Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2020 10:45 - Писмо No 88 (VII-IX.2017)
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 410 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Скъпи родители наши - мили бабо и дядо; драги ми приятели близки и още по-недраги неприятели далечни!

06.07.2017 – Ето, че и този път добре заплануваното начало на новото ми писмо не успя да се вмести измежду останалите мои служебни и обществено-семейни ангажименти. Правех сметка това да стане на почивката ни в Noosa, която както бързо започна, така и още по-мигновено свърши преди вече почти две седмици. Добре ама там програмата ни протече под съвсем други приоритети, благодарение на които аз така и не сварих да се добера до листа и молива. На тази кратка екскурзия с нас беше и приятелката на Ванеса – Мария. Както можеше да се очаква, на посещение при момите щяха да идват и техните ергени. Обаче от двамата само нашият момък довтаса още в събота, защото на другия младеж пък брат му не го пуснал да пътува толкова далече (става дума за приятеля на Мария). Така младежката им дружинка се оформи малко недъгава с отсъствието на четвъртият ѝ член, но това не им попречи да си изкарат добре и приятно. Вечерта закъсняха доста и Михайло (така пък се казва нашият пущ…) остана да спи на дивана в хола, с оглед децата да са заедно и на следващия ден. Ние с Даниела проведохме няколко изтощителни разходки из района – уж да загубим известно количество калории, но те колкото и много да се стопят през деня, вечерта само една единствена бира ги връща всичките на изходно положение; башка ордьоврите, мезетата, салатите и съпътстващите ги аперитиви преди сервирането на основните блюда.

За да бъда по-последователен в разказчето си обаче, сега аз трябва да го започна малко по-издалечко – например, няколко дни преди заминаването ни. По това време вече Ванеса беше излязла в дългата си зимна ваканция, а аз продължавах да действам по моите задачи с човека, за когото все още най-упорито и целенасочено работя и към днешна дата. За Даниела е излишно да споменавам – тя се е сраснала вече с работата си и независимо, че от време на време има известни служебни сътресения от най-различно естество (колкото да ѝ разнообразяват ежедневието и поразсейват скучните дни…), тя си е понесла кръста на професията и службата ѝ върви бодро и уставно. Междувременно, през една от миналите седмици изпратихме Ники и Диана за България, а с тях заминаха и известни малки армагани от наше име, с цел повишаване на жизненото ви равнище и вдигане летвата на пенсионерския стандарт за оцеляване в трудните икономически и политически времена, в които попаднахте без време и без никакво желание (пардон – не “попаднахте”, а ви вкараха; навряха ви насила, демек). Така дойде и въпросният петък, когато нахвърляхме торби, чанти и провизии в багажника на колата и още сутринта поехме към курортното селище Noosa. За да трупа повече учебни часове и да добива шофьорски знания и опит, Ванеса кара на отиване и след около 3 часа пътуване, всички пристигнахме за настаняването ни в комплекса. Понеже тръгнахме сравнително късно и след няколкото спирки по пътя, до това време вече беше настъпила средата на следобедния ден. Мина още половин час, докато си нанесем дисагите и заредим хладилника с храни и напитки – децата останаха в къщи, всяко едно поотделно да цъка съобщения на телефона си до “любимите”, докато ние с бабичката излязохме на разходка. Трябваше да купим нещо дребно, което използвахме за повод на нашия обход - така, тъпчейки по бетонните площадки на алеите и плочките на тротоарите навъртяхме километраж, равностоен на 3-часов пробег от някой Олимпийски маратонец. Прибрахме се с покупките чак по мръкнало и каталясали от изтощение – по това време на годината (зима…), мракът пада много рано и в 17:00 е вече почти тъмно. Малко след това си спретнахме вечеринката и се наредихме покрай софрата – нали ви казах аз, че за запазване на баланса в тялото, изразходените му калории винаги трябва да се възстановяват с нещо ободрително и по възможност питейно/питателно...

На другия ден (събота), този път само ние двамата с Даниела хукнахме по нашите бутици и тържища, докато малките момета си разнасяха задничетата цял ден из курорта, като по някое време пристигна и момъкът Михайло. Специално нашето пътешествие се извърши с помощта на колата, защото обиколката ни беше доста дълга за изхождане пеша, а пък и още ни боляха краката от разходката ни предната вечер. Обиколихме, кръстосвайки надлъж и нашир всички възможни долнопробни дюкяни, като от всяка сергия си тръгвахме с по някой ценен армаган. Вероятно си спомняте, че преди време в един от тези магазини си бях харесал едни джапанки. Тогава Даниелчето много сериозно се разфорсира и не рачи да ми ги купи, но когато онзи ден ги зърнах да прашасват в едно кьоше дори на същия рафт, както ги бях оставил аз, просто вече нямаше начин да си изляза от там без закупуването им. Търговската ни обиколка приключи в ранния следобед, когато и магазините затвориха окончателно за почивните дни. Ние се прибрахме със стоката – хапнахме набързо и пак излязохме; този път вече пешком. Направихме една дълга и ободрителна променада покрай бреговете на реката и морето, колкото да огладнеем отново и привечер се прибрахме. До това време и децата се бяха завърнали от почти целодневните си пътешествия - прегладнели като обезумели малки диви зверчета, та първо стъкнахме тяхната вечеря да мирясат. Аз носех скарата и пекох кюфтета, докато Даниела им прави салати, баници и разни други деликатеси – зер, нали е заради зетя, та наш’та вече и краката си ще изпокърши да му вдига и слага, да го еба у пора селски...

