Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.03 01:48 - Писмо No 83 (VII-IX.2016)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове:
0



Мили, най-скъпи родители наши; драги съотечественици и приятели мои!

31.07.2016 – Ама съвсем прави са си хората да казват, че всяко начало било трудно. Това твърдение с особена сила важи и за моите първи редове на поредната ми словесна изповед, началото на която отлагам вече трета седмица, а дали пък не и четвърта даже. Няколко дни след завръщането ни от Фиджийските Кралски колонии се разправях с подредба и редакция на богатия във всяко едно отношение писмен (че и снимков…) материал, който донесох от там. Наред с всичко останало трябваше да възобновя и служебната си работа, с която продължавам да се занимавам и която отнема всичкото ми време през деня, а често пъти и ранните вечерни часове, определени уж за аперитиви и други вътрешно-семейни и изключително полезни дейности. За сега всичко върви добре и проектът ни добива своите желани форми, съгласно предварителните разчети и задания, но до голяма степен се надяваме и на инвеститорът, който трябва да финансира и подплати завършека на инсталацията с няколко милиона долара. А пък той се мотае и протака до последния възможен момент, защото по принцип никой не обича да плаща предварително за нещо, от което още не се знае със 100-процентова сигурност какво може да се пръкне в действителност. Перспективите са добри и надежди има големи, но аз вече вярвам само на неща, които сам виждам с очите си. Вероятно е съмненията ми да са неоснователни, само че те не ме напускат, след като имам нееднократния и твърде горчив опит в катастрофалните сривове на подобни, иначе блестящи химери и прекрасно замислени грандиозни планове, но пък по една или друга причина осуетени и в крайна сметка останали неосъществени. Надявам се този път случаят да не се окаже същия, както с другите ми предишни въвличания, жертва на които продължавам да бъда и сега под формата на неизплатените им дългове към мен, неустойки и прочие финансови несгоди. В най-скоро време трябва да се направи един кръстоносен поход в посока на Великата Китайска стена, но аз не знам дали ще взема участие специално в тази служебна битка. Мръсните китайци спъват работата ни, след като не дават своята “секретна” информация (или поне не цялата…), без която ние не можем да продължим конструкторската си документация. Те пък от тяхна страна искат да са сигурни, че предоставяйки ни всичко под формата на чертежи и модели на техните изделия, ние няма да ги прекопираме и да почнем сами производството им, ами напротив – очакват, че пред тях ще се оформи една доста тлъста многомилионна поръчка, положена откъм нашия край, за изпълнението на която те ще се нагушат с мангизи доволно много, башка дето ще имат поминък за месеци напред. И така всички ние се въртим в един омагьосан кръг, докато онзи немокаянин и непрокопсаник с парите в джоба си не се реши най-после да похарчи някой и друг грош в името на световния прогрес и в частност на нашето благоденствие, като индивиди и главни проектанти на теоретичния му замисъл.

Отплеснах се пак в служебните си дела, но понеже за сега те са единственото нещо, което ме вълнува по-съществено и за което мисля почти денонощно, та покрай това съм изоставил всичко останало. Защото пък, ето ви например и нещо значително по-реално и натрапчиво, със статут на плосък битовизъм, лишено от всякаква тръпка и емоция, при това с днешна дата: когато се пуска водата от баеркасата, клозетната чиния в тоалетната на Ванеса тече вече от доста дълго време. Гуменият маншон, който уплътнява връзката с гириза надолу е нацепен и скъсан на множество места, вследствие на което водата шурти навред през дупките му и не отива само в дупката по предназначението си, ами попива и дълбоко в постелката на земята. За да се смени обаче последният (за шибания маншон ми е в случая думата…), необходимо е първо да се разкачат водните съединения, после да се откачи тръбата на казанчето и на края да се повдигне целия кенеф нагоре, който пък се крепи връз лицето на фаянсовите плочки посредством 4 яки шурупа, забити за вечни времена в дюбели на пода. Лошото е, че “чинията” е и залепена към тях със силикон с цел по-надеждно уплътнение – допълнителна процедура, която извършихме навремето с нашия скъп съсед Рон, Бог да прости добрия човек и приятел, по професия гиризчия (водопроводчик, за невежите). Именно нарушението на тази солидна връзка аз не искам да правя, защото после има да си играя сума време, докато я възстановя - а може и изобщо да не успея да я направя съвсем професионално, погледнато реално във всякакво водопроводно и гиризчийско отношение. След малко ще се мъча да набия една гумена лента между клозета и отводната тръба, след което ще ѝ усуча няколко пласта тиксо, с което смятам да реша проблема с течовете – или поне временно, за да не подгизва пък килимчето на Даниелчето, което ние така или иначе достатъчно добре и старателно опикаваме всеки път при ползването на отходния възел. Ама ще почна и аз да пикая седнал, както когато ходим на гости у Иван и Бранко, че да не се разсипва от материала извън кукуто. У тях тоалетните им са така монтирани, че капакът на чинията не може да стои прав, понеже отзад казанчето я подпира и постоянно пада надолу – особено пък дъската за сядане, която аз винаги вдигам по време на чуркането, защото мама и за това ме е била като малък, че и до сега си знам урока. И най-доброто желание обаче да имам, за да спазвам мъдрите ѝ съвети и свещени завети (демек, да не мокря и пръскам навред с “маркуча”, защото други пък индивиди от по-женски пол, видите ли сядали там…), у Бранкови това изобщо не ми се получава. В такъв случай трябва да я държа с ръка или поне да подпирам дъската с единия крак, докато през това време извършвам процеса си на отводняване. Добре ама тези наши и всеобщи действия обикновено са свързани със (зло)употребата на малко повечко напитки и изпаднал в такова безтегловно състояние, нормалният човек не винаги може да координира правилно всичките си движения – най-малко пък да стои като щъркел олюлявайки се на един крак, дорде източва бойлера през това време. Един път, при подобен акт на естествена понужда така старателно си бях опикал гащите, че после сума време им суших крачолите с духалката за коса на Марианка, докато се появя обратно на масата в сравнително приличен и търпим за околните вид – естествено, всички помислиха че съм срал половин час, след като се забавих толкова дълго време, ама как да им кажа истината, за да не се изложа и че аз всъщност съм се подсушавал, а не мътил…

Общо взето тези няколко седмици минаха незабелязано в работа, училище и тук-таме по някой съвместен моабет. Непосредствено след прибирането ни от екскурзията във Фиджи, в неделята бяхме на гости у Иван и Люси. Две седмици пък по-късно, пак през уикенда ходихме у Янкови. Техният Алекс наскоро навърши 18 годинки, беше абитуриент, стана и студент даже, та ние дъртите ходихме да почетем детето заради всичките му постижения напоследък. С нас водихме и Мария – приятелката на Ванеса, която пък много го харесва. Спахме всичките у тях и се прибрахме в неделята. В събота следобед децата ходиха на някаква разяснително-информационна сесия в един от най-престижните университети на Австралия, а на другия ден бяха в другия, не по-малък и известен институт. Нали сега на всички им предстои следване, та са полудели да си търсят подходящи специалности и съответните учебни заведения; наред с манията покрай тяхното “преследване” в магазините за официални обувки, бални рокли и пръстенчета, заради завършването на средното си образование. Баловете за последната учебна година ще минат още през Февруари или Март (почти в самото ѝ начало), независимо че дечурлигата ще завършат едва 6-7 месеца по-късно, което пък е доста наближило като събитие – малко след като се завърнем от България догодина. Та сега всички теми на разговорите ни се въртят все около тази суета, в които аз гледам да вземам колкото е възможно по-малко участие – нито някакви въпроси задавам, нито пък акъл и мъдрите си съвети раздавам. Да серат, че да мажат – както казва достолепният ми и свещен отец мой.

