… Следващият, ден 11-ти на студения и зимен Януари (пардон – в Австралия е точно обратното). Вместо обаче стрелките на часовника да показват 06:30, когато всички ние трябваше да станем от сън, за да отидем на 40 км от тук в друго едно подобно селище заради благородната цел да нахраним гладните делфини, сега часът дори подминава 09:40, когато едва започнахме да се надигаме изпод чергите, образно казано. Снощи нашите приятели дойдоха към 18:30 и с тях си направихме едно превъзходно парти, което продължи до късно през нощта (до рано сутринта, всъщност), поради които обективни и субективни причини не успяхме да се събудим навреме и така това мероприятие с храненето на делфинчетата се отложи за утре. Аз тъкмо си взех сутрешната доза чорбица с много лимон и… ах, да ме прости Господ, че прегреших с две препечени филийки хляб + тлъста буца сирене (естествено овче и много българско – от най-мазното и вероятно все още достатъчно радиоактивно, след Чернобилската малка “авария”, за каквато комунягите ни представяха въпросната апокалиптична катастрофа, случила се през Април на далечната 1986; бял ден да не видят дано, само заради тази им лъжа – за всичко останало си има Господ, на чиято правота и справедлив съд всички ние смирено се осланяме). Изчаквам търпеливо малкото да си изяде попарата от някакъв местен талаш, примесен с кравешко мляко и майка му да изпие ритуалното си кафе, след което излизаме триумфално за посещение на плажа (който се намира само на някакви си 300 м от нас). Приятелите ни тъкмо се обадиха, че ще дойдат да ни вземат и заедно с тях ще вървим на някъде. Те са по-ранобудни от нас, въпреки че снощи се черпихме на равни начала – незнайно защо, но аз сабалам не можах да си отлепя главата от възглавницата, може би вчерашната борба с вълните ме поизтощи малко, но сега съм вече свеж като градински бурен...

Продължавам си мисълта от снощи, която бе прекъсната брутално поради пристигането на гостите ни. Говорех ви нещо за моята работа, по-точно за бъдещата и съвсем неизвестна за сега. Онзи ден (във вторник вечерта, след работа) аз се озовах в домът на бъдещия ми работодател. А той ме посрещна бос и гол, само по едни шорти; жена му също (е, връз нея си имаше малко повечко дрешки, докато можеше да бъде и точно обратното, все пак…). Седнахме всички на терасата за лаф-моабет, подплатен с по няколко бири. Ето, това вече за мене остава като истински еталон на интервю за работа –на такива мога да се явявам безпрепятствено всеки ден, ако трябва. Човекът ме беше поканил на вечеря, като междувременно продискутирахме бъдещите ни планове, стратегия и тактика на действия. Остана уговорката, аз час по-скоро да приключа ангажиментите си със сегашния шеф, който непрестанно измисля все по-нови и още по-различни неща за правене и да се местя при другия…

И тъй като на това място вчера аз отново спрях внезапно поради пристигането на нашите приятели, довършвам изречението си вече днес – 12.01.2014, неделя; ранна морска утрин. След изпиване на ритуалните кафета и задължителната суетня около този процес, нарамихме кърпи, чанти, плажни кремове, шишета с вода и друга покъщнина, за да се отправим на кратка пешеходна разходка по брега на океана. Вървяхме до някъде, къпахме се из водата, скачахме по вълните като въртоглави и всичко беше много весело. Назад пътешествието ни се проведе при подобна програма, след което се прибрахме у нас да обядваме. Веднага след това пак излязохме и обиколихме всички възможни басейни на комплекса, във всеки един от които се изкисвахме като тюлени. Влизахме и в откритото джакузи (по австралийски думата е spa - “спа”, без да знам каква е разликата с другото наименование). След всичко пак хукнахме по плажа, а на връщане отново минахме през басейните. Така търпеливо изчакахме падането на здрача и настъпването на ракиеното време. Настъргахме салатите, разхвърляхме паниците и се курдисахме около четвъртитата маса. Моабетът ни отново се отплесна до полунощ, когато нашите приятели си тръгнаха за къмпинга и палатката, а ние легнахме веднага, след като ги изпратихме да си вървят. Онази нощ се изля един опустошителен дъжд, но на сутринта се беше облещило тропическото слънце, та нямаше даже и помен от потопа. Нощес времето също се освежи от няколко по-леки превалявания, но сега (06:30) гледам през прозореца, че е напекло и денят обещава да бъде топъл и приятен. Нашият престой в този апартамент е към своя край – след няколко часа ще се местим в друг, по-малък, защото такива бяха условията на евтините резервации. Фактически престоят ни щеше да бъде само за 3 нощи, считано от довечера, но ние го поразширихме малко с тези допълнителни нощувки, срещу съответното доплащане, естествено. Приятелите ни си тръгват днес обратно за Бризбън, а ние оставаме тук до сряда. “Ние” всъщност, не е най-точното понятие за случая, защото пък “Аз” поемам назад още във вторник на ранина, с оглед да пристигна сравнително навреме за работния ден (ако тръгна от тук в 04:30, надявам се до 08:00 да започна работа; но даже и да закъснея малко, това няма да наруши кой знае колко чувствително закономерния и неизбежен фалит на предприятието). По собствена инициатива си съкратих почивката, за да приключа с поставената от стария ми шеф задача и колкото е възможно по-скоро да се местя при новия. Нямам още ясната представа какъв ще бъде механизма на това мое преструктуриране и глобална маневра, но ще приема новите условия (каквито и да са те…) като моя единствена алтернатива с цел оставането ми на работа изобщо - хем заради отстоянието на новото работно място до дома (макар че ще ходя с колата, все пак това е в очертанията на съседен нам квартал), така както и поради характера на самата дейност, за каквато аз само съм си мечтал. Всички тези условности, събрани накуп определиха траекторията и посоката на следващата ми съвсем не маловажна стъпка в живота, силно надявайки се тя да бъде в известна степен по-успешна и целенасочена от досегашните ми отчаяни и хаотични движения - въртеливо-постъпателни, като на детски пумпал.

По този начин разказът за настоящата ми и предстояща служебна ангажираност и трудова повинност завърши, макар и без окончателния си край, защото и аз самият не го знам какъв ще бъде. Като се върна на работа, вероятно ще стане ясно кога горе-долу ще приключа с това, с което се занимавам в момента. С особено нетърпение и подчертан интерес ще очаквам офертата и на бъдещия си шеф, който се надявам да бъде значително по-щедър от досегашния. Много ми се иска всичко това да не е само една чудна “приказка от 1001 нощ”, но наред с всичките си наивни мечти и надежди, храня и известна доза тъмни съмнения, защото: чак толкова хубаво, бива ли всичко да бъде и баш на мен ли пък ще вземе да се случи, познавайки се вече какъв Марко Тотев съм?! Но знае ли човек, може и да ми е дошло времето най-после за изправянето на крака и отръскването от калта (не че до сега съм лазил в помията, но все пак). Така всички ние оставаме в очакване на следващата серия от новини, единствено с голите си надежди и Божии молитви, че те ще бъдат добри. Това вече много скоро ще се разбере. А сега се местя на почивката, за да не превръщам разказа си в работен доклад или бизнес план…

