Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2020 14:27 - Писмо No 80 (II-III.2016) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 248 Коментари: 0 Гласове:
3



Скъпа наша майчице и свиден наш бащице! Мили ни бабо и дядо; читатели, слушатели и верни ми приятели!

Ето, че заровени в ежедневните си лични грижи и обществени дела, така и не видяхме кога от календара изпадна първият му лист (януарския…), а вече сме почти на път да превъртим дори и закономерно следващият февруарски. От последните събития, описани в редовете на предишния ми репортаж, минаха цели две седмици – днес денят отново е съботен, а за протокола датата му все още остава 13.02.2016; и разбира се, такава тя ще се запази чак до довечера, след поредното изгряване на луната. Така обаче, както се е свъсило небето, каквито облаци са плъзнали по небето и какъвто едър дъждец почуква по тенекиения покрив на колибата, опасявам се че нощес ни луна ще има, нито пък някакви звезди по небосклона ще изгряват. Снощи климатичната обстановка беше малко по-благоприятна, благодарение на която ние успяхме дори и огън да накладем в нарочното огнище пред бунгалото. За жалост на вечеринката си бяхме сами, но пък надвечер очакваме пристигането на бачо Гьорги с Данчето и челядта, с които определено ще разнообразим своето кратко пребиваване в този толкова див и малко първобитен горски къмпинг.

Вероятно аз именно с това трябваше да започна поредното си писмено изложение, за да въвлека нищо неподозиращият читател в картината на пейзажа и обстановката на околната среда. Може би някъде да съм споменавал, но пък сега само напомням, че преди известно време Даниела направи резервации за две нощувки в подножието на един много висок връх, за който също ще стане дума малко по-надолу в материала. Ние отдавна се канехме да изкачим въпросният Mt Warning (името му не случайно и съвсем недвусмислено означава “предупреждение”…), но пък не искахме само да дойдем сутринта и след завръщането ни от траверса да се приберем безславно в къщи. Идеята беше да имаме малко повечко свободно време за обиколки из местността, в името на която посветихме настоящите почивни дни.

Тук пристигнахме още вчера по времето около късния следобед. Даниела беше на работа до 14:30, после в 15:00 взехме Ванеса направо от училището и поехме за насам. Пътят като разстояние не е дълъг – едва 70-80 км, но пък се пътува бавно поради тясното планинско шосе, наситено с множество завои и стръмни баири. След около час и нещо дойдохме – настанихме се бързо, разтоварихме дисагите в бунгалото, напълнихме му хладилника с провизии, като че ли ще зимуваме в него до разтапянето на снега и ледниците (образно казано…), след което ние с Даниела излязохме на разходка по пътя. Малкото диване остана в колибата уж да си пише домашните и да се разлайва на спокойствие по телефона с тази или онази нейна дружка, докато аз и майка му направихме един 5-километров маратон, стигайки произволно само до някъде по трасето, без някаква определена крайна цел; с връщането ни до базовия лагер усвоихме час и половина/два, добивайки от чистия и кристален планински въздух апетит, като за една глутница бели Сибирски вълци; отделно от жаждата, ама не за бистра балканска водица, ами за винце, бира или каквото там дал Господ. Освен всички дрехи, туристически обувки и провизии, аз бях повлякъл и един чувал с дърва от нас, защото по някакви много странни, необясними и до сега за мен причини, в Австралия властите (горските надзиратели и рейнджъри имам предвид) не разрешават събирането на сухопаднала дървесна маса и съответното ѝ произволно изгаряне в разни печки и огнища. Вероятно това се прави с някаква свръхблагородна цел заради естественото обогатяване на почвата чрез разлагане на дървесината, защото земята тук така или иначе не се слави с особената си плодородност. Дърва из горите тъдява има цели кубици и тонове, но никой не ги бара, че да ги събира за ракиените си казани или пък да се отоплява в къщи с тях. Трябват ти дърва – отиваш в магазина и си купуваш готови цепеници. Такива продават предимно по бензиностанциите и навред из търговската мрежа, която специално обслужва всичко свързано с туристическите и къмпингарски мероприятия на населението. Само за сведение на по-любознателните тук ще посоча, че един наръч с подобни дръвца (обикновено с нетно тегло от 10-12 кг), във въпросните дюкяни се харчи по $15 – а пък като количество последните могат да поддържат огъня в джамала до не повече от два-три часа. Канибалските огньове, на каквито сме свикнали ние с по-циганската кръв и дето тлеят по цели нощи до сутринта, докато ние все още дремем по масите, допивайки и дояждайки остатъците от софрата, с такива закупени дърва от магазина много трудно се осъществяват поради високата им цена; все едно да изядеш и изпиеш да речем едни $50, а пък да направиш отделен масраф за $100, чрез който да си поддържаш въглените живи. Има хора, които продават дърва от собствените си гори или дървета – в такъв случай за $120 до $150 човек може да напълни едно ремарке с дръвца за огрев през зимата; това излиза малко по-евтино като служебен разход, но все пак най-сладки си остават пънчетата, когато са на аванта. Аз понеже имам бол и непрекъснато мъкна от тук-от таме разни клони и вършина, та имам достатъчно много суровина, с която да захраня котлите на цял един ТЕЦ – ако не Маришкия, то барем на Бобовдолския със сигурност, че е по-малък като промишлен капацитет.

