Моят разказ продължава с патилата и преживелиците ни из София. В понеделник трябваше да се извършат няколко формалности около издаването на Ванесината лична карта. Независимо, че е родена в Австралия ние държахме тя да си има и български документи - още повече, че ѝ предстоеше едноседмична почивка в Гърция, на която щяха да ходят следващата седмица двете с майка си. С малко връзки из Вътрешното министерство и известно ходатайстване за нас, всички проблеми се решиха на мига срещу бутилка червено вино и кутия шоколадови бонбони (аз какво ви казах по-горе, че нищо не се е променило, но в същото време ние сме и безкрайно благодарни за развоя на събитията, защото си спестихме поне усложненията и чакането - а не, че сме вършили нещо незаконно и не Богоугодно; просто формалностите и бюрократщината са превзели до голяма степен всички сфери на услугите, особено на тези, по-официалните, та на човек може да му се доходи по голяма нужда само като си помисли какви простотии го чакат пред гишетата и касите на отделните стопански институции – банки, паспортни служби, Общински съвети и тем подобни народни организации).

Това беше в понеделник - във вторник аз и Ванеса се понесохме из града да търсим нотариус, защото трябваше да ѝ се издаде някакъв формален документ лично от мое име, в който да декларирам пред свидетел, че съм съгласен детето да напусне държавата с родната си майка. Ба мааму! - че то идва от края на света и до сега никой нито веднъж не се е заинтересувал, аджеба какво е и защо пътува, но изглежда в България законите са малко по-други и съответно трябва да се спазват. Неси е идвала точно три пъти сама (в смисъл без мен, само с майка си) - никога не сме имали и най-малките спънки от страна на Австралийските власти, но както казах вече: България е малко по-особена страна и вероятно доста по-различна от нормалните държави, та за това някои от правилата ѝ да са съвсем наопаки, почти лишени от логика и направо неразгадаеми. След като с Ванеса направихме един огромен траверс из цялата централна част на София в издирването на такова длъжностно лице, пред което да подпиша въпросният ѝ документ, най-после на ул. “Христо Ботев” открихме една адвокатска кантора, където срещу 6 лв. в местна валута хората ми завериха тескерето и тя тутакси получи зелен семафор за обхождане на целия свят, при това за неограничено време (да – само шест лева; нарочно потвърждавам и натъртвам на цената, защото някъде се опитаха да ми говорят и в двуцифрени числа за съвсем същата услуга, при изчаквателен период от няколко дни до две недели – как па не)...

Току що напуснахме Казанлък - родното място не само на небезизвестният Чудомир (Димитър Чорбаджийски), но и на личности с не по-малко бележити имена от нашата родна култура: Емануил Манолов, Дечко Узунов, Видин Даскалов, Петко Стайнов, та дори знаменитости като Любомир Кабакчиев и Стефан Гецов. Освен, че през периода 1978/80 тамошната им казарма ме направи мъж, градът е дал първоначален живот на именити личности, някои от които вече споменах по-горе. Понесохме се отново по старото шосе на едновремешната бургаска магистрала (т.нар., подбалкански път, свързващ Софийското им равно поле с родното ни Черноморие): отляво се издигат върховете на Стара планина, отдясно – хребетите на Средна гора, а пък все напред – морето Черно ни зове. Навред е свежо и зелено - направо като в някаква измислена приказка. В автобуса я има десетина души, я няма. Всички сме се пръснали по отделните седалки и попълваме скучните часове на пътуването - Божичко, до Бургас има още цели 175 км, докато циганският Сливен е малко по-насам; направо ще се изкривим по тез изкорубени седалки. Шосето е почти празно и безлюдно - тук-таме по някоя забързана за село кола префучава покрай нас и това е всичко по смисъла на трафик. А като си спомня само какви страхотни задръствания ставаха именно по този, уж международен път: чужденци влачат каравани и едвам пъплят с Москвичи, Лади, Шкоди, Вартбурзи, та дори Трабанти (чехи, поляци, немци, унгарци…); нашенците пък повлекли ремаркета, натоварени с хладилници “Мраз-80”, войнишки палатки с дървени колове, сечени от бор; телевизори “Мургаш” и “Опера”, сгъваеми велосипеди “Балкан”, свински бутове и пастърми, бидони с ракия, тарги бира – абе, направо страшно! Страшно, епично и много вълнуващо! Не еднократно в годините и ние сме били част от този авто-човекопоток, който се стичаше на талази от всички краища на България, с едната и единствена заветна цел: да изкара отпуската си на морето – а това пък вече дори е малко носталгично...

Не знам къде точно ще се включим в официалната “магистрала”, но за сега все още се носим по старото селско шосе, покрай железопътната линия, известна още с прозвището си “подбалканска”. Това е пътната артерия, която след София минава през Златишко-Пирдопския планински дял, после следват Карлово, Калофер и Казанлък, който току напред минахме и след Сливен, Карнобат и Айтос най-после човек се изсипва в морския Бургас. С последвалите геополитически и икономически промени обаче, маршрутът пред нас може да е и малко променен. Ето - до Сливен например са останали само някакви си 52 км; амчи ние стигнахме, бре! Направо “летим” с тоя рейс, ебаси!...

Но нека сега да оставим пътно-транспортната мрежа в ръцете на автобусния шофьор, а ние да се пренесем на започналата още сутринта кратка моя сказка. След като всички задължителни мероприятия се проведоха и проблемите в София се изчерпиха на 100%, най-сетне в сряда потеглихме за родния ми град – Габрово, старославно при това. И за там автобусът ни клати близо три часа, въпреки че като разстояние това са някъде около 220 км - в условията на Австралийския Съюз пътуването би трябвало да не отнема повече от два часа, но там стандартите са други и по принцип всичко става малко по-бързичко, особено придвижването от едно място до друго. Ама толкова празно аз това шосе наистина не съм го виждал - да не би пък да сме попаднали в грешен сезон на годината? Не е ли лято сега, тоз народ не почива ли - по море не ходи ли? Сигурно хората вече пътуват повече към Гърция и Турция, та пълнят гушите на византийците, вместо да подсилват родната ни икономика.