В неделя програмата на всички ни беше съвсем свободна и взаимно неангажираща. Младежите отново хукнаха по техните нескончаеми разходки, докато ние с Дани се отправихме на нашата, станала вече традиционна екскурзия по пътеката, която много живописно се извива покрай очертанията на крайбрежието и отвесните скали над океана. И уж уговорката ни беше този път да не се впускаме в излишни странични лъчове и горски алеи, но стана така, че докато се завърнем следобеда в къщи, отчетохме положителни резултати от извървяването на 13-километрово трасе по пътечките на горската дъбрава. За дължината на разстоянието съм съвсем сигурен, защото този маршрут е обозначен много добре със съответната дистанция между отделните му точки – за мен остана само да събера числата и да им туря знака за равенство. Разбира се и времето за покриване на целия път беше около 3-4 часа, така че докато се завърнем грохнали до мотела, на края през последните метри преди вратата едвам си тътрехме нозете – голяма обиколка си направихме пак, доволен останах (специално в щастието на Даниелчето не бях много убеден, но все пак тя безропотно покри и този норматив за пешеходен туризъм). За повторно излизане обаче следобеда не можеше и дума да се отваря повече – то и без друго времето напредна доста; освен всичко останало, дните се улучиха необичайно топли и слънчеви – сякаш не беше зима, ами късна пролет или ранно лято, ако това е някакъв критерий за сравнение на земния ни климат с рая на небето. Слънцето печеше ярко, та и поизгоряхме даже малко. Надвечер Михайло си тръгна, че на другия ден трябваше да започне учебните си занимания в Университета, а ние се отдадохме на мързел и лентяйство, та така в безтегловност откарахме чак до вечерта.

В понеделник вече трябваше да напускаме почивната станция и да се подготвяме за връщането ни обратно към дома. На много места по път спирахме за посещение на знайни и незнайни търговски обекти, от които почти нищо не си купихме (е, как нищо, бре? – ами моите прословути джапанки, дето толкова им се радвам! Даниела каза, че с тях приличам на малкият Мук от някаква едноименна приказка, която аз така и не съм чел в детството си, та не ми стана много ясно - за кого аджеба, става въпрос в конкретния случай, но определено това не се отнасяло за “Овчарчето Калитко”, чиято легенда пък знам почти наизуст със запетайките барабар; нищо чудно въпросният малък Мук да е някой партизанин, само че от Малоазиатски произход). В едно от многобройните курортни селища по трасето оставихме колата на паркинг и си направихме още една продължителна разходка покрай морето. Обядвахме в заведение, отново с купешка храна – този път манджата ми по-биваше за разлика от други подобни, когато от такива места обикновено съм си тръгвал гладен и недоволен, но пък определено с опразнена кесия в още по-празния си джоб. И след всичко през деня, до падането на вечерния мрак вече бяхме пристигнали в къщи.

Седмицата продължи от вторник нататък при обичайната си заетост и ежедневни задължения. В събота вечерта на гости ни бяха Дарина и родителите на Мария – изкарахме много весело. Иначе нищо друго съществено не се е случвало, което да заслужава внимание. През Септември имаме едно ходене и до Аделаида – то ще бъде точно седмица преди заминаването ни за почивката в Тайланд. Ванеса уж трябваше да участва там с танцовата трупа на сърбите (в Аделаида, бре – не на майната си у Тайланд чак), както отначало беше отправена официалната им покана. Ние решихме да отидем с нея – хем да я гледаме на концерта, хем пък да се видим и с нашите хора тъдява. Добре ама работата с представлението им междувременно нещо се разсъхнала и сега децата нямало да участват в това турне. Така или иначе обаче нашите резервации за самолетните билети и хотела си остават в сила и ние с Даниела ще прескочим за няколко дни да нагледаме тамошните си дружки и родственици. Повече подробности по темата очаквайте в следващото ми издание – а сега довиждане и до нови срещи, защото отивам да пълня тиквички с месо. Михайло ще ни бъде гостенин довечера, та ще го гощаваме с манджата на баба му Веска. Те с Ванеса напред излязоха по разходки, но ще се приберат за вечеря. Останалото – в сутрешния бюлетин; вечерният го приключвам за момента – ‘айде, лека…

23.07.2017 - В днешния неделен следобед реших да направя кратка ретроспекция на изминалите няколко седмици, през които нито аз седнах нещо да напиша, нито пък нещо важно се случи, че да му отделя по-особено писмено внимание. Дните се изнизват и стопяват застрашително бързо - сякаш мигновено, като че ли поливам ледени висулки с гореща вода от бойлера или пък пикая връз тях. Посрещнахме и изпратихме почти всички летни празници - първо беше Света Марина, после отбелязахме рождената дата на Васил Левски, както чествахме и Светият пророк Илия съвсем наскоро. Между другото, като правя асоциация с отбелязаните по-горе светли дати в календара, та се сетих и за наш Миро Американский - амчи то излезе, че той споделя същата рождена дата както великият Апостол на Свободата, а пък ние така и забравихме да го поздравим по този повод. С него се чухме предната седмица и доста си побъбрихме, но виж - за рождения му ден, хич даже не се бях сетил.