Освен всички други прилични условия в бунгалцето, на верандата под навеса разполагаме и с газова скара, на която снощи пържихме бекон с яйца направо върху нажежената плоча – много вкусно става, а най-важното е, че на края не се мият разни загорели тигани и са’ани; лапаш директно от скарата - голям кеф! При тази толкова автентична и първобитна термообработка на храната, всякакви бацили и микроби измират още там, връз огъня – нито грип те лови, нито някакъв друг вирус те поваля; единственият страничен ефект е да се одрискаш от преяждане, но ние отлично се справяме във всякакви подобни ситуации – доказвал съм го вече не веднъж и дваж. Иначе вътре в колибата има три самостоятелни стаички, малко по-големи от килер. В едната от тях са сложили двойно легло и специално тя е малко по-просторна (килер с ниша да го наречем…). В другите две обаче, поради теснотията са монтирали едва по чифт маломерни нара, разположени един върху друг като в концлагер и ако случайно си разпериш ръцете по-наширочко, за да си подръгнеш гърба примерно в касата на вратата, спокойно може да се намериш оттатък през стената, която пък е направена от някакъв много лек и фееричен вид шперплат или талашит, който твърде наподобява плътен картон или мукава. В сравнение с луксозните апартаменти, където сме били до сега, това тук прилича на някаква партизанска землянка или дупка за язовци, но аз по принцип харесвам всичко и не си напрягам излишно главата в израз на недоволство или в проява на незадоволими капризи. На всичкото отгоре, насред балкана хората и басейн издълбали, който аз специално също посетих, но и за това ще разкажа малко по-късно. Иначе къмпингът разполага с още няколко бунгалца, подобни на нашето, но предимно се обитава от ентусиазирани палаткаджии – отвред се носят димове и пушеци, народът пече тлъсти мръви и сланина, лочи бира на корем и слави Господа за относително доброто си благосъстояние към дадения кратковременен момент.

Снощното ни тържество не се разточи до много късно, предвид големия поход, който ни очакваше на другия ден – т.е., днес сутринта. Съгласно книгите и туристическите каталози, изкачването до върха беше отбелязано с 9 км като разстояние (в двете посоки), но наред с това хората предупреждаваха да се предвидят поне 4-5 часа за цялата маневра - с връщането на изходния пункт. Така ние още в 08:30 бяхме вече обути в чепиците и екипирани като за покоряването на френския Mont Blanc (и до сега ми е чудно защо нашите го превеждат като Монблан) или африканското Килиманджаро, заситнихме нагоре по стръмната пътека. С нас носехме раница с води, сандвичи, мазила против слънчево изгаряне, против подсичане (на гъза…), марли, бинтове и превързочни материали от най-общ вид, фотографска оптика и всякакви други ненужни джунджурии, която съвсем естествено на плещите си мъкнех лично аз. Ванеса хукна като коза по стръмния баир, докато ние с майка ѝ пръхтяхме подире ѝ като някой парен локомотив кога пъпли от гара Кръстец нагоре през Балкана към Радунци. Отначало пътеката беше (измамно…) настлана с бетон, имаше добре оформени стъпала и вървенето по нея наподобяваше все едно че се катерим към паметника на вр. “Св. Никола”. Обаче постепенно трасето отесня като крачол на брич, стана каменисто, коренисто и разлигавено кално от дъжда, който периодично се изсипваше на порции връз нещастните ни кратуни. В продължение на 4 км вървяхме по този силно пресечен и стръмен терен, който вече самият аз не знаех на какво точно по-напред да оприличавам – като че ли няма български аналог на подобно безумно изкачване или поне аз не се сещам в момента за такъв тежък планински траверс. Височината на този връх е малко под 1200 м, но пък стръмната пътека до билото прави маршрута и подстъпа към него доста труден, а в същото време и силно предизвикателен.

След достигането края на пътеката, от там нататък до самата най-висока точка на върха започна последното му вартоломеево изкачване с лазене на четири крака и на места едва ли не с пълзене по почти отвесните скали. Това бяха вече последните 400 м от целия 4.5-километров преход и разбира се те се явиха като някакъв “десерт” от, да речем едно омразно и безвкусно малеби или грис-халва, след като за първо си имал агнешка дроб чорба, а второто ти е било някакво гадно пиле с ориз или друго непривлекателно и отблъскващо блюдо от сорта на овнешкия гювеч с много бамя (в този пасаж аз отново използвам метафоричната си форма на изразяване, за да запазя все пак добрия и приличен тон, както и “езика” на своето съчинение сравнително чист и неопетнен с мръсни приказки на всяка втора дума; в противен случай… - ах, само ако знаете в противен случай какви цветущи и къдрави можех да ви ги наприказвам, та чак белите ми листи щяха да се изчервят от срам). Наред с всичката тая мизерия, дъждецът, който непрекъснато ни съпътстваше току от подножието в низината, в по-горната си част на изкачването беше вече прераснал и трайно установил се в значително по-сериозен валеж - ако пък имаше още едно 500 м денивелация, до билото на върха сигурно щеше да се пресече и в някоя снежна лапавица. Всички дрехи по нас бяха в полусухо или полумокро състояние – без значение кой определящ термин ще се употреби в случая.

