позволяваща упражняване на водни спортове, риболов, каране на лодки и скутери, но малко по-късно се оказа, че последната не била особено зарибена. Това доказа напред нашият ентусиазиран Цецо, който тутакси нахвърля въдиците, но за съжаление ги извади до една досущ празни (добре е все пак, че си носим достатъчно месо и други мезета, защото ако толкоз народ трябваше да се изхранваме само с наловената от него риба, щяхме доста време да изчакваме доставката ѝ от кварталната бакалница).

На горния етаж се намира огромна трапезария с просторна и модерна кухня; на верандата също могат да седнат много гуляйджии, но пък нека и да не забравяме, че този своеобразен празничен репортаж се списва от хладната и почти мразовита Victoria, а не от лепкавият от пот и галещ с изпепеляващите си слънчеви лъчи наш роден щат, Queensland. Тук температурите в измерителните прибори не мърдат по-нагоре от сковаващите мозъка на костите 22°C, докато горе при нас и специално по това време на годината като сезон, ние се “радваме” на комфортните 39°C - които макар рядко и само на моменти, но могат да надхвърлят дори и 40-те измерителни степени. А пък и леденият ветрец, който постоянно повява от всичките посоки на географския свят, тутакси охлажда всякакви наивни пориви у нас да седим отвън и да моабетстваме цяла нощ с ушанките на главите и шаловете през устата.

Още с пристигането си, ние направихме една ободряваща и подкрепителна закуска, дето се вика само “на крак”, която погледната от страничен наблюдател спокойно можеше да се счита и за малко по-ранна вечеря – млинчета, баници, кафета, чайове и курабета; от там насетне обаче от торбите извадихме 4 кила кайма и още толкова пилешки пържоли, башка другите сухи или по-влажни мезета. Девойките на бърза ръка приготвиха кюфтета и накълцаха салати, докато ние момците дружно помогнахме за облекчението на задъхващият се от бира хладилник. Така с най-общи усилия всичките около 14 души, надвечер окончателно седнахме на огромната четвъртита маса - всеки вече се досеща каква ни беше целта на занятието. По едно време с неколцина младежи от групата слязохме на долния етаж, където е инсталирана скарата на газ, та аперитивите ни започнаха още от там, докато се занимавахме с печивото. На моменти се играха карти, пяха се песни, имаше танци, рецитираха се стихове, а пък аз опуках най-много кюфтета, понеже съм на диета и не ям хляб. Последната фолклорна групичка, част от която беше и моя милост, се притаи по стаите горе-долу по времето, когато първите ранобудници започнаха вече да стават призори - Господи, с какви прекрасни хора ме срещна съдбата; ей така обичам аз!...

28.12.2012 - На сутринта един по един взехме да се заизнизваме от стаите - отначало към тоалетните, за облекчаване на естествените си понужди и веднага след това - отново към кухнята и в частност, по посока на същата квадратна маса, покрай която седяхме кажи-речи до напред. На заранта Цецо беше дежурен по кухня и бе станал още в 05:00, за да направи палачинки за всичкият прегладнял от опиянение народ. Ние естествено не сме го усетили кога се е надигнал от кревата и измъкнал от топлите му постели, но пък типичният аромат на този вид аристократична закуска недвусмислено ни подсказа за неговите готварски действия. Колко време беше правил палачинките така и не разбрахме, но пред всеки от нас имаше по една купчинка с “готова продукция”, с която трябваше да се справим. Единодушно харесахме всичко сътворено от него и ентусиазирано му пожелахме успех в голямото кулинарно дело, поръчвайки си най-нахално нови количества и за следващата сутрин.

След като най-после всички станаха от сън, изпиха се милион турски, гръцки и никарагуански кафета, индийски, цейлонски, зелени, слабителни и какви ли не още чайчета, отделно от изтрезвителните бири на местното пивоварно производство, с цялата ни група от екскурзионното летуване се отправихме към градчето на опознавателна разходка. С нас взехме и хранителните остатъци от вечерта, с които на една полянка напълно приключихме за обяд. В програмата беше включено посещение на историко-етнографски музей, запознахме се с историята на това пристанище, с началното зараждане на живот и поминък на първите бели заселници по тези земи и някъде по средата на следобеда се прибрахме във вилата. Там, мен специално ме очакваха други 4 кг с кайма, която аз умело подготвих и омесих за кебапчета; нарязах и трите свински врата на пържоли и търпеливо зачакахме падането на мрака, с което да дадем старт на вечеринката. За да се предпазим от ранната злоупотреба с твърд алкохол, докато си приказвахме и обменяхме мисли помежду си, изпихме още една каса бира – нали ви разправям аз: с много хубави хора ме сблъска съдбата; разкошни приятели!...

