Скъпи родители наши – мила бабо и мили дядо; близки приятели и далечни сродници!

07.05.2013 – Отново на свята дата започвам поредната си изповед – освен, че днес е Денят на Радиото и Телевизията, днешният вторник е забележителен и с рождения ден на нашия скъп и обичан от всички чичо Божко. Макар и с много голямо закъснение (докато настоящите ми редове стигнат до вас, а вие на свой ред предадете нашите задочни поздрави към него…), сега ние, съвсем от края на света му отправяме най-искрените си пожелания за много здраве, “безаварийно” дълголетие и блажено спокойствие в семейния кошер. НАЗДРАВЕ! - от всички нас и до нови, най-скорошни срещи, които и ние очакваме с огромно нетърпение…

С няколко думи в следващите редове ще се опитам да стопя десетдневката на мълчание от моя страна, за което нямам сериозни причини, нито пък някакво смислено оправдание. Просто дните се изнизват неусетно бързо покрай нас и факта, че в момента не съм залегнал в окопа на трудовия фронт, то съвсем не означава, че пък и времето някак си за мен е спряло, за да ме изчаква да го догонвам иззад завоя. Тази сутрин забелязвам, че колелетата ми много бавно започват да се развъртат, след снощния импровизиран, но много бурен и стихиен Гергьовден, който си спретнахме само двамцата с Даниела. Тя поначало не беше на работа и ние сутринта се хванахме да окастрим за пореден път разните клони и израстъци по насажденията, които от последните дъждове така силно избуяха, че още малко и щяха да влязат при нас в спалнята. Най-голямо внимание отделих за подрязването на лимона, обаче покрай него заминаха още множество други ненужни и безполезни растения, които само смучеха влага от почвата, без да има някаква полза от тях. Рязах с бичкията и триона най-безмилостно и безогледно всичко наред, защото отпред двора към езерото (всъщност отзад – което пък зависи от гледната точка…) беше замязал на дива тропическа джунгла. За да си пробия път до самия лимон, трябваше да проправя просека като през захарна тръстика. Колкото клетви и ругатни хвърлих и там няма да ви разправям, но по-важен е крайният добър резултат. Сега и езерото се ачтиса, защото допреди тази наша дървосекаческа акция, последното се беше скрило зад клоните и изобщо не се виждаше с просто око. Цялото лимонено дръвче беше отрупано с плод, обаче по време на разчистващия процес загубихме няколко, които паднаха подкосени заедно с клоните му. Чудих се даже вчера какво да ги правя – мислех да сваря сладко от тях, обаче не можах да намеря никакви инструкции из Интернета по този въпрос. Всички посочват рецепти с използването на зелени лимони (т.нар. лайм – “lime”) и действително, че открих начини за приготовление на такива мармалади, само че моят конкретен случай се свеждаше до употребата на недоузрели лимони, каквито рецептурните справочници изобщо не третират. Така няколкото кисели топчета заминаха в кофата за боклук, заедно с останалата вършина и шума.