Нямаме още идеи за прекарването на днешния ден – първо трябва да се преместим на новото място, след което ще набележим действията си. Апартаментчето определено ще бъде в същия комплекс, като не е изключено то дори да се намира и в съседния блок. Като се разбудят момите от рецепцията, ще отида да се срещна с тях и ще се уговорим. После пак ще обикаляме безкрайните плажове. За утре сме се нагласили да храним делфините в един залив, където по крайбрежието има подобно малко селище и което отстои от нашето на около 40 км. До там ще отидем с колата, а после може да се прехвърлим на острова с баржата, че да си направим плажа за деня на малко по-различно и напълно ново място. Във вторник, когато аз си тръгвам за към нас, Даниела ще заведе малкото на организирана екскурзия по доста от забележителностите на този остров и те там ще изкарат целия ден до късния следобед. В сряда издават инвентара и ще се приберат привечер. Независимо че Дани е в отпуск, от работата вчера ѝ се обадиха за едно нощно дежурство в петък срещу събота, което тя не можа да откаже. Ние в събота вечерта пък сме на грандиозно градинско увеселение у бачо Гьорги и неговото Данче. Същият ден с Ванеса сме на урок и на път ще се отбием да оставим майка ѝ да помага на Йорданка за софрата, а ние от там ще продължим за музикалното студио на учителката. Вечерта ще се върнем у тях направо за моабета и най-вероятно ще спим там. За по-насетне не смея да градя пясъчните си кули, защото постоянно повяват разни бури и урагани, та ми ги събарят. За сега това е всичко, което никак не беше малко. Своевременно ще продължа до пълното изясняване на случая…

13.01.2013 – Този ден е последен като курортно преживяване специално за мен. Малко преди да седнем с Даниела на прощалната ни морска вечеря, с няколко думи ще хвърля един наръч словесни щрихи и кадри от нашата наситена програма, която имахме заедно с нея през последните ден-два. Първото нещо, което ни се случи беше в неделя сутринта, когато се прехвърлихме в друг апартамент – този път едностаен и значително по-малък от предишния, но за сметка на размера пък е много по-уютен и удобен. За нас това е най-малката грижа, за която имаме да се тревожим – само заради едното спане през нощта можеше и в някоя барака да ни настанят. Поначало ние бяхме привлечени от изключително ниската цена на нощувките – нещо като $140 или $160 за трите вечери, което наистина е смешно евтино, отнесено по ценоразписите на останалите стоки и услуги в Западния свят. За нас с Дани е двойната спалня, докато Ванеса се разполага на разтегателния диван в хола. Иначе моабетите ни се извършват “кбта вечер” на просторната тераса, който ритуал ужасно много ми напомня за традиционните разливки на мастика с незабравимият наш чичо Мишо (Бог да го прости), на балкона у Адо и кака Митка в Несебърското им апартаментче. Такива ярки спомени имам от онези времена, че просто не знам с колко склероза трябва да се “заразя”, та да забравя всичко и всички от тогава – да чукам на дърво, дано поне да е малко по-нататък.

Докато чакахме да ни прехвърлят от едното място в другото, нашите приятели дойдоха да си вземат “довиждане” с нас, да изпием по едно сабалешно кафе и да се поплацикаме за последно из басейните. Те рано-рано си събраха палатката, а предната вечер и с тях проведохме едно кратко тържество по случай отпътуването им за комфорта на домашния уют. Следобеда ние с Даниела и Ванеса се разхождахме из района, обядвахме в един клуб с разни противни и скъпи храни, половината от които хартисаха по чиниите, та ни дадоха една пластмасова кутия, за да си отнесем остатъците им в къщи. С една част от тези отпадъчни продукти, аз вечерта си направих салата за аперитива, докато Дани и малката ометоха разните мръвчици, скаридки и други малки октоподчета. От нашите приятели остана една купа картофена салата, която след малко ще подобря с няколко големи лъжици магазинска майонеза и така ще си покарам пък тазвечерната глътка.

Не че е толкова важно, но все пак да спомена, дето новото ни курортно жилище се оказа в същия блок, само че в първия му вход. Грабнахме на ръце по няколко торби и чанти, с което ритуалите по преместването ни приключиха бързо и невредимо. Заредихме хладилника и веднага започнахме да се наслаждаваме на новата обстановка. Този апартамент се намира в непосредствена близост до единият от четирите басейна на комплекса. От ранни зори до късен мрак там вият и пищят деца, шумът от които вероятно се чува и в съседните колиби даже. Този факт мен не ме дразни особено много, както например Даниела – това, от което аз се взривявам обаче е почти ежеминутното тряскане на вратите. Мръсни и нахални хлапетии! – да взема една неокастрена гьостерица, че да я налагам по малките им мокри задничета, та хубавичко да ме запомнят. Как пък немб ни едно малко келешче от цялата им сюрия дечурлига, което да хване дръжката на вратата както се полага, па да си я отвори като хората, след което да я придържа с ръка и внимателно да я затвори след себе си - а не да чака на пружините да му свършат тази работа. Стотици пъти на ден: тряс-тряс, тряс-тряс! Та не ни стигат дечурлигата, ами и родителите им са същите като тях – мундари и букчии. Бесен съм и гневен – полудйх!!!

Иначе остатъкът ни от деня премина по плажа, из басейните и бълбукащите водни струи на джакузито. Снощи вечеряхме набързо и си легнахме, защото тази заран трябваше да ставаме много рано. С помощта на телефонната аларма скочихме още в 06:30, малко след което се отправихме към едно съседно селище на 40 км от тук, за да се срещнем с два местни делфина, които имахме удоволствието и да храним със собствените си ръце. На всички раздадоха по една малка кофичка с по една още по-малка рибка на дъното, която всеки един от нас трябваше да сложи в устата на вечно гладните животни, а те с най-голямата си охота да я погълнат почти мигновено. Опашката с подобни мераклии и ентусиасти се състоеше от поне 100 човека във възрастовата граница между едномесечни бебета и многогодишни старци в инвалидни колички. Цялата тази шарения от всякакъв народ чакаше най-чинно да дойде редът на всеки индивидуално и веселбата беше голяма. На края доплуваха и самите делфини – 35-годишна майка с 3-годишното си делфинче, което не се отдели от нея нито за миг – като залепено с хелметекс ѝ беше за корема. Храненето на тези интелигентни морски обитатели беше много забавна дейност, но аз се въздържах от тая атракция –за сметка на това направих няколко снимки на Ванеса и Дани, които по-усърдно и ентусиазирано се занимаваха с тази процедура. За зяпачите и фотографи като мен входът беше само $5, докато пък онези, които хранеха делфините платиха по $10. Нямам представа колко риба ометоха тез големи и умни морски животинки, но на тръгване викам на една от разпоредителките: “Виж, рекох, госпожа! Аз съм безработен и усилено си търся работа. Намерете ми един костюм да приличам на тюлен или на делфин, облечете ме в него и аз ще се въргалям из тинята, вместо тези нещастни делфинчета. Единственото ми условие обаче е, да не ми подхвърляте тези вмирисани хамсии и скумрии, ами да ме захранвате с кюфтета и кебапчета, а пък аз ще правя всякакви циркаджилъци и маймунджилъци на посетителите!” Падна голям смях и ми казаха да си оставя резюмето за всеки случай при тях – с костюма проблеми нямало да има, щото такива се намират тъдява, но пък с кюфтетата и кебапчетата щели да видят голям зор…