Същият ден, по някое време от Мелбърн пристигнаха и новите попълнения с летовници плюс неколцина младежи, чиито родители вече бяха между нас, които допълнително подсилиха групата ни до нивото на международен форум или алкохолна конференция (по-скоро симпозиум на тема унищожението му…). Нужно ли е да казвам как завърши всичко това и особено кога? – естествено отново призори, с първите петли... Поради предстоящото ни ранно потегляне с Даниела и Ванеса по други, само наши предварително набелязани туристически обекти, аз вечерта се ограничих от прекомерната употреба на алкохолни напитки, а пък от кафетата с които се наливах вместо това през цялата вечер, така си и осъмнах с отворени и вперени в тавана очи - като някой караконджул; да бях се напил, барем щях да спя като къпан (или тъпан, ако това повече ви харесва)...

29.12.2012 - Днес с Дани и малкото станахме доста рано и тихомълком се измъкнахме от къщата, защото всички останали участници в среднощния гуляй, по това време все още спяха в почти тъмния час на зората. Сутринта уж тръгнахме по сухото, но пък в 09:00 вече дъждът напористо обливаше предното стъкло на колата, та чистачките едвам смогваха да избършат стичащите се отвред вади и потоци. Предишният ден беше като чудна ранна пролет – слънчево, до горещо с частични изгаряния по кожата на лицето и гърба; сабалам обаче се събудихме в условията на една много късна есен. Лятото тук като че ли изобщо не идва, за това сега го подминавам в метафоричните си описания…

Пред нас се простираше разстоянието от около 300 км, които ние трябваше да пропътуваме, за да стигнем до един друг град - той пък вече се намираше в съседния на Виктория щат - Южна Австралия (South Australia). Аз още от нас бях набелязал този допълнителен маршрут, тъй като ние така или иначе бяхме вече почти в района - с още много малко пътуване, щяхме да посетим и тези природни забележителности. Исках да заведа ближните си по места, по които аз навремето също съм ходил с други подобни “ближни”, още когато живеехме в Аделаида през периода 1992-1993. Отново за любителите на географските карти и атласи споменавам, че името на това градче е Mount Gambier, но уникалността му далеч не се състои само в това, че и в него има улици и къщи. Под повърхността на земята, на различна дълбочина се простират множество пещери с подземни реки и езера. Структурата на това място се е образувала в продължение на милиони години и е изцяло съставена от костите и черупките на измрели праисторически водни и всякакви други животни, обитавали преди векове и милениуми тъдявашните места. След отдръпването на водата в Световния океан и спадане на нивото му до днешните си дълбочини, този материал се е пресовал в годините и е образувал огромно поле от варовикови скали, със съответните подземни лабиринти и многобройни пещери.

Почти в града се намира и гърлото на един застинал вулкан, което вместо с лава, в днешно време е пълно с кристално чиста и синя като мастило за ръчна писалка вода. Някои от пещерите са свързани под земята със същата тази водна маса и представляват нескончаем интерес за всякакви изследователи, археолози, пещерняци, водолази и историци.

Първото ни посещение беше именно покрай района на въпросния вулкан и т.нар. Синьо езеро (Blue Lake), след което влязохме и в една суха пещера. Тук казвам “суха”, защото в това уникално кътче на австралийската природа съществуват и множество “мокри” пещери, също изпълнени с подземни реки, езера и типичните невероятно красиви сталактити, сталагмити и сталагтони.

След като достатъчно добре се налудувахме в това градче, веднага се отправихме към следващото населено място – Naracoote, където пък посетихме станалите вече по-горе на въпрос пещерни варовикови образувания. В тези огромни дупки и ями са открити множество кости на гигантски праисторически мамути и динозаври, както и на животни, чиито видове отдавна вече не съществуват в природата. Тези пещери много наподобяват българските “Леденика”, “Бачо Киро” и “Магурата”, както разбира се и на всяка една с подобни фигури - плод на непрестанната работа на водата и водните капки в продължение на много хиляди, да не река милиони години. Видяхме сталагмити и сталактити с размерите на сламки за пиене на сок, както и такива, с внушителната си дебелина като колоните на Съдебната палата в София. Тези пещери се намираха на други 100 км от Mount Gambier и независимо, че се отдалечавахме все повече от първоначалната ни отправна точка, ние успяхме да видим и тях. Последният възможен тур с екскурзовод беше в 16:30 и въпреки, че слънцето все още грееше ослепително и ярко след падналия обилен дъжд, денят клонеше към своя закономерен край.

