Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.09.2020 11:35 - Писмо No 92 (I-IV.2018) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 247 Коментари: 0 Гласове:
2



10.03.2018 – Положението с моето свободно време от ден на ден става все по-напечено. Днес е събота, но до снощи включително изкарах две много силно ангажирани в служебен аспект седмици, като през тези дни почти не си вдигнах главата от компютъра. Тъй като самото конструиране и проектиране на инсталацията на този етап е вече докарано до някаква крайна, но пък в никакъв случай не и напълно окончателната си точка, този път заетостта ми премина в подготовка на чертожната документация поне за някои отделни конструкции, по които занапред не се очакват никакви промени - уж, защото и това не е много сигурно. В разглежданият “материал” спадат всички структурни елементи от сорта на базовите рамки примерно, върху които ще се разположат контейнерите. Добре ама този раздел включва и множеството им разновидности, предвид различията на въпросните контейнери – един път, че някои от тях са от обикновените, с 20-футови стандартни размери, други пък са двойно по-големи специално на дължина (те са 40 фута, което отговаря на около 12 м по нашенските мерни единици; иначе всичките са широки по 2.40 м и високи 2.90 м, казано в съвсем груби граници). От там насетне има групи от по два контейнера, нахвърляни един връз друг, което пък от своя страна наложи конструирането на една допълнителна компенсационна рамка между тях - нещо като сандвич, обаче с две огромни порязаници хляб, докато в същото време саламчето помежду им е тънко, тънко, сякаш го е рязал някой за мезе в ресторант или пък е направено от цигарена хартия. Всичката тази железария се събра в 84 чертежа със смесен формат – А1 за по-едрогабаритните конструкции и А3 за по-дребните им съставки; отделно от всичко има сума детайли, които участват в сборките единствено с размерите си и за тях отделни чертежи не съм изготвял. Не малка част индивидуални парчета вземат почетното си участие на няколко места, тук и там разхвърляни по етажите, та поне тях ги минах само с един чертеж като взаимствани елементи. И след всичко това, чак сега имах възможността да си събера мислите и да ги изложа в писмен вид, докато и кошерът покрай мен е поутихнал малко: сутринта на ранина царицата-майка замина да блъска на нивата, а пък малката ѝ пчеличка хукна по университетските библиотеки да засмуква сок и да черпи знания от дебелите им книги – нещо във връзка с подготовката по нейните нескончаеми научни степени и звания, ама и аз самият не знам точно какво, понеже съм само един най-обикновен, по-скоро прост инженер. Даниела ще си дойде следобед в 15:00, когато веднага тръгваме за Бризбън – Цецо е тук, при децата си на гости, които пък от своя страна имат други посетители от Габрово, та с всички тях ще направим една съвместна земляческа среща, макар и далеч от родния край. За целта съм подготвил 2 кила кебапчета, които ще опечем довечера, та да си прекараме сухия залък с малко по-блажно мезе. След Университета, Ванеса ще дойде за малко с Михайло до къщата на Гергана, където всъщност ще се провежда етническото ни сборище. От там гаджето ѝ си тръгва за вкъщи, докато Неси ще ни прибере обратно у нас. Ние нарочно ще отидем с нейната кола, защото тя сутринта замина с влака. Това е програмата ни за деня, но пък по-интересно ще ви бъде да узнаете, какво джанъм се случи до този момент, като тук за малко изключвам служебните си обязаности, на които имам още многократно да се връщам и впоследствие…

Последният ми преразказ беше продължение на започнатата вече сага още на морето, докато бяхме на почивка. Само че сега това ми се струва толкова далеч, назад във времето – като че не са минали едва само 2-3 седмици, ами почти цяла вечност. Ден-два след нашето завръщане, Ванеса също си дойде от Сидней. Тя беше там заедно със сръбската трупа танцьори и изнесоха представление пред местната публика по повод на някакъв техен сръбски фестивал. Концертът им минал много добре, но още чакам видео записа на танца, че да го видим и ние с майка ѝ. От там насетне започна трескавата подготовка за рождения ден, заради който на края буквално издивяхме всички, а ако се бяхме уловили и за гушите, просто един друг щяхме да се издушим от злоба и взаимна ненавист. Стана ясно, че най-доброто място за провеждането му, при това със значително повече гости от нашите обикновени домашни мероприятия, все пак си остана ресторанта на наши приятели, където и друг път сме били по разни обществени или частни поводи. Уточнихме менюто, разбрахме се да вкараме малко собствен алкохол по масите и да разхвърляме няколко чинии с мезета, докато всичко останало беше грижа на персонала – сервиране, отсервиране, торти, свещи и другите салтанати. До тук – добре; най-накрая всички мирясаме, след като вече имаше изготвен план за действие – трябваше само да го следваме без излишни отклонения, като оставаше търпеливо да изчакаме настъпването на датата и най-важното: по възможност, без да се изтрепем помежду си…

