Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели, деятели, мои свидни сродници и все’кви други благородници!

18.01.2018 – За пореден път в близките няколко седмици поднасям нашите най-искрени благопожелания по случай настъпилата вече Нова година, непосредствено следващият Васильовден (заради имените дни на майчицата ми свята и на още по-светата ѝ внучка Ванеса, която също носи част от нейното име), както и малко в аванс, в името пък на всички предстоящи светли български празници през 12-те месеца, що са се опнали за живеене пред нас. Ето, днес например е Атанасов ден, вчера пък беше Антонов ден; башка миналите вече Богоявление и Иванов ден – календарът ни е пълен с всевъзможни празници и имена на светии, а кой ще работи по нивите и из фабриките, един Господ само знае. Ние от своя страна почитаме най-ревностно всеки български религиозен празник и народна традиция, спазвайки отколешните правила на нашите деди и праотци – кога да не перем чергите и кога да не орем земята, кога само да се почерпим за здраве и хатър на този или онзи и кога пък да се омаскарим достойно кат’ 300 свини у Балкана и да се олеем подобаващо, га че няма утре; обаче само с блажното още не можем да се справим, със злоупотребата на което изпадаме в състояние на греховност ката ден, че и нощ биля. И не стига само веднъж, ами празниците ги караме по дваж, понявга и триж за по-сигурно затвърждаване на материала – хем съгласно новия, хем пък и по стария календар и съответните завети на Християнството. Още един път, бъдете всичките честити, сити и доволни, та спокойно да дочакате най-дълбоката си старост и безаварийно дълголетие, а за младите - плодовитост и яка гърбина, че да опъват по-безропотно каиша; АМИН, дай Боже!…

Днешното ми включване е малко извънредно и се случва в още по-необичаен пладнешки час, но понеже сабалам смяната ми почна още в 06:00, та до това време вече втасах с всичките си служебни ангажименти и задачи за изпълнение. В продължение на няколко поредни дни компютърът ми не беше гасен, поради обработката на един много голям файл, набъбнал във времето до астрономическия обем от над 100 Mb. Фактически това представлява общият вид на нашата славна рафинерия, съдържаща в себе си километри от тръбопроводи и отделни тръбички, стотици клапани възвратни, еднократни, многопътни и безпътни, барабар с фланцовите им съединения и вероятно десетки хиляди крепежни елементи от сорта на едрогабаритните бурми и шурупи; башка стълби, платформи, контейнери, монтажни рамки, установки и какво ли още не под купола на цирка – пардон, под покрива на сайванта. Дори и моят, уж сравнително бърз лаптоп се задъхва изпод товара на всичките тези железа и ламарини, та докато чертежът ми най-после се появи на екрана, минават едни груби 4 часа, през които мога само да си чопля носа или да гледам порно (най-често…), дорде чакам трепетно и търпеливо да завърши процеса. Този паметен чертеж се състои от 12 листа, всеки от които показва най-различни изгледи – та поглед от изток, че пък после от запад, хайде от юг, както и от север за баланс и равновесие в природата; на края има и план на онова, което вижда врабецът, ако случайно се завърти из въздуха над помпите с мазут и кюнците, бълващи кълба от напълно безвреден за човечеството и доволно екологически чист дим. По принцип текат уж последните приготовления, преди да се даде зеления сигнал за изработката в Китай, но аз точно на 02 Февруари ще струвам вече 2 години, откакто съм се захванал с тази проектантска дейност и от тогава всичко дето изтече до ден днешен, все беше обявено за “последно”. Но каквото и да е, връщане назад няма да има, а според темповете с които напредваме, докато пуснем инсталацията и от кранчето ѝ потече нафтата заветна, до него време колите ще са тръгнали или с вода директно от реката, или пък ще се зареждат сами от светкавиците в небесата, та от горивото ни в световен мащаб хич биля няма да имат особена нужда. По-важното е обаче, че съм на работа, хората ми плащат най-акуратно за отработените лично от мен човекочасове, а пък аз от своя страна посредством всичко това трупам солиден опит зад гърба си и съм безкрайно щастлив със своите постижения в тази област. Всичко друго е вятър (“Само вятърът не е вятър…”, както казваше навремето небезизвестният габровски зевзек, голям чешит, велик музикант и композитор – Александър Керков/Сашо, нека бъде вечна паметта му).

