Мили майко и татко; скъпи наши бабо и дядо! Читатели, приятели и верни ми последователи!

Днес е една от множеството свети дати в календара – Благовец, както също е известен из някои краища на Родината денят Благовещение, когато целокупното Християнско човечество слави Божията майка, наред разбира се с всички останали майки по света. По този повод, използвам случая и аз самият най-официално да поздравя моята собствена майчица, като ѝ желая много здраве, завидно спокойствие и безкрайно дълголетие. Освен това, днешният петък съвпада и с датата на Католическия Великден, заради който пък всички ние празнуваме Възкресението на Христа таман 4 поредни дни и още толкова нощи. Децата от вчера вече излязоха във ваканция, майките и татковците им не са на работа и по принцип всичко живо, дето мърда с крака и ръце хуква на някъде. Именно с това се обяснява и лудницата по пътищата, сякаш жив човек не си беше останал на спокойствие в къщи, ами цялото население на държавата се беше изсипало по шосетата на Националната ѝ пътна мрежа. Разстоянието от около 190-200 км го пътувахме близо 3 часа, като на места едвам помръдвахме в гъстия като върволица от мравки автомобилен трафик. А пък за да не се чудите на къде се бяхме запътили и ние, ведно с останалата човекоподобна маса пояснявам, че през тези почивни дни нашето скромно семейство за пореден път ще проведе една сравнително кратка екскурзия – отново под формата на “екскурзионно летуване”, което понятие ми се е набило в главата още от онези години на социалистически възход, по силата на което (на понятието, демек) тогавашните хлапаци се радвахме на 2-3 безгрижни седмици, колкото за времетраенето му. Още миналата година Даниелчето беше направило съответните си резервации за тристаен апартамент в крайбрежен хотелски комплекс, където се намираме в момента и където точно съвсем до напред се “настанявахме”. Настаняването ни се състоеше главно в извличане на всички възможни големи торби, средни торбички и торбета, та до най-малките торбенца от подземния гараж и примъкването им по асансьора до съответния етаж с цел зареждане на малкото хладилниче с провизии за едва 5-дневния ни престой (сумарните количества на които обаче са достатъчни поне за двуседмичен пионерски лагер на всички дечица от един цял начален клас, барабар с другарките, възпитателките и физкултурника им). Умишлено наехме по-голям апартамент, защото с нас е и Мария – сръбската приятелка на Ванеса, както и Дарина, която пък зае третата стая. По-късно следобед или надвечер очакваме пристигането на Иван и Люси, които си запазиха по-малко помещение – пак в същия хотел, макар то да се намира в другото му крило. Та, заедно с всички тях ще изкараме няколко дни по празниците и докато приятелите ни се прибират обратно още в понеделник вечерта, ние ще останем тук чак до сряда. Това беше само краткото ми встъпително слово, което искам да послужи и като начало за отваряне на новата страничка от иначе кратката ми повествователна поредица. Дайте дружно да надникнем сега в промеждутъка от време между днес – 25.03.2016 и последните редове на предходната глава от нескончаемият ми житейски роман…

Докато се обърна и двете седмици се изнизаха като един миг – главно в работа, в разправии с всевъзможни текущи проблеми за решаване и множество други мероприятия от най-общ и не чак толкова вълнуващ характер. Тъкмо бях попривършил със задачите си по проекта за рафинерията и през това време се обади другият ми работодател, за когото пък от миналогодишния Октомври насам се занимавам с бояджийските му камери. Изделието, което толкова време всички чакахме, вече беше пристигнало на съставните си части от Китай и се намираше на местна австралийска територия, а докато в цеха му сглобяваха отделните чарколяци, аз пък своевременно се заех с отразяването на всички промени и подобрения в конструкторската документация. Тази дейност ми подсигури доволно много работа, под пълна пара и при тотално себеотдаване от моя страна в продължение на цели 2 седмици и 2 удължени работни дни от третата. С всичко това приключих едва онзи ден, във вторник, когато пък ми беше направено изненадващо предложение от страна на шефа във връзка с моето евентуално назначение на постоянна позиция. Аз всъщност отдавна очаквах подобна развръзка, защото в момента за моя инженерен труд този човек плаща една солидна сума под формата на почасова надница на един шибан пос…редник (пардон – щях да кажа “посерко”, но се съобразих, че пък това може да не е много политически коректно и толерантно от моя страна), докато аз в същото време вероятно получавам едва една четвъртинка от тях. С моя бос бяхме разговаряли само по принцип за едно подобно развитие и растеж в службата, но за да приема предложението му аз трябва да се съглася и на значително по-ниска заплата - дори и от тая, която заработвам в момента. С тази противоречива дилема тепърва имам да се боря вътрешно със себе си, като изпървом ще предприема провеждането на известни консултации и по-любезни пазарлъци с него, но в крайна сметка най-вероятно за пореден ще се наведа по-изнисичко и ще му целуна задника, в знак на безграничната си благодарност към отдалата ми се изневиделица възможност, по силата на неговата толкова великодушна до изпепеляване и сълзи оферта.

Наред с тези мои подмятания и въртеливи подхвърляния като полужив шаран във вече сгорещеният на печката тиган с шарлан, появи се нуждата и от изготвяне на последните за този работен етап чертежи на инсталацията за нафта, които да се представят на съответните представители и бизнес партньори. С това пък се разправях до снощи, което също приключи с главозамайващ успех в личен план и доста високи оценки от страна на другия мой проектантски ръководител. Съвместната ни дейност с него ще продължи и занапред, независимо от нарастващата ми заетост покрай бояджийниците. В същото време пък хич и не смея да отклоня направеното ми вече основно предложение за работа и да се посветя само на тези нефтени инсталации, защото там нещата не биха били с такава постоянна интензивност, както при човека с камерите. За сега ще гледам да съчетавам и двата проекта, пък да видим какво ще излезе на края – приказката за двете дини под една мишница нали я знаете...

Тласнати от постигнатите успехи на трудовия фронт през периода на последните две седмици и в частност след отчитане на социалистическото съревнование, в петък вечерта у нас направихме един съвсем импровизиран моабет, който приключи в ранните часове на съботното утро. Синът на Дарина беше на посещение при майка си, че ги поканихме да ни гостуват. Повикахме също Валя и Янко с цялото им потомство, та с общи усилия се получи една чудна вечеринка в задния двор, без особена предварителна планировка и разчети на ресурсите. Даниела не беше на работа в събота, но за сметка на това пък в неделя ходи първа смяна. Аз следобеда имах служебни ангажименти в Бризбън, свързани с избора на кмет и правителство за местното ни българско землячество. Макар че за пореден път бях вкаран в управлението на комитета като негов почетен член, аз от своя страна официално отказах службата поради редица неправомерни/неправомощни действия и злоупотреби от страна на разни самозванци и току овластени номенклатурчици. Това завинаги положи краят на моята политическа кариера в тази част на света, но пък по този начин изчистих съвестта си, оставайки верен до смърт на опозиционното малцинство, което представлявам и зад което заставам прав, ако ще и стъпил в жарава или коленичил връз дъска с набити гвоздеи. Казах!...

