В заключение на този неуспешен риболовен полуден и по-специално буквално пред самият му завършек станахме свидетели на нещо по-интересно и вълнуващо. На брега, току пред рампата за лодки ни очакваше един голям делфин, който изглежда се беше научил на лесна плячка и прехрана, защото всеки рибар който слезе на сушата, изважда остатъка от стръвта си и вместо да я изхвърля в нарочната за целта кофа, радушно я преотстъпва на делфина. Последният я поема с артистична охота за радост на тумбите от дечурлига, чакащи на брега да видят най-умното и интелигентно животно на света. Тази гледка разся тъжните ни меланхолични мисли за липсата на риба и бързо забравихме за неуспеха. Докато бяхме навътре във водата, съвсем близо до нас изплува една огромна костенурка. Ама като казвам “огромна”, това значи че аз не знам по-силна дума, с която да я обрисувам – вероятно “гигантска” да ѝ прилича повече. Само главата беше с размери на човешката, докато пък черупката ѝ мязаше на малък “Фолксваген”, който не случайно през десетилетията след създаването си е получил прозвището “костенурка”. Голямо животно, казвам ви. Нямам представа дали е била на 300 години, но със сигурност като дете е познавала к-н Кук – откривателят на Австралия през далечното лято на 1770. Всъщност, Австралийският континент и по-специално западните му брегове са открити от мореплавателите още през 1606 от някакви не толкова известни холандски откриватели, докато Джеймс Кук се натъква на източното му крайбрежие след една своя екскурзия (експедиция, по-точно) до Нова Зеландия, която пък открива през 1769. Така година по-късно, при завръщането си към Англия той спира по днешните земи на нашия щат Queensland, наричайки го по името на тогавашната Английска Кралица – т.е. “Земята на Кралицата”, ако използвам буквалния превод на името. Вероятно в нейна чест тя признава неговите заслуги пред тези на холандците и за това именно той се счита за официален откривател на Австралия. Аз малко се отклоних с историко-географския си обзор, но нали никога не е излишно човек да знае и малко повечко по дадена тема. Думата ми беше за костенурката, че само частта на корубата ѝ, която се подаде над водата беше колкото кръгла кухненска маса за 8 души – от там насетне вие си правете сметката колко е била голяма в действителност и точно на каква възраст…

Вечерта след риболова отново се събрахме на тържество в къщата, която вече пращеше по шевовете си от посетители. Като бройка бяхме 13 глави възрастни + 5 деца между 5 и 15 години (отрочета, както от мъжки, така и от женски пол), което правеше комуникацията между тях в известна степен малко деликатна. Колибата ни по принцип беше пригодена само за 9 души, но пък ние доказахме тъкмо обратното – че можеше да побере много повече глави добитък. Независимо от възрастовата им разлика, всички налични хлапета бяха послушни (по-скоро търпимо поносими…) и се занимаваха по своему помежду си, без да дразнят и досаждат на околните – много добри дечица излязоха за всеобща наша радост.

И ако всичкото разказано до тук за риболова и лодката беше удоволствието и развлечението само за едната част от групата, бидейки денят Велика събота, всички останали на сушата жени и деца пък се занимаваха с боядисването на Великденските яйца. За целта бяхме подготвили нарочни бои и химикали, продукти и т.н. – така че традицията беше спазена при най-строг контрол, макар и на хиляди километри от Родината. Тъй като повечето от “героите” на деня бяха изморени, само неколцина от нас надвиха съня и останахме будни до настъпването на часът 24:00, когато си казахме “Христос Воскресе” и се чукнахме с яйцата. Независимо че ядохме и се тъпкахме с пържоли до последния момент и то по най-небогоугодния начин, за да спазим поне малко изконните си традиции, посред нощ изядохме и по няколко боядисани яйца като за капак на всичко. Общият ни дом утихна за пореден път едва в ранните часове на Великденския ден...

В една от къщите на улицата, където пребивавахме през няколкото празнични дни, хората бяха организирали някаква масова гаражна разпродажба с цел разчистване на ненужните им боклуци в домакинството. От тази малка сергия купих едни бургии за татко, които съвсем на са това което търся, но на първо време ще му свършат работа. Там нямаше нищо друго, което би представлявало жив интерес за нас. Водих с мен и един приятел, та да му покажа какво е пазарлък и как се пазарува по-евтино. Онзи от сергията искаше $5 за въпросната кутия със свредла, но аз ги взех само за $2. Търговията ми не спи и не почива нито за миг – за нея почивни дни няма…

В неделния ден една част от риболовните ентусиасти заминаха отново да си опитат късмета, но аз бях категорично вън от играта, защото още ме болеше опашката след падането ми в лодката, а пък и бях доволно много отегчен от предишния ялов ден. Едни от приятелите ни щяха да си тръгват в същия ден и трябваше да са напуснали къмпинга до определен час. Та заедно с останалия на сушата съпартиец ходихме да помагаме на жена му да си събере багажа, да им сгънем палатката, да ѝ приберем колците и т.н. – все познати и добре усвоени дейности от миналото, за които обаче аз още там установих, че съм вече безвъзвратно остарял и загубил всякакви мераци по тях. Приятелите ни са напълно оборудвани с къмпингарска техника и стока, за която навремето само можеше да се мечтае. Но забелязвам, че не ми се слугува на колчета и въжета, надуване на дюшеци и т.н. Атмосферата в къмпинга ме привлича като магнит, но не на тези примитивни за мен вече начала – виж, с една каравана мога да повторя упражнението по всяко време, но да разпъвам палатки от сега нататък и да помпя с уста дюшеци, като че ли ми е минало времето вече.

В неделния ден вторият екипаж също се завърна от своя риболов посърнал, бледен, отегчен до раздразнение и досадно обгорял от слънцето без дори и една малка хамсия да се въргаля по дъното на кошчето му. Акулата, която всички изядоха с най-голямата си охота предната вечер, стъпи далеч връз цената дори и на най-скъпата в света есетрова риба. С последното пък за сетен път се доказа преимуществото на едно животно, което звучно грухти и пърди на воля в кочината си пред онова, което мълчи като риба (пардон – всъщност, самото то e точно такова) и плувайки необезпокоявано от никой се крие из подмолите на безкрайния подводен речно-морски свят. Ако населението на Планетата остане да се изхранва с това, което си налови с въдицата, половината свят може би вече щеше да се е затрил; а с това и демографският проблем да ни се е решил в глобален мащаб.

