Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2019 07:47 - Писмо No 59 (II-III.2013) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове:
1



Скъпи родители и мили приятели!

05.02.2013 - Дадох си уж една кратка почивка само от няколко дни, а ето че близо цяла десетдневка мина от изпращането на последния ми репортаж, без дори да съм наченал новият. Спомням си, че той носеше дата 26 Януари, когато всички чествахме Националния ден на Австралия. През последните дни обаче и по-специално баш около този период от време, природата хич не беше благосклонна към поданиците на Нейното Кралско Величие, Елизабета II. Бушуващите на север от нас ураганни ветрове, примесени с опустошителни проливни дъждове буквално за няколко дни отново удавиха половината ни щат. Имаше принудителни евакуации на населението, дадоха се скъпи и невинни жертви, а пък поразиите от водната стихия се измерват вече в милиони и сметката им продължава да набъбва, като бебешки ембрион след светото му зачатие; много хора пак останаха без покрив и сух подслон. Макар да би било не съвсем “политически коректно” спрямо съдбата на пострадалите, ако кажа “за щастие”, но трагедията и този път подмина нашата географска зона, остана сравнително далеч и тук, специално в Бризбън и на Gold Coast ние усетихме едва само периферията на циклона. Обаче на около 300-400 км в северна посока от нашия вилает беше вече същинската арена, където действително се разигра унищожителната сила на стихията. По нашия край поваляха тихи и напоителни дъждове, които също предизвикаха известни малки пакости, но пък и далеч не толкова жестоки, каквито имаше нагоре от местните географски ширини. Вследствие на обилните валежи и неспособността на земята да поема повече влага, както и липсата вече, на където да се оттичат дъждовните води, езерото ни преля и повиши нивото си с около метър. Цялата долна площадка до второто стъпало на пътеката беше залято, та се наложи дори да вадя лодките малко по-нависоко, че да не ги изтърва през оградата и да ги гоня из водата. През нощта и целия следващ ден вятърът не стихна и по телевизията казаха, че напорът му е бил с постоянна скорост от 130 км/ч. Щом като на такъв ураган бунгалото издържа и не се самосъбори, значи че то съвсем спокойно може да дочака и потопа на Второто пришествие. Къщата също се държа добре и нито се надигна от основите си, нито пък се наводни отвътре - изглежда ъгълът на обдухване не беше тъй неблагоприятен за покрива и в частност за керемидите, защото в противен случай циглите му щяха да хвъркат хаотично из въздуха като току що откъснати листи на ученическа тетрадка с тесни и широки редове. Слава Богу обаче, в къщи всичко си остана по местата и непокътнато. Единственото, което се яви като повреда вследствие на ураганните ветрове, беше разхлабването на един метален дюбел, с който майсторите са закрепили сенника пред гаражите. Още следобеда обаче валежите намаляха, за да спрат напълно до вечерта. Няколко часа след това нямаше и помен от преминалия ураган, с изключение на хилядите нападали листа и клони в парковете. Е, имаше изкоренени и няколко дървета, но без някому да причинят вреда и поражения. При тази, успокоена вече метеорологична обстановка, вечерта ние отидохме на гости, където си изкарахме весело и щастливо, докато през същото това време много нещастен народец е изривал кал с лопати и изгребвал вода с кофи от своите собствени кухни и спални по домовете – тъжно...

Неделният ден също беше доволно мокър и неприветлив. Поради лошите и неподходящи климатични условия, идеята ни за едно общо събиране в някой Бризбънски парк пропадна, защото пък там положението беше още по-лошо. Нени и Меган стояха 3 дни без ток - нападалите дървета, прекършените им клони и изпокъсаните в резултат на това далекопроводи, продължаваха да създават достатъчно грижи и допълнителна работа на дежурните екипи по електрозахранването, наред със спасителните отряди по оказване на медицинска и хуманитарна помощ на пострадалите. Независимо, че дъждът вече трайно се укроти и почти спря, вятърът продължаваше да свири и вие в комините, макар и малко поотслабнал. Така, от съображения за сигурност ние през този ден не сме правили нищо, а се мотахме из дома в пълна бойна готовност – ако земята рече да се разцепи, да скачаме веднага на спасителния бряг. Е, аз оползотворих времето си в писане на мемоари, Ванеса свири на пианото, а Даниела чете книжките си в леглото и ту заспиваше, ту пък се събуждаше, ама все на една и съща страница…

