Мили наши родители – скъпи приятели и близки,

12.12.1994 – Едва днес най-после сядам да драсна няколко реда, че тези дни изобщо не е имало време за това. Миналата седмица подготвяхме касетките за вас, които вече се надявам да сте получили от нашия приятел Сашо. Онзи ден занесохме малката извънредна пратка и той в петък е излетял за България. Завършването на тези видеокасети ни отнеха няколко вечери, между които и Никулден, който също изкарахме в къщи пред камерата. Зарадвахме се безпределно много като разбрахме, че сте получили снимките, а и колета впоследствие. Днес пристигна и вашето поредно 89-то писмо, от което стана ясно, че и още едно писмо от нас се е получило. Това ни поуспокои малко - дано само да не е някакво временно явление и после пак да почнат да изчезват. Вероятно пак съм объркал номерата на писмата, въпреки че много внимателно ги прехвърлям от едно на друго. Но те дори и компютрите грешат, какво остава за моя ограничен “твърд диск” в още по-коравата ми кратуна... Сега това носи № 43, № 42 вече го изпратих по Сашо, а следващото ми ще бъде № 44, с което се надявам че внесох необходимата и достатъчна хронологична яснота.

В събота вечерта бяхме на рожден ден на малкия Сашко, а пък точно в това време баща му (големия Сашо) се обади от Рим, че е пристигнал благополучно в Европа. От там след още два часа и ще си е при техните в София.

На другия ден (т.е. вчера, неделя) пак ходихме по тукашните балкани. Намерихме едно много хубаво място с барбекю, пейки, маси и там обядвахме. Точно от това място се откриваше прекрасен изглед надолу към града и аз от там заснех няколко кадъра с камерата. С голямо огорчение установих, че й липсват специалните ефекти, които имаше до този момент и днес тя вече влезе в сервиза за ремонт. За сега масрафът подире й ми струва само $50 – това се равнява на двата часа отсъствие от работа, докато основното “дране на кожи” още не ми е известно и тепърва предстои, когато майсторите се произнесат за вида и степента на повредата. Предварително очаквам обаче и съм психически подготвен, че сумата ще е сериозна. Какво й стана по дяволите, не знам – уж всичко си работеше по-рано, а вчера изведнъж спря. Но каквото – това. Нали на мене не ми е дадено от първия път да става нещо, та и сега традицията се повтаря. Няма забогатяване и това си е, мамка му! Ако бяхме купили чисто нова камера от магазина, щеше да си е още в гаранция и ремонтът (или евентуалната й подмяна) можеше да стане значително по-безаварийно и най-вече безплатно; докато сега сметката ще излезе от плиткият ми и продънен джоб)...

За постигането на някакъв успех във връзка с трагичният на този етап шофьорлък на Женя, вече напълно се разбра, че трябва да й се купува автоматична кола, защото с ръчните скорости на каквато и да е друга тя явно няма да се справи; допълнително утежняващ случая е и факта, че тя има само два крака, а пък видите ли, педалите са три. Решихме да вземем една каква да е барака за $700-$800 (но задължително само с два педала) - първо да се научи да кара нея, а после да й купуваме “официална”. След което старата ще трябва просто да я изхвърля в реката и да я обява за изчезнала, защото едва ли ще може изобщо да се продаде отново. Едва сега, покрай Сузукито виждам какъв зор е да продаваш скъпо една и без друго малко струваща стока - особено тук, в този свят на изобилие, огромен избор и постоянно правещи си сметката хора. Аз от няколко седмици съм пуснал обява във вестника за продажбата на Суза, но тя вече е в такова окаяно състояние след като и не се ползва, че би било обидно дори и да я подаря на някой; а пък в същото време искам да я продам за много пари, за да си върна поне малко от вложените в нея средства. Само че няма достатъчно будали, установявам - в това се заключава проблемът... Сега две седмици ще бъдем без камера и ако до това време не я оправят, ние ще си я вземем обратно само за ходенето ни до Сидней, а после пак ще им я върна за ремонт. Защото тя всъщност си снима нормално, но липсват ефектите – това, на което аз много държах и за което наринахме една каруца пари. Настоящото писмо ще изпратим може би преди да тръгнем за Сидней, а впечатленията и преживяното от там ще описваме след настъпването на Новата Година.

Много ще се радвам ако се организирате и изкарате Новогодишната нощ с Адови – отидете до Несебър да се разходите малко, барем с нещо да разнообразите живота си. Надяваме се, че напоследък сте получили доволно много информация от и за нас, която ще запълни дългите ви зимни дни и вечери. А тук от онзи ден насам е вече лято - то дойде още на 01 Декември и сега времето е много приятно. Нени в момента помага на майка си като реже картофи за пържене.