Неничко си беше дошъл в отпуск за няколко дни, но в петък замина обратно към обекта. След празниците уж щял да си дойде за по-дълго време, когато евентуално може да направим и някаква по-задушевна съвместна среща (остава ми само да се надявам на това, понеже толкова много го желая).

Вероятно вече прави впечатление, че разглежданият период от време е малко сух и постен откъм събития и свързаната с тях по-богата обща информация, но пък постоянно се надявам, че впоследствие ще се появят малко повече факти за отразяване и описване, с които да задоволя и най-малкото ви любопитство. Все още нямаме официални планове относно как ще прекараме времето си през предстоящите ваканционни дни. За сега единствено аз съм налице, неотлъчно побит като пилон (или пък забит като пирон…) на своя боен пост – останалите са се пръснали из гарнизона и чакат да свирне тръбата за вечерната проверка. Даниела излезе с Дарина по разходки; двете малки момета също слухтят като разгонени вълчици за намирането на разни момци из района, по възможност на тяхната възраст и акъл, докато Иван и Люси заведоха техния малък калпазанин да го цамбурнат в морето, че барем да не го къпят довечера, ами направо да идват при нас на седянката. При тази обстановка сега аз приключвам със своя разказ до тук, като се надявам, че от утре насетне ще имаме значително по-разнообразна летовна и лагерна програма.

Струва си отбелязването на факта, че само няколко дни след навършването на 16-те си години, Ванеса се яви на предварителен шофьорски изпит (само теория) и го издържа без нито една грешка. Срещу това нейно усърдие онези от Транспортното Министерство ѝ издадоха книжка за правоуправление на МПС единствено и само с учебна цел и придружител. В разстояние на следващите 3 години, тя трябва да се е научила да кара кола, след което да положи и практическия тест. Едва тогава вече ще ѝ връчат пълноправна шофьорска книжка, с редица ограничения обаче за първата година, плюс съответни за втората и третата, чак когато тя също ще се влее пълноправно в автомобилната касапница, наред с всички останали идиоти и безумци по друмищата. Нека Бог да ѝ е на помощ – а пък и на нас самите, разбира се. Ние с нея вече проведохме два кратки урока, упражнявайки се най-безмилостно върху моята кола, състоящи се от няколко обиколки покрай езерото. Опасявам се обаче, че без специален инструктор положението няма да се размине и сега сме в проучване на въпросните практически курсове за начинаещи шофьори – там пък Господ на мен лично трябва да ми дойде на помощ, че и за тях хиените искат по 50-60 долара за учебен час, но каквото е; трябва да се изгази и през тези тръни…

08.04.2016 – Независимо, че съгласно посочената днешна дата, от последното ми комюнике изтекоха цели две недели, днес аз отново ще се върна там и дума по дума ще преразгледам дългия период на тягостно мълчание от моя страна, спирайки се на всяка подробност, колкото и малка да е тя. Въоръжете се с търпение - сядайте и слушайте.

За да бъда последователен в своя доклад, сега ще започна разказа си буквално от мигът, в който се събрахме около празничната трапеза с всички приятели, заедно с които бяхме отседнали в онзи крайморския хотел. Денят отново беше петък – досущ като днешния, само че с 14 дни назад във времето. Вечеринката премина много весело и приключи някъде в ранните часове на съботното утро. Времето все още беше топло и слънчево, дните също се оказаха подходящи за плаж, въпреки че като сезон в Австралия отдавна вече е есен. А пък водата в океана сякаш я бяха подгрявали с бързовар – изглежда един път сгорещена от слънцето по време на знойните летни месеци, това огромно количество течност ще запази температурното си състояние кажи-речи до зимата.

След като всички станахме от сън и се изпиха цели кофи с кафета и чайове, едни от групата поеха в една посока, други – в друга, за да се съберем отново в нашия по-широк апартамент за поредната ни обща вечерна трапеза. Ванеса и Мария тръгнаха да се разхождат по плажа до съседно курортно селище. После вече разбраха, че заради едни бутикови магазини, пълни с шарени китайски парцалчета, двете са избъхтали около 8-9 км разстояние. Добре че там пък случайно срещнали Люси, която ги върнала назад с колата – в противен случай същият километраж ги очакваше и в обратната посока. Ние с Даниела също направихме една от нашите разширени променади по пясъчната ивица, но пък и не чак в такива широки мащаби като изминат път. После се къпахме в морето, изкиснахме се и в басейна, докато отново не стана време за вечерните тържества. През деня пристигнаха и други наши общи познати, които се присъединиха към трапезата и дори останаха да спят при Люси и Иван. Падна се така, че него ден пък техният малък юнак имаше рожден ден, та с общи усилия, торти, почести и свещи отпразнувахме и този 5-годишен юбилей.

В неделя пак се пръснахме на групи по интереси. Нашето ядро барабар с децата и Дарина направи посещение на едно градско увеселение от мултинационална величина, организирано от местния селсъвет. Бяха затворили няколко улици и на територията им се провеждаше огромно тържество, с всякакви будки и тараби за продажба на храна, сцени за представления и музикални изпълнения – абе, нещо като панаир, но по-внушително. Гърците пекат пилешките си шишчета на една страна, германците пък продават своите баварски наденички от друг дюкян; турците варят кафета и въртят техните саби с меса, унгарците пържат мекици, поръсени с кашкавал. От съседното кьоше италианци вадят от пещта пици и срещу $12, човек си купува удоволствието да я изяде самостоятелно цялата. Отделно виетнамци, руснаци, китайци, японци, аржентинци, испанци – всякой бърка нещо в тиганите, рови се из баките и грачи силно на развален английски с цел да привлича туземното население и да го подтиква към злоупотреба и нарушаване на хранителната си диета; имаше народ почти от всяка националност, с изключение само на нашенската балканска гордост. Ако аз бях застанал там пред една скара с по две дълбоки тави суровина за кюфтета и кебапчета, щях да си изплатя борчовете до обяд, а до вечерта да съм си купил и лодка даже. На този фестивал имаше и всякакви представления на танцови състави – латиноамерикански и разни кипърски национални танци, после пък бразилска фиеста; абе, голяма шарения и веселба. Там убихме кажи-речи целия ден, защото и без друго нямаше какво друго да правим. Прибрахме се следобеда и пак прескочихме до плажа – а той беше толкова близо, че почти се виждаше от балкона на апартамента. След свободните си и неангажиращи мероприятия привечер отново се построихме покрай масата за моабет и забихме лакти в покривката. Колко ядене изядохме и пиене изпихме не знам с голяма точност, ама хладилникът си остана все така пълен току до края на смяната.

