Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 13:32 - Писмо No 58 (XII-I.2013) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 50 Коментари: 0 Гласове:
0



02.01.2013 - Щипя се сам и се опипвам тук-таме, за да проверя дали все още съм жив или не сънувам; чудя се дали тези редове, които пиша в момента са истински и цялостният ми репортаж не се предава директно от някой казан с катран в Ада. Все е било каране и шофиране по страшни пътища и тесни горски пътеки, но вартоломеевите планински проходи, през които минахме за да пристигнем в това иначе райско кътче, надминаха и най-смелите ми очаквания. Но за да съм последователен, ще започна разказът си отново от ранните часове на деня, когато потеглихме от Мелбърн – този път в югоизточна посока.

Пътувайки надолу се натъкнахме на табели, които ни отклониха от главното шосе към един остров в акваторията на огромния залив, който ние и без друго имахме намерения да посетим. Philip Island е известен повече с високоскоростната си писта за автомобилни и мотоциклетни състезания, които се провеждат на национално и международно ниво, а от там островът има много широка популярност сред любителите на тези динамични спортове. Ние също искахме да му хвърлим един бърз поглед, просто за обща култура, пък и не само за това – така или иначе вече се намирахме много близо до мястото и друг път едва ли щяхме да имаме по-подходящ случай за подобно посещение. Островчето не е голямо, но иначе е твърде живописно, с много вили и почивни домове, паркове от най-различно естество и представлява повечето един туристически обект, отколкото място за живеене. Отдалечено от централен Мелбърн на около 150 км, това парче земя е свързано със сушата посредством мост, през който се снабдява, посещава и това е единствената му артерия за комуникация с останалия свят. Вътре има няколко улици на кръст, повечето от които водят до морето и по една от тях ние съвсем случайно се оказахме на противоположната му страна откъм океана. Точно там живее една огромна колония от пингвини, които привечер излизат на разходка из околността и наблюдаването им представлява забавна атракция за посетителите от всички възрастови групи. По времето, по което ние бяхме тъдява обаче, последните явно се бяха скрили из дупките си, защото освен многобройните ята от чайки и гларуси, друг жив организъм не забелязахме в околовръст.

На излизане от острова минахме покрай една фабрика за шоколад. Докато пътувахме навътре, Ванеса все още спеше в колата и не го видя, обаче на връщане това просто нямаше как да ѝ убегне от погледа, та се наложи да спрем за кратко посещение и на тази своеобразна атракция. Щатът Виктория поначало е по-зелен и свеж, където кравите пасат зелената тревица и съответно дават много добро мляко. Смесването му по определен начин с плодовете на какаовите насаждения и при спазване на съответните технологични пропорции, резултира в продукт под формата на превъзходен шоколад, който съгласно рекламите се произвежда само там (обикновено всички реклами декларират едно и също, като с пълна сила важат за повече от едно място; шишетата на минералните води например, отвън са облепени с най-различни етикети за марка и произход, докато течността им вътре идва от една и съща чешма – въпрос на пропаганда и правилен подход към клиента, който в повечето от случаите е един най-обикновен и немислещ идиот). Прочетохме, че в този сладкарски цех, крайните им изделия се приготовляват по специална белгийска рецепта и на всеки 3 минути тяхната фабрика бълва по 400 кг шоколад (което за нас беше малко пресилено и странно, ама знае ли пък човек? - може и да е истина; интересно е само кой ги изяжда всичките тези индустриални количества от въпросния артикул - все пак ежедневно това са тонове с шоколад). Е, разбира се купихме си и ние няколко шоколада барабар с останалите посетители, за да не останем по-долу от тях; опитахме и от безплатните им “мостри”, които бяха оставени на свободен достъп – всеки бърка с ръце в един панер и каквото докопа, това и лапа после (а аз направо си закусих там с тези мострички, че до това време вече бях и доволно огладнял - нали казват, че шоколадът бил полезен за сърцето; моето трябва да е станало на камък с всичкият шекер, който съм погълнал до този момент)…

Не след дълго отново бяхме на път. Нарочно избирахме по-второстепенните шосета за придвижване, защото само те преминават през интересните за посещение и наблюдение места. По трасето спирахме за снимки и разглеждане на най-разнообразни природни забележителности - от реки и езера до пещери и водопади. Дойде време да се отделим от крайбрежното шосе и да настъпим в хладните усои на “Снежните планини” (т.нар., “Snowy Mountains”, за които има писани цели оди; на тях са посветени стихотворения и в тяхно име са изпети сума песни от местния фолклор). Имахме за цел вечерта да преспим в някой балкански мотел или къмпинг, а на другия ден да разгледаме високопланинските върхове и зъбери, намиращи се в този район и до които разбира се може да се стигне с кола, а не с само с хеликоптер. До въпросното място имаше някакви си 180-190 км, които аз си мислех, че ще “прелетим” за няма и два пълни часа. Че като започна бако, едно умопомрачаващо изкачване нагоре, майката си трака: там “Запорожец” или “Москвич” биха се самовъзпламенили от прегряване, не само да им загрее водата в радиаторите (а пък той, ЗАЗ-ът няма и радиатор даже, ами само една перка му обдухва мотора). Ние пътуваме с моята кола, която е с турбо-компресор, има двойно задвижване на предните и задните колелета, с много конски сили под предния капак и пак видяхме зор с всичките тези пътни екстри. По едно време обаче като свърши и асфалта, та хептен вече я овапцахме. Поехме по един прашен коларски път, дето го нямаше и на картата отбелязан даже, но пък който освен че продължаваше да бъде също толкова стръмен, по изключително живописен (и много опасен…) начин, от едната си страна се извиваше точно над бездната на пропастта. А пък иначе тесен, тесен - място има едва колкото само две магарета да се разминат; евентуално два коня или най-много два бивола, ама от по-слаботелесните. Нито можеш да се върнеш (единствено на заден ход, до изходната точка – километри надолу), нито има достатъчно място за обръщане и маневри (освен надолу към пропастта) – ходът ни беше само напред и нагоре; до където - до там. Даниела уж държи картата и гледам как постепенно почват да ѝ треперят ръцете – докато до този момент устата ѝ не спираха да мелят, сега нещо съвсем замлъкна, макар и само за някакъв много кратък миг. Малкото и то горкото - свило се отзад на кълбо като таралеж и му настръхнала козината; държи се с двете си ръчички и се стиска за седалката, като че ли се намира във влакчето на ужасите. Аз на няколко пъти като погледнах надолу какъв е устрел и ми се обърнаха червата - стремях се да гледам пътя напред, защото взе и на мен да ми прилошава от височината. Спомням си преди години така ми се подкосиха краката от шубе, когато правих самостоятелен траверс при зимни условия между вр. Ботев и х. “Добрила”. Понеже по това време на годината в ниското все още имаше много дълбоки снежни преспи (говоря за края на Февруари и началото на Март…), единственият ми ход беше отгоре, по зъберите на скалите – докато излазя канарите на Купените обаче, баят зор видях. На едно място, баш по средата така се стреснах, че хептен взех да губя сили – направо без дъх останах. Чувал бях, че в такива случаи се яде сладко – извадих от раницата буркана с мармалада и с една шепа сняг си направих “сладолед”. Така уж силиците ми се повъзвърнаха малко, ама дорде се добера подир в тъмното до хижата, хижарят беше почнал да бие тревожно камбаната, белким се ориентирам по нея, ако съм по-наблизо и случайно ѝ чуя дрънченето. Иначе не беше много късно, ама до това време мракът започна да се разстила и носи на талази по върхарите, заедно с мъглата разбира се – а пък хората от станцията на върха му бяха съобщили още на ранина, че съм тръгнал нататък, та да е хаберлия; трябваше да ме чака завалията, преди да си легне да спи с хижарката. Едно на друго, де с малко повечко зор и на места препотяване, ама него ден закръглих около 12-13 часа преход (с почивките). Както и да е – мисълта ми беше, че си е страшничко по високото…