Така дойде и понеделника, който също беше почивен ден за работниците от фабрики и заводи, за заетата номенклатурна (и синекурна…) маса по държавните учреждения, за тружениците на полето и разбира се за учащата се и академична младеж – и всичко това заради празника на Австралия, който тази година се падна в събота, а пък властите ни отпуснаха първия работен ден от следващата седмица като компенсация. Тогава именно започна и подготовката на Ванеса за поредното начало на школото веднага на другия ден. Добре, ама междувременно дойде едно тревожно съобщение от името на училищната управа, че поради големите завирявания и частични наводнения в района на сградата, учебният им процес ще започне с един ден закъснение, докато се отводни плаца. Това беше голямо разочарование за нея, защото тя много искаше вече да се види с дружките си от класа. Е, и това не закъсня - в сряда вече всичко беше изчистено и оцедено, учебните занимания започнаха и Ванеса вече е в 8-ми клас; кога порасна това до скоро съвсем малко дете? - акълът ми не стига и не го побира. Дали пък и ние не “растем” наравно с нея? – ба, не вярвам; че аз съм толкоз млад, ако се съди по ограниченията на мозъчния ми капацитет...

В една от вечерите с Даниела направихме една обиколка из квартала, където за прибиране към оджака набелязахме много нападали клони и дори цели дървета. Взехме на ръце едва само по няколко вършини, обаче имаше още едни разкошни трупчета, които от Съвета бяха минали с моторните триони да нарежат на по-дребно, а пък бяха достатъчно тежки и неудобни за мъкнене на гръб. Разгеле - взех ръчната количка и отидохме да си ги натоварим за камината. Вероятно този мародерски акт от наша страна може да се таксува и като кражба, но понеже обектът на присвояването не беше стока от личното стопанство на никой, та предполагам и самият Господ си е позатворил за малко очите пред стореният от нас грях. Имаше всъщност един голям паднал клон, който пречеше на алеята и от службите го бяха нарязали на по-дребни парчета, за да не се спъват хората. В съседство пък, едно изкоренено дръвце също беше нарязано на трупи по метър дълги. Натоварихме всичко с ясното съзнание, че извършваме едно добро и благородно дело по прочистване на зелените тревни площи от сухопадналата дървесна маса. Едвам дотиках препълнената количка до нас, разтоварихме трупите зад бараката и най-накрая мирясах. На другия ден Даниела беше нощна смяна, но следобеда ми помогна да ги донарежа с триона на по-дребни цепеници и сега имаме дърва за цялата походна кухня на Наполеоновата армия. Дорде ги изгорим, вероятно комина ще се е съборил, защото така както гледам всичко е пред разпадане - има големи пукнатини, които могат да доведат до срутване, но когато стане - тогава ще му мислим.

Иначе всеки ден карам колелото, с изключение само през мокрите дни на миналата седмица. Въртя по 13.5 км всяка сутрин, след което цял ден пиша на компютъра. Търся същевременно и работа, но забелязвам че от ден на ден обявите за свободни позиции стават все по-малко и по-малко. Предвид назрялата криза, управляващата лява партия на лейбъристите (Работническата партия) свикаха преждевременни избори за 14 Септември, с надеждите че ще ги спечелят и евентуално преизберат. Силно се надявам и искрено вярвам, че пъклените им планове ще се провалят и ще дадат път на по-либерално настроените партийни групировки, които отново да съживят дребният и среден бизнес, на което именно разчитаме ние от кастата на интелигенцията. Всичко онова, което демократите бяха натрупали по време на 11-годишното си коалиционно управление, новите комуняги го опоскаха и изкрадоха буквално за един миг, за да вкарат Австралия в батака, в който се намира за момента. Политиците по целия свят са едни и същи, а както казва Алековият бай Ганю Балкански, че “Всичките са маскари!”, на края комай ще излезе и прав с това си легендарно и пословично твърдение.