В понеделник вече нашите приятели си тръгнаха за Бризбън, а нашият престой продължи до сряда. Часовете ни минаваха в разходки по плажа и свободни занимания – във вторник прескочихме с колата и до селището Noosa, което така или иначе ни беше наръки в района. Обиколихме магазините, които същият ден бяха възобновили нормалния си работен график. Поразшетахме се из града, като ние с Даниела посетихме поредица от търговски обекти на клошарската верига “Кореком”, а малките коконки цял ден си подмятаха задничетата по техните скъпи бутици и само си блещеха очичките пред лъскавите им снобски витрини. Привечер се прибрахме в хотела за последното ни тържество, защото на другия ден ние също трябваше да напуснем това прекрасно място.

Така вече в сряда напълнихме обратно фургона с всички хранителни и питейни остатъци и поехме по крайбрежното шосе за Бризбън. Не бързахме за никъде, поради която причина спирахме във всеки по-забележителен дюкян, чиито местонахождения ние знаехме от предишни наши посещения в околността. Не успяхме да утолим обаче и задоволим търговската си страст с някакви кой знае какви внушителни покупки – сдобихме се с по някой допълнителен боклук, но иначе нищо съществено и заслужаващо внимание. В следобедните часове на деня се озовахме в гръцката бакалница на Бризбън, от където накупихме доста евтини провизии – маслини, сирене, кашкавал, листи за баница и т.н. Час по-късно вече се бяхме прибрали в къщи и разпределяхме стоки по хладилника, дрехи в пералнята и се занимавахме с разни други организационни мероприятия. Така и тази екскурзия приключи успешно и с щастлив край.

В четвъртък аз се върнах на работа, за да довърша започнатата си там мисия. Положението с това тегаво безтегловно състояние на компанията продължаваше да бъде актуално и да не се знае бъдещето нито на персонала, нито пък на фирмата като такава. Преговорите между кочите глави продължаваха, но до някакво разумно споразумение така и не бяха стигнали, въпреки че имах уверението им; ако добре си спомняте, преди една-две страници тук, беше ми направено дори официално предложение за назначение, но за това вече нищо не се споменаваше. Моят бос беше отложил своята екскурзия със семейството си до Виетнам, единствено за да се срещне с представителите на една друга организация, с която искат да правят орташки алъш-вериш. Онези обаче имат неприемливи изисквания, с които пък нашият човек не може да се съгласи и така безпочвените им дебати продължават дори и към днешна дата.

Така или иначе, аз до петък приключих с моите финансови сметки в тази компания, но междувременно очаквам всеки момент да ме повикат отново, тъй като в понеделник вече е имало някакво раздвижване в преговорите – както ми беше казано по телефона, тласъкът дори е бил и в положителната си посока, но аз самият все още не знам със сигурност нищо. Сутринта ходих до там само за няколко часа във връзка с последните уточнения по документацията и остана уговорката да се причуваме през жицата, едва след като стане по-ясна развръзката. Късно вечерта получих съобщение от шефа, че такава вече е имало, но пък мътилката по случая тепърва има да се доизбистря. Това бяха подробностите около едната ми работа.

Наред с всичко останало аз движа и другата задача с рафинерията, като тази седмица отново предадох няколко чертежа за успешното придвижване и на техния проект по етапния си ред напред. Какво ще става с тези мои два ангажимента от тук нататък, аз мога само да гадая - но предполагам, че нещата лежат единствено в Божиите ръце и за сега съм ги оставил да отлежават там и да се решават от само себе си; всичко останало е само една наивна илюзия, върху която никой от нас няма власт и сила да ѝ повлияе.

В събота, след урока си по музика Ванеса проведе своя първи официален час по кормуване с инструктор. За целта ние му платихме $70, като тогава все още не знаехме в какви посоки ще се развива този деликатен за нас проблем. Обаче тя толкова много си хареса инструктора, че решихме да я запишем на този шофьорски курс. Бръкнахме се в джоба с още $650 и организирахме нови 10 учебни часа, които ще се вземат един по един напред във времето. При всяка възможност Ванеса ще кара колата и с мен, докато на уроците си ще уточняват с инструктора подробностите и тънкостите на занаята. Очакват ни месеци на подобни, не особено позитивни (поне лично за мен…) изживявания, с надеждата че малката мома ще свикне с автомобилите, научавайки се да мисли трезво и да разсъждава умно, каквито твърдения на този етап аз не мога да направя. Дано времето занапред да покаже най-добре, че сега като я гледам и почвам да се отчайвам...

В неделния ден, като по някакво чудо Даниела изрази желание да отидем на плаж – да бе, на нашенският, за който хората дават цели състояния да посетят. Може би тя все още се хлъзгаше по някаква инерция и спомени за почивката, от която се върнахме миналата седмица, когато по тамошните безкрайно дълги плажове с нея отново навъртяхме баят километраж чрез безцелните си, но пък много здравословни разходки. Така в неделя оставихме двете моми (Мария и Ванеса) да се влачат по централните тържища и дюкяни, а ние с бабичката настъпихме пясъчната ивица. Разходката ни трая два пълни часа, в които много добре си разтъпкахме месата и раздвижихме кокалите. При тези наши плажни траверси обикновено извървяваме разстояние, равняващо се на пътя от местността Ембелец (днешно с. Лозенец) до древния град Василико (с наименование Мичурин в миналото, а в днешни дни по-известен като Царево). Разбира се това са само някакви си 5-6, до десетина километра най-много, които ако някой в далечните 1964/65 и следващите ги години до 1978 ми беше казал, че един ден ще ги вървя пеша покрай брега, по-скоро тогава бих се хвърлил в морето с воденичен камък на шията. Но, както казват – времената се менят; менят се нравите, сменят се и хората с тях…

През седмицата, в много тиха семейна обстановка отчетохме 30-ят пореден рожден ден на нашия пораснал вече Неничко. Плановете бяха уж да дойдат с Меган на следващия ден у нас, та да отпразнуваме събитието заедно. Обаче те и двамата с нея са сериозно настинали и лежат из къщи болни - вероятно плод на някакви техни безразсъдни младежки мероприятия, за които не съм известен. Така добрите ни намерения се провалиха и осуетиха – аз бях направил кебапчета, Даниела сгъна една експресна баклава, но те се обадиха че няма да участват в тържествата и всичко остана да втасва по тави и тенджери.