Пътят иначе беше добре настлан и сравнително равен - нямаше големи дупки и изровени участъци като коловози; бяха го нахвърляли с малко трошляк и повечко пепел от самата пръст – докато фучахме нагоре с “шеметните” 20-25 км/ч, назад след нас се виждаше само една гъста и плътна завеса от прахоляк. Нито някакви коли ни следват, нито пък ние виждаме насреща си други (амчи то беше толкова тясно, че нищо чудно шосето да е било и еднопосочно). Така карахме нагоре-надолу по очертанията на планинските склонове в продължение на 3-4 часа. Между другото и тук сметките ми за път, скорост и време излязоха малко кривички: какви изчисления правя, мама му стара, но все по-малки ми излизат разстоянията (кой знае навремето къде съм блял в часовете по физика, та сега на стари години една проста сметка не мога да пресметна)…

Току преди да се мръкне съвсем, отново настъпихме коравината на асфалта и всички започнахме бавно да се размразяваме от застиналият си до този момент и вкаменен от уплаха вид. Изкачихме се на билото и продължихме напред, но след още едно кратко спускане най-накрая се намерихме в градчето, което беше изходна база към най-известния австралийски високопланински курорт и ски център – Thredbo. Това представлява нещо като нашенското Пампорово, Банско, Боровец и всеки един подобен зимен или летен балкански комплекс, но ние предвидливо спряхме за бивак на около 35 км от това място. Първо, по тези туристически курорти цените са убийствено високи и второ (което в случая беше и значително по-важно от цените на нощувките…) – аз можех да продължа с колата само надолу, при това по инерция, а не нагоре към комплекса. По време на тези продължителни изкачвания през пресечените местности на планината, бензинът в резервоара вече се плакнеше едва по дъното и дори от време на време горивната помпа засмукваше по малко въздух – още само няколко километра и двигателят щеше да изгасне, а ние щяхме да се чудим къде да се дяваме насред пътя. За това предприехме по-разумния ход чрез спускане към населеното място и неговата заветна бензиностанция...

Градецът е разположен по крайбрежието на едно изключително красиво езеро - досущ като някое от нашенските Смолянски езера, но пък с пъти по-обширно. Jindabyne не е нещо внушително, но самото му отстояние и географско разположение в сърцето на планината му дава славата да заеме достойно място в атласа на Австралия и името му там е изписано с малко по-дебел шрифт. Състои се изцяло от алпийски мотели, къмпинги, хотели с много звезди и цялата му структура се върти около обслужването на многобройните тълпи от туристи и посетители. Тук, и зиме, и лете все се счита за активен период/сезон, защото това че няма сняг не пречи на хората да излизат нагоре и да се радват на хубавото време и разходките по горските пътеки. Докато се настаним в мотела, мракът вече беше паднал напълно и ние не успяхме да видим много от заобикалящата ни среда. Единствено мога да предам впечатленията си от мотелската стая (по-скоро малък мезонет), където сякаш като по чудо се настанихме само за някакви си $115 на вечер. Толкова приятно не съм се чувствал от ерата на ергенските ми летувания с палатки по южното Черноморие. Самата стаичка е оборудвана с малка кухня и съдове от първа необходимост, а по вътрешна стълба се отива на втория етаж - там на едно от леглата отдавна вече спи Ванеса, а ние с Даниела сме долу и все още си правим импровизиран моабет с подръчни средства и хранителни остатъци до късно през нощта. Преди малко даже начертахме план за утрешния ден и набелязахме обектите за посещение. Сабалам ставаме рано и поемаме - дано пак да имаме късмет с времето, което за сега е прекрасно. Нито много топло, нито пък студено - слънчево и приятно като в детска приказка от Ханс Кристиан Андерсен...

03.01.2013 - Отново се тъпчем в поредния крайпътен мотел - този път при малко по-мизерни условия от снощните, но липсата на свободни легла по другите места ни принудиха да се примирим с каквото и да е, само да сме под някакъв покрив или сушина (нашият подслон и тук струва $105, което остава в зоната на допустимото и приемливо като цена; защото пък на пътя също не може да се спи, нали така...). Градчето Goulburn, до което стигнахме вечерта има сравнително по-полски характер спрямо балканските и алпийски изгледи, с които бяхме свикнали напоследък, защото вече слязохме в равнините и високите планински дъбрави останаха далеч зад нас.

След експресното ни наспиване на чист планински въздух снощи, днешният ден започна с посещението на ски-курорта Thredbo, като след времето което оползотворихме там, вече беше настъпил и ранният следобед. Действително, че там ходят много хора (вероятно по-богатички от нас и предимно имущни…), защото специално зимните курорти в Нова Зеландия, та дори и тези в България, излизат много по-евтини, отколкото в това изкуствено създадено и малко нафукано Thredbo. Разликата не е особено голяма и в сравнение с летуването там – както вече посочих: зимните тарифи не се различават много-много от летните. Първо на няколко километра преди центъра ни спряха за една задължителна такса от $16 на всеки продължаващ нагоре автомобил - безкомпромисно и без никакво значение дали човек отива нататък само да погледне и да се изплюе от високото, или пък има намерения да се застои там и за по-дълъг период от време. Нещо повече - кожодерите смъкват тази сума ежедневно и тя се плаща за всеки Божи ден от съответния престой в комплекса, като по време на зимния период таксата им е дори по-висока; а това пък вече е свинщина от тяхна страна! Малко след този пропускателен пункт за събиране на таксата, людоедите са направили и едни специални уширения по пътя, където в по-суровите условия на снеговалеж, по колелетата на превозните средства задължително се монтират вериги за тяхното безпрепятствено и безаварийно преминаване през прохода. Липсата им в багажника не представлява никакъв проблем за водачите на МеПеСе-та (най-малко за пасажерите), защото само срещу някаква друга солидна сума, онези копои те снабдяват тутакси на място с един подходящ чифт от въпросните съоръжения и ти спокойно си продължаваш нагоре по трасето, макар и с малко поолекнал джоб. Пътят се патрулира не от обикновени полицейски автомобили, а от специални трактори-снегоходи, защото в този район падат доста обилни количества снегове - на места се натрупват или навяват по няколко метра високи снежни преспи и колите се движат просто като в прокопан тунел. През зимата това би представлявало отдавна чакано и дълго жадувано изживяване, специално за моята силно авантюристична и дълбоко чувствителна душа, но предвид настоящия летен сезон, точно тези прекрасни емоции ни бяха спестени.