Пълзенето ни нагоре до самата връхна точка ставаше с помощта на нарочна верига, към която се придържахме и буквално се дърпахме сами нагоре по хлъзгавите и вече доста мокри скали. Даниелчето нямаше, горкото, сили да бълва змии и гущери, но независимо че тя не харесва подобни физически и психически натоварвания, вървя нагоре безропотно и на места дори безмълвно, сякаш бе послушница в метох. Пцовб-ругб; пак пцовб, после пак руга, но в крайна сметка със сетните си сили се добра до върха, с което вече завинаги влезе в историята и записа името си със златни букви. Тя обаче очакваше, че слизането надолу ще се извърши по друг, обходен и малко по-лек маршрут, но като разбра че такъв изобщо няма, улови се завалийката пак за веригата и бавно заситни надолу по козята пътечка, като монахиня след греховна изповед. Аз се радвах, че тя така смело и самоотвержено покори възвишението, защото много хора не се наемат да преминат специално последната му отсечка, която е най-тежката част от прехода. Точно преди 20 години ние с Неничко ходихме на същата разходка и тогава майка му не рачи да се изкачи чак до горе, поради нейния вроден страх от големите височини.

За наше най-голямо разочарование обаче, от зашеметяващите гледки които по принцип се разкриват от този връх (само че предимно в по-ясно време), днес не успяхме да видим абсолютно нищо друго, освен една гъста каша от бяла мъгла, която беше обгърнала целия планински масив. Вероятно влажните изпарения, примесени с дъждовните капки бяха причината цялата планина да бъде покрита с тази огромна белоснежна пелерина – чувството е същото, ако човек плува в огромен гюм с прясно мляко. По принцип там се ходи през зимата, когато времето е студено и ясно – от върха гледката е величествена във всичките посоки на света, а в далечина погледът достига на десетки километри разстояние. Е, днес специално това планинско величие беше малко опорочено, но все пак у нас остана доброто раздвижване на телесните ни стави и кости.

Надолу движението беше в същия ритъм и бързина, защото тогава пък крачкбта ни почти се огъваха от стръмното надолнище – независимо че то не беше по-лесно от изкачването, комай аз го предпочитам пред пъхтенето нагоре. След други 2 часа непрекъснато спускане, най-после си отдъхнахме, след като се приземихме обратно в изходната точка на паркинга и при колата, а няколко минути по-късно се довлякохме и до спасителната колиба. Момите влязоха в банята да се плакнат, докато аз се хвърлих с дрехите в басейна – хем се опрах, хем потта си измих, хем пък и калта от мене свлякох. Водата не отговаряше много-много на нечии представи за топлите минерални извори на Сапарева баня, но по температура за мен беше сравнително търпима и дори приятно разхладителна след тежкия и изморителен преход. В момента аз също съм прясно и официално изкъпан със сапун и възстановявам силите си с една отвара от смес на кафе, какао и захар в равни количества, размита в горещо прясно мляко. Даниела чете книга и вече полузаспива с нея, докато малкото най-усърдно се занимава с математическите си упражнения за училище.

Назад в далечните праисторически ери от своето създаване, самото възвишение като самостоятелен връх (а впоследствие именуван Mount Warning), в основата си е представлявал вулкан, като по онова време кратерът му е бил на около 1900 м н.в. Последното негово изригване е станало само преди някакви си 23 милиона години, след което лавата е застинала и постепенно горната му част е ерозирала до своите сегашни 1156 м н.в. Районът в околовръст е покрит с гъста тропическа гора, която в много от местата е напълно непроходима и дори забранена за посещение от туристите. Всяка година по 8.8-километровото трасе до най-горната точка на върха се изкачват между 60 и 100 хиляди души, но често някои от тях попадат в клопки и или не се завръщат при основата му никога, или ги откриват случайно след дни наред претърсване на околността с хеликоптери и друга техника плюс армия от доброволци. Времето там може да се смени буквално за минути и ако човек е тръгнал нагоре по един потник и шорти, понеже в подножието е била някаква непоносима жега, то горе пък може да има нужда от топли грейки, анораци, вълнени пуловери и екипировка, подходяща баш за зимни условия. Има множество нещастни случаи на заблудени туристи, неподходящо облечени, чиито тела намират премръзнали едва след няколкодневното им издирване. Много безразсъдни смелчаци предприемат непозволено обхождане на върха, по съвсем непознати и почти непроходими терени, изгубват се в мъглата, не могат да се върнат на основната пътека и там замръкват. Нощем температурите падат до отрицателни стойности – рядко някой оцелява полугол до сутринта, едва когато слънцето напича отново и евентуално затопля с лъчите си скованата от студ земя. Този планински масив, макар и значително по-малък, може да се сравни с нашенския Старопланински Джендем под вр. Ботев, отвъд х. “Рай” и Райското пръскало, където също мнозина нещастници са намерили смъртта си поради невнимание, заблуда или престъпна безотговорност...