Малкото напред замина в Бризбън да се среща с любимия Михайло, а Даниела е на работа чак до 17:00 – каква по-голяма предпоставка за душевното ми вглъбяване, телесно усамотение и умствена концентрация единствено върху собствения си мисловен поток, който след малко ще излея пред вас като придошъл планински ручей. Предполагам, че ще ви бъде забавно да научите за нашите подвизи, случили се от ланшната Коледа насам, който период обхваща последните 2-3 седмици след изпращането на предишното ми Новогодишно послание. Новата 2018 посрещнахме под беседката в двора на Янкови – беше се заредила една дълга серия от горещи летни дни, та разхлаждането от време на време в басейна дойде много подходящо за поддържане на свежия вид и здравословния тонус в компанията. Цяла нощ вилняхме като побеснели – легнахме по изгрев слънце, но скоро след това пак станахме, за да си продължим с веселието. По някое време през нощта при нас дойдоха и Ванеса с Михайло; имаше и други младежи, та групата ни беше в целия възрастов диапазон (включително и 3-месечното бебе на Наталия – демек, внукът на кака Вана и на бат’ Бранко, Габриелчо – съответно и закономерно, те пък вече баба и дядо; барабар с родителите си, естествено, само че специално малкият пъпеш не разбра твърде много от първото му Новогодишно тържество, понеже най-невъзмутимо го проспа, макар да беше през цялото време с нас на софрата).

През седмицата след празничната Новогодишна нощ се заредиха още по-големи празници – следващата неделя направихме едно всеобщо градинско увеселение по повод, т.нар. “Водици” - Богоявление или Йордановден. Във форума взеха участие всички, чиито имена започват с буквата “Б” – Бранковци и Бранимири, Йорданки, Божковци и Данчовци. Веселието се извърши в един Бризбънски парк, където ние и друг път сме си устройвали подобни етнически срещи. Междувременно Даниела се върна на работа след двете си седмици отпуск, аз възобнових почти ежедневните срещи с моя шеф и съответното служебно натоварване, а Ванеса общо взето се въртя като пумпал без да върши нищо кой знае колко съществено или полезно, освен да отиде няколко пъти на работа и в частност, утехата ѝ да се среща на спокойствие с нейния възлюбен, момъкът от сръбско потекло Михайло (не е изключено да е някакъв далечен роднина и на техния крал Милан – барем буквата в името му е взел, ако не нищо друго).

Така седмица по-късно дойде и денят (петък), когато взехме дейно участие в отпразнуване на 18-та годишнина от рождението на Мария – приятелката на Ванеса още от училищната скамейка. Всъщност, нейната действителна рождена дата е 26 Декември, когато имаше организирано само едно малко и локално тържество, предимно за отбрани персони и техните гаджета, което се проведе тайнствено и на закрити врата в къщата на баба ѝ. На този форум обаче щеше да присъства половината сръбско народонаселение, в размер на 100 души – една малка сватба все едно, съставляваща се от роднини, близки и приятели на семейството им. Веселбата беше огромна и изключително добре подготвена, организирана и проведена. За целта чика Жика и тетка ви Радмила бяха наели сръбската зала, където по принцип тяхната етническа група провежда подобни сбирки и тържества (наемът е $500 – пиша го само като любопитна информация). В салона имаше нарочен оркестър от двама души – акордеонист и едно момче, което пее много хубаво, свирейки същевременно на йоника. С помощта на съвременните електронно-музикални устройства, тези двама души изнесоха такъв грандиозен концерт, че все едно пред нас пяха лично Мирослав Илич с целия оркестър на Горан Брегович връз подиума на Štark Arena “Beograd”, докато Лепа Брена и Цеца Величкович-Резнатович бяха в подгряващата вокална група отстрани. Храна, мезета и напитки бяха изцяло подсигурени от любезните ни домакини и както можеше да се предполага в такива извънредни случаи – едвам се прибрахме от там в 02:30 чак на заранта. Мария получи много подаръци, младежите се веселиха цяла нощ и почти не се пуснаха от хората, които играха всички без изключение – към края дори и австралийските им приятели взеха да налучкват стъпките.