Предадох в общи линии пропуснатото от последните няколко дни. Ще продължа да ви информирам за събитията около нас. Аз също препрочитам по няколко пъти писмата ви, че все по нещо забравено се сещам да спомена.

Първо на татко за кракът: напишете ми диагнозата, за да пратя някакво мазило или лекарство. Не може да се влачи така, нали трябва да му мине. Не сте ми писали дали получихте видеокасетата, на която съм ви записал две филмчета (комедии) от телевизията. Харесаха ли ви? Радваме се, че сте живи и здрави и че живота върви с пълни обороти. По мои груби сметки и според това което сте ми написали, като имам предвид и продължителността на този, иначе доста бавен казанджийски процес, сигурно един тон ракия сте сварили - ама нека сте живи и здрави да си я изпиете всичката! И аз тук съм в дирите на една подобна течност, но ще видим как ще се пазарим. Уредил съм си по 25 л червено и бяло вино за Коледа, по $40 тубата (25 литра). Някакъв италианец произвежда в индустриални количества и го продава по $1.60 килото, на едро. И нали аз съм вече стар и достоен дистрибутор на вина, поръчал съм по едно бидонче за празниците, да съм спокоен. Даже ще взема малко и за Сидней – нали от “село” отиваме на гости в “градо”, та да имаме някоя дамаджанка с нас за авторитет!...

14.12.1994 - Тези дни сме нещо болнави из дома. Тъкмо на Неничко взе да му минава и се тръшнах пък аз. Изглежда причината е някакъв шибан вирус, защото иначе е топло и няма нито къде, нито как да настинем по традиционния начин. Аз може би събирам достатъчно студ и мраз от проклетата климатична инсталация на работа, която всеки ден повече от 10 часа бълва и набива леден хлад в гърба и във врата ми. Но сега сме вече добре и ни няма нищо.

Вчера получихме втория колет с шоколадчетата и книжките за Нени. Той им се зарадва много и ще ви пише отделно писмо. Всичко се получи в приличен вид – няма крадено, отваряно или други интервенции. Много ви благодарим за всичко и от сърце. От предните ви писма вече бяхме разбрали, че снимките и колета са се получили. В описанието му обаче не ми стана много ясно какво точно не е пристигнало (т.е. кое е било откраднато...). Не чух нищо за онези специалните очила за нощно шофиране, които аз нарочно изпратих на татко за командировките му. Също така с Женя не можахме да разберем дали дрешките (поличка и блузка – комплект) за бебето са се получили. Пишете ни точно какво е дошло при вас. За връзката, парфюма, химикалките и солничката разбрахме. Също и за блузките, часовника и т.н. за Ямбол. В пликовете имаше по един календар за Новата 1995, с хубави изгледи от Австралия. А ние, като имахме прекрасната възможност да ви изпратим неограничено тегло с подаръци по Сашо, защото той пътуваше почти без багаж за София, се сетихме че барем по 1 кило кафе можехме да сложим за вас, за Божкови и Албенчето. И сега като се сетих точно в този момент, та пак се ядосах – в бързината и притесненията да се чудим какво да ви пратим, та на края – нищо. Дойде ми на ума, че една разкошна мащабна линия можех да изпратя на татко и още какво ли не, ама карай – тя се свършила вече; по-нататък ще е. Хвърлихме се да правим видеокасетите, като мислехме, че те ще са ви най-интересни и не ни остана време да помислим за другите, също не маловажни неща.

Напред по телефона се обади жената на моя колега, у когото преди време ходих на гости докато живеех сам и от когото взехме масата, столовете и хладилника. Покани ни най-любезно на 25 Декември вечерта да отидем у тях - вероятно ние ще се възползваме от поканата им и на Коледа ще бъдем там. Усилено търсим евтина кола за Женя. Това тук наистина е дефицит и сериозен проблем – скъпи има бол, обаче ние търсим “под вола теле”. Предполагам, че на голяма част от въпросите, които са възниквали във вас поради забавяне или загубването на писмата ни, вече сте намерили отговорите във вече получените, чрез снимките, видеокасетите, а и от самият Сашо след срещата си с него. Пишете ни пак за всичко, което не ви е ясно и искате да знаете повече.

Неничко тази седмица свършва учебната годината и минава в четвърти клас. Онзи ден му дадоха свидетелството, от което разбрахме, че той трябва да е МНОГО по-упорит, по-внимателен и по-прилежен в час. Но общо взето е добре с оценките по предметите. Пък и той беше в това училище само за няколко седмици – какво да покаже за това кратко време. Сега ще го видим в следващия клас как ще се представи...