Иначе дните през останалото време на изтеклите две седмици бяха еднообразни и не се отличиха с някакви особени събития. Независимо че аз бях уж свободен от основната си работа, между другото се занимавах и с един страничен проект, по който продължавам да работя паралелно с всичко останало. Почти всеки ден имам срещи с ръководителя на това начинание и мой бивш началник от фирма, в която работех преди 5-6 години. Сега с него отново творим по темата за производство на биологично гориво, но този път необходимата топлина за процеса се осигурява от изгарянето на стари автомобилни гуми - в специални камери, при определени условия и дадена химическа среда. По принцип аз не съм изцяло запознат с цялостната технология за добиване на нафтата, но пък от своя страна участвам със знанията и опита си по машинно конструиране, които съм добил напоследък в годините ми на доброволно изгнание и свободна емиграция. От време на време се чуваме с Неничко; Ванеса ходи на училище, а Даниела – на работа.

В общи линии последната ни планинска екскурзия беше най-интересната случка, която ще ни държи “влага” за дълго време напред. В петък и събота ще ходим в Бризбън на културни развлечения – едната вечер ще гледаме концерт на Горан Брегович, докато пък в следващата дружно ще посрещнем членовете на българската група “Фондацията”, които за момента са на турне из Австралия и Нова Зеландия…

През седмицата направихме едно импровизирано тържество с наши гости от Аделаида – синът на едни приятели с гаджето си бяха на туристическо посещение до Gold Coast, та децата отделиха една вечер и на нас, да се видим и повеселим съвместно с младежта. Докато бях в частична служебна почивка ходих и на зъболекар. На първия преглед човекът ми изчисти зъбния камък – процедура, която почти се покрива от медицинската ни застраховка, провеждането на която се препоръчва на всеки 6 месеца. По принцип една такава профилактика струва $180, докато полицата връща $115 от тях. Аз обаче не бях ходил на зъболекар точно 10 години – рекох все пак да си направя и един опреснителен контролен преглед, за всеки случай. Разбира се, намериха ми две дупки – едната по-малка, запълването на която търпеше отлагане, но другата беше по-спешна (на обща стойност по цени на дребно около $400). След няколко дни ходих отново, че с тях пък да се занимаваме. Така или иначе вече бях претръпнал от упойката – казах на човека да запуши и двете ями. После пък едната пломба дойде малко възвисочка, та на другия ден пак му бях клиент, за да ми я престърже по калъпа на горния зъб. Проблемни са ми само мъдреците, но този зъболекар е руснак и школовката му е да кърпи вехтото, а не единствено да вади зъби с клещите, защото в този случай “новото” означава изкуствени ченета. Така вече аз съм изцяло подновен откъм тази част на тялото (само срещу масраф от някакви си $240) – сега остава да ми спадне и шкембето, за да съм напълно готов за рекламен агент на сухи меса и суджуци по телевизията; а защо пък не на презервативи или дамски превръзки?...

15.02.2016 – Ето ни отново в къщи, всеки зает със своите си грижи и проблеми – кой на работа, кой на училище, докато аз за сега действам предимно от домашната ни “канцелария”, намираща се в кухнята. Днес имам малка пролука в иначе постоянно недостигащото време, та с няколко думи ще довърша започнатият си онзи ден разказ. Малко след като приключих своето подробно писмено изложение, приятелите ни които всеки момент очаквахме да пристигнат се появиха на поляната пред бунгалото. Следобедът беше вече към своя край, след общо взето влажният и не особено приветлив като цяло ден. Аз междувременно бях запалил пъновете в огнището и огънят тъкмо се беше разгорял. Добре че сутринта метнах отгоре му един найлонов чувал, защото дървата щяха да се намокрят още повече, та хептен да не можем да го подкладем. Докато чаках моите пишман туристки да се наконтят, стъкнах малко клечки за разпалки, заредих с шума и листа от околните дървета – всичко готово за вечерта, само да му драсна кибрита. Не мислех че ще вали дъжд, но все пак покрих оджака с найлона – за всеки случай. Малко по-късно вече всички бяхме насядали отвън под навеса и търпеливо чакахме, стиснали в ръка по някоя и друга мастичка да се сгори жаравата, че после пък да нахвърляме отгоре ѝ множеството кюфтета и наденици, които бяхме подготвили предварително. Въпреки нашата умора специално с Даниела, вечеринката ни мина много весело и жизнерадостно – ние с бачо Гьоргюви винаги си изкарваме добре, независимо къде се намираме.