След като софийският автобус ни стовари на автостанцията в световната Столица на хумора, сатирата и шегата, ние с родителите ми се понесохме с куфари и чанти към дома. Вместо да вземем едно такси като богаташи и за някакви си два лева човекът да ни закара с багажа досами входа на блока, ние предпочетохме да си дърпаме куфарчетата по разбитите тротоарни плочници, точно както малките деца влачат своите камиончета, вързани с една връвчица. В края на краищата, в Габрово си бяхме - а аз щом вкуся от габровския специфичен въздух и тутакси се преобразявам; нали сме пестеливи все пак - няма да си харчим парите за глупости и в излишен лукс, я. В къщи вече разтоварихме дисагите и аз започнах да измъквам подаръци и подар’чйта от тях. Вечерта седнахме на домашната софра и дълго, дълго си приказвахме…

В същото време Дани и малката все още си бяха в София, защото полетът им за Гърция (о-в Закинтос) беше чак в събота по обед и те там са си прекарвали времето по възможно най-приятен за тях начин. Същият ден аз ходих на струването на моят голям приятел от ученическите години, Герасим - кога минаха 6 месеца от неговата нелепа и съвсем ненавременна смърт ние страничните така и не усетихме, но болката и скръбта, заседнала у всички негови близки ще бъде неизлечима до гроб. След тъжния ритуал с роднините отидохме на обяд у тях и почетохме паметта му по подходящ за случая начин - беше ми доста тъжно, а ракията им - много силна, та после изпих сума кафета, дорде се приведа обратно в порядъчен и по-прилежен вид. Седнахме още по обяд, но до вечерта за малко да не я докараме и до песен даже – в края на краищата, Геро беше веселяк човек и голям арабия. Като усетих, че долните ми крайници не щяха да ме слушат вече и взеха да се огъват съвсем неестествено и по непредвидим закон, взех си довиждане с близките опечалени и тръгнах уж да си вървя към дома. Ама какво ти вървене, бако? – че аз на няколко пъти щях да падна възнак и да стана за смях на ученичките пред гимназията. Със сетни сили се дотътрах до “Караваната” – култово заведение насред пъпа на Габрово, представляващо един фургон, оборудван с кафе машини и приспособления за приготовление на разнообразие от плодови сокове. Те там и бира дават, но в моето състояние единствената течност, която можех да приема, без да повърна беше чаша силно и горчиво кафе. Като казвам “чаша”, в моите представи винаги е била най-малко чашата за чай – хем като достатъчно количество за измъчения ми пиянски вид. Поръчвам на момата, плащам в брой, ръся и шепа жълти стотинки бакшиш на поразия, понеже съм в нетрезво състояние – а онова малкото ми носи две капки отвара на черна течност, едва покрила дънцето на пластмасова чашка, в каквито мама навремето правеше разсада си за люти чушки и градински домати. Само докато я преглътнах веднъж, хайде – два пъти да е било и дъното на “чашата” ми се озъби насреща, а не мен ми се върти свят и чакам уж туй кафе да ми оправи положението, възвръщайки ме поне частично към живота. Ама нали съм тъп и много пиян към момента на случката, не знаех тогава, че е трябвало в поръчката да кажа “дълго” кафе и те ми сервирали късо. Бре, мамка ви и наречия непонятни! – от кога пък кафетата ви станаха дълги и къси, си викам на акъла, но за втория път вече помолих момето да ми издължи кафенцето максимално и да ми го сервира както подобава. Онова смотолеви под носа си едно “добре” и след малко пак идва с друго подобно чашле – е, дъното му този път беше малко по-дълбоко, но пък количеството на отварата вътре не надвишаваше 2-3 напръстника. Ние в Австралия пием кафетата си в цели кофи, спрямо размерите на българските им аналози – вероятно по този показател не можахме да се доразберем с кафеджийката, след което я помолих да ми донесе още едно дълго кафе. То вече, към края си едва, взе да ми отпуска системата и силите ми се завърнаха обратно в ходилата и мускулите на краката. Като се почувствах малко по-добре и вече почти можех да вървя изправен по пътя без да залитам настрани, тръгнах да се разхождам из стъргалото, с надеждата да видя нечия позната физиономия. На края финиширах в една махленска кръчма, съвсем близо до нас, където изпих само една ракия с двама мои авера и минах на бира, защото ракията нещо не ми понесе на организма и само щях да я похабя, ако бях продължил да се давя с нея. Прибрах се прилично и почтено, а през нощта спах като заклан – чак до сутринта…

През седмицата, за която иде реч Еми и Христо бяха на море – много благородно им завидях, особено когато научих, че са ходили в Ахтопол, мискините. А това е мястото, където преминаха моите последни ергенски летувания и от което аз лично имам незаличими спомени. Всички те са се загнездили толкова дълбоко в съзнанието ми, при това до най-малката подробност. Винаги с голяма доза умиление и радост си спомням за всяка една случка или събитие от тези славни времена, за всеки отделен мой приятел, с които хора сме били там заедно и сме делили парче солена ланшна сланина, комат сух хляб или пък мек домат за салата. О, минало неповторимо – о, пресвещени старини!...

На връщане към София, Еми и Христо се отбиха по стара тяхна традиция и през Габрово, та с тях успяхме да изкараме два пълноценни дни в ходене и обикаляне на околните вилаети. Първия ден отидохме до Соколския манастир, разхождахме се из Етъра и т.н…

Междувременно, пътувайки с барутника на ДАП Габрово, неусетно стигнахме и до “Петолъчката” – небезизвестният разклон за Ямбол, Стралджа, Котел, Сливен и Бургас, а ние продължаваме смело и бавно да се движим по старото шосе към заветния морския бряг. За щастие в Сливен не сме се отбивали, но вероятно това ще стане в Айтос, където вече може и да се изпикаем, защото от това монотонно друсане и тези нескончаеми бири, с които се наливаме денонощно, отдавна вече ми е дошло времето да си източвам “бойлера”...

