19.02.2013 – Независимо, че съвсем наскоро писах за всичко, което беше станало до момента, мощен тласък от събития и случки ме прикова отново на писалищната маса. Навън времето е като в Лондон през Ноември – дъждове се леят от 2-3 дни насам, ветрове фучат и свирят в комините (макар че ние такива нямаме по къщите, свистенето им през разпаентените черчевета на прозорците създават достатъчен музикален фон, за да се усеща ледения дъх на приближаващата тропическа зима) – всичко е мокро, навред е кално. При тези тежки метеорологични условия аз не мога да провеждам своите физкултурни упражнения с колелото - стоя си в къщи и кротко дебелея; пардон – хубавея...

За да свържа двата края на хронологията, ще се върна на петъчния ден, когато приключих с поредният си репортаж. Обикновено в тези дни Даниела не е на работа, а специално него ден тя спа до обяд, след нощната си смяна предната вечер. Аз към обяд отидох да проверя майстора до къде е стигнал с ремонта на водопроводно-гиризчийските повреди, но до това време той беше свършил и следствието - приключено. Остана само сметките да си отъкмим – общо $550 масраф и за двете: $220 за мръсния канал и $330 за питейната вода. Ще се опитам да мина само с $500, ако му платя на ръка и приспаднем ДДС-то, което за местните финансови институции възлиза на 10% (демек, $50). Обаче тоя човек като че ли вдън земя потъна и аз от онзи ден насам го търся, но по някакви необясними за мен причини упорито не си вдига телефона и не можем да се свържем с него. Е, рано или късно ще се отъкмим, аз няма да го завлека. Освен това първият ремонт на отходните води е общ за двата дуплекса и масрафът ще го поделим с другата собственичка (надявам се)...

Следобеда Даниела излиза по пазари и покупки, прибраха се надвечер вече и с Ванеса след училището и така денят кажи-речи мина. Вечерта гледахме разни филми и неусетно дойде съботната сутрин. Станахме по-рано и излязохме веднага, за да имаме повечко време да се видим с Данчето. Жоро беше отишъл на работа, но като отидохме у тях, аз намерих машината на Янко в гаража им и я натоварихме в колата. Пихме по едно кафе и в 09:30 си тръгнахме, за да пристигнем при учителката на Ванеса за урока от 10:00. Всъщност тя ѝ разрешава да свири на нейния инструмент по Ѕ час преди и още толкова след задължителното време, с цел да се упражнява и репетира произведенията. В това време ние с Даниела ходихме по магазините да си убием двата часа и половина и после пак се върнахме в студиото на учителката да вземем Неси.

От там се отправихме към един огромен търговски комплекс, където предварително си бяхме организирали среща с момичето, което продаваше фотоапарата. Аз сутринта я бях помолил да му зареди батерията, защото на тръгване малкото апаратче на Даниела нещо отказа да работи и за следобедните сватбарски снимки трябваше да разчитаме само на новото. Предполагам, че батерията на нейното вече е свършила, защото самото то е доволно старо. Този фотоапарат всъщност беше сватбеният подарък на Сашко от пловдивската му баба, а те се жениха с Лиса през Януари 2004. След няколко години на експлоатация, младите си купиха друг, а този намери своето широко приложение у нас - Даниела много го харесва и го пази като очите си (нали ѝ е подарък от “детето”). Така че тази ситна батерийка е издържала 9 години и по моему точно сега вече ѝ е дошло времето да издъхне – нали и те имат определена продължителност на живот. Та, с тези хора се срещнахме почти веднага като пристигнахме на уговореното място, защото и те бяха дошли за срещата ни малко по-рано. Харесахме естествено фотоапарата, защото той си беше доста добър, независимо че на вид дребен и невдъхващ особено доверие на пръв поглед. Обективът му е с чувствителност 12 мегапиксела (ако въобще това е правилното понятие, употребено в случая), което позволява заснемането на много висококачествени кадри. Марката е също престижна, NIKON и специално за Ванеса това е един чудесен подарък за рождения ѝ ден – още повече пък и червен на цвят (бива като за момиченце, демек – просто защото нямаше розови, каквито цветове тя повече предпочита). Разделихме се с хората и от там веднага отидохме у Краси и Мария.

У тях сватбеното тържество вече беше започнало, с повечето от гостите заели места на софрата под сушината на двора. Там Краси е направил солиден покрив, камината бълваше пара и фанара от печените агнета и въобще атмосферата беше в много сватбарски дух. Проливният дъжд, който се лееше като из ведро нито за миг не можа да попречи на доброто настроение у всички участници. Отдолу беше сухо и много уютно от нагорещената пещ. Играха се хора, пяха се песни – на сватба, като на сватба. Викахме за булката и младоженика “Горчиво!” и привечер за нас данданията приключи. От там трябваше да ходим на друго място, направихме си много снимки, взехме си довиждане и заминахме.

Тръгнахме заедно с Игор и Дарина, защото и те бяха канени там, та се водихме по пътя, който отне около час време, докато пристигнем и намерим мястото на другите наши приятели. Ние пътувахме с моята кола, защото пътищата бяха мокри и хлъзгави, под постоянен дъжд, стръмни и балкански – Даниела не посмя да кара нейната в тези екстремални условия, което пък за мен означаваше да седя отстрани като пукал, гледайки трезво и тъпо как другите се веселят и наливат като на селски сбор, докато на мен ми се стичат лигите до пода. Е, ударих няколко чаши бяло вино разредено с лимонада, но не съм прекалявал със злоупотребата му, че последствията от едно такова безразсъдство са по-страшни и от страшните даже.

Нашите приятели са си построили прекрасна къща, на голям блок земя, където са завъдили и малко селскостопански култури. Имаше оркестър на живо, защото момчето свири на китара и с няколко негови приятели са направили музикална група. Беше много весело и приятно. Тъй като те са смесена двойка, между българка и австралиец, компанията ни също беше международна, наред с техните приятели. На края като почнаха хората и ръчениците, всички до един играха като пощръклели. Веселбата приключи към 00:30, с някои пияни остатъци след нас. Ние обаче си тръгнахме малко преждевременно, защото от там насетне ни предстоеше 60-километровото трасе на балканските проходи с тесните си, лъкатушещи пътища, докато превалим възвишенията и отново се озовем откъм страната на морския бряг. В 01:30 се прибрахме и легнахме веднага.