На другия ден станахме по-рано, че до 10:00 трябваше да освободим бараката. Събрахме си партакешите и хранителните остатъци от вечерта, закусихме обилно и напуснахме горския покой. Докато все още се намирахме в района, направихме една кратка разходка из гората – за разлика от предния ден, следващият беше буквално чуден: топъл, ясен, слънчев и дори горещ. От подножието върхът се беше очертал на фона на синьото като мастило небе, сякаш беше някакъв исполин. За повторното му изкачване обаче не можеше и дума да става – краката ни боляха, имахме мускулна треска, а Даниелчето най-отговорно и категорично заяви, че това ще ѝ бъде последното подобно туристическо мероприятие (е, лошотията ще я държи дорде забрави на края – а тя не е злопаметна, миличката; абе ще я кача на Вихрен, аз – щом като тук издържа, тя и там няма да ми се огъне, шопкинята недна). Малко след това височините отново се покриха с облаци, а поради топлината на деня ние предприехме пътуване към морския бряг. След час и нещо се озовахме на плажа, където децата се къпаха, а ние бистрихме политиката и замезвахме под сянката на една беседка. Привечер се разделихме и си тръгнахме за дома.

20.02.2016 – Тъй като и днешният ден е съботен, а това от своя страна означава “празничен”, сядам набързо да нахвърлям своите поредни и много скромни литературни щрихи, с които ще запомним изминалата вече седемдневка. Миналата неделя се прибрахме от екскурзията и независимо че бяхме малко изморени, центрофугата на живота ни пое още с отварянето на очите в понеделнишкото ранно утро. Даниела заминава на работа малко преди 06:00. Аз обикновено ставам веднага след нея и се закотвям на Интернета, за да науча последните световни проблеми и светски клюки. После вдигам Ванеса за училище – оставям я там, а пък аз си продължавам пътуването до една закусвалня на гиганта Макдоналдс. Обикновено вътре провеждаме нашите дискусионни срещи и технически съвещания с моя пряк ръководител на проекта, по който работя в момента – почти всяка сутрин, докато си пием кафето и предъвкваме сандвичите им, ползваме приятната обстановка под духалките на климатичната инсталация и безплатната Интернетна връзка, която витае на територията на иначе тяхното скапано заведение за бързо хранене. Моите представи за подобни дюкяни се свеждат до баничарници, сладкарници, кебапчийници с гореща скара и най-малко два вида чорба, но нали сега времената са малко по-инакви – аз не въставам остро срещу тях, защото съм им безразличен, но пък и не свиквам с тяхното присъствие точно поради същите причини. След като начертаем директивите за деня, връщам се обратно в къщи и обличам уговорките ни с шефа в чертежи и модели на нашата бъдеща петролна рафинерия (нафтова в конкретния случай). В продължение на следващите няколко часа през деня се занимавам вече у нас на компютъра, използвайки пиратското копие на една действително доста скъпоструваща дизайнерска програма, която аз постоянно усвоявам и усъвършенствам. Така минаха всичките ми дни от седмицата, отчитайки 65 работни часа и от предната – според взаимните ни пазарлъци, заради моя труд и въз основа на опита и уменията ми, хората се ангажират да ми плащат една сравнително прилична почасова надница, единствено срещу моята лична честна дума за времето, което действително им отделям, работейки за тях и техния проект.

Наред с ежедневните ми развлечения, почти всяка вечер продължавам да ходя по моите “слабителни” разходки – най-мъчителна беше първата, която направих веднага в понеделник след завръщането ни от похода. Спомням си, че баят време куцуках с премалелите си от мускулна треска крака, дорде ги вкарам отново в режима на нормалния им пешеходен вървеж. Междувременно научихме за преждевременната смърт на героят от футболната 1994 - Трифон Иванов; безспорно добър човек и ярка спортна звезда, макар той никога да не е парадирал с тези свои заслуги заради пословичната си скромност. Сутринта пък осъмнахме с още една подобна скръбна вест – този път това беше почтеният Илия Добрев, актьор от Националните театри на Армията и Сатирата, превъплътил преди години в себе си героят на безсмъртния Апостол на Свободата - Васил Левски. Каква ирония на съдбата само – починал е баш когато цялото прогресивно и патриотично българско народно войнство чества 143-та годишнина от гибелта на Апостола, вероятно най-истинският и достоен син на България за всички времена. Не по-малко странно е и печалното съвпадение с празника на лозаря, Св. Трифон Зарезан (макар и по стар стил) и кончината на футболиста Трифон Иванов – Господ взе нещо много нелепи шегички да си прави с нас; сигурно сме си го и заслужили, де – спор няма…

В четвъртък сутринта на ранина засилих една молба за работа – аз с такива документи заливам почти ежедневно местния инженерингов бизнес, където смятам че мога да бъда полезен с техническия си потенциал. Е, не че някой се е засилил да ме наема на служба, заради готовността ми да се посветя на моята работа в компанията му, но все пак – продължавам упорито да поддържам огъня, за да не гаснат пък и хептен въглените на надеждата. Така до няколко часа от въпросната фирма се обадиха, че ме викат на интервю за петък сутринта (вчера демек). Добре ама аз сутрините съм зает, та изместихме срещата за следобеда на същия ден – 15:00. След срещата с моя човек в Макдоналдс, прибрах се у дома да проведа известни хигиенизиращи мероприятия – въпреки че се къпя по няколко пъти на ден заради клисавата жега напоследък, не се бях бръснал вече горница от месец време; като не се срещам с хора в ежедневието си, та замязвам постепенно на маймуна, заврян в клетката на домашната зоологическа градина – изрязах си даже и ноктите него ден! Работих що работих по служебния проект и в 14:00 излязох за интервюто.