17.12.1994 - Тези дни преминаха в работа и тичане напред-назад. Днес е събота и докато чакам Женя да се наприказва по телефона, рекох да драсна пак някой информационен ред. Нени плува в басейна - аз тъкмо бях там, но се прибрах за обяд, а той още се изкисва. Снощи приказвахме със Сашо от Сидней (на Валя). Тя, горката, се оказа малко бременна, та един допълнителен тропулак от наша страна ще създаде известни напрежения в тяхната къща. Поради тези и редица други причини от най-общ характер, най-вероятно ходенето ни в Сидней ще отпадне. Чакаме нашите приятели от Аделаида да дойдат по Коледа у нас (тези, с които щяхме да се срещаме в Сидней). Така от задача с готов отговор, прекарването на празниците се превърна в едно от най-противните уравнения, от висока степен и с множество неизвестни. В тази връзка си спомних думите на другарката (вече г-жа) Радева – прекрасната ми преподавателка по математика в института. Та тя, като ми “даде” и последния изпит по висшата наука, когато ми подаваше студентската книжка със заветната тройка в нея каза, че ме пуска като “сакат инженер – без математика”. Чудеше даже какво съм щял да правя по-нататък без необходимите ми знания по този предмет и материя. А пък я виж по-горе какви математически лафове използвам и как купешки звучат само. Кое ми е сакатото тогава? Та – утре може би ще се чуем по телефоните с всички потенциални участници в планираното пътуване и ще вземаме някакви последни решения...

Сега само с няколко думи ми се иска да обобщя и на хартия подробностите около работата на Женя, емоционалното й и ентусиазирано започване и още по-безславното й прекратяване едва след втория работен ден. Всичко дойде от нейното проклето неумение да кара кола. В тези условия на живот и особено в отсамната част на света, това може да се сметне дори и като недъг – един вид някаква осакатеност. Вярно е, че тази фабричка беше на сравнително голямо разстояние от нас, но пък до там с колата се стигаше за някакви си 15-20 минути и то без никакви усложнения, защото все пак тя се намираше и в нашия район – не през морета. Обаче до там автобуси не ходят, нито пък има прекарана трамвайна линия – всеки си ползва колата и си се движи с нея навсякъде, където е необходимо. На обществения транспорт разчитат само крайно бедните, които не могат да си позволят да имат собствена кола и разбира се, пенсионерите и възрастните хора, които и без друго не бързат за никъде и за които времето е величина с нулева степен на важност. Всичкият останал, забързан и препускащ в бясна надпревара с фактора “време” народ, единственото нещо на което се уповава е надеждното лично моторно превозно возило. Било автомобил, мотопед, мотоциклет та дори и велосипед – всякакъв друг начин на придвижване е обречен на провал. Именно по тези всичките съображения, Женя не можа да продължи работата си, защото нямаше как и с какво да ходи до там! В понеделника започна, както беше по уговорката и уж всичкото беше много добре. Обаче вечерта си дойде в 20:30 след като беше свършила работа около 17:00. Ходила пеш по магистралата, където колите фучат с бясна скорост; после някакви автобуси намерила до някъде, после пък с друг до трето място и т.н. и т.н., докато на края блъскала и пешком, за да се прибере – това са все неща, които за нея са непосилни да се справи и да преодолее. И във вторник вече, със сълзи на очи отиде при шефа си, извини му се и си взеха “сбогом”. Един факт, колкото тъжен, толкова и поучителен за всеки, който е дръзнал да успява по някакъв начин. Нека добре да се знае, на какво може да се натъкне човек и за какво да бъде подготвен. Разбира се, случаят с шофьорските умения на Женя е много частен, бих казал дори ограничен до уникалност. Тя просто няма никакви представи нито пък каквито и да са били мераци за каране на кола, но се опасявам че трудното тепърва й предстои – пред нея застава пропастта от това да се научи да шофира или да си остане цял живот в къщи като домакиня в омагьосания триъгълник между готварската печка, пералнята и ютията... За мене също беше невъзможно да водя Женя на работа и вечер да я прибирам поради моята заетост от рано сутрин до късно вечер – просто този въпрос не е стоял никога на дневен ред. Сега, освен всичко останало, ще й предстои и тежкият шофьорски курс – не й завиждам...