Курортът е доста обширен и ние успяхме да направим с колата един по-продължителен оглед на района с отделните вили и почивни станции. После слязохме обратно в центъра на селището и оставихме превозното си средство на двучасов паркинг - Господи, безплатен при това! Можете ли да си го представите?! (че кое му е безплатното, бре душмани такива – ами онези нещастни $16 още долу на входа, помните ли ги, а? - е, те покриват и паркинга). От многобройните ски-влекове през зимния период, сега работеше само централният, който не е кабинков, но пък седалките му са за по четирима, а не само двойни, каквито до сега бях виждал в България. Срещу други $64 за трима ни (за отиване и връщане, докато Ванеса пътува безплатно), взехме билети за този лифт и след 15 минути се изкачихме до горната му станция. От там тръгват множество туристически маршрути (кои по-леки, кои по-тежки) към околните планински върхове. Ние не разполагахме нито с времето, нито с подходящата екипировка за такъв траверс и горски поход (а пък и останалите ми спътнички не изгаряха от особено желание за подобно туристическо начинание) и се задоволихме само с една бърза разходка в околностите на станцията, заснемането на кратък филмов материал и няколко снимки. Горе имаше 3 огромни снежни преспи, до които ние така и не стигнахме. Крачката на Даниелчето бяха обути с едни модернистични и футуристични тънкостеблени чехлички, а пък аз бях нахлузил своите неизменни и традиционни, японски национални обувки (джапанки). Единствено Ванеса имаше що-годе свестни гуменки на краката си, но на нея пък не ѝ се ходеше сама до преспите, за да пипне снега.

Така, след като се помотахме още малко по високопланинските морави, отрупани с всевъзможни цветя, подобни на синчеца и жълтурчето, поехме по обратния път за долната станция. Стръмните планински склонове се използват целогодишно - когато по тях няма сняг, смелчаците се спускат надолу със специално пригодени за целта велосипеди, които също могат да се вземат под наем, подобно на ските през зимата. Въобще, там ежедневно и ежеминутно кипи всякакъв вид спортно-туристически живот и мястото представлява една мелница за пари - доларотрошачка, ако разбира се съществува такова понятие. Всички цени са от порядъка на “високопланинската” категория и поради тези причини много хора предпочитат новозеландските ски писти и шанци, та дори и тези над Банско (което междувпрочем вече дели мегдан със световноизвестни европейски планински курорти и по нищо не им отстъпва).

Разгледахме и добихме представа за повечето от забележителностите в този район, но и времето ни напредна значително, поради което се качихме обратно на колата и се спуснахме долу в градчето. На пейките в един парк край езерото си изядохме сандвичите, приготвени още от вечерта и не след дълго продължихме по предварително набелязаният ни маршрут. Пред нас се бяха прострели нови стотици километри от стръмни изкачвания и спускания, тесни планински пътища и много, ама много природни красоти - почти като нашите родни в България. Тези планински вериги са огромни като площ и на места приличат на Рила, по други - ту на Пирин или пък на Родопите… Пак от Thredbo (а вероятно и от множество други изходни точки, само че аз знам само тази, която споменавам…), се намират и подстъпите към най-високия връх на Австралия – Mt. Kosciuszko. Наречен така по фамилното име на един полски войник (Tadeusz Kosciuszko, 1746-1817), участвал във войните за независимост – както в Америка, така и в Полша, който по време на някоя от битките е проявил изключителна храброст и героизъм. Първият изследовател на тъдявашните високопланински плата и хребети отново бил поляк, който пък кръстил върха на загиналия войник, понеже му напомнял за неговата гробница в Краков. Така в негова чест признателният австралийски народ посвещава името на планинския си първенец, издигащ се със своите величествени 2228 м височина над морското равнище (за относително равната като тепсия Австралия, тази надморска височина се смята за внушителна, независимо че ние европейците сме свикнали с малко по-сериозни мерки, имайки предвид за базово сравнение Рила, Пирин и стария Балкан; отделно от Алпийските три- и четирихилядници исполини, пръснати из Италия, Франция и Швейцария). Опростеното произнасяне на това географско прозвище звучи нещо като “Коцийошко”, а аз тук далеч не претендирам за правилното му произношение. Ето защо пък за леснота местните го наричат “Kozzy” (“Кузи”).

Отново след едно дълго и изморително, почти целодневно каране пристигнахме тук за отдих и преспиване, където нито аперитивите ни липсват, нито пък вечерните доматени салати. С нас носим всичко необходимо - бяхме забравили само да вземем нож от къщи, който веднага си набавихме от един селски магазин за $2. Мислехме си даже, че в края на екскурзията ние просто ще го изхвърлим, защото иначе ножчето е много просто и “сделано” естествено в Китай. Обаче впоследствие то се оказа толкова остро и добро, че аз даже нарочно ще си го запазя за моите касапски дейности. Откакто сме го купили вече имам актив от три порязвания с него по различни места на ръцете и пръстите си. Ако го сравня с нашите тъпи ножове, дето се въргалят в чекмеджетата из къщи, които имат уж доживотна гаранция и струват почти колкото 20-годишен малолитражен автомобил в движение, това китайско недодялано ножле ще ги тури всичките в малкият си джоб по своята острота и здравина.

Та, ето ни сега тук всичките, изкъпани и преоблечени с чистички дрешки – седим, всеки зает със своите собствени дейности и занимавки; чакаме да съмне, че да поемаме към следващите географски точки от дългото трасе към дома. Не по всички мотели разполагаме с безплатен достъп до Интернет. Снощи например имахме тази възможност на разположение и за кратко успяхме да се свържем с някои близки и приятели. Но тази вечер нямаме такава връзка и се намираме в пълна изолация от света. Успокояващото е, че вече ще се движим по цивилизовани и населени места, а не по безлюдни и недостъпни пътища. Онази вечер така си бях глътнал граматиката, че дори не проверих дали имаме телефонно покритие в онези катакомби. Твърде вероятно е било и да сме нямали – тогава единствен Господ бдеше неотлъчно над нас, та ни запази невредими: хем живата сила, така както и техниката. Защото тя, живата сила демек - с няколко сандвича и глътка вода ще издаяни на всякакви условия. Обаче ако нещо се беше случило с колата и само да ѝ беше скимнало случайно да спре на средата, поради някакви си нейни, обясними или не причини, тогава не знам дали и с хеликоптер щяха да ни открият в онези затънтени балкански усои. А реално всичко е възможно да се случи на една, вече 15-годишна и 250-хилядна “Баба Яга”. Обаче пък това беше такъв сериозен тест за нея, че смятам да изпратя до завода-производител една благодарствена телеграма - или направо ще пиша на японския Император, поклон да му сторя пред марката и моделът на SUBARU Impreza WRX!...

04.01.2013 - Планът ни беше довечера вече да си бъдем в къщи. Добре ама като погледнах в картата, че се намирахме сравнително на близко разстояние до още едни природни забележителности на Австралия, взехме спонтанно решение на връщане към нас да посетим и тях. Време имахме достатъчно - единственото съществено мероприятие, за което си струваше да бързаме и в което трябваше непременно да вземем участие, беше 40-ят рожден ден на наша близка, организиран в един парк с басейни и водни пързалки. Мястото се намира в Бризбън и моабетът е планиран за събота по обяд (чак утре, с други думи). Ние във всички случаи ще пристигнем до тогава, независимо че това ще бъде директно от пътя и без изобщо да сме се прибирали у нас. Но нека сега пак да карам с разказа си подред и последователно - постепенно ще стигна и до този маловажен момент.

