05.04.2015 – Днес нашият малък Неничко удря 29 лазарника и начева 30-те. Нека да ни е жив и здрав, много щастлив и да се радва на всякакви успехи! По някое време през деня ще се обадим по телефона, че да му честитим празника. Той в момента е на работа, но вероятно ще го търсим в обедната му почивка, когато няма да бъде зает със служебните си ангажименти.

Нашата морска почивка продължава с пълна сила и докато търпеливо изчаквам разбуждането на кошера (часовникът показва 08:00), ще нахвърлям щрихите от изминалите тъй безгрижни ден-два като курортисти. За разлика от вчера и онзи ден, днешната сутрин е малко мрачна - все така топла, влажна и лепкава, но поне няма слънце. Прогнози не слушаме, нито телевизия гледаме, въпреки че мотелът разполага с всички възможни платени телевизионни канали, разпространявани по кабелната мрежа (без порното обаче, за което се плаща допълнително). Имаме телевизор, който дори не пускаме – Ванеса хвърля по някой поглед от време на време, когато улучи детско филмче или предаване, но през повечето време се върти покрай нас и най-усърдно слухти с уши, да не би да пропусне някоя важна за нея клюка...

След като миналия ден ударих точката на последното си изречение, тримата излязохме на опознавателна пешеходна разходка. Аз поех с много бързи темпове в едната посока на крайбрежната алея, докато Даниела и малката се понесоха в противоположната, към мегдана на селището. Изминах може би 1.5-2 км и стигнах до съседното селце, след което се върнах по същия път, за да се срещнем на плажа. Там също повървяхме доста по пясъка – водата беше необичайно топла; аз не знам това лято до кога ще продължава да ни засипва с горещината си. След още половин час разходки се завърнахме в хотела и ние с Ванеса се хвърлихме в басейна. Там водата беше малко по-хладна, но все така приятна и ободряваща след дългата ни променада. Малко след това пристигна и Дарина от Бризбън – това беше вече в много ранния следобед.

Поувъртяхме се малко с нея, докато ѝ покажем едно-друго, да я настаним в другата стая, за пренасянето на багажа да ѝ помогнем и т.н. После Даниела приготви обяд и по някое време момите (този път всичките…) пак излязоха на търговски обиколки, а пък аз си останах в апартамента, за да прибавя още някой ред към творчеството си. Привечер отново хукнах да топя маста и да горя излишните калории, нивото на които доста чувствително повиших напоследък с нездравословния си “светски” начин на живот. Представа нямам и за живото си тегло, което отдавна вече не следя поради липса на измерителни прибори и еталони за сравнение. Дано не съм наддал много на грамаж, че пак да се чудя после как да слабея и да се отървам от излишното тегловно бреме.

За вечеря Даниела беше приготвила риба (нали пък беше и петък…), която била станала много хубава (както чух…), но аз се задоволих само с обилното количество зелена салата и мастика, които се включваха в менюто на “строгата” ми диета. Бяхме седнали отвън на терасата и в сладки приказки навлязохме в първите часове на следващия ден. Легнахме в 01:30 и от жега не можахме да спим много добре.

Вчера аз пак станах по-рано и както обикновено се занимах на спокойствие с моите компютърни дела. Дарина носи със себе си една малка приставка за достъп до мобилен Интернет, та с нейна помощ дори успях да изпратя още няколко молби за работа. Междувременно имахме допълнителен обмен на взаимна информация с човека, с когото във всички случаи ще се срещна на тръгване от тук след няколко дни. Имам някакво скрито усещане, че от този трън ще изскочи заека, но нека да не избързваме с прогнозите, защото за всичките си години в чужбина съм бил свидетел и на множество разочарования – а това просто може да бъде поредното. Правя каквото трябва и всичко онова, което зависи от мен; опитвам се с каквото мога и е по силите ми да постигна заветната цел - а пък на края нека да става това, което е писано отгоре. Докато приключа с формалностите и моите служебни дела, останалият персонал също се разбуди и една по една се заусукваха по пижами и нощници около буркана с кафето и чайника с топлата вода. Аз също ударих една гореща чорба, с много черен хляб и четвърт буца сирене (съвсем диетично…), защото коремът ми се беше остъргал единствено с марулите, които нагъвах обилно предната вечер. След още няма и час, най-после се приготвихме за излизане…