Следващото ни масово мероприятие беше навръх Василица/Банго Василий или т.нар. цигански Васильовден – 14 Януари. Понеже междувременно през седмицата се паднаха двата рождени дни на Иван и Люси, та те пък в неделя ни събраха на една поляна край морето, за да отбележим и техните светли празници. Там също изкарахме почти целия ден и от дума на дума в къщи се прибрахме чак по тъмно. Сега единственото предстоящо събитие от подобен развлекателен характер, за което тайничко си мисля и се надявам е рождения ден на Дарина – по този повод в събота вечерта ще ходим у тях, заедно с останалата банда приятели. Още не е ясно дали ще спим там или ще се връщаме у нас посред нощ. На другия ден сме на концерт – Ванеса и Михайло ще гледат същата постановка, само че на дневното представление в неделния следобед, докато ние с Даниела ще ходим на вечерния спектакъл. Понеже в последните дни бях много зает с моите служебни дела, та не ми остана време да направя разчета на живата сила и автомобилна техника – кой какво ще кара, кого ще взема, къде ще го връща и т.н. Оказа се, че днес вече било четвъртък, а пък аз още си го мислех за вторник. Нека да поработя и утре, че тогава чак ще мисля за почивните дни – те няма да ни избягат.

Насрещни планове имаме набелязани и за идната седмица, когато пък почивният ден за Националния празник на Австралия се слива със съботно-неделните дни, поначало дадени от Господа. Тогава пак ще отидем за няколко вечери до Noosa, където Даниела вече е направила предварителните резервации за един апартамент в малък хотелски комплекс. Само че подробностите за този наш кратък пансион ще описвам на следващото си включване – след малко скачам в джапанките и хуквам по обиколки. Моят човек явно е харесал всичко, което му изпратих сутринта и няма да ме кара да преправям нищо. Аз именно поради тези причини не съм спирал онзи другия компютър, който ми е повечето като служебно помагало, докато в същото време водих настоящите си записки на личния. Отикахме и тоя ден – от 15:00 насетне няма какво повече да се прави, освен да минавам в режим на свободни занимания и мързел…

10.02.2018 – Е-ее, ама аз наистина се поизложих май! След още една седмица ще стане точно месец, откакто не съм драсвал нито ред в това мое нещастно писмо. Два курорта кажи-речи минаха (защото утре приключва “смяната” на втория), а пък аз продължавам да събирам и трупам информация, без да я отразявам писмено. Сега обаче с Даниела сме се разделили на групички по интереси – тя си пие чая отвън на верандата и чете книга, докато за мен остават двата отпуснати часа преди прощалната ни вечеринка, в които да опиша всички случки и събития до настоящия момент – събота, 16:50 местно време. До напред скитахме по плажовете в околовръст, а за финал се изкиснахме в басейна, който е буквално на две стъпала под площадката пред нас. Тук, в тоя мотел се подвизаваме още от вторник, като преди това изкарахме няколко дни в друг – с няколко села по-надолу от това място. В този район сме идвали и друг път, защото много ни харесва спокойствието и тишината, имайки предвид каква лудница е в по-големите и шумни курорти – хеле пък при нас, на Gold Coast. Вероятно е вече да съм споменавал някъде, но това селце много наподобява нашенското Лозенец отпреди 40-50 години, когато на мегдана му имаше само една кръчма (по-скоро павилион “Скара-Бира”), будка за пластмасови детски играчки и пояси, мекичарница с разкошни понички и малка фурна за хляб, която се намираше ча-а-ак на другия край на селото, сякаш беше извън очертанията му дори и до там се ходеше естествено пеша в продължение барем на цели 5, че даже и 10 минути, ако човек не бърза толкова много или не подтичва от зор. По-голямото населено място в северна посока е курортното селище Noosa (абе то си е направо цял град, със своите 53 хиляди жители; в един момент ще дойде по-голямо и от Габрово чак…), отстоящо на около 10-15 км, докато на други 20-30 км пък се намира централната зона на втория по големина курорт на Австралия (след Gold Coast, разбира се) и по-специално по източното ѝ крайбрежие – Sunshine Coast. Сега обаче аз няма да ви занимавам с географските особености на страната и световноизвестните ѝ курортни центрове, ами ще се огранича с чисто домашно-фамилните теми на разговор – обширни като руската степ и разтегливи като дъвките на Дани, които тя денонощно джвака и премята из устата си като някоя изключена за непристойно поведение прогимназиална ученичка.