Децата продължават да са във ваканция, но другата седмица (във вторник) занятията им се възобновяват. Даниела утре е на работа, но в неделя може да прескочим до Бризбън, защото Цецо и Момчил са тук за няколко дни при Гергана. Преди няколко месеца тя се премести със семейството си от мрачен и променлив Мелбърн и заживяха в нашия вечнозелен и слънчев щат. Плановете са един ден Цецо също да се пресели около тях, но кога и как ще стават тези техни маневри – те си знаят най-добре.

В най-общи линии това е всичко до този момент на деня. От тук нататък всяка следваща минута ще ни поднася съответните си изненади, а ние ще се гърчим и нагаждаме спрямо новите положения и житейски схватки, които ще ни се сервират – със или без наше допитване и съответното съгласие…

24.04.2016 – Напоследък са се заредили едни свети и Божеславски дни, които предразполагат към повече празници, граничещи с престъпното безделие. Вчера беше Лазаровден – днес пък е Цветница; не се пере, не се чисти, не се копат ни лозя, нито пък разорават ниви, при което времето ни минава все в такива и подобни оправдания. Независимо от всичко, аз през изтеклите две седмици на писмено мълчание бях доста зает “служебно” със своята надомна работа. Добре че са тези хора с рафинерията, за които в момента работя с голяма охота, та чрез тях поддържам състоянието си малко над точката на потъване. Онези другите, за които също губих време най-наивно и ентусиазирано нещо са се спотаили и никакви не се обаждат. Че и парички баят ми дължат, хайваните проклети (баш колкото за една “ЛАДА Самара”, хем с радио и всички други екстри, купена без ред от Кореком ), та сигурно и заради това са се изпокрили в мишите си дупки, шибаняците недни. Преди седмица говорих с шефа и уж нещата му се движеха в правилната и желаната от всички нас посока. Фактът обаче, че в банковата ми сметка срещу тяхната графа има дупка поради липса на разплащанията им за моите услуги, ясно говори за наличие на известни смущения във финансовата им състоятелност. Аз умишлено и тактично си трая без да ги притеснявам, за да печеля време и да си работя по-спокойно върху другия проект. Само че първо ми се искаше онези да са ми се и издължили вече, пък чак тогава да си уреждат бизнес ситуацията и положението на пазара. Е, надявам се, че рано или късно ние ще си изравним сметките, но това тяхно протакане и състояние на безтегловност ме дразни и дори притеснява. Така преди година време опростих няколко хилядарки на онзи мръсен италиански немокаянин, плод на спукан при върха капут и грозен жабарин; сега и тези ако ме завлекат с други 2-3 бона – на къде сме се запътили в по-глобален план? - не ми е сякаш много ясно май. Светът ли взе да отива на криво, аз ли пък не съм съвсем подходящ за него – трудно ми е да преценя. Но нека да сме живи и здрави, пък другото все ще се нареди някак си.

Независимо че днес е неделя, Даниелчето е на работа - първа смяна. Ние с Ванеса ходихме на черква напред, та запалихме по някоя свещ за хатър на празника и Божиите пратеници. Взехме и едно върбово клонче за входната врата – не знаех, че Връбница и Цветница са всъщност един и същ празник. След малко пък ще водя малката на урок, че тя вчера беше заета с разни други обществени мероприятия. Сутринта ходиха с майка си на лекар, следобеда пък от училище ги водиха на някакъв класически концерт в Бризбън. След като карахме колата в продължение на 2-3 часа из кварталните улици на града с учебна цел, в 16:30 Ванеса замина с останалите деца от класа барабар с другарката, а ние с майка ѝ си турихме по един кат нови дрехи и се отправихме към казиното. Много отдавна не бяхме ходили нататък – всъщност, за всичките мои 24 години на живот в чужбина, снощи беше едва второто ми посещение на въпросния вертеп. Рекохме малко да разнообразим ежедневието си от кебапчета и кюфтета с нещо по-светско и аристократично – там дори вечеряхме с купешка храна. Добре че беше тоя простичък бюфет (от категорията на гарово РСВ), защото иначе другите им ресторанти са разни японски, корейски, китайски и всякакви други изтънчени азиатски заведения, в които определено не сервират храна като за тъмните балкански субекти в мое лице. Но нали знаете, че който плаща той поръчва музиката и казиното е част от световната перачница на мръсни пари. Понеже Северна Корея и Китай са основните им доставчици на оборотни средства за съществуване (поне в тази част на света, че сме им близичко), та нашите са готови и задниците им да излижат даже за някое и друго “куфарче” парички горница. А пък нека онези там, с каскетите и шаячните униформи да си развяват червените байраци, да ходят по манифестации и да скандират, оцелявайки на шепа ориз – ако дойдат тук да видят през това време техните любими вождове и партийни лидери какво правят със заработката им, сигурно ще има поредна Световна война или поне ще им спретнат една хубава революция от мащаба на Октомврийската. Независимо от разсъжденията ми, ние с Даниела също отдадохме своя принос в обогатяването на шепата стадни водачи – макар и в много скромни за нас размери. Късно вечерта посрещнахме Ванеса на училищния автобус и се прибрахме.

Понеделник също е неприсъствен ден за тружениците и учащата младеж, но Даниела ще го работи съгласно редовния си график на смените. Аз може би ще се срещна с моя човек, за да ме насочи към следващия етап в съвместната ни разработка и по принцип продължавам работата си в тази насока. В петък Ванеса отива на учебна екскурзия в Мелбърн, а ние с Даниела поемаме на север, към нашия любим курорт - Sunshine Coast. Тя миличката, пак е направила някакви нейни резервации в един тамошен хотелски комплекс, където ще изкараме 2-3 дни като младоженци, докато го няма детето. Точно тогава се пада да отпразнуваме и нашенския Великден, но как и при каква програма ще протече всичко това, ще стане известно едва след като излъча съответния си репортаж – от мястото на събитието и за самото събитие.

Иначе изтеклите две седмици не се отличиха с нещо забележително или пък внушително, заслужаващо вниманието ми. В една от съботните вечери ходихме до Бризбън, за да се видим с Цецо и цялото му многолюдно семейство, макар и вече осиротяло след тежката и непрежалима загуба на Светлана – Бог да я прости. В последно време Гергана се пресели да живее в нашия щат, защото съпругът ѝ намери много добра работа в столичния Бризбън. Той е много симпатично момче, умно и добро – разбираме се чудесно и всички заедно направихме много голям моабет в къщата им, където за сега живеят под наем. Същия ден пристигна и приятелката на Момчил – Ребека, която пък е лекарка. Там бяха и внучетата – Ники и София, която почти прохожда вече. После младежите заминаха на бар, а ние останахме с дребосъците да си доизприкажем лакърдиите. Прибрахме се късно през нощта.

