Скъпи и обични родители; мили бабо и дядо – близки роднини и далечни сродници!

Опасявам се, че напоследък започнах много чувствително да се изчерпвам откъм интересни сюжети за моите малки разкази и написаното от мен определено посивява от безличие, след като взе да му липсва колорита на емоциите. Ежедневието ни зацикли в един опасен и необратим монотонен ритъм, от който като че ли вече няма бягство и спасение. За слава на небесните светии, всички ние и тези, които са около нас сме добре – живи и здрави, което е най-важното, защото както и в предишни случаи съм подчертавал: много здрави отдавна вече не са между живите; следователно трябва да сме благодарни, че Бог ни пази невредими от всякакви беди и злини.

Днешната съботна сутрин станах много рано – още в 05:30, когато и Даниела се надигна от леглото за първата си смяна. До напред се занимавах с обществени и народни дела, така както и снощи – онзи ден се разбра, че въз основа на достатъчния брой регистрирали се наши сънародници, в Бризбън ще бъде разкрита изборна секция за предстоящия референдум. Ние, живущите в чужбина нямаме право на участие в местните избори, но пък ще можем да упражним правото си на глас в провеждания наред с тях национален референдум по повод на електронното гласуване за в бъдеще. Специално по този въпрос също има редица дебати и множество противоречиви мнения, но в крайна сметка ние организираме мероприятието с най-патриотичните си чувства като български граждани, откликвайки на общодържавния форум, а пък вече как самото то и резултатите от него ще се използват занапред от настоящите и следващи политици в идните правителства, това остава малко извън нашите служебни ангажименти и лични предпочитания. Едно такова гласуване по Интернет до огромна степен ще облекчи всичките повече от 2 милиона българи, трайно живеещи и работещи извън своята Родина. Наред с това пък опасенията са, че тази уж по-добра възможност може да отвори странични “вратички” към злоупотреби и други непристойни действия в бясната надпревара за налапването тлъстия кокал на властта. Така или иначе аз бях избран за председател на секционната избирателна комисия, в продължение на цяла седмица търсехме членове, попълвахме данни от паспорти, лични карти и се занимавахме с всевъзможни организационни дейности – всичките свързани с въпросния референдум.

Разбира се, това ми поредно изложение трябваше да започне с датата – 03.10.2015, когато пък отбелязваме и годишнина от смъртта на милата ми баба Фанче. Ние довечера сме канени на гости у Любчо и Гергана, та ще занесем някое скромно лакомство и от нас - нещо като символичен помен за Бог да прости. Опитвам се да си спомня точната година, откакто нея вече я няма на тоя свят – върти ми се нещо из главата 1996; точно по това време мен ме съкратиха, когато още работех в онази компания за автобусите. Дали обаче за всичките тези 19 години тя ми е опростила греховете, които аз натрупах в изобилие към нея като неин толкова обичен внук само за краткото време, докато живеехме заедно? Сутрин с туй се будя, ката вечер със същото заспивам – постоянно търся мира и покой, но намирам само гузна съвест в резултат на дълбокото си разкаяние...

Иначе, в промеждутъка от време в границите между последните редове на предишния ми репортаж и настоящото начало на новия, съществени особености няма за отбелязване. Спомням си, че веднага след завръщането ни от екскурзията аз подготвих писмото за изпращане - дописвах и допълвах, каквото имах с цел да го получите за почивните дни. Миналата седмица работихме само 2-3 дни с моя ортак; както и тази, която изтече вчера също не беше много активна. Имаме най-различни клиенти и в зависимост от това кой как плаща, ние издаваме фактури или пък си прибираме заработката на ръка и далеч от очите на финансовите органи – кога както дойде. През следващите няколко дни обаче няма да имаме никаква съвместна дейност, защото клиентът не искал да плаща надница и на втори човек. За по-нататък имаме други ангажименти, които ще са на ход в близкото бъдеще. По принцип работа има, макар и не постоянна. За сега това положение с временната ми трудова повинност напълно ме устройва и аз нямам никакви оплаквания. Ако дойде разбира се нещо по-добро, ами нека е добре дошло; ако ли пък не – и така хич не ми е зле.

Миналата съботна вечер ходихме на гости. Наша обща позната с Жоро и Данчето си купила къща недалеч от нас, та ходихме на “освещаване” и да ѝ я поосерем малко. Изкарахме си весело – вчера даже Ванеса ходи с тяхната дъщеря в един от парковете, където цял ден са вилнели по водните пързалки и басейни. Времето изведнъж се стопли и температурите през деня пак удариха 30-те градуса.

В неделя се въртяхме из дома – аз играх на електронния търг и спечелих допълнителната част към теглича за колата на Даниела и една музикална уредба с вградена сателитна система (навигация – пак за нейната малка джипка). Както вече знаете, още преди няколко седмици бях подменил неподходящия теглич с точно какъвто трябва. Обаче на “новия” липсваше езика с ябълката, към която се прикача ремаркето. Въпросният го намерих съвсем случайно и срещу един светкавичен залог от $41 си решихме проблема веднъж завинаги. Такова нещо ново струва над $100. Уредбата също ни излезе много евтина – ние бяхме готови да дадем около $200 за нея, докато от търга я приковахме само за $102.50. Бачо Гьорги в момента е в Сидней, с цялото си домочадие. Понеже и двете стоки са от тамошни продавачи, за да спестим пощенските разходи по изпращането им на нашия адрес, той ще ми ги донесе, след като предварително се уговорихме с всички за тези наши сложни търговски маневри.

Сега се сетих, че в петъка пък почти целия ден се разправяхме с колата на Даниела. Любчо дойде да ми помогне, та двамата с него монтирахме теглича отдолу към шасито. На път към нас се отбихме за масло и филтри, които също сменихме внимателно пред гаража, без да изцапаме площадката с мазни петна. Вечерта си направихме един моабет у нас, след като Ванеса свири в ресторанта и се прибрахме. На другия ден Даниела пак беше на работа.

Надявам се, че в следващите дни и седмици мислите ми ще се подредят в малко по-стройна форма, защото сега предадох всичко хаотично и на един дъх. След известно време се задава друга наша малка екскурзийка, докато Ванеса през това време ще бъде в Мелбърн със семейството на приятелката ѝ. Ще бъде интересно, надявам се, но нека все още да не избързваме излишно с прогнозите…

18.10.2015 – След моето двуседмично прекъсване на потоците от бълвоч и овчи мисли, поредното ми включване е от познатия на всички вече нашенски курорт Слънчев бряг или Sunshine Coast, съгласно езика на туземците. Намираме се в един хотел, току на брега – плажът и морето са буквално през улицата и точно под прозорците ни. Тук пристигнахме още в четвъртък по следобедно време, но за жалост днес си тръгваме, защото докато се наканя да пиша и то стана неделя. Програмата ни беше пъстра и наситена с най-различни мероприятия, разходки и общо взето изпълнена с безцелно губене на времето, което всъщност е и основната цел на едно такова кратко летуване. Специално на тази наша почивка и подробностите около нея аз ще се върна допълнително, след като нахвърлям няколко писмени щриха върху изтеклите 14 дни на теговно мълчание.