Неделният ни ден също беше изпълнен с много емоции и напрежения. Следобеда Ванеса имаше участие с няколко свои изпълнения на орган и пиано в един клуб на Gold Coast. Тъй като на отиване аз и без друго трябваше да мина първо през Янкови и да му оставя машината за рязане на дъски, с нас на концерта взехме и майка му, която много искаше да види и чуе как свири Ванеса. Дъждът продължаваше да се стича от небето, което беше добре за посевите ми и за измиването на колата, след цялостното ѝ потъване в кал и пепел по време на Коледно-Новогодишната ни експедиция. Сега цялата лъщи и отвън е като чисто нова, след продължителното каране в проливния дъжд и газене с висока скорост из най-дълбоките локви – умирам си от щастие в калта; аз що ви разправям, че за мен дори пубертетът не е започнал все още като хората, пък някои викат да съм малко остарял – стар, ама запазен, понеже и добре ме гледат...

Концертът мина блестящо, Ванеса беше аплодирана от всички присъстващи и насърчена за по-нататъшните си музикални изяви и прояви. Вече има покана да свири отново в този клуб, към който ние я записахме и тя е вече негов пълноправен участник. Малко преди концерта ми се обади момчето, което продаваше видеокамерата и с когото аз имах отдавнашна уговорка. В залата също бяха и хората, които искаха да преотстъпят стария си и вече отдавна неизползван инструмент (електронен орган) на Ванеса, за което пък друг човек ми беше споменал няколко дни преди това. Ние проявихме жив интерес към тази възможност и след концерта отидохме до това възрастно семейство на оглед.

Органът се оказа в изключително добър външен вид, а и впоследствие доказа своите музикални качества. Въпреки че производството и внасянето му от Щатите е било едва през 80-те години на миналия век, това нещо продължаваше да изпълнява функциите си по предназначение и до съвършенство. Ванеса изпробва отделните регистрации, клавиши и педали и още там на място решихме, че с огромна радост и същевременно искрена благодарност, ще се възползваме от предоставеното ни любезно предложение. Днес вече бях в процес на уговорки с транспортна компания, която се занимава с пренасянето на подобни електронни органи, пиана и прочие инструменти. В четвъртък сутринта отиваме да го приберем – срещу $190 тази фирма ще го изнесе от къщата на хората и ще го вкара у нас. Не им завиждам, защото самият орган, с всичките си трансформатори, усилватели, квадрофонични озвучителни тела вградени в солидната дървена кутия, електронни платки и огромната паяжина със снопове от проводници, тежи малко под половин тон и транспортът му не би бил по силите ми при никакви условия и обстоятелства. Нито свободни хора имам под ръка, нито пък в този дъжд мога да карам нещо подобно от 40 км до нас, качено в прогнилото вече и саморазпадащо се ремарке - на всичкото отгоре и от две години нерегистрирано в съответните държавни пътни служби, без регистрационни номера и табели. За това решихме с това да се заеме нарочна организация, която поема риска и отговорността съответната стока да пристигне здрава и читава от едното до другото място.

На връщане към Янко се отбихме да проверим и станалата вече легендарна видеокамера. Защо казвам това – защото в последните месеци аз буквално под носа си изтървах няколко много добри камери, за спечелването на които от електронния търг не ми достигаха просто някакви си дребни стотинки. Една камера изтървах пък от глупост, защото забравих че вечерта изтичаше крайният ѝ срок със залаганията. След това намерих други подобни, по Америка, из Англия и т.н., но с разходите си по доставката им до Австралия, тези вещи ставаха неоправдано скъпи. А пък тази аз съвсем случайно зърнах пак там, но продавачът искаше $550 за нея. На всичкото отгоре беше и по-добрият модел от всички други останали, които до този момент бях изтървал и за които всеки път давих ядът и мъката си от неуспеха в цели цистерни с вино и ракия. Разбира се, предвид по-високата обявена цена, покупателен интерес към тази камера не се появи и аз до края наблюдавах развоят на търга. Бях предложил на момчето $350-$380, в случай че не се продаде официално – ако иска да се отърве от нея и е склонен към пазарлък, да ми се обади. И действително, че той се появи с неговото предложение от $400. Аз прекрасно знаех, че тази камера е сравнително нова, малко използвана и моделът ѝ е от 2009 (което в моя случай се счита за почти чисто нова). На магазина тогава тя е струвала $1900 в ново състояние, докато сегашната ѝ пазарна цена все още варираше между $700 и $1200. Така аз дълбоко в себе си вярвах, че $400 би била сумата на една прекрасна сделка. В хода на пазарлъка и двамата отбихме по $10 и в крайна сметка от там излязох с въпросната видеокамера за $390. Самата нея още не съм имал удоволствието да изпробвам, но като марка, модел и качества е със завидни показатели. Тя пък е марка SONY Handycam HDR-SR12E, с вграден твърд диск и обем от 120 Gb, обективът ѝ е с фантастични възможности и отново сила или чувствителност от 10 мегапиксела, позволяващ и правенето на стационарни снимки. За останалите качества не смея още да давам изявления, но по моему и съгласно мненията на разни капацитети в тая област, това е една полупрофесионална камера, с компактен вид и размер. Безкрайно съм доволен от тази търговска развръзка – серията от филмови продукции започва на нова сметка, защото всичко до тук е некачествено поради дефект в старата ми камера. Последната се е запътила към боклука – просто не знам какво да я правя и на кого мога да я дам. Да ми беше Калоян под ръка, щях да я подаря на него. Не е изключено този дефект да е отстраним и вероятно дребен, но тук това би струвало доста много средства, а пък в България не съм сигурен дали има такива специалисти. За сега ще я оставя настрани и вероятно ще постъпя с нея според резултата след някой от поредните ни технически дискусии по телефона.