Съдейки по написаното преди въпросните няколко седмици гледам, че разказът ми е замрял малко преди рождения ден на Дарина, който отпразнувахме много весело и шумно в новия ѝ апартамент, който тя купи сравнително наскоро (май че по някое време лани беше, ама и аз не помня твърде добре баш кога е било, нито пък това е толкова важно за протокола). Събрахме се всички в познатият ви вече състав, като освен нас тя беше поканила и нейни австралийски приятели. Компанията ни беше разнородна и международна, особено с присъствието на нейната съседка Мария – малко по-млада от нас италианка, живееща с майка си, само че на долния етаж. Скъп гост беше и синът на Дарина, нарочно пристигнал от Сидней за празника на майка си. С него ние се познаваме отдавна, от други подобни празненства и пиянски оргии. Ванеса също беше с нас, но тя като хапна малко и се прибра в стаята си да приказва по телефона с Михайло – а нямаше как да дойде и той, защото и без друго бяхме достатъчно много добитък. Освен това те на другия ден щяха да са заедно през целия ден, защото за Коледа им бяхме подарили два билета за мюзикъла “Мама Мия” (“Mama Mia”) – постановка, съставена изцяло по песните на любимата на всички нас шведска група, легендарната ABBA. Веселието у Дарина продължи до първи петли, когато почти всички участници преспахме у тях, заемайки всякакви възможни легла, миндери и кушетки по спални, кухни и всекидневни. Това беше в събота – една от многото, които бях пропуснал да опиша.

В неделя сутринта Михайло дойде да вземе Ванеса и заминаха из градските паркове и алеи по техните разходки, след което отидоха на въпросния концерт. През това време ние побъбрихме още малко с Дарина и излязохме, за да се срещнем с младежите след излизането им от музикалния театър – следобеда изкарахме заедно с тях, ядохме разни гюзлеми и купешки храни, а привечер пък аз и Даниела отидохме да гледаме същото представление, от което те бяха просто очаровани. Ние също много харесахме спектакъла, който беше поднесен изключително талантливо на препълнената от народ зала (побираща 2000 зрители) - с много музика, всякакви светлинни и звукови ефекти, наред с прекрасната артистична хореография от страна на актьорите, разбира се. Хората изнесоха зашеметяващо зрелище, от което излязохме буквално с насълзени от вълнение очи – невероятно шоу; аз рядко се впечатлявам от подобни сценични произведения, но този път настоящото напълно заслужи моето най-искрено възхищение - толкова много не съм се радвал, откакто един път през 1964 дядо Ангел ме води на куклен театър да гледам постановката “Вълкът и седемте козлета”, а през следващият сезон пък се обогатихме с “Червената шапчица”…