21.12.1994 - Тези дни не сме писали, защото чакахме да се посъбере малко повечко материал за споделяне. Връщам се отново на неделята, когато бяха изборите в България. На следващия ден имахме разговор с нашите приятели и от тях разбрахме, че БКП е спечелила с 40% срещу 20%. Всички от Аделаида са гласували в Българския клуб, но за Бризбън аз специално не съм чувал нищо. Пък и българите тук не сме тъй много. В крайна сметка: жалко за загубата, язък за държавата и яка му душа на бедният народец; оставам безмълвен и без коментар, за да не напиша нещо, от което и листите да позеленеят от гняв!...

Чета и препрочитам списание “Царски вести”. Там намерих и писмо-послание, писано приживе от Илко Ескенази. Свързвам скоропостижната му и загадъчна смърт и с тази статия. Той не току-така си замина от този грешен свят, ама лека му пръст – какво можем да кажем повече!...

Точно на Коледа у нас ще дойдат две семейства – наши приятели от Аделаида и с тях ще предприемем няколкодневно пътуване из щата. Днес взех карти от Автомобилния клуб, на който съм член и ще сядам да изготвям маршрута. Утре е последният ми ден на работа. Връщаме се обратно чак на 03 Януари. Днес раздадоха и заплатите за отпуските – абе голяма държава сме, мама му стара! Неничко също пише много дълго писмо – нещо пак го е обхванала писателската краста. Тази вечер цялото семейство играхме тенис – нали сме буржоазия, а и капиталисти отгоре на това. После ние с Нени се окъпахме и в басейна – досущ като “бели” хора! Видеокамерата не е готова още, но ще я прибера за почивните дни, а после пак ще я оставя в сервиза.

Снощи си купихме две хладилни кутии – пластмасови, с дръжка за носене и уплътнен капак; те са много популярни в Австралия, защото всички имат. За излети, пикници и екскурзии са чудни. Нашите са с обем от 20 л, но има и такива с 6, 12, 15, 26, 32, 36 и 44 литра обем – за всеки случай, отделна кутия. В тях се слагат храни или напитки, посипват се отгоре с бучки лед и така всичко се запазва ледено студено в продължение на дни. Лед продават в супермаркетите, по магазините и на всяка бензиностанция. Изобщо е много практично нещо особено за топлия сезон и е едно от малкото австралийски патенти (те самите са си много горди с това).

Утре от обяд ни разпускат и ще имаме време за подготовка. “Профкомитета” раздаде на децата на работници и служещи разни подаръци. Аз съм член на този профсъюз по задължение, защото съм на постоянна работа. Организират се моабети, подаръци (за нас ще има по едно голямо парче шунка/пушен свински бут за подарък, но тях ще ги раздават утре). Събират се само по $1 на седмица, които всички членове доброволно плащаме (няма нищо “доброволно” бре! – удържат ни ги от заплатите). Нени много се зарадва на подаръка си. Това са събитията от последните няколко дни. Ще продължа утре с повече материал.

23.12.1994 - – Имаше такава фабрика в Габрово (23-ти Декември), но датата като дата не ми говори нищо. Сигурно пак е свързана нещо с партизанлъка – за това нямам спомени. Който знае нещо по въпроса, нека да помага за излизане от невежеството ми.

Вчера, след като работихме само до обяд, точно в 12:00 цялата фирма седнахме на моабет. В един от цеховете преместиха рейсовете, пометоха цимента, измиха го с маркуча, сложиха маси, столове, подвижни барбекюта на газ, огромни кутии пълни с лед, бири, лимонади и тържеството започна. Главният директор каза няколко думи за поздравление, наградиха двама души за дълга служба в компанията – съответно 25 и 15 години, след което всички подлегнахме ледените напитки. Официално веселата част продължи до 14:00, а ни платиха за пълен работен ден – 8 часа. Синовете на работническата класа изпиха по няколко бири и започнаха да се замерят с бирени капачки, парчета хляб, балони пълни с вода и какво ли не още. Пролетариатът по целия свят си е един и същ, с еднакви навици, възпитание и поведение. Ама нали великият Владимир Илич сам си го е подготвил, да го слушат и да му се подчиняват. Аз на шега викам на един от нашите шефове: “Другия път – без бира! Всички минават на сокове!”, пък той се смее. След тържеството пак ходих да взема няколко пътни карти от Автоклуба. Една от тях изпращам и на вас, на която от едната си страна е дадена пътната мрежа за цяла Австралия, а от другата са показани пътищата само в нашия щат Куинсланд (Queensland). После отидох да си прибера камерата от ремонт. Като свършат почивните дни ще я нося отново в сервиза – нищо не бяха направили до този момент. Денят беше много горещ - 30°C са точно на границата, от които нагоре човек започва да баялдисва и да му става некомфортно. Ние с Нени намерихме спасението си в басейна. Към надвечер всички излязохме на разходка до ситито. Сега по Коледа магазините работят до 21:00. Народа пазарува смело – не си играе на шикалки! Ние специално трябваше да купим някои допълнения към камерата – за предстоящото ни екскурзионно летуване имах остра нужда от втора батерия с по-голям капацитет (1 1/2 часа) - $100, както и зарядно устройство за 12 V (от колата) – срещу други $100. Така ще сме независими от мрежово напрежение из горите и езерата като тръгнем на пътешествията и ще можем да зареждаме батериите на камерата от акумулатора на колата. Купихме и две допълнителни касетки, но май ще ми трябват още две. Те сега по Коледа са евтини – 2 бр. по 45 минути всяка, общо за $20. Вечерта отидохме до Ани (жената на Сашо). Тя е приказвала с него по телефона, разбрахме, че двамата са се свързали с татко. От нея научихме и повече подробности за изборите в България...