През първата седемдневка на разглеждания период аз пак не бях ангажиран служебно с моя човек, с когото работим по електрическите инсталации. Той беше зает с някакъв негов клиент, който не искал да плаща надница на двама души и поради тези причини прекарах времето си в къщи. Ванеса започна училище, трябваше да я водя по репетиции, че имаше участие в оркестъра към една музикална постановка, която отдавна подготвяха за премиерата. По нейните думи тазгодишното издание на традиционният им училищен мюзикъл било едно много слабо представление, незаслужаващо никакъв интерес и ние този път не сме ходили да го гледаме. Освен това нейната роля не беше като “актриса” на сцената, а долу в партера, където е разположен джаз бенда – от там се чува само съпровода на танцьорите, но не се вижда кой на какъв инструмент свири и как. Даниела беше плътно на работа - както в събота през деня, така и в неделя през нощта.

В съботната вечер имахме гости – преди това с бачо Гьорги ходихме да инсталираме една електрическа гаражна врата на наша обща позната и самотна булка, а пък после всички се събрахме на моабет у нас. Той ми донесе покупките от Сидней и сега предстои инсталирането на навигационната система в колата на Дани, докато тегличът стана отведнъж и без никаква преработка – изключително учудващо и незапомнено друго подобно явление в моята нещастна практика; още не мога да повярвам, че дори от едно най-просто изпиляване на острите ръбове нямаше нужда (е, да не забравяме, че това е вторият ми опит, все пак – нали първият теглич се провали като неподходящ, та ходих да го сменям; остана пък и вторият да не уйдиса, че хептен да побеснея). В неделя през деня Ванеса ходи на плаж с една нейна приятелка – другата майка всъщност заведе децата да се повъргалят малко из пясъка, та си дойдоха чак вечерта и мръсни като малачета.

От понеделник моята ударна седмица започна с един отчайващо дълъг работен ден, защото обектът трябваше да бъде предаден на всяка цена и в рамките на деня. Че като почнахме с ортака сутринта в 08:00, едва вечерта в 20:00 слязохме от стълбите. Междувременно през апартамента, в който работихме се извървяха мокетаджии, водопроводчици, плочкаджии и всякакви други майстори, а ние привечер, когато се и мръкна отвън, работихме на газени лампи и фенери като миньорите.

Във вторник денят беше малко по-умерен и до обяд приключихме, но в сряда отново имахме сериозна офанзива в къщата на един грък. В края на работната смяна обаче, по време на пробите се оказа, че половината ни контакти не работят. Изглежда онези букчии като са ковали гипсовите стени по рамките, някой техен гвоздей е минал през нашия захранващ кабел и там тепърва предстои да се правят нови ремонти за окончателното завършване на обекта. Това обаче ще стане най-рано след други две седмици, защото онзи ден Митко замина за Тайланд. Той участва в група от строителни работници, които имат мисионерска задача по инициатива на тяхната църква с благотворителна цел. Всички тези хора отиват на собствени разноски в джунглата, където ще строят нещо като общо читалище или многофункционално училище за местните племена. Надеждите им са да “интегрират” човекоядците и вместо да се хранят предимно с мръвка, да ги приучат да пасат и трева (или пък да ядат само зарзават, ако това звучи по-хуманно и здравословно). Аз от своя страна също съм си подал заявлението, че другия път като ходят към Бирма или да речем на Соломоновите острови, та да вземат и мен в екипа от доброволци – ако извадя късмет, ще сменя за кратко домашната обстановка с нещо по-свежо и екзотично.

Така неусетно дойде и онзи ден – четвъртък, когато много рано сутринта закарах Даниела на работа, а после оставих и малкото в училището му. Ние щяхме да тръгваме за насам веднага след смяната на Дани, докато Ванеса вечерта заминаваше за Мелбърн, заедно с майката и лелята на приятелката ѝ. Нашият багаж беше предварително подготвен - трябваше само да го натоваря в колата и да поемаме. Неси пък направо от училището отиде у съученичката си, а малко по-късно привечер излетяха със самолета от нашето летище в Gold Coast. Обадиха ни се дори от там, че са пристигнали благополучно и веднага са започнали да грабят с пълни шепи от свободата си.

Аз през деня се занимавах с мои лични дела и документи - молби за работа изпращах, с финансите на фирмата се разправях и търпеливо изчаквах да стане 14:30, че да се отправяме на път. Измежду оскъдните обяви видях една много кратичка, подадена от името на човек, за когото аз преди години съм работил в продължение на няколко месеца – по принцип той добре ме знае и помни, защото сме поддържали “професионални” отношения през цялото това време. Всъщност, тук професионализмът се състоеше главно в редовното ми питане за някаква работа и настояване от моя страна, но в последно време той самият нямаше никакви проекти – а работа за мен пък хептен. Дори беше закрил офиса си в Австралия и работеше само със своите филипински партньори в столицата им Манила, където също има клон и естествено тамошните служители му излизат далеч по-евтини от нас. Аз тутакси изпратих кандидатските си писма и се изпълних вътрешно с поредната голяма доза от голи надежди и упования най-сладки. Докато се реех в безтегловност, понесен от мечтите си и блуждаех тъпо като презобено теле пред екрана на компютъра, времето много напредна - стрелките на часовника сякаш за един миг се превъртяха устремно напред и аз за малко щях даже да закъснея за срещата ни с Даниела. Нахвърлях безразборно стоката в багажника, заключих вратите на къщата и излязох.

Сега се сещам, че миналата седмица имах още една успешна сделка, завършила с великодушен жест от моя страна. Междувременно бях обявил за продан старите автомобилни колелета, които свалих неотдавна, за да монтирам на тяхно място новите – последните дойдоха максул с покупката на джипката и с тях оборудвах колата на Дани, както разбира се и моята малко по-късно. Пуснах през Интернета по една обява за всеки модел – 4 колелета, комплект с гуми и джанти за $300; търчи народе да грабиш евтинията! И не щеш ли, няколко дни по-късно се обади един делегат, че иска да купи едните търкалета - дава обаче само $200, мискининът му с мискинин и долен скъперник. Помъчих го да развърже кесията си барем за $250, ама на края и аз кандисах, защото трябваше да се отърва от ненужната стока – нито имам място, където да ги складирам, нито пък някога ще ми потрябват тези стари колела. Така направих благородната си саможертва и склоних глава пред сумата от $200. По подобен начин ще заминат и останалите, но за тях чакам хората да ми се обадят повторно, за да потвърдят интереса си към покупката им.