Дневната ни програма включваше малко високопланински туризъм – изкачването на един връх, който беше в непосредствена близост до селото. Върхът всъщност представлява една огромна каменно-скална маса (вероятно застинал преди милиони години вулкан), с надморска височина едва 210 м, но пък невероятно стръмен и на места почти отвесен нагоре, наподобяващ обърната надолу чаена чаша (по-скоро тенджера). Пътеката се виеше нагоре, изсечена в скалите и стъпалата ѝ бяха толкова стръмни, сякаш водеха директно в преизподнята на Ада, към някой от деветте му кръга или право в казана с врящия катран. Слънцето безмилостно сипеше връз нас изпепеляващите си лъчи, но ние пълзяхме нагоре като мравки. Имаше много други, подобни на нас ентусиасти от всякакви възрастови групи – включително и едно пеленаче, което родителите му го бяха повлекли по баира в цедилката. Всички хора бяха добре обути и екипирани, специално в краката с маратонки, със затворени туристически обувки и т.н., докато ние шляпахме устремно по ръба на склона с наличните си чехлички, с каквито се трамбова предимно по стъргалото и джапанки за баня (моя милост) – точно като едни истински туземци.

След близо час изкачване, най-после стигнахме върха, където наклонът постепенно се заравни - отгоре беше равно и гладко почти като тава за баклава. Разбира се, вече от там пред нас се разкриха невиждани гледки и красоти - надолу към низината от едната страна и с океанския бряг, в не толкова далечен план от другата. Направихме си няколко снимки, разгледахме наоколо по платото, починахме си на прохладния ветрец, който едва се усещаше по напечените камъни и бавно заслизахме обратно надолу. Зорът продължи и на връщане, защото свличането ни по стръмните стъпала изискваше още по-голямо натоварване – до долу вече краката ни трепереха от преумора. В подножието на върха има паркинг за колите, където ние бяхме оставили нашата. Качихме се и се върнахме обратно в мотела за възстановяване на силите. Аз бях зареден с храна още от сутринта и обяд не ми трябваше, та намерих своя покой в хладните води на басейна – гъзът ми направо изцвърча като се топнах в гьола. После си направих воден масаж в горещата вода на джакузито и след тези оздравителни процедури бях готов за повторно изкачване на върха. Спътничките ми обаче бяха категорични и не даваха дума да се издума по този въпрос, всяка една поотделно таяща своята лична ненавист към мен (заради факта, че съм ги замъкнал чак там) – макар и в различна степен...

Докато провеждахме тържествения си обяд, аз омесих една кайма за кюфтета и следобеда останах в мотела, докато жените хукнаха по магазините и на разходка из селото. Надвечер отново излизахме, този път всички заедно и след няколко кратки тегела по алеите и тротоарите, окончателно се прибрахме за вечеря. Инсталирах скарата, пекохме кюфтета, имаше руска салата за гарнитура и разни други пикантерии, но аз не издържах до края на вечеринката и си легнах доста необичайно, дори оскърбително рано. После стана ясно, че “тържеството” след мен е продължило този път до 02:00 сабалам (не е изключено довечера тези кокони изобщо да не легнат – какво толкова си приказваха, не знам; ей сега като станат ще ги попитам за темите, които така усърдно са обсъждали почти цяла нощ).

За днес също има набелязани мероприятия и посещения на забележителности в околията. Гледам навън, че облаците се разсеяха и слънцето отново се облещи с ослепителната си светлина. Даниела следобед ще прави баница – днес е голям празник (Цветница), та по този случай. За довечера имаме още от снощните кюфтета, които за пореден път станаха не чудни, ами направо разкошно-превъзходни – аз ги поглъщам едно подир друго като тиквени семки. Салатки също ни се намират в изобилие – едно поне е ясно, че от глад и жажда няма да измрем.