В една от вечерите, Ванеса трябваше пак да ходи до някакво Бризбънско училище, където се провеждаха техните прословути училищни дебати като задължителна част от учебната програма, на които пък тя сега е рефер (съдия) – всъщност, участва при вземането на решения и класирането на по-добре представилият се отбор. Беше доста късно вечерта, тъмно и дъждовно, та ме помоли да отида с нея за дружка по пътя (на някакви си 100-тина км от нас). Аз тъкмо бях привършил със заниманията си и на драго сърце заминах, само че не се сетих преди това да заредя лаптопа на Даниела, че да си уплътня времето с писане, докато я чакам отвън да приключи със своите обществени ангажименти. Грабнах компютъра и заминахме, че в бързината дори зарядното му устройство не взех със себе си – мислех, че батерията му е пълна и ще издържи няколко часа. Последната обаче се оказа полупразна и след 30-40 минути угасна напълно. Мястото, където бях седнал беше достатъчно осветено - там дори имаше на разположение и контакти, но аз нямах какво да пъхам в тях; висях на пейката безмълвно още час и нещо, докато най-после си тръгнем обратно към къщи. Едвам успях да довърша морския си разказ и батерията издъхна.

След това се заредиха дни на напрежение и емоции от всякакъв характер – междувременно Ванеса започна да посещава лекциите си и съответните им упражнения в Университета – програмата ѝ беше направена за вторник, сряда и петък, но в последния ден имаше само няколко часа, заради които трябваше да пътува по влаковете и съвсем излишно да си губи времето. Така тя разхвърля петъчните лекции по другите дни, които запълни с тях. Освен това, преподавателите записват всичко под формата на видеоматериал, който свободно се предоставя на студентите за общо ползване – задължителното им присъствие е само за упражненията, докато с лекциите могат да се запознават кой както намери за добре: едни студенти влизат в залите и слушат с ушите си за какво им приказват професорите, други пък намират за по-лесно да си препишат лекциите от някой, който пък вече ги е свалил от Интернета и т.н. С няколкото предмета за изучаване и по начина, по който се води висшето образование в Австралия, до това време аз трябваше да имам множество поредни доцентури, барем няколко професури и дори една докторантура, ама нембх тоз късмет, та да се уча на Запад, както другите по-отбрани и по-равни от останалите равни деца – същият тоз прогнил, вмирисан и западащ Запад, по който бащите и дядовците им така старателно и възторжено плюеха в продължение на години, а пък ни един от тях не си прати отрочето да се изучи конкретно в Русия или в Страната на Съветите, най-общо казано.

През този период от време, последните напъни на лятото бяха доста трайно запомнящи се, особено с високите си температури, нетърпима жега и необичайно голямата влажност на въздуха. Принудихме се на няколко пъти дори да включваме климатичната инсталация и аз се учудих, че тя все още функционира безупречно, след като изобщо не беше пускана в действие от няколко години – мислех даже, че са ѝ изгнили тръбите и газта е изтекла някъде из атмосферата. Една от вечерите, след като през деня беше адски топло като в пещ, от небето се изля една опустошителна порция дъжд. Облакът беше толкова черен, че аз веднага си помислих за настъпващото Второ пришествие и Господният ни подслон в Ноевия ковчег – изведнъж се смрачи, изчезнаха облаци, потули се небето и като заплющя, та всичко наоколо се изравни като при потоп. Разправяха, че сме се намирали по ръба на някакво торнадо, което обаче ударило малко към вътрешността и не беше засегнало чак толкова много бреговата линия, където се помещаваме ние. На места бе паднала и катастрофална градушка – ледените парчета са били големи, колкото топките за тенис, с които тренира Григор Димитров! Гледах едно кратко филмче на някакъв очевидец - като залетяха онези ледени бомби отгоре, отдолу коли, прозорци, покриви и цигли на къщи станаха на дреп; за има-няма едва няколко секунди. За щастие при нас стихията се изрази само в обилен валеж от дъжд – ама толкова обилен, че докато се прибера от разходката си, аз нея вечер нямах сухо място по себе си. Обиколката ми започна в привидно добра климатична обстановка. Обаче последната много бързо се промени, а за мен не остана никаква алтернатива на спасение. Дъждът ме хвана, докато се намирах все още в района на супермаркета, където вие един ден ходихте да купувате блажно масло за тортата на леля Бонка, която тогава направихте по случай сватбения ви ден (дали пък това не беше за 50-годишнината, навръх “златната сватба”? – забравил съм вече, ама комай специално с това събитие свързвам този толкова мил спомен, останал завинаги запечатан дълбоко зад клапите на сърдечния ми мускул...). От там до нас е малко над 2 км разстояние - колкото и да бърза човек да се скрие на сушина с мокрите си дрехи, с усилването на дъжда скоростта му на движение става все по-бавна и по-бавна. Както и да подтичвах, на края се предадох и дъждът ме валя непрекъснато, докато пристигна току до входната врата – там вече изух всичко на топка и влязох директно в банята да възстановявам предишния си благочестив и благороден вид на аристократ. През кратки периоди, валежите продължиха няколко дни, че и седмици – този мокреж продължава и до най-нови дни към днешна дата. Благодарение на влагата, част от тревата ни в двора се възстанови, на други места пък семките поникнаха и общо взето наоколо се раззелени, но по ливадата все още има голи петна, до които треволяците не са стигнали. Ако така продължава да вали обаче и през следващите няколко дни, редувайки валежите със слънчевото греене, смятам че след още седмица-две ще се похвалим с успех по избуяването на моравата. Такава влага и такова напояване маркучът на чешмата не можеше да ни даде – на водомера колелцата отдавна да са изхвръкнали от осите си, а пък за масрафите подир сметката на местното В и К няма да отварям дума…