Остатъкът си от деня изкарахме отново по плажа, в свободно и хаотично движение напред-назад до настъпването на мрака и падането на нощта. Ние с Даниела по едно време се разходихме към хотелския комплекс, в който бяхме отседнали за няколко дни през Януари. Повървяхме до там по плажната ивица и се промъкнахме вътре през една пътечка, по която тогава излизахме за срещите ни с океана и морските му вълни. Отидохме директно в един от басейните, но водата в него беше доста хладна, за разлика от чаят, в който се къпахме в разгара на лятото. После се цопнахме в горещото джакузи и им изсипахме насъбралият се по нас пясък, основно изваден от задниците ни. Покиснахме се още малко и се прибрахме за вечерните ритуали. Тепърва имаше да се правят кебапчета, да се режат марули, да се кълца зелен лук и да се борим с яйцата, които да наредим отгоре върху Великденската салата. Вечерта ни премина много весело, както всяка една друга. Част от нашите приятели си бяха тръгнали през деня, но основното ядро продължаваше да действа неуморимо като часовников механизъм на адска машина – попивайки всяка алкохолна течност, изпречила се пред нас и мощно засмуквайки от блюдата с блажни мезета, както китът се изхранва с планктон.

Сутринта на селския мегдан имаше нещо като битак, но само за сувенири и всякакви други видове и разновидности на кича. Даниела все пак успя да си купи 2-3 книги, но за мен специално нямаше подходящи стоки и артикули. По принцип всички минахме по един двоен тегел на въпросното тържище, но никой от нас не се похвали с особен търговски успех. Децата също откъртиха по някоя и друга дрънкулка или шарения, с което мирясаха за едно известно време.

Това беше и последната ни тържествена вечеринка, след което на следващия ден (вече понеделник) трябваше да напуснем това разкошно място. Великденската ни “вечерня” също се проведе при пълно усвояване на хранителни и питейни залежи, сред веселие и в добра компания. Отново осъмнахме и си легнахме призори. Много рано сутринта пак ходихме да се усмърдим на риба и стръв, само че този път въдиците ги замятахме от брега. Несполуката и сега ни следваше като плътна сянка от мексиканско сомбреро и след 2-3 часа висене под огненото слънце се прибрахме да събираме багажа. Докато ние сме си правили кефа по плажа, нашите добри женички нахвърляли на бърза ръка партакешите, натъпкали ги по колите и с по една чаша горещо кафе ни чакаха да довлечем пълните си кошове с риба (добре де, ама и пак не, както вече се разбра)…

В 10:00 трябваше да издадем къщата изчистена от боклуците и да предадем ключът ѝ обратно в агенцията. Някои от приятелите ни си тръгнаха директно за вкъщи, докато ние с още едно семейство направихме по-далечен обход и разширихме нашата екскурзия на връщане с допълнителни места за посещение. Тъй като вечерта щеше да ни завари грандиозното задръстване на магистралата от десетките хиляди, завръщащи се като нас по къщите си летовници, ние избрахме един обходен маршрут, по който пристигнахме съвсем необезпокоявани до нас. Е, вярно е че вместо предвидените около 300 км, по обратния път навъртяхме близо 500 пътни измерителни единици, но това влизаше в рамките на екскурзията и малко преди 20:00 си бяхме вече в къщи.

Веднага започна разтоварването и разпределянето на багажа, сортирането му по цветове и степен на мръсотия, за да влезе директно в пералнята. Нямахме обаче никакво време, а и физическата възможност за обаждане и междуконтинентални разговори – спеше ни се толкова много, че аз привечер докато карах колата, сегиз-тогиз се поливах с вода от едно шише, за да не заспя по пътя. Определено през тази почивка натрупахме доста безсъние, но пък се заредихме с положителни емоции за седмици и месеци напред.

Тази екскурзия приключи най-успешно – броени дни ни делят до тръгването към друга подобна авантюра. В четвъртък след работа поемаме обратно в същата посока (но не и чак така далече, както Rainbow Beach), където Даниела е резервирала някакви евтини хотелски стаи. Толкова били евтини, че не могла да устои на изкушението. Фактът обаче, че тя изобщо не ми казва, аджеба колко точно са “евтини” тези хотели, на мен ми говори, че ние с нея имаме малко по-различни критерии за цени и ценообразуване, а мерните ни единици се различават поне с две нули преди десетичния знак…

28.04.2014 – Пак съм в къщи; пак съм сам и докато навън се излива някакъв проливен дъжд като из ведро и чакам шефа на компанията да ми се обади, че да вървя на работа, ще гледам в този кратък промеждутък от време да запозная читателите с преживелиците от приключилата ни снощи поредна екскурзия. Това по-скоро беше едно тридневно екскурзионно летуване, но независимо от краткотрайността си, ние успяхме да изкараме много весело и приятно. Като гледам в момента какви води и порои се стичат от до вчера кристално синьото небе, мога със задоволство да споделя, че всички “летовници” извадихме много голям късмет със слънчевото и на моменти дори горещо време, което се беше установило от седмици насам и което ни съпътстваше през целия период на “смяната”. Прибрахме се вчера едва привечер, но бяхме толкова изморени от недоспиване, прехранване и мъчително шофиране в хаоса на трафика, че още в 19:30 си легнахме и спахме непробудно до сутринта. Напред закарах Ванеса на училище и се върнах обратно у нас, а Даниела замина на работа. Тъй като ремонтната дейност в офиса ни продължава с някои довършителни работи и днес, та се разбрахме с началника да ми се обади щом станат готови и аз до 15 минути ще съм при тях. Смея обаче да си мисля, че това по-скоро ще стане чак утре, но пък майсторите може и да приключат до обяд – не знам до къде са стигнали с всичко. Сутринта си разменихме по някоя и друга дума с Неничко, който сега е на работа и ще си дойде пак след две седмици. А пък нашата екскурзия започна още в четвъртък, миналата седмица…

Както вече беше известно, аз и тогава не бях на работа и докато чаках Даниела да се прибере в къщи, че да поемаме веднага след това, отделно от всичко се позанимах с някои домакински приготовления за предстоящият ни “излет”. Щяхме да отиваме в някакъв хотел – двустаен апартамент, напълно оборудван с всичката възможна кухненска посуда и инвентар – готварска и микровълнова печка, миялна машина за паниците, кани за гореща вода, тостери, тигани, тенджери, черпаци – та дори щипки за обръщане на кебапчетата. За да не ходим по ресторанти бяхме се разбрали да си носим домашна храна, която да приготвяме на място и за трите дни на престой повлякохме толкова много продукти, като че ли щяхме да стоим там цял месец. Освен с подготовката на обоза, аз се занимах и с довършването на един стар филм от Бариерния риф, където ходихме миналата година. Всичко стана много успешно с най-новата възможна компютърна програма, която бях вече инсталирал още миналата седмица. Обаче в продължение на три дни се мъчих да го прехвърля на диск, защото постоянно ми даваше някаква вътрешна грешка, която пречеше за завършването на цялостния процес. Дори в момента, докато списвам тези редове, аз правя поредният си опит в това обречено на провал дело. Причините за този съвсем произволен срив са неизвестни, дори самият Mr Google мълчи по въпроса и вдига рамене, но така или иначе упоритите ми експерименти продължават до постигането на успеха.

