Мила бабо и мили дядо, скъпи родители наши – приятели мои и неприятели ваши!

18.07.2013 – Точно седмица, след като успешно изпратих предишното си послание към всички вас, днес сядам да дам началния ход на новото. Току до напред се изливаха едни мощни тропически дъждове, но пък сега изведнъж напече слънце, сякаш мечката е тръгнала да се жени. Надявам се то малко да изсуши асфалта и пътеките, за да вадя колелото след миг и да се понасям из улиците като лебед или поне гларус над Черно море. От онзи ден възобнових тренировките си по колоездене и обикновено към обяд, като се постопли и времето, та излизам да карам за около 40 минути. През това време навъртам 13-14 км пробег и се прибирам обратно в бърлогата. Кракът вече не ме боли и това ще даде нов тласък към спортните ми мероприятия и занимания на открито. Аз, не че изгарям от огромното си желание за тяхното провеждане, но пък в същото време съзнавам, че след всичкото чудо, което поемам като количество на хранителни и питейни вещества веднъж щом седна на софрата, то трябва по някакъв начин и да го изкарвам – в случая, поне във вид на енергия от изгорени калории, след като не мога да го изсера напълно под формата му на лайна. Независимо че килограмите ми се запазиха след няколкомесечния застой, аз искам те малко и да паднат надолу, а това само с лапане и посръбване не става. Иначе ми е доста скучно да се движа сам, натискайки по педалите като въртоглав. Ванеса обаче за момента не е в състояние да ми прави компания, защото има да учи. Когато излизаме с нея, аз не мога да карам бързо, защото пък тогава тя се изморява, трудно ме настига и малко след това окончателно загубва интереса си към колоезденето. Независимо от всичко, подлагал съм я и на по-големи разстояния - ходили сме с нея доста далеч от дома и тя видимо няма нищо против да си кара колелото, но все още само по неин, чисто детски начин.

Онзи ден, докато карах през алеята в гората, видях едно животно да ми пресича пътя. Това беше т.нар. “ехидна”, както сме го учили навремето по география или “екидна”, по начин по който пък туземците го наричат из нашия вилает (пише се echidna за сведение на любопитните). Доколкото съм запознат със зоологията като наука, това е типичен австралийски представител на местната фауна – не ми е известно дали подобни гадинки виреят по други земи и континенти. На външен вид мяза на нашенския таралеж, обаче бодлите на това са като най-големия номер куки за плетене и са много остри; като игли направо. Аз слязох от колелото и с телефона му направих няколко снимки, които даже същия ден ви изпратих. Понеже онова си завря главата под една шума, та не можах да му снимам и муцуната. Мъчих се да го обърна с една пръчка, обаче онова като се сви на топка и не помръдна от там. Беше интересно, защото аз не бях виждал до сега такива зверове в диво състояние. Точно до нас и наоколо, където всъщност обикаля велосипедната алея, има една голяма площ, която е незастроена. Хората са я запазили като резерват и там се въдят всякакви представители на животинския свят. Кенгура и зайци разбира се има най-много, но вероятно всякакви змии и гущери също се понамирват из драките; няма да се учудя, ако и коали живеят по дърветата. Природозащитници и изследователи се занимават с този малък оазис насред квартала и от време на време може да се забележи някой заблуден представител на по-нисшия земноводен интелект, ако смятаме човекът за сравнително най-висш и чисто сухопътен. Аз и вчера минах от там, с надеждата че пак мога да я заснема, но от ехидната вече нямаше и помен.

Започвайки с разказа си пак отзад напред, споменавам че наред с всичко, през седмицата изпратихме частите на татко, които той беше поръчал и сигурно вече очаква с нетърпение. Още в понеделник събрахме разни стари пощенски марки, сложихме материалите в един здрав пластмасов плик и се надявам след 2-3 седмици да ги получите безаварийно. Междувременно бях направил един музикален диск, та сложих и него да върви заедно, а пък цветните снимки с катедралата са от мястото, където Ванеса онзи ден свири на орган. Беше поканена за една кратка демонстрация, но следващата седмица пак там тя ще има и малко по-сериозно представяне. Честват 130-та годишнина от създаването на местната епархия и от времето на първото музикално изпълнение на същия орган. По този повод е организиран голям рецитал на местни музиканти, между които ще мери сили и нашата Ванеса. Сега в неделя отиваме нататък само за репетиция, а самият концерт ще се проведе на 28 Юли.

Миналата събота уж щяхме да имаме урок, обаче изглежда аз трябва нещо да съм объркал датите и докато очаквахме учителката да дойде у дома, в същото време тя пък чакала нас да отидем у тях. Така ние се разминахме с урока, но пък следобеда водихме Ванеса на този неин кратък концерт-демонстрация, който беше заплануван преди известно време. Тя изсвири няколко парчета и всички много я харесаха. От там ние отидохме на гости у наши познати – изкарахме си весело, както винаги и посред нощ се прибрахме в къщи (пак както винаги)...

На следващия ден с други едни приятели се бяхме разбрали да ходим на гръцки фестивал. Обикновено по това време на годината гръцкото землячество в Gold Coast (т.е., жителите на древна Елада, обитаващи новооткритите земи на Австралия – богове и богини, барабар с техните малки богчета…), организира традиционен панаир с всевъзможни сергии. Освен люлки, въртележки и пързалки за дечурлигата, на този етнически форум елините продават много техни специалитети и естествено отвред се чува хубава гръцка музика, както се носят и бурни танци. Аз сутринта ходих до черква да запаля по някоя свещ, а после се пуснах и през тарабите на битака. Взех малко домати и лук от един човечец, но до по-крупни сделки и покупки не съм стигал. Нени се обади, че ще дойдат с Меган на панаира, та се видяхме и с тях. Повъртяхме се малко заедно и се прибрахме у нас, където вече си направихме по-сериозен моабет. За вечеря готвихме гювечета на фурна, изпихме по няколко бири и малко по-късно изпратихме младежите да си вървят по пътя.