След всичко това минахме през Янкови да оставим майка му и се прибрахме, защото Даниела имаше да глади, Ванеса трябваше да се подготвя за училище на следващия ден, а аз имах няколко домата, които да оползотворя на салата и да отпусна насъбралото се напрежение в мозъчните ми клетки посредством последвалите няколко питиета. Подготвил съм една дамаджанка 5 л с ракия – заготовката я взех от моя човек, прибавих ѝ сливовата есенция, която купих от пазара в Габрово и нахвърлях шепа сушени сливи за допълнителен цвят, мирис и вкус. Добре ама снощи установих, че суровият ми продукт е много слаб (спиртомерът едва отчете 30°), та снощи ходих да се жалвам на доставчика. Тези дни той ще свари нови количества и ще ми даде едно шише силен спирт, с който да вдигна малко конските сили и на моята парцуца.

Тази седмица, от мястото където ходих миналата седмица на интервю, очаквам да ми се обадят че ще започвам работа при тях, но това също не е сигурно. Те пак може да ми се обадят, но със съответния отказ на молбата ми. В същото време от няколко дни насам няма кьорава обява за свободни работни позиции – и такова чудо доживяхме.

Понеже всичките добрини на едно място не могат да виреят, та напред ми се обади квартирантката, че бойлерът ѝ не работел и в къщи нямали топла вода. Преди време викахме майстори да сменят външния капак на електрическите му клеми – ако не са го свързали обратно, елементът не може да нагрее водата. В тези мочурляци и при пълното отсъствие на небесното светило, няма друг начин за стопляне на водата, освен изкуствено - по електрически път, с други думи. Докато свети слънцето всичко е добре, но в поредица от няколко мрачни дни каквото е времето напоследък, нагревателният елемент се явява единственото спасение и първа необходимост. Та сега следва плащане на нови майстори, които само за да дойдат и да погледнат какъв е проблема искат $110, а ако е изгорял нагревателя, към сметката се прибавят и $75 за нов. Аз се надявам, че нещо не е било свързано както трябва последния път, но това са само мои лични догадки и защото така най-много ми се иска да бъде. В действителност може да се окаже и нещо съвсем друго.

С подчертан интерес и дълбоко съчувствие следя политическите и икономически протести на българския народ. Най-после обединението на нацията настъпи и тя показва своето единство. Единственото от което се опасявам обаче е, че скрити в сянка, разни тъмни политически сили и елементи използват положението и правят политическа платформа за една още по-мръсна политическа кариера, чиято некоректна игра би довършило и без друго жалкото съществуване на този нещастен народ. Според мен протестите трябва да се изразяват в малко по-друга посока: не да роптаят, че сметките им за ток, вода и парно са високи, а да се борят за по-добри икономически условия на труд и високо платена работа, с които да могат да си покриват ежедневните масрафи. Навсякъде по света за неплатени сметки ще дойдат от Електрическия тръст и всекиму биха изключили тока – по същия начин процедират с телефоните, водата, кабелните телевизии и всякакъв вид комуникационни услуги. Не можеш да си платиш сметката – изгаряш. Е, първата мярка се изразява в едно кратковременно предупреждение, което много скоро след това прераства в глоба със съответен размер. Продължаваш да не плащаш – втората стъпка е изключването на абоната. Ако и след това не платиш всичко с глобите и начислените лихви отгоре върху дължимата сума – тогава пък директно отиваш на съд. Там вече плащаш абсолютно всичко, плюс разходите по делото, защото просто няма как да докажеш, че направената сметка не е плод и в резултат на твое лично деяние; много редки са случаите да се спечели дело срещу подобна организация. Следват принудителен обществено-полезен труд за погасяване на дължимото или затвор – в този случай, демокрацията дава на провинилия се пълното право на избор, но пък тези права на свободата не важат за всяко едно провинение.

Не мога да разбера само кое не е ясно тук. Ето, аз съм без работа – значи за момента ние сме финансово притеснени и като такива автоматично се нареждаме в категорията на малко по-слабите в социално отношение. Когато отвън беше 40°C, ние не си пускахме климатичната инсталация, ами вместо това разтваряхме вратите и прозорците, за да става течение – вятърът е безплатен, а климатикът гълта енергия и респективно стотинки, които на даденият етап просто ни липсват или могат да бъдат усвоени/употребени под друга, по-належаща форма да речем. Услугите на мобилните телефони също са скъпи – никой не те кара обаче да стоиш на апарата с часове и да си говориш глупости с някой отсреща, защото през това време на броячът в пощата му се завива свят от въртене. Обади се за минута-две, разбери се набързо с отсрещната страна и затваряй. На голите си гъзове – кабелна телевизия, сателитни чинии, порно програми и какви ли не още щуротии – да гледали децата детското, а пък ние мачовете, които предават директно за Европейското първенство и другите глупости. Не можеш да плащаш обаче – ами, лишаваш се бако. Примерите са хиляди и вероятно не най-правилните – но хората не искат и не обичат да се лишават от нищо; те просто не са научени на скромност и пестеливост. Е, да плащат тогава, че да им дойде акъла. Аз не говоря тук за злоупотребите на монополистите – тяхната е лесна: изправени до стената и със шмайзера - разстрел (при това наредени един зад друг, отново с благородната и пестелива цел, да не се ягмосва джепането на вятъра). Посоката на тези всенародни вълнения и протести трябва да бъде насочена против убийството на икономиката, против осакатяването на индустрията и унищожението на селското стопанство – работа му трябва на този народ, ама истинска; такава, дето хората посред нощ да се стряскат, че на другия ден са пак “на нивата”. Обаче трябва и да му се плаща подобаващо на същия тоз народ. Не може цените на стоки и услуги да се измерват в “евро” и по стойност да делят мегдан с целият останал свят, а пък в същото време доходите на хората да са на най-ниското и унизително финансово стъпало. Хеле пък за пенсионерите, хронично болните и принципно социално слабите да не говорим – те са подложени буквално на геноцид, на физическото им (само)изтребление и (само)унищожение. Но за да има достатъчно за тях, просто трябва останалите от обществото да изработват и тяхното; няма друг начин. Ние в продължение на месеци (а някои и на години даже…) получавахме социални помощи от държавата; много наши познати и приятели продължават да си ги получават и сега, до ден днешен. Обаче удръжката (т.нар., ДОД) върху всяка една заработена сума възлиза на около 30% (това е усреднена стойност за по-лесно счетоводно пресмятане; иначе лихвите са сложни като производни от обема на годишния доход и могат да варират в рамките между 25% и 48%) – ако щеш. С тези 30% се покриват училища, болници, пътища, подпомагат се бедни и социално слаби – и пак има грабеж на фондовете, но пък не и чак в такива варварски размери. Дано поне този път България да покаже пред света, че освен футболисти има и славен народ; че действително има и хора в този народ, а сред тях съществуват Човеци. Не ми е приятно да го споделям тук, но лично аз се съмнявам в това – което е жалко…