Бях споменал, че Неничко го грозеше опасността от съкращаване поради изчерпване на работата им в обекта. Не се минаха седмица-две на подобни опасения и той цъфна обратно в Бризбън. Имайки предвид обаче сравнително късната дата на днешната ми статия, това се случи вече доста отдавна. Междувременно неговият шеф го повикал да работи на старото му работно място, което също се намира сравнително далеч от цивилизацията на нормалните човеци, но все пак тая географска точка е само на 4 часа път с кола от тях, а не със самолет, както той пътуваше до сега. Така Нени онзи ден подписал разни предварителни договорни документи и сега всеки момент очаква да го мобилизират нататък. Условията на работа в тази фирма са по-олекотени и вече на всеки две седмици той ще си идва в отпуск. Ще работят на обекта по 14 дни без прекъсване, след което се прибират по домовете си за други 14. Този цикъл ще се повтаря в посочения режим, докато наемниците имат достатъчно дейност там - после се местят другаде, където всичко се повтаря на нова сметка.

Ванеса продължава да се занимава най-усилено и упорито с училищните си дела. Онзи ден тя пак донесе поредна грамота, по силата на която един от най-престижните и скъпи университети на Австралия (BOND University, Gold Coast) ѝ осигурява място за продължаване на образованието, като я субсидират с 50% от таксата за обучение. Добре ама техните такси възлизат по над 250-300 хиляди долара, така че нас тази помощ не ни устройва твърде благоприятно, пък била тя и само половината от иначе баснословната за мнозина сума. Отделен е и въпросът, че Ванеса изобщо не иска да учи там, а ще се запише в Бризбън, където се плащат значително по-ниски тарифи за академично образование. Ако успее да вземе и някаква стипендия, хептен добре ще стане - да видим какво ще направи на края, малко ѝ остана до заветния момент.

Даниела работи и само се чуди какви резервации да прави и къде да се завлече - преди малко се похвали, че запазила хотел в Париж за престоят ни от два дни там - баш на Лионската гара. Но това ще бъде чак през Май догодина, на път за България и преди да кацнем в София; предполагам, докато дойде това време аз много пъти има да се връщам на темата, за това сега ще я подмина по-приглушено и с известно безразличие, без да надувам излишно вувузелите и предварително да бием тъпана като на циганска сватба. Наред с всичко търсим и евтини самолетни билети, а пък какво ще става с работата ми до тогава - един Господ само знае. По принцип всички се надяваме изработката на инсталацията да започне час по-скоро, но това също стана доста разтегливо понятие. Стигне ли се до производство, моето присъствие на работната площадка ще бъде почти денонощно - а действието ще се развива в братска нам Китайска провинция, както вече това е известно на всеки от предишни мои изявления по темата. Самият аз не знам на къде ще задухат ветровете и какъв обрат ще вземат тези наши непредсказуеми от никой дейности.

Най-лошото от всичко обаче е, че напоследък съм много беден откъм информационен материал и буквално се чудя с какво да запълвам листите. Не ми се иска да ви пиша лишени от всякакъв смисъл глупости - ето, видяхте ли сега до къде ни докара тази модерна комуникационна система. Едно време разчитахте единствено на моите писмени излияния, чрез които да станете съпричастни на нашия живот в Австралия. А пък сега, както се чуваме, че и виждаме редовно почти всеки ден, вече няма място за изненади - научавате всичко, преди още то да се е случило; особено покрай Даниела, която хич не знае да пази тайна и направо си мре, дорде не се похвали на някого с нещо.

Напоследък привечер обикновено приключвам със служебната си дейност, та ми остава малко време и за разходки. Вчера и онзи ден обикалях квартала по час и половина. Днес Неси имаше урок по пиано и аз всеки път я оставям в дома на учителката. После си плюя на петите и хуквам по алеята покрай морето - не че тичам, защото това го мразя много още от казармата, но след като вървя доволно бързо по час и половина, докато трае урокът, в края на променадата съм вече мокър от пот и приятно изтощен от умора. Днешният ден беше прекрасен със слънчевото си и спокойно време, което ми даде добра възможност да проведа тези мои рутинни упражнения. Резултати от тях, разбира се нямам никакви – ни видими, нито пък невидими. Но поне раздвижването ми служи за някаква морална утеха, че не съм лежал, стоял или седял на едно място, ами все пак съм се движил и паралелно с това - изразходвал енергия и горил калории. Като се прибрах, ома’ах половин тава от снощната баница, с която гощавахме Михайло - след разходката им с Ванеса, момчето остана у нас и за вечеря, преди да си тръгне за вкъщи. Даниела им прави мусака, която беше превъзходна - почти като онази в стола на “Електроника”-та, че даже и заливката ѝ докара като готвачите там!...

През следващата седмица не очакваме да настъпят някакви драстични промени в установената вече семейна последователност. Аз завърших поредния етап на развитие от проекта, по който работим с моя шеф - от утре преминаваме към следващия ни обект, което ще ме поддържа зает за още едно известно време (по-скоро неизвестно...). Какво ще става после също не е много ясно - докато чакаме, ние действаме по всички фронтове и направления, пък каквото излезе ще е на края. Другата неделя ще бъдем по-ангажирани, отколкото тази - първо ще ходим с Ванеса до Университета, в който тя иска да учи, за да се запознаем с условията на прием, начин на обучение и т.н. После от там ще я водим на концерт, който децата от танцовата трупа ще изнасят пред публика - с това ще убием най-вероятно и остатъка от следобеда, защото обикновено тези сръбски тържества са свързани с допълнителни културно-масови мероприятия, хапване, сръбване и тем подобни развлечения. За по-нататък се въздържам да правя прогнози - като дойде, ще му мислим...