Даниела си дойде от работа в 14:30, нахвърляхме и остатъците от багажа + двете възглавници на коконите, които на чужди не можели да спят и в 15:30 минахме покрай училището на Ванеса – само да я вземем и да продължаваме по около 200-километровото трасе до Maroochydore, за където се бяхме запътили като крайна “дестинация”, както е вече модерно да се нарича последната точка от целта на едно подобно пътуване. Това е всъщност един от по-главните квартали на друг много известен морски курорт, Sunshine Coast – той пък (за разлика от нашия, който е на юг), разположен северно от Бризбън. Имената на тези курорти изключително наподобяват на Бургаския Слънчев бряг (там, където всъщност бяхме) и мястото на постоянното ни местоживеене – Gold Coast, който пък аз носталгично асоциирам с Варненските Златни пясъци, въпреки че буквалният му превод от английски е “Златен Бряг”.

Дарина тръгна от Бризбън малко по-рано и с нея щяхме да се срещнем направо в хотела, обаче на излизане попаднала в някакво адско задръстване вследствие на още по-адска катастрофа по пътя и в продължение на два часа не могла да мръдне ни напред ни назад. Добре че ми се обади по телефона да търся алтернативни шосета и аз веднага предприех един обходен маршрут – същият път, по който се прибрахме миналата седмица, отново с цел избягването на грандиозното струпване на автомобили по пътищата, които в даден момент просто не могат повече да ги поемат и потокът от коли буквално спира. Така нашето пътуване се увеличи с близо стотина километра, но независимо от всичко поне продължавахме да се движим и не сме стояли на едно и също място с часове.

Докато не се стъмни съвсем, пътят ни беше много живописен и интересен, защото преминаваше покрай два огромни водоема, разположени в подножието на хълмове и височини, която пък природна обстановка с достатъчна точност и малко повече фантазия наподобяваше мотиви от Родопският ни край, с язовирите “Доспат” и “Антонивановци” (днешен яз. “Кричим”); наред с красивата Юндола, Цигов чарк и всичката омайна красота наоколо, сбрана накуп. Когато мръкна обаче беше вече все едно къде и как пътуваме – по-важното остана, че наближавахме целта. В крайна сметка Дарина беше пристигнала на мястото малко преди нас и след като от дома потеглихме в ранния следобед, чак в 19:30 най-после се събрахме всички заедно. Очаквахме нашите приятели, които също имаха резервации в този хотел да пристигнат на другия ден, а ние вечерта си седнахме на малка импровизирана софра в хотелската стая.

Въпросната стаичка всъщност представляваше холът на както вече казах двустайния апартамент с балкон и изглед точно срещу морето. Само през улицата беше и плажа, където следващия ден пък всички дружно се въргаляхме из пясъка като малачета. Водата на океана също беше много топла и приятна. Вечерта момите бистриха политиката и си разменяха лични и обществени клюки почти до сутринта, докато моя милост ги напусна рано-рано в 00:30, защото бях малко изморен и ми се спеше - нали вземам едни хапчета, заради които се пазя от злоупотребата с алкохол. А пък когато съм трезвен на масата ставам много досаден и за това предпочетох да си легна и да ги оставя на мира, че да си бъбрят на воля…

Поради сгъстения ни график на активни курортисти аз нямах възможност за директни включвания от мястото на събитието – независимо че сутрин ставах от сън първи и още в тъмно, концентрацията ми липсваше и самата обстановка не ми позволи да се отдам изцяло на литературното творчество, както аз си знам. На другата сутрин (това е вече петък) от Бризбън пристигнаха Жоро и Данчето, които ни бяха на гости за един ден. С тях се поразходихме из плажа, децата вилняха из водата и до обяд си изкарахме чудесно. По това време дойдоха и другите ни приятели, които очаквахме и всички вече заедно се качихме на най-горния етаж на хотела, където имаше голяма панорамна тераса. От там (което беше височината на 13-етажен жилищен блок) се разкриха прекрасни гледки към морската далечина до където ни стигаше погледа пред хоризонта и непосредствената градска низина под нас. Терасата беше оборудвана за дневни посещения с цел моабети и софри – мивка хората сложили и вода изкарали, електрическа скара инсталирали, голяма маса с пейки оставили – абе всичко за празника; нали пък баш тогава беше Австралийския 09-ти Май. Направихме си и ние едно тържество съвсем по нашенски, като с по няколко бири почетохме паметта на падналите герои във войните от Първата световна насам, та до съвсем днешна дата.

В късния следобед слязохме обратно долу на земята (защото до тогава на тази тераса се чувствахме, като че ли бяхме в Космоса…), поразходихме се пак за да разтъпчем краката и да смелим храната, децата се къпаха в басейна и привечер бачо Гьорги си тръгна с Данчето обратно за Бризбън, а ние отново се събрахме покрай масата в нашия апартамент, за дояждане на остатъците от обяда. С нас бяха сестрата на Марио заедно с родителите си, та бяхме много силна компания във всяко отношение – и по гръмогласност, и във възрастов аспект.

В събота сутринта, след ритуалите по пиене на кафета, закуски, курабии и бисквити, най-после отидохме и на плаж (кажи-речи по пладне). Там под слънчевите лъчи изкарахме, докато официално стана обяд и за да се предпазим от радиацията им, не след дълго потънахме в хладните усои на крайбрежния яхт-клуб, където сервираха топли блюда и ледени напитки. Аз не се задържах много с общата компания, защото исках на спокойствие да прегледам какво става с този мой неуспешен филм, но разбира се и тогава не можах да доведа нещата до някакъв победен край. Тази своеобразна борба продължава дори и в момента, когато със сетни сили и вече с голяма доза неприязън и досада започвам едно и също нещо, а то за пореден път ми се проваля по някакъв хаотичен и неправолинеен закон.