От вторник започна и училището на Неси – всяка сутрин аз я водя с колата, а Даниела я взема на връщане от работа. Нея пък снощи я зашили с една тлъста глоба от $366 за превишена скорост. Сутрин от 07:00 до 09:00 и следобед между 14:00 и 16:00 (когато децата отиват или излизат), в районите на училищата скоростта на движение е ограничена до 40 км/ч – а нормално навсякъде по принцип е 60 км/ч. Добре ама Даниела завивала на светофара и след него, навлизайки в новата улица няма знак за ограничение, което я заблудило и полицаите засекли с радарите 62 км/ч – което е нормално за останалото време от деня, обаче не и в рамките на тези “ученически” часове. Та сега ще се мъчим да скачаме срещу закона и да се борим за опрощение на греха, в чийто успех аз искрено и най-дълбоко се съмнявам – с някоя проститутка по можеш да се разбереш, че да ти намали тарифата или дори да ти я опрости напълно (ако те види примерно, че си голтак, а пък иначе вършиш добра работа…), обаче с данъчните служби или с полицейските фуражки такива интимни пазарлъци са просто немислими. Одръстят ли те веднъж за нещо, по-добре си плати мирно и тихо като поп, дорде не са те подкарали и за друго – това е долна измет, червива, както навред по света…

Почивните дни, които идват също се очертават напрегнати, свързани с пътуване и емоции. Първо в събота следобед майките ще си водят децата на някакво училищно представление в Бризбън. Двете наши Данчета ще отидат на това мероприятие, докато аз през това време ще помогна нещо на бачо Гьорги в неговите нескончаеми домашни проекти. Вечерта ще изядем по една мешана скара у тях и се прибираме. В неделя пък, аз пак трябва да закарам Ванеса на репетиция в катедралата, след което отиваме у другарката на урок. Даниела този път няма да идва с нас, защото има много изостанала домакинска работа. Аз утре ще мина през моите касапи и ще купя малко месо на Жоро, че да му го занеса като отидем в събота. Ще надникна и през дюкяните за обща култура – не че нещо ни трябва, но човек никога не знае, докато не го види с очите си на витрината; тогава веднага решава, че всъщност отдавна си го е търсел. Ето, да вземем мен, например. Миналата седмица обикаляхме магазините с малкото за едни крушки от стоп-светлините на колата. Тях ги намерихме лесно, обаче само с едно влизане в “Стоки с намалени цени” и аз вече бях с нова чанта за фотографските ми принадлежности. Онези искаха $15, но и на $10 кандисаха. Тази чанта, която размъквах по Америка, из Европа, няколко пъти до Нова Зеландия и къде ли не още (дето я влачих включително и до България), вече отдавна е история. От качване и слизане по самолетите последната беше заприличала на парцал и аз с най-голяма охота я изхвърлих. Сега новата чанта събра абсолютно всички възможни кабели (повечето от които изобщо не са ми нужни, но аз ревностно си ги събирам и пазя, без самият да знам защо). Старата замина на боклука, а новата е всъщност много добре запазена нечия “стара”, на която аз просто дадох нов, пореден шанс в живота. Подобно на една друга, която намерих онзи ден на битака пък. Тя беше от видеокамера и почти нова. Искаха ѝ цели 50 цента, та просто нямах очи да се пазаря за по-малко. Нея купих пък за новата ни камера, която до сега се помещаваше в една доста малка и тясна черна дамска чанта, незнайно от къде попаднала у нас. Така вече всичко си зае местата и имам всякаква екипировка за снимане, само че нещо мераците ми започнаха да умаляват напоследък, та не знам това дали не е вече признак на одъртяването…

23.07.2013 – Гледам да няма големи прекъсвания между отделните ми репортажи, защото като се събере повечко информационен материал, та дори и аз взех да губя интерес от описването му. По зла ирония на съдбата, точно на вчерашния ден редактирах текст, в който навремето подробно съм описвал гибелта на Принцеса Даяна – годината е далечната 1997, а злокобната дата на катастрофата, в която тя и сподвижникът ѝ Доди Ал-Файед загиват - 31 Август. Ако не беше тази нелепа и ненавременна нейна смърт, пак вчера тя щеше да стане баба на бъдещият крал на Англия, който най-после се роди с тегло 3.900 кг, но все още не са му дали име на пъпеша малък. Това от вчера е най-дъвканата тема в световните средства за масова информация и клубовете за търгове и залагания. Много народ е загубил облога си, че ще се роди момиче – до последния момент полът на бебето не е бил известен за народните маси или поне не са го афиширали публично (вероятно заради елемента на изненадата). Сега следват нови масови и истерични наддавания за името му – дали ще е Джордж, дали ще е кръстено на тъпия си дядо Чарли или пък на някой друг властелин от Кралската династия. Няма си светът друга работа и си търси развлечения.

Аз тези дни имах няколко обнадеждаващи разговора с различни хора по повод евентуалното ми започване на работа, но пък мълчанието им до сега на мен съвсем съзнателно и недвусмислено ми говори, че всичко това си е останало само под формата на едни празни приказки, облечени и дебело подплатени с голи надежди от моя страна. Опитите и борбата за оцеляване обаче продължават с нестихваща енергия, но за жалост тези няколко позиции бяха при нас на Gold Coast и се явяваха една изключително апетитна възможност, но явно че и те не са ми били на късмет...

Миналата седмица изтече така, както и започна; на тази също сме кажи-речи по средата. Аз в петък ходих до моите касапи, та пак взех малко месце. Претеглиха ми 10 кг от най-различни прасешки изрезки, че да си поделим по 5 кила каймица с Жорови. В събота следобеда Даниела и Данчето водиха децата на някакъв концерт, за който тръгнаха с голямо предубеждение. Обаче като се прибраха бяха удивени от мащабността и умението на изпълнителите. Ние сутринта първо посвирихме с Ванеса, след което заминахме у тях. Аз си взех работните дрехи, че помагах на Жоро да отлеем една малка бетонна площадка 2 м x 2 м в задния им двор, а жените заминаха на концерт. Увъртяхме се цял следобед с тази дейност, защото първо трябваше да разчистим мястото с преместването на едни материали от там. Времето беше променливо и в един момент даже се изсипа и дъжд – ние таман бяхме сковали кофража. Добре ама след това небето се изчисти за наш късмет и до вечерта успяхме да си свършим работата. Жоро има бетонобъркачка, та с нейна помощ всичко стана далеч по-бързо и лесно, отколкото ако бъркахме бетона на ръка с лопатите, както в миналия век. Жените ни оставиха да наглеждаме и една тава с гювеч във фурната, който естествено ние забравихме и докато те се прибраха привечер чак, последният беше станал на въглен – а ние, улисани в работа изобщо бяхме забравили за него. Данчето, миличката ми и сладка тя, нека да му е жива и здрава на бача Гьорги и да си я коландри още 100 години, но и тя завалийката страда от тоя вроден синдром, дето се изразява в най-острата си форма само при жените, независимо от тяхната възраст. Още като се зададе от вратника и оная взе да нарежда: “Абе ‘ора, м’рише ми на изгорйло, бе! Що сте прави́ле вий двамбта, бре? – ону гювйчо сте изгурили!”, вместо да отиде, че да види новият си плочник, например. Бачо Гьорги, само вдига рамене завалията и вика подире ѝ: “Е, па – он сам е изгорйл! Не’ам учи и на збднико си, я!…” Много си ги обичкам аз тях двамцата, сладурчета са те – хеле пък неговата Йордана е направо фурия. То и мойта е дива, да речеш - ама и та’а не си пада по-доле от нея...