С навлизането ни в другия щат околната среда започна да се променя, както и климатичните условия, разбира се. Стана малко по-топло и ние съвсем неусетно започнахме да сваляме една по една дрешките от гърбовете си. След всичко видяно, посетено и научено за тази част на света, очакваха ни и дългите километри на прибирането до базовия лагер. Изглежда бях допуснал и някакви грешки в изчисленията на пробега, защото преди да поемем натам си мислех, че цялото пътуване ще се затвори в някакви си 380 км; оказа се обаче, че това действително е било разстоянието, само че измерено в едната му посока. Така вечерта на връщане падна едно голямо каране, но пък за сметка на това преминахме през съвсем непознати пътища; почти безлюдни, но много красиви и живописни. На места стават толкова тесни, че колите се разминават едва когато всяка от тях настъпи с едното си колело банкета на пътя отстрани. Иначе всеки се движи по средата на лентата, която е една и само тази част на шосето е асфалтирано - в случай на разминаване (което и без друго се случва рядко), това става с частичното излизане от очертанията му, минавайки по трошляка встрани от шосейната линия. Какво ли не прави човек за икономии – спомням си, че по същия начин новозеландците имаха еднопосочни мостове над многобройните си буйни реки и пълноводни потоци. Зер, на ден от там минават само по няколко превозни средства – вероятността да се засекат и срещнат баш по средата на моста се свежда до някакъв теоретичен минимум, но за всеки случай знаците обозначават кой да мине с предимство; ей такива работи има по шарения и пъстър свят...

Колко дълго и как точно съм карал на връщане не знам, но в 21:30 вече разливахме аперитивите, салатите бяха нарязани, месото изпечено и всички в хижата с нетърпение ни очакваха да се завърнем невредими от еднодневното си пътешествие. А пък иначе, това е последната ни вечер в тази толкова вълшебна къщичка на безгрижието - за утре се надяваме на нови срещи с уникалната и дива австралийска природа. След като по някое време сутринта освободим вилата, всички целокупно поемаме по обратния път към Мелбърн. Ние специално ще минем по съвсем различно шосе от това, по което дойдохме до тук – то се извива изключително живописно, следвайки очертанията на крайбрежието и макар, че е с доста километри по-дълго от директното, последното ще бъде значително по-приятно за пътуване. По този път, точно преди 19 години бяхме ходили с група тогавашни приятели от Аделаида и на мен общо взето картината на сюжета ми е позната - знам какво да очаквам от природата и вида на околната среда, но пък приятният сюрприз остава да бъде поднесен изцяло на Даниела и Ванеса, за които всичко това е съвсем ново, вълнуващо и непознато; а аз дори не им и подсказвам какви чудновати красоти ще видят, за да запазя елемента на изненадата...

30.12.2012 - Ето ни отново в огромния и прашен Мелбърн. След почти 14-часово пътуване, най-после се прибрахме в квартирата на Цецо, където поначало сме отседнали. Къщата им е огромна, с много стаи, та сме се пръснали навред. Младите в момента ги няма (отсъстват от града за няколко дни) и ние се ширим на воля из пространството, сякаш се намираме в Профсъюзната почивна станция на Люляците. По-интересно е обаче да разкажа какво видяхме вчера по пътя, защото това наистина беше един незабравим ден - от Бога даден и нам подарен, както се казва. Прекрасното време и кристално чистият въздух, премесен с ярките лъчи на слънцето даде възможност да заснемем подробно всичко, което видяхме. Направихме много снимки, а аз нахвърлях и няколко кадъра с видеокамерата в прибавка към и без друго богатия фотографски материал от това наше епично пътуване.