В петък сутринта Даниела си дойде от работа след нощната смяна и беше много разтревожена. Събуди ме с думите: “Коя новина предпочиташ да чуеш първо - хубавата или лошата?”, което лично за мен автоматично означаваше не само една, ами няколко и то по принцип все лоши новини. Паркирала си тя колата отпред на площадката пред нас и забелязала вратата на моята да зее наполовина отворена. Надникнала вътре - що да види: всичките ми боклуци от жабката извадени и разпилени по пода и по седалката, а пък арматурното табло почти разглобено и през отворите мъчено да се разбие контактния ключ; явен и недвусмислен опит за лично покушение с цел грабеж над частната ми собственост, която уж била свещена и неприкосновена (в случая моето частно моторно превозно средство). Иначе нямаше сериозни следи от насилие, освен една голяма побитост като че ли с чук или твърд тежък предмет по ключалката на запалването (ключа на стартера). Изглежда са се мъчили копелетата да я изкъртят и да вържат жиците “на късо”, за да запалят и подкарат колата. Най-много ме озадачи фактът обаче, как някой изобщо е проникнал вътре в купето, защото счупено стъкло изобщо нямаше. Единственото разумно предположение, до което стигнах след дълго и продължително осмисляне на обстановката беше, че аз просто съм забравил да си заключа вратата вечерта или когато съм я отварял да взема нещо (което напоследък дори умишлено правех, като смятах че със старостта, вида и километрите си, тя повече не представлява интерес за никой себеуважаващ се крадец). Изродите са имали време да изключат вътрешното осветление, за да не свети излишно и да не привлича вниманието; най-търпеливо са дръпнали и седалката максимално назад, за да работят по-добре по таблото с отвертките. Двата полукапака над кормилото, където са поместени всички контролни лостове за фаровете и мигачите бяха най-акуратно разглобени, с развиване на 4-те винта, които ги държат събрани един към друг заедно, като последните дори бяха и чинно оставени на пода. Изглежда че точно в този момент нещо ги е подплашило, защото копоите са зарязали всичко на средата и са си заминали по пътя. А пък може и да не са могли да продължат - това са само мои догадки, как евентуално бих постъпил аз, ако тръгна да крада някакво возило. Колата ми е снабдена с ултра-съвършена алармена инсталация, която аз отдавна вече не ползвам, поради някаква нейна вътрешна и неизвестна за мен техническа неизправност. Когато времето е влажно, забелязал съм че в даден момент алармата се активира сама и напълно безпричинно – за това обвинявам овлажняването на някоя контактна клема или нещо друго отвътре, но определено свързвам този дефект с влажността на въздуха, най-често при дъжд. Така преди няколко години, когато ходихме в Нова Зеландия, като вземе тая аларма да записка в петък сутринта по някакви си съвсем нейни причини, та изгаснала едва в неделя вечерта след напълното издъхване на акумулатора, който също я захранва отделно. Това е било 3-дневен непрестанен терор за съседите в радиус около цялото езеро – в случая “денонощен” ако кажа, ще бъде по-акуратната дума. Именно поради тези технически съображения аз от тогава не съм я ползвал, за да си нямам после среднощни изненади, че да тичам да я гася по бели гащи на цимента.

Оставих всичко така както си е било, като наивно си мислех, че Полицията ще образува криминално дело и колата ми ще стане обект на тяхното разследване. Заведох Ванеса на училище с каручката на Даниела и на връщане се отбих до кварталния полицейски участък. Почаках 10-15 минути, докато онези отворят гишето в 08:00 и веднага започнах да се жалвам на дежурния офицер. Взеха всички данни за мен и за колата, но не и отпечатъци от пръсти и други щуротии. Аз мислех, че нарочни блюстители на реда и гвардейци на спокойствието на обществото ще дойдат да мерят с шивашките си метри и ролетки, надявах се да изследват обстановката, да гледат с лупи за веществени доказателства, да събират косми от земята и т.н. - нищо такова обаче не се случи. Успокоиха ме, че щели да имат предвид този опит за кражба и въз основа на криминалния случай, щели по-често да патрулират по нашата улица и да се навъртат с “луноходите” си покрай колибите; и толкоз. Следствието им приключи още дорде не беше започнало, дето се вика. Аз се прибрах унижен в къщи и тъжно започнах да сглобявам парчетата от среднощното крушение и похищение над нещастния ми автомобил. После запалих колата и направих едно кръгче около езерото, установявайки, че нищо друго не е пипано и повече нямам никакви нанесени повреди. Сега обаче ще ми предстои една по-щателна проверка на алармената инсталация в нарочен сервиз и подновяване на използването ѝ - а това ми беше само една малка обичка на ухото, че с крадци и хулигани шега не бива; по-добре разстрелът им на място, още преди да са “почнали”, отколкото да ги оставя свободно и спокойно да безчинстват.

В събота сутринта излязохме рано, защото трябваше да водим Ванеса в Бризбън за нейното участие в нещо като кръжок пред останалите слушатели в една от катедралите на града. Това мероприятие отне почти цялата сутрин, на края тя изсвири няколко класически пиеси на органа и направи много добро впечатление на околните. От там отидохме в гръцкия гастроном за някои хранителни продукти, които се продават само там на значително по-ниски цени, отколкото из останалите магазини и супермаркети. После следобеда заведохме Ванеса на урок при учителката, а привечер се отбихме у Жоро и Данчето, както се бяхме разбрали предварително с тях. Неговите родители са тук, та искахме да се видим преди да са си тръгнали. Много весело си изкарахме и вечерта се прибрахме късно.