Вече е 10:30 и ние с Нени слизаме долу да подреждаме гаража – инструментите, кутиите с болтовете и т.н. Женя ще готви. Пак ще продължа при пръв удобен случай.

25.12.1994 – Връх Коледа! Да ви е честито Рождеството Христово! Желаем ви само здраве и дълъг живот! Тези дни сме си все из къщи – въртим се в подготовка на елхи, кайми, пържоли и т.н. Днес е облачно, но пак е топло. Миналите дни повечето от времето го прекарахме на сравнително хладно в басейна. Хладно е само желанието, защото водата е направо гореща – като сутрешна шкембе чорба. Направихме малко филм – домашни и фамилни кадри. Онзи ден Мони и Боряна тръгнали за Сидней. Те купиха кола, но явно не е била добра, защото на 300 км от Аделаида се счупила и ги върнали с Пътна помощ. Сега май ще трябва да й сменят двигателя.

За утре очакваме пристигането на Петьо и Галя (наши приятели от Аделаида) и с тях уж да ходим някъде на екскурзия, но да видим какво ще стане. Има вероятност да пътуват заедно с Мони и Боряна, които да дойдат поне до тук, но за сега не знаем никакви подробности. Снощи прикъдихме софрата с онези листа, дето ни ги бяхте изпратили, изядохме си джуркания боб и гледахме телевизия. Същата програма се очертава и за тази вечер, с тази разлика, че остатъците от боба ще бъдат само за гарнитура. Бяхме канени на гости у мой колега за довечера, но като разбрахме че нашите приятели ще пристигнат днес, та му отказахме поканата. Добре ама техните планове също се променили в последния момент и така те ще дойдат чак утре. Заради тях тази вечер ще сме си отново сами, но понякога се случват и непредвидени обстоятелства; няма място за сръдни. В тази връзка, напред приказвахме с други наши приятели от Аделаида. Та жената, понеже ме знаят какъв съм моабетчия, гуляйджия и без хора никога не оставахме, ме пита: “Ами сега какво правите по цяла вечер, като нямате приятели там?” Викам й: “Държим се с Женя за ръцете, приказваме си на “ушенце” и се целуваме!” Пък тя се смее и не може да повярва (аз също)...

Днес дори заваля и дъжд, та поне за кратко поразхлади малко нажежената обстановка. Тук по традиция на Коледа вали и по крайбрежието преминават големи бури и урагани. Чакаме ги вече - да видим колко са страшни...

19:30, същият Коледен ден – пържолите се пекат на страшен огън, салатите са готови, виното е умряло от студ и след малко сядаме на празничната трапеза. Е, биваше да си споделим софрата с още някой друг, ама като няма с кого, ще си изядем и изпием всичко сами. Следобеда ни се обадиха почти всички наши приятели от Аделаида – от Валери научихме малко повече подробности около проведените там избори: право на глас са имали само онези хора, които са притежавали редовни червени паспорти - в смисъл, не с изтекли срокове. Нашите и на двата им е минала годността, тъй че не бихме били с гласоподавателски права, така или иначе. По-интересен обаче е и един друг факт, че с право да гласуват са били само новодошлите емигранти като нас. Повечето от старите българи там нямат български паспорти и така автоматично се лишават от това си право. Излишно е да обяснявам политическата им ориентираност и принадлежност – за да са емигрирали на края на света, далеч от близки, род и Родина едва ли са симпатизанти на БКП (БСП – все тая). Повече от сигурен съм и точно кои, нажежени до червено елементи, имат интерес от отстраняването на такива антикомунистически настроени прослойки от българското емигрантско землячество – не само тук в Австралия, но и по целия свят. Ясно е като бял ден защо законът за гласуването в чужбина е толкова усложнен, увъртян и усукан – с една едничка цел да се прережат всякакви възможности за постъпления на различни от отровният, кървавочервен цвят бюлетини; това сигурно и бебетата го знаят. А пък ето ви и един още по-интересен и любопитен момент, който аз оценявам като фрапантен и фрапиращ, безпрецедентен случай, неподлежащ на никакъв коментар: измежду всичките подадени от новодошлите млади българи общо 50 бюлетини, е имало и три (3) червени! Господи, какво падение; каква катастрофална разруха на съвременната личност! Почти знам или поне се досещам кои са им и собствениците дори, но по-важен е факта, че дори и тук, на 25,000 км от България, има едни хора, които просто не са хора! Но какво да направим - от едвам 50-те човека тук на края на света, след като се намериха 3 скверни душици да си искат обратно червения гнет, какво остава да чакаме и да се надяваме на близо 8-те милиона народ в България? Само че заради ей такива като тези тукашните трима, ще теглят всичките 8 милиона!... Чакам с нетърпение Сашо да си дойде от София – той ще ни осветли с най-големи подробности около събитието, но... жалко за всичко. Сега тези хептен ще опропастят държавата…