Така стигнахме и до днешния неделен ден, в който аз най-после останах насаме с мислите си. Ванеса участва в представление на танцовата трупа, което се провежда в момента в Бризбън. Даниела ги заведе с Мария, защото пък родителите на последната са на посещение в Сърбия и ще си дойдат чак през Септември. По принцип в ежедневен план, с Мария се разправя по-голямата ѝ сестра, но от време на време помагаме и ние с транспорт до и от училище, както и покрай тези съвместни концертни изяви на децата по линия на художествената самодейност. Аз също щях да ходя с тях, но реших да посвърша нещо из дома, вместо да си раздувам корема с кебапчета и бира. Всяко подобно мероприятие на братята сърби е свързано с такива дълги и тежки софри, каквито аз гледам да избягвам, но пък това изобщо не ми се отдава успешно…

Неничко днес има почивен ден и са отишли за риба с неколцина негови колеги от работа. Иначе работят по 6 дни в седмицата, но пък почиват в неделите. Режимът на смените му ще бъде 4 : 1 - т.е., ще работи в продължение на 4 седмици без прекъсване, след което за една ще се прибира обратно в Бризбън. Сегиз-тогиз Меган ще ходи нагоре да го наглежда и с нея ще обикалят района. Независимо от голямата дивотия, там също има какво да се види под формата на уникални за Австралия природни забележителности. Той точно с тази цел купи и една кола, че да опознаят и този край на необятната държава, барабар с принадлежащата ѝ пустош в околовръст.

14.08.2016 – А-аа, ама аз наистина много се отпуснах с това мое писане. И всичко дойде от пустата ми работа, в която вече толкова много съм потънал, сякаш нищо друго извън нея не съществува. Всеки ден се занимавам с по нещо ново и акълът ми е изцяло ангажиран с напредването на проекта. Ежедневните ни срещи с моя човек продължават, след които се прибирам в къщи и почвам да отразявам нововъведенията и да нанасям промените, ако има такива в досегашната ни разработка. Покрай всичко това моята писателска дейност, плод на свободното ми творчество и с която бях свикнал да практикувам от години, сега изцяло потъна в небитието и се премести на много по-заден план като част от рутинните ми занимания. Уж всеки ден си казвам, че трябва да драсна някой ред, а пък до молива така и не стигам. Обикновено работя до вечерта, а от там насетне не искам да поглеждам към компютъра, че много ми се изморяват очите. До това време вече моите домашни “любимци” са се завърнали – кой от училище, кой от работа и бръмченето в кошера чувствително се повишава, което пък мен ме дразни и разсейва. До съвсем скоро дните бяха доста къси и рано се стъмваше. Напоследък гледам, че слънцето взе да свети по-дълго и аз обикновено използвам последните минути на светлината му за някоя и друга пешеходна разходка из улиците на квартала. През зимата тази странична физическа дейност напълно замря и аз пак натрупах значителни количества лой и телесна маса (едва ли обаче мускулна). Заради това гледам да използвам всяка отдала се възможност за осигуряване на повече движения – не само на мозъчните си клетки из дълбоките му гънки, ами и на кокалите по краката.

Днес отново е неделя – необичайно време, малко след пладне. Даниела замина на работа преди малко, а Ванеса още от сутринта е в училището – в момента репетират много интензивно грандиозния музикално-артистичен спектакъл, който подготвят за края на учебната година. След като я оставих в залата, аз на връщане прескочих до сръбската църква да запаля по някоя свещ за хатър на живите и за Бог да прости на починалите наши близки и сродници. Видях, че в съседство на поляната имаше голям битак, но аз нямах никакви пари в себе си, та не съм се отбивал да губя излишно време по сергиите и щандовете му – такова чудо до сега не помня да ми се беше случвало, ама ей го нб, че и това доживях (не да нямам пари в джоба си, което за мен е естествено житейско състояние, ами да не се отбия през битака - барем само да позяпам безцелно купищата с боклуци; направо за срамотиите)...

Иначе дните и седмиците се изнизват покрай нас най-неусетно и съвсем незабелязано. Единственото, което ни предстои в по-близък план е една наша кратка и поредна забежка до северния курорт Sunshine Coast, отдавна планирана за края на месеца. Тогава се падат някакви официални почивни дни (всъщност само петъка, когато се провежда селският ни панаир) и ние ще използваме сливането им със законните събота и неделя, та още от четвъртък заминаваме нататък. Така или иначе когато наближи датата, аз отделно и по-подробно ще се спра специално на това събитие. Подобно такова имаме запланувано и през Октомври, след което вече започваме да точим зъби за екскурзията ни в България. Напред помолих Огнян да преведе едно капаро от 200 лв. за колата, която смятаме да наемем след пристигането ни в София. Идеята е да я вземем в деня, когато тръгваме за Боровец, а от там насетне плановете ще ги кроим на място, а решенията си ще вземаме спонтанно и на мига, според случая и конкретната обстановка.

Преди няколко дни другият човек, за когото работих в края на миналата и началото на тази година, от немай къде ми изплати една дребна сумичка от цялата, но към нея има да добавя още 3 пъти по толкова. Дано ми се издължи своевременно, че ми омръзна от неплатежоспособни работодатели – аман вече! Уж всичките знаят какво правят и все те за най-умни се пишат, а пък на края до един вдигат белите байраци и се предават без бой…

26.08.2016 – А това вече от тук нататък е отдавна обещаваният и все отлаган репортаж, който започвам в ранното и слънчево, но малко зъбато утро на днешния толкова щастлив петък. Бях споменал, че заради провеждането на традиционния панаир в наше село Gold Coast, днес е неприсъствен ден за всички труженици от учреждения и фабрики - в това число за работниците на полето и учащата се младеж, както и гражданите на свободна практика, в която социална категория попадам аз, с моите нескончаеми надомни занимания. В този курортен комплекс сме отсядали и друг път, така че сега няма да се спирам на обстановката и заобикалящата ни среда – ще премина направо към злободневките от изминалия двуседмичен период на тягостно мълчание от моя страна.