Неделната сутрин започна както обикновено с разни общи занимания, но следобеда пак водихме Ванеса на репетиции. Този път мястото беше на Gold Coast в един друг орган-клуб, където тя следващата неделя ще има самостоятелно представление пред останалите членове на клуба и външна публика (посетители и гости на музикалното мероприятие). Идеята беше предварително да се запознае с инструмента, на който ще свири, да свикне с клавиатурите, педалите, многобройните копчета за настройка на звуците и т.н. На път за нататък се отбихме през моите верни касапи, където пак смъкнахме от ченгела една прасешка предничка - с вратните пържолки по нея, със сланинките, крачето и всички останали подробности. И те са си вдигнали цените вече, не ги е срам - преди време същото това месо го продаваха по $3.99 килото, барабар с кожата и кокалите; сега ми искат $4.49 за същата разфасовка, което е пак смешно евтино спрямо двойното и тройно по-скъпи меса по другите магазини, но на мен увеличението от 12.5% никак не ми е присърце; че не можеха ли да го намалят с толкоз поради кризата, ами ще му вдигат така безотговорно цената? Безбожници! След репетициите, Даниела заведе малката кокона да играе голф, а безработният ѝ баща се залови за ножовете в касапския цех, разположен насред хола у дома. Първо с един брус си наточих доста тъпия нож, който ползвам вече в продължение на няколко години (десетина-петнадесет поне). След това започнах разфасоването на месото, като първо най-старателно му отделих пържолите. Цялото парче дойде 11.300 кг, а на края претеглих брак от само 2.400 кг (кожата и няколко кокала). Всичко останало се яви един прекрасен продукт за кайма. Самото прасешко вратле също отклони кантара до около 1.200 кг, което разделих за две употреби, а остатъкът го смлях с ръчната месомелачка, която преди години намерих изхвърлена на пътя близо до квартирата ми, докато живеех и работех в Newcastle. Руският ѝ аналог, който пък беше подарък на Женя за един 08 Март преди повече от 30 години и който също беше у нас, намери своето щастие и нов дом в ръцете на Жоровите роднини. Неговият брат живее в Нова Зеландия и се оказа същия ентусиаст по касапските въпроси като нас - подарих му тази машинка с най-голямо удоволствие и душевно облекчение, че ще влезе в употреба на някой наш човек. Миналата седмица те ни бяха на гости, та стана на дума за тази месомелачка - дадох я с уговорката, че ще им отидем на гости и каймата за кюфтетата ще ги мелят с нея.

Всъщност смилането на месото се извърши вчера сутринта (понеделник), защото предната вечер се занимавах само с подготовката му. Направил съм най-различни пакетчета и всичко е замразено за ползване. Предстоят ни няколко събирания с хора, които отдавна искаме да поканим на гости. Марио и сестра му със семействата си, плюс родителите им са една внушителна група от народ, с които тези дни трябва да се уважим. Имаме и други хора да каним - месо си трябва за всичко. А пък какви кюфтета и кебапчета стават от тези заготовки - представа нямате! Най-после рецептите се доказаха и качеството им се подобри значително с употребата на прясно смляно месо от касапин. Всичко останало, което идва от големите вериги на супермаркетите и другите магазини се оказа един боклук – бко че скъп и на туй отгоре. Не знам с какви вещества и минерали кръщават каймата по тез дюкяни, обаче последната освен за пълнени чушки, сарми и мусака не става за абсолютно нищо друго, защото стои много тричава и само ягмосваме скарата с употребата ѝ. Сега обаче тайната е разкрита – няма повече тайни в рецептата по приготовлението на прословутите кебапчета и кюфтета; важното е да са само от месо, а не от смлени мъде и вимета, премесени с рога и копита…

Родителите на Янко също вече пристигнаха онази нощ, в събота срещу неделя. Не сме се виждали с тях още, но и това ще стане тези дни - те поне не бързат и ще останат за по-дълго време тук. Всички останали са добре и всеки се бори с трудностите и несгодите, които животът щедро му поднася – де в гръб и малко изненадващо, де пък директно и зашлевен като с лайнян парцал право в сурата. Неничко не е много доволен от ситуацията си напоследък, защото работата им е намаляла значително и тяхната компания отива към фалит. Сега майка му от своя страна се опитва да го прехвърли към нейната доста по-сериозна и престижна фирма, но още не се знае какви ще бъдат резултатите от тези техни маневри.

За сега това всичко, което знам и което е актуално към днешната дата и час. Програмата за почивните ни дни не е съвсем ясна, освен за това, че в неделя следобед Ванеса пак е на репетиция в същия орган-клуб. Вероятно Нени и Меган ще дойдат вечерта на гости, но нямаме потвърждение за това. За всичко останало, което предстои ще водя най-стриктен протокол и ще го описвам своевременно специално за интересуващите се. Сега обаче отивам да търся работа, че и гладно не се стои – мамка му...