По-нататък седмиците ни продължиха с усилена работа от наша страна и силна подготовка за университета на Ванеса. Няколко дни по-късно стана вече ясно, че нея са я приели в специалностите, които тя си беше избрала предварително и имаше мераци да учи занапред. Буквално за броени часове детето си уреди по телефона отпускането на държавен заем за обучението ѝ. Това е нещо като нашенските студентски стипендии, ама в този случай след успешното завършване на висшето образование, средствата от заема се връщат с някаква нищожна лихва. Тази финансова организация (институция) почти изцяло поема и плаща масрафите подир академичните задължения (като тук обаче не влизат единствено сметки за учебници, тетрадки и други канцеларски пособия, поради което употребих термина “почти”), а едва когато студентът приключи с висшето си образование и вече се влее в редиците на трудовата маса, сумата от заема се погасява постепенно във времето и на отделни порции, приспаднати от годишните му такси и данъци - които така или иначе всички ние плащаме безусловно и безкомпромисно по един доста висок процент, който пък комфортно циркулира в орбитата около числата 35 и 40 (посочвам ги само за информационна справка и икономическа съпоставка). Междувременно Неси изработи и няколко смени в магазина за гуменки, където са ѝ продължили договора с още една година, понеже била много добра в професията на продавач-консултант и от време на време дори в ролята си на касиер зад щанда, боравейки с парите на хората от ежедневния оборот на магазина.

Моята дейност по проекта продължи със страшна сила, като последните няколко дни и седмици бях много зает. Надниците ми нараснаха от обикновените и ежедневни 7-8 часа, скачайки на изтощителните 11-12 часа дневно. Вечер нямах време за традиционните си разходки – по цял ден натисках стола в кухнята, зверейки се в екрана на компютъра с такава страст, сякаш гледам “На всеки километър” или “Човек от народа”. Така или иначе всичко, което ми беше възложено вече е факт, но последната ми информация е, че заданието евентуално ще се обнови с трети, допълнителен реактор, в който пък ще се топят пластмасови отпадъци с цел извличането на петролните фракции и продукти от тях. За сега капацитетът на инсталацията е с два такива реактора, където щяха да се горят стари автомобилни гуми, та от дестилацията на техните изпарения да се добива мазута. Обаче най-новата версия е в тях да се усвоява пластмасата, понеже тя “пускала” повечко материал, а новата трета камера да остане само за изгарянето на гумите. Неотдавна по този повод в своите безкрайни мемоари дадох прекрасен пример с ракиджийницата и винпрома – в прибавка към моето метафорично сравнение, сега вече казаните ни стават три: в двата ще варим грозде, като значително по-ефективно за добива на крайния резултат (става въпрос за пластмасовите боклуци), а в третия ще експериментираме с джанки и сини сливи, защото те пускат по-малко дестилат (тук разбирай автомобилните гуми). Аз лично не знаех, че в пластмасовите изделия има повече мазут и нефт, отколкото в гумените – ама щом като специалистите така казват, значи че действително е тъй. За мен ще остане само удоволствието и плодовете от допълнителната работа и трудът, който ще вложа в това ново начинание, от което аз изобщо не се оплаквам – дори напротив. По принцип всичко това ми беше подхвърлено единствено по телефона, та да мисля върху проблема, докато съм на почивка. Като възобновим срещите си в понеделник, тогава ще науча повече подробности по този въпрос – за сега идейният план все още се намира в твърде суровия си вид и тепърва има да се доразвива по-мащабно.

Така, както си летяха дните и седмиците се изнизваха една подир друга като пепелта на пясъчен часовник, дойде времето на първата ни краткотрайна почивка в Noosa. Това беше съчетано със законно почивните събота и неделя, в прибавка на един петък (26 Януари, бидейки Националния ден на Австралия и като такъв бе неприсъствен за целокупния народ на държавата - труженици на полето, работници из фабрики и по заводи, в това число и учащата младеж). Ванеса успя да си размени няколко смени с нейна колежка – магазинерка като нея, та заедно с Михайло дойдоха с нас на краткото ни екскурзионно летуване. Понеже имахме на разположение голям апартамент, с нас дойде и Дарина – да не е сама по празниците, завалийката. Младите пристигнаха с колата на Неси, която тя кара на отиване и на връщане – сама, без моя помощ и намеса, извън разбира се съветите и контрола на Михайло; той изглежда съвестен млад човек, на когото може да се разчита, за да няма глупости и дивотии по пътищата. В неделя сутринта те си тръгнаха по-рано, защото и двамата бяха на работа, докато ние с Даниела се прибрахме чак вечерта. Иначе времето ни мина приятно и забавно – амчи те ден или два хвръкват почти мигновено; дорде наизмъкнем провизиите от багажника на колата и идва времето да си ги прибираме обратно в дисагите. Ама нали пък не сме у нас – все като някакво развлечение се води, попадащо барем малко извън очертанията на иначе строгото ни и скучно ежедневие.