От този импровизиран делфинариум се прибрахме в къщи, за да слеем закуската с обяда и пак хукнахме по разходки и басейни. Напред вече окончателно смих солта и хлора от себе си, облякох си чисти дрешки и вчесан “на бретон” очаквам официална покана за присъединяването ми към софрата. Следобеда наложих едни вратни пържолки с много мерудии и подправки, които довечера ще изпечем на барбекюто или ще опържим в тигана на печката, ако много ни домързи да слизаме до долу. Аз утре ставам в 04:30 и поемам към нас, за да отида директно на работа. От сега нататък не само дните, ами всеки отделен час ще носи своята доза неизвестност, новости и надежди, за всичко което ще ви държа в строга “съпричастност”. А сега се местя на терасата – омесил съм едни прости варени картофи с много лук и малко майонеза за собствена заблуда, че последните са влезли в ролята си на руска салата. Всичко това ще смия с няколко капки уиски, защото водката ми най-неочаквано свърши – много гърла, а цивката само една; геран да беше, щеше да пресъхне. Веднага след като изписах думата “геран” се сетих, че така си бяхме кръстили фирмата с моя приятел Геро, Бог да го прости: Събирателно Дружество “ГЕРАН”, зад което име се криеше дълбоко многозначие, едно от които бяха началните срички на имената ни - ГЕРасим и АНгел. Имахме ограничена отговорност, но пък бяхме с неограничени правомощия и възможности, бидейки млади и наивни. А сега след нас останаха единствено само спомените – колко жалко и несправедливо е устроен този наш шибан живот, по дяволите (мамка му! – имах предвид)…

17.01.2013 – Петък е, Антонов ден – късно след вечеря и малко преди лягане. Напоследък светиите изсипаха даровете си в поразплетената ни кошница и просто сърце не ми дава да отмина всичко това с мълчание. Независимо, че съм доста изморен и очите ми вече сами се затварят, ще нахвърлям щрихите на изминалата седмица, откакто си тръгнах от морето и курорта.

Това беше във вторник и много рано сутринта – станах в 04:30 и веднага поех. Пътищата по това време на денонощието са безлюдни, но пък като се развидели след около час-час и нещо, имах чувството че всички маймуни са бяха струпали на пътя. Пътуването ми протече гладко, безаварийно и “мазно” (особено след като налях и половин туба масло в двигателя на колата; преди няколко дни установих, че “щеката” е пак суха и ако там изобщо е имало някакво “олио”, то е било само по дъното на картера и колкото се е оцеждало от буталата). Бях си взел едно шише с вода – ако много ми се доспи, да се поливам отгоре, че да ми мине. Докато карах, без да искам обаче го излях на седалката, та гъзът ми не само беше вир-вода мокър, ами и джвакаше като гумен цървул в прясно изсрана оборска тор. Известно нарушение в рутинното ми шофиране настъпи едва, когато на хоризонта се облещи и огромното огнено кълбо на слънцето – срещу заслепяването му не помагат ни слънчеви очила, нито сенници, нито нищо. Подобно е положението и по време на здрач, когато същата кървавочервена топка пада ниско без да има почти никаква преграда под формата на хълм, възвишение или планина, които да спрат ослепителните лъчи на това естествено светило. Скоро не бях карал в такива некомфортни условия и това действително, че не ми хареса много. Малко преди Бризбън вече ме хвана хаотичният и неконтролируем трафик на влизане в града. Въпреки, че аз минавам по околовръстна магистрала, подстъпите към големия столичен град се задръстват в сутрешните пикови часове – отново подобно на вечерните. На едно място зареждах с бензин, пиках, измих се и около 08:30 вече бях на работното си място.

Дейността ми продължи със същото темпо, все едно че никога не бях спирал да работя. Непрекъснато има по нещо да преправям, моделирам, скъсявам-удължавам, докато на края не се получи желаният от моя чорбаджия вид на проклетата му вече машина – все пореден и винаги предпоследен, “разширен” вариант на основния идеен проект. Тези дни баят ми се увидяха, защото обикновено сутрин започвам в 07:00 и вечер до 17:30 не мръдвам от стола си - с изключение само на ставането за естествените ми понужди.

Още по време на почивката, нашите приятели споменаха, че заедно с едни други общи познати са си запазили места в някакъв къмпинг – този път на юг от нас. След седмица се пада Денят на Австралия и отново се подрежда серията от поредни почивни дни. Ваканцията на Ванеса продължава и ние с Дани решихме да отидем на още една малка почивка. Така аз на другия ден взех последното възможно свободно бунгало и следващият петък пък се отправяме надолу. Тръгна ни нещо само на почивки през тази Нова година, ама де да видим на къде ще избие всичкото това хайлазуване…

Независимо, че до този момент аз бях изцяло зает и вероятно доста всеотдайно посветен на сегашната ми работа, дълбоко в себе си тая едни други надежди и мераци, които в последно време не ми дават мира и нито миг покой. Както вече бях споменал, паралелно с настоящите ми и ежедневни задължения, аз движа и един съвсем страничен въпрос за започване на друга работа, от което би трябвало да се очаква много (но все пак умерено…). Човекът, с когото имам уговорки и уверения каза, че ще ми се обади когато стане готов и веднага се местя при него. Като мина вторника, дойде и срядата - а от него нямах нито вест, ни кост. За собствено успокоение на духа му се обадих аз и под формата на загриженост, с най-приятелски чувства го попитах до къде е докарал нещата по създаването на компанията си. Оказа се, че в момента той оборудва офисите, инсталира компютрите и се разбрахме в най-къс срок, до около няколко дни ние пак да се чуем с последните сведения един за друг. Той знае, че тази седмица и аз съм зает, стремейки се по най-бързия възможен начин окончателно да приключа със започнатото на сегашната си работна позиция.

Дните се изнизаха неусетно – аз във вторник бях сам, но в сряда вече и моите моми се прибраха; останали много доволни от екскурзията им до острова. Водили ги по интересни и уникални места, където природната красота е неповторима. В повечето от времето аз бях на работа, Даниела се занимава с домакинството, а малкото ужким учи за изпитите си и свири. Така дойде и днешният, петъчен ден, когато зорът ми прехвърли всякакви нормални човешки граници. По машината има още много работа, за която шефът ми не е подготвен – главно финансово (както всички шефове по света, на които единствената цел е крайната, без да се взема под внимание как ще се стигне до нея). Понеже всичко много се бърза, разбрахме се утре (макар че е събота) аз да отида до офиса и да поработя още малко, за да видим до къде ще може да се докара цялостния проект. Приех идеята с възможно най-голямата си неохота и добре прикрита под маската на лицемерието неприязън…

Това, което ме накара да се съглася на тази отчаяна стъпка обаче е съвсем друго. Малко преди края на днешния работен ден ми се обади другия човек, че вече е почти готов и иска от другата седмица да започваме съвместната си проектантска дейност. Докладва ми, че са инсталирали чертожната програма и иска да ме свърже с техническите лица, които за в бъдеще ще отговарят за електронната поддръжка на фирмата – това са главно компютрите, но наред с това и всички софтуерни продукти, инсталирани в тях. Тази среща вероятно ще стане във вторник, а може би още в понеделник, следващата седмица. Тенденцията е през тези няколко дни да се уточнят всички технически подробности и след Денят на Австралия да започнем истинската си работа. Все още не знам срещу какви пари ще се главя за чирак, но във всички случаи ще бъдат по-добри от сегашните. Отделно от всичко, аз поставям на по-челни позиции по-добрата перспектива - започването ми “от нула” и по съвсем правилният начин винаги е бил мое предпочитание пред това, да ме спуснат някъде с парашут и да заваря каша, с която трябва да се боря, да плувам в нея, че пък и да оцелея на всичкото отгоре. Както казах и преди – от сега нататък всеки ден ще носи по някаква голяма изненада, някаква новост и вероятно по нещо, за което ние само сме си мислили и мечтали, без да знаем нито кога, нито пък как ще се осъществи…