След приключване на бетонджийската бригада, преди да се изкъпем помолих Жоро да ме подстриже. Той има всички необходими такъми, машинка и т.н., обаче не знае твърде много прически. Обяснявах му половин час точно как да ме направи – той каза: “Добре” и ме подкара по единствения си начин, който той умее. Доста коса падна от главата ми, та в един момент се чудих дали ми е останала още някаква по темето. Но иначе пък съм доволен много, защото поне за бръснари няма да мисля от сега нататък в продължение на месеци – чудесно си ме направи човекът (подобно на фатмака в казармата).

Като втасахме с тези процедури и хигиената, влязохме вътре и подкарахме месото. Жорови имат един специален миксер-комбайн, който може да прави абсолютно всичко. С отделни приспособления мели месо, бърка тесто, кайма и т.н. Аз за това взех малко месце и за нас, та да го смелим покрай тяхното. През това време жените се бяха прибрали от концерта, беше им поразминал ядът заради изгорената тава с гювеча във фурната и наредиха софрата. След като смляхме месото седнахме и ние, та си направихме голям моабет. Пак се прибрахме по никое време посред тъмниците вечерни.

В неделя аз станах по-рано и отидох да купя брашно и олио, които исках да занеса в черква. Добре ама в зарзаватчийския магазин бяха пуснали много евтини продукти, че си напълних багажника с най-различни кашони. Взех две кутии с поне 8-9 кила лимони във всяка по $8 парчето, една такава кутия с домати за $5; намерих едни червени чушки, та взех и тях за $4 - башка няколко килограма круши за $3. Голям пазар направих. После отидох да се черкувам и се върнах у дома.

Малко след това трябваше пак да излизаме с Ванеса, защото я водих на репетиции в една Бризбънска катедрала, където другата неделя ще има концерт. Там отново се видяхме с Жоро, който пък беше довел дъщеря си за същата репетиция –нали и двете деца свирят, само че неговото е малко по-назад с материала, защото започна по-късно, а е и по-малка от Неси. Дадох им една цяла кутия с лимони и половина касетка с домати, защото така се бяхме уговорили. След репетицията ние с Ванеса заминахме и на урок при учителката, та се прибрахме чак вечерта в 18:30. Даниела през това време беше приготвила кайма за кюфтета, пече сандвичи на малкото, а ние докато си пихме аперитива изгледахме и един филм.

Снощната ни програма беше подобна, само че с всички остатъци от най-различни видове кайма и заготовки, направих една обща смес – аз съм цар на бъркочите; само гледам да я няма Даниела покрай мен и извършвам процедурите мигновено. За предната вечер си бях отделил малко каймичка, подлютена с червен пипер и повече чубрица. В паничката на Неси пък имаше една друга, с настърган кашкавал за “Странджанките” ѝ. Из хладилника от сума време се въргаляше чаша стар сок от някаква вече изядена доматена салата (олиото плюс соса от доматите и лука) – бухнах и него в купата със суровините; това всичкото го омесих и направих нови кюфтета, които опекох отвън на скарата. Бях наклал огъня да пека червените чушки и два патладжана за кьопоолу, та имах достатъчно въглени и за скарата. Довечера ще дояждаме остатъците от снощи. Отделили сме една кутия със супа топчета за Нени, който много я харесва. Замразил съм му я в камерата – когато минат от тук да си я прибере.

В събота вечерта сме на ресторант с всички членове от новоизбрания комитет на Българското дружество. По принцип ще приемаме ръководството от старите, но ще има и съответната почерпушка по този тържествен случай. В неделя Даниела е на работа и няма да присъства на концерта, в който Ванеса ще вземе участие. Това е най-краткосрочната ни програма за сега и до момента. Вчера, поради обилни валежи пак не можах да карам колелото, но днес вече излизам, защото времето е прекрасно. Хладно е, но пък слънчево и по обяд ще бъде достатъчно топло. След други две седмици заминаваме на една няколкодневна екскурзия, но за това ще стане дума малко по-късно, като наближи. С други думи – това е всичко, закривам заседанието…

01.08.2013 – В тъмни зори съм станал днес, че малкото трябваше да ходи много рано сутринта в училището за някакви нейни спортни прояви. Закарах я и се върнах веднага, но докато си изпия витамините под формата на чаша гореща вода с изцеден лимон и да прегледам политиката от горещите точки на света, ей го че стана 08:30. Даниела също замина на работа, а аз след малко ще развъртя телефоните, че да проверя какво става и с моите пъклени дела, които са също до никъде.

Преди да продължа с разказа си за изминалите и предстоящи дни, първо ми се иска да поздравя нашият най-скъп татко за рождения му ден, който се пада точно на днешната дата - всички ние му пожелаваме само крепко здраве, биволско спокойствие и безкрайно дълголетие. Независимо, че довечера ще се чуем и видим през компютрите, чрез тези си редове аз искам съвсем отделно да му поднеса нашите, макар и много далечни, но най-сърдечни поздрави и пожелания за благосъстояние и благополучие – НАЗДРАВЕ! С известна носталгична завист си представям, как довечера за празника ще ви дойдат скъпи гости, как ще се веселите и ще бъдете заедно с добри и верни приятели. Моите чувства са напълно благородни, просто защото много ми се искаше и ние да присъстваме на неговото празненство, но след като съдбата ни е запокитила чак тук на края на света, подобни намерения за сега остават заключени в рамките единствено на мечтите и надеждите за по-светло бъдеще. Независимо, че личното ми послание ще се получи с известно закъснение, аз поднасям синовната си обич и горещите прегръдки към моя обичан от всички татко. Даниела също е приготвила празничното си меню за нашата довечершна вечеринка по този повод; ще готвим руло “Стефани” или както аз си го знам от моята мила баба Фанче – “немско кюфте”. Понеже се въртя по цял ден из дома като див звяр, запрян в клетка, аз ще подготвя на грубо заготовките, а пък като си дойде Дани от работа, тя вече ще се занимава с фините настройки и натаманяването.