До обяд приключихме с изнасянето на дървесната маса от задния двор към кофите за смет – натъпкахме нашата, напълнихме и тази на съседите (защото тях ги няма от няколко дни и кофата им беше напълно празна), но пак остана “материал” за натоварването на още една каруца. Него вече постепенно ще разпределям на малки порции и ще го тъпча сегиз-тогиз в кофите, защото отдавна не смея да вадя ремаркето за такива неотговорни и търпящи отлагане дейности. Едно, че то горкото от няколко години е с изтекла регистрация - поради неизползваемост ние преустановихме плащането ѝ, а отделно дето не му и вярвам, дали пък няма в даден момент просто да се разпраши и грохне по пътя от старост и гнилоч, та да станем за смях на цялото село; башка че покрай това не е изключено да се случи и някоя по-голяма поразия с фатален завършек. Докато товарехме кофите в трепетно очакване пристигането на камиона за събиране на боклука, от работата на Даниела се обадиха още следобеда да заминава втора смяна и тя заряза всичко - изкъпа се и отиде на дежурство, докато аз през това време свърших малко домакинска работа из дома, дорде стана време да прибирам и Ванеса от училище. Добре че случайно погледнахме към страниците на календара, защото за вчера имахме запазен час за зъболекар, който трябваше да провери как върви процеса с изправянето на зъбите ѝ. Така от училището хукнахме при него и си дойдохме чак привечер – щом се прибрах, веднага се заех с приготвяне на вечеря, салата, мезета и т.н. Даниела беше купила едни шеметни агнешки пържоли специално за празника, които аз опържих с малко лук във вълшебния тиган, който довлякохме от България – а тя продължава да се чуди, как сме живели до сега без него? (след като я знам и колко отровни приказки изприказва по негов адрес, докато се инатеше като магарица на мост и всячески гледаше да не го вземаме с нас; рекох ѝ тогава: “Тиганът шибан ще върви барабар с мене, та ако ще и на още по-шибаната си глава да го туря у самолета!” и всъщност така го докарахме до Австралия – едва ли не до бой стигнахме, ама сега вече не се разделяме с него). Ванеса яде набързо и след съответната учебна подготовка си легна, а аз, останал вече на спокойствие си насипах обилно една чиния с руска салата (дето се вика, с връх - от най-диетичната…) и специално моето тържество по почитане великото дело и свято му име на Св. Георги Победоносеца тутакси започна. Докато чаках Даниела да си дойде от работа пописах малко в дневника, но от 22:30 нататък моабетът продължи вече и с нея. За това сега ми е малко опако на кратуната и на всички телесни израстъци, но пък същевременно пия кефир като противоотрова, чрез който се възстановявам много бързо и успешно – до обяд ще съм кукуряк.

Вчера купих две големи връзки магданоз, защото ние ако чакаме на нашият да израсте, че да го берем и да ползваме него вместо купешкия, вероятно до тогава ще сме му забравили вкуса. Насели сме няколко гнезда тук-таме из лехите, но той освен за вкусна и питателна храна на разните противни охлюви и скакалци, сякаш за нищо друго не чини. Онзи ден пак го бяха опасли до шушка, извергите – само пръчките му стърчаха нагоре като борови иглички; едно листенце нямаше останало цяло, че да си проличи барем що за бурен сме посели! Даниела само снове из двора и кълне животните до небесата, обаче това е долна пасмина и гадна напаст – не можеш да се пребориш с природните закони; всичко живо иска да лапа, за да оцелее. Моята теория е малко по-инаква – аз викам, да засеем достатъчно много, че да има първо да се назобят гадинките, а каквото остане отподире след тях, то да е вече за нас. Но независимо от нашите нещастни посаждения, ние сме най-редовни посетители на пазара. Абе мен за магданоза не ме е чак толкова яд, понеже от време на време намирам намален и го изкупвам всичкият. Като го накълцам после в найлонови торбички и заредя камерата на хладилника – имаме подправъчен материал за месеци напред. Обаче същите гадини ми нападат младите лозички и опоскват всичко до клечката. Там вече борбата с тях е безмилостно жестока, но и боят е много неравен в полза на насекомите – аз трябва да спя в градината, че да ги вардя с отровата за мухи и хлебарки. За сега надделявам с множество насаждения, обаче докато им покарат листата и онези ги опасват – гъсеници, бръмбари, охлюви; всевъзможна гад с повсеместно поразяващо действие. Не си спомням такова чудо изобщо аз, поне с първите лози на асмата, които посадихме преди години. Че нали и те бяха отначало млади, но се хванаха в пръстта успешно и сега растат най-добре. А пък тези мизерни клечки, дето ги бучкам най-усърдно тук и там из калта, изобщо не искат да се уловят и да пуснат корени. Купувам даже цели насаждения и от магазина – като тръгнат да растат обаче, стоножките ги нападат и ги ликвидират само за няколко дни. Та, в този ред на мисли - не мога да се похваля с особено големи успехи в това агрономство; тая наука комай не е много-много за мен…