22.01.2013 – Минаха няколко празнични дни на лична тревога и тягостно очакване. Изтърколиха се януарските именни дни, изредихме всичките светии от Библията, в чиято чест възторжено вдигахме тостове и наздравици, с които добронамерени жестове славихме Бога, почитайки в същото време и живи, и умрели. Дните се нижеха един след друг, неусетно бързо и осезателно изморително. Колкото повече наближаваше неизбежният ми край, толкова по-много работа имах в завода. В последните седмици работих по 11-12 часа дневно – единствените мои развлечения бяха карането на велосипеда до там и обратно, както и удоволствието все пак от самата дейност, с която се занимавах. Дълбоко в себе си знаех, че това е краят, но виждах вече пред себе си и лъчът на съвсем новото начало…

Стигна се до там, че поради големия зор, аз в събота ходих да посвърша още нещо и да отхвърля поне малко от непрекъснато прииждащата на талази служебна работа. През деня Ванеса имаше урок с учителката, докато сутринта Даниела малко поспа след петъчната си нощна смяна. Прибрах се в ранния следобед и веднага започнахме да се стягаме за гости – нали вечерта щяхме да ходим пък у бачо Гьорги. Даниела направи едни вити банички, за да не отиваме с празни ръце и към 17:00 излязохме от нас.

Самото тържество премина по невероятно весел и шумен начин, със силна музика до пръсване на ушната мида (или до скъсване фуниите на тонколоните – което издържи по-дълго и до когато…); заливахме квартала с етническите си песни и танци на народите, дорде на края, съвсем изневиделица и някак си от тъмнината, не се появи и задължителният в подобни случаи на пиянски оргии полицейски патрул. Хората излязоха разбрани и с една паничка еклери (домашно производство), няколко заучени фрази от рода на “Виноват, другарю старшина!” и обещанията, че ще намалим децибелите ние успяхме да се преборим с бранниците на реда, законността и спокойствието на гражданското общество. Като си заминаха обаче униформените и нас пак ни се оттулиха гърлата. Вечеринката ни свърши на зазоряване – всички гости си тръгнаха, а ние с Даниела преспахме у Жорови...

На другия ден започна голямото дояждане (и допиване…) на изобилието от блюда, които не можаха да се оползотворят предишната нощ. Янкови останаха да спят у Мариана и Бранко, които живеят в непосредствена близост. За да слеем закъснялата закуска с подранилия обед дойдоха и те, та моабетът продължи и на дневна светлина. Разотидохме си едва привечер и ние още щом си влязохме през портата у нас, направо легнахме макар че беше едва 17:30. Нямах сили ни за компютри, нито за телефони, ни за каквито и да са били други комуникации.

Работата ми на следващия ден продължи със същия интензитет и напрежение. Даниела си беше в къщи – последният ден от едномесечната ѝ годишна отпуска. Едва във вторник по някое време през деня ми се обади новият чорбаджия със скромната си оферта. Отначало започна да ме мъчи да му работя за едни дребни пари на час, но след моя категоричен отговор, че това е обидно ниска сума за вида и характера на работа, която ще се изисква от мен, стрелката на кантара се установи на малко по-прилична и приемлива почасова тарифна ставка (тази заплата също не е много престижна, като се има предвид, че преди време съм заработвал значително повечко средства - които практически пък допринесоха за по-бързото изплащане на къщите, но това за сега ще остане като допълнителна тема за размисъл). Стана ясно, че този човек е сериозен и има определени намерения да работим заедно, което пък мен някак си ме поласка и аз бързо-бързо забравих за парите. Разбрахме се да се срещнем отново и да продължим преговорите си…

На това място вече снощи много ми се доспа и затворих страницата на дневника, за да я отворя отново веднага на следващото утро. Думата “утро” сама по себе си звучи ведро и някак си създава представи за свежа и разкошна сутрин. Добре ама сега навън е мрачно, облачно – снощи преваля и малко дъжд, но при нас изобщо не можа да дойде онзи същия потоп, който беше ударил в селото на Нени миналата вечер (а ние тук също имаме нужда от напояване с повечко водица, но за предпочитане е последната да не минава през водомера, а да ни я изпрати дядо Господ от небето). Неничко разправя, че през деня температурите там надхвърлят 42°C и работата им е доста затормозена. Големите жеги пък предизвикват обилни тропически валежи и гръмотевични бури. Онази нощ са останали без ток за повече от 3 часа (при това без да са били на режим). Прогнозите на синоптиците са мрачни и дъждовни, но все пак валежите са летни и стихийни. Току-що даже получих съобщение от един участник в предстоящата ни къмпингарска екскурзия с въпрос дали ще се отказваме от ходенето. Нас дъждовете не ни притесняват особено, обаче тези с палатките са под сериозен въпрос и стрес. Но ако видим голям зор, ще се натъпчем всичките в нашето бунгало – само дано не закъсаме откъм мезето и напитките, на другото ще му намерим колая.

Като стана дума напред за Нени, та се сетих да предам една негова голяма радост. Наред с всичко, което учи за момента по неговият “електричарски” занаят, има голямата вероятност паралелно с това той да изкара още една диплома (с допълнителен курс на обучение), за да има две специалности. Аз снощи много горещо насърчих начинанието му и се зарадвах на тези негови мераци и стремежи (защо обаче последните не се проявиха 15 години по-рано, когато също му приказвах кое колко е важно, а пък той ми викаше, че нищо не съм разбирал и нищо не съм знаел от това как били ставали нещата; майка му само да щракнела с пръст и щяла да му намери работа при нея, без дори да учи и без да знае науките - особено пък математиката…). В същото време и Меган онзи ден излезе с прекрасните си новини, че е приета в Университета за специалност, която тя най-много била искала (не знам какъв точно ѝ е меракът, ама май щяла да учи нещо медицинско, подобно наша кака Дана; чувам ги че си говорят двете по тези въпроси, но аз не им разбирам на приказките; за мен са важни крайните резултати, а щом като те са добри, значи всичко останало е добро без да ме интересуват подробностите).

Аз всъщност седнах с намеренията да ви занимавам с моята работа, но ето че пак се отплеснах със странични въпроси и вероятно отегчих читателя с личните си драми. Даниела току-що замина на работа, малкото още спи, а аз междувременно очаквам да ми се обади новият работодател, че да се разберем кога ще се видим днес (и дали…), за да поставим началото на нещо уж по-голямо и крупно. Дано има сили и възможности този човек да се закрепи на повърхността в тези иначе трудни времена и години, защото ако това действително стане, тогава пред мен този път ще е застанала една наистина много бляскава перспектива и силно осветена, широколентова магистрала – от онези, дето единствен наш безсмертний Бойко Борисов ги строи наляво и надясно, та стана пословичен с тях и известен в цял свят вече...

