Роден съм на 05 Юни 1959 като закономерно последствие от голямата и нестихваща с времето любов между родителите ми Веска и Нено Михови, в китният и приветлив (тогава…) подбалкански градец Габрово - за времето си представляващ едно сравнително значимо индустриално и будно културно средище, но с известен икономически застой в по-новите днешни дни, за голямо всеобщо съжаление, особено за неговите настоящи и потомствени жители...

По време на ритуала за моето собствено свето кръщене попът (покойният вече, многоуважаван от всички мои съграждани и съвременници, отец Николай) ми е дал имената Ангел Ненов Михов, които аз продължавам да нося с особена гордост и подчертано достойнство - изцяло кръстен по името на дядо си Ангел, който в онези гладни военни години (много преди самият аз да се появя на белия свят), е бил представител на германската фирма “SIEMENS” и на пъпа посред чаршията, баш срещу часовниковата кула е имал малък дюкян за електротехнически ремонт и услуги (небезизвестното в целия град “Бюро MARCONI”). Наред с тази си дейност, в магазинът му е процъфтявала и търговията с електродомакински прибори и уреди, производство на споменатата вече престижна компания. Вероятно прогресивната си техническа мисъл (ако въобще имам някаква…) дължа на отколешните традиции в нашия род по бащина ми и дядова линия, от нашия джинс да се раждат и отглеждат само умели майстори и сръчни занаятчии. Това е най-пряката ми Габровска жилка и закваска.

Дар-словото ми (ако разбира се и такова понятие съществува…), което все си мисля и самозалъгвам че притежавам, предполагам идва откъм страната на майка ми, в чийто род пък са концентрирани множество народни будители, потомствени учители, лекари и други интелектуалци. Баба ми София упорито ме обучаваше и настояваше с всевъзможни упражнения по френски език още от моята най-крехка и невръстна детска възраст - самата тя, бивша преподавателка в католически колеж, което до голяма степен обясняваше ентусиазма ѝ. Това разклонение в родословното ми дърво идва откъм Първомайско, Пловдивско и дори Карловско, а за да резултира по-късно в частност с пръкването ми и по-специално пък точно в полите на старославно Габрово, огромна заслуга има т.нар. от някои “народна власт”. Посредством нейното активно съдействие и физически натиск, малко след Деветосептемврийския преврат многолюдното семейство на майка ми бива интернирано от родното си Първомайско село Искра (също известно и със своето по-старо име Попово, намиращо се на един хвърлей от тогавашният Борисовград). На път за Враца (дето и там гарга не каца…), за където е било требването, дядо Косьо (Никола) и баба Софка още по онова време харесват Габрово и помолват местната власт да ги остави и настани там, която учудващо как снизходително уважава молбата им. Е, разбира се при съответните унизителни условия – на дядо ми са отнети адвокатските права и той продължава живота си като обикновен чиновник, докато пък на баба най-любезно ѝ отказват (разбирай забраняват…) да практикува учителската си професия. Ненавременната им кончина разбира се, бе тъжното следствие от тяхната така “ласкава” (не)принадлежност и омерзение към комунистическата власт.

А ето ме вече и мен, като преднамерен резултат от срещата на тогавашното родопско девойче (мама) с момъкът от Балкана (тате). Разбира се за тази безкрайно щастлива развръзка със съвсем очакван край, всички ние заплатихме с разбитите житейски друмища на обичните ми баба и дядо, и последвалата им доста преждевременна смърт – плод на незарастващите рани и дълбоки драскотини от “много добрият” живот в насила наложеното им социалистическо общество, който те са водили след превратът през 1944. Но това специално е малко по-отделна и странична тематика - в настоящото изложение тя има връзка само дотолкова, доколкото да разкрие от къде аджеба, идват моите близки и по-далечни корени и от къде са се взели тези патриотично-бунтовнически черти в оформянето на характера ми. По-далечната родственост с Апостола на Свободата, Васил Левски тук аз няма да подчертавам единствено от скромност, а пък и за да не отегчавам излишно читателя със и без друго достатъчно добре разклоненото си родословно дърво.