Съдейки по датата на предишното си включване, от тогава е изминала не повече от седмица време. През тези няколко дни драстични промени в нашия житейски път не настъпиха, което е и добрата новина - т.е., когато човек е паднал малко по-ниско и самоотвержено се задържа поне на това ниво без да продължава сгромолясването му и по-надолу, то това само по себе си също е повод - ако не за радост, то поне за някаква снизходителна утеха. Даниела продължава да работи, Ванеса ходи на училище и постоянно жъне разни успехи в училищния си живот и в богатите му извънкласни форми; Неничко също работи и учи, както и неговата Меган. Аз се занимавам предимно с творчество, но не спирам да слухтя и за работа (като ловджийска хрътка подир ранен заек, само че не в полза на псето). Онзи ден се обърнах към нарочна фирма, която се занимава с оформянето на документи и кандидатски молби, като хората отделиха специално внимание върху редактирането и написването на новото ми резюме. Срещу $87 масраф за услугата, сега се надявам на по-добър успех в търсенето на следващата си трудова обремененост. От друго едно подобно място ми поискаха $405 за същата редакция, но на мен това ми се стори прекалено скъпо и им отказах помощта.

Вчера пак имах разправии със задната гума на колата – оная същата, дето ми я правиха неотдавна в сервиза. Това беше вече нейното трето поредно спадане на мекица и се видях в чудо каква може да е причината. Пак отидох в работилницата за гуми да им се жалвам. Онези се чесаха по вратовете, псуваха, ругаха, умуваха и на нова сметка ми сложиха друга вътрешна гума. Те точно така постъпиха и втория път преди десетина дни, но балонът издържа едва до вчера и пак увисна като кожата от ушите на слон (щях да кажа като циците на дърта бабичка, ама се сетих, че пък това сравнение не е много прилично, та се въздържах от злоупотребата му). Добре че влязох вътре при майсторите, за да наблюдавам процеса по-отблизо и да им следя ръцете, дет’ га че са им заврени у гъзовете. Докато външната гума беше свалена, аз съвсем случайно в основата на джантата видях една дебела деруга - ама то цял шип се изправил; а пък иначе остър, като върха на гвоздей. От което веднага заключих, че когато преди време онзи гаечен ключ се бе набил в гумата, освен дето я беше раздрал и скъсал телената ѝ оплетка, ами с единия си край бе ударил и в дъното на джантата, откъм вътрешната страна. Понеже тя е мека, изработена от някаква лека алуминиева сплав, върхът на ключа по някакъв странен начин се е забил в нея, с което отчекнал едно парче материал. Ако не го види човек или случайно да го опипа и усети с ръка, трудно може да предположи, че по тази иначе идеално гладка периферия на джантата може да има такова шибано острие. И разбира се, всеки път когато майсторите сложат нова вътрешна гума, след няколко дни тя се протрива на острото и съответно пробива, така спадайки до безконечност. Та им викам после на онези големи “специалисти”, че именно това острото “шилце” е причина за постоянното спадане на гумата – добре че ме послушаха и веднага го загладиха с пилата. Вече смятам, че (поне) този проблем е решен и отстранен (до появата на следващият, разбира се). А пък той е, че сега нещо откъм мотора отпред взе да пуши и да намирисва на изгоряло масло. Вероятно от някъде капе олио по нагорещените колекторни тръби на ауспуха, та скоро пак ще се наложи да водя колата на доктор. Но това ще стане вече малко по-нататък, нека повредата хубаво да узрее, а и аз белким се уловя у пари...

Миналата събота вечерта ходихме на ресторант. Наша позната българка държи заедно с мъжа си едно хубаво заведение, където ние по-рано се отбивахме от време на време, но напоследък поради финансовата ни стагнация не сме посещавали от миналата Коледа. Аз бях подготвил едни мострени кюфтенца, които опекохме там и всички изкарахме много весело. Лошото само беше, че на другия ден Даниела трябваше да става рано за работа, та не можахме да осъмнем, както правим обикновено. Ние вечерта отидохме с двете коли, че аз имах предварителни служебни ангажименти, докато дойдат и останалите участници в срещата. Така моята кола спа пред ресторанта, като мислех сутринта да отида пеш и да си я прибера. Добре ама то пък баш на ранина се изля един силен дъжд, та се наложи да стана и аз в тъмните часове на деня заедно с Дани, която на път за работа ме закара до мястото. После се прибрах обратно в нас, полежах още малко и станах окончателно.

Този същия ден (неделя) Ванеса имаше участие в един много престижен концерт в Бризбън. Четирима видни изпълнители на орган бяха поканили съответен брой млади таланти и всички те изнесоха един незабравим спектакъл. Ванеса даде началото му с няколко нейни изпълнения, които изсвири прекрасно. После се редуваха възрастните музиканти с децата и всички останаха много доволни от общия аранжимент. Специално този концерт ще го имам някога записан и на диск, който един човек ще направи нарочно за всички участници в музикалния форум - той запечата на лентата цялото представление (а то продължи малко повече от два часа, без паузи и почивки). Като го получа ще запиша едно копие и ще ви го изпратя допълнително.

А иначе поводът за този концерт беше честването на 130-та годишнина от първия орган-рецитал в тази католическа епархия. В залата присъстваха деца и внуци на тогавашните изпълнители, самите те вече на доста преклонна възраст. След тържеството имаше малка почерпка в залата към Катедралата, но ние не стояхме дълго, защото бързахме да се приберем. Нени и Меган щяха да идват у нас на вечеря, та не сме се мотали много. Тъкмо си бяхме вече влезли у нас и те дойдоха. С тях направихме една хубава вечеринка, с което седмицата приключи.

Аз възобнових излизанията си с колелото и сега всеки ден обикалям покрай алеите на парка. Събират ми се средно по 40 минути въртене на педалите, за които изминавам 15-16 км разстояние, но някаква видима и осезателна промяна в теглото ми за сега не се забелязва – освен дето пръхтя като кон и се потя като нерез, размерът на талията ми въобще не е мръднал.