Сутринта към 10:00 трябваше вече да напуснем къщата и цялата колония на българската емиграция се понесе обратно към домовете си. Повечето от приятелите ни вече бяха ходили по тези места и бързаха да се приберат в къщи, докато ние с наш Цецо избрахме варианта на по-дългото завръщане. Впоследствие към нас се присъедини още едно семейство от компанията, та пак беше весело през целия ден и не бяхме сами. Точно по протежението на това крайбрежие по най-южната ивица на Австралия, вълните на океана и ветровете са издълбали отвесните брегове по един особено уникален начин, образувайки от тях фигури с най-различни причудливи форми, малки острови, естествени мостове, арки и т.н. Особено ярко открояваща се и забележителна група от подобни фигури представлява формированието на т.нар. “12-те Апостола”, но докато стигнем до тях, спирахме доста често за снимки и наблюдение на други подобни забележителности от района – също толкова интересни и неповторими. Поради изключителния интерес от страна на посетители от целия свят и всякакви други екскурзианти като нас, в тази част шосето беше ужасно натоварено и силно ми наподобяваше на стария път между Созопол и Приморско, от времето преди да направят магистралата, която върви малко по-навътре в сушата. Предвид неделния и слънчев ден, хората масово бяха наизлезли за разходка и излет сред природата, но освен индивидуални посетители имаше и цели автобуси с чужденци (главно японци или поне азиатци, защото за мен те всичките изглеждат сравнително еднакво и доста трудно различавам една тяхна националност от друга) – точно в тази международна шарения от народ се бяхме потопили и самите ние. Слънцето грееше ослепително и изгаряше всяка непокрита част по крехките ни тела, а мухите най-безжалостно хапеха и се завираха къде ли не по нас, довършвайки работата на палещите слънчеви стрели. Такава напаст от насекоми поне ние в нашия щат нямаме и поради тази си и множество други причини, това го прави извънредно желан и предпочитан пред всички останали в необятната ни държава, която за сега също наричаме някаква си там “родина”…

По едно време се разделихме с нашите приятели и те от там отцепиха направо за Мелбърн, докато нашият обход с Цецо продължи по цялата брегова ивица. На едно място се отклонихме доста от маршрута, за да посетим и един действително уникален горски парк, по дърветата на който бяха накацали буквално като гълъби и врабчета хиляди малки и големи коали. Те там живееха в напълно естествената си среда, необезпокоявани от никой и без никаква намеса от страна на човекоподобната раса. От време на време чувахме техните възгласи и типично за тях ръмжене, което трудно се различава от свинското грухтене или пък от оригването на “homo sapiens-ът”, след като последният изпие една лимонада или бърза бира на екс. Толкова много животни на едно място не бях виждал до сега – цели тълпи и семейства от всякакъв размер и калибър. По принцип тези сладки мечета нанасят и известна вреда на горските масиви, защото се хранят с листата на евкалиптовите дървета. Клоните на последните са опоскани току до клечките им и ако тази огромна колония от малки листоядни хищници не намери друга горска среда за прехрана, то след някоя и друга година естествената им среда просто ще изчезне след постепенното изсъхване и измиране на отделните дървета. Тогава те ще се преместят в друга кория, с надеждите, че старата ще възстанови вида си и ще се разлисти отново. Я да, я не – но пък иначе са много забавни, дребни и пухкави твари.

След падането на мрака и окончателното приключване на наблюденията и посещенията за деня, оставаше ни единствено прибирането до конака по най-краткия път. От там насетне Цецо пое водачеството на автоколоната, съставена единствено от две самостоятелни машини и най-после в 23:30 всички щастливо се завърнахме от това наше пътешествие (след известни кратковременни обърквания на пътя разбира се, което по принцип е типично и далеч не изолиран случай за моят скъп, любим кумец). Даниела и Ванеса веднага си легнаха гроги и изтощени от изморителното и продължително пътуване, докато ние с него пихме по две малки ракийци и направихме подробен разбор на цялостното ни мероприятие. Набелязахме и план за действие през следващите дни, след което също се разхвърляхме по каютите...

31.12.2012 - В навечерието сме на Новата 2013 година - ето, че все пак тя дойде въпреки тъмните пророчески предсказания, че ние никога няма да я дочакаме и видим приживе. Довечера, заедно с всички местни приятели ще се съберем дружно да я и посрещнем по подобаващ триумфално-тържествен начин, но преди да излезем, ще положа своите последни обобщаващи слова за отиващата си и вече стара 2012-та.

Точно тук и баш сега аз няма да занимавам читателя с излишни политически и икономически анализи, защото темата изобщо не е предмет на настоящата ми писмена творба. Вероятно малко по-нататък, в следващите си постновогодишни репортажи, ще спомена нещо като рекапитулация и ретроспекция на изтичащите вече 365 дни от годината, но пък в настоящият момент ще гледам да се придържам към основната тема по описание на нашата грандиозна автомобилна екскурзия.