Та, тръгваме значи в четвъртък с Даниела на курорт, без деца и внуци – ама че кеф, казвам ви! По някакви съвсем необясними причини този път моят дух беше бодър, настроението ми приповдигнато, за разлика от това на Дани – обикновено е точно обратното. В момента тя има разни служебни проблеми и разногласия, та са се хванали за гушите с една местна прокоба, която постоянно ѝ мъти нещо водата и ходи да я топи за щяло и нещяло пред матроната – както и да е; те ще се оправят някак си, както винаги е било в други такива и подобни случаи. Ние пристигнахме почти по здрач – докато си нанесем дисагите, да напълним хладилника с хранителните стоки и питейни запаси, навън съвсем мръкна. Направихме само една кратка разходка по алеята покрай брега и се прибрахме да подготвяме вечеринката. За съжаление тук не разполагаме с Интернетна връзка и за няколко дни останахме изолирани от света и заобикалящата ни околна среда. Поддържахме само преки телефонни контакти с дечурлигата и приятелите, но пък в личен план аз специално много изостанах от политическите събития - в международен аспект, на местна почва и най-вече в България. Е, за да не си помислите, че в 21 век живеем в някакво информационно затъмнение и липса на комуникации посочвам, че за едночасов достъп до Интернет главорезите искат по $6, като уж ставало по-евтино при повече закупено време. Прецених, че все пак такъв разход би ми бил излишен, сравнявайки го с домашните $50, които ние плащаме за цял месец при неограничен обмен на потока от информация. Така останахме вън от “мрежата”, която пък не ни е и липсвала много…

В петък станахме сравнително рано сутринта – имах добрите намерения да се занимавам с писателство, необезпокояван от странични дразнители, докато Даниела все още спи, но пък аз също се успах и начинанието ми се отложи за неопределено време. Докато се подготвяхме за излизане, обади се един делегат по моята обява за продажба на колелетата, но с него се разбрахме да се чуем пак в неделя вечерта, като се приберем. Малко по-късно телефонът ми иззвъня с обаждане от друг, непознат номер. И кой моля ви се мислите, че беше? – моят човек, Майкъл! Получил ми документите по неговата обява за работа и набързо нахвърляхме предстоящите задачи. Аз много се зарадвах на това негово толкова ненадейно обаждане, защото веднага усетих, че този път то няма да е само под формата на някакъв ялов и безпочвен разговор, ами нещата клонят към по-сериозен ангажимент. Дадох му да разбере веднага, че може да разчита на мен, че в момента съм свободен и готов за незабавно почване (толкова ниско съм паднал, че вече съм в състояние да се влача като червей, стига някой да ми подхвърли нещо в копанята). Предложих му дори да се видим и да разговаряме с повече подробности по предстоящия проект, който той съвсем наскоро е предприел заедно с някакъв негов приятел. Остана уговорката, че до края на деня пак ще ми се обади, да се разберем за допълнителните условия – след като той се види повторно със своя ортак и дискутират помежду си положението около евентуалното ми назначение. А пък на мен в същото време ми идваше така да подскоча, че да си ударя гъза в тавана, та дупка в гипса чак да му направя!...

Малко след това излязохме с Даниелчето и хукнахме по разходки, вехтошарски магазини и търговски дюкяни. На едно място ядохме и купешка храна за обяд – досущ както истинските човеци от по-заможната класа. Дани си взе някаква риба, а аз набивах пържени картофи, полети с майонеза и чесново кисело мляко. Вместо рибата в моята порция имаше настъргано агнешко и говеждо месо – нещо като кебап, защото самото тротоарно заведение имаше типичен анадолски характер с малко турска ориентация. Дълбоко в късния следобед получих съобщение на “мишката” от моя потенциален работодател: “Ела утре до завода – срещата е в 10:00, на която ще присъства и главния чорбаджия!” За идването – хубаво; няма проблеми – бко че съм на почивка и бко, че става въпрос само за някакви си 170 км до там; башка още толкова за връщането. Обаче едно такова пътуване ми разваля целия рахатлък и нашата програма за деня тотално се обърква. Видно е от само себе си, че в случая аз нямах много избор (да не казвам никакъв, че звучи малко страховито и доста грозно, въпреки че пък си беше самата истина…) – поради своето триумфално падение, за което споменах малко по-горе, аз приех поканата на човека и вече по телефона се разбрахме да се видим на посочения от него адрес в Gold Coast. Светна ми пред очите, мамка му! - с други думи: изгря поредният лъч на надежда за някакъв временен и частичен успех.

Ние привечер приключихме с нашата разходка и интензивния ни “шопинг” през деня, от който се върнахме почти с празни ръце - оставихме колата и от там поехме пък да тъпчем с крака алеята, която се извиваше покрай брега на морето. Убихме още някой и друг час, след което се прибрахме окончателно в хотела. Последваха салати, аперитиви, концерти на Йорданка Христова, Кичка Бодурова и други естрадни величия от славното ни минало и противоречиво настояще. Изядохме си с охота пържолите и легнахме да се зареждаме с енергия за следващия ден.

Дали от неспокойствие или мераци по предстоящата ми нова работа, аз се събудих още в 04:30 – пиках звучно и обилно, след което легнах пак, но в 06:30 вече станах с намеренията да тръгвам за Gold Coast. Исках да свърша с този служебен ангажимент по-рано и да се прибера обратно в курорта, за продължението на това наше кратко съботно-неделно летуване. По това време на деня движението по друмищата не беше интензивно и аз в 08:30 вече бях кацнал пред портала на фабриката. В нея естествено нямаше жива душа, докато аз очаквах, че хората с които имах среща ще са там – правех сметка да отупаме на бърза ръка дискусиите с цел по-навременното ми завръщане в хотела при “любимата”. Повъртях се малко из съседните магазини и пак се завъртях покрай фирмата – там обаче все още отсъстваха всякакви следи и признаци на живот. В този момент пък ми се допика зверски, та ходих до цеха на един мой приятел. След като си освободих бъбреците зад една купчина дъски насред двора, поприказвахме малко и на нова сметка се завтекох към мястото на срещата – беше вече 10:00, когато моят човек се обади, че малко ще закъснеят поради големите задръствания и гъст трафик по улиците (абе ей, изумруди таквиз! – аз за 2 часа от близо 200 км дойдох навреме, а вие от града не можете, да ва еба у кухите кратуни долни; но пък и положението ми беше такова, че само можех да си пцовам вътрешно на воля, докато външно търпеливо им изчаквах пристигането). Най-накрая хората се появиха и влязохме вътре в производствения участък. Аз с единия търмък се познавах отдавна, защото както вече споменах – работил съм за него точно по това време, само че през далечната 2011. Запознах се с неговия ортак и полека-лека почнах да се потапям в проблемите им и предстоящите задачи...

Тази компания произвежда специални бояджийски камери, в които едновременно пръскат с боя и изпичат вече боядисаните автомобили. Работата ще бъде интересна, но на този етап не мога да дам много обилни сведения за характера и продължителността ѝ. Ще се движим по течението, пък до където я докараме – до там. След приключване на преговорите ни аз тутакси разбрах, че съм назначен за въпросната техническа длъжност, по силата на взаимно изгоден трудов договор и със сравнително прилична почасова заплата - а пък интересното тепърва щеше да ми предстои. Така в 11:00 отново скочих на педала и след други по-малко от два часа бях обратно на курорта при моята скъпа Даниела – чиста и свята, като сълзата на монахинята от Монца...

По този начин, половината от съботния ден беше вече заминал в разтакаване по пътищата, но макар и само следобеда, ние уплътнихме времето си приятно и забавно. Ходихме по разходки, обикаляхме магазини и малко преди здрач се върнахме в хотела. Понеже все още беше светло, изкарахме известно време и в басейна; после пък се киснахме в горещата вода на джакузито, докато не се стъмни съвсем с настъпването на момента за поредната ни вечеринка – този път прощална, след като беше последна.