За времето на този кратък “пансион” не сме правили нищо кой знае колко съществено – през деня по плажове и из морета, вечерта на масата и по софри. Нямахме възможност за дълги разходки – вместо това се въргаляхме безцелно в пясъка и под сенките на плажа. Времето беше слънчево и на моменти дори прекалено горещо, а водата в морето – топла като току-що застроена супа. Няколкото дни минаха неусетно бързо и ние отново се завърнахме по местоживеене, за да продължим живота с ежедневните си злободневки и сивата му еднообразност. Даниела през цялото време беше на работа; изкара и една нощна смяна даже. Както вече подчертах – моите работни дни бяха значително по-дълги от обикновеното, но пък покрай това си повиших знанията, опита и съответно заплатата. В срок преди онзи ден (петък) възложените ми задачи бяха изпълнени до последната най-малка подробност и сега с нетърпение очаквам да ме затрупа най-безпощадно лавината на новите.

Междувременно, поради големите горещини и засушаването напоследък, тревата пред нас изсъхна почти напълно и никакви илачи не помогнаха в съживителният ѝ процес. Хвърлях всякакви торове, ръсих отгоре ѝ семе, поливах денонощно, препикавах я дори на няколко пъти – не и не. Предполагам, че солената подземна вода от помпата хептен пък я довърши. По едно време се беше наканило да вали дъжд и аз доста умело и успешно улових този деликатен момент. Таман от няколко дни земята се беше напоила добре, та вечерта преди да тръгнем ходих да купя още семена – разхвърлях ги отгоре равномерно, посипах ги с обогатена земна маса и пръст (също доставка от магазина) и оставихме майката Природа да си свърши работата. Дъждове валяха още известно време, но не знам какво е излязло от моите летни сеитбено-мелиоративни мероприятия.

Така дойде ред и за по-дългото ни летуване, което вече доби статут на “Карта за море от Профкомитета, при пълен пансион, кални бани, водни процедури и лекарски контрол/надзор”. В събота сутринта с колата на Даниела поехме за насам, натоварени до покрива с храна и стока, като че ли ще караме 4 поредни смени в почивната станция. Отначало тръгнахме само тримата с Ванеса, с колата на Даниела – Михайло щеше да дойде при нас за 2-3 вечери, но малко по-нататък. По пътя спирахме на няколко места за посещение на търговски комплекси и бутикови магазини от веригата за социално слаби, бедни просяци и безработни. Естествено от всеки един такъв “бутик” всеки от нас се обзаведе с по нещо новичко – и не чак толкова ново, колкото по-скоро различно от досегашните ни дрешки и парцалки, с които се докарваме пред обществото. За кой блузчица с копченца, за кой рокличка с ципче; за други пък джапанки и чехли, обувки и какво ли още не. Най-ценната ни покупка обаче остана една чисто нова тенджера, с двойно дъно и кожух, със специални капаци и други изгъзици за бързо и вкусно приготвяне на храна; уж като тенджера под налягане, ама и не баш съвсем – нещо средно между котел за заводско парно отопление и локомотив от ерата на Възраждането.