На другия ден с Христови ходихме до Узана - навсякъде се движихме с тяхната кола, но там вече я оставихме пред хижата и поехме пеша към вр. Исполин (като много малък, от стари тогавашни планинари знаех, че върхът се казва Коруджа – вероятно това е било старото му име, но пък не ми е известно кога са го преименували; вероятно след Девети – нали всичко старо им пречеше на новите управници, та първо на имената посегнаха, след което сраха и на всичко останало). Баш до горе (1524 м н.в.), разбира се ни домързя да се изкатерим, но все пак стигнахме някъде до подножието му, което за мен особено си беше един истински високопланински туризъм, след като толкова много бях отвикнал да ходя по чукарите за повече от 25-30 години. По горските поляни обаче така жестоко ми се обостри проклетата сенна хрема, която си влача още от невръстно дете, че направо ми отрови хубавия излет в планината. Нямах и хапчета в себе си, та кихах и прихах на воля, секнейки се още повече на воля навред, където завърна. Беше забавно... После слязохме до туристическата хижа, която аз също помня от своите далечни детски години, а впоследствие и от по-напредналата ми, младежка вече възраст. Не са нито един нито пък два ергенските ни подвизи, свързани с това историческо място – времена на любови и превратности; години на емоции, радост и печал. За мизерните условия обаче, които предлагат в днешното демократично време, 11-те лв. на легло на вечер ми се сториха твърде много, сравнявайки ги с 60-те стотинки от миналото, когато чаят беше по 10 ст., ако ползваш захарта на хижаря, а иначе напълно безплатен, ако си носиш своя собствена в раницата. Ето, че пак изпаднах в спомени - амчи те са ми навред, бре! Как се забравят такива неща?...

Оп-паа, тоя човечец зад волана обърка нещо пътя май - на магистрала по смисъла на тази дума ние не сме стъпвали изобщо; дали пък няма да ни изтърси първо в Слънчев бряг по напречното шосе вляво, веднага след Айтос през с. Каблешково или ще ни клати по дупките съвсем до края? Зор пиша като ме друса рейса - а пък и батерията на компютъра взе да умалява вече, та много скоро ще приключвам със своеобразния си мисловен пътепис - останаха само 25 минути от капацитета ѝ, а часовникът показва едва 11:45… Ето, влизаме в Карнобат; после следва Айтос - хайде, и тук пак спомени изплуваха: имам кофи с мастило да изпиша и реки от сълзи да изплача по това пусто мое минало...

След една приятна вечеринка в долна габровска кръчма, на другия ден Христови си заминаха за София, а аз продължих с моя скитнически полуергенски живот, подвизавайки се из родно, още старославно Габрово. Видях се с много приятели, бродих по улиците на града като малоумен, търсих и срещах хора с познати лица - кои за щастие на живо, кои пък само по снимките от некролозите; тъжна, мрачна картинка. Приятелите ми остарели, приятелките ми и разни стари мои гаджета понадебелели + още повече остарели. Само аз дето тъй добре съм се запазил, консервирал и запечатал като образ и подобие от рекламното човече на небезизвестните френски гуми “Michelin” - но пък духът е важен, нъл’ тъй...

Така измина почти една, че и още седмица, през която Даниела и Ванеса бяха на почивка в Гърция. Успяхме да се чуем с тях по телефоните, но съвсем за кратко и само 2-3 пъти. В събота следобед те пристигнаха обратно в София, а на другия ден (29 Юни) си дойдоха с автобуса в Габрово. Донесоха много подаръци, измежду които мастика “Узо” и коняк “Метакса”. С появата им в къщи, домът ни оживя и се напълни с повече глъч, смях и музика. Суетнята на майка се увеличи и грижите по изхранването на челядта ѝ се умножи многократно. Правиха с Ванеса торта, месиха питки, готвиха, шетаха и т.н.

07.07.2014 - Отново се намираме в габровския автобус на връщане от Слънчев бряг. Предстоят ни нови 5 часа на мъчително пътуване, през които ще разкажа за срещата ни с тамошното семейство Михови. Вчера пристигнахме съвсем навреме и по разписание - 13:30. Бате Ангел ни чакаше на автогарата и ни пое от слизането ни. Първо отидохме до Несебър, където се разходихме и се видяхме с Веселка и дъщеря ѝ - Анжела. Всички много се зарадваха на срещата ни и решихме вечерта да си направим един всеобщ роднински моабет. Не мога да скрия задоволството си от жеста на Веселка, която великодушно ни подари две от своите собствени картини, нарисувани лично от нея. Ние искахме да ѝ ги платим разбира се, но тя категорично отказа и ги приехме като неин най-скъп дар. Поразходихме се из стария град, полюбувахме се на старинните му къщи и постройки, поомесихме се из шареното гъмжило от всякакъв народ и поехме към селото (Гълъбец). Кака Митка вече си беше в къщи и ни чакаше нетърпеливо, докато Мишо и Веселка дойдоха малко по-късно вечерта и се включиха в тържеството. Спретнахме набързо салатите, Адо беше взел някакво невероятно хубаво месо (свинско естествено), башка кебапчета и кюфтета (които също бяха чудни). Завъртяхме скарите, наблегнахме на юзчетата и бистрейки политиката, прехвърляхме спомените си до пропяването на първите селски петли.

Спахме всички на камара, разхвърляни безразборно по стаите, но ние с Адо скочихме още в 06:30 - нали нас сън не ни лови, особено пък когато за деня има някакви запланувани дейности и мероприятия. Сутринта започна с аромата на кафето, за сметка на вечерният завършек, който се отличи с димна завеса и мирис на хубава българска мешана скара. Адо се беше подготвил така, като че ли щеше да посреща Негово Светейшество Папата, а пък за салатите на кака Митка могат да се разказват легенди в продължение на дългите и скучни нощи. Така във веселие и смях изкарахме вечеринката. След като си изпихме кафето и изчакахме двете малки кокони да се наспят (неговата Веселка и моята “Йорданка”), към 10:30 излязохме по разходки из приличащият вече на стоманенобетонен град, бивш привлекателен курортен комплекс от миналото...