Днес се навършват 20 години от опустошителният ураган, минал над Австралия, а специално Дарвин е бил изравнен със земята (не е било трудно, като имам предвид видът и начина на строителството тук). Та по този повод по телевизията предадоха паметни моменти и архивни кадри от това време. Доста хора са загинали, а други хиляди са останали без покрив, без храна, имало е и много ранени – трагедия, с една дума. Утре ще се занимаваме с подготовката ни за екскурзията. Ние сигурно ще тръгнем с рейса, защото пак ще спим в него вместо да се въргаляме по палатки и дюшеци...

05.01.1995 - Честита Нова Година, честит Васильов ден, Богоявление, Ивановден и т.н.! Ето ме отново на работа, след прекрасната почивка и екскурзия, която си направихме с нашите приятели. Тези дни, а и по време на пътуването ни, не съм имал никаква възможност за писане, за това се получи и това голямо закъснение. След екскурзията гостите ни от Аделаида са още в къщи и ще си тръгнат чак другата седмица. С тях чудесно си прекарваме вечерите, защото те през деня са по разни техни разходки. Същевременно с Петьо правим и паралелен монтаж на филмите, които сме записали (над 5 часа!) и за писма изобщо няма време. Той също снима с неговата видеокамера и сега комбинираме кадрите от двете. Още и до България не сме се обаждали, също по тези причини. Единствено се чухме по телефона с Ани и Сашо, като от него бегло разбрахме, че сте се видяли в София, че сте получили пакетчето, че сте изпратили филмче и ракия по него, което е повече от чудесно (особено вестта за ракията). Но още не сме се виждали с тях и сигурно това ще стане когато си изпратим гостите.

Новата пратка, която подготвяме в момента още от сега се оказва с огромни размери и тегло - пак ще се наложи да я изпращаме с колет и застраховка. Вътре ще има много снимки, видеокасети и писма. Нени също пише едно дълго, само негово писмо. Като вземем филма от Сашо, ще направим два комплекта снимки – за нас тук и за вас там. После заедно с тях ще изпием и ракията. Поръчал съм му да я сложи в най-отдалечения ъгъл в камерата на хладилника, на най-студеното място; да усуче тел около тапата, да увие и змия ако трябва и да пази шишето като очите си. Ние сигурно следващата събота и неделя ще направим моабета у тях. Така след тези няколко уводни изречения, направени непосредствено в първите дни на Новата 1995, отново се връщам в края на старата, за да опиша по бегли спомени случките от това славно, ваканционно време.

Първо, както вече знаете - свърших работа с едно заводско тържество още на 22 Декември. Свободните си дни използвахме за подготовка на пътуването, за развлечения, множество разходки, всякакви покупки, пазаруване, къпане в басейна, игра на тенис с Нени и т.н. Бъдни вечер изкарахме в най-тесен семеен кръг (“обръч” по-скоро, само ние тримата), също както и Коледа. На 26 Декември вечерта нашите приятели пристигнаха от Аделаида и дойдоха направо в къщи. Бърборихме си с тях цялата нощ до 02:30 сутринта, спахме всички у нас и на другия ден поехме по екскурзионните обекти. Има подробен филм за цялостното ни пътуване - аз тук само ще маркирам по-важните и интересни моменти от гъсто наситената с емоции и преживявания програма.