Така в суетня, подготовка и трепетно очакване дойде и отдавана мечтаната дата в календара, заради която се изприказваха сума приказки от всякакъв характер – кои с по-благия и приличен тон на послушница от манастир, кои пък не съвсем по протокола на доброто домашно възпитание, подобно на уличница от Софийските предградия; а именно - 18-ят рожден ден на Ванеса, за който тя бленуваше, откакто е навършила едва 13-те си годинки. Още на 02 Март батко ѝ Сашко пристигна от Аделаида с двете им по-големи дечица, докато малкият разбойник останал при майка си. Вечерта си направихме едно вътрешносемейно тържество, със скари и огньове, както му е реда. На другия ден (събота, за когато беше планирано официалното мероприятие) всички се заловихме за някаква работа, че Даниела като ни гледа толкоз много народ да ѝ се въртим пред очите и да бездействаме, та получава световъртеж, горкана. Ние с нея предната неделя извършихме подвиг с масовата кастрация на клони и израстъци от дърветата в задния двор – една част от вършината натъпкахме в кофата за боклук, другата остана обаче за следващ етап. Аз вечерта изгорих в камината всички съчки и по-едри отломки, но по двора още се размотаваха паднали листа, шума и всякаква дървесна маса. По някое време пристигна и Неничко с Меган – тя трябваше да се върне обаче, защото и двете вечери през уикенда щеше да ходи на работа. Нали сега пестят парички за сватбата, та и тя не смее да отказва никакви смени – каквито ѝ предложат в болницата, отива и ги работи безропотно, защото пък Неничко напоследък не е носил заплата – по Коледа бяха ги разпуснали за по-дълъг период, после започна курса, който той междувременно завърши успешно и така им се събраха доста седмици на глад и мизерия. Е, това последното е образно казано, но за момента положението им беше малко по-ограничено във финансов аспект, отколкото всеки друг път.

Вечерта всички отидохме в ресторанта, където изкарахме извънредно хубаво и твърде весело. Имаше много музика, която Ванеса си беше подготвила и само я включихме в уредбата. Заведението беше почти празно (те по принцип не могат да се похвалят с огромна клиентела, но това е малко страничен въпрос, неподлежащ на дискусия в настоящата ми сърцераздирателна изповед). Нашата група беше най-внушителна и естествено шумна. Бяхме точно 30 души, разхвърляни по 3-4 кръгли маси. Детската софра беше разположена на една дълга обща маса, около която застанаха 11-12 калпака подрастващи – пардон: младежи и келеши, все по на таман навършени 18-19 лазарника. Веселихме се до среднощ, когато се прибрахме в къщи и моабетът ни продължи на нова сметка – този път само роднини (без да броя момъкът Михайло, който също беше с нас и все още не го числя към нашите преки и косвени родственици, но пък май че натам сме се запътили – чукам на дърво, да не чува Дяволът…). Легнахме едва призори и като съмна станахме – Сашко води дечурлигата по закуски и дюкяни, а ние с Неничко си приказвахме из къщи. По обяд го закарах до мястото на срещата му с негов колега, с когото щяха да пътуват обратно към обекта. В началото на тази седмица Нени изкара още един двудневен курс, след което е започнал редовната си работа, влизайки в своя сменен режим – две седмици трудова повинност/две седмици хайлазлък, от който нашият електричар не е особено доволен, поради голямото разточителство във времето и съответно по-ниското заплащане. Но той постоянно действа по неговите проблеми и слухти за друга работа.