Ориентацията за местонахождението ни беше почти невъзможна, базираща се единствено на някакви мои бегли спомени от ерата на уволнението ми от казармата през есента на 1980, когато вероятно за пръв, а както се разбра впоследствие и за последен път вкусих дъха на тогавашния лукс, разбирайки че това място просто не беше за мен и по никакъв начин то не се вписваше в представите ми за летен морски курорт. Мен ме привличаше дивото, първобитното, първичното и поради тази причина последващите ми летувания винаги са се провеждали в къмпингарски условия, на палатки и т.н. Независимо от всичко, роднинската ни и семейна близост се запази за всичките тези почти 35 години, но пък за сметка на това скокът и строителният бум там беше експлозивен и построеното, което видях с очите си като че ли не бях виждал дори и в добре развитата в туристическо отношение Австралия.

За малко се разделихме с Адо, че той имаше някакви ангажименти с Веселка, докато ние в същото време пребродихме по-централната част на курорта. Отвред святкат светлинни реклами, всеки грачи и вика, кани клиенти в заведенията си и предлага всичко, на което е способен за припечелването на заветният Балкански, вече конвертируем лев. Плажът беше така осеян с чадъри и шезлонги, че на мен не ми стана много ясно: аджеба, как се заемат всичките, след като между тях почти не може да се върви; толкова нагъсто са ги напъцали. Но това също влиза в развитието на бизнеса и лесната печалба, защото всяко едно подобно плажно съоръжение се заплаща по съответен ценоразпис, по мои груби сметки представляващ четвърт пенсия за излезлият в заслужена почивка средностатистически български труженик, след около 40-45 години на безукорен трудов стаж и безвъзмезден дан към Родината си…

Наред с разходката по бетонните плочници и покрай безкрайните сергии, щедро предлагащи български сувенири със съмнителен произход и всякакъв друг кич, произведен от потомците на великият Китайски народ, ние намерихме една баничарница, пред която погледите ни замръзнаха, а лигите ни почнаха да се стичат по витрината. Там шайка сливенски или карнобатски цигани предлагаха всевъзможни кулинарни и пикантни стоки, достойни да задоволят вкусовите претенции дори на най-капризният гастроном. То не бяха бюреци, то не бяха вити баници; та със сирене, та със спанак - лучници, тутманици и всичко онова, за което човек може да се досети из областта на тези тестени изделия и глезотийки. Лакомо се нахвърлихме на по един мазен и тлъст бюрек и единствено мисълта, че можем да си развалим обяда с Адо ни предпази от нездравословното преяждане, с което се сблъскваме ежедневно междувпрочем още от кацането ни на летище София (и което завидно трудно преодоляваме)...

Не след дълго се срещнахме повторно с Адо и заминахме за с. Влас - също добре застроено и напудрено до неузнаваемост. Ако допреди няколко десетилетия това беше едно най-обикновено селце, предлагащо единствено евтини квартири за почиващите в близостта на големия и скъп “Слънчев бряг”, сега то приличаше на цял град, разположен от кота “0” (плажът, в случая), та чак до възвишенията над населеното място - магазини, почивни станции, скъпи и луксозни хотели, заведения, шум, глъч и врява до небето! Подобно беше и развитието на бившето секретно местенце “Робинзон” - едно време достъпно само за богоизбраните червени величия, което по-късно се превърна във ваканционно селище “Елените”. Сега там са се нароили цели стада с “елени, кошути, сърни и сръндаци”, та не може да се види дори някаква ясна граница със съседния, от няколко години вече град Свети Влас.

Намерихме Мишо, който сега работи в едно крайпътно заведение и се застопорихме при него за обяда. Останахме изключително доволни от кухнята, обслужването, обстановката и т.н. Ако имам тази възможност, всеки Божи ден бих се хранил по такива кръчми и капани - не че не харесвам на майка манджите, но аз жадувам за “купешка” храна, защото домашната така или иначе си я приготовляваме и ние самите.

Малко по-късно се срещнахме и с кака Митка, която тъкмо беше привършила с работния си ден и всички заедно седнахме на нова сметка да се наливаме с кафета и бири. Денят беше зноен, горещ и лепкав, което можеше да се преодолее само с много отвара от хмел и то ледена. Така неусетно дойде и времето ни за автобуса, с който се клатим вече в продължение на часове, а пък ние все още не сме стигнали до пределите на Подбалкана. Още малко остана обаче и след броени мигове отново ще сме си в моето любимо Габрово - надяваме се в малко по-прохладна обстановка, защото днес буквално се опекохме в тая знойна пещ на морето...

А ето ни вече заели седалките си в самолета на път за Бризбън, където ще кацнем след около 9-10 часа полет. Излетяхме точно по разписание в 23:59 местно време, но вече хептен не мога да кажа баш какъв ден от седмицата е; най-вероятно събота, но това ще се изясни едва след като кацнем в Австралия. Десетте часа престой на Бангкокската гара все пак успяхме да убием по най-разнообразен начин - имахме възможност дори и да похарчим някои от техните Тайландски пари, които в едно обменно бюро на летището ни обърнаха по доста неблагоприятен курс 1:28 спрямо нашенските австралийски кинти (докато официалният им курс е 1:33, но човек понявга си плаща за гяволъка в стремежите да купи нещо и от тази част не света…); т.е. за един долар ни дадоха 28 техни Baht-а, без разбира се да знам как точно се произнася този вид валута. Като цени на дребно, на нас ни се стори сравнително евтино спрямо солените ценоразписи по австралийските летища, но пък по отношение на българските, всичко беше доста по-скъпо и финансово отблъскващо. След като аз писах достатъчно дълго време и набързо успях да завърша започнатият си разказ, а в това време Даниела и Ванеса кръстосваха етажите на летището като отвързани магарици, на края всички заедно отидохме да подкрепим изпрегладнелите си стомаси с по някоя европейска манджа + бира и сладкиши за малкото.