В понеделника пък ние имахме гости – идваха нашите приятели от Севлиево, заедно с още едно семейство общи познати. Те всички работят много усилено през седмицата и почивните дни, та само понеделнишкият ден им е малко по-свободен от останалото време. Изкарахме си весело на двора, защото вечерта беше тиха, топла и приятна. Иначе есента взе да напомня вече за себе си, с по някоя и друга порция дъжд, разни ветрове и общо понижение на температурите. Но за сега времето продължава да бъде добро – дори прекалено добро, та чак малко необичайно за сезона.

01.05.2016 – Христос Воскресе! Воистина Воскресе! Започвам празничният си репортаж в най-ранните часове на Великденското неделно утро. Отвън се леят едни страхотни дъждове, при които небето се е сляло със земята, а от безбрежния океан, който се виждаше през прозорците на временното ни мотелско жилище, сега няма и помен дори. Единственото, което се чува е плющенето на дъждовните капки по покрива и грохотът на вълните, които се разбиват някъде долу из пясъците на плажа и зловещият им тътен не ме остави да спя предната нощ, въпреки опиатите, с които се дозирах обилно и по програма под формата на ракия и мастика. Апартаментчето ни е на два ката и в момента Даниелчето спи в горната одая, докато аз размишлявам пред света с гъшето перо в ръка, надвесен над празните пергаментови парчета долу в собата на топло до камината (отново малко образно казано и попресилено, но пък и не съвсем далеч от истината).

Тук пристигнахме в петък едва привечер, защото цял ден обикаляхме магазините по пътя за насам - нямаше дюкян, в който да не се спряхме, да не надникнахме и от който да не излезем с по някоя толкова (не)нужна стока. Рано сутринта оставихме Ванеса на училище, от където ние вече сами продължихме към Бризбън. Вечерта майката на Мария щеше да ги прибере и двете – ще преспят у тях, защото на другата заран децата тръгваха за Мелбърн. Първата ни спирка с Даниела беше в гръцката бакалница, от където купихме малко сиренце и разни други провизии, без които не можем да оцеляваме и животът ни е немислим; като слънчогледовите семки например, кори за баница, маслини и другите подобни. Денят все още беше поносим – сравнително топъл, макар и малко облачен, което пък се яви в наша полза заради пътуването и многобройните ни спирки. По това трасе сме минавали не еднократно и по протежението му знаем няколко магазина от “бутиковите” вериги, които ние най-редовно и с подчертана охота посещаваме и от където почти всеки път си купуваме по някой антикварен “сувенир”. Още от първия подобен мол, Даниелчето се обзаведе с една дебела прочитна книга и някаква жилетчица от времето на нашите баби и дядовци, които обаче в последно време били страшно модерни и отново актуални, макар и след 100 години – модата нали се върти, подобно на историята. Само че ако колелото на историята върви непрекъснато напред, то това на модата се превърта по няколко пъти и през определен период от време така се случва, че спиците му се повтарят. За своята ретро колекция от аристократични одежди, срещу цена от $1 аз отнесох една черна папийонка, която вероятно е била на някой граф, виконт или най-малко на техния кочияш при пристигането им в Австралия още през далечните и мрачни години на 18 век.

Попътувахме още малко и се озовахме в първото курортно селище, където сме били и друг път на почивка, та вече добре познаваме географията и разпределението на тържищата и дюкяните по центъра. Именно там, по ламарините вече зачукаха и първите капки на късноесенния дъжд, които ако не нищо друго, поне спомогнаха за опресняване външния вид на колата. Понеже сега сме само двамата, движим се с моята, която изпитваше много остра нужда от това освежаване на боята – от кал и мръсотия направо не ѝ личеше вече цвета, въпреки че аз за себе си го знам като катранено черен, съгласно документите на местните официални органи ДАИ и КАТ. В страни от пътя обаче видяхме още един такъв магазин, който бяхме пропуснали на предишните си посещения, та рекохме да проверим какво раздават и там. Баш това беше мястото, от където аз излязох облечен като ескимос – напълно готов за свирепите студове на Аляска, Сибир, Севлиево и дори за Канада и Северния полюс. Даниелчето пък повлече един шал, с който да си омотавала главата и шията като монахинята от Монца – и той се яви като безкрайно много модерен и стилен; не знам само как е преживяла без да се увива с такъв до сега. Моето палто е от рода на спортните якета, но по-дълго (подобно на войнишки шинел) – има двойна подплата, като едната част може да се откача в случай, че температурите се покачат над нулевото деление на термометъра. На такива пардесюта навремето им викахме “полушубки” (от шуба, та чак полу-) или “канадки”, вероятно защото там ги носят ловджиите на диви мечки “Гризли” и високопланинските спасители. Общо взето това ни бяха по-едрите покупки за деня и стоката, с която напълнихме задната седалка на колата – а срещу която похарчихме по-малко пари, отколкото една кутия цигари. Якенцето ми стъпи $6 и беше нашата най-скъпа придобивка, докато парцалките на Дани излязоха за по лев-два – те пък съвсем неусетно и почти безотчетно.

Доволни от успешния пазар пристигнахме в мотела, където на бърза ръка се настанихме, натъпкахме провизиите в хладилника и веднага излязохме на разходка по плажа. Валежът беше на ръба, готов да плисне отгоре ни, но небето се позакрепи временно сухо. Това беше още в петък, когато аз реших стоически да тримиря отново през целия ден. Нито залък хляб, нито капчица вода дорде не падна мрака (като мюсюлманите), едва когато се захраних със салата и другите гюзлеми на софрата. Вечерта погледахме малко български филми, защото в този мотел разполагаме и с Интернетна връзка за тяхна сметка. Е, не е неограничена, но все пак за кратковременни контакти с останалия външен свят е напълно достатъчна и задоволителна – значително по-добре от нищото, в каквито условия също сме попадали.