След всичко изброено до тук, сами виждате колко невъзможно беше да седна поне за миг през тези няколко дни, че да драсна на спокойствие някой и друг ред. След малко тръгваме – допивам си кафето и потегляме. Денят е определен за най-различни туристически мероприятия, без да бързаме за по-ранно прибиране довечера, тъй като и Ванеса ще пристигне сравнително късно от Мелбърн. А сега оставям продължението на този вълнуващ репортаж за близкото бъдеще – вие само имайте нужното търпение да го изчакате…

30.10.2015 – Ама много ми се стъжни живота напоследък – без майтап този път. Ето, вече втора поредна седмица се каня да се уединя на спокойствие с мислите си, но до сега не съм имал такава възможност. В днешния петъчен ден (по-скоро вече в късната петъчна вечер…) ще се опитам да изтрия срама и белите полета, породени от липсата на прясна и актуална информация от тази част на света. Даниела е нощна смяна и предрямва оттатък в спалнята, докато малкото си подготвя домашните и пише някакви проекти. Аз преди малко се върнах от една кратка обиколка на езерото, нахвърлях се с чорба като прасе от профкомитетско помощно стопанство и застанах зад писалищната маса. В същото време си обменяме и по някоя тъжна мисъл с моя малък Неничко, като му се накарах за това, че в продължение на месеци вече не сме се виждали - отделно дето хич и не понечва даже барем да завърти един телефона на баща си. Винаги е много зает, особено когато се прибере след дългото отсъствие заради тази негова работа - толкова далеч от дома и близките. От друга страна пък той самият си избра това за поприще и поминък – нека да бъде волята му, както на него най-много му харесва. Мъчно ми е само, че единствено за мен все няма време – иначе за всички други намира, но по-важното е да бъде жив и здрав. Вероятно сега по Коледа пак ще се видим; тя съвсем наближи вече – само два месеца остават още…

Аз май на това място ще трябва доста да превъртам ролката с лентата на спомените, за да се върна чак на неделния ден, когато преди почти две седмици поехме по обратния път към къщи, след успешно приключилата ни кратка 3-дневна почивка. Тъкмо до около 10:00 бях вече завършил писмените си словоизлияния, докато Даниела приготвяше багажа. Нахвърляхме всичко обратно в колата и тръгнахме без да бързаме за никъде. По пътя направихме няколко неангажиращи спирки, но по-дълго време се задържахме на един остров, който отстои само на 60 км северно от Бризбън. Самият той е свързан със сушата и до него се стига по един красив мост. Навремето това място беше доста диво и малко обитаемо, а посещаемостта му се свързваше единствено с огромната си пясъчна ивица, която се простира на километри разстояние и образува разкошен плаж, почти по цялото протежение на откритата към океана брегова линия. В последните няколко години обаче, там също нахлуха мастити инвеститори, знатни строители, находчиви предприемачи и единствената незастроена площ от острова остана фактически плажът, който се е запазил горе-долу в автентичния си вид от миналото, съгласно избледнелите ми спомени от онези времена (но пък ако пясъците и черупките от миди можеха да се ядат, сигурно и тях щяха да изплюскат, дейба тяхната лакомия за власт и пари! – ненаситиха се…). Е, без разбира се да подминаваме изникналите десетки хотели, къщи, кръчми, кафенета, дюкяни и тем подобни следи на урбанизацията и в частност прогреса на човечеството, изразен чрез своята неравностойна битка за преимущество над Природата и тоталното ѝ завладяване. Ние оставихме колата на паркинга току пред плажа, изухме си сандалите и се заровихме в пясъка, който там специално е почти като пудра захар, бяло брашно или сода бикарбонат, ако това сравнение ви харесва повече – направо е като прах. Виж, за лежане с цел добиване на тен не сме имали особени мераци, но пък си направихме една продължителна разходка по крайбрежието в двете посоки, докато не ни се откачиха краката от ходене. Водата беше сравнително топла и доста хора се къпеха в морето, но ние нямахме такава нагласа и подготовка. Задоволихме се само с малко газене до коленете в разливащите се по пясъка вълни и след няколко часа се върнахме при колата. С това вече сложихме и краят на нашата вълнуваща екскурзия; след други час-два се бяхме прибрали у дома, където започнаха рутинните разправии по пране на мръсни дрехи, подреждане на багажи и други не толкова забавни и развлекателни дейности.

На другия ден аз направих първата си крачка в новата работа, която до този момент много ми харесва – не много, ами направо съм се прехласнал в заниманията и служебната си дейност. В продължение на два дни се запознавах с предстоящите задачи – гледах в цеха какво правят, вземах мерки, правих скици, чертах, обяснявах и т.н. През този период нямах собствен компютър и пряко с конструкторска дейност не съм се занимавал, но за сметка на това пък проведохме редица предварителни дискусии с прекия ми началник, който всъщност се явява поръчител на разработката и неин главен финансов управител. Ползвах временно компютъра на човек от персонала, главно заради разни материали и брошури, които свалях от Интернета. От сряда нататък ме обзаведоха с нужната техника – инсталирах едно пиратско копие на чертожната програма и от там насетне започна същинската ми работа. До края на деня в петък вече имах нахвърлян доста материал за обсъждане с началниците, които видимо много харесват всичко онова, което толкова ентусиазирано и устремно върша за тях. И тук започнах отново от нулата (от абсолютната…), със създаването на техническа документация, номенклатурна система, обозначения на чертежи и т.н. В този случай изделието на тази фирма е едно единствено – камери за боядисване. Но пък вероятността е, на същата база да се създадат серия от различни модели, които да ползват взаимствани от предни разработки продукти. Не знам колко далеч ще стигна с това, предвид и факта, че съм нает само за свършването на определено количество работа. Ако собственикът на компанията реши да доразвие тази дейност, работа за мен ще има доста, защото той остава много доволен от всички мои предложения. Самите хора, разбира се, имат свои изисквания за изделията си, които аз развивам допълнително и им представям за съгласуване всеки отделен възел или елемент от конструкцията. Сега баш няма да се спирам подробно върху техническата страна на въпроса, за да не разводнявам излишно темата. А пък и всичко това все още се намира в най-ранния си стадий на едва заченат зародиш – никой от нас не знае с точност какво има да става от тук насетне. Заводът работи със съдействието и по поръчка на много мощна застрахователна компания. Последната е ненадмината в погасяване на щети по автомобилите, възникнали от природни бедствия и по-специално от градушки. В случай на такъв удар от небето, колите масово се вкарват в гаражите за ремонт и възстановяване. Ползват се невероятни инструменти и много майсторлък за предварителното изкърпване на пострадалите им ламарини, след което бояджии-виртуози ги превръщат в чисто нов вид - до степен на неузнаваемост. Свалят се лайстни, гумени уплътнения, арматури, украшения, орнаменти и само $5000 по-късно собственикът се радва на колата си по начин, сякаш последната току-що е слязла от заводския конвейер – независимо от степента си на поражения. В този случай се използват въпросните бояджийски камери, които са не само стационарни, но и преносими от едно място на друго посредством големи товарни камиони с платформи (т.нар., контейнеровози). Сега работим по една голяма поръчка за няколко такива камери, а надеждите са да се пробие пазара и в Америка, където тези камери уж също да им се продават. Днес дори двама души заминаха за едно изложение в Лас Вегас, на което ще ги рекламират. Единственото лошо нещо от цялата работа е, че документацията е правена в Китай по устни заявки и инструкции на този или онзи “специалист”. Естествено, изработката в метал също е дело на великият китайски народ, а отделните парчета пристигат на порции в контейнери, за да бъдат само сглобявани в Австралия. Плачевно е състоянието обаче на структурните елементи, с грозните си и груби заварки и неграмотно събирани с подръчни средства помежду си - колкото да се получи общия вид от “картинката” (чертежа в случая). За да се избегнат подобни “недоносчета”, сега тези хора са наели мен – белким докараме някаква по-свястна техническа документация, с която вече в ръка може да се търси подходящият производител и по останалата част на света, който само да я изпълни по договор и срещу съответната заявка.