На идване към България имахме незначителен престой в Бангкок и въобще не можахме да оценим огромното им летище. Пристигнахме на първия етаж и веднага се качихме на втория, където изчакахме много малко до качването ни за следващия полет. Тогава мястото ми се стори като един незавършен тунел или някакво подобно строително съоръжение, движейки се из катакомбите на подземията му, наред с тръбите за питейна вода, мръсна канализация, всякакви климатични системи, скари с кабели и прочие комуникации. Кой да ти е знаел, че всъщност целият им лукс и величие се намират на третото и особено на четвъртото ниво, пред които тази вечер ние направо онемяхме. То магазини ли не бяха, вериги от скъпи и прескъпи бутици; че модни и парфюмерийни щандове ли не щеш, та дюкяни за модни дрехи, ресторанти, кафенета и всичко останало. Разбира се, на нас тези неща не са ни чак толкова непознати и независимо, че ги отминаваме с известна доза, както пренебрежение така и вътрешно-душевна завист, все пак им се радваме подобно на децата, дето се кефят на шарената циганска кинкалерия от някой панаир по времето на селски сбор. Аз специално дори не се и заглеждам по тези лъскави витрини, но гледам че малкото залита по тях, а покрай него и майка му откача на моменти; вероятно и това е естествено или поне аз трябва да го приема за такова. Сега остават последните броени часове до кацането ни в Бризбън, където ще ни очаква нашият малък Неничко, за да ни отведе с колата си в къщи; всъщност той само ще дойде до летището “контрабанда” поради факта че му е отнета шофьорската книжка, а по-нататък управлението на моторното возило ще поема аз.

Общо взето това е вече абсолютно всичко по отношение на пътуването ни - остава само да се надяваме, че с Божията воля и помощ ще прекараме и количествата с ракия, която носим в дисагите си и няма да се налага да я изпивам за назидание пред митническите власти на Австралия. По-важното обаче е сега да се върна с 2-3 седмици назад, когато все още се подвизавахме из дебрите на Татковината и се радвахме на взаимните си срещи с близки, приятели и роднини…

Тези вълнуващи до сълзи срещи с тях ще оставят най-трепетните чувства и прекрасни спомени в сърцата ни, които ние по никакъв начин не бихме могли да забравим. Колкото повече наближаваше отпътуването ни, толкова по-чести и разнообразни бяха срещите ни с всички. Със себе си отнесохме стотици кадри снимков материал - десетки бяха обаче и случаите, в които просто от мокаятлък и недосетливост пропуснахме запечатването на заветните моменти. Оставаме единствено с надеждите си, че тези посещения в Родината ще се превърнат в традиция и дори ще зачестят - дай Боже всекиму такъв късмет!...

А иначе дните си вървяха и изнизваха един след друг като топчета от броеница, с единствената разлика, че на броеницата мънистата ѝ идват и се сменят едно подир друго постоянно и без край, докато нашите броени дни бързо се изтърколиха и настъпи най-тежкото и досадно време - на раздялата. Това е миг, към който никога не бих искал да се върна и който не пожелавам никому, освен на тези, които ни прокудиха през девет земи, та в десетата - проклети да бъдат и на онзи свят даже! (те си се знаят кои са, но нека да не политизирам темата отново сега - става дума за онези, “интелигентните”, дето ги изучиха за чужда сметка и на чужд гръб в чужбина и сега лежат връз лаврите на бащите и дядовците си, както обаче и върху костите на избитите без съд и присъда от тях самите)...

Тази година, за разлика от предният ни престой в България през 2012, се отличи с изключително влажното си време, което на моменти дори ставаше неприятно, а на места предизвика катаклизми и природни стихии, незапомнени по своята колосална жестокост и икономически поражения - както във финансов аспект, така и в чисто човешки. Нанесени бяха щети за милиони, отнети бяха и повече от 10 човешки живота. Стихийното наводнение във Варна ще остане в историята вероятно с най-черната си хроника, породено от небивалите летни бури и валежи, и особено с последиците от това нещастие. Кой беше крив, кой не толкова прав - аз тук отбелязвам само фактите и събитията, а пък един ден вероятно историята ще отсъди най-правилно къде точно е била истината.

Все пак за нас влажното и относително по-хладно време през този период беше по-приемливо спрямо непоносимите жеги, които още си спомняме от лятото преди две години. Тогава под палещите лъчи на слънцето дори и камъните омекваха от зноя, който се изсипваше безмилостно от небето. Тази година не можем да се оплачем от подобни природни капризи и бедствия. Дори напротив - почти всеки следобед валяха дъждове, които на места също предизвикаха известни проблеми. Незапомнена по своята сила ще остане и градушката в София, която порази стъклата и ламарините на повече от 10,000 автомобила - башка джамове и мазилки на частни и обществени сгради. Какво ѝ направихме толкова много на тази наша Природа, че така жестоко да си отмъщава на всички нас? - едва ли ще е без причина, но и това ще се разбере сигурно по-късно…

Понеже стана на дума за стихии и природни бедствия, не може да се отмине безпристрастно и поражението върху самолета, който уж беше свален по погрешка над Украйна. Тепърва има да се изясняват причините за катастрофата, както и самите подбуди за предизвиканата трагедия. Все още никой официално не е застанал с някакви изявления и не е поел отговорността за инцидента. И дали е било всъщност инцидент или пък добре скроена политическа сценка по предварително зададен сценарий за сплашване на противника - това също ще става ясно в близкото ни или по-далечно бъдеще.

Както вече казах – броените дни се стопяваха един по един и бавно настъпваше краят на нашето пребиваване в България. Освен паметните срещи с близките, с нас отнасяме и десетки подаръци, сувенири и спомени като един общ незаличим символ на своя собствен български корен, вяра и принадлежност. Чрез настоящите си редове искам най-сърдечно да благодаря на всички, които бяха заедно с нас, станаха съпричастни на съвместните ни срещи, сбирки и моабети - благодарности от дъното на душата, скъпи приятели и наши близки!...

Сега остава единствено да се надявам, че от понеделник работата ми ще се възстанови в познатия си ритъм и че по време на отсъствието ми в компанията ще са се натрупали безброй задачи за техническо изпълнение и съответна изработка. Но за това ще стане на въпрос едва след като се срещна с шефа и проведем разговор по текущите и предстоящи задачи. А до тогава - търпение му е майката...