Дарина утре си тръгва, защото днес е вече неделя, а тя във вторник е на работа. Ние пък тогава поемаме към балкана, където също ще изкараме 5 дни на прохлада и забрава, сред горската дъбрава. Вероятно вечерта преди да напуснем това разкошно място ще нахвърлям малко информация за днешния и утрешният ни последен морски ден, след което тематиката се сменя и обстановката става чисто планинска…

07.04.2015 – “Bunya Mountain Resort” (или планински курорт “Баня”; названието идва от името на най-популярните дървета в местните тропически гори, които приличат на нашенските борове, но тези тук са още по-огромни – както на височина, така и на дебелина/диаметър). Предаването ми започва на живо от верандата на една от многобройните вили в района, където току-що пристигнахме и вече се настанихме. Пред мен се е опнала ослепително зелената поляна, огряна от късното следобедно слънце. Навсякъде наоколо щъкат хаотично кенгура, които любопитно се ослушват и озръщат, радушно посрещайки всеки новопристигнал на тяхната територия посетител. Два папагала за малко да ми скочат върху главата, които явно очакваха някакво внимание и игра с тях, но аз не показах нужният ентусиазъм да се занимавам баш сега с диви животни. За малко да настъпя и една дребна мишка, която явно беше толкова преяла, че едвам се движеше по пътеката. Отместих я небрежно с крак и тя почти се търкулна по стръмното – замина на някъде под къщата, но така и разбрах къде. Папагалите продължават да очакват семки или трохи, само че сега няма да ги храним, защото сме заети с друго.

Часът е 15:30 – скоро ще мръкне и комай ще палим печката за довечера. Въздухът тук няма нищо общо с онзи лепкав и задушен зной покрай морето, който припряно вдишвахме току до отпътуването ни тази сутрин. Жегата там по принцип не беше чак толкова непоносима, но благодарение на все още силното, почти лятно слънце, нашите посещения на плажа определено бяха свързани с частично и леко обгаряне - до възвръщане на шоколадово-циганския ни тен, с който всички ние си вървим по рождение. Водата в океана също беше необичайно топла и къпането вътре за нас стана приятен ритуал. Отделно дето всички пешеходни мероприятия бяха придружени с обилно потене и силна мускулна треска. За разлика от всичко изброено до тук, лятото в планината като че ли вече отдавна си е отишло, защото щом слязохме от колата и веднага почувствахме тръпката на значително по-хладният и кристално чист въздух. От преди натрупан вече опит знаем, че нощно време тук става доста студено и не е изключено за по-голям уют в колибата, след малко да ѝ опалим кюмбето до зачервяване на кюнците. Ние и друг път сме идвали насам по това Великденско време, когато печките дори не сме ги гасили за целия си престой. Като гледам навън, слънчевото греене е доста оскъдно – по-скоро символично и за подпомагане на заснетите снимкови кадри, отколкото да ни стопли гърбовете…

За да свържа обаче по смисъл нашата морска почивка с планинската, сега отново ще се върна там, където приключих с репортажа си от онзи ден. Докато аз водех своите подробни записки директно от мястото на събитието, всички жени бяха по техните традиционни разходки и плажни прояви, което пък от своя страна ми даде възможност да си събера акъла и да драсна някой по-малко безсмислен ред. Е, не знам до каква степен съм успял, но пък поне се постарах. После те се прибраха гладни и жадни, та направихме една лека следобедна закуска. Когато привечер слънцето понамаля, всички вече отново отидохме до плажа за по едно последно изкъпване и въргаляне из пясъка като малачета (в този случай, аз специално - защото другите лежат цивилизовано по разни изтънчени кърпи и меки хавлии, докато моя милост се заравя в пепелта като щраус; резултат от стари къмпингарски, неизкореними и незаличими привички, останали от безгрижното ми детство на малко диваче). На връщане минахме и през басейна на комплекса, за да неутрализираме полепналата по нас кора естествена морска сол със съответните количества миризлив разтвор на хлор и други химикали от Менделеевата таблица, с които пък тъпчат в изобилие тези обществени водоеми. Вечерта си направихме едно прощално тържество, със всички възможни блюда от менюто.

В понеделник Дарина пое обратно за Бризбън, а ние веднага след това се качихме на колата и заминахме на разходка. Имахме намерения да изкачим още един връх в околността, значително по-малък от онзиденшния, но не можахме да намерим мястото, от където тръгват пътеките нагоре. Продължихме по пътя и понеже времето през деня беше много горещо (особено пък баш по обед, когато бяхме тъдява), до плажа не сме слизали от съображения за предпазливост. С тоя рак на кожата са ни наплашили толкова много, че вече не знаем коя болест от къде дебне да ни порази по-напред: храните – отровни, въздухът – отровен, слънцето – вредно, цигари и алкохол – също, безразборният секс пък – хептен; човек в един момент почва сам да се чуди – аджеба, за какво живее на този свят и защо Господ още не го е прибрал при себе си?...