Сутринта отново станахме рано и се приготвихме за път. Превърнали сме се на роботи - вечер внасяме чантите, сутрин ги изнасяме. Каквото и да изядем или изпием, общото ни тегло продължава да си бъде същото, защото от време на време добавяме по някой и друг продукт, закупен от магазина и по този начин въобще не олекваме. Поехме към един град, Katoomba - той пък е построен по високите и скалисти части, малко над и встрани от огромен каньон. Как са се образували всичките тези пропасти и камънаци там, аз нямам достатъчно научно обяснение за себе си и за околните, но красотата и величието им пък иначе е впечатляващо. След едно сравнително кратко пътуване само от няколко часа, ние най-после пристигнахме и на това място. Спирахме на доста платформи за наблюдение и правихме много снимки - особено след като и вече не бързахме с прибирането си вечерта. Посетихме почти всички по-главни забележителности на местността и следобеда се отправихме по вътрешните шосета към нашия щат. Все още се намираме по територията на щата Нови Южен Уелс и специално тогава бяхме кажи-речи на един хвърлей разстояние от Сидней, обаче ние нямаме особен афинитет към тези големи и космополитни градове. Народ, шум, мръсотия - човек един път като свикне да си живее кротко и спокойно на Луково, като слезе в София и се шашва; завива му се свят. Мелбърн е от същата категория - ама бил обявен за най-добрият и подходящ за живеене град в света; че голям праз, бре! - аз не съм гласувал за него и никога не бих. Е, ама и европейски вид имал, видите ли – амчи ще има, разбира се: при толкова много гърци, турци, италианци, сърби, македонци и шиптари, как няма да е “европейски”; башка пък българите, които му придават още по-особен и приветлив облик! Само че моята Европа е у нас в задния двор, под асмата и край оджака. Да си разстеля аз шарената битова покривка на голямата дървена маса, като наредя глинените чинии връз нея, пълни до върха със салати и мезета, че като извадя ледената мастика и ракията от хладилника – само след няколко чашки тутакси добивам натуралния си “европейски” образ и подобие. Е, ако имах и работа хептен щеше да ми е добре, ама пък те две добрини на едно място не ходят – нали трябва да има по нещо, подир което да се гърчим и усукваме. А след като кахърът ни не е в здравето, за слава на Небесата и всичките му светии, то тогаз на практика сериозен проблем не съществува – нали така...

Градът Katoomba (Катумба) е известен с множеството си пещери, подземни катакомби и водопади. Предвид съботния ден мястото беше претъпкано с посетители - всеки грачи, вика, прави снимки; абе лудница, с една дума. Като се налудувахме най-сетне и ние, качихме се на колата и се отправихме към предпоследната си отсечка преди окончателното ни завръщане у дома. Разстоянието е повече от 1000 км и явно невъзможно да се премине само за един следобед. Веднага щом слязохме от прохладните височини на балкана, в полето жегата беше станала вече непоносима, защото тук времето изведнъж се променя. На места температурите са надхвърляли 43°C (Сашко даже каза по телефона, че в Аделаида е било още по-горещо, с размазващите 47°C!). В купето този дискомфорт не се усеща, защото климатикът работи непрекъснато, обаче като излязохме да обядваме отвън, та щяхме да се сварим чак в собствените си сосове. Имах чувството, че гумите на колата ще се подпалят от нажежения асфалт или поне ще се размекнат – да речеш да стъпиш с бос крак на пътя, равносилно е да се разхождаш по нажежените чугунени котлони на готварска печка “Мечта”. И по това трасе не ни се разминаха стръмните изкачвания и стремителни спускания – докато окончателно слезем долу в равнината мина доста време, а баят каучук и феродо от спирачки останаха на пътя. Добрахме се до града Tamworth, където по традиция местните провеждат световноизвестни фестивали на кънтри музика. Доста от мотелите бяха вече напълно заети заради тези музикални мероприятия, в други пък искаха по $200 на вечер, та ние едвам се настанихме в последното възможно свободно бунгало на един къмпинг. Иначе чисто, но пък горещо и комфортно - за някакви си $137.50 ще преспим за последен път, преди утре вечер да си легнем в домашните постели. Все пак до Бризбън остават повече от 570 км, а пътуването през села и градове става с изтощителните ограничения от 50 км/ч и движението по принцип не е със самолетна бързина (въпреки многото конски сили на колата и безупречните ѝ динамични възможности).

05.01.2013 – “Home, sweet home!”, обикновено възкликват англоезичниците, когато се завръщат в къщи след едно такова дълго отсъствие като нашето. На нашенски език това би трябвало да се тълкува с израза: “Пиках ти аз на чужбината - у дома, че пак у дома!” или “От дума по-эбаво нйма!” Е, има ли? - е, па - нйма! Нещо в този смисъл...

Както вече наблюдателният читател е забелязал, след двуседмично скитане ние най-после се прибрахме под собствения покрив. За нас сега това е “родната ни стряха”, след като се намираме на светлинни години разстояние от истинската и с достатъчно задоволство се радваме, когато все пак се завръщаме от някъде в този наш дом. Макар че денят отдавна клони към своя край, аз ще спазя традицията и структурата на моя своеобразен дневник, описвайки подробно всичко, което се е случвало до настъпването на вечерта.

Днес, за разлика от всички други екскурзионни дни, беше определен изключително и само за пътуване към Бризбън, където трябваше да стигнем до обяд. За целта сутринта станахме необичайно рано и в 05:30 вече се движехме с малко над разрешената от закона максимална скорост. Тази отсечка от трасето сме я минавали и друг път, така че тя ни беше сравнително позната – поради това с природни забележителности и посещения на културно-исторически паметници не сме се занимавали. Газ до ламарината и в 12:30 вече си пиехме бирата в парка, заедно с останалите участници в тържеството. В ранните часове на деня, по улиците на някакво съвсем схлупено село минах и през една внезапна проверка за употреба на алкохол - след изминаването на толкова хиляди километри, най-после забелязах присъствието на Полицията по пътищата родни. До сега като че ли се бяха изпокрили някъде - по Коледа се движихме из почти безлюдни шосета към Мелбърн. На връщане след Нова година беше същото, но пък и далеч не мога да твърдя, че техните синкави униформени силуети са ми липсвали по време на безгрижното ни пътуване – напротив; колкото по-редки са ми срещите с подобни блюстители на реда, толкова по-добре запазвам високия финансов стандарт на семейството. Щото пък, в противен случай: спрял си неправилно - $100; гумите ти стари и мязат на галош или гърнето на ауспуха гърми неправомерно - $200; хукнал си за някъде с изтребителя и не си видял кога последният още малко и ще излети от паважа – хайде, $300 за удоволствието да пристигнеш пръв. И т.н., и т.н. – все тъжни и открити уроци на живота, дебело подплатени с тлъсти глоби и отнемане на наказателни точки. Но пък в същото време хората най-демократично и любезно ти предоставят пълните човешки права да им спазваш законите – безпрекословно; иначе, лошо…

На рождения ден се видяхме с почти всички наши тукашни приятели и цял следобед обменяхме впечатления за това кой как е прекарал Коледно-Новогодишните си празненства, по какъв начин се е напил и заспал блажено баш преди да гръмнат тържествените нощни илюминации точно в 24:00. Към 17:30 вече потеглихме за окончателното ни прибиране в къщи и след още час си бяхме в нас. Започнахме да вадим мръсни дрехи и багажи от колата, Даниела изпра две перални с парцали и докато ги просне на простора, стрелките на часовника наближиха 23:30. Не съм правил още някаква подробна рекапитулация на екскурзията и по-специално на разстоянието, което сме изминали за тези две седмици. Тепърва имам да подреждам снимки от посетени обекти, да сглобявам видео филм и т.н. Следващите дни ще бъда доста зает с тази дейност, като в същото време трябва да поддържам и другите си ежедневни занимания. Постепенно ще нормализираме живота, защото хубавото вече свърши - връщаме се пак към рутинната си програма. Единственото, което ми поддържа духът са няколкото предстоящи моабета, които се очертават да проведем през този месец. Отново ще се срещнем с приятели, ще обменим мисли и множество наздравици. Паралелно с всичко това, трябва да възстановя и търсенето на работа – въобще, не ми се мисли чак толкова напред, защото почвам да се отчайвам като взема да се задълбочавам в предстоящите проблеми. И за да не разваля щастливия край на този мой пореден пътепис, сега спирам до тук и пожелавам на всички “Лека нощ”, пък от утре – нов ден, нов късмет...