27.07.2014 - Вероятно многоуважаемият и любезен читател ще желае час по-скоро да научи, аджеба какво стана с този нашенски шашкънин, дето за порция кебапчета без гарнитура, една шопска салата и половинка сливова ракия би пътя чак от долната земя до горната; който си заряза работата и си плю на рахатлъка, за да се види със своите най-близки и по-далечни дружки - та за него писаха и във вестниците даже (виж съботния брой от 12 Юли 2014 на в-к “100 Вести” – виден габровски официоз от по-новото и демократично настояще, наследник на бившето вече “Балканско знаме” от социалистическото ни минало). Но нека сега да спрем със суперлативните изразни средства и да се преместим в малко по-реалното време, в съвсем реалната обстановка и всички заедно да проследим трънливия път на нашия (без)славен герой - моят собствен, демек.

Както вече разбрахте, пътуването по последната отсечка между Бангкок и Бризбън не беше толкова неприятно и мъчително. Аз пак почти през цялото време писах и творих, гледах филми, спах и някак си успях да уплътня скучните часове на полета. За щастие половината път мина на видело, така че имах възможността да хвърлям и по някой премрежен и блуждаещ поглед надолу към земния релеф, макар и от 10-11 хиляди метра височина. Ако някой нормален човек види в каква пустош сме се забили сигурно живи ще ни ореве, но понеже тези гледки от високото за нас са изключителна рядкост, та нямаме много време за точни анализи върху географското местоположение на Австралия като континент, спрямо останалия цивилизован свят да речем. Летяхме в продължение на часове - как не видях дори един признак на живот, някакво движение на жив организъм, населено място или поне следи от аборигенски племена. Равната като тепсия червена земя беше гола и пуста, без ни най-малко възвишение, без планински вериги, без реки и златни равнини - небето, вярно беше нежно от коприна, но това съвсем не се вписваше с представите ми за “моята Родина” (нали така се пееше в песничката за “Високите сини планини...” и в другата, на Пенчо Славейков: “Хубава си Татковино - име сладко, земя рай...”). Дордето човешкият поглед можеше физически да достигне в кристално чистата и ясна ранна утрин, отдолу под нас се виждаше все едно и също: плоска и гладка глинена плоча, сякаш летим над огромен празен сач.

Сега обаче ще спра с прозаичните си обяснения и лирични отклонения, за да въведа читателя направо в сградата на летище Бризбън - часът бе около 11:15, когато колелетата на летателната машина с остър и пронизващ писък се остъргаха по асфалта на пистата, което беше и добрия знак за нашето благополучно прилуняване - пардон, приземяване; свързвах полета ни до момента с кръженето на луноход над Марсиански пейзаж, за това обърках понятията...

И ето ни близо 400 души, чинно наредени пред лентите за получаването на багажа - грабнахме си куфарите, от които нищо не беше протекло и за всеобщо наше щастие нямаха никакви видими повреди; с други думи: всичко беше налице. От там се потътрихме с две колички към паспортното гише, което също преборихме без сериозни проблеми (то пък оставаше и там да имаме; на всичките ни паспорти и лични карти, с които поначало сме заредени – нали сме ужким граждани на света, бре...). Когато обаче дойде ред на митническата проверка и рентгеновите снимки на карантиите из куфарите, тогава вече започна истинската епопея, макар да не беше баш Шипченската.

Всички дисаги бяха най-щателно преровени и проверени, включително с измъкването на посраните ни гащи, цървули, чубрици и сминдухи, семена в браздите, дъсчици за хляб, танурчета и подложки; тигани от “Кауфланд”, роклички, колиенца, сутиенчета и разбира се на края дойде ред и за моята ракия. Като почна онзи серсемин да опипва по дъното на куфарите и да ми вади “бомбите” една по една и да ги нарежда на тезгяха пред себе си, на мене вече хептен ми призля. От цялата работа и какофония конфискуваха един албум на Ванеса, който тя си бе купила от Гърция за пикливите €2.00, но понеже, видите ли облицовката му била от тръстика, а тя спадала в забранените за внос стоки, взеха ѝ го пазвантите, моля ви се. Ами дъските бре, идиоти - нали и те са дървени, хем от чиста дървесина са правени на банциг, а не дялкани в Китай от изкуствен шперплат! За тях обаче нищо не казаха, а по-голямата им част въобще не ги намериха измежду останалите боклуци и джунджурии.

След всичкия тоз панаир обаче, въпросът с ракията продължаваше да бъде висящ и бутилките останаха да стоят безмълвно наредени по височина: като се почне с чичо Божковата с прякор “Грозданка”, че тя беше най-високата и наснована, та се стигне до кайсиевият ѝ аналог в невзрачното шише от оцет на Гошо - нека да са ми живи и здрави и двамата. Всъщност, аз тук малко преувеличих, защото Гошовата ракия не я намериха, нито малките шишенца с мастика, които Даниела беше накупила за подавка от Гърция. Оказа се, че алкохолът попадал под друг знаменател и за него отговаряли други инспектори, та повикаха един такъв експерт, който си беше по моему още “снощен” (нормално е, нали това му е работата на човека - вероятно конфискуваното се изпива по време на почивката, но сега думата ми е за друго). Оня само като видя наредените паласки на гишето и тутакси му светнаха комбалите като на котарак кога види мишката, че тя няма на къде повече да му бяга и шава. Започнахме да броим - 5 боци по кило, башка литъра и половина на чичо Божко (абе аз ли не знам колко са, ама се правя на ударен с мокър парцал и дипломатично се съгласявам с всичко, което ми кажат – още от казармата съм си изградил подобна стратегия, а после си правя каквото искам; един път да ме пуснат само). Хубавото беше единствено, че малките шишета минаха за 0.700 л, голямото го сметнахме за литър и така положението и честта ни бяха спасени, защото и на самият митничар му се повдигаше вече само от вида и миризмата на парцуцата. Нахвърляхме обратно всичко насипно в дисагите и се заизмъквахме през потока от човешко множество.

След няколко минути дойде бабин сладък Неничко с голямата си и чудовищна джипка, наслагахме куфарите отзад в багажното помещение на купето и поехме по пътя към нас. О-хоо, ама чакайте бе - че те най-големите сценки тепърва предстояха...