Под всеобщите грижи на всички в семейството и с големите заслуги на другата ми баба Стефанка, аз израснах и неусетно безгрижните дни (както моите лични, така и на останалите покрай мен) свършиха веднага със започването на школото - първолакът Ангелчо от “I-в” клас на другарката Веска Георгиева в III-то Основно училище “Цанко Дюстабанов” – гр. Габрово. Беше 15-ят ден от месец Септември на сега толкова далечната 1966...

В училището попаднах на прекрасни учители, на високопрофесионални преподаватели и отлични педагози, които направиха от нас децата едни истински човеци. Последваха 8 години на неуморен труд, премесен с училищна самодейност и всякакъв вид друга странична дейност под формата на кръжоци по интереси, участие в училищната фанфарна музика, естрадно-сатирични състави и множество други забавления, наред със строгата учебна програма, които спомогнаха за многостранното ми развитие. Неусетно обаче дойде и краят на така нареченото “основно образование” - месецът бе Юни, 15-ят му ден, а годината е вече 1974…

Благодарение на сравнително високото си свидетелство/удостоверение след завършването на 8-ми клас (от горе до долу “Отличен-6”, само с две четворки по предметите “Рисуване” и “Трудово обучение” - плод на успешното сътрудничество и взаимопомощ между родителите ми, строгият им церберски контрол по точното изпълнение на задачите и тяхната неумолима амбициозност, за всичкото което сега съм им дълбоко признателен…), аз бях приет в небезизвестният Техникум по Механо- и Електротехника (ТМЕТ) “Д-р Никола Василиади” в родния ми град.

Там на нова сметка ме поеха други учители и преподаватели, някои от които легендарни със своя принос в обучението на поколения наред млади хора и личности. С отваряне на малка скоба и известна доза умиление, тук ще си спомня за неколцина от учителите ми, преподавали по редица предмети на много наши бащи от випуска ни, а сега вече и на техните синове - именно там се получаваше известно разминаване в очакванията на всички, защото единодушната констатация, специално по отношение на моята скромна особа се заключаваше в твърдението: “Абе, баща му беше свестен и стана човек от него, ама тоз излезе калпав - много пердах има да отнесе още, дорде влезе в правия път!”... И това също не беше далече от истината, но пък съм безкрайно благодарен, защото традиционните възпитателни методи дадоха низ от положителни резултати, плодовете на които имах щастието да бера впоследствие. Този мъчителен етап на обучение и школовка приключи с абитуриентските балове на 24 Май 1978 – точно 100 години след Освобождението ни от турското иго и гнет. Така си помислихме тогава и ние – че сме вече свободни и ще останем такива безгрижни до края на дните си, а не знаехме, че житейското ни робство всъщност тепърва предстоеше…

След завършване на средношколството последва едно доста бурно и вълнуващо кандидат-студентско лято, дълга серия от безчинства и палави своеволия (в добрия смисъл…), преминаващи през всичките възможни младежки метаморфози: тогава беше първото ми самостоятелно ходене на море, в унисон с първото ми безпаметно напиване (ами и баят пръчле си бях аз вече, 19-годишно – по-дебел глас, мъх по горната устна вместо мустаци и други първично/вторични белези на узряването…); същото лято попаднах в епицентъра на една малка и сравнително кратка, но пък много съдържателна и страстна, почти изпепеляваща любов (без основна “консумация” разбира се, ама останал достатъчно доволен и щастлив единствено с “предястието” и “десерта”).