Снощи стигнах до там, където направихме пазарлъка с въпросния човек, съобщавайки по телефона бъдещата ми заплата. Голяма или малка, за сега поне си оставам на местна почва, без да ми се налагат идиотските и хаотични пътувания по пътищата на “родината”, пред които бях неминуемо изправен, ако не се беше отворила тази конкретна възможност. Напоследък се забелязва едно постепенно раздвижване в дълбочинните слоеве на пазара, но все още сме далеч от някакъв технически “бум” за излизане от кризата. Даже за вторник имам насрочено официално интервю във връзка с някаква принципна работа в Бризбън, което най-вероятно аз за сега ще откажа или ще отложа за по-спокойни времена. Мястото на новия цех е в близък нам квартал – с татко преди години от там купихме дъските и материалите за бунгалото в двора. Като разстояние до нас е около 15-20 км, но за жалост не е много подходящ маршрут за отиване и връщане с колелото – едно, че е малко далечко да въртя педалите по толкова километри на ден и второ, че за да се стигне до там се излиза на оживени пътни артерии и дори на аутобана, който свързва Бризбън със Сидней. Така че с колоездачните ми тренировки за сега приключвам, но пък ще си ги правя след работа.

Така във вторник аз пак се срещнах с бъдещия си чорбаджия – отново ходих до тях, където на спокойствие обсъдихме някои въпроси по чертожната програма. Наред с всички, там беше и дъщеря му (на годините на Нени), та се запознах и с нея. Иначе въпросният човек е от италианско потекло (баща италианец и англоговореща майка), но самият той не знае “бащиният” си език (е, ако беше “майчин”, щеше да е друга работа). Иначе на години изглежда малко по-млад от мен – той има и син на 14. В същото време обаче живее с едно “русо коте”, което вероятно е под годините на дъщеря му и което се явява съдружник в общата им фирма. Доколкото разбирам от бизнес мениджмънт и такива отношения, тя ще отговаря за финансовата страна на компанията, защото за да ми отпусне по-голямата заплата, сайбията първо се допита до нея (аман пък вече от женки, дето си стискат портмонето между кълките). За сега уговорката е работният ми ден да се състои от 8 часа, при който разчет е съгласувана и почасовата ми тарифа. А пък това наистина е вече всичко, което знам по този въпрос. Каквото има да става, то ще бъде от този миг насетне, но за сега пред себе си единствено виждам да лежи трепетът на неизвестността. Аз до сега умишлено не споделях всичките свои терзания и подобни въжделения, защото нямаше да мога да ги предам устно така, както това правя върху листа хартия. Чакам обаждане, чакам някакво пробуждане – въобще, чакам все едни големи работи, но де да видим…

Разбира се моят, започнат още лани, но продължаващ и понастоящем репортаж ще продължи обновлението си и от къмпинга, за където тръгваме утре – веднага, след като Даниела си дойде от работа. Ще приготвим багажа от днес и в последния момент ще нахвърляме всичко в багажника. До мястото имаме около час-час и нещо пътуване с колата, а вече там на място ще правим нови планове според обстановката и климатичната ситуация за момента. А вие ли? – ами на вас отново се пада честта, търпеливо да изчакате следващите сценки на голямото житейско театро, което се играе на живо пред огромна публика, в още по-огромна зала, на една безкрайна сцена без маски, грим, декори и дори без излишни антракти; ту под ослепителните и ярки бяло/зелени/червени лъчи на прожекторите, ту пък потънало в безлунната понявга и непрогледна тъма на безкрайната нощ…

25.01.2013 – Къмпинг “Broken Head” в съседния нам щат, току на брега на безбрежния океан и само на 90 км от дома (за по-разбиращите английски език отворковци пояснявам, че буквалният превод “счупена/пукната глава или тиква” не е най-точното определение на въпросното място; по-скоро това е дефиниция за устието на вливащата се наблизо река, всред верига от камънаци навътре от сушата, които наподобяват натрошени на дребно скали и най-често са резултат от застинали преди милиони години вулкани). Успах се малко тази сутрин – вече е 07:30, а съгласно часовниците в местния географски и часови пояс е дори 08:30. След прекрасната вечер (и нощ…), която имахме снощи на една малка масичка между двете палатки на нашите приятели, утрото ни посрещна мокро и навъсено. Вчера от нас тръгнахме под ударите на проливен дъжд, който по средата на пътя уж спря и дори измежду облаците за малко се подаде и слънцето. Действително, че до самия му залез беше много приятно и тихо, което ни даде повод за заблуждение, че времето до края на нашата почивка ще бъде все такова. А пък то, напротив: досущ същото си е, точно каквото синоптиците ни го предсказаха по телевизията и от няколко дни насам постоянно тръбят, че се очакват повсеместни валежи, а на отделни места дори и обилни. Разбира се нас тези техни прогнози не ни притесняват, защото сме “под покрив”, но за всички останали, които са на палатки, дъждът едва ли е най-приятното им усещане. Едните ни приятели са стари къмпингари и като такива се явяват добре калени във всякакви климатични ситуации, свикнали са с непривлекателните понявга природни условия и търпят на влага. Обаче другата двойка са едва прохождащи в тези романтични начинания новаци и вероятно булчето ще бъде малко поразочаровано от изсипващата се на порции вода от небето. Всички обаче са екипирани с такива палатки, за каквито човек може само да си мечтае – дори навремето чехи, поляци и германци по Черноморието нямаха такива удобства и комфорт в техните шатри, които ние простосмъртните и бедни мераклии купувахме от тях с най-голяма охота. Големи, високи и просторни – с всевъзможни мрежички, прозорчета, джобчета и т.н.; рейките им не са метални и далеч не тежат толкова, че да отпорят дъното от багажника на “Москвича”, ами са едни такива тънки почти като клечки за зъби, направени от някаква специална пластмаса или фибростъкло. Самият плат отгоре не е груб брезент, от какъвто правеха войнишките палатки във фабрика “Петър Падалски” - Габрово, а е някакъв тънък и сравнително здрав шушляк – лек и фееричен като булчински воал, стига наоколо да няма огън или пък да не би случайно да се окажеш пушач. Тогава всяка малка, почти невидима искрица, хвръкнала случайно от пукащите дърва в огнището предизвиква идеално равни и доста по-големи от самата нея дупки в найлона, чиито повреди обаче са непоправими.