Съботната вечеринка щеше да бъде последна и така да се каже прощална за всички нас – за това на масата извадихме всичкият си наличен хранителен запас от хладилника. Като основно ястие аз правих станалите вече традиционни до втръсване кюфтета, но наред с тях имаше и други аристократични блюда – пушени риби, сини, зелени и пожълтели сиренета, най-отбрани салати от кисели (вкиснали…) чушки, туршии и други охолства. За постигането на желания вкус и мирис на нервозни кюфтенца, в багажника на колата бях приготвил и една електрическа скара/грил, която пък купих за $18 от гаражна разпродажба на предишната ни морска екскурзия. Отначало печивото започна в кухнята, но впоследствие целият апартамент се изпълни с гъсти валма дим и луксозната мебелировка се превърна в най-обикновена селска кебапчийница от най-долен тип. Имаше опасност от този пушек да се задейства сигналната уредба на противопожарната инсталация и ние своевременно изнесохме технологичния процес на балкона. Там вече събрахме махленските кучета и котки, които ни виха под прозорците до най-късните доби вечерни и обикаляха в бесен галоп покрай иначе няколкозвездният хотелски комплекс. Веселбата ни продължи доста след вечерния час със среднощни песнопения и величествени псалми: “Градил Илия килия”, “Черен влак се композира” и други подобни творби от песнопойката. Мирясахме едва в 02:30, но от едно време насетне бяхме вече много по-тихи…

В неделя трябваше да напуснем хотела до 10:00. Едните ни приятели заминаха на екскурзия с някаква лодка по реката, докато ние имахме планирана друга променада с малко корабче из океана с цел наблюдение на делфини и китове. Такива животни въобще нямаше, но пък се разходихме хубаво по лазурните вълни на огромното море. Разходката ни включваше и студена закуска-обяд, която ние усвоихме най-старателно и лакомо. Вече се бяхме разделили с останалите от групата и продължавахме сами. След като слязохме на брега, ходихме безцелно по магазините, че да убием някой и друг час преди окончателното ни отпътуване. Ние с Дани пихме кафе, малкото се лигави с един сладолед и се омаза от главата до петите – въобще, всичките ни “екстри” на курортисти бяха налице. Слънцето безмилостно прежуряше дори през фланелките и пареше на позагорелите ни вече гърбове. Отдалече се виждаше струпването на някакви облаци, но до по-чувствително захлаждане така и не се стигна…

Към 14:30 поехме по обратния път и задръстванията започнаха още в самото начало. Тръгни-спри, криво-ляво си дойдохме благополучно към 18:00 и веднага започна оправянето на багажа и подготовката ни за работа и училище непосредствено от следващия ден. Сега вече няма нищо друго, с което да се залъгваме и да си мечтаем, освен предстоящото ни трепетно пътуване до България. Аз го очаквам с най-голямо нетърпение; Дани и Ванеса също, главно заради екскурзията им в Гърция – всеки със своите мераци, кой каквото и на където го влече…

Часът е вече 11:00 и до този момент никой друг не ми се е обаждал, освен моята си Даниела. Дъждът престана да вали и измежду облаците бавно започват да проблясват оскъдните лъчи на слънцето. Новият ден от най-новата седмица е по средата си. Прехвърлянето на филма върху диск е стигнало докъм средата и се надявам грешките да са се предъвкали някак си, но докато всичко не свърши напълно не мога да кажа нищо, нито пък да се радвам предварително. Аз предполагам, че има някакво вътрешно несъответствие понеже този филм е започнат със старата програма, а го довърших с новата. Вероятно е някъде нещо да не се харесва от последния софтуер и така да дава грешка в записа, но ще видим какво ще стане до края. Тъкмо разбрах, че програмата вече е изплюла готовия файл и в момента само се записва върху самия диск. Успехът ми се крие там нейде зад ъгъла – на път сме да победим…

А пък аз, в цялата си залисия забравих да отбележа поредната 56-та годишнина от светото ви венчание. Независимо че това беше вчера и всички ние отпразнувахме случая в приятната компания на приятелите ни още в събота вечер, сега от цялото си сърце ви пожелавам сте живи и здрави още много дълги съвместни години! Бъдете силни и спокойни за нас, обичайте се и се пазете – днес, утре и завинаги!

Ето го, бре! – и филмът стана, дискът се записа и сега ми остава само да го изгледам, за да го пускам в официално обръщение. Надявам се, че проблемите са се изчистили от само себе си, което ще ми даде нова порция ентусиазъм за монтажа на останалите серии: все още “на тъмно” стоят кадрите от миналогодишната ни екскурзия в Сидней, когато Ванеса беше там на концерт. В камерата сигурно има и други, които аз вече така и не помня, а пък нови не съм снимал от тогава, защото не е имало подходящи поводи за това. Надявам се да събера достатъчно материал и от пребиваването ни в Родината, въпреки че аз не съм завършил филма още от предишното ни идване през 2012. Все времето не достига, а не е от липса на желание…