Легнахме да спим, но аз се въртях като шугава овца, защото шумът на вълните не ми даде мира през цялата нощ. Този океан тук съвсем не е като нежното и гальовно плискане на водата по крайбрежието на нашенското си Черно море. Там повърхността едвам се поклаща – е, поне при спокойно време; не говоря за бури, хали и ветрове. Докато тукашният океан реве и стене като широкия Днепър - безспирно и денонощно, на 24-часови смени без почивен ден (спомних си, че навремето съм свирил тази популярна руска песен на акордеона – “Ревёт да стонет Днепр широкий”, та по тая асоциация използвах сравнението; тогава още не знаех, че песента всъщност е от Украйна – в оригинал, “Реве та стогне Дніпр широкий”, част от богатото творчество на безсмъртния техен идол, Тарас Шевченко). Така и осъмнах – станах рано да си пиша творчеството, но към 08:00 вече и стрина Дана довтаса наспана като бебе-кърмаче. А тя като се разбуди почва да хлопа чайници и кафеварки, да прибира съдовете от мивката и въобще с действията си ужасно много ми пречи на мисълта. Това пък дойде добре дошло, защото около 09:00 ние вече бяхме излезли, а не както друг път – по обед чак.

На местна почва в селото имахме да проверим една гаражна разпродажба, от която нищо не си харесахме. После се отправихме към селището Noosa, което е само на 10-15 км от мястото, където се намираме в момента. Там също имаме свои магазини, които редовно преслушваме за едни или други бутикови стоки. Така в една подобна търговска верига аз намерих чифт много хубави зимни обувки – дебели, мощни, тежки, груби и здрави, с грайфери за лед, поледица и сняг; вечни, дето се казва. Да оставим настрана, че бяха на световноизвестната марка “Colorado”, славеща се с изключително високото си качество специално в производството на такива спортни одежди. Едно дето бяха чисто нови и необувани, и второ – за смешната цена от $25, които фактори толкова много наклониха везните към закупуването им, че аз се огънах и склоних на безумната покупка. Амчи моя милост, за 25-те си години на доброволно изгнание, като че ли не помня друг път да съм носил толкова скъпи калеври. А сега целта беше да ги купим за зимната ни авантюра в България, след успешното завършване на която просто ще ги оставя на татко (ако разбира се не ми досвидеят, че и аз съм един…) – щото на мен пък тук подобни чепици хич не ми и трябват даже; аз навсякъде се нося с японските си бързоходки (джапанки) и се чувствам отлично, сякаш летя. От съседен дюкян за подобна кинкалерия Даниелчето на свой ред се обзаведе с едно разкошно зимно яке, което могат да носят на смени двете с Ванеса – виж, то вече удари моето по цена и за него броихме цели $8, но в интерес на истината си заслужаваше всеки похарчен цент. Решихме докато сме в мотела да си изперем “новите” дрешки, защото тук имаме всякакви подобни условия – перална и миялна машина, електрическо сушило и останалите електродомакински уреди. Купихме прах за пране и следобеда проснахме стоката – чиста и свята като манастирски чаршаф. Водата, която изтече след това беше бистра като сълза, защото тези дрехи явно не бяха и обличани дори. Въргаляли са се с години в някой склад или нечий гардероб и чак сега намериха своето приложение по предназначението си. По подобен начин ще си барна и едно пуловерче, хем от камилска вълна ще го търся; от бизонска, слонска или най-малко от маймунска – а не такова от някоя проста овца, като на село. Татко само едни доновки ще ми даде и аз вече съм напълно оборудван за ски сезона на “Узана”. Даниелчето има мераци да води Ванеса по “Боровец”, където тя е израснала като малка, но се съмнявам, че аз чак толкова далече няма да стигна - на мен и хижата на “Хлебна промишленост” ми е баш таман. Както и да е – да спрем с мечтите и да се пренесем обратно в реалността.

Току-що малкото се обади от Мелбърн да ни каже “Христос Воскресе!” – било голям студ долу, но на нея така ѝ харесвало. Нека свиква – нали иска да върви да учи там; тъкмо ще е готова и за лютата българска зима през Декември и Януари. Ние иначе добре си ги приказваме, хубавичко си мечтаем и се подсигуряваме с топли дрешки, но все още изобщо не сме наясно как стои въпроса със самолетните билети и другите подробности около едно такова трансконтинентално пътуване. Първо трябва да подновим паспорта на Ванеса, защото без валиден документ не можем да купим места в аероплана. Тези проблеми предстоят да се решават един по един, но с тях ще се заеме Даниела като по-веща в тази област. За мен по-важно от всичко е да ми върви работата, с която съм се нагърбил; останалото се свежда до незначителни, бели като сняг кахъри.

В служебен аспект около мен няма никакви промени и разведряване на обстановката. Онзи ден пак се чухме със стария бос, който тези дни трябва да ми се издължи. С него страницата също стои полуотворена и нищо не съм приключил – само го чакам кога ще си оправи взаимоотношенията с едни други мошеници, с които уж искаха да правят ортаклък. Сега този предварителен договор вече е анулиран като несъстоятелен, но въпросните процесуални маневри отнемат много време и башка пари – за това не може всичко да се случва на мига и аламинут, както сме свикнали ние и както на нас най-много ни се иска да става. Когато зависим от много страни обикновено делата се проточват със седмици, ако не и с месеци дори.

Навън продължава да вали като из ведро – въпреки проливния дъжд някои гости и посетители на мотела заминаха на плажа, но на мен май че ще ми бъде студено за подобни действия. Иначе водата в океана продължава да е сравнително топла и вероятно вътре би било приятно, ама аз изглежда малко одъртях за тези лудории. Шури вече се излюпи – сега ще пием кафе… Хайде, чао милички!...

02.05.2016 – Правя и едно кратко включване в днешния почивен ден, макар че последният се явява чист делник понеделник като част от новата седмица. След малко си оправяме багажа и тръгваме от тук в неизвестна все още за нас посока. Най-вероятно ще се приберем чак довечера, след като направим допълнителен обход по разни странични пътища, чрез което да поразширим маршрута на екскурзията си. За разлика от вчера, днес е един прекрасен слънчев ден – или поне за сега времето е такова, докато от довчерашните дъждове няма и помен (освен мократа трева). Понеже нямаше какво да правим затворени в къщи, след като си изпихме кафетата и се преборихме с Великденските яйца, метнахме се на колата и се понесохме към разни съседни населени места. През този промеждутък дъждът престана и дори на моменти се показа слънцето. Ние се бяхме запътили да посетим по-далечни градове и паланки, но като видяхме значителното подобрение на климатичните условия, взехме че се върнахме обратно в мотела. Все пак попътувахме няколко часа, разходихме се малко и това беше всичко. Следобед се натъкмихме да вървим по крайбрежната ивица и тъкмо слязохме на плажа, когато дъждът отново плисна. Върнахме се в басейна на мотелския комплекс и там прекарахме по-голямата част от времето си - току до вечерния аперитив. После направихме една мощна Великденска салата с много лук, марули, маслини и този път поръсена с изобилие от варени яйца и седнахме на празничната трапеза. До това време обаче Интернетната ни връзка беше вече прекъсната поради изчерпването на лимита и аз дори не успях да изпратя поредицата от снимки, които бях заснел специално за вас. Чрез тях целта ми беше да успокоя майчицата си изобщо да не се притеснява за зимните ни дрехи и одежди и да я предпазя от потенциални грешки, които може да направи в желанието си да ни “облече” с всичко налично от гардероба. Заради това именно аз пратих няколко снимки на чепиците, на якетата ни и т.н. – хем и за малко майтап, разбира се. Добре ама снощи когато понечих да изпратя E-Mail с прикачените към него фотографии, връзката се разпадна и тези ми благородни намерения ще се осъществят едва довечера, когато се завърнем благополучно в къщи.