Нали забелязахте, че аз пак започнах да разказвам отзад напред. Казах ви за вчера – идва ред на онзи ден. Независимо че беше Великден, ние първо ходихме да караме с Нени едни състезателни коли, че тогава чак заговяхме както му е реда. Аз предната нощ ходих на църква. Даниела и Ванеса щяха да идват с мен, но заспаха и не можаха да станат. Аз обаче писах до последния момент и се поддържах буден, защото си бях нарекъл да отида. След ритуала се прибрах, но не можах да взема и жив огън с мен. Като бях сам в колата, та нямаше как да карам и в същото време да държа горящите свещи – това са опасни действия в затворено пространство и тази година животворен пламък нямахме донесен от черква. За сметка на това пък, Даниела ходи на Цветница с малката – така че имаме регистрирано някакво църковно участие, макар че това съвсем не е достатъчно; обаче такива са нашите условия тук. Сутринта се чукнахме с яйцата и в 10:00 вече бяхме на път за пистата. Там в 11:30 имахме среща с Нени и Меган, за да участваме в едно своеобразно рали-изпитание, провеждащо се на специален за целта терен и писта. Това беше незабравимо преживяване за нас двамата с него и аз дълго време ще нося спомена от приключението. Всъщност главен виновник за тази случка беше Меган, която още за Коледа беше подарила на Нени тези билети. Тъй като те важат за двама души, той искаше и аз да взема участие в тази надпревара. Даниела ме остави на пистата и заминаха с Ванеса да търсят подарък за бачо Гьорги, че след това щяхме да ходим у тях. Понеже нямаше как да се видим с тях баш за Гергьовден, та подаръкът му беше с известно малко предварение, но пък иначе бе нарочен за именния му ден.

Самото състезание всъщност беше под формата на обучение – това е автомобилен клуб за подготовка на рали състезатели и разбира се всякакви подобни ентусиасти и запалянковци по този вид спорт. Всеки от нас караше самостоятелно колата си, като през цялото време инструкторът, който е и навигатор, направляваше действията ни по протежение на трасето – къде да се употреби спирачка, колко газ да се подава и на кои места, как се влиза в завой, как се излиза и т.н. Направихме по 8 обиколки с два различни автомобила, като от всеки “манш” имаме видеозаписи, заснети от бордовата камера на колата. Между другото, аз тези материали ще ги събера и ще направя един цялостен филм, защото освен това, Меган снимаше отвън с телефона си и мисля, че ще се получи интересна продукция. Аз в първия кръг карах едно състезателно “Mitsubishi EVO”, на което по необясними причини кормилото беше от лявата страна, както е в повечето нормални държави от цивилизования свят (тук включая и България), а не от дясно, както е например при нас в Австралия, Индия, дори в Пакистан и още някои по-напредничави страни като Кения, Лесото и Намибия например. Отначало всичко ми се стори доста странно, защото аз повече от 20 години не съм сядал зад волана на такова съвършено превозно средство (почти колкото моя Трабант…), но бързо му свикнах и се представих добре на пистата. После пък ме сложиха на “SUBARU WRX” точно като моето, но това беше доста по-нов модел и вървеше бясно като съветски изтребител. Не си спомням да съм присъствал, а още по-малко пък и участвал на по-вълнуващо мероприятие от времето, когато мисля че в Бургас или Айтос (а може и другаде да е било, защото съм забравил мястото, но добре помня самият случай…), за първи път се качих на едно от двете Балканчета, които обикаляха в кръг по малка бетонна площадка. Това беше нещо като тези люлки, които се въртяха до припадък и до завиване на свят – кончета, колички, велосипеди и т.н. Моторетките бяха със застопорени кормила и направени така, че да се въртят само по определената окръжност, заварени с едни винкели към централната конзолна ос. Освен жълто по гащите си, имах и сълзи в очите от вълнение, защото това беше моят първи контакт с истинската машина, задвижвана от бензинов двигател (а не само с велосипедни педали, които по това време от развитието си познавах вече изоснови); тогава беше първото ми вдишване на бензиновите пари, което чувство не ме е напуснало и до днес – след близо 50 години, като исторически момент и период, от това мое първо съприкосновение с моторната машина. Неничко беше в друг екипаж и по време на самото рали не можахме да се видим и споделяме впечатления. Той също има видео клиповете от неговото каране, за които платихме по $50 отгоре, но пък това е такъв ценен спомен, който остава завинаги и то от случка, която вероятно никога повече няма да се повтори (предвид и солената ѝ цена – по $395 на калпак)…

След състезанието всички отидохме у Жоро и Данчето, където Даниела вече ни чакаше с Ванеса. Нени и Меган не стояха дълго при нас, защото той пак трябваше да се занимава с нескончаемите си сделки по неговите прословути коли, а тя имаше да учи за някакви изпити в Университета. Дадохме им няколко Великденски яйца да се преборят вечерта и се разделихме. Ние пък си направихме една грандиозна софра у бачо Гьорги, следобеда дойдоха още едни наши общи приятели и така този ден завърши весело и щастливо за всички участници в мероприятието.