Късното лягане снощи и особено след изтощителното нощно шофиране, резултира и в малко по-късното ни ставане сутринта - е, правилото не важи точно за мен, но пък за всички останали то беше в пълната си сила. Аз станах, както обикновено доста по-рано и се залових с трескава писателска дейност - исках да използвам тишината и спокойствието, преди да е настанало общото домашно брожение и жужене като в разбунен кошер на пчелин. С напредването на сутрешния час, постепенно се заизмъкваха един по един - първо Цецо, после Даниела и най-накрая Ванеса (и то чак, след като отново ѝ домириса на палачинки). Цецо е голям майстор на тези продукти и ги произвежда в промишлени количества, при най-строго спазване на качеството. Собственоръчно приготвената смес той излива направо върху нагорещените плочи на едно газово барбекю и още докато купчинките са сурови, оформя горе-долу кръглите им форми с черпака. При една такава работна операция излизат общо по 4 бр. готова продукция. И това е само в случай, когато тъче на един “стан” - ако зад гърба си има още една такава газова установка, спокойно свободният ход на сръчните му ръце могат да обслужват други две плочи и да вади по 8 палачинки наведнъж. А представяте ли си по колко палачинки щяха да излизат, ако и от двете му страни имаше по едно барбекю и той се върти с черпака в един кръг, обслужвайки всичките 8 плочи? Та това направо си е шеметна скорост от 16 палачинки в минута! – оп-па-лааа, аз май малко се поувлякох в мечтите си, но човек ако се замисли реално, излиза че този процес на затворен цикъл не е и съвсем невъзможен за осъществяване. Както и да е - Цецо зареди котлоните, ние се наредихме покрай него с чиниите и аз още в същия миг забравих за моите диети и ограничения откъм хлебни, тестени и брашнени произведения – да вървят по дяволите (диетите ми, в случая)…

След като се нахвърляхме като мисирки с горещото тесто, сливайки плавно с по няколко бири закуската с обяда, облякохме си най-новите парадни парцалки и хукнахме да се разхождаме из празнично украсения столичен град. За мнозина този ден от годината си беше съвсем работен и най-обикновен – просто един от всичките ѝ 365, пък бил той и последен, защото почивните дни за персонала на голяма част от държавните учреждения бяха само на 25 и 26 Декември, както и 01 Януари. Междинните дни не се считат за почивни, а обичайната динамика на живота се възвръща още на 02-ри (сряда). Кой ял - ял; който пил - пил. Колелото се завърта отново, независимо че не е понеделник, както обикновено сме свикнали ние. Така че в Мелбърн и особено в ситито цареше, от една страна трескава подготовка за вечерните и нощни тържества (естради, оркестри, празнична заря и илюминации), докато пък от друга - съвсем нормален работен ритъм.

Времето като климатично понятие беше много приятно, съвсем не чак толкова противно, каквото можеше да бъде и сме му били неволни свидетели (особено като температурни амплитуди: например, днес 43°C, при адски слънчев пек, убийствена жега и разтърсващ зной, а утре – едва 18°C, с леденостуден дъжд и пронизващ вятър; това географско място е пословично с резките си климатични промени, но хората са свикнали с тях и дори го харесват, независимо от тези негови недъзи и времевите му капризи). За живеещите като нас в почти константни тропически условия като в инкубатор за бройлери, тези катаклизми на природата са меко казано дразнещи и неприятни, за да не употребявам по-цветущи изрази от родния фолклор, които аз също доста щедро пускам в обръщение при описанието на подобни случаи. Но за наш късмет този път времето се задържа постоянно, дори леко хладно за сезона, което правеше разходката ни изключително приятна и забавна, макар да беше безцелна.