Поради недоспиването предната нощ, в неделя вечерта легнахме рано-рано с кокошките. Даниела и Ванеса заведоха Сашко и децата на летището, а аз си останах да шетам из дома. Новата седмица обаче започна също толкова силно и динамично, както изпратихме старата. В понеделник беше рождения ден на Бранко, който успешно навърши 60-летието си (като си помисля само колко много мои и наши близки, приятели, съученици и въобще хора не успяха да достигнат тази иначе съвсем средна възраст, та направо ме обзема ужас и панически страх...). Двамата с Ваня бяха решили честването да стане баш на деня, на чието тържество ние също бяхме скъпи гости. У тях се видяхме с много други общи познати и приятелски семейства – излишно е да подчертавам колко весело премина цялостното мероприятие. Ние първо закарахме Ванеса у Михайло, че той е нещо болнав напоследък – май и него сливиците го мъчат, та заради тях сегиз-тогиз изпада в състояние на настинки и грипове. Той живее на около половин час път с кола от къщата на Ваня и Бранко и после дойдоха да ни вземат от тях – след като оставихме Ванеса, ние продължихме към Бризбън с нейната кола, а тя на връщане щеше да ни извози към дома. Добре ама посред нощта се изви една такава страшна буря с обилни повсеместни валежи, та чак щеше да ни отнесе барабар с автомобилчето на Неси, което е с размерите на голям пчелен кошер, но пък и не надхвърлящо габаритите на Запорожец - ама от стария модел, тип “Муци”. На всичкото отгоре объркахме и пътя в тъмното, че сума време се прибирахме в кишата. Чистачките едвам смогваха да трият стъклото – такъв страшен потоп беше отвън. На едно място ниската част на пътя се беше завирила от водата и нивото ѝ доста бързо застрашително се покачваше под непрестанния напор на дъжда. По средата на огромната локва вече имаше две закъсали коли и ние дадохме бързо-бързо заден ход, за да избегнем тресавището. От там насетне вече до нас карах аз, защото Ванеса много се изплаши – ама и аз самият исках тя да покара в такива сурови пътни условия, за да има представа какво може да я очаква в подобни екстремни ситуации. Прибрахме се чак към 01:00 през нощта – и при нас беше поваляло, но пък и не чак толкова много, че да подгизнем. Единственият ми кахър за сега е растежа на тревата, която иска много влага и вода. Гледам, че добре се развива напоследък – дано повали още някой и друг ден, за да има повече ефект от естествената мелиорация.

За работната ми седмица вече стана дума в началото на моето днешно експозе – през този месец началникът е зает в Градския съд като съдебен заседател – жури, по-скоро. Обикновено на разни по-заплетени дела, шерифът и съдийската комисия събират панел от случайно подбрани 12 души, които съвсем независимо и по съвест гласуват “За” или “Против” влизането в сила на дадена присъда. Тяхното мнение се взема под внимание от главния съдия при произнасянето на крайната присъда като наказателна мярка срещу провинилият се индивид. По принцип тези хора са плътно заети и са освободени от всякакви други обществени или лични задължения. Случва се така, че ако процесът продължи до късно или и през нощта, последните остават там до произнасяне на присъдата. Там ядат, там спят – всичко правят там с дни и нощи наред. Бягството от едно подобно административно задължение е равностойно на дезертьорство по време на война, преследва се от закона и само по себе си се облага с тежки глоби или се вземат други наказателни мерки. Отърването от него е толкова сложно, колкото да се скатаеш от редовната военна служба при социализма – почти граничи с невъзможното. Така моят човек попадна под ударите на тези законови задължения и нашите срещи на тоя етап временно секнаха. Водим кореспонденция само по електронен път, като аз ежедневно го известявам за хода на развитие конкретно по проекта – от друга страна това беше добре дошло за всички нас, след като заниманията ми с изготвяне на чертежите преминаха изцяло в мои ръце и на практика той не ми е нужен за нищо, освен да ми плаща заплатата. Ще гледам тези дни да се срещна с него, за да му представя пакета, който съм подготвил за изпращане в Китай, за да могат пък онези от завода на място да оценят размера и стойността на изработката в метал, което все още не знам на кой цар по времето ще стане. Ако ми разрешат да продължа с тази дейност, ще имам работа за месеци напред – трудно ми е да преценя, преди да сме говорили по тези въпроси с началника. Следващата седмица ще бъде твърде показателна за избистрянето на много неясноти – на първо място разбира се ще стои бъдещето на работата ми, което за сега остава единственият генератор на духовни и материални благини. Дано всичко да върви по план – Амин, дай Боже, както се изразяваме ние миряните и поклонниците на Христа, отецът наш…