Доста написах, вълнувам се наравно с всички. Макар че политиката не ми е най-силната страна, еднакво милея и съчувствам на своя народ, част от който се смятам и аз. Макар далеч от род и Родина, именно такива чувства и усещания ме терзаят в момента. А пък що за народ сме това българите, особено тези дето сме в чужбина ще ви стане ясно и от един друг пример. В нашия щат има обособена група на българското землячество. Има Комитет, който според случая и възможностите се стреми да организира поданиците си за едно или друго мероприятие. От две години насам вече нито един от нас не е плащал членски внос (говорим за едни мизерни $25 на човек, като кутия с цигари в днешно време струва вече близо $20). Излязохме с предложение, Третомартенското честване след две седмици да бъде последното организирано от нас и се саморазпускаме. Свикваме допитване до народа (своеобразен референдум), на който форум всеки открито да изрази мнението си във връзка с поддържането на една такава организация, ще има ли тя поддръжници под формата на активни членове със съответно съвестно плащане на членски внос или всичко се разтуря, след като е просъществувало за период от около 15 години. В случай че няма повече интерес към едно българско общество на тази територия, което е на края на света, ние се оттегляме и всеки поема натам, от където е дошъл, подобно на шепа оцелели четници след погрома на Априлското въстание. Не знам колко верни са думите на Алековият бай Ганю, “че всичките са маскари” по повод действията и бездействията на политиците, но определено тук ще си позволя да цитирам един друг титан на Българската литература:

“Не сме народ! Не сме народ, а мърша -

пак ще кажа и с това ще свърша...”

П. Р. Славейков - в-к “Напредък”, бр. 37/1875

Ангажиран с последните си размишления, съвсем пропуснах да отбележа 140-та годишнина от обесването на вероятно най-чистият, за сега учудващо как все още неопетнен, легендарен български революционер - Васил Левски. Не разбирам само защо, след като години наред сме почитали неговата памет на този ден, напоследък започва да се натрапва датата 18 Февруари, която всъщност е и действителният календарен ден на неговата гибел (06 Февруари по стар стил). Във всички исторически източници за честване на тази тъжна статистика, е приет обаче днешния ден. Последният също изглежда много логичен с преминаване от стар към нов стил, прибавяйки 13 календарни дни. Подобно както Васильовден е на о1 Януари, а пък е бил на 14-ти по стар стил, т.е. 1 + 13 = 14. По същата логика според скромните ми познания по всякакви въпроси от най-общ характер, ако смъртната присъда е била изпълнена на 06 Февруари (както сочат историческите сведения от това време), следва закономерното уравнение 6 + 13 = 19 и това да се пада точно на днешният, 19-ти пореден ден на месеца. За мен това са общоприетите законни правила и най-правилното твърдение, с което изчерпвам темата в моя полза – който иска, нека да обжалва пред Арменския поп…

26.02.2013 - Седмицата мина неусетно и съвсем е вече ред за поредното ми презокеанско комюнике. Опасявам се, че напоследък съм доста опестен откъм новини и прясна информация, просто защото нищо ново не се случва под небето старо. Животът си тече подобно на реките от вода, които се изляха в последно време при нас. Не съм чувал за масови наводнения и други поразии, но количествата на валежите са сериозни и не е изключено да предизвикат завирявания на места. Съобщиха за един човек, който се е удавил с колата си, пометен от водната бариера, която се е опитал да премине с нея. Тръгнали хора да го спасяват, обаче не са успели да го съживят. От Полицията и пътните служби постоянно съобщават и предупреждават да не се минават никакви подобни завирявания, под никакъв предлог. Водното течение по тези места е много силно, дълбочината им също не се знае каква е и едно закъсване на средата (което е напълно в реда на нещата, защото колите ни не са все пак танкове), води до трагични и печални последици; намокрянето или пожертването на скъпия автомобил, оставен на произвола на стихията е най-малкото, което може да се случи - проблемът е, че най-често такива изолирани случаи завършват твърде зле, със загубата на невинни човешки животи и то породени само от една чисто наивна безразсъдност.

След поправката на спуканата водопроводна тръба, серията от неудачи продължи да ни съпътства - този път изразена чрез бойлера за горещата вода на квартирантите. Понеже той не се включва често, обикновено минават месеци, че и години, без да се налага загряването на водата да става на ток (спомням си, че за нашия нямаше прекаран кабел в продължение на 4 години, докато един път не се заредиха няколко седмици от облачно време, което наложи връзването му към мрежата). Времето през цялата минала седмица също беше дъждовно и облачно, което наложило активирането на нагревателния елемент. Добре ама хората чакали два дни да им се сгорещи водата, а пък тя въобще не се и стоплила даже. Това наложи спешно да викам фирмата, която инсталира и обслужва тези устройства. Те пък, естествено плътно заети, дойдоха след други два дни и срещу нови $110 оправиха повредата. Това им е стандартната такса, само за да дойдат и да установят какъв е проблема. От там нагоре започват да се понаждат средства за материали, труд и т.н. Момчетата бяха изключително точни и любезни, та поне не ми взеха нищо над първоначалната сума, защото се оказа че термостатът е изгорял, който те смениха с нов без да ме таксуват. Сега всичко уж е наред, но не смея да давам подобни изявления, че кой знае пък какво друго може да се случи – за което нямам и хабер.