15.02.2013 - Уж все гледам да стопявам голямата разлика между отделните си презокеански репортажи, а пък докато се обърна и десетте дни от последния вече са изтекли. Днес е петък и аз току що се прибирам от велосипедните си упражнения. Още не съм се и къпал даже, защото Даниела спи оттатък след нощната си смяна и не искам да ѝ тропам над главата, докато дреме в спалнята. Тя малко преди да си легне ходи да огледа един разтегателен диван, който намерихме за продан на електронния търг. Обаче мястото беше на 35 км от нас и докато се прибере, оскъдното ѝ време за почивка също намаля с два часа. В още по-същото време пък, аз сутринта бях на едно интервю за работа, в не много отдалечен район (само на 25 км от дома, което по нашите мерки и аршини за преценка на разстоянието се смята за толкова близо, че все едно ни е в “задния двор”). Компанията е за конструиране и производство на големи рекламни табла и работата там би била изключително интересна и забавна. Само че наред с моята кандидатура има още 39 подобни, на други закъсали капути като мен, така че едва ли баш моята ще се окаже най-подходяща, за да завърши с евентуалното ми назначение. Интервюто мина в много дружелюбна и професионална обстановка и хората останаха с добри впечатления от представянето ми. Дали обаче точно на мен ще дадат шанс да им покажа на какво съм способен, остава единствено и само в зависимост от Божията воля и разбира се, в техни ръце. Ще чакам да ми се обадят, като през това време аз непрекъснато следя за други свободни позиции и кандидатствам своевременно.

И този път изложението ми започна без да искам заднишком, но сега постепенно ще се връщам назад и към началото му - дано не изтърва нещо важно и съществено. По следите съм и на една видеокамера, която най-вероятно тези дни ще купим, но продавачът нещо ме мотае – е, аз не съм на зор; ако иска да се отърве от стоката си, той ще ме потърси пръв. За рождения ден на Ванеса ѝ купихме един фотоапарат, който утре трябва да минем и да вземем. Намерихме го отново от електронния търг - чисто нов и за доста малко пари ($60). Жената, която го продава получила като подарък някакъв друг, малко по-добър от този и за това гледа да се отърве от излишния. Другата неделя всичките осми класове от училището заминават на екскурзия до Сидней; от там пък ще ги водят в столицата Канбера и по разни други места. За тази цел на Ванеса ѝ трябваше някакво апаратче - да си правят снимки с останалите маймуни от класа. Така ние решихме да ѝ направим един хем необходим, хем пък и полезен подарък за 13-та ѝ годинка от рождението (който дори и ние да ползваме понякога, когато възникне необходимост).

Утре сутринта излизаме още в 08:30 - на път за учителката, където Неси ще има урок сутринта; трябва да минем през бачо Гьорги и да взема една машина за рязане на дъски, която пък ще е нужна на Янко. От там летим за урока, след което се спускаме надолу да вземем фотоапарата. В 14:00 залепваме на масите у Краси и Мария, където ще се проведе сватбеното тържество на дъщеря им, Мануела. Те вчера са се разписали и само в най-тесен кръг ще отпразнуват събитието вероятно в някой ресторант, докато в събота следобед вече официално ще вият гайди, ще бучат кларинети и всякакви пискуни, дорде изгорим на дядо Краси каскета в оджака при агнето. За нас тържеството ще свърши около 17:00, когато пък се отправяме в коренно противоположна посока. Наши приятели са ни канили за освещаване на новата им къща и 10-годишнина от тяхната сватба, та ще се наложи също да ги уважим. Ще се приберем по нощите, защото те живеят на 50-60 км от нас, в горите и балканите, където всъщност са си купили голяма ферма с жилище.

В неделя пак скачаме рано и започваме трескава подготовка за следобедния концерт на Ванеса, за който тя отдавна репетира. Целият следобед ще бъде ангажиран с това мероприятие. Една жена от нашата епархия иска да ѝ подари стария си орган, който ние трябва предварително да огледаме след представлението и евентуално да решим дали ще се възползваме от това предложение или не. Ако го вземем, това повлича след себе си събиране на хора, товарене, ремаркета, тегличи, вкарването му в къщи през тясната врата и хиляди други несгоди, които неминуемо ще се изпречат на пътя ни, докато траят тези процедури и сложни докерски манипулации. И сега, само докато го пиша всичкото това, та усещам как ме полазват бръмбари и мравки по гърба и четината ми се изправя като на ударен от трифазен ток нерез. На път за концерта ще минем покрай Янкови, за да вземем майка му с нас, че да чуе как свири Ванеса. После ще я закараме обратно до тях, но те поне са ни на път и няма да правим излишни отклонения.