След автомобилната ни променада отново се прибрахме до хотела, защото огладняхме. Аз специално едвам стъпвах на краката си, защото сутринта докато изчаквах останалите хубавичко да се намотаят със закуски, кафета и цигари (Дарина пуши много интензивно, завалийката…), направих един допълнителен маратон към съседни нам възвишения. Дадох си изглежда голям зор по баира, като очаквах, че мога да третирам мускулната треска от изкачването на върха предишния ден с допълнително натоварване. Добре ама вместо да се подобря, аз се влоших още повече, което направи придвижването ми доста мудно и мъчително. Ден преди това, докато момите ми обикаляха по плажовете на курорта, моите развлечения се сведоха до една друга пешеходна разходка по маршрут, по който не бях още обикалял. Всички тези изтощителни упражнения доведоха до общата ми физическа немощ, а от там и до не особеното ми желание за нови туристически походи и подвизи. В късния следобед пак ходихме до морето и привечер се прибрахме за подготовка на окончателното ни отпътуване следващата сутрин. За вечеря готвих миш-маш с хранителните остатъци от хладилника и общо-взето дояждахме разни изоставени от предните вечери манджи.

Така дойде и днешният ден (вторник), когато трябваше да предадем ключовете на апартамента и да потеглим към планината. Между другото, аз едва тогава разбрах значението на думата “Pandanus” – името на нашия мотел. На рекламната табела пред сградата беше изрисувано едно дърво, което оприличих на съществуващите в околността видове палми. Та, от там направих асоциация за наименованието и сега съм с една английска дума в речника си по-богат – голям праз! Както и да е – затварям скобата. Още от вечерта голяма част от багажа ни беше готов и натоварен в колата – сутринта само грабнахме продуктите от камерата на хладилника, дрехите по нас и в 08:30 вече бяхме на път.

Денят беше малко мрачен, за разлика от останалите дни на почивката. След около час пристигнахме в градчето Gympie, където в една фабрика беше моята среща с техния представител. Компанията била създадена още през далечната 1900, на за жалост през 2013 оригиналните собственици я затворили и сега нейни чорбаджии са съвсем други хора. Те продължават делото на създателите ѝ, но вместо с производство (общо машиностроене в областта на тежкия автомобилен транспорт, по-специално в минната индустрия и отделно направление за селскостопански съоръжения), в днешни дни хората са дали повече превес на консултативния дизайн и са хвърлили силите си в проектиране на нови машинарии по задания на клиенти. Доста си поприказвахме с този човечец, когото само Господ може да накара по някакъв неведом начин да даде шанс за привличане на моята кандидатура към тяхната група. Надявам се, че се представих добре – до две седмици всичко ще бъде ясно като бял ден…

Срещата ми приключи към 10:30 и от там отидохме да закусваме. Аз изядох една чепка грозде, докато Ванеса и майка ѝ се тъпкаха с отровните храни на гиганта Макдоналдс. Точно по това време над града се изсипа една порция проливен дъжд, който поразхлади малко душната обстановка. Не беше слънчево, но пък за сметка на това времето беше много влажно и някак си спарено – като в руска баня или сауна. Черните облаци се стелеха по небето и изведнъж хвърлиха тонове с вода по покривите на къщите. Ние не след дълго се отправихме в нашата посока и след още 200 км пробег се намерихме в това райско кътче на Австралия (едно от многото, а пък ако започна и работа в това иначе невзрачно и селско Gympie, “райските” ѝ кътчета ще се увеличат с още едно…). По пътя спирахме само на едно място да купим яйца, масло и туба с вода, защото в балкана няма водопроводна инсталация и всичките водни количества в чешмите по къщите се доставят от събраната в големи цистерни дъждовна вода. С отварянето на който и да е кран се задейства електрическа помпа, която осигурява нужното налягане, достатъчна колкото за измиването на едни паници или ръце – нищо общо няма с нормалното водозахранване в селищата на държавата…

Независимо, че моята мисъл от вчера се сля с днешната, разказът ми е на път да приключи с тези няколко заключителни думи. След като нанесохме багажа и се настанихме, малко по-късно излязохме на локална разходка. Вървяхме по асфалтовия път, докато той не свърши след няколко километра (може би не повече от един-два, но днес нарочно ще отида да измеря разстоянието с километража на колата, защото това “упражнение” смятам да го правя всеки ден). Върнахме се обратно в колибата и започнахме да се подготвяме за вечерта. Направихме си таратор, само че ние и чесъна се оказа, че сме забравили у нас, та го ядохме само с чер пипер и маслини, от които имаме пък в изобилие и дори в излишък.