16.03.2018 – Учудващо е толкова близкото ми по време повторно включване, след като направих подобен ефирен пробив едва само преди по-малко от седмица. Случаят е малко “чрезвичаен”, както казват братята руси, но пък вие не бързайте с тревогите си – просто няма нищо, за което да се притеснявате. За днес имах запазен час в централния сервиз на фирмата SUBARU, където още сутринта в 08:00 оставих колата си за ремонт, а самият аз съм се напъхал в една закусвалня на Макдоналдс, намираща се точно отсреща през улицата. Микроклиматът тук е ужасен, предвид множеството мухи, които ме хапят безмилостно – седнах отвън, защото вътре е много студено поради бълващата мраз климатична инсталация в заведението, а пък аз в същото време си забравих сетрето в колата. Имам си една нарочна антерия (дебела и шарена, бархетна ризчица с дълги ръкавки, наследство от покойният вече наш, скъп и непрежалим дядя Игорушка...), която ми стои дежурна на задната седалка в колата и която навличам всеки път, когато имаме служебни срещи с моя началник на подобни обществени места. Тоя “параклис” на американската верига за бързо хранене, гордо се издига баш на главната улица, където освен че е много прашно, е и пределно шумно от преминаващият в двете посоки на булеварда нескончаем автомобилен поток. На всичкото отгоре, в тавана току над главата ми има един вграден високоговорител, от който се леят потоци от някаква идиотска музика на една от местните радиостанции, премесена с още по-идиотски рекламни съобщения, никому ненужни новини и друга безполезна, дразнеща нежните ми уши информация. Сабалам си купих една кофа кафе – дадох $5.50, което вероятно е най-скъпата ми покупка от доста време насам, доближаваща се по стойност до цената на малка чаша наливна бира в която и да е австралийска кръчма. Идеята за голямото количество на кафето беше да го пия по-дълго време, докато чакам онези от сервиза да ми се обадят, за да си прибера колата. Ремонтът ще отнеме около 3-4 часа, както ме известиха механиците и аз съм се заредил с достатъчно търпение и много ток в батерията на компютъра. Първите два всъщност вече минаха под формата на превод и редакция на написаното от мен миналата седмица – сега аз само ще му направя продължението, допълвайки текста с малко известни или пък съвсем неизвестни случки и фактологичен материал.

Сигурно вече се чудите, поради какви причини колата ми е попаднала под ударите на сервизните работници, към каквито пориви аз по принцип нямах никакви намерения. От фирмата обаче ме издириха с нарочно официално писмо от тяхна страна и като неин законен следващ собственик, аз трябваше наложително да им я предоставя за въпросния ремонт. Всичко това е във връзка с някаква огромна масова рекламация, каквато по мащабите на поражението си се явява първа и единствена в история на тази иначе уважаване и престижна автомобилна компания. Оказало се, че по време на сглобяването, още на поточната линия в завода (забележете, през далечната 2009...), работниците са монтирали някакви погрешно подбрани агрегати, имащи пряка зависимост с действието на предпазните балони, които се надуват мигновено в случай на катастрофа, съхранявайки по този начин шофьора и пасажерите в купето от по-сериозни травми и наранявания – предотвратяващи дори смъртни случаи при фатални удари и други инциденти на пътя. По своя идентификационен номер (уникален и единствен за всяко отделно возило), от фирмата са издирили буквално милиони техни автомобили, произведени още преди 14 години, в числото на които попаднала и моята нещастна колица, от която не съм имал никакви сериозни оплаквания – особено пък от подобен характер. Изследванията обаче потвърдили, че въпросният обезопасителен “балон” (нямащ нищо общо с предпазните колани), може да се задейства безконтролно по всяко време от тези грешни датчици, дори и без наличието на някакъв удар – както си караш по магистралата със 120 км/ч и главата ти мигновено потъва в балона отпред, който за части от секундата изхвръква от нарочен пизюл в кормилото, губейки по този начин пълен контрол върху управлението на колата, а това неминуемо би завършило с някакви катастрофални последици за всички участници в движението. Та сега тази акция се провежда в световен мащаб и тези устройства масово се подменят с нови. Естествено, въпросният ремонт е напълно безплатен за собствениците на издирените превозни средства, като масрафите подир една такава акция остават единствено за сметка на производителя (интересно би ми било да науча, каква ли е била тогавашната реакция на мощната съветска корпорация ВАЗ – Толиати, чиито първи “Жигули” поголовно губеха предните си търкалета из деретата на Шипченския проход, а шарнирните им болтове се ръсеха като семки по паважа и завоите из прохода на Републиката, Петроханския или пък ги намираха в канавките на междуселските пътни артерии; отново и за пореден път в настоящото си изложение сравнявам двата свята, от които единият доказано вече е напълно излишен – и няма да спра да го повтарям, дорде ми светят приживе очите). Та, ето значи защо съм тук и защо колата ми е в сервиза – отделно от всичко, че имам толкова много служебна работа в къщи, но все пак – сигурността на народонаселението застава на първо място пред всякакъв друг бизнес и печалба на средства за оцеляване. Всъщност, успокоителен в случая е единствен факта, че грешният балон е монтиран не на шофьорското място, а на предния пасажер непосредствено до него. Само че ако на онова чудо му скимне да се надуе от само себе си, то едва ли ще остане само на предната седалка – нищо чудно да е толкова голямо, че да засегне и самият водач; подобно устройство в действие съм виждал само на картинки, но по странична преценка е доста обемисто (чак сега се сетих за думата, която търсех от половин час насам – на тоз “балон” му викат въздушна възглавница, обаче като се надуе, последната става голяма колкото целия дюшек персон и половина, барабар с двете тюмбета и кувертюрата, на която никога не се ляга под никакъв предлог, особено пък с дрехите). Освен това, точно в този миг ми идва на ума и нещо съвсем не маловажно – тъй като колите в останалия цивилизован свят са с ляв волан (за движение от дясната страна на пътя), вероятно е именно те да са снабдени с фалшивите “възглавници”, като по този начин шофьорът се оказва уязвим. Докато в нашия случай (на десен волан), проблемът остава само за пасажера до водача, което е малко по-благоприятно в случай на аварийното ѝ надуване. Това са само лично мои успокоителни мисли – нищо чудно да съм казал и голяма глупост, както в повечето от случаите, когато си отворя за нещо устата. Така или иначе обаче, повредата ще се отстрани (надявам се, че дори в момента майсторите я отстраняват) и аз след малко ще се върна в къщи при работата по чертежите си.