Голямата ми служебна заетост, а пък и ангажиментите покрай нашата общественичка Ванеса напоследък станаха толкова много, че за писателското ми творчество хептен не остава време. Тя все някъде ходи, постоянно участва в разни училищни мероприятия и най-активно се включва във всички сфери на учебната програма. Мераците ѝ са да грабне приза и да стане капитан на цялото училище, която престижна позиция ние навремето презрително наричахме “Председател на Учкома” и избягвахме всякакви директни срещи с членовете на този комитет – натегачи, читанки и обикновено отрочета на неслучайни родители (да ме прощават свестните, които не са били тъй много, но партийните величия преобладаваха; нормално е – всяко следващо поколение е в пъти по-калпаво от предходното и ще върви така, дорде на края светът не се затрие окончателно и необратимо). Тук обаче това председателско място може да донесе на Ванеса неотменима пожизнена стипендия за който и да е университет на Австралия (смисълът на думата “пожизнена” в случая се отнася единствено за времетраенето на въпросното обучение в даденото учебно заведение), чрез който жест пък училищното настоятелство и управа насърчава подрастващите и ги подтиква към по-активно участие в подобни масови изяви и доброволни обществени прояви. Онази вечер отборът на Ванеса спечели финалните дебати по красноречие и речитатив по зададена тема и в крайното класиране имената им се появиха на първото място в стълбичката – а това е голяма крачка напред към мечтаната позиция в училищната йерархия. Отделно от всичко и паралелно със страничните занимания и ангажименти, нито за миг не спира напрежението и по самия учебен процес – домашни и курсови задания, проекти, есета и доклади, наред с решаването на задачи по математика. На такъв академичен терор дори и аз самият не съм бил подлаган, хем в най-черните си и омразни ученически години – хеле пък не родителите да ме карат и тикат насила с остена, ами инициативата да идва извътре от самият мен; ама Боже, опази ме от такива и подобни помисли! Обаче ето ви го нб, малкото чемерче – тури всички ни в джоба си, барабар с нашите официални дипломи и професионални титли, дето вървят подир нас за камуфлаж и да плашим гаргите с тях.

Стана традиция в тези мои писания да отделям по някой ред и на събития, имащи отношение не само в наш личен план, ами и в малко по-широк обществен аспект, каквато беше скръбната вест за кончината на големия български артист Никола Анастасов – поредният безспорен талант, който се присъедини към Небесната театрална гилдия от актьори, с които израснахме и с чиито герои, пресъздадени от тях мина половината ни живот. Неговите роли ще оставят незабравими спомени у мен, в качеството си на един неуспял театрал и скромен привърженик на това обаятелно изкуство, независимо че напоследък последното все повече запада, опошлява и естествено взема своите жертви. Колкото и красиви думи да се изприказват и изпишат обаче, Санчо Панса се пресели завинаги при своя благороден идалго Дон Кихот, за да продължат отново заедно по вечния си път към вятърните мелници… Почивай в мир, таланте – последно сбогом от първия ред на житейската сцена…

Като по някаква много зла ирония на съдбата и споменавайки за Дон Кихот, аз доста неволно и случайно използвах аналога с героите на Сервантес, превърнали се в една истинска и неувяхваща в годините легенда – достоен пример за подражание на бъдните поколения. Превъплъщавайки се в неговия образ обаче, друг незабравим наш актьор, в лицето на отдавна покойния вече Коста Цонев, сега ще бъде изправен пред своята най-трудна и мъчителна роля – да приеме обратно в обятията си своят собствен син, Димитър Цонев. Неговата внезапна и съвсем ненавременна смърт покоси милиони негови почитатели, които никога повече няма да го видят на “синия екран”. Действително, че това е една много нелепа случайност, която за нещастие застигна младия човек (казвам млад, защото все пак той беше моя възраст, едва три месеца по-малък от мен). Вероятно напрежението от служебните му ангажименти в телевизията са отключили кой знае какви причини и чакри за този негов покосяващ инсулт, от състоянието на който той просто не е успял да излезе. Много жалко за изгубения живот – какво нещастие за близките му… Дълбок поклон…

Тъжната хроника несъмнено е нещо, което никой никога не би искал да знае - камо ли пък да става неин съучастник. Но така или иначе тя остава неразделна част от нашата сурова действителност – единствената полза от нея е човек да се замисля и да контролира действията си. Хората не случайно казват, че от време на време не е лошо до болницата да прескочиш, на някое погребение да отидеш – и като се огледаш, че си извън “кръга”, да се прекръстиш три пъти за благодарност, че Бог се е смилил над теб (и този път), па да си плювнеш и у пазвата, за всеки случай.

С нас на тази екскурзия е приятелката на Ванеса – Мария. Родителите ѝ в момента са на посещение при близките си в Сърбия, та ние сегиз-тогиз помагаме с каквото можем – сутрин ги карам двете на училище, вечер пък Даниела ги прибира, водим ги по разни техни училищни мероприятия и т.н. Вчера ги взехме още по обяд – не изкараха целия учебен ден, калпазанките. Ванеса даже имаше да предава някакъв писмен доклад, който буквално си довърши в колата, докато пътувахме – уж тя щеше да кара на идване, че да се упражнява в шофьорлъка, но приключването на домашното ѝ в движение отне тази възможност. Че не само това, ами то трябваше и да се предаде в краен възможен срок до 15:30. За целта се отбихме в една закусвалня на американския хранително-вкусов магнат и палячо Роналд Макдоналд, където има свободен достъп до Интернет и електрически контакти за подвижната електронна техника, която се нуждае от презареждане на батериите си. Между другото, в името на статистиката, за илюстрация и в подкрепа на думите ми, въпросният създател на ресторантите за бързо хранене, смятан за бащицата на хамбургерите разполага с налични 36538 дюкяна (като количеството им расте почти ежечасно). “Капаните” му са разхвърляни в 119 страни по света и ката ден обслужват по 68 милиона консуматори и вероятно потенциални клиенти на здравните заведения (предвид факта, че храната в тези закусвални не се слави със своята изключителна здравословност). В последния момент на Ванеса лаптопът ѝ умря в ръцете и тя не успя да си изпрати “творбата” на учителя с любов. Обаче в закусвалнята седнахме до един такъв свободен и обществен контакт, та няколко минути по-късно всичко беше изпълнено до последния препинателен знак. След като приключихме успешно с всички служебни обязаности и училищни задължения, продължихме пътуването и след още час и нещо пристигнахме на целта.

Нанесохме си багажа, напълнихме хладилника така, сякаш няма да стоим само 2-3 дни тук, ами ще годинясваме и през това време се очаква да настъпи световен глад, придружен със и предизвикан от съвеЦка окупация, подобна на Ленинградската обсада. А да не забравяме, че по път за насам се отбихме и през гръцката бакалница в Бризбън, където за буците сирене, питите кашкавал, кори за баница и най-вече за слънчогледовите семки на Даниелчето, на касата ѝ оставихме сума, точно равняваща се на един месечен доход на средностатистически български пенсионер. Та освен ежедневните провизии, необходими за оцеляването ни по време на нашия престой, сега мъкнем и всички продукти, които си накупихме за домашна употреба. Снощи, малко преди да сложим софрата и да ни започне вечеринката, аз отделих още 2 часа на моята петролна рафинерия – едни тръби ме мъчат и не мога да ги прекарам по трасето, което съм им задал, та сума време се пинкях с тях, дорде на края ги уйдурдисам да минат баш от там, за където съм ги насочил.