06.01.2013 - Богоявление - голям празник! Днес, освен всичко друго се навършват и 15 години от смъртта на братът на Даниела. Сутринта отидохме до сръбската църква, където продължават техните Коледни служби. Празниците им са съобразени със стария календарен стил и са изместени спрямо нашите с по 13 дни напред. Днес например за тях е Бъдни вечер (все едно 24 Декември), а пък Коледата ще я празнуват утре (навръх нашенския Ивановден) - сръбска му работа; нали трябва да се все башка от другите. Както се казва: всички мразят сърбите и сърбите мразят всички. В черквата занесохме една пита и бутилка червено вино, та попът прочете заупокойна молитва за “Бог да прости”. Ние след малко ще сядаме на двора да почетем паметта на Иван и да отбележим празника както подобава. Запалил съм камината и чакам да се съберат достатъчно въглени, че да хвърля отгоре им няколко тлъсти и дебели вратни пържоли от свиня-майка. На тази екскурзия малко се отпуснах с хапването и дори на няколко пъти прегреших с хляба. Сега трябва да възстановя диетичното си хранене, както и активната спортна дейност с колелото, защото забелязвам че пак са ми отеснели гащите – по едно време се бяха поразхлабили, но тези наши нескончаеми пиршества отново ме надуха като балон.

Напред с Ванеса направихме изчисления на всички километри, които сме минали с колата. За масрафите не мога да река още нищо (пък и те не са така важни), но разстоянието от 6090 км е абсолютно точно (този път това не е само в едната посока, ами и в двете – с връщането). Доста обикаляне падна и много неща видяхме. Това със самолет е невъзможно да се случи. Вярно е, че би излязло значително по-евтино, но пък нали именно с тази цел тръгнахме с колата – да гледаме и да обикаляме. При среден разход на гориво от 8.5 л/100 км, през буталата сме издухали малко повече от половин тон бензин (около 520 л, ако трябва да съм точен). За него сме дали близо $750, но самолетните билети също нямаше да стъпят по-малко (е, с някой мизерен цент или долар щяха да дойдат по-евтини, но пък само до Мелбърн – а от там нататък трябваше да се влачим по влакове и автобуси; абсурд). В екскурзията си имаме включени и няколко нощувки по пътя за горе-долу други $570 (средно), но такова грандиозно пътуване не може да организира никоя туристическа агенция - още повече и за толкова малко финансови средства като сумарна стойност. Така че може и да сме се изръсили с по някоя и друга парб, но впечатленията които добихме от пътуването са безценни. Видяхме дивни красоти и чудна природа, направихме филм и много снимки - това е една история, която дълго време ще се помни. А пък времето, което изкарахме заедно с приятелите ни в Мелбърн, както и новите ни запознанства – просто на света няма такива пари, които могат да ни купят тези приятни емоции и изживявания. След всичко това ние сякаш се пречистихме, станахме някак си по-добри - това с никакви парични знаци не може да се постигне...

Колата също геройски издържа на всички напъни и скоростни етапи - високопланински терени, равнинни местности, лош път, макадам, пепел и т.н. Чудя се даже дали да не я възнаградя с едно обилно измиване от мръсотията и размазаните по стъклата мухи, но най-вероятно ще изчакам дъждът да свърши тази работа. Амчи тя и с калта си върви достатъчно добре – какво пък толкова, че била малко мърлява...

18.01.2013 - Пак се увъртях със странични дейности и близо две седмици не съм водил дневника. Сега постепенно ще се опитам да възстановя дати и събития, за да предам доколкото си спомням своя пореден информационен бюлетин. Още от понеделник, след прибирането ни от екскурзията (Ивановден беше), Даниела се завърна на работното си място, а ние с Ванеса се заловихме с къщната работа. Тя възобнови заниманията си по музика, докато аз изцяло се занимавах с писателска и творческа дейност. Започнах да сглобявам филма от пътуването, подредих и сортирах множеството снимки, които бяхме направили; изпратих и няколко молби за работа, въпреки оскъдните обяви, които едвам намерих. От ежедневните бележки, които водих най-акуратно и редовно по време на голямото ни Коледно-Новогодишно екскурзионно летуване, събрах и оформих текста на следващия си пътепис от тази точка на земното кълбо. Върнах обратно в действие и велосипедните обиколки около езерото, които всяка сутрин възлизат на около 13.5 км яко въртене на педалите. Обикновено през това време Ванеса вече е започнала да свири или да се занимава с теория на музиката, защото тази година ще има изпит и по тази дисциплина.

Малко след като сме отпътували от щата Виктория, в някои части са започнали да бушуват силни и опустошителни горски пожари. Жегата по едно време беше непоносима, която бавно настъпваше и към нашия географски пояс. Миналата седмица беше доста горещо и ние следобедите, когато слънцето не е така силно, влизахме в езерото да караме лодките или за малко плуване. Почти всеки ден, след свършване на задължителните творчески мероприятия, с Ванеса излизахме и по магазините. Обиколихме почти всички вехтошарски магазини, за да търсим подходящо облекло за балът с маски, който ще се проведе тази съботна вечер у Дарина и Игор по случай рождения ѝ ден. От всякъде вземахме по някой парцал, който после с малко преработка щеше да послужи като маскировка за тази интересна вечер. Така неусетно мина и седмицата.