Вечерта и през нощта беше доста студено – отдавна не бяхме изпитвали това чувство на хладни тръпки. Довечера обаче ще палим вече кюмбето - само колкото да се отвърне въздуха. Сега е слънчево и приятно през прозореца на стаята – не съм излизал още навън, за да усетя истинското климатично състояние на околната среда. Даниела и Ванеса още спят, увити през глава с юрганите, а пък аз дремизгам тук по една камизолка на бос крак, защото не знам къде са ми зимните дрехи. През деня ще направим някой поход из горите и общо взето ще си убиваме времето с безделие. Аз от своя страна имам достатъчно занимания, давайки пълен ход на творчеството си…

11.04.2015 – Велика Събота – колко бързо минават дните в тази къща на безгрижието! Дневният ни режим е много мързелив и през цялото време на престой в този планински курорт, почти нищо не правихме. Утре вече си тръгваме от тук и вероятно това ще бъде последният ми репортаж от това дивно място. Все още е твърде рано да чертая плановете за деня, защото останалите поспалани са се заровили в леглата без ни най-малки намерения да стават, въпреки че часовникът подмина 08:30. Всяка вечер гледаме телевизия до късно, а това нарушава сутрешното ни по-навременно ставане. Единственото мероприятие, което със сигурност знам, че по някое следобедно време ще проведем днес, е боядисването на Великденските яйца за утрешния светъл Християнски празник. Ако се организираме може да направим още една горска разходка, но това специално е под известно съмнение, защото Даниелчето не си пада много-много по такива пешеходни траверси, а с това си негативно отношение към туризма тя настройва и малката пикла, която ѝ подражава на всяка крачка и за всичко. Въпреки че това последното е малко относително и не винаги се проявява с пълна сила, вчера например двете обикаляха района близо два часа и навъртяха цели 4.5 км из асфалтовите алеи на комплекса. Понеже никой от нас не можа да повярва на това твърдение и изрази дълбоките си съмнения относно преминатото разстояние, привечер всички впрегнахме колата и по маршрута, по който бяха ходили, аз засякох дължината на разходката им с километража. Но за да стигна и до тук, нека сега да се върна още в самото начало, почти от деня на нашето пристигане, за да проследя цялостния ход на кратката ни почивка.

Малко след като онзи ден приключих с описанието на моите първи впечатления от курорта и настаняването ни в колибата, една по една се заизмъкваха от постелите – първо Даниела (необичайно, но факт…), после и самата Ванеса. Аз през това време бях вече запалил печката, защото тук колкото и силно да грее слънцето, въздухът е планински, значително по-студен от този в низините и само видът на огнените пламъци през стъклото на бумтящото кюмбе, създава съвсем друга домашна атмосфера. Независимо, че отвън сняг няма и температурите са поносими от човека, когато е добре облечен, тази печица не сме я гасили откакто сме пристигнали. През деня поддържаме огъня с по някое малко дръвце, но вечер я засилваме с по-едри цепеници, каквито тук има в изобилие. Всяка къща е снабдена с цели купчини дърва за огрев, които са ни и дори нацепени от собствениците им, отдаващи ги под наем. Преди да си легнем хвърлям в джамала по един по-сериозен пън, който тлее цяла нощ и поддържа комфорта в помещението. Като разтворим вратите, топлината се разлива навсякъде из стаите и е много приятно. Отгоре върху плочата на печката сме сложили една глинена кана, която ползваме за чайник – водата в нея е вечно гореща, а пък аз толкова много чай не съм изпил и през казармените си години дори. Само допълваме чайника с нови количества вода от чешмата и тя след няколко минути завира.