След ставането от сън и ритуалите по измиване и закуски (които аз по принцип презирам да се извършват точно в мигът преди тръгване за някъде), се отправихме към едни планини, на около 150 км от Бризбън в южна посока. Там се намира един от хилядите Национални паркове на Австралия – резерват, с чудна природа, растителни и животински видове. Интерес представляваха гъстите тропически гори, хладните потоци и водопади, както и всичко свързано с един планински пешеходен туризъм. Като казвам “гъстите и тъмни тропически гори”, искам да подчертая правилността на това понятие, защото от снимките, които сме си правили вътре в тях, почти нищо не е излязло поради недостиг на светлина. Очите изглежда ни бяха свикнали с нея и не ни е направило впечатление изобщо, че е тъмно. Може би е трябвало да включвам и светкавицата като снимам, но кой ти е предполагал, че е такава тъмница. А иначе отвън беше един чуден, горещ, слънчев ден, около 35°C-36°C. За наше най-голямо щастие обаче, в гората беше прохладно и много приятно...

06.01.1995 – Богоявление! Нека да е жив и здрав нашият любим чичо Божко и много да се слушат взаимно с малкия Божи! Продължавам пак от работа - вчера за 30 минути не успях да напиша кой знае колко. Връщам се отново на екскурзията – вече сме в гората…

Тъй като първият ни ден вече беше наполовина минал и утрепан в сутрешни закуски, потривания, товарене на багажи, пиене на кафета, пътуване и т.н., в останалата част от деня успяхме да направим само една кратка разходка от около 5 км. После търсихме място за спане, защото къмпинга горе на поляната беше плътно зает от такива подобни екскурзианти като нас. Спахме буквално на пътя, в едно уширение на шосето – ние в рейса, а Петьо и Галя разпъваха палатката. Нищо не ни попречи обаче, вечерта да си направим малко огнище, да опечем по някоя “кучешка радост”, да пийнем по винце и да си изкараме доволно и предоволно - като че ли през нощта не бяхме спали като кучета, ами сме били VIP-гости на хотел “HILTON”...

На другата сутрин, този път сравнително рано тръгнахме по основното 20-километрово трасе, минаващо през гъсти гори тилилейски, покрай красиви водопади и т.н. Ако някой ми беше казал или само предложил да отидем от Габрово до Трявна (20 км) пеша, щях да му се изсмея в суратя, да го помисля за луд или да му тегля поне една къдрава майна, но тук понеже разстоянията са огромни и ние сме свикнали вече с големите мащаби, та не ни направи особено впечатление цифрата на предстоящата ни разходка от 20 км. Но въоръжени с много търпение и сила блъскахме цял ден пеша по иначе приятният и лек планински маршрут. Нени геройски издържа на този напън и траверс, но вечерта като се върнахме от обиколката, всички бяхме пребити от умора. От планините слязохме още същия ден и се прибрахме в Бризбън да спим у дома - този път при малко по-човешки условия...

На другия ден отидохме в огромния Луна Парк “DREAMWORLD” – “Свят на мечтите”, където изкарахме целия ден до късна доба вечерна. С това приключи първия етап от тази екскурзия. Не знам дали съм споменавал за цената на билетите за този увеселителен комплекс, но само за информация – $34 за възрастен + $21 за дете. Отделно разхладителните напитки, бирички, мезенца и прочие гъдели са за сметка на отделният посетител. Със самото влизане още на входа се оставят $100, а после всичките атракции и люлки са уж “безплатни”. Но така или иначе, трябваше да отидем и да го видим това чудо - един път заради Нени (а и заради мен самият, защото аз много обичам влакчета и люлки), пък и мястото като цялостно преживяване си заслужаваше цената. Имаше много емоции, много викове, крясъци и на края къпане в басейните. Спускахме се и по водни пързалки – изобщо прекарахме чудесно. После пак се върнахме в къщи да преспим.

Тук точно се сещам за някои Аделаидски клюки, които научихме от нашите приятели Петьо и Галя. Имало някаква стачка в петролната рафинерия близо до града и в продължение на една седмица бил въведен лимит за продажбата на бензин и нафта. Разрешеното свободно количество било само на стойност от $20 на резервоар, като четните регистрационни номера на колите наливали на четна дата; нечетните номера - на нечетна дата. Да си умреш от смях просто. Но пък в същото време не е имало ограничение колко пъти на деня ще отиде човек да си зареди колата с бензин. Тук обаче никой не може да си позволи лукса да губи от ценното си време и да виси по няколко пъти на бензиностанцията. Налива колкото му се полага и хуква отново по задачите си. После всичко се нормализирало, но не и цената на бензина, която дълго след случката се е задържала 74 цента за литър, докато тук в Бризбън е само 56-57 цента. Но това е Южна Австралия – упадък, консерватизъм, голяма безработица и никакъв напредък: рай за хайлази и пройдохи от всякакъв калибър...