Вчера, независимо че западната култура и Римокатолическата църква празнува Денят на влюбените, Св. Валентин най-после отнесе със себе си духът на нашия скъп приятел и бивш съсед Рон. Той беше опериран още на 13 Декември миналата година - точно на денят, в който навърши своите 74, завалията и на каквато възраст остана завинаги. Операцията му се проточи в продължение на цял работен ден – много тежка, много рискована и за първи път правена подобна в нашата местна болница. Много го мъчиха горкият после за възстановяването му, много проби и опити си направиха с него. Въпреки обаче уверенията на лекарите, че може би ще прескочи трапа, в крайна сметка човекът си отиде съвсем без време и някак си насила. Операцията му уж беше минала успешно, но тялото му продължаваше да прави някакви вътрешни кръвоизливи. В болницата надделяваха с непрекъснато кръвопреливане и апарати за изкуствено дишане, последваха няколко повторни операции, но явно е имало нещо, което не е било донаправено както трябва – предвид разбира се и факта, че това бе първата подобна операция, извършвана от местен екип хирурзи. Използваха го като опитно свинче, опасявам се да го река и прося Божията милостиня, но точно така изглеждаха нещата, погледнати малко по-отстрани. На практика той изобщо не дойде в съзнание, поддържаха го изкуствено с морфин и разни седативни медикаменти и го чакаха да видят до кога и дали въобще ще издържи на тази интервенция. Междувременно Рон разви и някаква инфекция, която лекарите не можаха да овладеят и да третират своевременно и трагичният резултат на края не закъсня. Ние сме в постоянна връзка с Уоли и Нолин в Нова Зеландия, както и с Роз, която също никак не е добре. Нейните крайници са напълно парализирани и движенията ѝ се извършват изключително само в инвалидна количка. Предполагам и траурната церемония ще бъде тези дни, но чакаме да ни известят, за да отидем и кажем последното си “сбогом” на големия Човек и искрен Приятел, обезателно с главни букви; Рон беше една рядко срещана личност, без капчица корист, всеотдаен и готов да помогне, често пъти стигащ до самопожертвувателни ситуации и действия. Поклон, друже наш – нека Бог е с теб и душата ти по пътя към небитието и отвъдното! Прости ни, ако с нещо приживе сме те наранили... За нас с Даниела това наистина е една тежка загуба, защото в годините с тези хора си бяхме изградили едни прекрасни междусъседски отношения, които сега за жалост завинаги трябва да прекъснем…

Както вече разбрахте, след като още от началото започнах описанието си от краката за главата, така и ще вървя отзад напред до самият му край. В сряда вечерта се обади квартирантката ни по тревога, че отзад дворът се е навирил и се пълнел с вода. Аз силно се надявах, че повредата е у съседите и именно от там избиват подпочвените ручеи. В тъмното с фенера не можахме да разберем много, защото там нямаше нещо видимо, което да ни направи особено впечатление - аз очаквах да се издигат в небесата гейзери и фонтани, а отпред заварих само едно блато. Добре че съседът по къща в това време си дойде от някъде, та той организира пристигането на водопроводчик за оглед и преценка на повредата. Момчето дойде на другата сутрин, малко преди да научим за смъртта на Рон. Оказа се спукана тръба на главния водопровод, който трябваше да се ремонтира днес. И към настоящият час на списване (13:05), всичко вече е оправено и животът пуснат обратно. Само дето още не знам за какви парични суми ще става въпрос, та все още ми е спокойно на душата…