В събота сутринта Ванеса имаше урок с учителката в къщи, след което боядисваха яйцата с майка си. Аз се занимавах с мои писателски дела, разбивах майонеза за руската салата, която Даниела също направи за празниците и с прибирането ми от черква този ден също приключи успешно.

В петък не ядох и не пих през целия ден. Едва вечерта се захраних с малко салата от печени чушки и парче сирене. Както вървят нещата, вероятно ще започна да спазвам и строгия пост, но за сега все още събирам смелост и воля. Иначе седмицата мина без особени сътресения и интересни моменти за отбелязване. Даниела всеки ден беше на работа, малкото на училище – а аз из дома, заровен в клавишите на компютъра. Всъщност в понеделник и вторник имах много домакинска работа, та се занимавах с това. Единият ден сглобявах новото бюро на Ванеса, а през втория се разправях с ликвидирането на стария компютър, който беше в нейната стая. Но за да стигна и до този момент, трябва да се върна с още няколко дни назад, когато Даниела пак пощръкля и хукнахме да купуваме мебели…

Всичко започна от онзи злощастен петък, когато тя видяла в някакъв магазин за вещи от втора употреба един чисто нов разтегателен диван – диван-спалня дето им викат по нашия край; много популярен временен бивак за преспиване у някого, особено пък след моабет и в нетрезво състояние. Така в събота, докато Ванеса беше на урок с учителката, ние отидохме да вземем дивана. За някакви си нищожни $140 купихме нещо, което по редовните магазини струва стотици – ценовият им порядък е около $700-$800. А това въпросно канапе беше хем чисто ново, хъм пък и от високо качество – отделно дето и без пари; все фактори, които ни накараха да вземем бързи и смели решения. Сутринта изринахме насъбралите се боклуци от ремаркето, закачихме го със страх да не ни засече някъде Полицията и отидохме в магазина. Добре беше, че той е близо до нас, та не се наложи дълго пътуване през целия град. Така диванът окончателно влезе в нашия дом – образно казано (имаше даже и такава едноименна пиеса от Георги Караславов, с идиотското заглавие “Ленин влезе в нашия дом”, само че там за дивани и миндери не е ставало на дума)…

Казвам “образно”, защото преди това трябваше да изкараме старото метално легло от стаята за гости. Разглобих го на парчета и едно по едно ги изнизахме навън. За голямо мое щастие, съседката срещу нас се нави да прибере леглото при нея, защото и тя като мен, завалийката събира всевъзможни ненужни боклуци - всичко ѝ трябва и всичко ѝ върши работа. Иначе жената има много деца, а от тях пък съответно са се нароили още повече внучета и всяка една подобна вещ, покъщнина и т.н. е добре дошла за многобройната ѝ челяд. Така подарихме това легло на нея. Даниела изчисти стаята най-основно и на неговото място пък вкарахме дивана. В тази бърлога влезе и един шкаф, който до тогава стоеше под прозореца в стайчето на Ванеса, но го махнахме от там поради коренната смяна на разстановката в колибата.

След като най-после едната стая горе-долу я приведохме в приличен вид, под прицела попадна и старото легло на Неси, на което тя си спеше съвсем прекрасно до този момент, но не знам защо изведнъж реши, че то ѝ е малко, вече тясно, много късо и т.н. В беса си, който изцяло ме бе обхванал за момента и душата ми се тресеше като на ватманка циците, аз най-безропотно и безмълвно извадих и него, та белким мирясат за малко двете с майка си. Разпердушинихме бюрото, а компютърът зае съставните си части – всичко стана “аламинут”, точно по шопски. Затворихме кочината зад себе си и излязохме да купуваме ново легло на нашата малка, пораснала вече мома…