26.07.2017 – Използвам отдалата ми се поредна възможност за написването на няколко реда в спокойна и лишена от всякакви дразнители среда. Докато чакам Ванеса на паркинга пред едно училище, ще предам и поредният си репортаж. Тази вечер тя отново заема своята най-главна роля в някакви техни дебати - част от учебната им програма, където участва като член от оценяващата комисия; нещо като жури или съдия, ако това е по-правилния израз. Аз току до напред се занимавах с моите служебни дела, но в 17:00 вече трябваше да приключа, за да дойдем до тук. Мястото изобщо не е близо до дома, което пък дойде добре дошло за младата шофьорка - Неси кара колата на идване, като с връщането ни обратно в къщи ще закръгли още един учебен час, че и малко горница.

Новините ми напоследък са оскъдни, до степен на незначителност - сякаш никога не е имало чак такова затишие около нас или просто аз вече се изчерпах и изтощих от предаване на информация с педантичните си подробности; дано само това безветрие да не предвещава и някаква непредсказуема буря, което пък никак няма да бъде в унисон с нашите мераци и житейски намерения.

От днес Неничко отново се завърна в редовете на борбата и при синовете на работническата класа - през последните няколко дни събитията с неговата работа се развиха благоприятно за трудовата му ангажираност, след като шефовете от старата му служба го повикаха да се върне при тях. Така той експресно попълни необходимите документи по сключване на договора с фирмата-работодател, вчера мина успешно и през контролния медицински преглед, като от утре вече на нова сметка ще нагази в червената Австралийска кал на обекта. Той за себе си е доволен от тази развръзка, а за мен единственото съществено обстоятелство е да знам, че е здрав и щастлив - нищо друго вече не ме интересува от неговото житейско развитие; аз каквото можах направих за него, давах акъл и съвети, приказвах, поучавах го - нека сега Бог да му е на помощ от тук нататък. Не съм в състояние да му помогна с нищо, защото характерът на работата и дейностите ни са коренно различни. Той моят начин на препитание и житейско оцеляване не го харесва и дори ми се чуди как издържам по цял ден седнал на един стол; вероятно е право детето, но пък аз лично за себе си намирам голяма доза удовлетворение в това, което върша и по начина, по който го създавам – ама нали трябва да има всякакви хора по света; не можем всичките да сме все учени и академици - бачкаторите са еднакво нужни на тая грешна земя наша...

Даниелчето също се чувства много добре с нейната рутинна служебна дейност - в момента усвоява умения и добива повече компютърна грамотност, защото вече всички данни за отделния пациент минават през електронна обработка – история на заболяването, лекарски диагнози, медикаментозна програма; цялата информация влиза в компютъра - единственото, което последният все още не умее да прави е да взема кръв, да бие инжекции и да прави клизми (за шибания компютър говоря – не за самия болен). Само че както е тръгнало напоследък, може и до там да стигнат науките - заменят ли веднъж медицинския персонал с роботи и това ще сложи краят на професията им: нагъзваш се значи, пред един такъв роботизиран манипулатор – онзи те ръгва с дългия си шиш в анала и секретът ти тутакси е взет; аламинут, бако! Е, ние може и да не дочакаме тези светли дни на техническия прогрес, но пък иначе натам вървим - няма ‘лабаво.

Тези дни се отвори прекрасно време - през хладните зимни вечери и сутрини температурите падат до еднозначни показания на термометрите, но един път като се облещи слънцето и през по-голямата част на деня поддържа около 20°C-25°C. Растенията ми обаче ги налегна студа и вече нито нещо кълни, ни прораства из пръстта, нито пък се развива в някаква положителна посока. Явно напролет пак ще засявам свободните си площи по двора с нови селскостопански култури - за сега само лютите чушки държат на мразовития климат и магданоза, който е сравнително по-непретенциозен откъм застудяване и измръзване. Макар че от последния имаме 3-4 гнезда, потреблението ни специално на този вид бурен е толкова високо, че се налага и купуване на допълнителни количества от магазина. Отделно от прибавянето му към почти всички видове манджи и салати, Даниела се научи да пие и някаква отвара с магданоз плюс разни други корени, с която редовно се подмладява и още по-редовно отслабва. Само че аз най-редовно не намирам никаква промяна в нея - нито слабее, нито пък ми младее чак толкова много пред очите. Ванеса обаче вече се задава откъм ъгъла на сградата и аз приключвам с комюникето си до тук...

01.08.2017 – Скъпи татко наш и мили дядо! Нека е честит рождения ти ден – пожелаваме ти от все сърце изобилие от здраве и безкрайно дълголетие! Бъди жив и здрав, за да посрещаш още множество подобни празници – до тогава, до когато почнеш да ги забравяш колко много са били и да спреш вече да им следиш бройката; а от 100 нагоре ние ще им поемаме отчета! Днес приключих необичайно рано за деня със служебните си обязаности и преди да изляза на разтоварителна разходка реших да драсна някой и друг ред по повод на тържествения случай. Местните имат един много подходящ за събитието лаф, който казва: “Рождените дни са доста хубаво и полезно нещо за човека – колкото повече ги има, толкова по-дълго той живее”. Преводът е буквален, но пък горе-долу звучи в този смисъл и което твърдение е напълно вярно.