В събота ставаме много рано сутринта и заминаваме за Бризбън. Оставяме колата на паркинг до летището и в 08:00 излитаме по посока на Бариерния (Кораловия) риф. Даниела е резервирала една стая от някакъв тамошен хотелски комплекс в непосредствена близост до поредното чудо на света, където ще направим няколкодневен престой и ще се запознаем с околностите на този уникален и изключително красив географски район. Следващият ми репортаж ще бъде от там, а най-вероятно ще започне още в самолета. Така че аз за сега приключвам с излиянията си за съвсем кратко, докато отново бъдем заедно, народе мой, защото се обичаме - само след някакъв си ден и половина време...

От пътешествието се връщаме във вторник, а аз за сряда имам уговорен ранен час с механиците от сервиза, където отново ще вкарам колата да я видят защо и от къде пуши. Всъщност, най-голямата вероятност е някакво изпускане на масло от цилиндровите глави, което се излива направо върху горещата колекторна тръба на ауспуха или пък пръска по турбокомпресора, та от там пуши и мирише все едно, че пърлят прасе с бензинова горелка. Онзи ден ходих на предварителен оглед и майсторите така се произнесоха. И този ремонт ще отсече няколкостотин долара, но де да видим. За четвъртък пък съм се разбрал с един водопроводчик да смени вечно капещите кранове на кухненската мивка в другата къща. Наемателката отдавна се оплаква, че нещо ѝ тече “отдолу” (под шкафа, де…) и аз реших вместо да ремонтираме старите, да сложим нова смесителна батерия от модерните, дето са само с една ръчка за топлата и студена вода. Та щом се прибера от почивката, най-вероятно ще ме очакват нови изненади от домакинско естество, за които просто не искам да мисля предварително, защото вече ми се отщя и ходене, и екскурзии, и всичко подобно…

03.08.2013 - Намираме се в самолета на път за района на Whitsundays. Независимо, че наименованието му прилича на думата “неделя” (с известни допълнения от букви и изрази), на мен все още не ми е напълно ясен произходът на тази географска точка от Световния атлас – и по-специално, от къде точно му идва името. Единственото което знам е, че тази част на континента се явява една от изходните бази за посещение на безбройните островни групи от Големия бариерен риф (или Кораловия риф, под каквото определение е по-широко известно едно от Седемте природни чудеса – The Great Barrier Reef, с други думи). Независимо, че местното време показва все още 09:15, ние няма да сменяме часовия пояс, защото пътуваме точно на север, горе-долу по същия меридиан, на който си живеем и без друго. Полетът ни е пресметнат да трае около 1 час и 40 минути, което при дадената скорост на въздухоплаване означава, че ще се отдалечим от дома на около 1200 км (кратка справка с пътните карти междувременно показа и съвсем точното разстояние от 1185 км – значи не съм бил много далеч от истината в предположенията си).

Температурата нощес при нас беше едва 10°C, но за през деня синоптиците обещават да се качи чак до оскъдните 22°C. Нямам представа, като се приближаваме така стремително към Екватора, дали пък градусите няма да се покачват прогресивно и то специално на водата в океана. Правим си сметките (вероятно без кръчмар) да плуваме и да се гмуркаме в топлото Коралово море, но не е изключено да наблюдаваме само лазурния му блясък – зимно облечени и приседнали до брега.

Сутринта станахме в 06:00 и до 06:40 бяхме вече на път. Пътувахме с моята кола, която оставихме в нарочен паркинг, а пък от там с един микробус хората ни извозиха до летището. В цената от $47 за четирите дни на екскурзията, влиза и вземането ни от терминала в деня, в който кацнем обратно. Голям зор обаче видях, докато намеря мястото и за малко да изтървем “влака”, но в последния момент се оправихме и всичко мина гладко и безаварийно (дори и обвинения не сме си отправяли един към друг, в търсене на вината за закъснението; Господи, каква безгранична обич ни е обзела всички!)...

Информацията ми все още е бедна и оскъдна, тъй като нямам готови впечатления и не знам какво да очаквам от мястото, за където тъй ентусиазирано сме се запътили. В самия самолет обстановката е скучна и елементарна (почти първобитна, бих добавил – няма нищо общо с лукса и удобствата на онези аероплани, подобни на летящи крепости, с които обикновено прелитаме над океани и континенти на път за Татковината). За да не си натоварвам мозъка с излишни мисли и сравнения, аз попълвам времето си със станалото напоследък мое любимо занимание - писателството. Даниела чете някаква книга до мен, но я гледам, че нещо взе да ѝ се премрежва погледа и твърде дълго се задържа на една и съща страница; най-вероятно ще удари една здравословна дрямка, докато пристигнем. От другата ѝ страна е Ванеса, която постоянно се върти и шувърга в седалката, като че ли е седнала на кабърчета и си играе игричките на телефона – просто, защото нямам с какво друго да ѝ отклоня вниманието и да я накарам да върши нещо по-полезно за себе си; тук не може да свири, не може и да учи – за жалост трябва да си убие времето посредством нейните дребни удоволствия. Сега ѝ се е паднал късмета - нека пък да полентяйства и тя малко; зер, само учене и писане не бива, я...

Пътуваме по най-евтината тарифа “без багаж” - само с три ръчни куфарчета. Съгласно разпорежданията на Гражданската авиация, на бедняци като нас, пътуващи в общия салон на летателната машина се разрешават най-стриктно само по 7 кг общо преносимо тегло (е, на богоизбраните и миропомазани първокласни пасажери отпускат до 10 кг, ама “ний ни сни от тях, как’ Сийке”, пък и аз ни съм такъз чиляк, чи ‘се у хорските работи дъ съ бъркам…). Нямам представа колко тежат торбите на Дани и Неси, но специално моите “дисаги” отчетоха 25 кг! Нарочно ги претеглих на един кантар - за всеки случай. Само че в дълбините на моя куфар се намират всички електронни и фотографски екипировки: зарядни устройства, фотоапарати, видеокамера, компютъра на Ванеса и сума друг придружителен инвентар; башка шише с ракия, парче леко завехнал кашкавал, две пръчици лют шпек салам тип “Амбарица” и три полуомекнали домата за довечершната ми тържествена салата. Там, където отиваме котлова храна не ни е подсигурена и ние ще бъдем изцяло зависими от магазинската верига на “Хранителни стоки” и изобилието в локалните бакалници. Хотелската стая е оборудвана само с малък хладилник, кана за гореща вода и най-много тостер да има (а пък това последното съоръжение попада под най-голямата въпросителна…). При други подобни случаи винаги сме разполагали барем с микровълнова, а много често и с готварска печка, които домакински уреди ние обикновено много добре използваме по предназначението им. Обаче този път качествата на условията са малко по-занижени и примитивни, с едната едничка цел - поевтиняване на екскурзионното ни летуване, макар и в незначителна степен. Но пък в каната за кафе например, могат да се сварят яйца от супермаркета, картофи или моркови от зарзаватчийския магазин, кренвирши, та дори и да си сгрея ракията (в случай, че случайно ни затрупа някакъв тропически сняг). Освен традиционните печени филии в тостера, намазани обилно с маргарин или масло (което също си носим и е едно от любимите ми храни, плюс буца сирене да речем), между реотаните му може да се опече парче телешки или хамбургски салам, нарязан на дебели кръгчета, ивици сланина и редица други производни на кулинарията. Така че изхранването ни и този път няма да представлява сериозен проблем за нас - не вярвам да умрем от глад за някакви си четири дни. Пък и ние нали отиваме с цел да гледаме и набираме впечатления, а не само да ядем и да трупаме излишни килограми, които да се чудя после с какви диети да свалям...