Иначе в най-общ домашен план нищо съществено не се е случвало за последната седемдневка – всеки е зает със задълженията си и ги следва рутинно и неотлъчно. Даниела ходи всеки ден на работа и тоя “утежнен” за нея трудов режим хич не ѝ се нрави на кефа (тя е свикнала да работи само по 3-4 смени на седмица – горницата ѝ идват малко в повече, но понеже скоро ще отсъства за доста дълго време, та не им се чумери много-много). Ванеса ходи на лекции и упражнения във вторник и сряда, а през останалото време уж се подготвя за Университета – прави проекти, пише домашни и т.н. Повечето ѝ дни обаче обикновено са изпълнени с мисли по любимия, използва всяка възможност да увисне на телефона в часове наред разговори с него и въобще тя просто “не е в час”, както се изразяваме ние учйните на по-академичния си език; с други думи: Господ да ѝ е на помощ и на нея...

Преди малко влязох вътре – по-добре да търпя студа от духалките, отколкото нахалните набези на хапещите мухи. Натрапчивият шум обаче от говорителите на радиоуредбата продължава да ме преследва дори и в заведението – независимо, че елиминирах поне грохота на колите по улицата. Вече е 11:40 и аз доста добре си уплътнявах (губих...) времето цяла заран. Е, от гледна точка на написаното не може да се нарече загуба на време – щастлив съм, че поне за няколко часа бяхме заедно на спокойствие, необезпокояван от никой и нищо (изключвайки шибаната музика, шумът на колите и хапането на мухите). Остават само няколко минути живот в батерията на лаптопа, която е почти на привършване. Както вече знаете, в събота вечерта ходихме на гости у Цецо – всъщност у Гергана и Матей (както се казва мъжа ѝ – той по тукашните правила може да е Matthew, но пък ние му викаме Матейчо, както по-удобно ни приляга съгласно нашенската си граматика). Там беше и едно семейство приятели на Гергана още от нейните ученически години – много приятни и възпитани млади хора, понастоящем вече и наши приятели. Момчето се оказа син на мой съученик от основното училище, с когото впоследствие продължихме заедно учението си и в Техникума, а майка му пък беше в нашия курс. Кога са се намерили, кога и как са се женили не знам, ама да са живи и здрави, че са отгледали и възпитали такова добро дете, че и на снаха са случили, както установихме (тук на това място щях да кажа “а не като вас…”, ама си го премълчах от неудобство и благоприличие). С тези млади хора и дядо Цецо изкарахме много весело до късните нощни часове – по някое време дойдоха Ванеса и Михайло. Тя пак беше натоварена да ни извозва пияни към къщи, за да трупа опит в шофирането. Вчера даже отиде сама до селото на ергенина – то се намира на около час и нещо път от нас, та следобеда екскурзията на нашата мома беше в тази посока. На другия ден младежите на наш Цецо заминаха на едноседмична почивка в Бали, докато дядото остана да си гледа внучетата. Той утре тръгва обратно за Тасмания, но пак ще се видим като дойде другия път. От понеделник Герганата започва някаква много престижна работа и той ще бъде командирован за още по-дълго време, вместо да дават по $150 на ден за детски градини и бебешки ясли. Така пък и ние ще имаме повече възможност за срещи и моабети с всички тях.