Проблемите с паркирането на лични превозни средства по улиците на такива космополитни градове са още по-големи и ние прибягнахме до услугите на метрото. Цецо живее на 5 минути пеша до метростанцията и след още 20-25 минути комфортно пътуване с влака, вече бяхме нагазили в самото сърце на огромната централна градска част. Цените на обществения транспорт не са високи, а довечера от 18:00 насетне (но така и не разбрах точно до кога…), властите въвеждат безплатен превоз за всички граждани, решили да се потопят в галимацията и тарапаната на Новогодишната нощ. Всичко това се прави с цел предотвратяване излишното шофиране в нетрезво състояние и занижаване броят на инциденти и катастрофи по улиците и пътищата - особено пък на тези с фатален край, причинени от замъгляването на мозъка с алкохолни пари и окончателното му полиране с дима на марихуаната и други наркотични субстанции, приемани венозно или чрез подсмърчането им барабар със сополите. Всички автобуси, влакове и метрото извозват почерпените пътници за сметка на Кметството и Градския съвет - единствено с тази благородна цел, както вече подчертах. Нас ни минаха по някакви занижени местни тарифи като туристи на града и чужденци, което беше “добре дошло” за цялостната ни габровска групичка, с изключение на Даниела като неин външен пришълец; според мен на нея, като на по-отявлена софиянка трябваше да ѝ вземат повечко парици за билета, но покрай мен и наш Цецо тя също мина между капките и малко по-тънко като масраф.

След като кръстосвахме паркове, алеи и тротоари в продължение на няколко часа, късно следобеда се прибираме обратно в къщи, за да започнем приготовлението за същинската част на денонощието – а именно, Новогодишната нощ. По принцип се разбрахме, че на комунални начала всяко семейство ще се представи с по някой собственоръчно приготвен и поднесен деликатес, който да бъде споделен с всички на общата трапеза. Нашето малко звено ще участва в тази своеобразна кулинарна надпревара с варени яйца, залети със специален сос от майонеза, горчица, кетчуп и кромид лук. Преди малко с Цецо ходихме до магазина за набавянето на някои продукти и в момента всичко е на собствен ход: яйцата тъкмо възвират на котлона, аз забърках соса, Даниела снове между нас и дава нареждания ту на единия, ту на другия, а малката кокона си изпарва кожата в банята. До час време излизаме, с оглед да сме пристигнали у хората около 20:30.

А пък със самото протичане на Новогодишния бал ще ви запозная едва утре, защото сега отивам да си плисна един тас и да се подмивам; освен това трябва да се обръсна, а на края да си залижа и косата с брилянтин, за да изглеждам (още) по-добре в очите на околните, на което пък аз особено много държа – обичам да ме обичат и харесвам да ме харесват. Точка...

01.01.2013 – Хайде, на многая лета, милички мои и сладички! - нека да ви е честита Новата 2013 година! Дай Боже тя да носи всекиму по много радост, доста здраве и башка успехи – тонове со руйно вино в бъчви и по каци да кипи, едро жито мелници да мелят - хлябът златен наш в нощвите да лежи! АМИН...

Ах, каква прекрасна нощ, почакай и не идвай, ти омразна дневна светлина - все е бивало да закъснеем, но до изгрев слънце да беснеем не ни се беше случвало от доста време насам. Още ми се олюлява снагата, а пък отделно дето едвам стъпвам на краката си – сега търпеливо ще чакам да стане и Даниела, за да ми разкаже по-подробно какво пък толкова съм правил нощес, че да имам чак такава сериозна мускулна треска; като че ли съм изкачвал вр. Ботев не само на бос крак, ами и на куц биля. Голяма игра ще трябва да е падала по дансинга, но поради това мое моментно емоционално и духовно опиянение (башка телесното…), аз временно съм загубил лентата на своите спомени. Така че предвидливо ще изчакам малко с разказа си, докато напълно ми се възстановят и изплуват от съзнанието подробностите по случая – имайте търпение; за всичко ще научите, макар и по-късно.

Снощи, в уреченият най-точен час, пременени, нагласени, с дъх на мента от бонбони “Лукчета”, с лъснати чепици и още по-замазани перчеми, с изрязани нокти и изпилени зъби - появихме се пред портата на наше, вече приятелско семейство. С тези хора бяхме заедно и предишните няколко дни на вилата, та те организираха това спонтанно тържество у дома си, в което мероприятие пък взеха участие и други техни приятели, които ние не познавахме до този момент. По едно време сигурно сме наброявали около 40 души, а масите бяха отрупани с всевъзможни салати, мезета, баници, баклави и т.н. Ако трябва да сравнявам с нашите в Куинсланд, то мелбърнските булки биха спечелили конкурса за по-добри домакини, съдейки по блюдата, които миличките бяха приготвили. Разбира се и не само с тези си превъзходни качества – всички, с които се запознахме допълнително и в хода на вечеринката, се оказаха изключително приятни хора, а компанията им - много сплотена и единна. Така всенародното веселие продължи през цялата нощ и всички си тръгнахме чак призори. То бяха музики, танци, хора и ръченици, та до сутринта - как ни изтърпяха съседите наоколо също е подходящ въпрос да се попитам сам, но докато траеха отделните индивидуални или масови изпълнения, нощес не сме си го задавали. Съвестта ми едва сега започна да ме гризе по-дълбоко, но се надявам да ми мине бързо - особено след като изпия и едно горещо отрезвително и надявам се силно ободряващо кафе…