Остава още около Ѕ летателен час, докато кацнем отново на земята. Като го гледах на картата, мястото е доста изолирано и големи населени места наоколо няма, освен туристическите комплекси и обслужващите ги сервизни бази. Летището се намира на 40 км от брега, където ние всъщност отиваме и където ще отседнем. Току що съобщиха, че таксито до там в едната посока струвало $80, но в същото време имало и някакъв обществен транспорт - това трябва да бъде нашият спасителен вариант, защото аз лично не съм в особена готовност и финансов ентусиазъм да оставя почти една пенсия на някой, който е решил да трупа пачки връз моята нещастна и безработна гърбина (и понеже е чужда, та и стоте тояги да са ѝ малко – че пък ай сиктир, ве)…

Надявам се, че всичко до тук е напълно достатъчно като увод и встъпителни слова - ще се опитам да бъда максимално актуален и подробен в следващите си репортажи, които с най-голяма радост ще предавам директно от мястото на събитието. Където и да ходим през деня, привечер ще се връщаме в хотела и смятам, че ще имам възможността да водя полевия дневник, както всъщност винаги е било до този настоящ момент. А сега отново стягаме предпазните колани, изгасяме електронните устройства и се подготвяме за приземяване. До най-скорошни срещи от Тропика на Козирога, който с достатъчна приближеност минава някъде по тези ниви и полета наоколо. Е, ние се намираме малко над него, но като се има предвид мащабът на Земната топка, считайте че направо сме стъпили върху десния рог на козела (просто защото нямаме леви наклонности и подобни политически убеждения)...

17:20 - привечер на същия ден. Ох, ето ме и мен отново - тъкмо излизам от банята и вече си точа зъбите за вечерния аперитив. Преди това обаче ще предам следобедното си комюнике, за да мога да спя спокойно нощес.

След мекото ни кацане на горското летище около 11:00 местно време, суетнята ни продължи в намирането на подходящ (разбирай евтин…) транспорт до хотелския комплекс. Не знам точно по какви причини, селският им аеродрум е направен баш в полето и аз далеч не случайно употребих определението “горско” за въпросното транспортно съоръжение. Пистата за излитане и кацане беше построена действително насред една изоставена нива, но пък заобиколена вече отвсякъде и с естествени горски масиви, тя приличаше точно на секретен полигон на Червената армия от времето на Великата им отечествена война. Независимо от всичко, пилотът много майсторски уцели тясната асфалтова ивица (защото в противен случай рискуваше да заседне в батака на разораната целина и да накаля гумите на леталото…) и след други няколко секунди закова самолетчето като пред пешеходната пътека на Лъвовия мост (да бе, да – не само у Софето си имат Лъвов мост, само че на нашият в Габрово му викаме “Мостът с лъвовете” – всяка прилика с оригинала обаче е чиста случайност и плод на болна фантазия). От 30-те редици с по 6 седалки, на камара се изсипахме 180 глави добитък, зажаднели за слънце, въздух и вода летовници, всички от които с радост установихме значително по-топлия местен климат, сравнен със суровите климатични условия у наше село. Сутринта от нас тръгнахме едва ли не със скреж по стъклата на колата, навлечени с якета, дълги гащи и калцуни, докато тук изведнъж ни се прииска да хвърлим дрехите от гърбовете си в драките и да останем по потници и джапанки. Отвън пред сградата на малкото летище вече се бяха наредили хиените – “бакшишите”, демек; нали в България така наричат тружениците от таксиметровия транспорт. Ние се насочихме към един друг бродяга, който каза, че срещу $15 на член от обществото ще ни извози досами хотела. Не забрави обаче и да подчертае, че местният обществен превоз, (по всяка вероятност държавна собственост на Общината…), оскубва по $18 на персона за абсолютно същата услуга (пазарната икономика е двигател на прогреса – а пък сивата на мен още повече ми допада; усещането да преебеш не кой друг, а самата държава е просто неописуемо). Всичко звучеше много убедително от устата на този делегиран транспортен субект и олекването на джоба с $45 беше безнадеждно неизбежно. Изчакахме още една малка групичка от възторжено крякащи на неразбираемия си език японски или китайски туристи, за да допълним скамейките в микробуса и най-после потеглихме.

40-те километра до селцето (или малкият морски градец, по-скоро) ги минахме доста неусетно, във взаимни разговори с шофьора и общуване с азиатските ни колеги. Нарочно попитах нашия “екскурзовод” от къде произлиза името на този район и той охотно ми разказа историята. Всичко датира от ерата на далечната 1770, когато всеизвестният британски мореплавател капитан Джеймс Кук открива тези брегове на Австралия. Понеже тогава часовниците не са били познати и времето се е отмервало само с “цели” дни или “луни”, наречието “whitsundays” било въведено от моряците по смисъла на някакво християнско църковно понятие. Аз отделно ще се запозная с тези подробности и допълнително ще дам разяснения по темата, защото и на мен ми стана интересна тази историческа легенда (пък може да се окаже и истина на края, знам ли…). Както и да е - на този въпрос ще се връщам по-нататък – сега да караме напред…

Една бърза справка с подходящата литература обаче, точно тук и на това място внесе доста светлина по темата и озари частичните ѝ затъмнения. С наименованието “whitsunday” и съгласно науката за вероучението, религиозните среди определят Седмата неделя след Възкресението на Христа или 50-ят ден след Великден (вероятно това е аналогичната Петдесетница, както пък ние, православните християни наричаме този голям църковен празник). Явно околните земи са били открити точно по това календарно време на годината и са именувани съгласно тези Библейски понятия. Подобни географски кътчета има доста по света – едно от тях, за което първо ми дойде на ума е т.нар. “Christmas Island” (остров Коледа или Рождество Христово), който се намира в северозападна посока над Австралия и встрани от Индонезия (на югозапад от столицата ѝ Джакарта). Подобен е случая и с “Easter Island” (остров, кръстен в името на Христовото Възкресение). Последният се намира пък в Чилийската акваториална територия и е на почти ѕ разстояние между Австралия и Южна Америка, естествено пак в полза на американците, защото е по-близо до тях. Така аз, с всичките си разяснения до тук смятам, че направих достатъчно обширен анализ на проблема с географските наименования и сега се местя обратно на нашата екскурзия, която всъщност беше и основната тема на тази моя монологична дискусия...