В петък вечерта имахме гости - Янкови, заедно с едни техни приятели от България, които са на кратко посещение при тях. Това са всъщност наши общи познати още от събирането ни на Огняновата къща в Габрово. За съжаление техният престой в Австралия е доста ограничен по време и нямахме възможност да бъдем по-дълго заедно. Те пристигнаха ден, след като ние вече бяхме отпътували за Мелбърн и така се разминахме. Но пък тържеството, което си спретнахме с тях отзад в двора беше паметно за всички (и малко безпаметно за мен, защото аз от вълнение и приятни емоции “отървах козите” и от един момент насетне не помня какво е ставало). В събота трябваше да водя Ванеса на урок при учителката, но от съображения за сигурност на пътя го отложихме. Даниела изкара няколко нощни дежурства, които допълнително разстроиха ежедневната рутина, но и с това се справихме. В петък сутринта тя се прибра от нощната си смяна и легна, а аз излязох по пазар. Имах задача да осигуря прехраната за тържеството у Янкови на следващата вечер, когато всички приятели бяхме канени по случай влизането им в новата къща. Бях обещал и поел ангажимент, част от нашия подарък за домът им да се изрази в приготовлението на 5 кила кюфтета за празничната трапеза. Така още в 07:00 излязох от нас и хукнах по касапниците. Едната, от където обикновено до сега купувах евтино ($3.99 кило свинско месо, с кожата, кокала и сланината), се оказа затворена. В смисъл, човекът разпродал бизнеса и дюкяна, а на неговото място следващият му собственик направил нов касапски магазин, но толкова модерен и чист, че трябва да влизаш по найлонови чорапи вътре и едва-едва да стъпваш на пръсти. Автоматични врати сложил, по пода нови плочки наредил, хладилници натургал, лъскави витрини и т.н. - всичко блести от чистота като в родилен дом. Обаче месото му не е вече $4, ами му търси $14 килото. Сайбията се докарал с чиста бяла манта, турил връз главата си бонето; същински гинеколог - да го изядеш с парцалите направо, обаче стоката му скъпа, че и подминава чак. Заговорихме се по най-общи месарски въпроси, но определено това вече не беше мястото за мен. Разбрах, че там търговията е безвъзвратно умряла за нас сиромасите, поблагодарих възпитано и любезно, отправяйки се към следващия си обект. А пък там са всъщност същите хора, които държаха и този магазин, но понеже нещо не им бил много печеливш, та на края го продали. В тяхната касапница съм ходил и преди, пазарувал съм на едро за тържествата на Българската земляческа група и отлично им познавам продукцията. Така, от дума на дума се стигна до закупуването на ј прасе, което дойде около 11 кг. Човекът ми го даде на ченгел, с целия врат, барабар с единия крак и предницата. И тези хайдути бяха вдигнали малко цената на месото – но пък $4.49 за килограм е далеч по-приемлива сума, отколкото на предния мошеник. С малко пазарлък пак го докарахме на $4 килото, като допълнително хората ми дадоха 1 кг агнешки изрезки и 1.5 кг свински сланинки и по-тлъсто месо - последните дойдоха бонус, без пари, за хатър на клиента (аз що ви казвам, че с добра и блага дума човек може да оноди всяка булка – стига да знае как да си поиска и да не вземе да се откаже, дорде я кандърдисва, а пък оная сума време да му се назлъндисва, вместо да кандиса тутакси; подобни договорни отношения се случват и на пазара – нали всичко се върти около “оная работа”). На излизане платих $45 за целия масраф и продължих обиколката си по другите магазини. Прибрах се в къщи с много стока и пълни торби, но това беше вече съвсем малко преди обяд. От там насетне вече у нас започна голямата касапница и дране на кожи - ножовете ми тъпи като задник на магаре; машинката за месо едвам дъвче мръвките, понеже резците ѝ също бяха изтъпени от многогодишна употреба и направо се затлачва с някое по-голямо парче – около мен беше една малка революция от най-социалистическите. Добре че Даниела и малкото предвидливо и стратегически излязоха, че сигурно щях да одера и тях, както ми беше причерняло пред очите. А пък жега, жега - майчице мила! Понеже пестя тока, та нарочно не пускам и климатика - пот се стича от мен на реки, в очите ми влиза чак, а долу на пода се събира в локва! По този начин си мисля, че съм в някоя сауна – а нали уж в сауната се отслабвало; глупости – само след няколко бири и заставаш на кантара със същите си килограми на живото тегло. След 3-часова борба, пакетите бяха направени и сортирани, тържеството беше подсигурено, а ние ще имаме в хладилника си месо барем до Гергьовден чак. От 11 кг общо тегло съм изкарал само 2.300 кг кожа и кокали - брак, тъй да се рече. Всичко останало беше обработено, транжирано, смляно и разфасовано по вид и качество. Вратът го отделих и накълцах на пържоли, а останалото го смлях. Отделям си и сланина, защото когато купуваме намалена кайма от магазина, винаги я смесвам с малко блажнина, че онези я продават много постна, за да им бъдела уж по-здравословна. А когато правя кебапчета, задължително в сместа слагам поне 1/3 агнешко (шилешко) месо. То предава малко по-пружинен, “гумен” вид на кебапчето и един лек дъх на овчи обор, наред с този на свинската кочина. От там насетне се залових с приготовлението на кюфтетата. Исках да ги направя от предишния ден, та да втасат до времето за употребата им - нали така пишат по всичките рецептурници и сборници по висше кулинарно образование. Имам си една нарочна кофа, в която разбърквам по-големи количества кайма. Биенето става с дрелката и един специален накрайник, като перка, с която бояджиите разбиват боята в баките, а плочкаджиите си приготвят лепилото. Моята заготовка се приготовлява по същия начин, с малко вода и всички подправки. Специално за кюфтетата, лукът го слагам на края - непосредствено преди печенето. Така и тази дейност завърших, след което се преместих на марулите, лука, репичките и т.н. Накълцах и салатата за вечерта, обелих вече сварените яйца, докато Даниела прави баница и пече месо. Когато вечерта седнах окончателно на масата, вече едвам си стоях на краката. Така че съвсем обяснима е умората ми и последвалото я малко по-късно през нощта “опиянение” – амчи нали и аз душа нося, бре! Крик да е, че и той понявга изтърва...

В събота сутринта много дейност не сме развивали, особено аз. Поспах, полежах, ставах бавно и на пресекулки - ядох, пак си легнах и т.н. Но на обяд вече махмурлукът ми беше преминал и се залових с обичайните си дейности. Наред с всичко, преди да излезем пак трябваше да пребъркам каймата с “миксера”, 5 глави лук накълцах на ситно, омесих всичко за последно и излязохме. Отидохме у Янкови и докато дойдат останалите им гости, ние помогнахме в приготовленията на масите. Вечерта премина под чудните звуци на музиката, в много бурни танци, междинни охлаждания в басейна и се прибрахме чак сутринта в 04:00. Кюфтетата ми бяха със завиден вкус и всички много ги харесаха.

В неделя пак станахме по обяд и не сме се занимавали с някакви по-специални и сериозни дейности. Аз периодично започнах да чистя кактусите от задния двор, които се превърнаха в цели дървета - още малко ще ни превземат и в спалнята даже. Обаче листата и клоните им много тежат, защото са пълни със сок (от който доколкото знам, мексиканците правят тяхната ракия “текила”, само че аз повече уважавам сливите във ферментиралата си и впоследствие дестилирана форма) и много бързо запълват кофата за боклука. Така всяка седмица, преди да минат онези от Съвета с камионите, аз им напълвам по една кофа с кактуси и чак тогава я изкарвам отвън за изхвърляне. За неделният следобед чакахме Нени и Меган да дойдат, но те предната вечер също вилнели някъде и бяха изморени от живота, та не дойдоха.

В понеделник Неничко отново започна работа. За сега бригадата им се намира все още в офиса и се занимават с несвойствени за тях дейности, но в началото на Февруари пак щели да заминават на голям строителен обект. Те всички са много добре, чуваме се от време на време по телефоните и още по-рядко се виждаме през компютрите. Меган също се връща на работа тези дни - чакаме да разберем резултатите от изпитите ѝ, които през Декември тя положи за кандидатстване в Университета…