Вчера се отбихме и през още едно място – Неничко ми беше препоръчал едни дюкян, в който майсторите се занимават с всякакви автомобилни изпускателни системи – ауспуси, гърнета, катализатори и т.н. Исках да ми дадат цена за подмяна на тръбите в моята кола, че да я направим малко по-мощна и да гърми по пътя, а не само да ми свисти и пръхти удушена, като някой недоскопен кон. Онези се произнесоха мъдро с $950 масраф, който с много мъки и усилия успяхме да намалим на $850. Другата седмица вероятно и с тази задача ще се занимавам, но сега имам други мисли в съзнанието си – нека първо да ми отлежи идеята в главата, пък тогава ще решавам какво да правя.

След малко излизаме и хукваме по магазините – в този район има концентрация на разни търговски вериги от рода на небезизвестните нашенски “Мания”, от които ние много успешно пазаруваме всякакви стоки от първа необходимост, само че на втора употреба. От подобни тържища се обзаведохме с обувки и якета за предстоящата ни люта зима в България – аз мога и ски даже да си купя от тук, хем на безценица; такива комплекти с автоматите се харчат за по $20-$50 – световноизвестни марки с емблемите на “Salomon”, “Fisher”, “Atomic”, “Elan”, “Rossignol” и всякакви други чудесии, производство на ювелирни фирми в бранша, на които само подир вида от снимките подсмърчахме като хлапаци и си мечтаехме да притежаваме, докато се пързаляхме с престижните за онова време чепеларски “Пампоровки”, както им викахме тогава. Обаче пък не знам колко радушно биха ме посрещнали стюардесите на самолета, повлякъл тези таборки от края на света, та може и да се въздържа от подобни безразсъдни покупки; поне за сега, защото все още не съм твърде убеден в противното и трескаво мисля по въпроса…

05.09.2016 – Макар и отдавна вече да сме се завърнали от кратката ни почивка, аз едва днес смогнах да освободя някоя и друга минута за опресняване на знанията и материала около нашето настоящо житие-битие и дори да засегна част от още по-неясното ни бъдеще (ако разбира се останат свободни минути от плътно задръстения ми график). Миналата седмица беше доста напрегната в служебен и учебен план, заради което не успях да поддържам писмената си форма на дружелюбно общуване със света. Днес обаче съм малко по-айляк, та ще гледам да наваксам пропуснатото в следващите няколко часа – до където стигна, до там ще е. Току-що си дойдохме с Ванеса от училище – Даниела е на работа до 21:00, което пък е логична предпоставка за настъпването на известна тишина и спокойствие под купола на домашния цирк, а на всичкото отгоре аз през деня си свърших работата и така вечерта ми се оказа напълно свободна.

Единственото, което забравих да спомена в онзиденшното си комюнике, което предадох директно от “почивната станция” на МНЗ (образно казано…) беше факта, че предната седмица водихме дечурлигата на една кратка дневна екскурзия до Byron Bay – градът с големия морски фар на баира, за който съм сигурен, че още си спомняте от времето, когато ви водих по тези далечни земи и вилаети. Ванеса трябваше да кара моята кола, а понеже се събраха по-голяма тумба младежи и девойки, та ходихме с двете налични превозни средства. Съставна част от нашия екипаж беше и момъкът на малката ни пораснала мома, а пък Даниела беше натоварила Мария с нейният + една друга тяхна обща приятелка, която се влачи подире им като сухиндолски свидетел (защото отделен момък към нея не беше зачислен).

Сутринта тръгнахме сравнително рано и пристигнахме доста преди обяд. Разтоварихме малките душевадци в подножието на хълма и ги натирихме с по една малка раничка нагоре да го катерят пеш, а ние с Дани заминахме по нашите пешеходни разходки в коренно противоположно направление. Специално този град сме го посещавали и обикаляли доволно много пъти, по най-различни поводи и ако човек не ходи из многобройните му кръчми, не пуши марихуана, не се боцка с морфин и принципно не употребява хашиш, то просто там няма какво толкова да прави – особено пък малко по-смислено и не чак така криминално ангажирано. Градецът има сравнително лошата слава като свърталище на некъпани от седмици и месеци хипита, наркомани и всякаква друга безработна измет на обществото и безпризорна сган, но пък погледнато от друг ъгъл, в същото време последният изпъква и със своя характерен облик на приятно крайморско сборище от най-шарен десен; в числото попадат и заобикалящите го райони в околовръст. За това ние изпътувахме още десетина километра в южна посока, където също има едно такова подобно селище, разположено по протежение на бреговата ивица, но пък много по-спокойно откъм младежка врява и значително по-малко по площ и брой на населението (нещо като нашенското с. Варвара, ама сравнено със своята тишина и скука от 60-те години на миналия век, а не както се развива с бясна скорост в днешните модерни времена). Оставихме колата на селския мегдан и от там поехме по една крайбрежна пътека, по която много добре се разходихме в продължение на близо 2-3 часа с връщането ни назад. Естествено до това време Даниелчето обезумя от глад, ожадня, измори се, а пък то си беше и баш обед. Аз тайничко се надявах, че ще си спестим обяда (както и масрафите подире му) и така няма да си възвърнем таман изгорените от разходката калории, но предложението ми бе отхвърлено отривисто, съпроводено с негодувание, закани, ръкомахания, размятване на пръсти и други нервни жестикулации – досущ като на дебатите в Народното събрание. С консенсус или без, поехме обратния път към селото, където трябваше да търсим нещо за проклетото ни ядене и засищане на животинския глад. Аз по принцип много неохотно подхождам към подобни прояви и стремежи, защото по тези заведения обикновено няма подходящи храни за моя вкус – Даниелчето поминава много добре с някоя рибка, но аз вечно търся моите кебапчета или кюфтета, прекрасно знаейки, че такива няма и макар да хапвам по нещо, колкото да не се мина, нормално в къщи се прибирам гладен.

Него ден не ми беше много-много до ядене, защото предната вечер похапнахме повечко – но след освежаващата разходка на мен също взеха да ми се привиждат в представите на съзнанието всякакви блюда и вкусотии. Решихме специално аз да мина по-изтънко, с няколко пържени картофа за мезе и една бира за покарване на сухия залък. Намерихме едно много уютно капанче, баш на пътя – а хората вътре, от любезни по-любезни и готвят всичко (е, само дето без нашенската скара, за която вече повдигнах въпроса, но пък и такива са условията на емиграцията – не може всичките добрини да се съберат на едно място). За полагане началото на нашия гала-обяд с Даниелчето се почерпихме по една бира – като награда за добрия пешеходен туризъм, с който се справихме блестящо. После си поръчахме и храната – нейната риба вече беше в тигана, докато аз продължавах да се чудя какво да избера от дългия списък на менюто: ама хем да не се мина с много пари, хем да изляза от там с подут от плюскане тумбак, хем пък и да не е с нещо от немай къде, ами от рода на гюзлемите съгласно моя извратен вкус.