08.05.2014 – Започвам с изложението си от вкъщи, но ще продължа и по време на Ванесината репетиция в катедралата. Тя довечера ще ходи на репетиция, а аз докато я слушам и чакам отстрани, ще попълвам времето си с писане. Днес свърших работа по-рано, че имах да прибирам нещо от един човек. Вероятно си спомняте добрият сърбин (или хърватин, но както и да е – нашенска гореща кръв, а не оная леденостудена и змиеподобна, с която са заредени англосаксонците), който преди години ме нареди на хляб във фирмата за производство на машини, чрез които се добива дизелово гориво от отпадъчните води и фракции на различните растителни индустрии. Тогава аз сам намерих този нашенец, че ми трябваше нещо за остъргване на струг – една дребна част за моя допотопен, но все пак действащ модел на ракиджийски казан. Аз и през този период бях без официална работа - т.е. без законни трудови доходи, но пък акълът ми работеше 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата и естествено други 365 годишно, въпреки че по него време не се застоях у нас чак толкова продължително, както например беше случая последния път преди започване на сегашната ми работа. Спомням си, че се одумах на човека, оплаках му се от липсата на професионална ангажираност и единодушно стигнахме до заключението, че единствените виновници за сегашното ни плачевно състояние бяха Тито, Сталин/Ленин и Хрушчов, ведно с нашите български продажници и руски лакеи от 1944 насам; нямаше по-голяма заплаха за световния мир от тях и в частност за пролетариата в наше лице. След няколко звучни и балкански клетви по адрес на гореупоменатите исторически фигури, включая този път в кюпа и Английската Кралица като техен покровител и последовател, ние се разделихме по живо по здраво и си разменихме телефоните за евентуална връзка. И не щеш ли, няколко дни по-късно, пак същият делегат ме свърза с въпросните хора, които ме търпяха цели две години под покрива си и се изхранвахме доволно и охолно от техния казан, преди самите те да фалират и да се саморазпаднат. Независимо от всичко аз продължих да поддържам отношенията си с този наш сръбски другар (или сърбо-хърватин, ако това е по-правилно да се нарича сега, след разпадането на братска Югославия). Годините и времето вървяха и ето, че сега аз на свой ред и имайки тази възможност, отвръщам на неговия жест, като го препоръчах като голям майстор на сегашния ми началник (а той действително, че е). По този начин нашата компания ще поръчва изделията за изработка, с които ние не можем да се справяме със собствени сили на този етап – струговане, фрезоване и други подобни машинни операции. Така покрай нас и за него самият ще остане някой и друг комат от голямата капиталистическа питка, към която всички протягаме ръцете си, пред която превиваме врат и достолепно ѝ подлагаме шепа. В крайна сметка, независимо че започнах разказа си много издалеко и както винаги се отклоних от темата с допълнителната си информация и следващ подире ѝ коментар, привечер аз трябваше да мина и покрай сърбина, че да прибера един вал от моторна помпа, който му поръчахме да ни остърже вчера, имах да се разплатя с него и т.н. Преди това пък ходихме по други инсталационни мероприятия с шефа, но ги оставих там да работят сами със сина си, а пък аз отидох да се срещна и с едни потенциални клиенти, които бяха в непосредствена близост до мястото, където и без друго бяхме отишли. След всичко това се прибрах в 15:30 и малко по-късно къщата се изпълни с глъч от малкото и Даниела, които също си дойдоха от училище и съответно работа. Сега са мирясали и двете – Ванеса уж учи оттатък безмълвно, но аз не знам с точност какво прави; докато в същото време чувам, че майка ѝ най-звучно похърква от спалнята, което пък със сигурност е знак, че спи юнашки сън.

От полагането на последното ми описание мина доста време – аз един път пиша текста с английските букви, след което пък го превеждам с българските и този процес ми отнема доста време. По време на “превода” често пъти се налага да се дописват допълнения и уточнения, така че паралелно с всичко върви и редакцията на моето писмено изложение. По датите съдя, че от тогава вече са изминали близо две седмици. Веднага със завръщането от екскурзията и двамата ни награбиха служебните и домашни задължения, а от прекрасното време, което си изкарахме по морето остана само един слънчев и топъл спомен, както и един наръч със снимки. Няколко дни след това се развали и времето, заваляха дъждовете и температурите паднаха на стойности, близки до полярните. Някъде надолу из съседния щат заваля сняг, но до нас достигна единствено леденият му дъх и студения периферен фронт. Буквално само преди дни изгаряхме под палещите лъчи на слънчевия пек, докато онази сутрин термометърът показваше едва 9°C – е, вярно че със знак “+” отпред, но и сравнение не можеше да става с онези 35°C, на които се радвахме току до миналия ден. Обухме пак дългите гащи, камизолки и ризи, нахлузихме чорапите и сега само чакаме българското лято, защото австралийската зима ни застъпи много от рано и ни завари напълно неподготвени – нямам кисели туршии и мезета, виното ми не е превряло, а пък дъното на дамаджаната с ракия стои пресъхнало от лани още; настана голямо изобилие от нямане!...

Сега аз тук няма да се спирам подробно по дни и дати, защото вече така и не помня какво се е случвало за това време. Но пък за да не съм го запомнил, едва ли е било нещо значително, освен едно прекрасно мероприятие у наши приятели, където бяхме в събота вечер с останалите елементи от малката ни сплотена агитка. Стояхме до късно през нощта (всъщност до рано сутринта…) и спахме там. На другия ден дорде не ометохме остатъците от вечеринката не мирясахме, та си тръгнахме чак в неделя късно следобед. От дума на дума за следващата пък си изпросихме едно гости у бачо Гьорги – нали и Гергьовден беше във вторник. Така в същия състав от миналата събота, вдруги ден пък отиваме у тях – празно няма до излитането ни за България. Следващата седмица сме на сватба – Желязко жени дъщеря си, та ни поканиха на тази тъжна церемония, която ще се проведе в познатата обстановка на ресторанта, където вече изкарахме няколко поредни Коледни празненства. Седмицата след това пък е 24 Май, за когато също има организирана голяма земляческа среща, която аз прекрасно знам и къде, а и как точно ще завърши - отново с осъмване.

А пък за да бъде още по-ведра и красноречива общата картина, по случай моя рожден ден заминаваме за Мелбърн при другата българска дружина, с хората от която пък съвсем неотдавна посрещахме една Нова година. Много от нашите местни приятели се пръскат в най-различни посоки и няма да могат да вземат участие в тържествата за 55-та ми годишнина. Заради тях отменихме честването на юбилея за след завръщането ни от България, а пък през този период ние също решихме да отидем някъде и с тази наша поредна екскурзия си направихме общ семеен подарък за празниците ни. Тогава пак се падат три поредни почивни дни във връзка с рождения ден на Кралицата (да е жива и здрава още хиляди години…), които ще оползотворим най-активно. Даниела като чуе за някакво ходене и се мобилизира в търсенето на евтини самолетни билети, още по-евтини нощувки по хотелите и най-евтини коли под наем. Така на 06 Юни следобеда летим за столицата на щата Виктория, наемаме кола от летището за $24 дневна такса (масрафът стъпва по лев на час – таман сега ми дойде на ума това уникално математическо сравнение), с която ще се движим напред-назад и ще опознаваме “родния край” в тази част на света.