04.04.2018 – Съдейки по изписването на днешната дата виждам, че дупката на информационно затъмнение и мълчаливо спотайване от моя страна отново е зинала в това наше несполучливо писмо. Причини за това има бол, като основната от тях остава служебната ми заетост, която пък напоследък буквално прехвърли всякакви разумни граници. За това сега ще се опитам да запълня тази бездна с последните новини от онзи ден насам, включително и Великата сряда, която като ден от Страстната седмица е именно днес. Преди малко Даниела замина на работа, а Ванеса от вчера е на къмпинг с дружките си – Мария и Кейтлън, празнуването на чийто рожден ден стана повод за това тяхно малко бягство от цивилизацията. Всички деца от училищата все още се намират в състояние на Великденска ваканция, докато пък принудително удължиха почивните дни на студентите и останалата академична младеж, за да ги изключат като потенциален пътникопоток от обществения транспорт – влакове и автобуси, както и да ги премахнат поне за малко от ежедневния автомобилен трафик по местните шосета и магистрали. Всичко това е във връзка с провеждането на едни състезания, които имат почти статут на Олимпийски игри, макар и в по-малък мащаб и ограничен кръг на участниците в тях – тук попадат само англоговорящите държави, бивши и настоящи колонии под влиянието на Кралската корона. В наброяващите около 70 национални представителни групи на отделни самостоятелни държави и територии, освен традиционните и добре известни Канада, Южна Африка, Англия, Индия, Нова Зеландия и Пакистан, в числото попадат и разни по-невзрачни места от световния атлас, като: Тринидад, Тонга, Бахамските, Сейшелските и Соломоновите острови, Малта, Нигерия, та даже и Бермуда – башка от Фиджи, Камерун, Ямайка и още сума, къде по-едри, къде по-дребни точки на Планетата. Домакин разбира се, в тазгодишното издание на игрите е Австралия и в частност наше село Gold Coast, от което местната управа буквално пощръкля в престараването си за безупречното им провеждане. То не бяха нови пътища и преасфалтиране на старите, та нова пътна маркировка със специална “жълта” лента, предназначена само за по-скоростното превозване на състезатели и други официални лица – направо чудесии се свършиха до този момент, като кулминацията на тази дивотия ще настъпи довечера, когато е официалното откриване на спортната надпревара. На всяко кьоше има полицаи – мобилизираха и допълнителни военни единици; носът не можеш да си подадеш навън. А през всичкото това време, от няколко дни че и седмици вече насам, дъждът продължава да се излива на огромни сутрешни, а понявга и следобедни освежителни порции – сякаш някой отгоре отваря пожарен хидрант и ръси с маркуча на поразия, га че ли нямаме воден режим.

За щастие ние с Даниелчето ще избегнем поне част от ударната вълна на тая спортна дивотия и истерия, която е обхванала (и засегнала…) почти всички слоеве на обществото, защото утре сутринта отново поемаме в северна посока към добре известния и познат на всички вече курорт, Noosa. Това е нашият Созопол, там е наш’то Ропотамо – хем Приморско, кеф ти “Дюни”; малкият ни Китен със вълните и на древна Кункъшлъ звездите. Между другото в момента Ванеса също е там, заедно с приятелките си, само че ние както обикновено ще отседнем в един хотелски комплекс, докато мометата са на палатка с навесче отгоре. В този “ризорт” ще изкараме няколко дни на спокойствие, прибирайки се баш навръх Великден, в неделя вечерта. Поради невъзможност да отидем тази година на църква и да вземем участие в традиционните нощни бдения, това мероприятие го свършихме още онзи ден - в неделя, когато пък беше Цветница.

За промеждутъка от време, с начало последната ми дописка, та до настоящия момент, съществени събития не са се случвали около нас и аз с нищо не мога да се похваля така, както бих изразил удовлетворение от своята работа, с която се занимавам от началото на месеца и която се очаква да продължи доста дълго време занапред (или поне на мен така най-много ми се иска). След като в продължение на цели две години трупахме и създавахме модели по проекта, сега всичкият чудовищен материал трябва да влезе под съответната си форма във вид на чертежи и конструкторска документация, най-общо казано. Отначало мислехме, с този малко скучен и еднообразен процес да занимаваме разни трети лица и външни елементи, но всички бяха единодушни, че няма кой да свърши по-добре работата от мен самият, след като един път познавам материята и обекта издъно – от бетонната му площадка в основата, та чак до върха на комина и капачето му против дъжд. Така тази отговорна задача се падна на мен и аз хвърлих силите си в това направление и отчаяно начинание. От време на време се виждаме с моя шеф, за да дискутираме последните подробности около развитието на проекта и в частност неговото финансиране, като аз от своя страна му предавам папките с готови чертежи на отделните възли и модули. Много от обектите ще претърпят сериозни корекции, след като окончателно се даде зеления семафор на изработката, защото местата на предполагаемите агрегати (които за сега са представени само като отделни кубчета и кутийки) ще се заемат от моделите на действителните съоръжения. Това неминуемо ще доведе до една дълга серия от изменения, особено в тръбните магистрали и връзки – сега се занимавам само с онези възли и метални конструкции, които вече са доказани и за които не се очаква да настъпят някакви сериозни промени (надявам се даже никакви, но пък знае ли човек какво го чака зад завоя). Та, така – всеки ден работя по тази тема и за други странични занимания почти не ми остава време. Много рядко някоя вечер ще река да си разтъпча кокалите по тротоарите на махалата и с това се изчерпват физическите ми упражнения – после следват филми, вечери и хайде по каютите.