В четвъртък миналата седмица изпратихме нашия добър приятел и бивш съсед Рон там, от където още никой не се е завърнал. Траурният ритуал беше кратък и сведен до абсолютен минимум от гледна точка на излишна помпозност и разточителство. Бяхме около 50-60 човека, като ние познавахме само едно семейство, с които сме се събирали в златните години на нашето приятелство и добросъседство. Впоследствие едните от тях заминаха да живеят в Нова Зеландия, от където всъщност те са поначало и от където са се познавали с Рон и Роза в продължение на години. Не знам по какви причини друго едно възрастно семейство не видяхме там, с които също сме се събирали през този период от време. По същия начин Уоли и Нолин се върнаха в родната си Нова Зеландия и така всички изедин път се пръскат като ято птици, за да се съберат един ден горе на небето. Общо взето - тъжна картина, мрачна перспектива; жалко и за самата Роз, която остава тук сам-самичка, безпомощна и неподвижна. Лош край имаше това наше прекрасно и безкористно приятелство, но никой не можеше да направи абсолютно нищо, за да се промени каквото и да е било... Фактически същият ден аз очаквах майсторите за бойлера. Понеже времето напредна чувствително, Даниела замина с нейната кола, като аз най-вероятно нямаше да мога да отида да кажа последното си “сбогом”. Момчетата свършиха сравнително навреме работата и аз се прибрах, като смятах че няма да успея да пристигна за траурния ритуал. Започнах даже да беля едни картофи, които Даниела ми беше оставила и мислех въобще да не излизам. Обаче чувствата и емоциите надделяха в мен и аз на втория картоф хвърлих ножа, облякох се и заминах на погребението. Просто сърцето ми не позволяваше да не отида - като знам само колко много ми е помагал този човек; няма нещо у нас и по двора, което да не е правено заедно с него или поне да не съм се допитвал до неговия опит и майсторлък...

Аз от траурната зала се прибрах веднага у нас да си допродължа зададената домакинската работа, а Даниела замина по пазари и магазини. Бях обещал на Жоро да отида у тях и заедно с баща му да отрежем едно голямо дърво, което им пречеше в двора. Натоварих си пособията и заминах. Колко пъти ме пра дъжда до там не си спомням, но за голям наш късмет точно по време на акцията времето беше сухо. Не за друго, ами машината ми е електрическа и с влаченето на многобройни кабели, удължители и разклонители в мокрото време, се създават предпоставки за трудови злополуки и производствени аварии в резултат на къси съединения и непредвидени токови удари. За това аз по принцип в дъжда не работя с електрически прибори – независимо, че имат двойни изолации и какви ли не щуротии, предпазливостта си остава най-добрият съветник. Та, разфасовахме всички клони и дънери до вечерта, аз натоварих в колата повечето от дървения материал за огнището на двора и се прибрах. Даниела трябваше да заминава на работа нощна смяна, а Ванеса имаше да учи. На връщане минах през моя човек, който ми беше нагласил една бутилка със силен спирт, за да си подправя слабата ракия. След това подобрение, всичко вече се закотви на идеалния си градус - сега обаче единствен проблем се явява недостатъчното ѝ количество, понеже нивото в дамаджанката постоянно и тенденциозно спада, сякаш е пробита с гвоздей...

Не помня вече какво правихме в петък, но съботата също беше доста интензивно заета. Сутринта с Ванеса излязохме още в 08:00, като мислех да я заведа на закуска преди да отидем на поредното мероприятие, организирано от Щатския клуб на органистите. От време на време те уреждат посещения на отделни катедрали в Бризбън, а и в околните селища, където се запознаваме с историята на съответния инструмент, кой, кога и как го е инсталирал, като се дава възможност на всички да се изпробват на съответните клавиши. Ванеса взема най-дейно участие в тези събирания и мероприятия, свири по нещо наравно с останалите, много по-възрастни от нея музиканти и по принцип си изкарваме няколко приятни часа в тази обстановка. Нейната учителката по музика също идва на тези сбирки и ѝ показва тънкостите на занаята. Обаче проблемът с паркирането в централната градска част е пословичен и ние от обикаляне да търсим свободно място (и най-вече безплатно), където да оставим безпрепятствено колата, изгубихме предварително отреденото време за закуска. В крайна сметка намерихме един отдалечен паркинг на улицата и от там пеша отидохме направо на събирането. След екскурзията ни до три от катедралите, поехме обратния път към нас. Първо пеша до колата, после с една отбивка за слят със закуската обяд, минаване през магазин за вещи от втора ръка и ето ни в къщи.