Сякаш не мина и миг, лятото свърши и дойде есента - ето ме вече застанал пред олющеният зеленикаво-кафяв, мизерно и недружелюбно проскърцващ метален портал на родната казарма, в иначе красивият подбалкански град на розите, Казанлък. Тогава аз така и не разбрах добре: как бе, аджеба се озовах в местният им гарнизон, току под военния стрелкови полигон в местността “Тюлбето” (абе как? – татко ме закара с колата; ето как). С прекрачването ми през прага и навличането на тежкия и дебел, вмирисан на нафталин и оръжейна смазка войнишки шинел, тутакси попаднах в специалност “Общо войсково разузнаване” към Втора Българска армия във II-ри войнишки район (баш срещу Метоха). Денят беше понеделник, ако не се лъжа, а злокобната и черна дата – 02 Октомври 1978 (пак по смътни спомени). Ако това е някак си възможно обаче, дори и с тъпа лозарска чекия аз още на мига бих изчегъртал всички спомени и мемоари от паметта си и бих забравил завинаги своите богати впечатления, натрупани в този двугодишен “университет” за висша степен на простотия, безотчетна и безогледна човешка несправедливост – школа за взаимна и повсеместна ненавист, в пакет с уродливо измамната политическа действителност. Обаче те така дълбоко и трайно са се загнездили в съзнанието ми, че от време на време дори си спомням отделни епизодични и епични моменти (на някои от които просто се смея с глас, а от други още се стряскам на сън…), за почти 23-те безкрайно дълги месеца, които изкарах зад порутеният от многократни прескачания кирпичен дувар на конюшните. Пардон – това трябваше да прозвучи малко по-тържествено и фанфарно, само че ние действително спяхме по 30 души в спално помещение, което преди това се е ползвало за краварник или конюшня…

Резултатите от кандидатстването ми във ВУЗ преди това не дадоха достатъчно висок общ приемен бал, но пък виж - след допълнителната подготовка и подковаването ми в “народната армия”, моят следващ опит да превзема и тая крепост беше малко по-успешен. Предвид факта, че бяхме приети за редовни студенти, набор 1960 (с който служих и аз), беше ИЗволнен още през Септември - нека за леснота да го наречем в средата или през втората третина на месеца, а годината е на просто незабравимата Олимпийска и толкова Советская Москва, 1980. Мечето “Миша” беше нашият легендарен символ на уволнението, без тогава и да предполагаме дори, че впоследствие то ще се превърне в такава кръвожадна и войнолюбива мечка…

И от вмирисаните на спарени чорапи и войнишки партенки спални помещения за по 30-50, че дори и 100 съвсем човеко(не)подобни нам, ето ме сред ухаещите на напъпила младост, на моминска страст и дезодорант “Fa”, “Intim” или пък “Зелена ябълка”, току що излезлите от Гимназията - до вчера ученички със сини престилчици, а от днес вече мои състудентки и бъдещи колежки.

Последваха 5, че даже и 6 години на неравностойна борба, в доказване на невъзможното и стремеж към постигане на недостижимото, с частично прекъсване на обучителния процес, с цел повторно опресняване и затвърждаване на знанията, както и 8-месечна трудово-оздравителна рехабилитационна програма в строителството - както вече споменах, с откъсване от редовните занятия и лекции. И малкото, което знаех и с 300 зора бях почти научил, за този дълъг период вече го забравих, докато в същото време развивах гръден кош, мускулатура и усъвършенствах до перфектност способностите си като механик-водач на РК1 (ръчна количка с едно колело). Забелязани бяха и някои подобрения в двигателно-опорният ми апарат, но без видими изкълчвания и физически недъзи. След всичко, най-после заветният “дванадесети” кобен час удари, в който едва през лятото на 1986, за голямо учудване на всички, дори и аз най-после се сдобих с до болка изстраданата си дипломка за Машинен Инженер - демек от “Ачката”, както бях по-масово известен за народа и сподвижниците ми, сега се превъплътих в новото си амплоа и поприще с прозвището “инж. МИХОВ”…

Плод на сляпо и безумно влюбване по време на една Национална студентска бригада в Смолян беше и последвалото го след 3 години сключване на Граждански брак (чак през 1985…) с възможно най-неподходящият взаимно и далеч не един за друг човек във всяко едно отношение (15 Септември – че как можех да забравя тази дата? - амчи нали майка ми е родена баш на този ден, бре! – Боже мили, какъв бляскав и скъп “подарък”, опакован в бяла булчинска рокля ѝ поднесох тогава; майната му...). Не закъсня и появата на първородния ми син, едва само на следващата пролет - вечно ревящ, пряк и неволен свидетел на Чернобилската “авария”, но за щастие не помнещ нищо от тогава; също носещ по фамилна традиция и трите имена на своят си дядо Нено…

Почти веднага след всичко това, започна и трудовата ми повинност в несъществуващото вече Развойно предприятие “Промишлена Електроника” - Габрово, за основаването на което пък (още през 1961), виновни бяха шепа млади (тогава) специалисти и безрезервни ентусиасти, между които се нареждаха скромните заслуги на моят роден баща и негови приятели от десетилетия.