Извън днешната, макар и не съвсем кръгла годишнина, ние от своя страна нямаме нищо, с което да се похвалим – животът си тече и изтича като пепелта в пясъчен часовник; поне за сега работим, малкото учи и всички сме щастливи и доволни по свой собствен начин. Единственото събитие, наситено с повечко емоционалност е предстоящото ни пътуване до Аделаида, което е планирано за началото на Септември, а едва седмица по-късно след завръщането ни от там, поемаме към джунглите на Тайланд. Аз ще отделя особено внимание на тези две екскурзии и по-специално на втората, от която предполагам че ще се завърнем с интересен и вълнуващ пътепис, наред с множеството снимки, а вероятно дори и с някой макар и късометражен, но пък доста автентичен филм от вече добре познатия ви сериал на нашата семейна документалистика. Ама хайде, да не избързваме сега излишно с прогнозите, че нали видяхте социализмът до къде стигна с неговите насрещни планове и тригодишни петилетки. Така или иначе, в това издание ще отразявам събитията до последния възможен момент, непосредствено преди потеглянето ни нататък, а пък в следващия ми репортаж вече ще намерите подробности и за въпросната наша Азиатска авантюра, която ще се разиграе далеч извън пределите на Австралия, току над самия Екватор.

Пропуснах да отбележа, че преди седмица или две, в една съботна вечер наши гости бяха родителите на Мария – първо през нас мина майка ѝ, та да се видят нещо с Даниела. Добре ама те се курдисаха двете на винце и пред танура с блажните мезенца, а пък чика ти Жика през това време обикаля улицата пред тях като въртоглав (“устал йе испред кэчи”, според описанието на възлюбената му…) и ги чака да си дойдат, че да му отворят - защото пък нямал и ключ на всичкото отгоре, та да си влезе дома. Поседяхме малко сами, но скоро след това запалих колата и отидох да доведа и него, че беше срамота да стои човекът сам. Така съвсем инцидентно и неангажиращо с тези хора заформихме една чудна балканска софра, с много нашенска музика и останалите хранително-питейни подробности. Те са обявили сегашната си къща за продан, защото тя и без друго е прекалено голяма – намеренията им са да се преместят в по-малка веднага щом се отърват от тази. За целта вече са купили място с някаква съборетина, която впоследствие ще си префасонират по техен тертип и ще се местят да живеят там – също наблизо в квартала, през няколко улици само. Стана на дума, че имали една голяма маса с 8 стола за външно ползване, които не им трябвали повече, та ще ни ги харижат. Тези дни ще се организираме с транспортирането, а пък старата маса с пейките ще отиде на площадката в предния двор – просто за декорация, ако не за ползване по предназначение. Даниела от кога ѝ е взела мерника да я изхвърля – а че дъските ѝ не са удобни за продължително седене, в това две мнения по въпроса няма. Но на мен ми свиди да я нацепя и да я изгоря в оджака, защото пък е все още много здрава и изобщо не е изгнила от стоенето си на дъжда и слънцето за толкова много години вече - близо 10, ако не ме лъже паметта. На сърбите масата и столовете са също дървени, но частите им са монтирани в солидни метални рамки. Единственото, от което се нуждаят е едно щателно почистване на обелените петна с машинката и шкурка, след което да им ударя няколко слоя консервиращи течности и масла – ще станат като нови (един ден, че нещо баш сега хич не ми се занимава с тях)...

25.08.2017 – Пиша датата и ми идва да си посипя главата с пепел; не – в гореща жарава трябва да я заровя или с разтопено олово да я полея, заради тъй дългото ми и тягостно мълчание. А пък аз не съм и разбрал дори, как минаха повече от три недели след деня, в който за последен път изложих овчите си мисли в настоящият им писмен вид. Сега обаче каквото и да кажа вече, то ще прозвучи само като едно неловко оправдание, докато причини за това информационно затъмнение няма никакви или поне не така сериозни. Всичко това е плод на една неусетна надпревара с времето, което както всички тук сте забелязали, изтича като през пробитото дъно на цинкова кофа, в която навремето леличките по чистотата многократно изпираха парцала, докато всяко междучасие миеха подир нас мозайката на безкрайно дългите коридори в началното ни училище. Място за тревоги и вълнения няма, разбира се – напоследък, покрай училищните и любовни еуфории на Ванеса така ни е повлякла инерцията, та в един момент ще се окаже, че не можем да се спрем и дъх да си поемем. Сега всичко се върти около нея, около училищните ѝ ангажименти и дълбоко проницателни любови, които са я затресли откакто е срещнала този, вече толкова наш Михайло. На всичкото отгоре онзи ден тя започна и работа като обслужващ персонал в едно кафене на близкия търговски комплекс. В събота и неделя работи на пълните си смени от 09:00 до 16:00 и с неохота разбра, че паричките не идват само през тесния процеп на банкомата, ами последните трябвало и да се заработват. Спомням си, че така Неничко казваше, докато беше малък – таман бяхме пристигнали в Австралия и понеже той всичко, де що видеше по витрините искаше да му го купуваме, та ние винаги му казвахме, че нямаме парички. Как, вика, бе тате все нямаш пари? – отиваш, вика, ей там на оная будка, натискаш копчетата и парите ти се изсипват в шепата; беше едва само 6-годишен, миличкият ми татков той…

Мисълта ми беше, че увлечени в служебни ангажименти и гонитба на частно-собственическите си интереси, аз специално поизостанах малко с навременното подаване на информационния поток, с който бяхте свикнали сегиз-тогиз да ви захранвам и съответно радвам. Мозъкът ми работи единствено в посоката на проекта, по който работя и въобще не обръщам внимание на страничните явления и събития, които се въртят около мен – нито новините гледам и следя, нито се интересувам къде, кога и как ще ходим пак някъде; най-малкото пък заедно с кого. Ето, утре например сме щели да вървим на тържествен обяд в някакъв Бразилски ресторант, след което ще се включим в тържественото отбелязване на годежа и сватбата на Наталия – кака Вана и бат’ Бранко изведнъж се преквалифицираха в по-горен чин и станаха съответно баба и дядо. Че не само това, ами през Октомври или Ноември младоженците очакват и първата си рожба, което пък хептен ще ги заклейми като бабички и дядковци (не младите, бре – за Ваня и Бранко ви говоря) – ама нека да са живи и здрави, весели и щастливи; от съдбата си до сега никой не е избягал.