В деня на пристигането и след като нанесохме всичкия багаж, малко преди здрач с Даниела ходихме на една локална разходка до края на пътя, който минава през целия комплекс. Той по едно време свършва и от там насетне започват непроходимите горски масиви, но по цялото си протежение от двете му страни има построени такива хижи (или къщи като тази, в която се намираме за момента), които се дават под наем. Само няколко бяха имотите, в които хората действително си живеят постоянно – не е изключено това да са къщите на персонала, който поддържа района. Един такъв огромен комплекс се управлява от много хора – тук има ресторанти, кафенета, магазинчета, къмпинг за палатки и каравани, както и стотици други вили; тревата винаги е окосена, дворовете подредени, дървата нацепени, колибите оборудвани с всичко необходимо. Така както преценявам, баят работна ръка има въвлечена в поддръжката на тези съоръжения – отделно от това на върха има телевизионни кули, антени на мобилни телефонни оператори, електрически стълбове, далекопроводи; пътеките из гората са гладки, сякаш вървиш по алеите в Парка на Свободата (или вече/отново Борисовата градина). Всичко това иска ръка да го пипне – не случайно една нощувка в района варира между $120-$150 и $220-$250, в зависимост от комфорта, вида и покъщнината във вилите. Това е цената за наемането на цялата къща, имайки предвид че всяка една може да подслони от 8 до 12/15 посетители. Като се разхвърля сумата на калпак не излиза чак толкова скъпо и общо взето това минава за поносим начин на почивка, ако има с кого да се дели масрафа. Ние сега за първи път сме сами тук – иначе при всеки друг подобен случай идваме с големи компании, по няколко семейства и веселбата е съответно денонощна.

Без да искам аз малко се поотклоних от разказа си, но сега се връщам отново на основната тема. Вторият ден на пребиваването ни в курорта не беше много активен – направихме само няколко кратки излета и къси разходки, повечето с цел проучване на района. Аз уж вече добре го познавам, но всеки път когато попадна в този край и ми се струва като нов. По една пътека слязохме до чудно красив водопад, който обаче беше почти пресъхнал и водата му едвам църцореше като казан за ракия. При наши предишни посещения сме го виждали значително по-пълноводен, но изглежда напоследък по тези места не са падали сериозни дъждове и водата му беше доста намаляла. Значи, ние пристигнахме във вторник, а денят който описвах до тук – отиващата си вече сряда.

Следващият ден (Велики Четвъртък) беше малко по-вълнуващ за нас откъм екскурзии и преживявания. Тогава предприехме една по-дълга разходка през гората. За разлика от предния ден, когато независимо че беше слънчево, по откритите и високи части ни пронизваше ледено студения вятър, в гората се скрихме на завет и ходенето по пътеките за нас беше истинско удоволствие. Вятърът беше вече утихнал и дори усещахме топлина, докато вървяхме. Направихме един от по-късите възможни маршрути - само някакви си 4 км с връщането, по много лек терен и покрай едно поточе. И тази пътека преминаваше в подножието на някакъв водопад, който за жалост също се оказа почти сух. По пътя си срещнахме едни деца, които запъхтяно тичаха назад към родителите си и викаха, че са видели змия. Викам си: тези днешни хлапетии много страховити филми гледат и им се привижда какво ли не; къде ти змия в този студ? Обаче действително, че малко по-надолу по пътечката, точно под ствола на едно огромно дърво се беше прострял в целия си ръст огромен 2-метров питон (а пък може да е бил и още по-дълъг, защото очите на страха са много големи). В средата си туловището му беше дебело колкото глезена на Ванеса и лежеше на земята неподвижен като препариран. Докато разглеждахме змията по-отблизо и правихме на влечугото множество снимки от всякакви ъгли, като че ли щяхме да му вадим паспорт за чужбина, дойдоха и други разни хора – екскурзианти и пишман туристи като нас. Един специалист се изказа, че питонът бил напълно безопасен като змийски спесимент (ако това е научното понятие за съответният зооложки вид…) – този специално изглеждал доста объркан и заблуден, а поради студеното време се намирал и в състояние на трудноподвижност. Според мен най-добрата змия е както най-добрия комунист – и в двата случаи ги предпочитам мъртви. Подминахме змийската твар с подчертана погнуса и дълго след това си разказвахме случки и небивалици, за да се плашим един друг...