Кариерата ми започна от самото начало, отново с много учене, запомняне и усвояване на тънкости от занаята, предавани от по-знаещи и по-можещи добре обучени кадри. Думите на Йосиф Висарионович (Сталин): “Кадры решают всё!” излязоха наистина верни... Научиха ме да мисля, да разсъждавам, да вземам решения и да бъда отговорен. За нещастие обаче, дойдоха лоши и гладни години. Икономиката изведнъж се сгромоляса под лъжливият си и измислен от шепа нещастни Кремълски идеолози ореол, на уж вечно процъфтяваща и просперираща – едва ли не тя бе отъждествявана като каменен отпор на капитализма, който обаче почти мигновено я стри на пясък и пепел, от които вече нищо не става; един по един заглъхваха тъкачни и предачни станове, стругове и фрези тънеха в боклук и мазни стружки; възцари повсеместният пладнешки грабеж и тоталната икономическа, социална и морална разруха. Народът обедня, огладня, настръхна, озлоби се, увълчи се и освирепя - единственото спасение за инакомислещите и въобще за мислещите същества се виждаше не от отвън, а за жалост само и единствено навън…

Така и аз, повлечен от тълпата и в стремежът си за по-щастлив и охолен живот, напуснах пределите на Родината, за да се окажа на 20,000 км от дома, на място за което казват, че е не “носът” (т.е. не от където географията диша), ами точно обратното - от където тя издиша (гъзът демек, за да сме точни)... През 1990 Австралийското правителство разшири квотата си за емигранти-специалисти, в която по някаква щастлива случайност попаднах и аз заедно със семейството си. Хванахме не само последният влак, ами едвам сколасахме да се докопаме до последният му вагон, та се намърдахме и в последното купе даже, но въпреки всичко потеглихме от перона и се озовахме в тъй далечната и бленувана от мнозина, огромната и необятна Австралия…

Пристигнал тук, макар и вече на преклонната Христова възраст (33), аз започнах борбата за насъщния от абсолютната нула. В багажът си освен една ножовка, няколко пили за дърво и метал, 2-3 отвертки, чук и руският ми трион, който си бях купил навремето от Киев при една Комсомолска екскурзия (награда от завода…), имаше само няколко шишета с ракия, по 3 консерви “Копърка” и “Пастет Апетит”, щафета шпеков салам “Ловеч”, една сабя Панагюрска луканка (все подаръци от близки, на изпроводяк…) и няколко скромни парцала за обличане. За всичко останало трябваше да се погрижим самите ние и именно с това започнахме…

Дните и месеците се нижеха един след друг; с много падания, ставания, които се редуваха закономерно така, като че ли някой го беше страх да не би да успея чак толкова много и неведнъж Съдбата ме е изправяла пред крахове и катаклизми. Един от всички тях беше окончателната ми раздяла със семейството през 1997 и последвалото го създаване на друго - през 1999. В резултат на новата ми опустошителна и поредна разтърсваща изоснови любов, през Март 2000 на бял свят се появи и дъщеря ми Ванеса-Рейчъл, именувана по подобието на баба си Веса от Габрово и баба си Райна от София. Всички тези перипетии с подробности са описани в моят т.нар. личен дневник, хроника на един нищожен резен човешка съдба, повествователна сага или романизиран живот - какъвто и епитет да закачите, все ще бъде подходящ и сполучлив. Тези мои многотомни и дългогодишни съчинения с начало Ноември 1992, са най-щателно събрани и подредени по хронология и при известни условия от съвсем общ характер, с готовност могат да бъдат предоставени на интересуващите ги читатели за развлекателен и опознавателен прочит...