14.05.2016 – Така и не съм усетил кога пак минаха почти двете седмици, откакто сме се прибрали след краткото ни “младоженско” забягване, докато през същото това време нашата малка Ванеса беше на културната си екскурзия в Мелбърн, организирана от училището им. Най-интересното от всичко обаче е, че в разглеждания период не се случи абсолютно нищо интересно, което да заслужава своето по-специално внимание. Дните вървят и отминават един след друг, аз продължавам да се занимавам с надомната си работа и да се срещам ежедневно с моя човек, с когото всъщност движим целия проект напред. Той е много доволен от мен и от начина, по който постепенно разширяваме инсталацията буквално до съвършенство в изпипването и на последният възможен детайл. Разбира се това съвсем не бива да ви учудва – той е европеец, родом от Шотландия и по образование е корабен инженер; във възрастово отношение тази година навърши 65, но пък за сметка на това за жена си има една 38-годишна филипинка и двама малчугана от нея на по десетина години (всъщност момче и момиче). Топлинните и дизелови процеси са му в кръвта, въз основа на които е създал тази серия от установки за рафиниране на горива и изтръгване на всичко полезно, което така или иначе вече е изхвърлено или бракувано – отпадни води, стари гуми, гориво-смазочни материали и други подобни отпадъчни продукти в индустриален мащаб. Аз също съм безкрайно щастлив, че този толкова уважаван професионалист оценява високо уменията ми да пресъздам всичките негови идеи, подкрепяйки ги с официална конструкторска документация - отначало само под формата на триизмерни модели (това е все още етапа, на който се намираме за момента…), а впоследствие и на работни чертежи за производството на всеки един отделен елемент: тръбни връзки, клапани, кранове, помпи, тръбопроводи, стълби, работни платформи, опорни рамки и всякакви други технически и инженерингови чудесии. Цялата инсталация, с всичките си агрегати, цистерни и съоръжения ще бъде поместена в няколко отделни контейнера, някои от които по двойки един върху друг, със съответните тръбни връзки между тях и с възможност за преместването им от едно място на друго (т.нар., мобилна установка или подвижна фабрика за нафта). Площта, на която ще се развие тази рафинерия е малка – нещо от рода на едно работно петно с размери 40 x 30 м; ще бъде разположена в затворено пространство, като покрива на сградата ще е висок около 15 м. По принцип една такава инсталация може да бъде монтирана почти навсякъде, където има подходяща суровина - а уникалното освен всичко друго, че ще е и лесно преносима: контейнерите се натоварват на няколко камиона и след два дни се местят на друго място. Така общо взето времето ми през тези дни беше повечето заето с моделиране на отделните инсталационни секции, със съответното им продължително обсъждане с въпросния ръководител на проекта и за други дейности не ми е оставало свободно време. По принцип с него гледам да работя колкото е възможно повече, да отхвърлям определен обем от проекта, поне докато не се е обадил другият ми работодател, с когото също поддържаме чести връзки и бизнес отношения. Последният има големи проблеми с ортаците си (вече бивши…), с които сега се водят служебни дела, съдят се и т.н. – така или иначе обаче компанията му няма да умре и рано или късно отново ще ме наеме за неговите нужди; така поне ме уверява той, но аз нали захитрях напоследък, та взех много-много да не вярвам на ничии приказки и голи обещания, дорде сам с очите си не видя как се изливат потоците от финансови благини и пълнят банковата ми сметка.

Ванеса учи усилено и се подготвя по всички възможни линии и показатели за Университета, за дипломирането си и т.н. – пише домашни, композира, свири по малко и на пианото, което за сега се намира в известен застой. Всяка събота ходим и на уроци при руската ѝ учителка, но вече следучилищните репетиции в къщи не са толкова редовни и продължителни, поради струпването на огромен учебен материал за изучаване и усвояване. Даниела също посещава редовно (почти всеки ден…) работното си място – тя е основният двигател и инициатор на нашите семейни екскурзии, отдавна вече влязла в ролята си на тур оператор и организатор на пътешествия. Сега предстои да ни води на о-в Фиджи, но за това ще стане дума като понаближи малко - чувам, че подготовката и мечтите по събитието щели да се превърнат в реалност едва през юлската ваканция на Ванеса, но аз по принцип не давам ухо на подобни твърдения. За сега настоящата ми работа е по-важна от всякакви други удоволствия, както разбира се и всичко останало, което е неразривно свързано с мен – на първо място сте ми вие в България, моят малък Неничко тук, онези калпазани в Аделаида и почти целият останал малък свят, наред с домашните ми любимци, намиращи се само на една ръка разстояние.

Като споменах за Татковината, та се сетих че наред с ежедневните ни задължения и мероприятия, усилено търсим и самолетни билети за София. Предполагаемите дати на пристигането ни са около края на Ноември (почти в последните му дни) или началото на Декември (на него в най-първите му пък). Продължителността ни на престой ще бъде ограничена до около средата на Януари. Всичко това обаче са само едни предположения и най-добри намерения, защото за сега не можем да намерим евтини билети. Ще вкараме в кооперацията и една наша позната от Сидней, която има собствено бюро за пътуване и издаване на самолетни билети – белким тя помогне с нещо по-евтинко, че да не се изръсваме с хиляди само за няколкото ни кратки седмици на посещение. Е, разбира се ако не намерим такива билети ще пътуваме със скъпите тарифи, след като веднъж е станало повече от ясно, че ние вече сме тръгнали за нататък. Боже-е, ама какви си ги приказвам аз, бре – амчи Даниелчето като побеснй една вечер и веднага резервира 3-дневен пансион на Боровец в някакво местно апартаментче, баш въз пъпа на курорта. Ще вървим, значи – няма отърване и вече никакво съмнение…