Аз веднага запалих огъня, защото вечерта бяхме канили Марио със сестра си и семействата им на гости. Всичко по двора беше подгизнало във вода и с голям зор разпалих дървата. Голям пушек се вдигна, но на края с духалката успях да подготвя жарта. Даниела беше направила кюфтета, а аз се представях с традиционните си кебапчета. Ама то е приказка бе - а пък колко кайма съм похабил до сега, с отчаяните си опити да ги докарам като българските, няма да ви казвам! Обаче рецептата ми вече е доказана и то не от един случаен път, ами чрез серия от успешни приготовления. Майката му е чисто смляно месо, като е без значение дали каймата е била замразявана преди това. Е, разбира се че най-хубави стават веднага след смилането на месото, но причината за досегашният ми неуспех е била някъде другаде – определено не в замръзналата кайма. Опасявам се, че това е плод на разните примеси, които слагат в смляното месо, за да стои по-дълго време по щандовете на магазините без да се разваля. Че като почна един хубав моабет отзад в двора - с Марио не се бяхме докарвали до такава “превъзходна степен”, от когато си ергенувахме с него преди 13-14 години вече. На другия ден Ванеса трябваше да бъде в училище много рано сутринта за заминаването им на лагера. Нито помня как съм си легнал, нито помня защо се събудих в нейното легло, нито знам кога са си отишли гостите - голямо тържество, казвам ви. Събудих се чак на обяд - един път да се наспя и аз като хората. Даниела каза, че едно междинно предрямване съм имал още отвън на двора, но като завалял дъжда тя от съжаление ме прибрала вътре - а аз и от това нямам спомен. Поради тези причини отложихме виждането ни с Нени и Меган, които щяха да идват у нас в неделя вечерта. С тях ще бъдем заедно в събота, за рождения ден на Ванеса. Тя се прибира от лагера в четвъртък, а в петък децата ще почиват и няма да са на училище. В събота имаме един ранен урок в къщи, след което започва трескавата подготовка за празника.

Вчера, в промеждутъците измежду отделните превалявания, с Даниела успяхме да пресадим някои растения. Аз онзи ден изскубах онези борчета под прозорците на предната стая (мисля че те се казваха кипариси, но не съм много сигурен; ако не са, то поне мязаха на такива). Махнах ги, защото започнаха неестествено да се разтварят и разклоняват, правеха боклук и въобще не бяха съвсем на място баш там в тази леха. Та вчера в калта се борих с проклетите им корени - част успях да изровя, остатъка зарихме в земята и посадихме едни други израстъци на тяхно място. Тъкмо приключихме и пак шурна, та поне вода за къпане не съм хабил - заплесках се на грубо под дъжда, останалото смих на външния душ и хайде вътре. Бях потънал в кал и пилешка тор, но се финосах в банята с хавлията и сега съм като чисто нов.

За днес пък имах други домакински дейности. Казанчето на баеркасата в тоалетната много отдавна постоянно течеше и трябваше да се сменя вътрешния поплавък. Аз много успешно свърших това преди година в нашата тоалетна, сега оставаше да го повторя и в другата. Даниела вчера купила частта от железарския магазин, само че аз още щом я видях и разбрах, че няма да върши работа. Предната беше измислена в Америка и сглобявана в Мексико - безкрайно много пъти по-добрата алтернатива, отколкото тази която тя донесе, произведена във Виетнам. И след като независимо от всичко си изгубих половината сутрин в доказване на това, в което вече бях убеден, отидох до магазина и им върнах недоносчето, а от там взех точно това, което трябва - мексиканското. След което разбира се, всичко си отиде по местата и така тази дейност е отметната като напълно завършена. Следва да монтирам огледалата на гардеробите в нашата стая, които ние сме купили още преди 3 години - от тогава стоят зад вратата в механата и си чакат реда, а пък той все не им идваше. За там сме взели четири, а не само две, както е в стаята на Ванеса. Принципът на монтаж обаче ще бъде същия (с единствената забележка, че на мен повече нищичко не ми се прави и с нищо не ми се занимава; изгубих интереса си към всякакво строителство и домашни подобрения - с филмите не ми се разправя даже, че и те от кога стоят така непокътнати)...

Ето накратко какво беше до сега и какво ще става в близкото бъдеще. След още няколко подобни включвания ще изпратя и това писмо. Миналата седмица очаквах, че ще ми се обадят за работата, за която ходих на интервю онзи ден, но щом като до сега не са ме потърсили, значи че са си намерили някой друг, по-подходящ от мен. Въпреки неуспехите, аз продължавам търсенето...

07.03.2013 - Защо така безумно бързо хвърчи това проклето време, не мога да си обясня? Миналата седмица бяхме ангажирани с мисли и вълнения по провеждането на тъй дълго очакваният и подготвян рожден ден на Ванеса. Общо взето това бяха основните теми на разговор, които аз се опитвах да отминавам с мълчание, за да не дразня себе си и околните. Дъждът непрестанно се сипеше от небето и стана съвсем ясно, че няма да можем да проведем мероприятието на двора, както най-много ни се искаше на всички. Дните до петъка се изтърколиха по същия неусетен начин, както междувпрочем всички до сега. Нарочно акцентирам върху този ден, защото още от тогава започна и същинската подготовка за тържествата. Даниела беше нощна смяна в четвъртък - последната от тази серия дежурства, защото колежката ѝ вече се връща на работа и графикът им заема своя досегашен вид и структура. Тя си дойде на сутринта, аз тогава заведох Ванеса на училище и с прибирането ми обратно в нас, веднага се заех с приготовленията. Има неща, които само аз мога да направя и за които единствено аз имам нужното търпение и воля (и изключителните правомощия за приготовлението им, разбира се). Започнах с “тихите” подготовки на отделни съставки и материали. От години из механата се въргаляше един запечатан буркан с кьопоолу, останал още от времето, когато се събирахме с Крум и Валя. Той ни го беше донесъл, защото един път у тях ядохме такова нещо и много ни хареса. Патладжаните, след като се опекат и обелят, той ги и пържи по подобие на лютеницата, дорде им изкара всичката вода и горчив сок. Готовата смес я запечатва в буркан без никаква сол, чесън или други прибавки. Такава “заготовка” може да стои с години - когато има нужда, само се начуква чесъна вътре, хвърля се една шепа магданоз, още толкова сол (или докато може да поема) и става такъв прекрасен деликатес, дето и турците в Цариград не могат да направят. Пържените патладжани дават малко по-друг вкус на цялостното кулинарно произведение, който е съвсем различен от традиционния. Освен това, към заготовката по време на пърженето, в тигана се прибавят и няколко червени чушки, за което забравих да спомена – печени, естествено и предварително обелени (още по-естествено)…

Независимо, че аз малко се отклоних с рецептата на този вид кьопоолу, сега отново се връщам на петъчната ми сутрин, когато всичкото това трябваше да го приготвя собственоръчно и което беше най-важното: самоотвержено да го спася от Даниела, която имаше намерение да ми изхвърли стоката, след като я обяви за развалена и негодна, поради изтеклият ѝ срок на годност. Разбира се бурканът беше абсолютно херметически затворен, та ми се наложи дори да го отварям с клещите. Капачката му силно изпука, след като най-после успях да я отворя и вътре продуктът беше прекрасно запазен. До тук – отлично; даже много добре, както казват старите фатмаци из родната казарма.