Първо отидохме в един мебелен магазин, от където ние редовно пазаруваме – масата и столовете са ни от там, малката масичка за кафе, наскоро един матрак купихме от тях и разни други дреболии, за които вече не се сещам. Там харесахме един креват за $190, но решихме да погледнем и в съседен, по-голям от този магазин. На едно място видяхме нещо подходящо, което беше намалено от $398 на $99 и ние решихме, че това ще бъде нашата покупка. Добре ама това легло се оказа последно, с разни липсващи от него части и ни го продадоха само за $45. За парчетата, които бяха загубени вероятно при транспорта, аз веднага имах готово решение в главата си, т.е. как да ги подменя с нещо друго и в крайна сметка го взехме. Пак там видяхме едно малко ученическо бюро и шкаф за книги, които също купихме. Вечерта Ванеса спа на разтегателния диван, защото в стаята ѝ все едно, че беше паднала бомба. Докарахме всичко в къщи и своевременно започнахме да се разправяме със сглобяване на парчетата.

На другия ден аз продължих с дейността, докато Дани и Неси отидоха да запалят по една свещ – нали беше и Цветница на всичкото отгоре. Сглобих леглото, а липсващите пластмасови части замених с винтове за дърво - стегнах всичко и стана дори по-здраво, от това както поначало е било замислено в завода върху чертожната дъска. Извадихме бюрото отвън, което харесаха други наши съседи за тяхното дете. Те пък повлякоха него и така ние се отървахме от ненужната стока. За сега само парчетата от старото легло на Ванеса продължават да се въргалят из бараката, но аз и за тях ще намеря мющерии. Цял ден сглобявах дъски, навъртах винтове, лепих плоскости и т.н. Бяхме се разбрали с Жоро и Данчето да минат вечерта през нас, че да изядем по някое кебапче за празника. С него орязахме лозите, подредихме пръчките по теловете и зазимихме асмалъка.

Както вече казах, следващите два дни се разправях със сглобяването на бюрото и шкафа, докато в събота вечерта тържествено отпразнувахме годишнината от вашия сватбен ден. Именно по този повод аз гледах да изпратя предишното си писмо – нещо като малък и скромен, символичен подарък за случая. По този начин до тук описах абсолютно всички дни, през които не съм имал възможност да водя дневника на събитията. Не преставам да търся и работа, но за сега нямам никакъв успех. Всички свързват това голямо и повсеместно затишие с предстоящите тази година Федерални избори, на които се смята, че сега управляващата Работническа партия (с леви убеждения и платформи, подобно на социалистическите комунисти в България…), ще бъде окончателно пометена и завинаги изрината от управлението на Австралия, което отделно от общата световна криза, натика държавата в още по-големи батаци с бездарната си политика. Обаче изборите са чак през Септември или може би Октомври – до тогава ли ще трябва да стоим без работа, не знам?...

С болка научихме за нелепата кончина на един от сравнително младите артисти в българското кино и театър – Петър Попйорданов (Чочо). Наред със статиите за него, прочетох че от този свят са си отишли имена, за които аз лично не знаех – величия като Георги Черкелов например, Иван Андонов и т.н. Това всичко е много жалко. Не си спомням дали по някакъв начин самият аз, в тази своеобразна документалистика съм отразил с по някое изречение тези тъжни събития и факти. Спомням си, че при подобни поводи и случаи съм отделял нужното внимание и почит към огромния талант и принос на тези наши талантливи театрални и кинотворци. Вероятно съм изпуснал кончината на великият и незабравим Георги Калоянчев миналата година малко преди Коледа, а съвсем наскоро се разделихме и с Тодор Колев, който беше мой кумир и любим актьор. За личности като тях се пише много трудно, защото в сравнение с тези титани на родното изкуство, ние сме само едни жалки пионки и просто не ни прилича да им даваме оценки. А онзи ден пък ни напусна поредният “щурец” – Петър Гюзелев беше един от създателите на единствената по рода си българска рок група “Щурците”. Със загубата на всички тези личности като че ли си отива и една културна епоха, която е била неделима част от нас, а и ние самите от нея. Предполагам, всяко едно поколение има своите кумири и любимци, но специално нашето остана много ощетено след раздялата ни с цяла гвардия от талантливи създатели на емблематични герои и образи от филми, театрални постановки и телевизионни спектакли. Остава само да живеем със спомените си за тях и с изкуството, което те ни завещаха - Амин…

25.05.2013 – Така и не видях кога минаха тези почти три седмици на затишие. През последните дни умишлено отлагах писането от вкъщи, защото знаех че днес (събота) ще бъдем на урок при учителката и през това време аз спокойно мога да нахвърлям няколко свои допълнителни мисли по листите. За час и половина се надявам да сложа поне началото на този репортаж, а пък ако не ми стигне времето, ще го довършвам в нас.