От тази екскурзия се връщаме в понеделник вечерта, а пък в четвъртък политаме към Бангкок; от там имаме само едно прекачане на Виенската гара, с оглед в петък по обяд вече да сме кацнали под асмата във Филиповци. Това са най-беглите ни планове за предстоящите събития, с настоящите ви запознах в движение, а ако съм пропуснал нещо от миналите, ще си го припомня по време на “редакцията” – сега пикаем и излизаме, че окъсняхме за репетицията…

А сегашното ми включване е директно от една местна катедрала, отстояща на разстояние от нас колкото между Габрово и Севлиево, но все пак тук Ванеса има възможност да си упражнява и поддържа уменията на огромния класически орган, който е инсталиран в нея. Всъщност последният е от модерната серия на електронните инструменти, но пък е със завидни качества и звуци. Залата е озвучена по подходящ начин с тонколони и ефектът е пълен, все едно че се намираме в базиликата на Св. Петър във Ватикана, от където Папата изпраща своите божествени послания към света и нас - над шестте му милиарда грешници…

Пропуснах да отбележа, че наскоро си купихме нови кухненски столове, защото старите се амортизираха след около двугодишната им най-жестока и безмилостна експлоатация. Кашоните пристигнаха онзи ден и аз всяка вечер сглобявам по един стол (за да не ми се увижда и да не се отегчавам), след което сядам отгоре му да го изпробвам как се пие вино на него – обикновено ми харесва, въпреки че тези столове са малко по-неудобни от старите (ако до края на вечеринката не падна под масата, значи че мебелите са добри или пък виното ми е слабовато на градус). Същественото в случая тук обаче е съвсем друго (имащо единствено значение за Даниела): а именно, че проклетите столове са много по-красиви от онези, които имахме до неотдавна и които вече заминаха в контейнера за метални отпадъци и изрезки от цеха. Макар че платихме малко повечко пари, новите модели доказват преимуществата си пред старите – изглежда и китайците правят някакъв прогрес в последно време. Предните ги взехме за $170 (четирите) с безплатен транспорт, докато за тези сега броихме $220 с доставката им по пощата (само за която платихме цели $60 – аз за тез пари щях да ги мъкна на гръб, ама нейсе)...

И други покупки от Интернетния търг имам напоследък – поръчал съм 100 празни диска за записи на филми, музика, снимки и т.н. Ще грабна една щипка и за България – да нося на татко армаган. Цената им по 35-36 стотинки парчето е много изгодна и примамлива, въпреки че за същите пари вече може да се купи външен “твърд” компютърен диск със същия капацитет (ако не даже и по-голям), който е с размерите на пакет цигари “Ударник”, “Арда” или най-много кутия “Слънце”, докато за тези единични дискове трябва да търся допълнително свободно място из дома. Това вероятно ще ми бъде последната подобна покупка, преди и аз да премина към използването на такива външни дискове за допълнителна компютърна памет – стига съм бил и аз все най-отзад на прогреса.

Освен дисковете, миналия ден купих и едно универсално зарядно устройство за всички видове малки батерии (включително и 9 V, без разбира се онези дебелите, които почти не се използват вече). Взех си и две акумулаторни батерии по 9 V, които ми трябват за измерителния уред. Батерията, която имах отпреди 7-8 години в него изведнъж издъхна, а пък не ми се даваха пари за друга подобна. За това взех акумулаторните, че да си ги зареждам на всеки десетина години. Като се заприказвах за батерии, та се сетих че снощи купих и батерия за лаптопа на татко – тя може никога да не му потрябва, но пък така ще си остане вечно нова. Обаче миналата седмица ми досвидя да дам $44 за един пълен комплект свредла с диамантен връх, въпреки че продавачът ми направи голяма отстъпка от тях – “Нали вика, са за баща ти, бре; ти не го ли обичаш, че не щеш да дадеш пари за него?” Рекох – “Обичам го и то безкрайно много, обаче пък не чак и за $44! Че той ако разбере, че съм дал толкоз много пари за пикливите ти свредла, ще ме лиши от наследство бре, шашкънин такъв!” И пак падна смях из магазина – какво да ги правиш, нали трябва да им разнообразявам ежедневието, че инак ще се пукнат от скука да стоят в полупразните халета на огромните си дюкяни. Продавачи бол, колкото щеш; обаче купувачите ги няма твърде – те са малко кът, въз основа на обедняването от страна на населението.

Ох, изтръпна ми задника на това циментено стъпало – башка дето и замръзна, че то си е и баят хладничко в тоя змиярник. Всичко е направено от мрамор, дърво, ламперии, стъкло и пр. Църквата е с модерна архитектура и сравнително нова – няма го тоя респект, тежест и строгост, който лъха от нашенските черкви – с всичките му там икони и иконостаси, свещници и огромни полилеи, спускащи се от купола по една верига. Това тук мяза на залата в Партийния дом, в малко умален мащаб, но няма нищо общо с Божиите дела според моите разбирания за религия; иначе католиците си ги тачат тези места и за тях те са си еднакво свети и на почит…

Часът е най-странен и още по-ранен (05:30…), а съм се събудил още в 04:00 на съботния майски ден с дата 17.05.2014. Тогава ставах да пикая и уж пак легнах с намеренията да поспя още малко. Въртях се до 04:30, но в 05:00 вече не издържах и окончателно станах – какво по-благородно дело от това, детето ви да скочи в тъмно, за да поднесе мислите и чувствата си на всички вас, а чрез тях и своите далечни послания към света. Направил съм си и една сборна отвара от кафени продукти – обрах остатъците по дъното от най-различните марки и видове кафета, че да освободя амбалажа и да изхвърля бурканите от долапа. Като ги смесих с две лъжици шекер и размих всичкото в една голяма чаша с мляко, стана чудна напитка - само за богове и богоизбрани. По подобен начин започна и вчерашния ми ден, но тогава трябваше да отивам на работа и за творчество така и не остана време.