Като излязохме от гората, направихме кратка закуска – всъщност яде само Даниела, защото ние с малкото бяхме закусвали вече. От там се отправихме на допълнителна разходка по пътя нагоре към телевизионните кули. Добре ама малко преди да ги стигнем, на моите моми им се стори, че това е твърде далечна “дестинация” за тях и току преди върха те се върнаха обратно в колибата. Аз обаче продължих сам и достигнах целта си. Оказа се, че този връх е с надморска височина около 1100 м, което напълно обяснява и значително по-студения климат тук. А тези дни непрекъснато съобщават, за драстични промени във времето, с нечувани студени вълни и фронтове, които дори не са типични нито за Австралия, нито пък за сезона (все пак все още сме по средата на есента и настъпването на зимата чак през Юни ни се струва една твърде далечна перспектива). За щастие денят беше прекрасно ясен, тих и топъл, което спомогна за чевръстото ми придвижване от едно място на друго. След нови 30-40 минути ходене пеша аз също се прибрах в хижата.

Ако не сме по разходки, времето ни преминава изключително вътре на топло край печката, в приготовления на храни, мезета и салати. Всяка вечер си правим моабети и поминаваме приятно и безгрижно. Времето също е добро, независимо че от време на време облаците се събират над нас и слънцето се скрива дълбоко зад тях, но пък дъждове не са валяли. Вчера си варихме супа топчета на печката – във фурната пекохме баница, пържихме мръвки с лук и прочие гюзлеми. Снощи пекохме кебапчета на електрическата скара, която си носим от нас. Всички къщи по принцип са снаряжени с газови барбекюта, но проблемът е, че след използването им трябва да се чистят и всичко да се остави в най-изряден вид за следващите наематели. За това аз предпочитам собствената техника, с която мога да правя каквото си искам. Ако ми е кеф - ще измия скарата, ако ли не – ще я включа в контакта и ще чакам сама да ѝ обгори мръсотията, докато примерно си пия бирата.

Вчера не сме ходили никъде – на знам какво толкова се увъртяхме, но аз писах цял ден, Даниела си чете книгата, а малкото се подмята от кълка на кълка, чудейки се каква по-голяма беля да измисли. По някое време ходиха с майка си на въпросната разходка, за която вече споменах по-горе. Сега излизаме отново за последния си горски поход, защото когато се върнем обратно в хижата, започваме пък приготовлението на Великденските яйца. Утре по някое време напускаме и полека-лека се прибираме към къщи. Очаквам новата седмица да ни донесе всевъзможни приятни изненади, предполагам че ще са се появили множество нови работни позиции, за които своевременно трябва да подам документите си. От понеделник Даниела отново започва работа, докато Ванеса има още една седмица да се радва на ваканцията си. Моето положение е най-неизвестно, защото всеки момент състоянието ми на безработен може да се промени, ако някой работодател реши да даде своя пореден шанс, осигурявайки моята финансова независимост и стабилност.

Тъй като този своеобразен репортаж стана относително дълъг, спрямо досегашните ми дописки, веднага щом се приберем аз ще го редактирам и изпратя своевременно, за да се радвате на богатата информация, която блика от неговите стройни редове. Малко преди изпращането му, с няколко думи ще обобщя и последните събития от този период, след което полагам началото на следващото ми послание. Пети пореден ден нямам достъп до Интернет, а съответно с това се чувствам откъснат и напълно изолиран от света. А така както не следя и новините по телевизията, съвсем спокойно мога да се нарека отшелник от най-новия и модерен човешки вид…