22.05.2016 – Ранно и мрачно неделно утро, под още по-свъсеното и ниско за някои вечно недоволни индивиди австралийско небе. Напоследък сутрин ставам много рано, без дори някой да ме кара насила. Независимо, че днес денят по принцип е почивен, за мен обикновено всичките са все работни. Винаги намирам с какво да се занимавам – както в частен, така и в служебен аспект. В личните ми занимания попада единствено моето свободно творчество, защото пък извън тази литературна форма на съществуване, аз почти с нищо друго не се ангажирам. Не помня от кои времена не съм забил и един най-прост грездей даже в някоя чамова дъска – минаха ми нещо строителните мераци и пренасочих вниманието си към много по-възвишените и одухотворени житейски ценности, за сметка на дюлгерлъка и гиризчийството. Едва онзи ден смених счупената клозетна дъска в тоалетната на Ванеса, която подменихме с чисто нова, докато ние изхвърлихме нашата и взехме да доизползваме нейната. Обаче тази непривична дейност ми отне доволно много време и досадно пръхтене, наведен като арабин пред джамия, с високо извисеното си Ботевско чело току над дупката на тоалетната чиния (и що за име е пък това, ебаси? – нали човек в чинията яде, докато единствено в цукалото сере; в най-лошия случай това би трябвало да се казва купа, супник или поне кастрон, но определено не и чиния, ама както и да е). Сега всички в къщи са щастливи и доволни с новите си придобивки, докато аз продължавам да пикая на воля, където завърна по двора.

Имам доста работа и във връзка със служебните си ангажименти. Когато ми остане по някоя свободна минута, все гледам да я използвам за трупане на конструктивен материал към проекта. Всеки ден се срещаме с главния инженер, който непрекъснато ме захранва и облива с допълнителните си изисквания и технически прищевки. Първата инсталация се подготвя за някакъв отдалечен район в дивашка Тасмания, но предпочитанията на управата от мениджмънта са тя първо да се построи на по-цивилизованата континентална територия (в конкретния случай в околностите на Аделаида). Там се очаква да имаме по-голям достъп до квалифицирана работна ръка, разполагайки с всякакви тенекеджийски работилници и друга помощна техника, докато в Тасмания само гаргите и посумите им евентуално ще оказват някакво съдействие на монтажната бригада и то определено не особено полезно – демек, никаква подкрепа от никого. По този начин пък ние държим прототипът да бъде издигнат в по-цивилизования край на страната, а след отстраняване на разните неточности и грешки в документацията (каквито неминуемо ще възникнат в хода на процеса…), вече преработеният модел само да се сглоби на острова и благата от него да потекат като пълноводния поток на социализма. Но това са все още малко далечни перспективи и аз трудно си ги представям в реални условия – въпреки, че има всички предпоставки и налични обстоятелства това да се случи и в действителност, от което моя милост специално ще бъде много горда и доволна от постигнатия си успех. По принцип пусковият срок на установката е планиран уж за края на годината, ама дали до края на тази или пък става въпрос за следващата – само това още не се знае, като гледам с какви “бесни” темпове нещата се придвижват напред. Независимо от всичко обаче, за сега това е моето ново поприще и амплоа, в което се вписвам с всичките си гънки и извивки по телосложението. Наред с настоящите ангажименти и мероприятия, продължавам да очаквам обаждането и на другия човек, с бояджийските камери за автомобили. Още не ми се е издължил и той – от него пък ще дойдат средствата за самолетните билети до майка България, защото горе-долу това е сумата, която продължава да му тегне на шията заради труда и усърдието, които лично положих за него.

През тези няколко дни и седмици успяхме да купим нов (по смисъла на друг…) лаптоп за Даниела, защото нейната стара машина поначало не вървеше добре. А тя завалийката, напоследък стана много активен компютърен потребител, чрез нескончаемите си кореспонденции предимно с всякакви пътнически агенции, туристически бюра и съответните им агенти, хотелски комплекси и други подобни деятели - не само в микро кръга на родният, но дори вече и в макро сферата на международния туризъм. Така от електронния търг на Интернета ударихме един лаптоп за $210, а пък аз онзи ден му купих и чисто нова батерия за още $40. Старата продължава да поддържа формата си, но вече не в своята достатъчна сила и степен. А пък новата е с 9 клетки, вместо само с 6. Интересното е, че оригиналната батерия има капацитет само 4700 mАh; стандартните елементи са с по 5200 mАh, докато тази, която купих аз е вече със завидните 7800 mАh (ако разбира се, човек може да вярва на лъскави етикети и евтини реклами). Обаче за сега новата стои запечатана в чекмеджето, докато ѝ дойде реда за смяна – например в случаите на по-дълго пътуване по кораби, презокеански лайнери, самолети и други превозни средства от обществения транспорт.

Наред с нашите компютърни неволи, част от които стана и Ванеса с нейния лаптоп, сега имам грижа и за подмяната на вашия. Преди време на Неси купих много сериозен модел за училищните ѝ проекти, музикални продукции и т.н. Обаче изведнъж започнаха да го използват прекалено интензивно и двете заедно с майка си, в резултат на което един от бутоните му спря да работи завинаги. Ванеса има свой “служебен” лаптоп, който ѝ е даден за временно ползване от колежа, но аз отдавна исках да възстановя и другия, който е в степени по-добър от всички наоколо. Срещу банкнота от $100, хората в един дюкян му смениха клавиатурата и работата се оправи мигновено. Сега всички сме на собствен ход, независими един от друг. Добре че специално моят има достатъчна памет и бързина, защото настоящата ми служебно-частна дейност минава изключително само през него и за сега ми върши отлична работа.

Миналата седмица Цецо идва у нас като за вчера също се бяхме разбрали да бъдем заедно. С него ходихме на един джаз фестивал, представен от училищни музикални групи. Нашата Ванеса също участва в техния училищен “биг-бенд” и вчерашното им представление беше много успешно и вълнуващо. Макар, че тяхната група е сформирана едва от 3-4 месеца, а тя самата е нейна част само от началото на учебния срок (някакви си седмици към днешна дата), изпълненията им бяха на професионална висота. Не очаквах, че деца могат да свирят толкова добре и ние останахме до края на фестивала, за да изгледаме целия репертоар на участниците. После мислех да се приберем заедно към нас и да си направим с наш Цецо едно прилично домашно соаре, добре ама той се беше нещо разболял от смяната на климата (човек като дойде от студа и нищетата под топлите лъчи на слънцето и вечнозеленото ни лято, та отначало тялото му изпада в шок…) – така отложихме мероприятието за друг път. Бяхме планирали и една малка водна екскурзия с гребни лодки по нашенските реки и местни канали около квартала, обаче това също се осуети заради неговата настинка.