След още някакво известно време маршрутката ни изсипа пред входа на хотела, с препоръката непременно да си резервираме и връщането със същия човек, щото видите ли - да не би случайно да се натъкнем на другите обирджии от Общинската транспортна мрежа; сакън, бащице – ни мой така. Ето ви ги значи още едни грешни $45, потънали в небитието за обратния път до летището, но такива разходи са планирани и обикновено си влизат напълно в реда на нещата. Независимо, че официалното настаняване по принцип започва от 14:00 нататък, нас ни приеха като първи посетители на комплекса и в по-ранния час (амчи той беше полупразен, бре - за наше най-голямо щастие).

Хвърлихме набързо багажа насред стаята, изпикахме се по един път и веднага търтихме да обикаляме околностите на населеното място. Случайно разбрахме, че в градската градина до морето всяка събота се провежда някакъв панаир, който свършвал в 13:00, та хукнахме през най-голямата жега баш по права пладня да търсим това шарено тържище. Целта ни беше повечето да загубим някоя и друга излишна калория от себе си, отколкото да задоволяваме тази наша, иначе неутолима и чисто търговска страст. Доста повървяхме под палещите лъчи на слънцето, докато най-сетне пристигнахме на въпросната арена. По пътя видяхме много красиви къщи и почивни комплекси, разположени покрай бреговата ивица и по хълмовете в съседство. Хубаво място, красиво и екзотично, но пък през лятото тук ставало много топло, лепкаво и влажно - така разправят по-запознати с локалните климатични условия.

Самите сергии ние разгледахме с “бръснещ полет”, тъй като характерът на предлаганите стоки не представляваха някакъв интерес за нас. Единственото, което си купихме беше един сладолед за малкото и две кила домати за мезето на баща му. Там също проведох серия от дипломатически пазарлъци във връзка с предлаганата цена на стоката. Изпървом дъщерята поиска по $3.50 за килограм, но на връщане преговорите ми продължиха със старата (ѝ майка…), която вече кандиса на $5 за двата килограма. На края женицата любезно ме попита, дали пък случайно не съм родом от Мелбърн или поне някъде там от щата Виктория, което в тъдявашните среди било нещо като нарицателно име за стиснатост и свидливост. Обаче аз гордо ѝ заявих, че съм местен туземец от Queensland и живея само на 13 часа път с кола от тук в село Gold Coast. Тя поклати неодобрително глава, но в крайна сметка ми даде доматите (е, платих ѝ каквото ми поиска жената - не съм я измъчвал много) - какво да ѝ разправям обаче, че аз всъщност съм родом от древният и старославен град Габрово и в жилите ми тече благородническа кръв, а не туткал, както в техните. А това, само по себе си далеч не е някакъв си гол престиж без най-елементарното покритие - това вече е и диагноза с пораженията на синдром; бих го нарекъл и епидемия дори в моя частен случай, но пък женицата едва ли щеше да го проумее в правилната посока; какво ти разбира свиня от кладенчова вода...

На връщане вървяхме по крайбрежната алея, но в никой случай разстоянието не беше по-кратко. Подминахме хотела и продължихме по същия път към супермаркета, който се намира в съседство. Накупихме си някои провизии, без които оцеляването ни в суровите условия на недоимък не би било възможно: малко сиренце, олио за доматената салата, кренвирши, хлебец и след малко нападаме софрата. Записахме се за една изключително интересна морска екскурзия, на която ще отидем утре. За нея обаче ще стане на дума едва когато се върнем. След пазара в магазина, натоварени като магарета с найлоновите торбички се прибрахме в хотела. Наредихме напитките в хладилника, а остатъкът от следобеда го прекарахме под здравословното и освежително действие от ударите на бълбукащите струи в джакузито – неразделна част от басейна на комплекса. Хайде, лека да ви е нощта сега и… много ви (на)здраве! Дано се видим утре по също време, на същото място.

04.08.2013 - Малко след залеза на слънцето и още по-малко преди настъпване на законоустановеното време за сядане покрай масата по случай поредната ни вечеринка – до час, най-много два обаче, ще раздаваме пижамите за сън и разтуряме софрата, защото сме и доста изморени.

Днес беше един невероятен ден, от който останахме изключително доволни и щастливи. Макар че той започна значително по-рано от предишния, това което изживяхме и видяхме на целодневната ни екскурзия по островите напълно оправда преждевременното ни ставане от сън и засенчи неприятните му последствия. Вечерта хапнахме и сръбнахме, каквото Бог беше отредил на своите миряни и чинни поклонници, а не след дълго се размазахме и по леглата, че на всички ни очите сами се затваряха от изтощението през деня. Още докато аз се изкисвах из басейните, Даниела и Ванеса отидоха до рецепцията на хотела да запазят местата за днешната ни екскурзия. Както по-късно разбрах от тях, от многото и най-различни варианти, те бяха избрали най-продължителната и разнообразна разходка.