Така стигнах до съботния ден, в който отново всички ние бяхме много заети с най-разнородни ангажименти. Даниела сутринта беше на работа, а пък аз трябваше да ходя в Бризбън, че с останалите членове на комисията да организираме изборната секция за неделя. В 11:00 заведох Ванеса на урок по музика и от там заминах по моите комитетски дела, а следобеда Даниела се занимава с домакинството. Вечерта имахме уговорка да се съберем у Дарина, заедно с неколцина други наши приятели. Малкото пък отиде на гости у нейна приятелка, с която на следващия ден ходиха по разходки и момински развлечения. Аз приключих предварителния изборен ден и към 06:00 вече бях у Дарина. По-късно пристигнаха и останалите посетители. От дума на дума и от чашка на чашка, та едвам си легнах призори в 02:30, а сабалам в 05:30 хукнах обратно да отваряме залата за изборите – все още пиян от вечерта като руски гъзар. През целия ден се точиха и влачиха по няколко души гласоподаватели, но повече от 35 човека не можахме да съберем. Вечерта пък до късно се разправяхме с протоколи, предаване на документите и т.н. Междувременно направихме няколко кратки филмови епизода с кадри от самото гласуване. Изпратихме ги до Българската Телевизия, но аз така и не разбрах в чий “канал” от многото съществуващи заминаха и през ефира на кой точно ще бъдат излъчени. Репортажът трябваше да се предава по някое време в отделните новинарски емисии през изборния ден, като едва по-късно научих, че всичко е минало успешно. Още докато се занимавахме с кореспонденцията между ЦИК и нашата секция се оказа, че системата им нещо се е повредила - не е изключено това да е било и някакво предумишлено, злонамерено действие от определени политически кръгове на влияние, с цел внасяне на смут всред масите на народа. Представителката обаче от България и специална пратеничка на Външното ни министерство, която всъщност донесе бюлетините и избирателните протоколи, използва техен резервен (и секретен…) достъп до съответните органи и ние успяхме да предадем съвсем навреме всички документи в пълната им изрядност. Най-после в 22:30 се прибрах у дома и направо легнах. През деня Даниела дойде да гласува, след което ходиха с Неси и приятелката ѝ по магазините. Така тази седмица ми се стори извънредно дълга и докато се обърна, беше вече настъпило понеделнишкото ранно утро...

Всеки изминат ден на работа прибавям по нещо ново и съществено към проекта, докато усещам как хората харесват моите идеи и оценяват труда ми. Разбирам се еднакво добре с всички и всеки следобед заедно се наливаме с бира за сметка на фабриката (на собственика ѝ по-скоро, под чието директно управление попада моята проектантска дейност), докато размишляваме върху текущите въпроси, подлежащи на обсъждане. Лошото е, че в понеделник ще докарат още един подобен на мен глиган, който уж щял да ми помага за ускоряване на конструкторския процес. По този начин усещам, че искат всичко да се претупа час по-скоро и да ни освободят, след като го завършим. Надявам се на някаква положителна развръзка по-скоро от страна на директора, отколкото откъм човека, който всъщност ме нае за тази работа. Нямам ясна представа от развитието на нещата в тази посока. Надявам се поне на още 2-3 седмици сериозни занимания, но пък и нищо със сигурност не мога да твърдя.

Утре Ванеса пак има разни младежки мероприятия и участия в рождени дни, а ние с майка ѝ ще прескочим до съседно градче (този път в южна от нас посока), където ще отседнем в един хотел. Не е изключено и от там да драсна някой ред, но поне за сега това е всичко около нас и до този момент. С Неничко сме в постоянен писмен контакт, но аз искам да го виждам по-често или поне да го чувам по телефона. Само че той не обича да се обажда и по-често си пишем като влюбени един в друг съученици…

Днес следобед пък ми се обади моят отдавна вече бивш шеф, с когото две години работихме рамо до рамо в компанията му за производство на съоръжения, превръщащи отпадните води и масла в биологично гориво. Бях го срещнал из града преди няколко месеца и му се оплаках от липсата на работа. Помолих го ако има нещо за проектиране веднага да търси мен. Добре ама аз онзи ден почнах при тези хора, а не знам какво включва неговият проект като време и обем на работата. Разбрахме се в понеделник вечерта да се срещнем, когато ще разговаряме по тези проблеми – никак не ми се искаше да му отказвам и да го загубя като потенциален работодател, но май ще се наложи; няма как да се съчетаят и двата ангажимента едновременно. Цяла година търках стола из дома и не правих нищо (ако изключим жичкаджийството…) – а сега офертите започнаха да валят една подир друга и да падат по земята като гнили круши.

07.11.2015 – Дните се търкалят, времето лети и до никъде не стига, за да се занимавам само с любими и предпочитани от мен дейности – вместо това трябва да ходя на работа и да се преборвам с купища други задачи и проблеми от най-разнообразно естество. Ето част от поредицата “примери”: глоба някаква ми дойде вчера по пощата, естествено за превишена скорост; трябва да се платят $160 до края на месеца заради някакви си 9 км/ч над лимита от 70 км/ч. Снощи колата на Даниела пак направила проблем и случаят с контролните ѝ лампи се повторил. Следват ходене по майстори, съответни ремонти и още кой знае колко допълнителни масрафи. Онзи ден пък, на път за училището на Ванеса водата в радиатора възвряла, прегряла, вдигнала се пара и тя спряла насред пътя. Като повикала “Пътна помощ” се оказало, че един голям маркуч, който свързва охладителната система с мотора се спукал, та го сменяли с нов. След малко пък ще идва един човек да му покажа покрива на другата къща, който искаме да подновим и евентуално да боядисаме подобно на нашия. После хуквам за месо при виетнамеца; прибирам се и почвам да го меля, че да омеся кебапчета и кюфтета за утре. Списъкът с посетители непрекъснато се разширява и уж щяхме да бъдем само 25 човека, но кувертите може да надхвърлят и 30 даже. За щастие сред гостите ни ще бъдат Нени и Меган, защото той се връща на работа чак в сряда и по този начин ще отделят няколко часа от драгоценното си време и за нас, дъртите. Да изброявам ли още? – ами да, как не! Всяка вечер, след задължителните си разходки побутвам и малко домашна работа за моя човек, който ме помоли да им свърша нещо служебно и срещу заплащане, разбира се. За сега правя само общия изглед (нещо като предварителен план) на инсталацията, дето искат да построят някъде по света (така и не разбрах къде), чрез която пък да добиват на място нефт и петролни продукти от разни отпадни води, листа и шума на бананови дървета. Работата не е кой знае колко обемиста, но все пак по час-два отделям от уж свободното си време. Ау-у, а пък как ужасно съм забравил функциите на програмата, която винаги съм ползвал в продължение на толкова много години! Понеже от последните две насам вече изобщо не се докосвам до нея, отдавайки приоритет и предпочитанията си на друга подобна, та сега всичко ми е сякаш като съвсем ново и напълно непознато. Е, бавно и постепенно си припомням действията ѝ, но това пък чувствително затормозява процеса и отнема повече време в чудене кое как беше и по какъв начин се правеше. Каквото и да е, от там също ще паднат малко кинти за повишаване нивото на общото семейно благосъстояние и финансово дередже. Като казах тая дума “кинти”, та се сетих за един анекдот, който навремето разказваше по лозето чичо Иван (на леля Донка и наши прекрасни съседи по редове в безкрайната нива от гроздови насаждения). Аз и друг път съм споменавал този толкова стар и изтъркан вече виц, но понеже много ми харесва, та ще ви го кажа пак.