Интересно защо, но като станахме от сън всички бяхме ужасяващо гладни - на толкова много ядене предната вечер, а все едно че не бяхме слагали залък в устата си! Вероятно през нощта сме изгорили всичките си калории по време на бурните и откачени танци. Добре че Цецо предният ден беше направил малко повечко палачинчици и аз много умело ги гарнирах с всички възможни хранителни остатъци от хладилника: малко сиренце, кашкавалец, някакви останки от полуразложени кебапчета, 5-6 пилешки хапки и лютив шпек салам; сложих няколко домата и парчета лук от една вече леко вкиснала салата, нахвърлях парчета от парени кисели чушки с чесън, а най-отгоре украсих с една шепа картофена салата, която си носехме с нас още от вилата. Получи се т.нар. “палачинкова торта” и като я сгорещих в микровълновата печка до перфектната за консумация температура, падна голямо ядене за обяд - баш навръх Васильовден. Ударихме и по една ледена бира с чисто лечебна цел за противоотровна неутрализация на вредните вещества, попаднали незнайно как в човешкия организъм чрез собствената му лакомия и пак излязохме по разходки.

Вечерта бяхме канени у други наши общи приятели, с които вече се познавахме от няколко години насам – пак покрай Цецови. С тях се срещнахме отново преди известно време в Тасмания, когато празнувахме сватбата на Гергана и с които хора още от тогава поддържаме своите близки приятелски отношения. На път към тях с Цецо обиколихме крайморските квартали на Мелбърн, любувахме се на кристално чистото море (и ледената му вода), както и на красивите къщи, накацали по бреговата ивица. След като хубавичко ни одуха вятърът, някъде привечер отидохме при въпросните приятели. Те пък бяха поканили и други освен нас, та моабетът отново набра стремителна скорост, макар и не в чак такива грандиозни мащаби, както беше по време на предната Новогодишна нощ. На тези вълнуващи всенародни тържества, аз съвсем случайно открих семейството, с което пътувахме заедно в един самолет от София до Мелбърн, където обаче те останаха за постоянното си заселване и бъдещо дългосрочно пребиваване, докато пък тогава ние от там продължихме към крайната точка, Аделаида – т.нар., наш последен пристан на спасение от настъпващата политико-икономическа криза, вследствие на посткомунизма и зараждащият се неомафиотизъм (само за справка, датата на потеглянето ни от България беше 20 Ноември 1992, а в Австралия кацнахме чак на 22-ри, което пък специално за разглежданата тема няма абсолютно никакво значение)…

Изобщо, тези дни падна такава голяма веселба, че поетият алкохол покрай тези тържества ще има да ми държи влага още доста дълго време напред. Щастлив съм за Цецо, че е попаднал в такава приятна приятелска среда - ще се радва на добри и верни другари, за което аз съвсем мъничко и много благородно му завиждам... Ние също се разделихме с всички тях, с надеждите че един ден пак ще бъдем заедно. Всяка една среща с подобни хора ни облагородява, прави ни по-добри един към друг и ни зарежда с много положителен заряд и емоции (въпреки сутрешните страдания и болежки, породени от неизбежния в такива случаи махмурлук). Горещо благодарим за всичко, което мелбърнските приятели ни поднесоха като изживяване, разнообразие, развлечение и най-вече за прекрасната им весела и непринудена дружелюбна атмосфера. До най-скорошни срещи, скъпи приятели наши! Голяма част от тях, както вече споменах в по-горните си редове, от утре пак са на работа и техните рутинни служебни и домакински задължения започват още от мига, в който издрънчи шибаният им часовник за ставане от сън. За голямо щастие обаче, нашето екскурзионно летуване на колела продължава и ние утре поемаме по съвсем нови и непознати пътища, за чието съществуване знаем само от картата на необятната Австралия... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344966
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031