Ох-х, същият ден – само че вече 16:45. Голям преход направихме днес – съгласно местните карти и указателни табели, минали сме повече от 10 км. Аз мислех, че сутринта това бяха последните ми редове за деня, но ето че малко преди да заседнем на празничната съботна софра, останаха няколко свободни минути за изложението на моите, този път наистина последни мисли. Докато се нагласим за излизане беше станало вече кажи-речи обед, но ние въпреки напредналото време предприехме по-дългия маршрут на една от горските разходки. Вместо обаче да влезем директно в хладното усое на тропическия лес, ние поехме по асфалтовия път до някъде, където пътеката излиза на паркинга за автомобилите. Минахме няколко километра и чак тогава се набутахме в гората. После стана ясно, че този ход е бил много стратегически и се яви изключително в наша полза, защото имахме почти само да слизаме по надолнището, вместо да пълзим нагоре по баира. Аз самият също не знаех за тази приятна туристическа развръзка и изненада, докато не разбрах, че ние по пътя всъщност сме се изкачили достатъчно високо и ни предстоеше само по-приятното спускане. Е, пътеките така или иначе вият по склоновете на възвишенията и далеч не са така непреодолими, както да речем изкачването на вр. Мусала, Мальовица или Вихрен. Трудността на тези маршрути по-скоро могат да се сравнят с някоя махленска пътечка по Бакойския баир или най-много около Петкова нива (за непросветените в тези географски понятия пояснявам, че това са емблематични възвишения току в сърцето на старославно Габрово, по чиито поляни на мнозина от нас ни е минало детството, защото по това време нямаше нито електронни игри, нито Интернет, ни мобилни телефони или пък други недъзи на съвремието; единственото средство за придвижване тогава беше старият юношески велосипед “Школьник”, който ползваха предимно “отличниците” или пеша - по гуменки от 2 кинта, за калпазаните като мен да речем). Независимо от лекотата на маршрута обаче, разстоянието си беше внушително - особено по тази пресечена местност, наситена с коренища на дървета, камъни, кал и други препятствия. Вървенето беше приятно в хладната дъбрава и ние след няколко часа неусетно се намерихме на изходния пункт долу при кафенето с папагалите (за съжаление навремето татко ми немб късмета да посети това красиво планинско място, но се надявам че майка поне смътно си спомня обстановката по тъдявашните поляни и не веднъж му е разказвала какво е видяла там).

Малко преди дървото, където онзи ден срещнахме голямата и тлъста змия, днес имахме подобна среща, само че това вероятно беше нейната по-малка сестра. Иначе същият модел питон (съвсем малко по-къс и тънък) се беше прострял по широчината на цялата пътека, непомръдващ, като че ли играеше ролята си на замръзнал праисторически змей от филм на ужасите. Хубаво, че аз вървях напред и видях животното пръв – при неговия страховит и внушителен външен вид на мен също ми се спече фъшкията на гъза, но моите две блейки щяха да му минат баш по гърба и изобщо нямаше да се усетят дори. След като си направихме съответните фотографии и пред този типичен горски обитател, трябваше вече да продължим по пътеката напред – прескачане няма, заобикаляне – също. Добре че онова мазно влечуго се поразмърда малко и се запъти на където поначало беше тръгнало, та ни освободи просеката и ние свободно продължихме по нашата набелязана програма. Изглежда, че точно там е някакво змийско свърталище – сборище от подобни студенокръвни рептили, които колкото и да са безобидни, все пак предпочитам да не ги виждам изпречени на пътя си.

След още малко ходене се добрахме до колибата – изморени, потни, гладни и жадни. Бързахме да се приберем навреме, за да боядисаме яйцата, защото моята пророчица каза, че тази процедура непременно трябвало да се свърши преди залез слънце – защо не знам, нито пък тя знае; но след като е такова поверието – спазваме го най-строго и безкомпромисно. Аз веднага се залових с варенето на яйцата, докато през това време Даниела се изкъпа. Намерихме едни стъклени чаши, където размихме боите и само за 15 минути всичко беше успешно приключено. От всичките 18 яйчица имаше само едно спукано, което ще изядем довечера за мезе – всичките други получиха съответното си оцветяване, излъскване с олио и подредба в нарочни картонени кутии. През това време Ванеса също се изкъпа, изяде една чорба и се тръшна в леглото – сега продължава да спи, та не я знам какво ще прави нощес. Тя също доста се измори от прехода, въпреки че на лагера са правили по-големи и тежки траверси, хем с раници на гърбовете. Най-накрая дойде и моя ред за банята – изпарих се едно хубаво и след малко почвам да подреждам салатите и мезетата за вечеринката. Печката бумти на максимална топлина – горим дърва на поразия, разтворили сме врати и прозорци (защото пък е и голяма жега…), а аз съм гол и бос като по Петровден. Но тази балканска горещина е значително по-различна от летните знойни дни, с които ние сме си свикнали - огънят създава съвсем друга атмосфера, която долу в града не може да се изпита така пълноценно…