Изпратил един човечец от село сина си да учи нещо в София. Онзи много добре възприел техния шопски диалект и типичен жаргон, свършил набързо и парите на баща си, па му написал една светкавична телеграма: “Морук, прати кинти! Син ти…” По-интересен е обаче отговорът на селския човек, който също толкова телеграфически отговорил на нехранимайкото: “Не ми пука! Подпис – морука…” И от тогава винаги, когато се присетя за тоя лаф, та се заливаме от смях. Но, аз да продължавам сега нататък, без да се отклонявам по страничните пътеки на трасето…

След като миналия петък в антракта успях да поопиша набързо случващото се около нас, Даниела междувременно замина на работа нощна смяна, а аз едва някъде към много късните часове на деня най-после си легнах. На другата сутрин станах рано да се занимавам на спокойствие с моите лични дела, докато момите ми все още спяха най-блажено и безгрижно. Към 09:00 вдигнах Ванеса да свири за урока си, после в 10:00 се надигна и майка ѝ, та се раздрънча с кафеварки, чаши и чинийки, а в 11:00 вече всички окончателно излязохме от нас. След урока си по пиано Неси отиде у нейна приятелка, с която пък надвечер щяха да ходят на някакъв рожден ден (нескончаемо се раждат всички там от обкръжението ѝ; мисля си дори, че празненствата им се изредиха вече по няколко пъти с повторенията и пак нямат свършване…). Вечерта спа у приятелката си, с която на другия ден ходиха на концерт-събор в сръбския културен клуб. Там имало някакъв голям празник (дали пък не беше нещо във връзка с тяхната “Слава”), та по този случай раздавали храна, играли народни танци и общо взето си прекарали деня. Чак когато и ние се завърнахме от нашата екскурзия в неделя, та едва следобеда я прибрахме в къщи. Това до тук беше само програмата на малката, напоследък вече доста пораснала мома…

След като в събота оставихме Ванеса при учителката ѝ, ние с Даниела се отправихме към един малък град в съседния нам щат, където последната беше резервирала една нощувка в единственият им свестен хотел. Преди да стигнем до там обаче, на път правихме многобройни спирки по магазини и дюкяни с една едничка цел - търговия и трошене на пари. От един касапин (също виетнамец) Дани купи свински езици. Наш приятел ни беше казал къде точно е мястото; когато преди седмица ходихме на гости у тях, та той беше приготвил такова блюдо и тогава всички много му харесаха кулинарния шедьовър (без мен разбира се, защото аз такова нещо не опитвам). В размотаване по пътищата пристигнахме в градчето, което хич не е далеч – няма и 200 км от нас. За любителите на географията посочвам името му – Ballina, разположено по крайбрежието на една голяма река, вливаща се на около километър и половина по-надолу в океана. Часът вече беше 15:30, но съгласно нашите часовници все още 14:30, тъй като в онзи щат вече извъртяха времето напред, докато ние продължаваме да си караме съгласно класическото му, астрономическо разписание.

Настанихме се в хотела, който е построен буквално на брега на реката, а от балкона му се виждаше дори и устието ѝ в далечината. Заредихме малкото хладилниче с напитки и мезета, хвърлихме си багажа и почти веднага излязохме на разходка по алеята. Вървяхме в продължение на 2 часа и доста път избихме, докато в същото време опознавахме района и близките околности. Денят беше слънчев и не толкова горещ, защото покрай водата винаги полъхва лек ветрец, а пък и температурите им бяха малко по-ниски от онези, които имахме напоследък при нас. Топли и студени фронтове постоянно влизат и излизат, та ако днес е над 30°C, утре може пък да падне под 18°C. На няколко пъти след жегите се изсипа серия от опустошителни градушки (за нас специално това е манна небесна, защото ние се храним единствено връз гърба на голяма застрахователна компания, която поръчва съоръженията ни за изчукване, ремонт и боядисване на смачкани и надупчени от градушка автомобилни ламарини; повече град – повече хляб, ако разбирате за какво ми иде речта).

След километричната и изморителна разходка, която направихме с Даниела, прибрахме се в хотелската стая и тутакси разхвърляхме месалите по малката масичка. Ние винаги си носим разни сухоежбини и моабетите ни се извършват обикновено по стаите където сме отседнали, вместо примерно да бием пътя чак до ресторанта на съответния комплекс, който по принцип се намира в приземния или най-много на първия му етаж. За такива полеви случаи сме подготвени с почти всички условия и необходими съоръжения за провеждане и на най-разлатата софра от всякакъв тип; понякога аз мъкна подире си и електрическата скара, на която пък печем кебапи и кюфтаци по балконите, а от там се носи благовонната миризма на дивия балкански вкус, който изпълва стаите на целия санаториум (или почивна станция…). Даже имам подготовка и за резервен вариант, при който отсъстват всякакви кухненски удобства и пособия за приготовление на собствена храна. По принцип навсякъде където ходим, апартаментите са оборудвани с микровълнови печки, котлони, фурни и т.н. – отделно от задължителните кани за гореща вода, където обикновено се варят кафета и чайове. Именно в такава кана аз запарвам кренвирши или варя яйца, с което по всяко време подсигурявам топла котлова храна на личния състав. После измиваме каничката и готово – пито/платено; няма ощетени. Такъв беше и случаят онзи ден, когато Дани каза, че носела само студени закуски и мезета - че как ще си легнем без нещо топло, ама не и чай? На връщане минахме през гастронома, купихме въпросните яйца и кренвирши, които в електрическата кана станаха “аламинут” – чисто, спретнато и акуратно. Така завърши нашата малка и скромна вечеринка. На разположение имахме дори безплатна Интернетна връзка, която използвахме да се видим с вас, както да изгледаме някоя музикална програма за разтоварване на напрежението и отпускане на нервните окончания.