Докато си давах заръката на жената зад тезгяха, де на шега, де на полуистина я попитах дали тези момци зад гърба ѝ в кухнята не могат да пържат яйца, че да извъртят едни набързо и да ги пльоснат връз мизерната ми порция с пържените картофки, белким ги облажат малко. Оная кака обаче рече: “На драго сърце!” и потъна сред купчините от баки, наредени по готварските им печки. След малко излезе от там и се провикна: “Колко?” (демек: “На колко нещастни кокошки ще изядеш яйцата, ти гражданино днес, като ги лишиш завинаги от поколението им, нещастен месояднико?”, да речем…). Мен ме досрамя да ѝ поръчам пред всички посетители една кора, та от скромност и с подчертано неудобство, че вероятно съм им създал някакви трудности ѝ смотолевих – само две, като повдигнах двете си пръстчета на ръката в ей тоя знак: “V”, надявайки се, че онова шиле зад шубера ще разбере 5 парчета. Само че какво ти разбира от римско четмо и писмо една австралийска пуйка, задръстена с невежество до козирката? - добре пак, че моята мисъл работи със светкавична скорост, що се отнася до любими ястия и особено пък за яйца. Само миг след това поправих количеството на три, а докато вече плащах, поръчката ми окончателно се закръгли на всичко броя четири. Тутакси и аз огладнях, точно както Даниелчето – неимоверно свирепо и неконтролируемо до степен на разтреперване, само при мисълта за предстоящото блюдо, което аз толкова много обичам още от своята най-нежна и крехка младост. Навремето така си пържех картофи - в мрежичката на майка и в онази чугунената тенджерка от баба Фанче. Ако последната е все още на лице, продължава да бъде в кухненската ви употреба и не сте я изхвърлили случайно, то много вероятно е годините ѝ да са близки до вашата почтена трета възраст. А пък завършека и кулминацията на самото ястие, за което ми дойде на ума и стана реч съвсем спонтанно, е чукването на няколко яйца върху картофите, докато се пържат в горещото олио – малко преди да излязат готови за оцеждане и непосредствено сервиране в чинията. Яйчицата се разливат в хаотичен вид по горния им слой и като цяло това става едно малко вълшебство – при пълно отсъствие на мазнини и никаква наличност на холестерол; заредено само с полезни витамини и изобилие от антиоксиданти.

Така вече, прехвърляйки в съзнанието си спомените за описаната по-горе храна още от времето на ученическите ми и студентски години, когато правех първите си плахи стъпки в кухнята и въобще в кулинарното изкуство, аз триумфално се завърнах на масата при Даниела с още две бири – за поливане на случая и по-скоро на случайността. Веднага обаче се разтревожих много осезателно, защото от прекалено силното ми вълнение, аз всъщност забравих да кажа на майсторите как да ми изпържат яйцата – исках ги почти рохки, в изпълнение “на очи”, а не сплескани от двете си страни и изпечени на трици, както ги продават като една от основните съставни части на бургерите. А пък от подобни изпълнения на уж големи майстори-готвачи имам много неприятни мемоарни проблясъци от един фрапиращ случай, разиграл се в с. Влас – Слънчевбрягска околия (между другото, тая по принцип чужда дума “бургер” съм я срещал написана и като “бюргер”, произлизащо от немския Bьrger, както и под формата на хАмериканския бъргер - така че не бързайте с упреците си към нескопосания ми правопис: това все още не означава неграмотност – нъл’ тъй ся)...

Когато през 2014 ходихме на посещение при братовчедите, на следващия ден разходката ни мина и покрай величествените владения на нашите знатни велможи и първенци, измежду класата на властимащите за момента парвенюта. Понеже времето тогава също съвпадна с обедното разписание на стомашно-чревния ни тракт, та седнахме с Адо в едно заведение, където пък Мишо беше в момента на смяна – разгеле да се видим и с него още веднъж, преди да си тръгнем за Габрово. Ресторантът всъщност беше някакъв китайски, пълен с разни техни азиатски специалитети, но наред с това готвеха и нормална храна за ненормалници като мен. Понеже ми беше омръзнало от меса и скари, та рекох да го ударя малко на по-лека храна – поръчах си порция яйца и още нещо, което вече съм забравил, но пък за разглежданата случка по-важният елемент си остават яйчицата. Пихме каквото пихме мастики, бири и обедни аперитиви – дойде ред и да заяждаме. Пристига моето блюдо – а аз през това време точа зъби, че ще хапна нещо светско, дето да ми прилича на ранга; стига вече с тез просташки кебапчета и кюфтета. Олеле-е, какво да видя тутакси, побратими мои и посестрими общи, та чак наши? - чинията ми пълна, действително с пържени яйца, на които обаче аз съвсем не им виждам очите! А пък онзи немокаянин в кухнята, като ги пържил на ламарината от едната страна, че след това ги обърнал и от другата, откъм жълтъка – че да ожари и него, калмукът му с калмук. Направил ги беше на трици – не се ядат, башка дето ги готвил и без нито грам мазнина, че за по-здравословно уж. Пишман станах трижди тогава, че не си поръчах някакво кашкавалче “пане” или дори един обикновен миш-маш. С тези яйца бях направо сразен - които си изядох без остатък, разбира се, като един прилежен клиент, но все пак хич не бях щастлив от несполучливия си избор. Както и да е – вмъкнах този мимолетен спомен не само за да разширя разказа си, ами и за да дам пояснение – защо, аджеба толкова много се развълнувах онзи ден, когато направих подобната си плаха поръчка. За корекциите ѝ обаче беше вече твърде късно и аз реших да не правя повече панаири из кръчмето, че да не ни и изгонят на края – хем жадни, хем пък и все още гладни.

Идва най-после и часът на истината (“the moment of truth”, като се изразяват коренните жители, но не аборигените) – Даниелчето получава една огромна порция с някаква морска риба (е, естествено че ще е морска – амчи няма да ѝ дадат някоя сухопътна, я; или пък въздухоплавателна…), от която на нея ѝ се разтракват зъбите (защото пък тя и пари, на всичкото отгоре – свалят я директно от огъня и последната пристига още докато цвърчи; рибата, бре! – не Даниела). Всичко това гарнирано фамозно с шепа бурени и зарзавати, учудващо добре подправени със сол, шарлан и други подобни медикаменти + задължителните за подобни случаи пържени картофки (е, вярно че не бяха Смоленски, не дори и Самоковски - но пък и тези хич не бяха лоши; ни на първоначален вид, нито на последващ вкус и опитня).