А сега пак се връщам на екскурзията – извинявайте за отклонението. След като успешно приключихме с балканските си експедиции, решихме за малко да отидем и на море. Този път тръгнахме в северна посока – нагоре към Екватора. На около 250-300 км от Бризбън намерихме едно малко райско кътче, като ние предварително знаехме за съществуването на това място. Там има множество къмпинги и всички удобства за морско летуване. Магазините не спряха да работят и в Новогодишната нощ. Установихме лагера в един къмпинг, съвсем пред брега на океана и много близо до плажа. На път за там преминахме през доста разбити, прашни и тесни шосета, уж за по-направо, но загубихме много повече време, нерви, болтове и гайки от колите, отколкото ако си бяхме минали по “царския” път. Ама нали от всичко трябваше да опитаме, та станахме пишман...

Продължавам с описанието вече от вкъщи, малко преди да излезем на разходка. Днес е петък и най-после ще се срещнем със Сашо, за да ни предаде информацията от вас и филмът, а ракията ще си я пием по-нататък. Неничко пак излезе да кара колелото, а Женя в момента се приготвя за разходката. Аз, понеже винаги първи съм готов за всичко и за всякакви мероприятия, търпеливо изчаквам всички да се натуткат, а за да не нервнича – отвличам си вниманието с творчество. Та - да се върнем на екскурзията пак.

Веднага щом си организирахме бивака, естествено отидохме на плаж. Това всъщност е една огромна и необятна пясъчна ивица, дълга десетки километри. Движението по нея се извършва с мощни и огромни джипове, както се вижда и от филма, който заснехме. На другия ден пак бяхме там, като вечерта посрещнахме Новата Година край огъня и пред палатките, а на 01 Януари с ферибота се прехвърлихме на отсрещния остров, FRASER Island. Тъй като на този етап не можехме да си позволим лукса за наемането на джипка и с нея да влезем из вътрешността на острова, от там само купихме няколко пощенски картички и списания, които показват достатъчно добре невероятните и дивни красоти на тези места. Намерихме един малък и закътан плаж, където изкарахме целия ден. Времето беше прекрасно, слънчево и топло; водата в океана по принцип е сравнително хладна, но точно там мястото беше по-затънтено и вълни почти нямаше, та се беше загряла като с бързовар за компоти. След тези целодневни слънчеви и водни процедури, вечерта се прибрахме в лагера полуизгорели, полупочерняли. Само на Нени нищо му нямаше, защото той вече има сериозен загар от басейните – станал е черен до неузнаваемост, истински циганин. Е, то половината по него е и мръсотия де, ама все пак има хубав тен.

На другия ден ние с Женя по спешност си тръгнахме по-рано, защото тя изгоря най-жестоко от всички ни и през нощта спа на мокри кърпи. Нашите приятели останаха хубавичко да се доопържат през деня и чак вечерта се прибраха в къщи. Обикновено от Габрово до к-г “Делфин” пътуваме половин ден, а тук същото разстояние се взема за 2-3 часа. Значи излиза, че и морето ни е наръки. Абе този щат е чудно красив – не случайно всички курорти са тук, всички инвестиции са тук и подемът е чувствително по-висок във всички сфери на икономиката. Изобщо не съжалявам, че съдбата така жестоко ме захвърли на този “пуст, дивашки остров”…

Довечера, както вече казах, ще ходим на разходка в един градски парк. За утре и следващите дни също има наситена програма – в съчетание на един планински и един морски ден – за щастие аз тази събота не съм на работа. Всички колеги все още ползват годишните си отпуски, а пък аз нямам ключ за отдела. За това и ние ще си оползотворим дните най-пълноценно и съгласно предназначението им от Господа – хайлазлък и лентяйство по плажовете на Родината-мащеха...

Онзи ден получихме картичките от Ленчето и Огнян и от Албенчето и Драго. Зарадвахме им се много, защото тези дни не сме имали писма от никого. Но това е нормално заради редовното закъснения в пощите по Коледа и Нова Година – от това не се притесняваме чак толкова. Другата седмица като си изпратим гостите ще ви се обадим и по телефона. Закъсняхме малко с поздравите си за Нова Година и Васильовден, но сега като четете тези редове, надявам се вече виждате каква стихия е около нас – нямаме нито един свободен миг. Снощи приключихме филмовата продукция от екскурзията, която стана малко по-дълга от “Сватбите на Йоан-Асен”. Надяваме се, че гледайки касетките ще се радвате заедно с нас и ще преживявате всичко още веднъж. А като дойдете един ден тук, ще повторим посещението на местата, че и на още по-хубави ще отидем...