От съседните шатри и каравани взе да намирисва на пържен лук с бекон и яйца – любима храна за закуска на австралийците, но в случая не отричам, че и аз самият обожавам това ястие. Всички са оборудвани с газови котлони на пропан-бутан – допотопните примуси на светилна газ отдавна са заминали по магазините за антични предмети или се въргалят някъде из рафтовете на музеите. Освен на палатки, тук има и много хора дошли с каравани, за които дори и снегът не би бил някаква сериозна пречка или причина за лошо настроение. Дечурлигата вече закусиха и се раздвижиха из района на къмпинга – започнаха да се гонят из локвите, да се рият в калта и да се състезават кой с каквото превозно средство са му донесли родителите от къщи (колелета, ролери, тротинетки и т.н.), а тези които си нямат нищо завалийчетата, само тичат подире им, скандират и вият неистово, единствено умножавайки шума и врявата около тях. Денят въобще не обещава посещение на плажа и съответното им къпане в морето, но пък за сметка на това никой не ги спира да вилнеят по поляната и алеите, да се гонят измежду колците и въжетата на палатките и принципно да безчинстват на воля. Явно е, че независимо от напредналото календарно време, превалилата вече възраст и смяна на няколко поколения, в даден момент хората си остават същите, децата играят по един и същи начин и въобще всичко се развива така, сякаш сега не е 2014, ами далечната 1964 да речем. Това място тук спокойно можеше да се нарече и “Кункъшлъ”, а близкото селце – Лозенец. Такива ярки спомени нахлуват из главата ми в момента, че просто ми овлажняват очите… Е, сега вече отлично знаете и точно от къде предавам поредния си директен репортаж. Липсва обаче моторът с коша на татко, липсва търновецът с “еленския бут” и войнишката шатра; моят приятел Пепи от София също липсва, на когото разрешаваха да ходи навсякъде и да прави каквото си поиска, докато аз първо трябваше да решавам задачи от сборника по аритметика, да пиша писма на баба и дядо, да правя съчинения по картинка или пък да спрягам неправилните глаголи във френския език – добре поне, че акордеона не мъкнехме с нас, че сигурно и по един час свирене на ден щеше да ми се полага, преди да започне моята волна и свободна лятна програма. Във всички тези заобикалящи ни модерни и съвременни краски, тук не мога да видя Реното на чичо Божко, “пачника” на чичо Петко Бараков, Запорожеца на “Муци”; не виждам тъдява да се повъртва и Иван “Горнобанският кмет” (“С-Рйно-В-Сйло”…), лодката на “Кибото” (надуваемият Моби Дик) и вечните ремонти по мотора ѝ; защо така бе, мама му стара? – аз ли нещо съм кьорав или пък бъркам времената и епохите?… И това ако не е носталгия – не знам какво друго може да е. А пък навън продължава да се ръси онзи тих и напоителен дъждец, който в годините е прекратил преждевременно множество отпуски и летни почивки – само дето тук я няма оная мазна и лепкава кал на нивата, където се опъваха палатките; в която не можеше да се стъпи, докато не изсъхнеше едва след седмица на непрекъснато слънчево нагряване… М-да, определено малко тъжничко ми се получи картинката на околната среда тази сутрин, но вие пък прощавайте за откровението ми – нали така сме се разбрали още от началото, да си говорим предимно истината: цялата, горчивата, жестоката…

Не знам от какво са продиктувани тези мои толкова минорни и романтични, силно носталгични спомени на ранина – вероятно обстановката наоколо ми напомня детството и ме връща достатъчно далеч назад в годините. И за да разсея меланхоличния формат и звучене на съчинението си, сега ще се преместя на малко по-друга тема. Вчера, докато се въртях из дома и чаках нетърпеливо да ми се обади новия шеф, че да се видим на място, не свърших почти нищо полезно. Хубавото бе, че той все пак ме повика на среща и аз в 11:00 бях при него. Той горкичкият, направо е до никъде все още с оборудването на цеха, но това пък ще ми даде възможност да подготвя нужната документация още преди да е назначил работниците си и за сега ще мога да работя на спокойствие. Разговаряхме по някои стратегически направления, номенклатурни номера, обозначения и т.н., в които дела аз ще бъда водеща фигура и неговата дясна ръка. В момента даже разработвам подробна обезличена система на номерация и срещата ми беше главно да разбера колко на брой групи от изделия и машини съществуват и които образуват един цялостен, завършен производствен цикъл. Всички тях съм подредил в отделни серии и дадох началото на една стройна и съвършена организация на чертожното стопанство (бъдещето, но все пак). По тези въпроси отделно ще проведем подробни консултации с татко, но то ще стане на малко по-късен етап - до седмица-две най-много, до което време смятам, че вече ще се е завъртяло и колелото на моята най-нова история. За сега първо ми се иска аз самият да нахвърлям нещо, да му дам началото, а после само да го усъвършенстваме.

Срещата ми с човека не беше дълга и аз след два часа се прибрах обратно в къщи. Малко след това от работа си дойде и Даниела – натоварихме багажа и тръгнахме (в дъжда, както вече се разбра). По пътя тя се сети, че си е забравила очилата за четене (а това е равносилно на сърдечен или мозъчен удар, щото иначе кой щеше да ѝ чете любовните романчета…) – хайде, спирахме по пътя, та от някаква случайна аптека купихме едни какви да е пенджури за $5. Отделно дето в желанието си да избегна задръстванията по магистралата, където вечно правят разни ремонти, аз минах през целия град, спрях на всичките възможни светофари, светещи обикновено все червено и повече от час не можахме да се измъкнем от пределите му. Най-накрая, току вече пред мястото (което все още не знаехме, че сме стигнали) се въртяхме в кръг по едни черни пътища и сокаци, водени от верния курс на Партията – пардон: точните си указания получавахме от това недоносче, наречено GPS, което първо ни вкара в една нива на частни стопани, а после ни въртя покрай брега на океана, но по съседния хребет на планината, а не на нивото на морското равнище, където се очакваше да бъде къмпинга и който аз всъщност си намерих съвсем сам “по слух” и с малко налучкване. Правя се и аз понявга на западняк, та разчитам на разни уж учени устройства, вместо да използвам собствената си рутинна логика за навигация и глобалното ми местоположение във времето и пространството. Е, стигали сме и по вярната следа, но в повечето от случаите изпървом сме се обърквали, колчем река да използвам услугите на съвременността…

Както и да е – пристигнахме току по заник слънце, нанесохме се и отидохме да помагаме на нашите приятели, за да си разпънат по-бързо палатките. Малко след това вече се бяхме наредили покрай походните масички и моабетът ни продължи до късно през нощта. Специално нашата барака е много малка, тясна и мизерна, но в нея се гледа сателитна телевизия и има безплатен достъп до безжичен Интернет (още с пристигането ни Ванеса се възползва от тези придобивки и залепна на телевизора). Малка кана за гореща вода и кафе, тостер за печени филии, микровълнова печка и хладилник, по-малък от бабиния “МРАЗ-80” оформят пък кухненското ни оборудване. Имаме две единични легла, събрани в съчетанието на спалня “Приста” без ракла, производство на ТПК “Янтра”, които можеха да се намерят само с дебели връзки при Стоян от Мебелен магазин “Явор”. Обаче кел файда от тоз комфорт, след като аз заемам късото и тясно диванче в бунгалото и на мен всъщност единствено краката ми се подпират на въпросния креват. За да минем по-тънко с масрафа, ние не сме обявявали Ванеса на рецепцията и хората ни дадоха една колиба, подходяща за обитаване само от две персони. Но аз така или иначе не спя по много и мога да помина всякак; да му мислят другите, дето не могат… Брей, отвън се продра да вали тоя шибан дъжд; дано не ни прокапе и покрива, че има да ми се стича право в немития врат. Сега ще отида да видя какво правят другите в палатковия лагер, че то стана време и за бира вече…

Точно в края на същия ден и малко преди да заседнем на салатите, правя един кратък обзор на курортния пансион. Независимо че дъждът се изсипваше на порции кажи-речи до обяд, ние го посрещнахме в морето, където и без друго бяхме достатъчно мокри. Водата беше сравнително топла, така както и температурата на въздуха – макар че валеше като из ведро, 30-те градуса си оставаха постоянна величина за околната среда, което беше много по-добрият вариант, отколкото например Мелбърнските или Аделаидските 42-градусови жеги. До онзи ден специално в Мелбърн температурите надхвърляха 40°C и първенството от световноизвестния турнир по тенис Australian Open се провеждаше при изключително тежки климатични условия, специално за състезателите на корта. Вчера гледам по телевизията, че е било само 24°C, което време си е направо поне за шлифер със сако отдолу. Докато се налудувахме из водата, барабар с пищящите деца от къмпинга и валежите спряха, но слънцето така и не се показа (ама пък и ние нямахме особена нужда от облъчването му). Едва следобеда някой и друг заблуден слънчев лъч проби през гъстите дъждовни облаци, но чак слънчеви очила не сме слагали. Дано и вечерта да се задържи суха, за да си проведем поредното тържество покрай палатките. Тази вечер почваме по-рано, защото снощи много окъсняхме.