Напоследък съм доста зает служебно с няколко дребни проекта, за които искам да подготвя документацията, че докато ме няма, онези да изработят изделията. Малко мудно върви началото на новия ни бизнес и всички сме на ръба пред фалита, но се надяваме до няколко дни нещата уж да се разведрят. Появяват се разни незначителни поръчки, които не хвърлят на стотинки и в тях влагаме много повече време, труд и усилия, а насреща си получаваме само една гола слава. Моята заплата разбира се, върви и попълва празнините в банковата ни сметка, но думата ми е за общото състояние на компанията, в която хората са инвестирали около $100,000 през Януари, а до този момент продължаваме да работим единствено на загуба (без да смятам моите лични приходи, които за тях са си чисти разходи). Очаква се да постъпи една малка поръчка за Сидней, за фирмата която посетихме преди няколко седмици. За там има и друга алтернатива, на която всеки момент очакваме да дадем началния ход, но специално тази работа ще бъде чисто монтажна и моя пряка намеса в това начинание няма да има. Независимо от това обаче, работата ще генерира някакви финансови постъпления в продължение на няколко седмици, което е планирано да стане точно по време на моето отсъствие от страната. А пък за след това и самият Господ Бог не мисля, че знае какво ще се случва. Точно тогава влиза в сила новият бюджет на следващата финансова година, който е още по-опестен от ланшния. Всички средства, които бяха похарчени с най-лека ръка от недалновидното двумандатно управление на Работническата партия (която за политическа яснота ще наречем “комунистическа”…), но пък натрупани и капитализирани от предишните “демократи” (отново за опростяване на терминологията…), сега трябва да бъдат възстановени в хазната естествено от нас – почти 23-милионното простолюдие на държавата (без да броим и добитъка в сметката – щото те ако можеха, даже от кравите и от овцете щяха да смъкват данъци и печалби, а не само мляко, кожа и вълна). А мероприятията за постигането на това са най-чисти и благородни – по-високи такси, повишаване на цените, окастряне на бюджетите за образование и здравеопазване; стандартно и закономерно - да се просълзиш от умиление чак. Мисълта ми беше, че дори и в края на света, ние работим по добре познатата ни от социализма схема: “Пбри нйма – действай!” Но, хайде – стига съм ви занимавал с политическата си икономия (предмет, който ненавиждах в Института и комуто едва сега разбрах опростения смисъл: пазарът пращи от стока, ти си седиш в къщи и броиш стотинките; или обратно – джобовете ти издути от “шума”, но рафтовете празни и ти пак си стоиш в къщи, като и в двата случая поддържаш една по-строга “диета” под формата на здравословен глад). Как да забравя думите на другаря Виньо Колев, който след “страхотните” ми политически и икономически обосновки на изпита по въпросната университетска дисциплина, само поклати голямата си глава и каза: “Колега, наред с всичко, което чух до тук от Вас, вероятно в настоящия момент дори самият Маркс се върти и преобръща из гроба си”, но все пак човекът ми писа заветната тройка тогава - Господ здраве да му дава и безкрайно дълъг живот. А иначе и аз разбирам от икономика – само когато ми е пълна кесията обаче...

Мъча се да си припомня до къде бях стигнал със своя скучен разказ и кога точно за последен път ви занимавах с моите безкрайно тъпи истории – ами да, беше миналия четвъртък, докато чаках Ванеса да си изсвири парчетата за концерта, който пък е тази неделя. От тогава до този “веднагашен” миг не се случиха много необикновени неща, освен един грандиозен моабет в събота вечер у Жоро и Данчето по случай наскоро отминалия Гергьовден. Пак се събрахме една дружина народ и най-достойно почетохме празника. Ние спахме у тях, а на другия ден ходихме на пикник. Наши приятели, които преди половин година пристигнаха тук с намерения да останат уж постоянно, сега си заминават за България, тъй като не можаха да се адаптират и впишат в околната обстановка. Освен това техният статут беше малко по-различен, което не беше в тяхна полза за намиране на работа и т.н. Както и да е - искахме все пак да ги изпратим и да се видим с тях за последно. Така отидохме в един парк и стояхме до късно вечерта, защото времето беше много тихо и приятно. Дни след това вече заваляха дъждовете и сега е по-скоро прохладно, отколкото топло и горещо, каквото беше допреди седмица-две. Но не бива да се забравя, че само след други няколко дни тук настъпва зимата – вече преполовихме Май, 01 Юни е просто в други ден, образно казано.

Седмицата ни започна силно и ангажиращо. Малкото ходи по разни училищни мероприятия и изпити, Даниела хукна да търси нови хоризонти и евтини екскурзии, а аз се зарових в моите служебни задължения, които третирам повечето като хоби и удоволствие, вместо като работа. Така минаха петте делнични дни и още снощи дадохме началото на празниците. Ходихме на гости, макар и по не съвсем приятен повод – на наша позната брат ѝ в България почина преди 6 месеца, та искаха хората да се съберем и да уважим паметта му. А те горките, не можаха да си отидат дори да го изпратят – майка ѝ също е тук, но не е много добре и тя завалийката, та ходи на разни процедури; неприятна работа, но всички се надяваме да се оправи. Винаги когато ходим у тях преяждаме (особено и най-вече аз…), защото бабата е страхотна домакиня и готви блестящо. Там ядем готвени неща, докато у нас им правим скара, тъй като те нямат тези условия в къщи. Ама то сарми ли не бяха, мусаки със сини домати, разни гръцки специалитети, руски салати, нашенски баници, месени питки и какво ли още не. Много се тачим с тях. Та, мъжът на таз женица млада, който пък е грък и за които хора ние и друг сме споменавали, отново ни разказа за една много любопитна хроника, която той сам научил чрез неговите национални медии и средства за масова дезинформация на населението. По думите му и според най-официалните данни на Гръцкото статистическо бюро, само за шестте поредни почивни дни в началото на Май (Денят на Труда, ведно с Гергьовден), страната им е била посетена с цел туризъм от малко под 270,000 броя българчета - законно преминали през граничните им пунктове и съответно щастливо завърнали се в Родината след това (един от по-любопитните факти бил, че почти никой от тях не е останал да бере портокали, лимони и маслини или пък да помага в строителството). И до тук, всичкото това е чудесно и нищо лошо ни най-малко даже няма. Слушайте обаче какво става по-нататък. Това многохилядно нашествие от нашенци в Гърция и то по-специално из южните ѝ покрайнини - като се почне от Александрополис, през Драма, Серес и Тесалоники (Солун), та чак до Катерини и Козани, за въпросният период от една седмица са оставили подире си и съответно налели в гръцката икономика цифром и словом €50,000,000 (да драги мои: петдесет милиона Евро или Европейски долари, както често ги наричат австралийците - ако тук някой има проблем с разчитането на нулите, нека пак да ги погледне). Ба мааму и нещастен български народ! - ако това му е “злето”, то комай че и аз нямам нищо против да съм толкоз зле. Независимо, че осреднената стойност за харчлъците на средностатистическия български турист възлизат едва на €185, примерчето много нагледно потвърждава още един постулат на политикономията, за който не се среща много писано из букварите по въпросната академична наука, а именно: независимо каква е политическата сила и власт за даден исторически момент, във всеки следващ (момент…) бедният става все по-беден, докато богатият - още по-богат. Оставям темата отворена за обсъждане и вероятно по-нататък аз отново ще се върна на този въпрос - само чакам да минат изборите за Европейския Парламент на 25 Май. Щом като един, или както е в конкретния случай 270 хиляди българи могат да похарчат половината от месечната си заплата само за няколко дни, аз май ще се връщам обратно в Татковината – че то станало много хубаво там, бре! Забавно, нали драги мой читателю любезний – както и да е...