Така времето неусетно върви и дните се изнизват един по един, без да се усетим и без да разберем. Аз продължавам отчаяно да изпращам молби за работа, те продължават упорито да ми отказват позициите, за които кандидатствам, но сега времената са такива, че не може да се очаква много. В края на краищата, каквото успях до тук да направя не беше никак малко - изплащаме си заемите, ходим къде ли не; не можем да бъдем недоволни. Ако още нещо се отвори на някъде, ще гледам да се закача като удавника за сламката - времето и бъдещето ще покажат. В момента обаче сме в трескава подготовка за тържеството у Дарина и Игор. Аз даже доколкото си спомням, тя точно днес има рожден ден, а утре всички сме канени у тях на двора на бал с маски. Всеки ще се облече с някакви дрехи и ще представлява герой от театъра или киното. Неотдавна в един магазин открих прекрасен костюм на арабски шейх, обаче на този етап ми се досвидяха да дам $50 и се насочих към по-обикновено представяне. Ако работех нямаше да се замисля и щях да купя “униформата”, но сега ще се справям с подръчни средства. От България си купих истинска моряшка фланелка (моля-моля: напълно автентична и произведена в Трявна, а не в шибания Китай). За първи път я облякох онази вечер у Янкови и всички много ме харесаха. Това ме наведе на мисълта, че мога да изиграя ролята на някой морски капитан. Хукнахме с Ванеса онзи ден да търсим подходящи одежди и действително, че в един боклукчарник намерих бял панталон. Като го обух, имах чувството че е шит специално за мен - и от колан даже няма нужда. А пък иначе е “марков”, на фирмата “BOSS”, която според компетентното мнение на Даниела по въпросите на световните модни тенденции, била много велика. Искаха $12 за него, но жената ми го даде за $10. В редовния магазин тези дрехи са по $60-$70, ако не и повече (заради емблемата, естествено). Намерихме и един много интересен син шал, който ще си вържа около врата. Трябваха ми само някакво сако и бяла капитанска шапка. В Истанбул, на една сергия такава шапка ми беше в ръцете и човекът щеше да ми я даде за $10 нашенски пари. Но тогава не ми трябваше и аз я подминах. Сега земята обърнах за подобна, но никъде на можах да открия. На края отидохме на бунището, където както знаете също има магазин за изровените от боклука вещи, които се продават на безценица. Та там, на една закачалка видях някакво черно сако, ама много хубаво - леко, тънко, фина материя и най-вече вносно: произведено в Нова Зеландия (с китайска стока ние не работим – само внос по второ направление). Като го облякох - Божичке-е-е, амчи и то скроено баш като за наш’та стройна фигура, бре! Продавачът ми вика: “Давай $2 и хич не го събличай - отива ти!” Така се сдобих и с горната част на униформата. Проектът обаче веднага се разшири, предвид ниските стойности на разходите до тук. Реших, че аз това сако мога да го поукрася и раздвижа с разни интересни копчета и лентички, които се продават в специализиран магазин за кинкалерия. Там неотдавна започна работа нашата квартирантка и е много доволна. Тичаме веднага при нея в магазина, намирам абсолютно брилянтни копчета с котви, златни орнаменти по тях и т.н.; видяхме и едни златисти ленти на нашивки; на края тя ме заведе пред един рафт, от където и капитанската шапка открихме (е, с малко повече въображение; не е баш такава, каквато исках, но и тази е пак в подобен морски стил: бяла, с козирка, с котвата отпред и т.н. - продават ги именно с такава цел, за партита и увеселения, като аксесоари и костюми). Понеже квартирантката работи в този магазин, тя има право на големи отстъпки и така почти без пари момата ни набави и тези необходими орнаменти за сакото. След малко започва курс по “шев и кройка” - махам оригиналните копчета на сакото и зашивам новите, златните. После нашивките ще зашия и ще стане страхотна униформа. Шапката също ще я преправя малко - ще ѝ сложа някаква подплънка отвътре, за да се изпъне както трябва. Даниела ще играе ролята на палавата медицинска сестра. Една наша позната ѝ даде разни подобни аксесоари, защото тук сестрите нямат работни униформи, т.е. бели манти и касинки с червения кръст за главите. Иначе Дани можеше да вземе нещо подходящо от работата си, но те там ходят със съвсем други дрехи, нямащи нищо близко до общоприетият и класически вид на милосърдната сестра от миналия век. Днес това ще са ни заниманията - аз след малко се премествам на друга работна позиция, защото с писателството свършвам до тук. Преди да стана морски капитан утре вечер (което беше и детската ми мечта, между другото…), ще вляза малко в ролята на “Храбрият шивач” от приказките на братя Грим. Имам известна подготовка по костюма, за да го изпипам до последната малка подробност. Другата седмица ще направя още един обзор на събитията около нас, преди да изпратя и това писмо.

Онази вечер у Янко, като се почерпихме взехме смели решения за организирането на едно малко “бягство” от цивилизацията. Решихме за почивните дни по време на Католическия Великден отново да отидем на вилите в планината, където и друг път сме ходили. Всеки от нас си е резервирал по една колиба и на 28 Март тръгваме. С нас ще бъдат и родителите на Янко, които до това време вече ще са пристигнали, както и още едно семейство с техните. Вероятно е да привлечем и други мераклии, но за сега сме само ние. Смятам че бях доста изчерпателен и подробен - стана време и за велосипедните ми упражнения, така че сега първо отивам на педалите, преди всичко останало...

26.01.2013 - За този ден и тази дата обикновено става на дума във всяко едно мое далечно послание. До сега всяка година се е случвало така, че репортажите ми са били все около датата, но не си спомням някога да са били писани точно на деня. Припомням, че днес се празнува Националния празник на Австралия и по правило народонаселението на държавата се стича по паркове и градини, заема там беседки и барбекюта, изважда си месалите от дисагите и започва един нескончаем целодневен пир. Ние винаги сме използвали почивния ден за излети или малки екскурзии, но тази година съвсем необичайно си останахме в къщи. Времето навън никак не е подходящо за подобни мероприятия на открито, защото е облачно, от няколко дни насам валят дъждове, а на 500-600 км северно от нас направо падат потопи от небето и заливат всичко пред себе си. Явно там бушува някакъв циклон, на който ние тук усещаме само периферията. Многото вода се излива като през ръкав по онези краища на щата, докато при нас само от време на време плисват по няколко капки, достатъчни едвам да поръсят градинските посеви и най-вече бурени. Иначе е топло и доста влажно, в никой случай не е неприятно - но пък и за излизане навън също не става. При тази кишава обстановка, аз с няколко думи ще се върна със седмица назад, когато положих последните си редове в това съчинение. За протокола, днес е събота - 06:00 сутринта…

Когато приключих с писателството си миналия петък, веднага грабнах иглата с конците и се залових да подобрявам капитанското си сако за “парадът на звездите”. Първо започнах с копчетата, като си мислех че това е най-лесното упражнение. Лесно беше действително да махна старите, обаче зашиването на новите отнеха часове наред. Първо трите малки копченца на ръкавите смених с други - много специални: на цвят прозрачно сини (сапфирени!), с вградена жълта (най-вероятно златна!...) котва. Естественият им фасон не позволяваше експресно шиене, както примерно се постъпва спрямо едно обикновено копче на балтон с 4 дупки. Тези копчета са с халка отдолу, за да им се вижда лицето и за да не минава конеца през тях, ами да остава скрит отдолу. Последните по-скоро приличат на копчета за войнишки шинел, отколкото на обикновени и прости подобия. Даниела ми даде някаква миниатюрна игла, с още по-нищожно малко ухо - вдяването на конеца беше първото препятствие , с което се сблъсках и не помогнаха дори горещите ми клетви и вопли за помощ, защото те тъкмо бяха излезли по пазар с Ванеса.