Едната повреда беше тази шибана тръба, която е за питейната вода, но в процеса на търсенето ѝ се намери и друг кусур - този път с гириза (нали едно зло никога не идва само). Точно отпред на полянката, пред оградата от големите камъни има един сифон, който служи за отпушване и инспекция на мръсния отходен канал. Там, и добре че беше още в самото му начало откъм горния край, пластмасовата тръба се спукала поради слягане на пръста или кой знае по какви други причини, та през дупката ѝ като се наврели коренищата на дърветата - смучат яко от лайняната вода и се раззеленяват на воля! Ами те да си пият от там колкото щат, аз против нямам – зер, безплатната манджа и тор кой ти я дава у таз криза в днешно време? Обаче бедата е там, че корените им растат също и вътре в тази тръба. Можеше да се стигне и до един такъв, силно деликатен момент на пълен блокаж в канала, а въпросните израстъци да се подават извън клозетната чиния вътре в къщата чак (като отвориш капака за поредната ѝ употреба). Та се наложи една много скоростна намеса и там, който проблем само срещу скромните $200 се реши мигновено, за няма и час време. Понеже аз трябваше да отивам на тазсутрешното си интервю, оставих майстора да продължава с водната повреда, а пък после ще отида да видя какво е направил и да си взема сметката от съседа. Земята така се беше слегнала там, че полипропиленовият (или полиетиленов - едно от двете) черен маркуч (той е тънък, най-много да има около един инч диаметър), който идва от водомера и захранва колибата се беше подпрял върху бялата PVC тръба на гириза (тя пък е с диаметър 100 мм). Колко време са се отривали така една у друга като две долни мастии аз не знам, но онази вечер черната вече не издържала възбудата и взела, че се пръснала от зор. Та, съвсем без време и баш на това безпаричие ми се родиха да се боря не само с една повреда, ами с двечки - близначета. Нямам представа пък колко много течност е изтекла бадева - майсторът ще ми издаде един сертификат за пред водоснабдителната мафия, че сме имали повреда в къщата, та последните белким ми опростят малко от похабеното количество питейна вода, спрямо завишените показания на водомера в момента.

В останалата част от началото на седмицата до въпросната злополучна сряда вечер не се случиха никакви други нещастни събития (има си хас пък и да бяха! – че малко ли ми бяха тез?). В неделя, следобедът ни беше зает с репетициите на Ванеса в орган-клуба, където тя в неделя ще изнася концерт, а сутринта се въртяхме из къщи (да бе, да – въртели сме се, ама друг път; четете и по-надолу, за да видите с какво си уплътнихме времето до обяд). Предната вечер доста закъсняхме у Янкови - направихме си един прекрасен моабет заедно с техните. Аз носех резачката с мен, та преди да седнем на масата окастрихме едни ненужни палми в техния двор. Така както чувам, Янко също е замислил едни грандиозни планове за плочки, дървени площадки и т.н. Изглежда, че баща му хич няма да види почивен (бял) ден - още с пристигането си е започнал, завалията да се занимава със строителните мероприятия. Но както се изказва и той самият: за сега само събарят, все още не са започнали да градят.

Преди да отидем у Валя и Янко обаче, минахме през един магазин, където им направихме едно съвсем доброволно дарение от $480 по сметка. А ето и защо: от доста време насам, фурната ни правеше разни въртели – ту нагрява, ту пък не се стопля изобщо. Даниела похаби една баница и взе мигновено решение да я сменяме с нова (не баницата, бре – нея я изядохме, макар и полусурова; за шибаната фурна ви разправям). Отделно пък дето дъното ѝ за 2-3 години прогоря и през дупките вече се виждаха всичките ѝ карантии (нагреватели, реотани и всякакви други жици). Каква беше тази новозеландска ламарина, че изгни за толкова кратко време не знам, но очевадните и неоспорими факти бяха налице – както и всички предпоставки към една такава драстична стъпка. Предния ден Дани обикаля разните търговци и се беше спряла на подходяща марка и модел – трябваше само да отидем на място и да си приберем стоката. Преди това огледахме няколко подобни варианта на електронния търг, но не се спряхме на нищо добро. Така в събота, след сутрешния урок на Ванеса по музика и след няколкочасовите ѝ репетиции, следобеда излязохме всички да купуваме въпросната фурна.

В магазина видяхме една намалена наполовина от оригиналната си цена ($1000 : 2 = $500). От там насетне успяхме да я спазарим за $420, която идваше със стандартна 2-годишна гаранция от завода-производител. Фурната беше европейска, правена в Европейския съюз и нищо чудно да е била и българска, но не пишеше държавата, от която е пристигнала тук на края на света. С още малко пазарлък и допълнителни $60 към сумата, търговецът ни даде удължена, 5-годишна гаранция. В случай на каквато и да е повреда, от фирмата идват в къщи и ни я подменят с нова. Така за въпросната обща сума се сдобихме с чисто нова печка. Отидохме с колата да си я приберем от склада на магазина, оставихме я после у нас и от там заминахме на гости.