Компанията се занимава изключително само с хром-никелови и алуминиеви изделия за водоснабдителната, отводнителната и водопречистваща индустрии, под формата на големи кранове, клапани и други подобни съоръжения. Срещата ни мина много гладко, в почти братска и дружеска атмосфера. За няколко минути трябваше да демонстрирам уменията си по чертожната програма, с която боравя в момента по другите ми проекти. Фирмата обаче се намира на 75 км от нас, до там се пътува само по бърза и платена на две места магистрала (общо $8 в двете посоки). Нямам още никаква представа в какво направление ще се развие, специално това най-ново клонче от непрекъснато разлистващата ми се житейска топола, но до една седмица и това ще стане ясно.

След като вчера се завърнах от интервюто в 16:30, само час по-късно ние отново полетяхме по същия аутобан – този път само двамата с Даниела, защото вечерта бяхме на концерт. Малкото хайманй също ощипа за Бризбън още от училище, заедно с една банда пикли и пикльовци от класа. Те пък ходиха на някаква музикално-танцова забава под откритото небе с нарочен дисководещ, специално организирана единствено за подрастващи дечурлига до 18-годишна възраст. Нашият концерт на Горан Брегович свърши около 22:30 – малко по-късно отидохме да си приберем момите от тяхното соаре, които ни чакаха на пътя. Ванеса беше с нейната сръбска приятелка Мария, която по път оставихме у сестра ѝ, а ние се прибрахме точно в полунощ.

Концертът на Бреговича беше нашият пореден звезден миг в малко скучнолявия ни напоследък живот и внесе запомняща се музикална наслада в балканските ни души. Цялата зала припява, подскача и танцува заедно с оркестъра, музикантите на който за пореден път поднесоха своя невероятен талант. Репертоарът беше обновен, но на края шоуто завърши с техните традиционни песни, които буквално разцепиха въздуха в залата. Турнето на този ансамбъл в Австралия е доста натоварено – почти през вечер ако не и всяка, те имат концерт в основните градове на отделните щати. Онази вечер са пели в Мелбърн; по-предишния ден са били в Сидней – снощи бяха при нас в Бризбън, а сабалам са излетели за Перт. Нямам сведения да са изнасяли представление в Аделаида, но дори и само тези спектакли са достатъчни, за да поддържат нивото им в постоянна форма и винаги “в тон”.

Днес следобед отново се изстрелваме към Бризбън, за да станем съпричастни на един чисто български музикален форум. Надвечер ще вземем Дарина от тях и заедно отиваме да гледаме представлението на рок група “Фондацията”, съставени от няколко много известни български музикални величия. Вчера е било официалното посрещане на момчетата, а вечерта Жоро даде тържествен прием у тях под сайванта. Поради другите ни ангажименти ние обаче не можахме да вземем участие в това нашенско VIP-мероприятие, но за сметка на това пък довечера ще имаме по-добра възможност да се срещнем на живо с всички тях. За един от музикантите в залата не се намерил подходящ висок стол – Жоро напред ми се обади да взема един от нашите кухненски, който ще им свърши работа. Така нашият прогнил и изтърбушен стол, умирисан на пържени кюфтета и вратни пържоли, пропит с мастика, вино и айран, накапан с олио от многобройните ми шопски и зелени салати, замазан от мазни баници и майонези, доволно опърдян лично от наша светлост (в мое лице, единствено число…), сега ще влезе в семейните ни летописи и на гърба на който всички членове на групата ще оставят своя автентичен автограф. А сега преминавам към служебните си обязаности – до излизането ни остават по-малко от два часа…

25.02.2015 - Летище Бризбън, баш по средата на следобеда; след около час се покатерваме на самолета и този път поемаме към Аделаида. Вероятно това го споменавам вече за N-ти пореден път, но за затвърждаване на знанията аз пак повтарям, че там отиваме на сватба. Конкретно за самото мероприятие от сега нататък неминуемо ще става по-често на дума, но точно сега на мен повече ми се иска да обобщя материала до този вълнуващ момент, а впоследствие вече ще разтягам и сватбарските си лакърдии.