Независимо, че днес е петък и денят по принцип е работен, от своя страна нямам ангажименти с моя шеф – вместо това той ще участва в някаква делова среща с потенциални клиенти, докато аз през това време довърша нещо дребно по един възел, който да му покажа за анализ и разсъждения в понеделник. Това ми дава възможността да освободя час-два от моето иначе доста оскъдно време, за да обобщя случките от последните няколко седмици, преди да подготвя статията за печат и разпространение (демек, преди да ви изпратя писмото, казано на по-прост потребителски език).

Миналата събота през целия ден бяхме заедно с Нени – той си беше дошъл в отпуск за полагаемите му се две седмици и между другото намери някаква кола за купуване. Добре ама последната се оказа някъде навътре из кънтрито, на около 400 км от Бризбън и той щеше да ходи с Меган да я гледа. В това негово налудничаво начинание аз веднага видях възможност да си изкараме един прекрасен ден само двамата и му предложих да отидем с моята кола до там. Така идеята ми се прие радушно и още в 06:00 излязох от нас – след един час и 100 км пробег до тях, тръгнахме пък към въпросното малко градче. До там пътувахме други 4-5 часа, спирахме по пътя, ядохме и въобще поминахме един чудесен ден. С връщането ми вечерта до вкъщи навъртях 1000 км, но пък това беше едно от доста приятните ми преживелици, които не са тъй често явление в моя живот напоследък. Така или иначе колата не я харесахме и се отказахме от купуването ѝ, но пък през деня се повозихме на воля и до насита. Той онзи ден замина обратно на обекта, но макар и от там, по принцип с него поддържаме почти ежедневна връзка – все има за какво да си разменим по някоя и друга дума. Иначе работата му не е тежка и Нени е много доволен от всичко, което върши там - има много приятели сред колегите си и покрай тях се чувства щастлив.

Предния петък вечерта пък Янко ни беше на гости – по това време Валя все още беше в България и за да не скучае сам в тях като кукувица, та го поканихме на една дружеска вечеринка с преспиване. Хапнахме, сръбнахме и добре си поприказвахме – той ми донесе шофьорската книжка, както и семената за бурените на Даниела. Сега остава само да ги засадим и да почнем да косим ливадата: де джоджен, де пък магданозец, копърче или каквото там поникне из недрата земни и безплодни.

Денят започна вече да расте, времето се постопли и аз възобнових вечерните си променади из улиците на квартала. Блъскам пеш по един час, обаче някакви осезаеми резултати не се забелязват. Е, не дебелея повече, ама пък и не слабея; както пееше Тодор Колев в една своя великолепна песенчица за средната възраст: “София расте, расте но не старее - не старее, не старее, но и не младее…”, та и аз така (вероятно столицата, особено пък напоследък само малко отеснява, но това е лично мое виждане, с което не ангажирам никой от потърпевшите ѝ жители - пришълци или нейни коренни обитатели).

Даниела напред ходи на зъболекар, но вече се прибра. Аз своевременно се преместих на завет в механата, че тя не спира да бърбори и нарежда – не мога да си събера акъла от нея. Днес ѝ се пада почивен ден, та сме си заедно из лабиринтите на домашния кошер – малкото пък има изпит; после следобеда ще участва в един престижен фестивал с училищния джазов оркестър. Вечерта отива на репетиция по народни танци в сръбския клуб, а утре и в неделя пак ще бъде на работа. Текат последните ѝ учебни дни, през които напрежението е най-голямо – един път да завърши, че всички да мирясаме и да си отдъхнем. Така и не разбрахме ние от нейното учене – тя си прави и подготвя всичко сама, слава Богу. В това отношение хич не е като баща си – родителите ми да ме изпитват и да учат наравно с мен – какъв кошмар съм изживял, само аз си знам…

Аз явно, че и днес няма да завърша своето поредно послание – ще гледам това да стане непосредствено преди отпътуването ни за Аделаида; това е чак след седмица и половина, а почти веднага след нашето завръщане от там, помъкваме дисагите пък към Тайланд. До тогава ще сумирам последните за разглеждания период злободневки, обаче с тези наши непрекъснати разговори по Skype, много ми се объркват литературните наклонности – не помня вече ни какво съм казал, ни кое съм премълчал, че уж то да носи елемент на изненада и някаква временна наслада за душата болна…

02.09.2017 – Ето го и поредното ми обобщение на материала, преди да го отпечатам за стенвестника. Другата седмица по това време вече ще се намираме на територията на Аделаида, което пък ще постави началото на моето следващо послание към света и всички вас. Както разбирам от главния екскурзовод в лицето на Даниела – щели сме да тръгнем още в петък по някое следобедно време, с оглед да пристигнем там за вечерните тържества и последващите ги обществени мероприятия. Тъй като аз по принцип изобщо не надавам ухо и не участвам в дискусиите на предстоящите събития, пребиваването в тази част на света ще бъде своего рода изненада и за мен – така или иначе ще имаме възможност да се срещнем с близки приятели и да изкараме няколко по-безгрижни дни сред свои. Но за всичко това и подробностите от тази наша екскурзия ще научите едва в следващото ми писмо, което се каня за започна във въздуха и от седалката в самолета - още по пътя за нататък. Пътуването в едната посока обикновено трае около 2Ѕ часа – време напълно достатъчно да направя писмените си анализи по всички теми и актуални злободневки.