Неделната сутрин съвсем не сме се чудили какво да правим, както бях споменал по-горе, защото трябваше да махнем старата печка от шкафа и на нейно място да монтираме новата. Какво беше учудването ми обаче, когато нишата нямаше нужда от абсолютно никаква преработка – само издърпахме едната и напъхахме вътре другата. Такова чудо ми се случваше за първи път в практиката – да уйдиса нещо веднага и да няма нужда от преправяне, дялкане на нови дъски и прочие дейности, с които съм се сблъсквал винаги в подобни случаи; всичкото си влезе баш като на млада булка през първата ѝ брачна нощ, провела се много лунни календари преди сватбата. С връзването на кабела към домашната инсталация и вдигане на шалтера в таблото, моята техническа мисия приключи, докато Даниелчето продължи да се бори с упътването и копчетата, настройката на часовника и т.н. Та, от тогава сме с нова фурна, но вече чистенето ѝ отвътре ще се извършва само с вода и най-много сапун. Дани до сега използваше разни химически препарати, които по състав са на киселинна, силно агресивна основа. Всички казват, че именно тези почистващи средства разяждат ламарината много интензивно и преждевременно – вероятно така насила сме похабили и старата. Но както и да е – на нея, освен тенекията по дъното ѝ, изгоряха и разни други елементи - така че тя достойно отстъпи мястото си в кухнята на своята висококачествена европейска посестрима. Още не сме пекли мусака в новата пещ, но и това ще стане един ден…

Така аз постепенно стигнах до момента, когато положих последните си редове в началото на репортажа. Ежедневието ни е почти еднакво всеки ден - аз търся работа, пиша и творя, което запълва по-голямата част от времето и това ми доставя огромно удоволствие; почти душевен оргазъм. От немай къде си, като вземе да се излъже някой агент, па ми се обади с предложение за работа и аз тутакси се зареждам с известна доза надежда като автомобилен акумулатор - която обаче много бързо се изпарява, след като шибанякът не ме потърси повторно. Единственото, което дълбоко ме опасява е, че ще работя за една шепа стотинки, а ще извършвам същата дейност, за която преди време получавах малко повечко. Но изглежда, че тази вид дейност за сега е напълно замряла, защото такива контрактни позиции вече не съм срещал из обявите. Всичките са на постоянно място, със средно 2-3 пъти по-ниско заплащане, но явно че по време на Световна икономическа криза човек трябва да се съобразява и с пазара на търсенето и предлагането. Работна ръка в момента има и за износ даже - в същото време големите фирми използват евтиния робски труд от Китай, Филипините, Египет и т.н., а пък кадърните специалисти в Австралия ровят из кошчетата за боклук, образно казано. Ами ето ви го краят на света, ето ви го завладяването му от “жълтата” раса. За чий грездей ще даде някой за моя труд 5 или 10 пъти повече пари, след като някоя лилава маймуна може да му свърши същата работа почти без пари? И когато това стане в глобален мащаб, а то е вече станало – вместо боб, картофи и лук, ще набиваме ориза, та очите ни ще се изопнат чак! Хората отиват в Тайланд и другите подобни държавици да си ремонтират зъбите, да си увеличават циците, да си пълнят джуките и да отслабват, докато лекарите тук стачкуват, а медицинските сестри им пригласят, защото всички искат повече пари под формата на по-високо заплащане. Държавните поликлиники са пълни със съмнителни медици от Бангладеш, Индия, Пакистан, Филипините - ама дай на някой български лекар шанс да дойде и да работи тук: НЕ! - очите ще им издерат, на изпити ще ги пращат и какви ли още не щуротии ще им измислят, за да го направят почти невъзможно. Преди време арестуваха един индийски хирург, който поради своята висока степен на некадърност станал виновен за преждевременната смърт на 72 негови пациенти! Сега се водят разни безконечни дела и разследвания, ама виновни още няма и никой не се е затирил към затвора.

Както и да е - доста понаписах, занимах ви с най-актуалното и предстоящо за момента. Всичко останало е следствие на изброеното до тук. Нени е добре - чуваме се по телефоните през седмицата, но те и тази неделя няма да дойдат у нас заради някакви техни младежки ангажименти. За миналата неделя ги чакахме - даже бях направил и кебапчета, че той много ги обича, завалийчето. Обаче те пък помагали на някаква тяхна приятелка да си мести багажа от една квартира в друга и не дойдоха. Кебапите си ги изядохме сами, но пък в производството им вече съм постигнал такова високо качество, граничещо буквално със съвършенството; аз нарочно не се хваля, единствено от скромност. При случай, ако ви изпаднат тлъсти свински кокали, малко бузи и разни свински отпадъци, смелете всичкото в машинката и на кило кайма турете по една чаена лъжичка сол, чер пипер, кимион и щипка лют червен пипер. На око и по лична преценка, кимионът може да е и малко повечко (например двойна доза, защото каймата го поема с кеф и пита за още даже), за сметка на черния пипер да речем. Обаче месене трябва до премаляване - с миксера и куките за тесто също става. Лиснете им и една чаша вода за всеки случай към всичкото и викайте гостите да пукат “кИбапи” - после ми пишете за резултатите... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344979
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031