От нас тръгнахме в около 13:30, като аз буквално до последната възможна минута се занимавах с моите служебни проекти, които на този етап движа от нас “надомно” така да се каже. Успях да предам поредния етап от развитието на индустриалната разработка - кореспонденцията с моя човек се извършва електронно, чрез писма и модели, които аз му изпращам през Интернета. Той от своя страна проверява всичко и когато се налага, по телефона провеждаме и по някоя допълнителна бърза дискусия за изясняване на взаимните ни позиции в тясна връзка с темата. Отделно от това всяка сутрин се виждаме и набелязваме предстоящите най-конкретни и близкостоящи задачи за деня. Няма офиси, няма секретарки и кафета, няма помощници и разни други второстепенни звена. Този човек работи съвместно с още един негов сътрудник и ортак, който е повечето административно-икономически персонаж, завеждащ отдел “Търчи-лъжи”, докато техническият ум и главна двигателна сила на начинанието си остава моя бивш началник. Той се е наел с изготвянето на въпросната инсталация за биологично гориво чрез трето лице, което пък финансира проекта. Така от бюджетните 11 милиона долара за цялостната разработка, моите хора са свели масрафите само до някакви си 3 милиона, но това далеч не означава че ние тримата ще си поделим по един. Единствено благоприятното в това развитие е моята обобщаваща роля на дизайнер, чертожник, главен конструктор и основно техническо лице, с надеждите (отново и за кой ли пореден път...), че такива и подобни проекти ще се заредят и за в бъдеще, по възможност повечко, та да има хляб и за моето оцеляване под слънцето. Работата ме увлича (като всяка друга...) и се чувствам ангажиран - физически и психически, а пък същинската дейност все още дори не е започнала. Не съм много наясно до каква степен по отношение на подробностите ще разработваме тази документация, но така или иначе самата програма изисква въвеждането на идентификационни номера, което автоматично предизвиква и използването на определена система за обозначения на отделните елементи...

Тъкмо се понесохме из въздуха. Очакват ни около 2Ѕ летателни часа, през които ще се опитам да водя дневника - или поне до тогава, до когато разполагам с достатъчно електронни заряди в батерията на лаптопа. За това наше пътуване предвидливо съм взел един по-малък и съответно лек компютър (старият ученически лаптоп на Меги, който младежите се бяха засилили да изхвърлят още преди години). Заради евтините самолетни билети на тази въздухоплавателна компания, индивидуалният ни багаж е сведен до (не)възможния минимум в размер на 7 кг. Това тегло включва всичко: куфари, дамски чанти, фотографски пособия, телефони, компютри и т.н. Естествено ние се явихме над допустимата норма с по 10 кила на човек и това неизбежно предизвика гневът на стюардесите. Още на влизане в самолета нас тримата ни извикаха настрани за проверка на дисагите. Добре че мометата проявиха снизхождението си към нас, след като недвусмислено им показахме, че нашата основна тежина всъщност се състоеше от електронни пособия и устройства, а не само от дрешки и парцалки (въпреки, че последните не се трогнаха особено от моите нечленоразделни звуци и обяснения). До съвсем скоро тези апаратури не се вземаха под сериозно внимание и не участваха във формиране теглото на личния багаж. Обаче нискобюджетните превозвачи се опитват да съкратят до минимум разходите си, а чрез намаляване общата маса на летателната машина, последната харчи по-малко гориво, а от там идват и “премиалните” за персонала и неговия апаратен състав по върховете във висшето ръководство на фирмата. Освен изброеното до тук, ние мъкнем подире си рокли, тоалети, строго официални костюми, обувки и т.н., че пък нали и на сватба уж сме тръгнали. На влизане в летището само мен ме отклониха за друга проверка - един път за наркотици и наркотични продукти, втори път за взривни и взривоопасни материали, бомби, експлозиви и т.н. Толкова ли чак неблагонадежден им изглеждам, че да ме подлагат на такива унизителни терапии – аз си мислех, че личицето ми излъчва благородност и благочестивост, а пък всъщност мязам на гангстер; добре поне, че онзи ден се обръснах - не си бях драл кожата така от Нова година биля.

Връщайки се на вечната и болезнена тема за моята работа и по-специално за сегашната ми временна трудова ангажираност, отбелязвам, че все още нямам официални резултати от интервюто, на което ходих миналия петък. Тогава останах с впечатлението, че хората искаха новият им кандидат да започне още от понеделника на следващата седмица. Днес обаче е четвъртък и ако аз бях на мястото на въпросния “безценен” по техните критерии кадър, то до настоящия момент онези би трябвало да са ми се обадили вече с офертата си. Само че понеже аз отдавна не вярвам в таласъми, та много-много не се отдавам на празни мечти и голи надежди. Паралелно с всичко, с цел да печеля време и актив продължавам да проявявам своето темерутско мълчание и спрямо доскорошния си бос, за когото работих през последните 3-4 месеца. Уговорката ни беше, че щом пристигне изделието ни от Китай, те веднага да ми се обадят за етапа на сглобяването му и отразяване на последните конструктивни изменения в документацията. Това също трябваше да се е случило още в средата на миналата седмица, но ето че вече дойде и подмина дори средата на тази, а до този миг нямам ни вест ни кост от никого. Аз умишлено протакам и не притеснявам никой с настойчивите си телефонни обаждания, защото точно сега съм достатъчно зает с проекта за добиване на нафтата; а пък ще ми бъде напълно невъзможно да понеса едновременно и двете дини само под едната си мишница, както се споменава в нашата мъдра народна поговорка. Ето защо сега играя тази моя малко снишаваща роля по далечния фланг, докато не се изяснят обстоятелствата и разсеят мъглите около двата проекта, с които съм се захванал. Но хайде, стига съм ви занимавал с работата си...