По време на мусонния период, Даниела и Ванеса, заедно с една от жените на приятелите ни ходиха до съседния по-голям град на зей пазар, но за щастие нищо не са купували и пари не са трошили. Аз до напред се занимавах с малко служебна работа, а през това време останалите ходиха на кратка разходка из района. За утре нямаме никакви конкретни планове – прогнозите на синоптиците уж предсказват по-добро време, а ние очакваме разни гости и приятели от Бризбън, които обещаха че ще ни посетят за деня. Разказът ми обаче ще продължи утре сутринта, когато стана по-рано от другите, защото сега само се разсейвам от преминаващите пред очите ми разкошници, които дефилират една подир друга към тоалетния блок и обратно – коя без сутиен, коя пък в бързината да не се изтърве в палатката, та си нахлузила набързо само някакви гащички по-малки и от носната ѝ кърпичка дори, та изпод прозрачните тафтени роби личи не само на какви цветчета са, ами се виждат и очертанията даже, където е минал (или пък пропуснал…) бръсничът. Всичко е толкова красиво и забавно, та не ми се и помисля даже за връщане в къщи; славно е тук – на море, като на море…

27.01.2013 – Ето как, в почивка и безгрижие дойде и понеделникът, който независимо че е почивен заради вчерашния Ден на Австралия, за нас си остава денят за напускане на това прекрасно място. Много скоро трябва да сгъваме партакешите и да потегляме по следващите си туристически обекти. Намираме се в непосредствена близост до градчето Byron Bay и всеизвестният му морски фар, който определя най-източната точка от континенталната суша. Наред с неговото географско разположение, това е и свърталище на огромен потенциал от безработна младежка маса, поддържаща единствено занижените си житейски функции с употребата на всякакъв вид дрога и основно практикуват пушене на марихуана (едни си боцкат вените, други смъркат на сухо, а третите си свиват цигарите в хартия от вчерашен вестник) – общо взето там преобладава долната и гнила непотребна измет на обществото, където можеш да хванеш СПИН-ът дето се казва и на улицата, просто докато си секнеш най-старателно носа. От там ще направим и една допълнителна разходка до прочутите водопади, които преди няколко месеца бяха напълно сухи, но сега се надяваме да са се понапълнили след падналите напоследък валежи. Дори и нощес се изля една голяма порция дъжд, защото през деня времето се задържа относително хубаво. На моменти до слънчево, обаче пък за сметка на това беше толкова ветровито, че ситният като пудра захар пясък от плажа още скърца измежду зъбите ми.

Вчерашният ни ден премина под формата на разни пешеходни екскурзии, в които аз не взех дейно участие, но за сметка на това Даниела и Ванеса си отходиха. Първо сутринта нашият приятел ги подбра по една пътека към възвишението, в подножието на което се намира къмпинга. Не мен нещо не ми беше баш до такова ходене и се задоволих с една “мазохистична” обиколка на скалите. Така казвам, защото нарочно тръгнах бос и едвам стъпвах по острите им зъбери. Но пък по този начин си спомних за редовните ми похождения до “Острова”, когато преди мно-ого години сме летували в къмпинг “Лозенец”. И тук има подобни скални образувания и аз много съжалих, че не си взех леководолазните такъми от бараката в нас, за да се пусна малко по дъното и да огледам местната подводна флора и фауна. Имам и маски, и шнорхели – че и плавници “гигант” биля, които бяха моя отколешна детска мечта. Последните ми ги подари моят малък Неничко, който ги бе купил по силата на някакъв негов съвсем друг пазарлък, та плавниците му бяха дошли като бонус. Сега всичко това гние в забрава под покрива на бунгалото и едва ли нявга ще види белия свят по предназначението си. Абе, чудя се и се мая: защо така се променят на човек желанията и мераците с навлизането му във възрастта на помъдряването? Това е толкова неприятен момент – ужасен, бих добавил…

През останалото време се въргалях по плажа като биволица в тиня и малко поцапах покрай брега – така не се и окъпах в морето даже. Друго направление “екскурзианти” следобеда поеха по плажната ивица към фара, който независимо че от тук се виждаше голям колкото барута на кибритена клечка, до там си бяха едно 6-7 км яко ходене из пясъка. Част от тази групичка беше и Даниела, но Ванеса я домързя да се разхожда чак толкова надалеч. Тя остана да си играят с другото момиченце на плажа, а аз се въртях покрай тях с телефона в ръка. Бяхме се разбрали с пешеходците, като стигнат до крайната си цел да ми се обадят, че да отида да ги прибера с колата; обратното връщане по бреговата ивица щеше да им дойде горница и трябваше да се прибират с фенерчета по мръкнало. След известно време (сигурно бяха минали барем два часа), нашите хора се обадиха че са стигнали благополучно до асфалта и отидох да ги взема с колата. На връщане купихме бира, че беше на свършване и си дойдохме в лагера. След известни подготвителни операции (изкъпване от солта, рязане на салати, омесване на кайма за кюфтета и т.н.), отново всички се събрахме пред палатките на нашите приятели за тържествената ни прощална вечеря. Доядохме и допихме всички остатъци от обоза и си легнахме.

Предната вечер се бяхме събрали в една беседка извън пределите на къмпинга, защото като посръбнем малко и много ентусиазирано почваме да се надвикваме един-друг. Тогава нашите разкази стават безконечни, украсени с творчески измислици до степен на небивалици, но пък иначе са много интересни за слушателите, а разговорите ни по принцип – емоционални и разпалени, без разбира се да се караме взаимно. Всичко това довежда общият звук на компанията до един невъобразим (и непонятен за туземците…) шум, който за последните едва ли е чак толкова забавен, колкото за нас. Именно поради такива благородни причини, ние решихме да дадем малко почивка на околните курортисти, които си лягат буквално с кокошките, докато в същото време ние си осъмваме по масите (какъв славен и велик народ сме това българите, майката му стара! – нас и на Луната да ни изпратят, пак си оставаме същите “балканци”)...