Опитвам се да си спомня какво по-различно от досегашното ни ежедневие заслужава внимание и което да споделя тук с всички вас – отново обаче съм беден откъм теми на размисъл и случки за описание. Изборите в България минаха, а с това вълненията и политическите страсти заглъхнаха. Май наистина пак нищо добро не го очаква този наш, нещастен народ - до такива опасения и изводи започнах дори и аз да стигам, в иначе наивно-оптимистичните си прогнози за бъдещето, каквито подхранвах у себе си още от падането на Стената, току до съвсем скоро.

Миналият петък пак имах проблеми от гумен характер – този път с моята кола. Тъкмо се връщах сутринта от училището, където оставих Ванеса. Беше сравнително рано и си мислех, че като се прибера по-навреме ще свърша сума работа из къщи. Като отбих в лентата по пътя за нашия квартал, в последния момент забелязах нещо бяло и лъскаво на асфалта. Дорде се усетя обаче и минах отгоре му. Изглежда че с предното колело само го настъпих, за да го подготвя и изправя по такъв начин, че миг след това то да се забие в задната, която спадна почти мигновено. Едвам се дотъркалях до една отбивка и спрях да видя какво става. Естествено, за да стигна до криковете и резервното колело, трябваше да изпразня багажника до дъно – извадих на пътя всички служебни книги и справочници, канцеларски материали, инструменти и т.н., които охотно мъкна подире си просто защото нямам друго по-подходящо място, където да ги държа на съхранение. Обикновено до няколко седмици започвам друга работа и тези неща веднага излизат от там, за да заемат мястото си в бюрото или някъде по шкафовете на новата ми служба. Добре ама сега се задържах вече 7 месеца без трудови договори и ангажименти, а книгите и помагалата продължават да се мандахерцат из багажника на колата.

Извадих резервното колело, гумата на което също се оказа почти на мекица. По-интересното беше обаче какво видях забито в задното, което вече свалих. Един гаечен ключ М12 като се ударил с острото баш по средата на грайферите, та влязъл почти до края. Този ключ откъм едната си страна има звезда с тресчотка, а от другата е най-обикновен, с отворен край. Точно този край се беше забил в гумата. Веднага си представих отлитането на $200 за нова гума (но пък щях да си имам хубав ключ, “Chrome-Vanadium” – такъв, какъвто никога не съм имал до сега и хептен никога пък нямаше да си купя, защото са скъпа марка). Какво по дяволите правеше този шибан инструмент насред пътя не ми беше много ясно; как пък така и феноменално го бях настъпил, за да се навре по такъв жесток начин в гумата, също не ми стана известно. Трябваше обаче незабавно да се разправям с предстоящия ремонт и да възстановя състоянието на колата.

Добрах се до първата работилница за гуми – там преди години един път водих татко да сменят гумите на Даниелината кола. Обаче хората като видяха повредата с щръкналите телове и веднага решиха, че повредата е непоправима и трябва нова гума – че аз ли не знам бре, хаирсъзи такива? Ама нали исках да мина по-тънко, само с една лепенка за $10 дето се вика – та за това отидох при тях. От там ме пратиха на друго място, където аз и без друго също ходя и съм им познат като клиент – там преди известно време пак ми сменяха гумите и ме знаят по физиономия. Тяхното мнение също беше, че дупката е прекалено голяма и мястото изобщо не подлежи на ремонт – най-вече защото вътрешната метална оплетка на бандажа беше разкъсана, с което пък се нарушава здравината и надеждността на самата гума. Разбра се вече окончателно, че по тънката лайстна няма да мога да мина и аз отново бях изправен пред непосредствени дебели плащания. Човекът ми предложи една чисто нова гума, вместо за $100 по колкото обикновено ги продават, като за мен само за $85. Е, има рекох си Господ и той продължава своите велики дела, помагайки по всякакъв начин на такива безпарични измушлеци като мен. Решихме да сменяме гумата, като най-лесен и безболезнен вариант – нищо че излиза малко по-скъп от една проста лепенка, която за нещастие се оказа невъзможна като опция. А иначе моите оригинални гуми си бяха много добри, с достатъчно дълъг живот в тях и хич не им беше времето да ги сменям, ама човек като се докара до такова положение, взема най-разумното решение – независимо какво му струва на отънялата кесия.