Пътувахме добре; на връщане карах аз под зоркото наблюдение и инструктаж на Нени - за да му кара някой колата, един нормален човек трябва непрестанно да ѝ чете упътването за експлоатация: този уред гледай, онази стрелка следи; налягането на маслото трябвало да бъде еди какво си, докато температурата пък друга. Предполагам, че да се управлява самолет или дори космически кораб в известен смисъл би било малко по-простичко занятие. Както и да е - пристигнахме успешно пред нас и се заизсипвахме един по един с куфари и чанти в ръце...

Разбира се най-първият удар, още със слизането ни на аборигенската земя беше огромното разочарование от липсата на колието, което Жуката подари на нашата малка пикла. Как се е въртяла по седалките, какво толкова е шувъргала и се е кривила в тях не знам, но от цялата работа налице е само синджира - плочката се е скъсала най-вероятно в халкичката и сега от нея имаме само един прекрасен спомен, но нищо повече. И както винаги съм казвал, че човек си плаща за всичко и особено ние никога не сме били на печалба: за всички подаръци и контрабандни стоки, които вкарахме в Австралия (като ракията например), сега детето няма подарък от чичо си Жаклин; майната му - преглъщаме горчиво и на сухо загубите и продължаваме напред...

А пък това “напред” е вече пристигането ни в къщи, след около час пътуване от летището на Бризбън. Ние с Неничко си приказвахме през целия път, докато леля му Даниела и Ванеса заспаха. Още по пътя обаче стана ясно, че ключовете от къщата по някакви странни закони липсват от дамската чанта на нашия всезнайко и дървен шопски философ. Остана да ги търсим по-подробно уж след като окончателно пристигнем, но впоследствие тя се сети, че ги била оставила заедно с други разни джунджурии у Еми и нямаше спомен да ги е прибирала обратно. Аз бях на цвят син-зелен, та морав чак и само успях да се изпикая безмълвно зад бараката току под носа на съседката, която в това време си простираше гащите; разбира се, че се и изпърдях най-гневно и потресаващо, до разклащане на клоните по дървото – та това са строго установени физиологични закони, които щеш-не щеш трябва да се спазват и съблюдават. От там насетне вече почнах на спокойствие да бълвам огън и жупел, съвсем безрезултатно и напълно излишно, вероятно. Влизане в къщата по традиционния начин (през вратата, естествено...) беше абсолютно невъзможно, освен през покрива с разпокриване на керемидите. Нашият малък Неничко веднага прояви хладнокръвие и съобразителност, като се обади на няколко ключарски места, които имаха безграничен опит в подобни случаи на забравени ключове. Таксата обаче за един такъв професионален ключар по средата на неделния следобед възлиза на $140, но ние намерихме някакъв друг, който се съгласи да ни отвори вратата само за $125 - Господи, колко евтино! Да се просълзиш от умиление чак!...

Естествено и пари в наличност нямаме, кредитната карта на Даниела отдавна беше блокирана поради чуждо вмешателство из банковите ѝ смети още докато тя самата беше на гръцка територия; Неничко по принцип никога не носи пари у себе си, а моите документи и карти бяха все още вътре в заключената ни и изпушена отвсякъде като средновековна крепост колиба. Човекът дойде веднага, за 5 минути отвори вратата (ставаше въпрос само за най-външната врата, с мрежата; щото за вътрешната дървена имаме резервни ключове, които крием из нишите в механата) и ние най-после се намъкнахме щастливи вътре. Междувременно Даниела откри една 50-доларова банкнота, дето я беше скрила и от себе си даже - събрахме остатъците от портмонета и портфейли, и наброихме на майстора $110 суха пара в шепата му – нека сега и той да е жив и здрав...

Ако обаче всичко до тук беше добре, то значи, че пък от тук насетне вече ще следва още по-добрето. Разтоварваме джипката на Нени, оставяме Даниела и Ванеса да се оправят с багажа, а ние с него не след дълго поехме обратния път към Бризбън - не исках да го пускам да кара без книжка по пътищата, че сега само това му трябва: да го спрат полицаите и да му умножат наказанието, което след няколко седмици и без друго изтича.

На връщане пътувахме успешно, Нени ме остави на тяхната влакова спирка, която е буквално през две улици от квартирата им и той се прибра, докато аз се засуетих по перона като шантав - зер, кога съм ти се качвал аз на шибания трен в тая пуста държава. Първо минах по един надлез няколко пъти над линиите, докато намеря къде точно да сляза за съответния перон, от който да се замъкна до централната гара, където пък трябваше да сменя влака за наше село. Отивам да си купя чинно билет - гише няма; вместо това побили в средата на плочника един автомат, от който всеки добросъвестен гражданин на републиката сам да си закупи билета (а за безработният вече билетопродавач никой не го е еня). То хубаво, ама буквите дребни - аз отделно дето не ги виждам, че нямам очила, а пък и текста не го разбирам особено смислово (след толкова много българско четмо и писмо в последните седмици). Викам на помощ една възпълничка девойка - да ми купи билет, щото аз съм пълен профан; всичко ми е ново, всичко ми е за сефте, сякаш падам от Луната. Момичето беше достатъчно любезно (те всички дебеланки са много харни, а пък си бяхме и лика-прилика с нея барем по физика - башка дето можех да съм ѝ дядо). Онова натиска всички възможни копчета, пита ме за къде пътувам и според посоката ми избра съответното билетче (през дупката на машината се изплю един голям фишек, от който можеше да се свие такава фуния, която пълна със слънчогледови семки щеше да е напълно достатъчно количество на двама запалянковци за времето на цял мач между отборите на “Чардафон-Орловец” Габрово и всеки друг столичен противник, бил той “Славия”, “Левски-Спартак” та дори и ЦСКА “Червено знаме”; вероятно семе щеше да има за две продължения + дузпи на края и пак да им хартиса, че да си го носят в къщи на децата. Идва ред обаче да плащам за проклетия билет - подавам през една цепнатина банкнота от $50, като по някакво чудо бе останала у мен, защото можеше и да я нямах в наличност: машината ѝ се мръщи, хълца и ми прибира билета навътре, без да си вземе парите; работела само с точни пари, моля ви се - и това доживяхме да видим в началото на 21 Век. Тогава минавам на план “Б” и гневно, с ярост вече ѝ натиквам кредитната си карта - там пък искат разни номера, един куп други секретности и прочие усложнения, но в края на краищата едвам успявам да платя, този път успешно. Когато най-после се улових у прословутата хартийка, влакът вече скърцаше на перона и вратите на вагоните му се отвориха тутакси щом последният се закова на едно място. Хуквам да се напъхам в първата възможна каляска - с нахлуването си вътре като бандит, влакът изцвили и се понесе по релсите, а аз се сгромолясах на седалките за инвалиди и майки с деца до 3-годишна възраст…