Сутринта станахме в 05:45, защото съгласно уговорката беше организиран транспорт от хотела до пристанището - в 06:10 дойдоха да ни вземат с един микробус, с който организаторите ни и върнаха напред до тук. След като се насъбра внушителна група от хора, натовариха ни всичките на един бързоходен кораб и се отправихме на обиколка покрай островната група - първите лъчи на слънцето едва се бяха подали иззад склоновете на местните възвишения…

Докато пътувахме, на лодката имаше подсигурени топли напитки, бисквити и курабета, с които си залъгвахме глада и разсейвахме плаването. Аз се бях качил на най-горната открита палуба и тъкмо бях прибрал видеокамерата в чантата си, когато на не съвсем далечно разстояние от нас няколко кита направиха непредсказуема и неописуема игра във водата. Независимо, че специално тези уникални кадри аз не успях да запечатам на лентата, впечатленията които оставиха у мен тези огромни обитатели на подводния животински свят бяха величествени. На няколко пъти китът изскочи с целия си исполински ръст и преметна многотонното си тяло над водата така, както една най-обикновена речна пъстърва или мряна скача да налапа някой заблуден във въздуха комар. Нашите риби из езерото често си играят по този палав начин и пляскат из водата като хвърлен камък, но гледката на този морски исполин беше буквално спираща дъха. Много, много жалко бе, че не успях да уловя мига на тази негова необикновена игра - явление, което не се среща всеки ден и за него специално се организират други екскурзии, често завършващи с неуспех (на китовете не винаги им е до такива игрички и премятания по дългото хиляди морски мили трасе на тяхната миграция). Ние сме ходили на подобна еднодневна екскурзия миналата година и действително, че видяхме малко от гърба на кита, но сравнено с това, на което днес станах неволен свидетел, впечатленията ми от тогава като че ли малко избледняват. Нямаше и да повярвам, ако някой друг ми беше разказвал на какви скокове са способни тези огромни представители на животинския дял от Природата. Малко по-нататък капитанът на корабчето забави хода си, защото се натъкнахме на друга двойка китове - майка с малкото си, явно родено по пътя, но те не бяха толкова внушителни и впечатляващи. Вероятно преди бяхме видели бащата, който се опитваше да догони близките си; или пък бягаше от тях, знам ли и аз – оная дивата китка, ако го е напъдила нещо, нищо чудно и да се крие от нея, завалията (обикновено женските, родят ли си веднъж по някое отроче и вече смятат, че повече мъжкар не им е нужен – човеците визирам тук, ама те и животните са подобни; нали сме произлезли уж от тях)...

След известно време плаване покрай островите, акостирахме на един от най-големите - населен и модерен, с много хотели, къщи за почивка и главно място за посещение от младоженци. Най-голямата мода на новобрачните двойки е веднага след сватбата си да се измъкнат за последно от бремето на предстоящия семеен живот и да изкарат няколко дни в измамен лукс и подчертан разкош със събраните парички от близките си. Голяма част от вече 22-милионното население на Австралия е зачената именно тук на това място - в края на краищата, човек като се чуди какво да прави и си няма друга работа, та какви ли не глупости му идват на акъла (да прави деца, в случая)...

От този остров Hamilton натоварихме друга група туристи и заедно с тях ни закараха на следващия, където вече спряхме за по-продължителен престой. Корабът заби нос почти в плажната ивица и по една метална рампа ние се изсипахме на брега. Е, имаше и малко газене през водата, която в сравнително ранните часове на деня беше малко хладна, но пък и далеч не чак толкова неприятна. Денят беше чудесен - слънчев и топъл, като че ли не е още зима като календарен сезон в Австралия, докато температурата на водата в акваторията на залива стои постоянно около 22°C.

Имахме на разположение около 2Ѕ часа свободно време за острова, които ние оползотворихме в разходки по плажа, игра във водата, строихме пясъчни дворци, замъци, кули и други подобни безгрижни занимания. Основният ни багаж остана на лодката, между който и видеокамерата. Пясъкът на този остров беше бял и ситен като брашно и аз се опасих, че този прах може да повреди техниката, ако с вятъра проникне вътре – за това се задоволихме само с няколкото снимки, които си направихме с малкия фотоапарат. За наше щастие водата беше спокойна като че ли пред нас не се простираше огромният и безбрежен Тих океан, ами някакво малко езерце в кой да е градски парк – “Бъбрека” до Театъра например или езерото “Ариана” в Борисовата градина. Толкова кристално чиста и прозрачна вода съм виждал да тече само от крановете на чешмите и у нас, в потоците и реките по Рила и Пирин. От единия до другия си край, бреговата ивица се простираше на дължина от 7 км, но ние не обходихме цялото ѝ протежение. Независимо че водата не беше безумно ледено студена, аз ограничих намокрянето си само до чатала и колкото да се изпикая, с което засвидетелствах своя принос към покачване на нивото в Световния океан, докато Даниела като по-изтънчена натура се кри из драките за подобната си физиологична процедура; малкото обаче се стиска и пика официално в тоалетната - чак когато ни натовариха обратно на кораба. Макар че сутрешните лъчи на слънцето са уж по-благоприятни и не чак толкова палещи, аз успях да изгоря и да се опека като мамул на скара. С всичкото това престоят ни на острова приключи и се отправихме към следващия по маршрута…

След около час плаване през синкаво-зелената вода на Пасифика ни изсипаха на остров “Daydream” (в буквален превод – дневен сън, мечта или нещо подобно), който беше малък (около 1100 м дълъг на 400 м в най-широката си част) и на практика целият беше зает от модерен хотелски комплекс, с басейни, джакузита, изкуствени водопади, езера с истински тропически риби и дори акули. От организираната екскурзия ни се полагаха ваучери за обяд, които ние използвахме в едно кафене и сплашихме глада с по някой сандвич, бира и пасти. От там поехме по една пътека през гората по цялата дължина на острова и се озовахме в другия му край. Долу под нас се разкриваха рядко срещани и невероятно красиви гледки, каквито само по картинките на списанията могат да се видят. След около половин час прецапахме гората и се намерихме в луксозната обстановка на хотелския комплекс. Там дори имаше безплатен Интернет, обаче аз не си знаех наизуст паролите и не успях да изпратя своите далечни поздрави до отделни близки и роднини точно от тази, толкова екзотична част на света. Поразходихме се малко из района, поцъкахме с езици, гледахме рибите как плуваха в аквариумите на открито и денят ни завърши в топлата вода на джакузито (в Австралия тези водни процедури се наричат “спа”, идващо от spa; спомням си, че това наименование е станало популярно дори вече и в България, докато “джакузи” мисля, че е американският им аналог). Водата в басейна беше смразяващо хладна и вероятно беше въпрос на свикване, обаче бълбукащите на открито вани предлагаха комфорта на 35-градусовата топлина и ние с радост прекарахме по-голямата част от времето си вътре в тях. Привечер излязохме да изсъхнем под залязващите и оскъдни лъчи на слънцето, полежахме малко по шезлонгите, вперили поглед в необятната морска шир и не след дълго сирената за качване на лодката наруши идилията и спокойствието ни.