На другия ден развлекателната ни променада продължи с посещение на по-далечните места в околовръст, до които не можахме да стигнем пеша предния следобед. Повъртяхме се още малко из района и поехме по обратния път назад. Имахме вече и по-съществена цел за преследване – а именно, посещението на съседен национален парк, от който тръгва стръмна пътека нагоре през гората, стигайки до билото на един много висок връх. За сега искахме само да проучим каква е обстановката там, защото аз съм ходил точно преди 20 години, докато Даниела никога не беше стъпвала. Мераците ми са отдавнашни за повторното изкачване на това величествено възвишение, което в последните си 200 м е почти отвесно като скала и пълзенето напред става само с придържане към едно нарочно въже (по същия първобитен начин се извършва и слизането надолу по урвата). Ние иначе направихме само няколко кратки маршрута в подножието, но оставихме същинското изкачване на върха за по-нататъшни времена. За подобно начинание трябват подходящи обувки, а не прости джапанки и сандалки, както и разполагане с достатъчно време, тъй като целият преход трае около 5-6 часа със завръщането на изходния пункт.

Видяхме, че в дъбравата и покрай малкия поток хората са организирали нещо като къмпинг. Всъщност мястото си е баш такова – с ограждения за палатки, с бетонни площадки за каравани и разбира се няколко кокетни бунгалца, обикновено за по 5-6 човека (построени предимно за лигльовци и лигли, дето не могат да спят директно върху голата земя на надуваеми дюшеци, какъвто е нашия тежък семеен случай). След като и двамата харесахме прохладната обстановка на планината, Даниела веднага направи съответните резервации за една такава дъсчена колиба. По средата на Февруари следващата година ще отседнем пък там за 2-3 дни, като през единия от тях ще се качим и до върха. На края, след всичко това окончателно се понесохме назад към дома – взехме Ванеса и се прибрахме.

Иначе и двете работни седмици (всъщност те станаха вече три…) минаха добре и успешно, в достатъчна активна служебна ангажираност. Тези дни моят шеф е на посещение в Китай и с него сме в непрекъсната кореспонденция във връзка с напредването на проекта. Миналия понеделник натресоха един делегат, който уж да ми помагал в чертежите, но той пък след час-два сам се отказа и си тръгна, след като явно не му хареса работата. Не е стоял гладен, чемерът му неден, та за това се назлъндисва – което пък вече напълно устройва мен самият, влизайки в ролята си на единствен потенциал за свършване на цялостната дейност (каквато всъщност ми беше и целта още от самото начало). Сега с нетърпение очаквам боса да се завърне на работа по средата на другата седмица, че да видим до къде са стигнали преговорите му в Китай. Имаме и двама пратеника на изложение в Америка – ако те се върнат с множество поръчки за страната на неограничените възможности, голямо чудо ще бъде от тук нататък! Но нека на тоя етап да не избързвам излишно със своите бляскави перспективи, че се нагледах вече на собствените си поражения и ми писна от провали.

Снощи Даниела и малката ходиха на някакъв концерт в Бризбън. Аз си останах в къщи да се занимавам с частпрома на другия човек, а в един от промеждутъците и докато си почивах обелих шепа печени чушки и смлях предварително изчистените през деня от Дани орехови ядки. Тя вчера не беше на работа, та се е занимавала с домакинството и подготовката на утрешния голям празник за събора на Св. Архангел Михаил.

Ами това като че ли е вече всичко, милички на мама – напоследък нямам никакво свободно време и не знам кога ще бъде следващото ми включване с подобен (и подробен…) репортаж. Сега отивам да будя Ванеса, за да става и почва да свири, след което ще се разправям с разбуждането на майка ѝ, която пък трябва баница да прави от сега нататък, че малката да занесе на учителката си няколко парчета за Бог да прости по случай днешната Архангелова Задушница. Всеки миг очаквам да ми потропа и някакъв майстор на покриви, когото аз лично не знам как съм открил. Ще го кача на онази къща да ѝ погледне керемидите, че при един по-силен вятър има да ги събираме с кофи из езерото. Циментът им е опадал и трябва да се залепят наново. Наред с това човекът ще ми даде цена и за евентуалното боядисване на цялата покривна част на сградата, който масраф вече ще си поделим с новите собственици на оттатъшната половина…

Съвсем малко по-късно, ето ви и последната за деня информация – казвам “последна”, защото нямам повече сили да поема никаква друга на този етап. Преди малко се срещнах с покривджията, който иска само $1100 за укрепването на циглите и подмазването им. Ако речем и да ги боядисаме, ще трябва да се бръкнем с други $5860, които ние даже и да си поделим със съседите, пак стъпва на близо $3000 масраф от семейство. Преди няколко години, когато боядисахме нашия покрив, въпросната услуга струваше само $2500 за цялата къща. Спомням си, че тогава ние поехме целия разход, просто защото по него време аз работех сериозно и печелех доста добре. Сега обаче световната икономика далеч не е същата, спрямо онзи златен период на новия век и при това положение най-вероятно ще се откажем от боядисването им, но пък залепването на керемидите е безусловно наложително. Аз от своя страна ще алармирам и други подобни майстори, че да се уловим за най-евтиния.

С последното неволите за деня съвсем не свършват – дори малко напротив. Даниела сутринта се оплака, че колата ѝ пак не била добре; вече споменах за съществуващия проблем с контролната лампа на двигателя и за спукания маркуч на радиатора. Добре ама нали едно зло никога не идва само, та като я изпробвах тази сутрин и вече шурна вода от самия радиатор – точно на съединението с фланеца за гумения маркуч. За там вече трябват специалисти, защото аз съм безсилен срещу подобни повреди. В понеделник ще я водя при моя майстор – белким я оправят със съответните части и масрафи за труд. Една тлъста дневна надница вече виждам оставена и там (а аз за момента печеля доволно – докарвам си добри парички, но пък пущините както идват, тъй си и отиват; яко дим се изпаряват)…

13.11.2015 – Днес е един от “черните” петъци на годината и последен в тази своеобразна серия, след отдавна миналите вече 13 Февруари и 13 Март. Нека сега обаче дружно да ударим чертата и да видим “Що е стършел свършил” съгласно мотото, оглавявало дълги години популярния навремето едноименен вестник “Стършел”. Образно казано, до този момент (20:00) всичко около всички нас е тихо, мирно и спокойно – Ванеса учи оттатък в стаята си, Даниела е на работа втора смяна, а пък аз, докато я чакам да се прибере ще се опитам да извлека максимална доза информация от последната седмица, та с поредната си статия да зарадвам своите верни читатели поне за предстоящите почивни дни. Запазвайки хронологичния (без)порядък на мислите си, в този настоящ момент се връщам на миналото съботно и ранно утро.