23:00 - местно време; същата днешна дата, чийто ден вече клони към своя край. В Аделаида пристигнахме към 19:30. Разликата във времето между нашенския щат Куинсланд и тукашната Южна Австралия е само Ѕ час. На летището ни очакваше нашата приятелка Виолета, която ни взе с колата си и ни откара до хотела. Последният се намира в самия идеален център на столичния град - точно срещу местният им щатски Парламент, Фестивалната зала за концерти и всякакви други културно-музикални мероприятия; току през улицата е и Централната влакова гара, която пък отдавна е превърната в казино (едната ѝ част поне). Настанихме се бързо и почти веднага излязохме на разходка из ситито, тясно свързана с намирането на подходящ (разбирай евтин...) ресторант за вечеря. На края от много капризи и избиране, та се напъхахме в някакъв бардак, в който сервират само пилешко месо и ястия от птици. Добре че в менюто си имаха и пържени картофи, с които аз специално поминах доста добре и успях временно да сплаша глада, че да устискам през нощта до пукването на зората. Върнахме се напред и малко преди да легнем, реших да довърша започнатата си мисъл от самолета. Тогава не успях да приключа своя днешен разказ поради изчерпването на тока в батерията на компютъра - точно след час експлоатация и тя се изтощи напълно.

След като ви занимавах достатъчно дълго време с моите проблеми, свързани предимно с настоящите ми служебни трудови дейности, дойде ред да кажа нещо и за културния ни живот. За петъчния концерт на Горан Брегович вече споменах - за да не се повтарям обобщавам, че беше нещо знаменито и величествено. Но още по-интересното настъпи едва на другия ден, когато пък ходихме на българския концерт - гледахме поредното изпълнение на рок група “Фондацията”, която по това време беше на турне в Австралия и Нова Зеландия. След успешните им изяви в Мелбърн и Аделаида, тяхната поява на Бризбънска сцена предизвика истински фурор сред земляческите ни среди. В залата се събрахме около 80-90 души нашенци, с които дружно и най-бурно аплодирахме всички изпълнения на групата. Концертът им продължи около два часа, като най-малко 2 или 3 пъти ги изкарвахме на бис. Обстановката беше типично българска, весела, непринудена и всички ние останахме изключително доволни от видяното на живо. На края проведохме множество непринудени срещи и разговори със звездите на българската поп музика, направихме си с всички тях снимки за спомен и малко след това вечеринката приключи при небивал до сега положителен резултат.

Специално с Крил Маричков аз подкарах един доста интересен разговор, като със спомените си го върнах още в далечната 1978 - месецът беше Май, а денят 24-ти; моят абитуриентски бал. Стана на дума, че тогава съм го видял за пръв път на живо, защото по това време неговата група “Щурците” бяха редовен гост на Младежкия дом в Габрово, където се провеждаха и въпросните увеселения за тогавашните зрелостници. След като му припомних тази случка и след като недвусмислено показах (и доказах...), че съм кореняк габровец и в червата си даже, той пък от своя страна ми разказа неговата история. Оказа се, че неговата съпруга (впоследствие разбрах, че ставало дума за втората, с която са заедно и до днес…) също била от Габрово и се казва Веселина. Няколко години по-късно, около 1980/81 (пък може и само на следващата да е било, когато аз вече съм бил в шибаната казарма, която по непонятни причини ѝ викаха родна…), “Щурците” отново свирили по време на баловете за радост и веселие на завършващите вече гимназисти. Тогава Кирил Маричков участвал в журито за избор на най-красивата абитуриентка. Още там той си харесал нашето момиче и всеки път гласувал за нея. На края тя станала втора в генералното класиране, но въпреки това той не скрил пред нея, че непрекъснато е давал своя глас именно за нейната кандидатура. Тя тогава свенливо се изчервила и се прибрала при дружките си - така случаят се забравил (или почти). Година по-късно, Щурецът съвсем случайно срещнал същото момиче пред Народния театър - наша Веса вече била студентка в София и човекът си казал, че просто съдбата му я изпраща отново за повторен и вероятно последен шанс. И както той сам се изрази – “бате Кирчо не можа да си позволи лукса да го изтърве”, шансът демек. Така между двамата пламва любовта, покрай нея изгарят и двамата, продължавайки да се пекат и да горят в същия огън от тогава, та до най-днешни дни. След всички тези, почти 40-летни спомени се посмяхме още малко и към 22:30 си разотидохме щастливи и доволни, заредени с много положителни емоции и най-прекрасни, родолюбиви чувства.

От концерта една малка групичка съмишленици и съзаклятници отидохме у Дарина. Там направихме едно импровизирано, но иначе много качествено парти с подръчни средства и материали на клиента, което продължи чак до 06:00 сутринта. Дремнахме само за няколко часа и по обяд в почти същия състав се събрахме покрай басейна у Иван и Люси. Прекарахме следобеда у тях и привечер най-после благополучно се завърнахме обратно в къщи. Останалото от там насетне до този настоящ полунощен миг вече ви е известно. Утре, нов ден - нов късмет; да видим пък той с какво ще ни изненада. А сега - лека ви нощ, че още малко и слънцето пак ще се облещи на прозореца. Надявам се да имам възможност за повторно включване в ефир... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344948
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031