След обилната вечеря снощи се прибрахме и веднага легнахме – Даниела и Ванеса продължават да спят, а е вече 07:00 и навън отдавна съмна; след малко ще гася и лампата дори, въпреки че слънчевите лъчи отсъстват и единственото, което виждам през прозореца са тъмните дъждовни облаци. Напоследък доста често превалява и напоява земята – не помня от кога не сме вадили маркуча да поливаме (а пък при нас растат само бурени и плевели – нямаме такива “култури”, които да се нуждаят от вода). Даниела се халосва и превзема подир едни нейни китки и само ми хаби водата, но сега с дъжда ще направим малко икономия (ето пак: икономията е навсякъде, бре! – аз какво ви разправях; голяма наука е това – оставете го вий другарят Маркс, какво е писал навремето из букварите и в “Капиталът”, защото истината се оказва далеч по-инаква). А пък тая помпа дето я имаме – съседът направо ѝ пръсна охлюва от ползване; един мотор даже вече изгоря, та сега това е нов комплект. Какво толкова полива из тях човечецът не знам, но вода се вади от тая дупка почти денонощно. Сигурно пълни езерото с нея, шашкънинът му със шашкънин! – чудно ми е само как помпата продължава да работи и от къде се взема пък този нескончаем воден дебит, дето е само на 4-5 м под нас. В самото начало майсторите забиха тръбата на 7 м дълбочина и от там рукна много солена вода. После ги викахме пак, та я поиздърпаха малко нагоре, където според тях били по-сладките ѝ слоеве (колкото от по-дълбоко се дърпа водата, толкова по-солена ставала надолу – изглежда солта се утаява по дъното). Вярно, че и сега водата си остана възсоленичка и не става за пиене, но пък растенията са свикнали на този вкус и не възразяват особено (въпреки, че аз преди време насила си уморих едни млади лозички и няколко отчаяни стръка с домати, след като ги залях обилно с тая миризлива луга). Предполагам, че ако се наложи една каца с Казанлъшко зеле, с тая вода ще втаса само за една неделя.

Днес сутринта Ванеса ще има урок по музика - учителката ѝ ще идва в къщи. Следобеда с Даниела може да се хванем и да подредим поне един куфар за България, защото в момента подът на механата е изцяло посипан с всевъзможни стоки и подаръци – как е възможно хората да пътуват без багаж, не ми е ясно въобще! На нас ни трябва камион с ремарке само за да се придвижим до летището. А по какъв начин там ще ни товарят на самолета? – за това пък вече хептен нямам разумно обяснение. Оказа се, че нямаме куфар – Даниела довлече вчера един, в който могат да влязат двете с Ванеса заедно, башка ще остане място и за мен (е, ако ми стърчи единият крак навън, да речем). Ние с най-голяма радост ще си го напълним до върха, но освен обем, едно тяло има и тегло, та се опасявам че ще прехвърлим допустимите му норми и топузите по летищните кантари баят ще има да се клатят в дисбаланс. Самолетните билети дават законно право само за 23 кг багаж на всяка пътуваща глава от населението + някакви си едва 7 кг ръчен. Че на мен само компютрите и оптическите ми прибори надхвърлят тези граници, а пък за останалите боклуци да не говорим. Ако видим зор, ще изхвърляме “подавките” на Бризбънското летище, докато олекнем и ни качат на аероплана. Стъпили веднъж на борда вече не е страшно, но от сега се ужасявам като си помисля, какви театри и постановки трябва да разигравам на онези свирепи вещици от гишетата по въздушните гари и спирки. Че и там са натургали едни уруспии, като че ли самолетите са на бащите им, дееба – следят вече за всяко кило горница и тутакси се почват разправиите. Ще си отида една година до България, ама ще тръгна с кораб – цял контейнер мога да натоваря със стока, мамка му!…

Довечера пък сме на сватба – вероятно вече съм споменавал за това, че Желязко ни покани на тази тяхна семейна церемония. Дъщеря му се жени вече официално, та и ние ще присъстваме на това, отстрани изглеждащо и иначе много миловидно тържество, но в действителност си е баш закрепостяване на доброволни начала. Каквото и да е, сигурен съм че ще си изкараме добре – в края на краищата, няма аз да се женя, я! Ванеса няма да идва с нас, защото прецени че ще ѝ бъде скучно на този сватбарски форум и вечерта ще спи у нейна приятелка от класа. Тя отдавна си мечтае за подобни “похождения”, но ние с Даниела изобщо не я пускаме да ходи така (спомням си, че нашият скъп и свиден Неничко постоянно спеше у неговите приятели и това беше много против волята и разбиранията ми за възпитание на деца, но пък тогава за мен тези излизания се явяваха едно своего рода спасение – поне той да не слуша постоянните ни разправии с майка му). Но случаят довечера е просто такъв, че няма на кого да оставим Ванеса – иначе и двамата не ѝ разрешаваме подобни размъквания и спанета по хорските къщи.

Утре следобед ще ходим на концерт – учителката по музика е избрала няколко нейни деца, които ще представят една програма, съставена от най-различни произведения, с което ще се рекламират съответните музикални инструменти и същевременно ще популяризират музиката сред прогресивно затъпяващото от компютърни игри и употреба на телефони подрастващо поколение. Децата на бачо Гьорги също ще вземат участие във форума и ще се видим отново с тях – после пък ние ще минем през Дарина, защото ще се намираме в района около тях, та ще посетим и нея. Вероятно ще се приберем късно вечерта.

Надявам се следващата седмица да бъде успешна – но за това ще научите от репортажа, който ще излезе от печат едва след завръщането ни от България. В него ще намерите подробности за местните тържества по случай 24 Май, последвалата ги кратка екскурзия до Мелбърн и срещите с тамошните ни приятели, така както за подготовката и самото пътуване до пристигането ни в София. Предполагам, че ще споделя впечатления и от пребиваването ни в Родината, за което още от сега се ужасявам колко кратко и недостатъчно ще бъде за пълното изпълнение на набелязаната ни програма. Но, нека сме живи и здрави – другото ще се нареди само…

Сигурно усещате, че това са вече и последните редове от моето кратичко, но съдържателно писъмце. Наоколо ми замириса на пържени филийки и кипнало кафе; настана суматоха, суетня – понесоха се викове из въздуха, възклицания и радостният ден започва. Господи, колко добре си бях в тишината само допреди миг, а часът е едва още 09:00…