След като приключиха ангажиментите ми с майстора на покриви и за последен път прегледах колата на Даниела с цел откриване на водни течове от радиатора, аз най-накрая установих повредата и мирясах. Действително, че корпусът му беше спукан някъде и от там антифризът църцореше, стичайки се надолу и разливайки се хаотично по паважа. В днешните модерни времена автомобилните радиатори се изработват от бакелит (или друга подобна производна суровина на пластмасата) и обикновено след 10-годишна експлоатация въпросната част направо се подменя с нова – няма ги вече заварките, няма ги онези допотопни методи на запояване с помощта барем на два яки поялника, които да подгряват месинговата ламарина, белким се запълни дупката с калай. По принцип доста рядко и само в отделни случаи, в практиката все още съществуват и такива ремонтни операции по пластмасовия корпус, но хората предпочитат да подменят казана с нов. Така аз още в понеделник задвижих въпроса с предстоящия неотложен ремонт и във вторник следобед колата беше вече в пълната си изправност (говоря само за охладителната ѝ система, защото другият проблем със светенето на контролната лампа в таблото не е отстранен). Масрафът за радиатора отсече $385, докато проклетата лампичка ще изгасне след други $275 – при нарочен майстор, разбира се, който ще “заблуди” бордовия компютър на двигателя да не изпраща сигналите си към повредения клапан, ами да му направят животоспасяващ байпас, елиминирайки по този начин неговите собствени показания. Поне така простичко ми обясни процеса автомобилния фелдшер. С тези няколко думи маркирах неволите си по колата на Даниела, за която трябва вече да търсим камион, самосвал или някой прицеп - всичко друго, попадне ли ѝ веднъж в ръцете и то много скоро се чупи…

След прегледа решихме да излезем по пазар с моята кола, за да не подлагаме на излишни рискове другата. Ходихме и до месаря, от когото купих 7 кг свински изрезки. През това време Ванеса беше на урок по пиано, та на връщане минахме да я приберем от дома на учителката. С влизането в къщи аз наточих ножовете и започнах да обработвам мръвките. Касапинът ми беше дал доста едри парчета, които първо трябваше да наситня за месомелачката, та чак тогава да ги меля на кайма. През това време Даниела и Ванеса се занимаваха с приготовление на тортата и другите салати и мезета. После разпределихме каймата и направих две заготовки по 2.5 кг за кебапчета и кюфтета. Докато изджуркам едно-друго, подправките да смеля, чесън чуках за бяла салата “Снежанка” и отвън се мръкна. Вечерта продължихме с кратки подготвителни дейности за тържеството по случай Архангелов ден в неделя.

На следващата сутрин станахме сравнително рано и първо отидохме до сръбската черква да запалим по някоя свещ за живи и умрели. На живите – много здраве и дълъг живот; на починалите – вечен мир и покой. Върнахме се и започнахме подготовката на същинското градинско увеселение. Намеренията ни действително бяха да отворим чадърите и да седнем на двора, но променливото време ни накара да разпънем софрите вътре в къщата, защото всеки момент можеше да запръска дъжд. През седмицата изгоряхме от жега, точно в събота и особено в неделя обаче, времето се пресече и следобеда дори заваля, както беше според прогнозите на синоптиците и очакванията ни. Независимо че бяхме натъпкани като сардели в стаята, изкарахме си много весело с всички гости, които ме уважиха за празника. Само Нени и Меган не дойдоха, но с тях отделно ще повтаряме упражнението, когато след седмица или две той пак се завърне от обекта. Последните ни посетители си тръгнаха към 21:30, а ние малко след тях легнахме, защото бяхме много изморени от целодневното препускане по масите и натискане на столовете.

Седмицата започна в понеделник – работата ми върви много успешно, само дето не знам до кога ще бъда все така плътно зает. Предстоят и някакви нови задачи, но за тях не смея да давам излишен глас на своите предсказания и горещи желания. Във вторник моят шеф си дойде от Китай, където е преговарял за изработване на изделието ни в метал по нашата нова документация. В сряда вече имах възможност да се срещна и със самия “производител” – дребно на ръст очилато китайско момче, вероятно доста по-младо от мен, но пък имащо на разположение 300 души персонал в завода си, 15 от които само инженери и чертожници като мен. Работят по поръчка за целия свят и през цеховите им халета минават ежедневно стотици тонове железария. Занимават се изключително само с метални изделия - разполагат с огромни програмни машини за пробиване на отвори в профили с всякакво сечение и дължина до 12 м; имат оборудване за лазерно изрязване на плоски детайли от листова стомана с неограничена дебелина, безброй разновидности на щанцови машини, преси и екипировка, на която може да завиди всеки един от този инженерингов бранш. Явно че и качеството на изработката им е добро, след като с техните конструкции хората вдигат мостове и небостъргачи, строят стадиони, кули и какво ли не по света – в това число Австралия и в частност наше село, Gold Coast.

Междувременно приключих успешно първият етап от другия проект, по който работим с един мой бивш работодател от недалечното минало. Няколкото часа труд, които вложих по това дело извънредно и в домашни условия, бяха добре възнаградени и сумата, която пък получих срещу моите усилия ще ви изпратя допълнително за Коледа и Новогодишните празници. Наши близки приятели от Севлиево на 04 Декември летят за Родината, по които ще проводим това малко финансово подкрепление, отнесено към фонд “Банани, портокали и смядовска луканка”. За изборния ден по времето на Референдума, от името на ЦИК също ни сайдисаха с по някой и друг американски грош. Членовете на комисията се разписахме за по 40-50 долара “надница”, като моята председателска беше най-тлъста. За останалите хора не знам, но специално ние с бачо Гьорги (самоотвержените патриоти…), решихме да дарим нашите средства на местната земляческа дружина в полза на Коледното тържество, за разиграването на някаква томбола и други развлекателни игри. Неговият дял също е на съхранение при мен и заедно с моя възлиза на 95 “зелени чушки” – те пък ще са за Осмарския ви пелин, с който да отговеете Коледните пости и да посрещнете честито и охолно предстоящото Рождество Христово. От своя страна аз ще възстановя сумата по съответния банков курс, а пък ще изпратя самите банкноти (надявам се и да не са фалшиви). По наше усмотрение с Даниела ще добавим още нещо, за да окръглим подаръка и това ще бъде нашият много скромен и сърдечен дар към вас. Вероятно аз не трябваше и да ви казвам, ама понеже стана на приказка, та за това се изпуснах.

Така днес завърши и тази поредна седмица. На работа бях изключително зает, но до края на деня успях да направя нещо, което отдавна исках да постигна. От понеделник насетне продължавам заниманията си в същата посока, като непосредствено ми предстоят и нови задачи, за които шефовете само споменаха през деня. Ванеса има поредица от изпити и проекти, оценките от които ще участват в общия бал за учебната година. Скоро излиза във ваканция и в началото на Декември ще ходят с майка си в Аделаида за рождения ден на най-малкия Сашков пъпеш – Зак. После се връщат и ще последват серия от кратки екскурзионни летувания – този път вече всички заедно. За Коледа и Нова година сме резервирали една къща на морето, а наши гости ще бъдат Светла и Краси - стари и добри приятели от Аделаида (дъщерята и зетя на баба Донка). Те първо ще пристигнат у нас, а ден-два по-късно с тях заминаваме на едноседмична почивка в северна посока. Ще си дойдем чак през началните дни на следващата година, нека само да е здраве и живот.

С всичко казано до тук, сега затварям страницата на един цялостен период от моето жизнено време, изпълнен както винаги с много падания и още толкова ставания; с лазене и пълзене по колене и лакти, а чак на края вече, стигайки и до волното ми извисяване към небесата – подобно на някое малко, току-що излюпено врабче, което едва се учи да лети. Приемете поздрави и целувки от всички нас в тази така далечна част на света: малки, средни и големи - вашите доволно обичливи, най-скъпи деца и внучета…