Днес е събота – Даниела пере парцалите, а малкото замина на работа – още в 09:00 я закарах в кафенето, където тя започна своя трудов път преди вече няколко седмици. Даже до този момент получи и първата си заплата, което за самата нея беше от съществено значение и събитие, свързано с голяма радост от нейна страна. За 4-те работни дни детето си докара $560, докато баща му например, при подобни условия и възраст, преди много, ама наистина много години се разписа под официална разплащателна ведомост и счетоводен фиш за цифром и словом шест (6…) лева, които като ученици ни раздадоха под формата на заплата срещу нашата безкористна и лоялна трудова заработка след края на една месечна социалистическа бригада в селското стопанство или в родната машиностроителна индустрия. Е, ама нали пък и времената бяха други тогава, та не им връзвам кусур – само отбелязвам факта и правя паралел между двата свята, в които действително, че единият от тях се оказа напълно излишен; само че не баш този, който е имал предвид пролетарския поет Христо Смирненски в още по-пролетарското си разказче “Босоногите деца”…

Но да се върнем сега на действителността, в реалните условия на днешния уж по-добър свят и при наличните, ошлайфани до съвършенство вече капиталистически производствени отношения на пак уж най-хуманния строй. Вчера за града беше неприсъствен учебно-работен ден, заради провеждането на местния панаир. Изложението трае няколко дни, но по традиция от кметската управа дават по един допълнителен почивен ден, башка от съботата и неделята, за да може куцо, кьораво и сакато да се стече на селския мегдан, да се нареди на километричните опашки пред сергиите и да купува безогледно всичко шарено и увито в станиол или цветен целофан, да се вози многократно да завиване на свят на Виенското колело и да се люшка на безбройните люлки, без да си жали стотинките и да се скъпи за масрафите. Ванеса остана в къщи, че имаше да учи за последните си изпити в края на срока, а аз имах малко служебна работа, която до часовете на ранния следобед успях да приключа. От всички нас най-много намаза Даниела, която вчера беше на работа, а заради официалния почивен ден почасовата ѝ тарифна ставка се умножи с коефициент 2.5 – демек, само за една смяна изкара пари почти колкото за цяла седмица. Този път така ѝ се падна графика, че да работи в петък – по принцип нейните смени варират и през период от една седмица работи само 4 дни от законоустановената с Божието благоволение седемдневка. Тя си дойде, а аз излязох на една доста дълга разходка около квартала. Аз всеки път казвам “около квартала”, но това трябва да се разбира в смисъла на много по-разширен вариант – нещо като да се кръстосва и снове между колелото на Падало и площада на Бичкинята, ако трябва да сравнявам образно разстоянията и местоположението на обходния си маршрут. Понеже вървя относително бързо, та за времето от час и половина или малко горница ми се събират около 6-7 км пробег. Особено сега, с нарастването на деня и още докато слънцето не е толкова убийствено силно, една такава променада представлява истинско удоволствие и е доста добро разтоварване на мозъчното напрежение. Проблемът обаче идва от там, че вместо да си мисля за красиви и приятни неща, докато съм сам и обикалям улиците по инерция, аз кроя планове кое как ще се изработи и сглоби по проекта, по който работим с моя шеф; изглежда покрай него и аз получих някакво професионално изкривяване – нямам друго, по-разумно обяснение на този мой служебен интерес. На поредната ни среща онзи ден, той отново ме увери колко много съвместна работа ни предстои в следващите няколко години, как инвестиционните милиони вече чукат на нашата порта – само чакат да им отворим и как едва ли не ще издавим народонаселението на земното кълбо в нафта; ха дано, ама този път без надали, че всички зависим от това развитие и сме навързани като свински черва за него – евентуалният успех ще бъде победен щурм за цялото ни близко обкръжение в семеен план…

Връщайки се точно със седмица време назад, с няколко думи ще преразкажа как мина съботния ни ден. След като сутринта оставихме Ванеса на своя трудов пост, ние с Даниела продължихме пътя си към Бризбън. Първата ни спирка беше в гръцката бакалница, от където за няма час и 180 долара по-късно напълнихме багажника на колата с най-разнообразни хранителни стоки (напротив – последният хич не е малък дори; цял фургон). Хората на касата помислиха, че зареждаме малък дюкян в някое затънтено балканско село – то не бяха сиренета, кашкавали, всякакви семки и какви ли не бонбонки. В този бакалски магазин също правят известни намаления в цените на някои залежали артикули и ние, верни на принципите си за оцеляването на човешкия род, първо с тях се награбихме от рафтовете. Бяха пуснали някакво овче сирене, производство на класическата фирма “Родопа”, та си взехме 5 кила – колкото за опитня. У нас сиренцето е на почит и уважение – доста интензивно свършват кутиите една подир друга, особено с традиционните баници, които напоследък взе да върти Даниела с повод или пък без; ту в класическото си изпълнение, ту пък във вариант “млад веган” с преобладание на лапад или спанак – разбира се паралелно с многото сирене и яйца като най-основна плънка и съставна единица на печивото. После тя откри истински български кашкавал (тип “Балкански” и предназначен предимно за столичЕни, а не обикновеният “Витоша”, с какъвто примерно се задоволяваше едно време простолюдието от дълбоката провинция в моето скромно лице…), който само в детството си била яла и то единствено, когато техните вземали заплата, ама пък и не след всяко плащане. Наред с всичко, заредихме 3 кила слънчогледови семки, на което мометата хептен помислиха, че на село си отглеждаме и кокошки в курника, та искаме да ги храним с по-пълноценна ярма и фуражни дрожди. Нахвърляхме се и с маслини, зехтини, протеини и други сланини – натоварихме колата и понеже имахме малко свободно време, та минахме през Дарина да я видим какво прави.