Звезден миг по-късно пристигат и моите специални поръчки – едно войнишко канче със същите “пражени” картофи и въпросните, станали вече кумирни яйца на очи. Значи в момента, в който си погледнах в чинията (защото отначало не смеех да надзърна, да не би нещо да се разочаровам и да ми мине гладът…) и очите ми се просълзиха от умиление. Така не бях виждал да се сервират яйца, надиплени едно подир друго в най-строг шпалир като гънки на японско ветрило или като салфетки пред женска тоалетна; жълтъците им жълти отгоре, та чак оранжеви – удрят на портокал. Макар че на размер бяха малко врабчови (точно тук съжалих, че не си поръчах 6 или направо 8 броя…), изяществото на вида им в чинията у мен предизвика трогателна възхита и внезапен порив на ищах да ги погълна барабар с порцелановата паничка. Че ми ги поръсили хорицата и с малко магданозец – абе, за 25 години доброволно изгнание в тая държава и ако не броя посещенията си в македонския ресторант (възлизащи едва около броя на пръстите само по едната ми ръка…), това може би беше единственият случай, в който аз просто нямах никакви забележки към храната, която си изядох с такава огромна сладост и подчертана лакомия (граничеща със свинската и много приличаща на нея). На излизане нарочно подметнах на домакинята, че следващият път ще си поръчам цял тиган с яйца и обещах, че един ден ние определено ще се върнем в тяхното заведение за повторен опит с вкусните им блюда, а може да доведем и приятели с нас. След всичко казано до тук, в заключение само ще натъртя, че това беше доста щастлив миг от моя живот – “един хубав ден за българската емиграция…” (вместо Демокрация), както аз често перифразирам крилатия израз на Александър Йорданов още от времето на тогава зараждащият се, но пък станал вече напоследък и нескончаем “преход” – от капитализъм, към капитализъм (само дето малко опорочен, ама нейсе)…

Вероятно доста време и енергия отделих на тази наша малка екскурзия, но понеже аз много обичам да пиша, а пък знам, че вие много обичате да слушате и да четете моите преразкази, за това си позволих известно отклонение от основната тема, за началото на която аз изобщо не си спомням вече. А, да – почнах от там, че всъщност трябваше да направя една много по-плавна литературна трансформация между отделните епизоди, така както те следват съгласно хронологическия си ред, но пък изедин път в акъла ми изплува този полузабавен сюжет, за който ми се искаше да спомена и чрез който да ви направя съпричастни на моите дълбоко душевни емоции, споделени тук с нескрита любов и известна доза носталгия.

Така, след направеният вече увод и краткото ми отклонение, време е да се повърна на предишната си алинея – просто миг, преди всички да излезем за нашата опознавателна разходка, имаща чисто търговски и съвсем строго комерсиален характер. Денят е петък, датата – каквато се е падала тогава, съгласно календара (но пък и не по-късно от края на миналия вече месец Август) – товарим се в колата и хукваме по магазини и дюкяни. Ние сме си тримата + приятелката на Ванеса – сръбкинята Мария. Аз специално, подтикван от чисто националистични и патриотични чувства, отначало не исках детето ни да има чак такава близост с враждебни сръбски елементи. Но пък нали “времената, Санчо, се менят…”, ако въобще това са думите на Дон Кихота, за когото споменавам вече втори път в настоящия си материал. С други думи: момичето е харно, родителите му – също. Те двечките си имат някакво ученическо приятелство и взаимна дружба, ходят заедно на народни танци (абе, народни-народни - ама колкото и да са народни, пак си остават техни сръбски; не са си дип нашенски, баш български…). Както и да е – достатъчно е всичките да знаят, как навремето сме им драли сръбските задници, та да ни имат уважението в днешните, малко по-нови дни. Мометата си търсят роклички за абитуриентския бал, който вече е определен за 18 Февруари 2017 - ний пък с бабичката обикаляме за пуловерчета, антерии, калцуни и навуща за зимъска по Българско.

Под този общ знаменател премина почти целият ни ден, кажи-речи до вечерта. Завърнахме се в комплекса с доста разнородна, но най-вече много евтина и качествена стока: чисто нови скиорски шушлекови якета, топли грейки, вълнени жилетки и бархетни камизолки; а гащичките от тензух – те са си башка. Интересното най-много от всичко беше, че него ден (как пък баш така се случи?...), от мъжката конфекция изобщо никакъв артикул не бяха пуснали из дюкяните; подобно на израза: “Нямаше бе, Ваче – цялата Виена кръстосах и нищо мъжко не открих за теб!”…

11.09.2016 – Не бива да се стряскате от датата – все пак последната остава единствен показател за това, колко много съм бил зает през останалото време, поради което пък не съм успял да си довърша мисълта още онзи ден. Днес е неделя – денят се намира в сравнително ранната си утрин (07:15) и докато останалите обитатели на дома продължават упорито да се въргалят из постелите, през настъпилото временно затишие аз ще придвижа разказа си с един епизод напред. За да спазя поредността на факти и събития, за кратко ще се върна на почивката ни отпреди две седмици, за която вече ние почти забравихме и едва ли не започнахме да се гласим за следващата.

Както вече разбрахте, петъчният ни ден изцяло бе погълнат от търговски страсти, които резултираха в реализацията на няколко ценни покупки – предимно стоки от дамската модна номенклатура на готовата ѝ конфекция. Вечерта в мотела си направихме едно прилично тържество и набелязахме плановете за следващия ден – събота. Той беше определен за едно кратко пътуване до вече добре известното на всички курортно селище Noosa. С пристигането в града, ние отново направихме своето официално посещение на една дълга серия от подобни бутикови “музеи” и търговски комплекси, от където всеки повлече по някакъв експонат за спомен. На няколко места по пътя се отбихме и през едни локални гаражни разпродажби, от които също излязохме с по някоя дрипа и парцал. След като приключихме с пазара (по простата причина, че дюкяните вече затвориха по пладне – в противен случай търговските ни набези сигурно щяха да продължат чак до вечерта…), разделихме се на две групи – старческа и младежка, всяка от които пое по пътя да преследва собствените си интереси и мераци. Мометата се втурнаха да разглеждат лъскавите витрини на скъпите магазини, докато ние с Даниела се отправихме на нашата любима пешеходна променада през гората и покрай сипеите над океана. Ама този път оставих колата още долу из улиците на градчето, при което разстоянието ни се увеличи с допълнителни 3 км в двете посоки. В самата разходка усвоихме близо 2-3 часа и надвечер се прибрахме каталясали от умора. Денят беше слънчев и приятен, почти без вятър, но пък сравнително прохладен, с което създаде прекрасни условия за продължителен вървеж, без в упражненията си да пролеем и една капчица пот дори. Така или иначе, чрез физическото натоварване на схванатите от застоелия ни и уседнал начин на живот, който водим като паразити, нашите ставни връзки получиха своето доволно раздвижване и обилно смазване, а след горещата баня и ободряващото кафе бяхме като чисто нови. Силите ни обаче стигаха едва да се доберем до софрата без никаква друга, излишна крачка в повече - защото пък следващата, която направихме след кратката ни вечеринка беше директно към кревата.