Имах на разположение поне половин час и се настаних удобно на една седалка в полупразната композиция. Часът беше някъде към 16:30, а неделният ден - тих, скучен и изпразнен от съдържание. До едно известно време гледах къщи и колиби, следих пътя и движението по трасето, а влакът спираше и тръгваше буквално през няколко минути на всяка възможна квартална гара. Така обаче аз неусетно съм задрямал и се събудих точно, когато набирахме скорост след напускането на спирка “Средец” (в случая, центъра на Бризбън). А пък точно тази мотриса отиваше в коренно противоположната посока на моята - като се разбудих шумно и забележимо, хората от вагона ми подсказаха да сляза на следващата гара и от там вече да си направя връзката с влака за Gold Coast. Както и стана, само че аз дойдох с един, който спря на 2-ри коловоз, докато моят тръгваше чак от 8-ми. Плюя си на петите и политам измежду народа по перона като гламав, хвърлям се по стъпалата в подлеза, понасям се под линиите една след друга и на едно място пак излизам на повърхността, за да видя къде се намирам – за ориентировка, с други думи. Точно тогава моят влак вече спираше на гарата и аз влетях в последния вагон (само до там ми стигна солука). Той също беше празен и пътувах нов час и 10 минути до нашата махленска спирка. Между отделните гари се разбрах с Даниела по телефона да дойде и да ме прибере с колата, защото аз като казвам “махленска” гара имам предвид, че тя ни е съвсем до гъза - има/няма някакви си 10-12 км, а ако трябваше да се връщам и пеша до нас, по-скоро бих се хвърлил под влака.

След цялата тази неделно-следобедна одисея, едва около 18:00 си бях вече в къщи - изморен до припадък, неспал две нощи и гладен като освирепяло животно в изоставен зоокът. Независимо от всичко, ударихме по едно малко питие за “добре дошли” и в 19:30 всички си бяхме легнали. На следващия ден рутинното ни ежедневие се възстанови още с издрънчаването на часовниковите камбани - първо закарах Даниела на работа, после се върнах за малкото, че да го оставя на училище, а аз от там нататък да вървя на работа. Все още нямаме втора кола и движението ни се извършва само с една. Така беше до четвъртък (миналата седмица, защото днес е вече вторник - 29.07.2014), когато вечерта дойде Нени да ми остави неговата джипка за временно ползване, докато той е на работа далеч извън дома. Малко след това пристигна и Меган с малката сладурана, та ги гощавахме с мусака и супа топчета. Не стояха много дълго, защото Неничко на другия ден трябваше да става рано и да заминава за обекта. Така вече с двете коли животът ни възвърна нормалния си ритъм - в петък вечер даже имахме гости, а в събота пък ние ходихме у бачо Гьорги и Данчето да им занесем много поздрави от България и някое подаръче за спомен.

В същото време се разбрахме с други наши приятели да отидем заедно с тях до един съседен град, където в неделя се провеждал някакъв джаз-фестивал. Ние бяхме почти по средата на пътя до там и след като вечерта спахме у Жорови, сутринта пък се срещнахме с тях на една бензиностанция. Поразходихме се из шумотевицата, за щастие времето беше прекрасно - денят слънчев и топъл, макар и зимен; за разлика от предния, когато ни удави дъжд. По моя инициатива се качихме и до онези водопади, където и друг път сме ходили по различни поводи и случаи. Но там природата е толкова хубава и приятна, че колкото и пъти да ходим никога не ни омръзва. Хапнахме на поляната, ударихме по някоя бира, взехме решения за следващи съвместни мероприятия и полека-лека се спуснахме надолу към низината. На края се разделихме и ние поехме пътя към нас, докато те продължиха направо за Бризбън, където живеят. За да поразширя малко своя разказ, на това място ще спомена че бащата на момичето е тук от няколко месеца с цел отглеждането и грижите по малките им пъпеши (съответно на 11 и 5 годинки), но си тръгва за България след няколко дни. Така ние по него ще изпратим банковата карта и един диск със снимки, които той ще ви препрати по пощата до Габрово. С което едната част на проблема се изчерпва. Другата му половина е получаването на забравените в София ключове, които Еми вече е изстреляла със светкавичен колет за Плевен. От там пък е бащата на момчето (което с наш Янко са били съученици, но едва тук се намериха, на края на света) - последният пристига в четвъртък със същата благородна мисия по обгрижването на младото поколение, защото родителите им работят и двамата, та пушек се вдига и нямат много време за дечурлигата. Та, въпросният дядо ще ни донесе ключовете и се надявам с това да приключи серията от неразбории и неуредици в нашето семейство (просто за да се даде ход на следващите, пред които ще бъдем изправени неминуемо). Предстоят да се купуват коли, да се правят огледи - ще има трепети, разочарования и т.н. Но за всичко това ще научите от редовете на следващото ми писмо, а сега вече ще изпращам това, защото и без друго достатъчно много го забавих.

Приемете нашите най-сърдечни поздрави, прегръдки и целувки. Оставаме с постоянните си мисли по всички вас; със спомените от България в по-общ план, а от София и Габрово - в конкретен. Подхранваме надеждите си за повторно скорошно виждане и нека само Бог бъде достатъчно милостив в благословиите си заради желанието ни да го осъществим. Честит рожден ден на скъпият ни татко и наш най-любим дядо, което пожелание е с известно предварение, но се надявам до тогава да сте получили настоящото ми послание и дори да сте го прочели. АМИН, дай Боже...