След многократни неуспешни опити най-после вдянах иглата. За да печеля повече материал оставих конеца двоен, с дължина малко по-голяма от размахът на ръцете ми - над 2 м. Така при всяко бодване с иглата трябваше да си разпервам кунките до крайност, което допълнително ми утежняваше и без друго мудната дейност. Да си шивач изисквало да имаш много търпение - аз не знаех, но сега научих и това. След час и нещо трите копчета на десния ръкав бяха готови. Очакваха ме останалите три на левия - още час, защото бях се специализирал вече, а пък и конецът ми взе да накъсява, та не се налагаше да си разтварям ръцете вече чак толкова нашироко. Денят беше доста жегав и потта се стичаше от мен на вади и капеше по плочките - успокоявах се с факта, че посредством интензивното изпотяване поне губя значителна част от телесната си маса – глупости, няма нищо такова: както вече казах, само няколкото изпити бири върнаха абсолютно всичко загубено по време на изморителния шивашки процес. Малко по-малко зор видях с големите копчета отпред на сакото, но принципът на зашиването им към плата и при тях беше аналогичен. Те също бяха мастилено сини, със златна гравюра по края. Хайде, и с тях загубих още толкова време. Дойде време за нашивките - бях взел един специален ширит, с много интересна плетка - орнамент за завеси, пердета и т.н., но в моя случай щеше да играе ролята на нашивки. По две на всеки ръкав, по една педя дълги, с зашиване от двете им страни - башка по краищата, които щом ги срежеш с ножицата и започват хаотично да се разплитат. На края ударих и една лента през горната страна на малкото джобче - всичко стана за чудо и приказ, само дето пагони нямах, но пък моят ранг беше по-нисък и от пагони и звезди нямах нужда. Все пак аз бях само един обикновен капитан от БРП на малка речна баржа да речем по Дунава, а не цял адмирал от БМФ на флотилия в Черно море (Българско Речно Плаване и Български Морски Флот, в случай че сте забравили съкращенията в родния език). Всичко това отне времето ми докъм привечер - точно когато двете мои малки усойнички се завърнаха щастливо от своите пазарни търговии и покупки. Оплаках се веднага на по-голямата колко време съм шил, но така и не получих извънредно много съчувствие от нейна страна. Оставаше ми да се занимавам само с шапката, която обаче реших да правя едва на следващия ден, защото вече достатъчно ми беше дотегнало от шивашка дейност - пръстите на ръцете ми трепереха чак и всички до един се свиваха в юмрук, докато само средният оставаше да стърчи нагоре.

Вечерта гледахме филми, а на другия ден продължихме да се занимаваме с униформите си. Шапката ми беше само от един мек плат (хасе за гащи) и исках да я опъна малко. Намерих пружинна тел и свих един обръч, който сложих отвътре. Подложих и една дунапренова лента за да опълни празнините и шапката ми съвсем замяза на истинска. Даниела игра ролята на палавата медицинска сестра. И нейният костюм изискваше известни малки подобрения, червени кръстове рисувахме, оцветявахме, шихме и какво ли не. Като приключихме с това, тя направи млин за вечерта, облякохме се и в 16:00 тръгнахме за Бризбън. Бяхме се разбрали с Жоро и Данчето да минем през тях, че да оставим Ванеса под топлите грижи на бабата, която в момента е при тях на посещение. В същото време те имаха и други гости с деца, та щяха да си играят там много по-добре, отколкото да ни се размотават из краката вечерта. После вече отидохме у Дарина и Игор и тържеството продължи до изгрев слънце. Беше изключително много весело, въпреки че валя почти през цялата нощ. Ние прибрахме масите с мезетата под една сушина, а танците се извършваха под падащият на едри капки топъл летен дъжд. Направихме си и много снимки - беше едно незабравимо тържество, каквото скоро не бяхме правили. Ние с Даниела спахме у Дарина, защото на другия ден трябваше пак да минем през бачо Гьорги и да си приберем детето. С гостите им се разбрахме да се видим в сряда, защото те тази сутрин са си тръгнали за Нова Зеландия и нямаше друг, по-подходящ ден за още един моабет. Така почивните дни приключиха, за да дадем ход на следващата нова седмица...

Тя започна с едно подаване на молба за работа, която беше съвсем в съседство – буквално на 10 минути от нас. Вярно, че не отговарях 100% на техните специфични изисквания, но пък последната ни уговорка беше, че ще се видим първо да разговаряме и уж евентуално да започвам при тях. Предният ден даже говорихме доста дълго по телефона и с човека се разбрахме интервюто ми да е в сряда. Щяха да ми се обадят допълнително, да се разберем за часа на срещата. Чаках целия ден, заведох Ванеса на един парк с водни пързалки и басейни, където бяха и другите деца (гостите на Жоро и Данчето). Аз през деня шетах за вечерния моабет, защото Даниела беше на работа. Предната вечер направихме руска салата, аз омесих едни кюфтенца, зеле с моркови кълцах - ей такива неща. Разочарованието ми обаче беше безмерно голямо, когато на другия ден разбрах, че онези са си намерили друг човек, уж по-подходящ от мен. Такава развръзка е напълно естествена за условията на най-жестока капиталистическа конкуренция, предизвикана от повсеместната икономическа криза напоследък и аз добре разбирам това; само че чувството за пореден неуспех никак не е от най-приятните като усещане – нещо като дълго стискана диария, чието изливане случайно си изтървал в гащите баш пред входа на ЦУМ или в Мавзолея на “вожда и учителя”... А пък иначе, това щеше да бъде просто работата на мечтите ми – един път като вид дейност, на второ място и като отстояние до вкъщи (щях даже да ходя пеша до там или с колелото) - но, да не губим надежда и кураж за следващия ни “тираж”.

Така минаха тези дни и ето че днес вече е събота, както споменах и в началото. Моите моми са още в леглото. Даниела онзи ден беше нощна смяна, а вчера ходиха с Ванеса до болницата да видят Рон. И той завалията не е добре, но какво можем да направим. Молим се денонощно за него и по-скорошното му възстановяване, палим свещи и кандила, обаче какво ще излезе от нашите молитви, един Господ знае. Довечера сме канени на гости, а за утре има организиран пикник в един крайморски парк в Бризбън. Обаче каквото е лигаво навън, не знам дали това мероприятие ще се осъществи съгласно първоначалния си замисъл.

Понеже официалният празник в Австралия е днес, в понеделник също е почивен ден за цялата държава. От вторник Ванеса започва училището, което тя едвам дочаква вече. Гласим и нейния 13-ти рожден ден, като това е основната ни тема на разговор и на този етап акълът ѝ е зает изключително само с това събитие.

Този път писмото ми ще си остане в компютърен вариант и хартиено копие няма да му правя. Нямам подготвен материал за изпращане - дискове, филми, снимки и т.н. тепърва има да се обработват. А писмото ми поне, дори и в този си “суров” вид, може да стопли премръзналите ви от зимен мраз души и така по-леко да изчакате пукването на пролетта. Този репортаж ще го четете директно от екрана на компютъра - щом като татко може да чете книгите на Стефан Цанев, ще може да прочете и моят кратък обзор на факти и събития, случили се до този момент с нас като цяло. Веднага след това, аз ще започна ново писмо, разгръщайки поредната страница от скромният си, но бурен живот. Да се надяваме, че с поставеното ново начало ще има и по-добри новини от тази част на света. Те всъщност и сега не са никак лоши, но понеже отлично знам, че вие очаквате да започна работа, за това ще гледам в следващите си бюлетини да ви зарадвам и с това. Чакам Ванеса да се завърне в школото, за да се запретна и един ден да боядисам коридора - той остана последен за освежаване, след като боядисахме отвътре цялата къща. Сега ви целувам и горещо прегръщам от името на всички нас: Даниела, Ангел, Нени, Меган, Ванеса - абе, от цялата разширена италианска фамилия...

P.S. Малии-ий, к’ви времена доживяхме, ма’аму стара: сега като се събудите и вече ще сте с новополучено писмо, а не да ми слухтите из пощенската кутия в продължение на седмици. А пък към момента на приключването му, часът в България беше точно 01:10 след полунощ – добро ви утро и приятен ден... 


Тагове:   Австралия,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 214880
Постинги: 386
Коментари: 23
Гласове: 92
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30