В неделя трябваше вече да си изнасяме дисагите и до 10:00 да сме напуснали нашето временно мотелско жилище. Събрахме набързо багажа и поехме по страничните пътища към дома. За да не е прибирането ни пък и съвсем директно, както обикновено ние се отклонихме от главното и по-натоварено шосе, за да минем през едни много красиви селища, разположени по хълмистата част на района. От там се разкриват невероятни гледки надолу към низината, на фона на безбрежния океан в далечината. По тези сокаци убихме още няколко часа, направихме поредното си посещение на местните битаци и селски сергии, хапнахме по една баничка на крак, колкото да не измрем по пътя от глад и полека-лека започна придвижването ни към къщи. Когато се намираме в тази част на щата, ние винаги предприемаме пътуване по вътрешните пътища, които хем на са така натоварени, към пък са и много живописни; без да отчитаме, че последните се явяват почти двойно по-дълги – в последно време обаче бензинът е евтин, цената на който падна под долар за литър. Така че в случая факторът икономии на средства от гориво не беше твърде актуален за нас. Привечер се прибрахме – оставихме Мария у тях, а малко след това вече и ние се завърнахме в домашното си огнище. Последваха задължителните формалности по разпределяне на багажа, пране, разхвърляне на хранителни остатъците по рафтовете на хладилника и все такива домашни дейности - къде пряко, къде косвено свързани с домакинството.

От понеделник ежедневието ни подкара с обичайния си ритъм – и както ни е понесло от тогава, та така ни носи и съвсем до днес. Ванеса имаше разни ангажименти в училище, изпити, музикални продукции и т.н., на които се представи блестящо. Даниела ходи редовно на работа – даже толкова редовно, че напоследък нещо взе да ѝ дотяга; тя миличката, не е свикнала с петдневната работна седмица и с чак толкова честите си редовни смени. Все гледа да ги разрежда и съкращава доколкото може и винаги, когато ѝ е възможно, а аз продължавам да се занимавам с петролната рафинерия на моя човек. Отделните модули вече са почти готови, но сега предстои свързването им с тръби – а те са разхвърляни по цялата инсталация като някаква напълно безразборна паяжина и ще има баят зор да видя, дорде накарам всяка една да се наеши със съответния си фланец, заела своето отредено място, съгласно първоначално зададените технологични и химични процеси.

С Неничко се чуваме редовно, почти всеки ден – добре е и работи усилено. Но той също най-много се радва, когато му се случва да не е много зает или когато пък хептен нищо не прави - тогава ми изпраща снимки от строителния им обект – нещо огромно, неописуемо по размерите и капацитета си на производителност, специално в газодобивната индустрия. Снощи каза, че днес пак щели да ходят за риба с някакъв негов тамошен колега – нали в неделните дни ги разпускат, та само се чудят как по-добре да си уплътнят времето. Онзи ден с приятеля си купили и някаква евтина орташка джипка, с която да се движат нагоре-надолу из дивочта. Предната им кола не сторила много, та я продали набързо, за да се отърват от нея.

Аз пък вчера цяла сутрин се разправях с моята кола. Още като се прибирахме от почивката усетих, че воланът ѝ някак си много странно ми играе в ръцете – подчертано при ниска скорост на движение, но при по-бързо каране сякаш не се забелязваше чак толкова остро. Даже самата Ванеса разбра, че когато тя кара колата, на последната нещо не ѝ е съвсем наред (демек, на колата – не на Ванеса). Реших да я заведа в някоя гумаджийница (колата бре, не детето…) – съмнявах се, че съм изтърсил по пътя някоя тежест от баланса на колелетата и само смятах да помоля момчетата да ги балансират наново (защото пък на пръв поглед в грайфера на гумите по моему имаше още доста “хляб” – бяха далеч от състоянието си на галош). Обаче майсторите щом сложиха колелетата на машината и те почнаха да бият като пъпеш – получило се беше някакво вътрешно разкъсване и единият слой на гумата се бе отлепил от другия, но без да спада налягането в нея (е, в едното търкало имаше забити и два пирона, но аз тях си ги знаех и от време на време го надувах малко повечко, че да държи по-дълго време). Стана ясно, че ще слагаме две нови гуми отпред, за да се реши проблема кардинално. Намери ми човека един сравнително евтин чифт, намали им цената от $175 парчето на $145 и аз останах много доволен, че ще помина с масраф под триста долара.

Докато колата беше вдигната на установката, аз я огледах отдолу за запознаване с нейните потайности и скритите ѝ черти в характера. Кога поглеждам и към задните гуми обаче, какво да видя? – от вътрешната им страна бяха изтрити амен-амен до плата. Всъщност, в по-модерните екземпляри оплетката е направена от тел, но това нямаше особено отношение към новия кидйр (по смисъла на дефект), който чрез любопитството си открих съвсем случайно. Тутакси стана ясно, че задните крачета на колата също ще ги обуваме с нови кецове и гуминетки. Само че в момента това бяха последните им три гуми и в сервиза нямаха четвърта, за да натаманят чифтовете. Уговорката ни остана за понеделник – ще имат нова доставка, от която ще заделят две парчета и за мен. До тук, отлично – даже много добре, както казваше фатмакът в казармата…

От задницата на колата, моята инспекцията под микроскоп продължава и мърдам към предницата ѝ – там пък ново “двайсе” ми изскача пред очите. Движението на носачите се осигурява от едни гумено-метални втулки, но в задния си край за лагер се ползва подобен тампон, но много по-масивен (а както се оказа впоследствие - и безумно скъп). На този опорен блок липсваха цели парчета от гумената му обвивка – че не само от лявата страна, ами и от дясната. Какъв зор бяха видели не знам, но аз не посмях да затварям “раната”, докато не е изчистена напълно. Хайде, ръси още $215 за двата блока + $80 масраф за труд. По този толкова благороден начин, след 4-часово висене в сервиза и 865 долара по-късно (с всичките гуми, включени в сметката), колата ми беше почти напълно готова (казвам почти, защото уговорката за преобуване на задните колелета остава в сила за утре, когато сутринта пък с това ще се разправям, преди срещата ми с боса). Това беше точно сумата, която щях да отделя за преработка на ауспуха – сега парите заминаха подир гуми и други, по-неотложни ремонти. В цялата тази какофонична канонада, не бива да пропускам и факта, че след като момчетата монтираха всичко до последното парче желязо и отделна шайба, от единия повдигач колата ми застана директно на другия в съседство – а именно, на стенда за регулиране геометрията на колелетата; естествено предни и задни. След подобни манипулации и интервенция по шарнири и носачи, подобен акт е винаги задължителен като закономерен завършек на цялостната ремонтно-сервизна програма.

Извършването на подобно упражнение ще бъде нужно и за колата на Даниела, защото аз за нея вече знам със сигурност – още продавачът ми обърна внимание на този проблем, отстраняването на който все отлагам откакто сме я купили. Може би другата събота ще отделя време и за това свое развлечение и толкова приятно занимание...