Когато онзи ден привършвах редовете на поредната си статия, докато в същото време търпеливо изчаквах да приключат с ремонта на колата, часът беше наближил току превала на деня – разгеле, че и батерията на лаптопа се изтощи напълно до този момент. Прибрах си дърмите в куфарчето и се потътрих към сервиза. Бях изрично предупредил механиците, щом приключат с колата да ми се обадят веднага, че да си я взема без да се бавя. А пък те, моля ви се – като я измили отвън и отвътре, изчистили я до състояние на рядък експонат, изложен на щанда в Панаирната палата (само че не в Съветската, ами в Японската); когато я видях паркирана пред работилницата да лъщи на слънцето като нова, таман излязла от завода, та направо не можах да си я позная. Оправихме формалностите, подписахме документите и малко след това аз вече бях на път към дома. Миг преди да свия в улицата към къщи, онези от сервиза дрънчат по телефона на пожар – да вървя да си прибирам возилото. “Амчи аз вече го карам, бре тиквеници! – викам им, а пък те дори не бяха разбрали, че вече сме се отъкмили с управата им. Ама такива се, те австралийците – малко разсеяни, наивни, чисти и неподправени. Иначе са харни хора, независимо че тук-таме се срещат и по-‘алтави измежду тях…

Единственото ни развлечение в последно време беше едно прекрасно и инцидентно събиране у Валя и Янко – това беше онази вечер, в събота. Тогава се падаха четиридневните празници по време на Католическия Великден, та всички почиваха. Е, не пък и съвсем всички, защото Даниела например работи в петъка, че и в понеделника – така, както и аз самият не съм имал престой, освен в законните събота и неделя от Господа дадени. За почивните дни у Янкови бяха отседнали техни стари приятели още от Нова Зеландия, които продължават да си живеят там вече 20 години. Ние също се познаваме с тези хора от предишни съвместни мероприятия, та поканиха и нас на вечеринката, заедно с Дарина и сина ѝ. Аз приготвих една огромна тава с кебапчета и от дума на дума… пак осъмнахме, както обикновено. Ние с Даниела спахме там, а Ванеса не рачи да дойде с нас – тя и без друго на другия ден щеше да ходи на работа, че отиде даже да си изкарва паричките и на по-следващия, в неделя. Ние от своя страна взехме решение пак да се съберем в неделята и тогава пък да отидем на плаж. По принцип времето напоследък е повече за ски, отколкото за море, но специално тогава облаците малко се пораздигнаха - денят беше топъл и слънчев, а водата в океана марна, като чай. Мотахме се по пясъка няколко часа, след което отидохме да пием бира в един капан. Прибрахме се едва привечер и много набързо легнахме, че се бяхме скапали от умора. Останалото вече го знаете.

Сега се надяваме да си починем малко и да свалим напрежението от нас барем за няколко дни. А после? – после ще му мислим като дойде. И понеже бях решил да ви изпратя този хабер за Великденските светли празници, за това сега приключвам с експозето си до тук. Ще подхвана следващото още на почивката, но то най-вероятно ще върви с мен и на предстоящото ни посещение в България. Не смея да правя далечни планове и предположения – караме я бавно и ден за ден. След малко се залавям за служебните си задължения – сабалам станах в 06:00, а сега е вече 08:30; смяната ми отдавна трябваше да е започнала. Ама нали пък аз сам съм си чорбаджия и през заводски портал не минавам всяка заран – когато мога, тогаз ще работя. А дъждът навън вали ли вали – тревата вече трайно се е хванала, виждам я просто като расте с часове и дни; и не само че я виждам, ами я и чувам как всеки стрък се надига изпод калта на нивата и сякаш стърже в песъчинките из блатото.

Позволявам си сега да кажа и “Христос Воскресе!” поради факта, че това писмо ще стигне при вас много преди ние да си го пожелаем на живо по телефона. Бъдете живи и здрави, пазете се и не се притеснявайте за нищо. Ние сме добре, както и всички покрай нас. Прегръщаме ви и целуваме най-горещо: ваши Дани, Неси, Нени, Ангел и съпътстващите ги разклонения (Михайловци, Сашковци, Лисини-Лисичини, Меганчици и производните им малки или пораснали вече наследници – е, поне на някои от тях, ако не на всичките)…

Gold Coast, AUSTRALIA… 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344954
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031