Преди повече от месец (но няма да сбъркам, ако кажа и два), същата тази моя Даниела, в един магазин откри някаква лютеница, която страшно наподобявала на българската от веригата на “BILLA” - тогава на “промоция”, в много силна “акция” и т.н. Купихме един буркан от 550 г за цената на кило пържоли, но и това ще го подмина без коментар. Яде тя каквото яде от нея и то само с върха на ножа (да имала за по-дълго време от любимият си и безценен, толкова български продукт), след което постепенно загуби интерес към този артикул. Лютеницата стоя в хладилника (както вече споменах, месец че и два) без да ѝ стане нищо - нямаше и наченки на плесен, мухъл или някакви признаци на разваляне (правете сметка с колко лайна пък е била натъпкана, още докато са я консервирали в завода, за да се запази така “прясна и свежа” в продължение на месеци). Видях аз, че тази стока нещо не се харчи напоследък и реших да я оползотворя в моите бъркочи. Понеже бурканът с кьопоолуто беше баят по-голям, част от него прибавих към лютеницата, а от нея пък смесих няколко лъжици (колкото само за цвят и мирис) към патладжаните. Получиха се две напълно различни блюда, като в едното накълцах и една глава лук (в лютеницата, за по-любопитните); стана точно същото на вкус, както едно време сервираха кебапчетата в РСВ-то на гарата. А в кьопоолуто пък напусках няколко скилидки чесън (големи, люти и китайски). Последното ходих да го разбивам с миксера в механата, защото Даниела вече беше заспала и не исках да я разбуждам с виещият шум на блендера (пасатора, под което име също е известен в българските кулинарни среди). В крайна сметка приготвих две много художествено оформени гарнитури, изпълнени до краен предел – едната с лук, а другата с чесън.

Като видях, че в механата е тихо, спокойно и от дебелите ѝ зидове не излиза никакъв дразнещ шум, та пак там отидох да разбия и майонеза за руската салата. После си подготвих кайма за кебапчета и кюфтета (по две кила), като аз бях отговорен за приготовленията само на кебапчетата, докато кюфтетата са специалност на Дани и ѝ ги оставих тя да се бори с тях като стане от сън. След като си свърших най-успешно домакинските ангажименти, седнах малко да попиша, работа търсих и не след дълго Даниела цъфна в кухнята - наспала се; а то вече си беше станало и обед. С нея на нова сметка се запретнахме да правим торта “Гараш” - изпълнение в двойна доза, защото щяхме да бъдем доста хора. Аз смлях почти 1 кг орехови ядки, които влязоха в блатовете. После разбивах шоколадов крем, докато въпросните блатове се изпекат в новата фурна. С една дума - следобеда ни също беше плътно зает. Пак тогава варихме картофи, грах и моркови за руската салата - до вечерта и това разкошно мезе беше готово (аз понеже съм на диета, това ми беше и скромната вечеря, с няколко ракийци - всичко с цел предварителна дегустация и доказване добрите качества на предлаганите ястия, за да не изложим на другия ден пред гостите).

В събота сутринта станахме рано, защото Ванеса щеше да има урок по музика. Учителката ѝ трябваше да дойде у нас, но в последния момент жената се обади, че е възпрепятствана и урокът се отложи. А отвън продължаваха да се леят дъждовете, още по-силни и противни от предните дни. Ние даже наивно си мислехме, че след като в петъка почти не валя, в събота дори може и да напече, та да изнесем тържеството на двора, но нямахме този късмет. Последва направата на сместа за скарата, аз оформих кебапчетата и кюфтетата, като мислех да ги изпека отвън на жарта. Добра ама в този мокреж беше невъзможно да запаля огъня, та малко след обяда изтичах набързо до Янкови, че у тях на тяхното барбекю да наготвя за вечерта. В новата си къща те имат сушина над скарата и не зависят от капризите на времето - тръгнах от нас в проливен дъжд, върнах се в същия порой. А те са само на някакви си 32 км от нас - дето се вика, от Габрово отидох да изпека мръвките в Севлиево, но такива бяха суровите условия на обстановката тогава. На връщане взех на Янко баща му с мен за компания, че те и без друго сега стават с един човек повече за 5-местната им кола. Започнахме да подреждаме масите - вкарахме в хола и пластмасовите, които имахме и стояха на съхранение в бараката, събрахме килима за да се отвори място за дансинг, изкъпахме се, облякохме се строго официално както беше инструкцията според поканата и не след дълго първите гости започнаха да пристигат...

Аз снимах с видеокамерата, запечатахме на снимки и всеки по-интересен и вълнуващ момент - въобще тържеството премина много весело и всички бяха много щастливи, а най-много Ванеса. От класа си тя беше поканила 4 нейни приятелки, от наша българска страна пък подсигурихме момците и моабетът ни приключи чак в 04:30 сутринта. Дарина и Игор останаха да спят у нас, като мислехме че на другия ден ще празнуваме Националния ден на България, 03 Март. Обаче поради изключително лошото време това масово мероприятие беше отложено за някоя следваща седмица. Станахме, пихме кафета, закуски и т.н., след което гостите ни си тръгнаха, а за нас остана “голямото нощно чистене” след всички тях и пориване на боклуците от вечерта. Тъкмо привършихме с хигиенизирането и вкарването на къщата в нормален за живеене вид - ето ги идват Меган и Нени. Тя имаше нещо да учи и си носеше папките с материалите, а ние с Нени трябваше да му оправяме компютъра. Вечерта седнахме на софрата с остатъците от предишната вечер и си изкарахме доволно весело и щастливо. Нени след една седмица отново започва занятията си в колежа, които ще продължат месец и половина. През това време ние за няколко дни ще ходим по балкана; след като се върнем пък, Сашкови пристигат от Аделаида, но понеже това са малко по-далечни перспективи, ще оставя описанието на тези събития за времето, когато наближат.