В петъка пък имах среща със стария си работодател, който много бавно започва да излиза от калта и да се отръсква от почти фаталните последици, в които го бяха забъркали други хора – уж негови бъдещи бизнес партньори. Те просто искаха да го смачкат и унищожат, след което да му отнемат клиентите и производството, на чиито действия той даде страшен отпор обаче. Намесиха се адвокати и от двете страни, но покрай тези действия той загуби доста средства и си нанесе тежки морални и финансови травми. Сега се опитва да пробие пазара в Америка, каквито намерения ние с него имахме още преди време, но за съжаление поради стеклите се обстоятелства не успяхме да осъществим тази идея заедно. Другата седмица той заминава на официална среща и преговори с потенциални инвеститори в страната на неограничените възможности, които ще разпалят фитилите на нови надежди и жажда за успех. По принцип този клон все още не е отрязан напълно, защото за сега аз само седя под дървото и гоня сянката му. Ако се наложи ще действам и в това направление – нека сме само живи и здрави.

Запознах ви със злободневките до този момент. След малко всички стават от сън и започва дрънкането на паници, купи и тигани. Обикновено всяка неделна сутрин Даниела прави палачинки на малкото, та покрай тях двете се облажавам и аз (който по принцип уж никога не закусвам, но пък пред вида на палачинките оставам слаб и без никаква душевна воля за здравословен глад, на какъвто сегиз-тогиз се подлагам; всъщност аз почти пред всяка манджа показвам своята безхарактерност и много лесно се огъвам пред изкушенията, подхвърлени ми от Лукавия)…

18.09.2016 – И днес е неделя, само че не в ранната ѝ сутрин, ами кажи-речи по средата на следобеда. Малкото си свирука нещо на пианото оттатък, нашата обща майка напред замина на работа за някаква нейна извънредна втора смяна и ще си дойде довечера чак след 22:00, а аз в оставащите часове на деня ще приключа с поредния си писмен монолог, за да отворя страницата на следващият. Най-вероятно това ще стане възможно едва към края на другата седмица, от четвъртък нататък, когато през почивните дни ние пак целокупно отиваме на краткосрочно екскурзионно летуване, отново из вилаетите на Sunshine Coast (нашенският Слънчев бряг, демек). Казвам целокупно, защото и сърбойката Мария ще бъде с нас, та да си правят компания двете с Ванеса. Очаква се по същото време в този район да пребивават и други техни общи приятелки от югославянската им банда, та те още от сега са почнали да се гласят кое как ще бъде, коя какво ще си облече и с какво ще се наконти. Ние пък от своя страна също няма да скучаем, защото ще си разнообразим престоя с родителите им. Снощи ходихме на гости у Мария, та се запознахме с хората – по-специално аз, защото Даниела вече ги познаваше покрай разните училищни мероприятия на децата и нескончаемите им обществени сбирки.

През изтеклата седмица не се случи нищо вълнуващо и трепетно, което да заслужава особено внимание. Аз бях много зает покрай проекта и най-вече с прокарването на тръбите, захранващи отделните му модулни елементи. Даже и напред имах да довършвам нещо, та се занимавах с тази служебна дейност, независимо че съгласно календара денят е определен като неделя, а Господ му е отредил да не се работи – частпромът обаче не търпи разточителни почивки и в името на неговия успех, почивни дни не се предвиждат. Навън е малко мочурливо – аз щях да събирам вършина и шума, че да ги натъпча в кофата за боклук. В резултат на миналоседмичната ни офанзива с Даниела из двора – акция по прочистването на дървета и храсти, сега буквално сме се заринали с всякакви клони и листа, които безмилостно сякохме и рязахме наред. Добре ама кофичката ни много бързо се запълни и повечето от боклуците останаха разпилени по плочника, но на няколко пъти боклукчийският камион на селсъвета ще ги отнесе към сметището. По време на чистката окълцах и асмите, които вече тръгнаха да се разлистват. Бучнах тук-таме и по някоя пръчица – белким се хване само някоя от тях, ако не всичките. Аз по принцип ги докарвам до едно дередже и те уж тръгват да се развиват, обаче после нещо им става, постепенно изсъхват една по една и на края умират - до сега нито една клечка не ми се е хванала, че да ѝ берем подир гроздето; отчаяна работа е това селското стопанство – почти толкова, колкото и животновъдството. Ако ни оставят да се прехранваме от посеви и земя – гладни ще измрем като пилци след епидемия на птичи грип.

Общо взето това ще бъде и краят на настоящото ми писмо, предвид липсата на повече и разнообразна информация. Аз по едно време мислех в своята творба да включа описанието и на следващата ни почивка - но прецених, че скоро не съм ви изпращал нищо, а пък обработката на разказа ми ще се разточи кой знае още колко време, след като се и завърнем благополучно идната неделя; както вече осезателно се забелязва, Октомври също взе да чука на вратата, след като Септември почти си отиде.

От утре възобновяваме редовните срещи с моя човек, защото миналата седмица поради високата си степен на заетост, с него се виждахме по-рядко. Аз когато имам достатъчен обем от работа, взаимните ни консултации не са ми от голяма нужда – ако има нещо дребно да уточним, чуваме се за кратко по телефоните и така от разстояние градим светлото си бъдеще. За сега официален офис не ни е нужен, освен ако тази дейност не се разшири повече и не заеме по-внушителни размери от гледна точка на личен състав и обслужващ персонал. По принцип основната част на инсталацията ще се изработи в Китай и ще пристигне до мястото на обекта в контейнери. Съгласно плана и разчетните документи, първото съоръжение ще се построи на около 30-40 км южно от Аделаида. Там плацът вече е изчистен, теренът му – подравнен и ние чакаме единствено инвестиционната инжекция от няколко заветни милиона, за да се даде ход на строежа. Ще има и доста голяма част от дребни елементи, които за известно време ще захранят с работа някоя местна тенекеджийска работилница, но идеята е всичко да пристигне на модули, които само да се съберат с болтове и гайки - та като се нахвърлят старите автомобилни гуми от единия край в гърлото на реактора, от другия му край да прокапе нафтата. А от там вече, наливаме в бидоните и хайде - за храна на трактори, комбайни и булдозери; дано…

Сега свършвам до тук – от все сърце ви желаем добър берекет и успешна подготовка на зимнинката: туршии, чушчици, зелки, зарзавати и т.н. (обаче от онези, парените червени капии, дето не са дори и блажни, спокойно може да се въздържите – наблягайте по-скоро на сините домати и чушките с хрян; те най-много вървят с греяната ракия). Хиляди целувки и най-сърдечни прегръдки: Дани, Ангел, Неси, Нени, Меган и малката Ейдън (ако въобще така се произнася на български името ѝ Aiden)… 


Тагове:   Австралия,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 232897
Постинги: 436
Коментари: 25
Гласове: 109
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930