Случаят със забития ключ в гумата влезе и в историята на сервиза, защото хората направиха и снимки на повредата – зер, такова чудо не бяха виждали още в дългогодишната си практика; пак станахме известни, така да се каже. Извадиха една нова гума от склада (единствена, някаква изостанала от други клиенти) и започна монтирането ѝ на джантата. Като я надуха да си влезе хубаво по жлебовете и кантовете, новата гума взе да фъсти от някъде и да изпуска въздух. Оказа се, че някой китаец още в завода е имал зъб на своя началник и с нещо остро (вероятно джобно ножче или отвертка) е наръгал гумата, както е чисто нова и преди да напусне складовете. Такъв прецедент лично на мен не ми беше познат до сега, но майсторите споделиха, че откакто са започнали да работят с евтините китайски боклуци, подобни саботажи били често срещано явление (ами, комунисти са си това, бе другари – какво да ви разправям повече; те или мандри ще обират, или някого ще гръмнат в главата – единствено, за да му плячкосат имотите). Пробойната беше отстрани на гумата и не представляваше трудност да се залепи с една специална лепенка от вътрешната ѝ страна – при тези вълшебни технологии и лепила, с които разполагат сервизите почти няма нещо, което да не могат да направят. С това обаче и цената на стоката спадна вече на $50 – аз даже попитах, дали не им се намират повечко такива “саботажни” гуми, че да обуем цялата кола с тях; зер, лепенките отвътре хич не ме тревожат особено, обаче за момента хората нямаха други подобни екземпляри.

Слага човека новата гума с лепенката, надува отново на компресора – въздухът пак изтича от някъде и се губи из пространството. Тогава майсторите прибегнаха до най-крайната си мярка – сложиха ми една вътрешна гума, която също дойде “максул” и за нея не съм дал ни един цент. Сега вече всичко стана добре, обаче хората загубиха половин ден с моите неволи, а пък аз поминах сравнително “тънко”, каквато беше и основната задача на мероприятието (благодарение активните действия и саботажни операции на неизвестни членове от Китайската Комунистическа Партия). Най-накрая се прибрах малко преди Даниела да получи сърдечен удар от неизвестното ми, внезапно зачезване и особено след ненавременното ми и изненадващо прибиране в къщи. На всичкото отгоре си бях забравил и телефона у нас, та нямаше и как да я предупредя за станалата на пътя авария – защото тя си мислела, че съм хукнал по курви, а пък тя на къде само се извъртя ситуацията; ама, така е то – като си няма човек късмет в живота, виж какви проблеми го застигат; че не го и подминават, ами направо го поразяват по непокорната кратуна...

Предната събота Ванеса имаше участие в един годишен концерт, станал вече традиционен, организиран от учителката ѝ с нейни ученици и гост-изпълнители. Вечерта пък отидохме на моабет у Жоро и Данчето. С него преди няколко дни зазимихме асмалъка, орязахме излишните клони и сега напролет само чакаме с празните бъчви появата на гроздето. За момента всичко е изсъхнало и заспало зимния си сън – няма ни едно листо по лозите.

Напоследък Даниела изкара няколко допълнителни смени, имаше и 2-3 нощни дежурства даже. Аз продължавам усилено и безуспешно да търся работа, като през деня обикновено се занимавам с творчество. Онзи ден ходихме и на търг, от където спечелихме един подвижен стол за бюрото на Ванеса и няколко дървени рамки за картини, в тон с останалите мебели от стаята ѝ. Сега ми предстоят ръкоделства по тях, защото те нямат стъкла – трябва да поръчам изрязването им по размер или да ги подменя с плексиглас (в зависимост, което е по-евтино).