Така минаха почивните дни и дойде понеделника. За вторник имах час за доктора, за да ми махне един израстък от крака, който вече много почна да ме дразни и да ме боли. Преди няколко години на това място ми излезе една пъпка, която така и не зарасна. Изроди се по някакъв шибан начин и стана нещо като брадавица. До съвсем скоро ръката ми постоянно беше там, като си мислех че ще набере и ще се спука, обаче това не стана. Та се наложи оперативна намеса, конци, шевове и прочие хирургически интервенции, които за няма и 5 минути приключиха без да усетя, че дори комар ме беше ухапал. С местна упойка всичко стана аламинут, сложиха ми една лепенка и сега съм добре. След 10 дни ще ми махат конците, защото доколкото разбрах имало 1 или 2 шева - аз поради панически страх и уплах не питах кое как е било; докторите и сестрите си знаят работата. Даниела ще се грижи за превръзките и смятам, че и този път ще прескоча трапа.

Последните си редове на писмото посвещавам на моята майчица, защото пиша в навечерието на светлия празник на МАМА - навиците са дълбоко вкоренени в нас от години и ще трябва да минат поколения наред, за да могат хората да ги сменят съгласно новите тертипи. За това казвам: “Честит празник, мила мамо!” Бъди ни жива и здрава още дълги година, живей в мир и сговор, в добрина и вяра! От ежедневните ни сеанси през компютъра вие не научавате нищо за нас, което аз умишлено пазя в тайна, за да мога да го описвам по-подробно. Поради тези причини бързам да приключа и това си послание, че да го изпратя за Международният ден на жената - 08 Март. А аз своевременно ще отворя нова страница от нескончаемата си историческа сага. Наред с цялостното ми старание по художествено творчество и слово, все още стои висящ въпросът с боядисването в коридора. Чакам момента, когато търпението на Даниела окончателно ще прекипи и ще ми постави строгия си ултиматум за свършването и на тази досадна работа. Дано започна и работа до тогава, че ще извикам пак моя приятел, с когото боядисвахме къщата - той ще втаса за един ден, докато аз има да се потривам цяла седмица с три стени и половина.

С всичко казано до тук аз приключвам поредният си презокеански репортаж, като веднага след това ще поставя началото на следващия. От нашите ежедневни компютърни сеанси вие далеч не научавате много за нас; аз умишлено забулвам “в тайна” всички тези случки, събития и факти, за да мога да ви ги преразкажа тук в настоящите си редове. Така че не ми се сърдете и когато вечер просто нямаме какво да си кажем - напротив, винаги има теми за разговор, но и аз не мога да стоя до безкрайност пред екрана на компютъра. Смятам че информацията за всичко случващо се със и около нас е много по-интересна да получавате в тази си традиционна писмена форма, вместо за това да споменавам мимолетно с по една или две думи, лишени от емоция и страст. Теми има много и въпросите ни са нескончаеми, но аз ги пазя като закона за “авторското право” и с цел набиране на суров материал за описание. Даниела може да изстреля всичко на един път, на един дъх и без да си поема въздух, но аз така не мога. Очаквайте следващите серии някъде през Април...

А сега приемете далечните ни прегръдки, сърдечни целувки и поздрави до всички, за които мислим и обичаме безкрайно: Даниела, Ангел и Ванеса (като прибавям Меган и Нени, защото не мисля че техните чувства са по-различни от нашите)...

08.03.2013 – И за да се знае напълно, че писмото ми е изпратено единствено и само заради днешния празничен ден, позволявам си да прибавя и тези заключителни няколко реда – съвсем пресни от сутринта. Аз станах още в 06:00 и се залових с проверката на написаното до тук. Неси скочи малко след мен и замина на училище по-рано, че щяла да ходи в гимнастическия салон. Абе рекох, ти на кого ги разправяш тия? – само заради някое момче могат да се правят такива жертви и сега тичаш в училището, за да се срещаш с него! Но тя отрече да има “приятел”…

Аз се върнах в къщи и продължих с писмените си занимания до 08:00, след което пак легнах, че нощес не можах да спя. Даниела е настинала също – оправихме Ванеса, сега пък тя клекна. Донесе ни тя някакъв бацил от лагера, защото още тогава гласът ѝ беше дрезгав и продран, а ние си мислехме че е от викане. Но нищо – ще се оправят. Лошото е, че и на мен сабалам ми беше запушен носа, та ходих да си доспивам, белким се оправи. Даниела още се въргаля в кревата, въпреки че е вече 11:00, но аз станах, защото имам много писмена работа.

В понеделник един мой бивш колега иска да му направя някакъв чертеж, та ще ходя у тях да го видя какъв му е зорът. В същото време съм кандидатствал за много хубава и подходяща за мен работна позиция в един инструментален цех, съвсем близо до нас. Там хората ги познавам, а и те мен от разни минали съвместни проекти - още по времето, в което бях във фирмата за биологични петролни продукти. Даже вчера имах малко събеседване по телефона с техния шеф, който каза че ще имат предвид моята сериозна кандидатура. Та сега отново съм хвърлен в празни надежди и кухи мечти.

Напоследък не карам колелото поради лошото време, но днес като че ли вече ще излизам. Не смея и да си натоварвам сега много краката, за да не ми се разшият конците на раната. Даниела снощи ми смени лепенката и каза че имам 2 шева, но всичко вече е зараснало. Това обаче съвсем наистина е вече краят, защото се местя на следващото си произведение. След няколко минути ще изпратя писмото, а вие ще сте го видели баш сутринта за празника на МАМА. Да сте живи, здрави и много спокойни – нека Бог да пази всички нас! АМИН…

Ваш Ангелчо от далечна Австралия…