По средата на следобеда най-после пристигнахме в хотела – настанихме се и веднага излязохме на разходка. На другия ден валя дъжд, но той не попречи на пълноценната ни почивка – Даниела и Ванеса пак хукнаха по дюкяните да трошат пари, а аз останах насаме с мислите си в апартамента, за да творя и да оставям своята ярка писмена диря след себе си, а не да ръся само тор и азотни съединения подире си. Вечерта, както междувпрочем всяка една, стъкнахме традиционната солидна софра и гледахме филми на компютъра, които предварително бях записал от Интернета. В понеделник разходките и скитанията ни продължиха – по някое време пристигна и нашият момък, та в негова чест ходихме на общ тържествен обяд в една кръчма. Ванеса най-после си подобри настроението и особено отношението си към нас, като нейни преки (а не някои съвсем косвени…) родители – до тогава тя в продължение на два дни се мръщи, мълча, сумтя и пръхтя като дрът козел (познато, а?...). На връщане към хотела също вървяхме пеша, въпреки жегата и слънцето. По пътя се отбихме през още един дюкян, от който аз специално излязох с едни слънчеви очила само за $10 – досущ като на Рей Чарлз (майтапа настрана, но тези са Made in USA и са от най-нашумялата сред снобите марка “Ray-Ban”). Такива струват обикновено стотици грешни долари – на малкото дадох да ги пипне само веднъж, докато Даниела веднага ги обяви за нейни; добре ама като ги сложи и видя, че са баят големички за иначе малката ѝ главица, та сега ще си ги износя аз – с подчертан кеф при това, въпреки че аз със слънчеви очила по принцип не се кича, но пък в името на модата и суетата ще се науча и на това. На края се нахвърляхме в басейна и там изкарахме остатъка от деня.

Във вторник сутринта вече трябваше да напуснем първото ни седалище и да се преместим с около 40-50 км в северна посока. Младежите заминаха преди нас, за да обикалят по техните разходки и плажовете, докато ние с баба ви Дана се влачихме часове след тях. По план имахме да посетим останалите бутици от същата поредица, които незнайно защо, но в този район като че ли извират и са почти на всяко кьоше – сърце не ти дава да пропуснеш някой; сакън, да не би да изтървем някоя много евтина и още по-ценна стока за бита и ежедневието. Данчето отнесе едни португалски сандалки, докато аз се докарах с още един чифт испански обувки с връзки – последен вик на модата; нали се докарваме за официалната си визита в България – трябва да сме в крак с тамошното висше общество, защото ние тук в Австралия си ходим като битници и много-много не се сещаме за модни тоалети и други излишни снобски превземки...

В разходки по плажа и други локални екскурзии набързо минаха няколко дни. Междувременно направихме сефтето на новата тенджера, като я натоварихме с една мощна и тлъста супа топчета – последната стана вълшебна и отделно пък толкова много, че си я донесохме в къщи и аз от там насетне я ядох през цялата седмица. Вероятно вече сте забелязали, как разказът ми плавно премина от морската допреди няколко дни обстановка, към вече добре познатата ви чисто домашна жизнена среда, защото така или иначе не успях да го довърша на почивката, та сега го дописвам в антракта между отделните служебни ангажименти.

В четвъртък привечер Ванеса и Михайло се върнаха на Gold Coast, защото на другия ден нашата малка танцьорка трябваше да излети за Сидней, заедно с цялата сръбска танцова трупа – щяха да имат участие в някакъв техен етнически фестивал, та бяха поканени да си изиграя хората и пред сиднейската публика. Ванеса спа у Мария, а на другия ден всички заминаха на турне, докато морската ни почивка с Даниела продължи, макар и в съкратен личен състав. Съдържателката на мотела, в който бяхме отседнали е унгарка – заедно с мъжа си, който е местен, се грижат за всичко, свързано с престоя на гостите: настаняване, почистване, поддръжка на басейн, тревни площи, сауна и тем подобни мероприятия. Там сме били и друг път и много сме доволни от мястото и разположението му – съвсем близко е до плажа; няма 2 минути и си във водата. Същевременно грохотът на вълните се чува достатъчно ясно, за да подсили чувството, че човек действително е отишъл на море, а не преспива по твърдите дъсчени нарове у някоя горска хижа…