След всичко казано до тук вече дойде и краят на нашето екскурзионно летуване, а паралелно с това и финалът на моя кратък разказ. Сега ще трябва да помогна на приятелите ни в сгъването на палатките, докато Дани и Ванеса се оправят с нашия багаж. Товарим и тръгваме – следващият ми репортаж ще бъде вече от дома. Новостите продължават да предстоят – търпение му е майката…

28.01.2014 – Първият учебен ден за малките деца на голямата Австралия. От днес вече нашата Ванеса е гимназистка в 9-ти клас. Сутринта я закарах с една голяма торба учебници, тетрадки и най-различни школски помагала и се прибрах в къщи. Неспокойно ми беше, нервно и притеснено – всъщност, не знаех какво точно ми беше, ама нещо не бях в необходимата си форма на тялото и състояние на духа (ха-ха-ха, на това последното понятие из Българията са почнали да му викат “кондиция” – че от чий език идва тая дума бре, мамка ви продажна полиглотска?...). Всеки момент очаквах да ми се обади шефа за започване на новата работа и не знаех с какво да се занимавам, за да не мисля за това. Направих си едно кафе, та до напред се лигавих с него – не ми помогна. Сега ще нахвърлям описанието и на последния ден от нашата кратка екскурзия, че тогава вече ще ви занимавам със злободневките на ежедневието ни. Ядосвам се и заради пътуването на Неничко, защото ходенето им до този остров нещо се осуетява. Горе се зараждал някакъв циклон, самолетните компании преустановяват полетите си и всичките им намерения се объркват тотално. След малко ще събера допълнителна информация около този случай, който принципно не представлява някаква сериозна болка за умирачка, но покрай него ме доядя и мен. Аз за тези му проблеми разбрах още снощи, но току-що говорихме и по телефона. Той в момента караше колата, прибирайки се за насам, но като пристигне в Бризбън ще разговаряме с повече подробности. Така или иначе, предварителните им планове ще претърпят известно прекрояване – както обикновено се случва в живота и което като основно правило не е по вкуса на никой, само че се примирява…

А ето я и нашата компания – стегнали куфарите и багажа още в 10:00, когато по закон вчера трябваше да сме напуснали заеманите от нас места в къмпинга, че да направим място за новата почиваща смяна. Предната нощ не можах да спя – по едно време излезе много силен вятър, който мислех че ще отхлупи покрива на колибата; изля се и поредната порция дъжд. После сънувах Светлана (на Цецо, Бог да я прости...); след това се уплаших да не би да има змии из бунгалото и да ни полазят докато спим. Спомних си как преди години на Лозенец, чичо Христо Петев спа през цялото време връз една такава гад, навита на кълбо под дюшека му в палатката (и него Бог да го прости…). Миндерът ми беше къс, тесен, неудобен – абе, то човек като не си е взел вечерната доза течни “витамини” в достатъчни количества, така му е крив целия свят през нощта. Нали свършихме пиенето снощи доста преждевременно и едвам поделихме остатъците от бутилките – както и да я процеждах през зъбите си, с два напръстника водка можех ли да заспя като пън? Ами не, разбира се – това не е нормално. Едва дочаках пукването на зората, че рекох поне да стана и да драсна някой успокоителен ред в дневника.

Иначе вечеринката ни протече много приятно – същият ден беше Националния празник на Австралия и почти всички летовници от лагера се движеха като сомнамбули на автопилот, започнали да се наливат с бира още от сутринта. Настроението беше приповдигнато и бодро, а денят – слънчев и ветровит. Привечер духалото утихна съвсем за малко, но осезателно се почувства навлизането на по-хладната климатична вълна.

Плановете ни за деня включваха посещение на няколко туристически обекта в близкостоящи райони на местността, но от всички тях успяхме да осъществим едва само един. Първата ни работа след напускането на къмпинга, беше да се забием в закусвалнята на селото, където се назобихме като прасета с попара от цвик и хляб “Типов”. От там влязохме в градчето и оставихме колите в една тиха уличка, сравнително далече от морския фар. Подстъпите към него са осеяни с паркинги, плащането за които расте с надморската височина на хребета, върху който е построен фара. Долу в ниското пердашат с по $4 на час, докато горе въпросният “вход” вече става $7 за същия почасов престой на превозното средство. Така ние решихме да спестим малко финансови средства и да извършим повече физически упражнения, тръгвайки нататък пеша.

Алеята до някъде вървеше успоредно покрай пътя, но в същото време пред очите ни се разкриваха чудни гледки надолу в ниското, чак до хоризонта на безбрежния океан. По едно време напуснахме шосето и влязохме в гората, от където пътеката премина баш над скалите и водата откъм подветрената страна на бърдото. Така вървяхме около час, независимо дето по табелките пишеше, че разстоянието от там до фара било едва в рамките на някакви си 2 км. Естествено по едно време забръска и поредния ситен дъждец, който в жегата и задухата дойде като допинг за изпотените ни и отпуснати от умора телосложения. Този катализатор ускори темпото на вървежа и ние най-после се озовахме на върха. Там пък вятърът щеше да ни издуха перуките, но за сметка на това много бързо ни изсъхнаха мокрите камизолки и гащички.

Повъртяхме се в района на фара, правихме си снимки и се мотахме достатъчно дълго, за да установим че за други посещения няма да имаме време. Там вече се разделихме на групи и едните си тръгнаха директно за вкъщи, докато ние с още едно семейство се отбихме по пътя си назад през селце, където ние специално и друг път сме ходили, но хората с нас не бяха. Там също се влива една река, има приятни паркове и беседки покрай водата, в една от които ние обядвахме. Взехме си риба и пържени картофи, имахме за допиване и по някоя бира, та поминахме добре още някой и друг час време в привидно безгрижие и относителна свобода. Поразходихме се малко из района и следващата ни спирка беше вече в къщи.

Разтоварихме багажа - Даниела веднага се залови да пере, а малкото да си подрежда нещата за първия учебен ден. Не след дълго се прибрахме по стаите и изпозаспахме, изморени от няколкодневната ни “почивка” сред природата. Така този акт положи финала на серията от малки екскурзии, които успяхме да осъществим в последно време – следващото по-крупно мероприятие е замислено за почивните дни по Великден, когато правим планове да отидем на някакви минерални бани и басейни, намиращи се само на около 500 км от нас (а не чак във Вършец или Наречен)…

Няма как да остана безучастен и към голямата си радост, на която за сега се радваме само ние двамата с Даниела. Нарочно този път оставих нещата да втасват и узряват до последният си миг, без предварително да ги разпърдявам наляво и надясно. Днес малко след 10:00 ми се обади човекът, с когото от утре започваме съвместната си производствена дейност. Аз ще се занимавам с техническата документация и разработките на машините, а той ще оглави изработването на изделията от метал. Нямам никаква представа до къде и колко далеч ще стигнем в плановете си, за това ми е трудно да давам някакви предварителни прогнози за цялостното ни начинание. За себе си знам, че ще отдам цялата енергия и всичките свои знания за осъществяването на започнатото, а пък само времето занапред ще покаже истинските резултати от положените ни усилия и труд.

Така пък вече стигнах и до същинският завършек на това мое историческо писмо, което ще изпратя до ден или най-много два. Веднага след него ще започна следващата си “творба”, но все още не знам каква ще бъде главната ѝ тематика. Вероятно там вече малко по-подробно ще стане дума за впечатленията от новата ми работа, използвайки опита и рутината си от старата. Независимо от доброто начало, неизвестното тепърва ще ни предстои. Остава само да се молим за Божията милостиня и снизхождение, предпазвайки ни от фатални грешки и водейки ни към нови и необятни хоризонти.

А сега, като ви целувам и прегръщам най-искрено и горещо, отново пожелавам всинца вам щастлива и спокойна Нова 2014 година – повече благодат, повече берекет; много любов и мирни старини!…