В уречения час и след като пътувахме около половин час до мястото – ето ни пред вратите на Бразилския ресторант, за който Даниела беше купила обедни куверти много отдавна. Срещу $35 на глава, човек може да яде до спукване и да опитва 7 вида месни произведения, приготвени на място по автентични Амазонски рецепти. Месото се поднася опечено на едни дълги саби, свалени буквално в последния момент от огъня, където се пече на дървени въглища. Сервитьорите разнасят сабите из ресторанта и с един голям ятаган режат в чинията на клиента – кой каквото обича и кой колкото може да поеме като количество (а пък на нас баш там ни е силата). Иначе мръвките бяха от всякаква разновидност единствено без моя любим домуз, но понеже бяха приготвени с много подправки и опушени на кюмюра, та не им личеше много-много от какво животно бяха. Признавам си най-чистосърдечно, че както агнешкото, така и пилешкото бяха еднакво вкусни като говеждото и телешкото, въпреки че аз постоянно си представях как на тия саби има забучен по един огромен свински врат – а пък опечен по начина, по който беше приготвено останалото месо, това би било едно превъзходно блюдо, естествено само за разбирачи и добри кулинари. Не знам поради какви причини, но свинското месо по принцип не е много разпространено по заведенията за обществено хранене из Австралия – по-скоро хич дори не е познато. В отделни случаи сервират печени ребра, поляти с ябълков или друг сос, който да ги развали напълно, обаче разфасовката свинска пържола или котлет отсъства тотално от всички местни менюта.

Ние отидохме по-рано, с оглед да приключим с обеда сравнително навреме, че от там насетне пък трябваше да ходим на сватба. Е, не точно сватба, но голямо тържество в парка по случай именния ден на Наталия, сгодяването и женитбата ѝ с Гошко (така се казва зетят). Подготовката беше много сериозна – този път вече с всичките му там кебапчета, кюфтета, карначета, пържолки и т.н.; родителите на момата се бяха престарали, както винаги. Не бяхме много хора, но пък се събрахме достатъчно народ за една футболна среща. Тържеството мина много весело, а самата Наталия просто беше грейнала от сияйно щастие, независимо от бремето, което носи в корема пред себе си. От този момент нататък всички вече чакаме резултата, който трябва да се появи на белия свят уж всеки момент. На поляната стояхме до вечерта и както винаги си тръгнахме с последните гости. Отчетохме мероприятието и на другия ден всичко от новата седмица започна по старому – работа, училище, домашни, проекти и т.н. С Неничко се чуваме почти всеки ден и взаимно обменяме по някоя и друга мисъл. Той ще остане на работа и тази, макар и трета поредна извънредна седмица, защото в момента имали много работа.

Като че ли това е всичко от тази част на света и поне до този момент. Онова, за което не съм се сетил да обрисувам с думи ще намерите в следващата ми поредица, която както вече казах ще носи малко повече екскурзиантски заряд, предвид предстоящото ни посещение в Аделаида. Че и не само то, ами няколко дни по-късно заминаваме за Тайланд – предполагам, впечатленията ми от там ще бъдат много и то най-различни, според преживелиците, които ни очакват и които се надявам да подредя в нарочен пътепис.

А сега приключвам краткото си слово с нашите общи благопожелания за спокойствие, здраве и дълъг живот. Ако за нещо се присетя допълнително, ще го прибавя другата седмица преди да ви изпратя посланието си. Сега отивам да садя домати, че онзи ден докато кръстосвах улици и тротоари измислих още един уникален метод за отглеждането на този толкова ценен продукт (който пък съгласно ботаниката се оказа плод моля ви се, а не зеленчук, за какъвто ние си го мислим и както сме го приели за основа на всяка една салата – та дори и шопската). Събрал съм едни семена, които ще разсадя в отделни по-големи пластмасови шишета. Всеки корен ще се развива сам за себе си и ще бъде подложен на индивидуална терапия – мелиорация, слънчеви бани и общи грижи за растежа. Оберем ли първите кофи с продукция, ще дам подробен отчет на успеха, които пък статии ще влязат като задължителен образователен материал в учебниците по агрономство и градинарство…

Целуваме ви, прегръщаме ви и много вЕ обичаме: Даниела, Ангел и Ванеса; Неничко, Меган и Айдън (оп-паа, че аз май и Михайло ще трябва да прибавям вече от сега нататък; нашата както е хлътнала дълбоко, няма да има излизане май от тоя зловещ трап, чини ми се на акъла - ама де да видим, на къде ще я издухат страстните ветрове на любовта)… 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344965
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031