Тези дни няма много неща за описване, но все пак ще споделя някои работи от по-общ характер. Снощи отново имахме среща с нашия адвокат, който движи покупката на земята за строеж. Постоянно ни правят някакви задължителни проучвания и издирвания, дали всичко е редовно при продажбата, с валидни документи и т.н. За целта тоя хайванин ще завлече със себе си други $220, ама няма друг начин – ако бях учил на времето “Право”, сега и аз щях да отнасям тлъстата надница, вместо да се взирам по цял ден в компютъра за шепа жълти стотинки. Всеки момент очакваме окончателното и официално потвърждение за разрешението на заема от банката; ще получим някакви документи по пощата и веднага след това пак ще се видим с адвокатката, за да подпишем и последните бумаги. До това време ние пък ще трябва да сме си проверили размерите на парцела съгласно плана, който са ни дали от Съвета и разположението му. В събота или неделя ще ходим с една ролетка да мерим и дано всичко да е наред, защото ако да речем съседа от едната ни страна си е сложил оградата съвсем малко в нашата част, голяма разправия и главоболия ще имаме. Но нека да проверим първо всичко, че тогава ще се занимаваме с останалите проблеми.

Радваме се много, че татко се е заел с продажбата на апартамента и то не от немай-къде, а осмислено и целенасочено. Знам, че той като се заеме с една работа присърце, винаги има успешен край. Изрезките от вестника ми говорят само, че нещо много търговци на недвижими имоти са се навъдили напоследък. Няма да идат да работят, ами всеки гледа търговията; да купи евтино, да продаде скъпо и така мисли, че е прецакал клиента си и е забогатял на чужд гръб. Помнете ми думите – един ден, хляб няма да има; хората няма да могат да се изхранват, ако никой не произвежда, а само чака на търговията и далаверата, за да обезпечава себе си и семейството си. Също така забелязвам, че един и същи телефон търси да купи апартаменти, къщи и т.н., и същият този телефон в съседната колонка пък продава съответно вили, къщи и т.н. Такива “клиенти” на нас не ни трябват, защото те купуват нещо на безценица, а после го продават много по-скъпо (за да просъществуват); освен това вземат големи комисионни при продажбата - и от купувача, и от продавача. Но вие ги знаете тези работи – няма защо аз от тука да ви ги разяснявам. Нашите кожодери в Австралия са същите – с единствената разлика, че са малко по-разумни и имат страх поне от Бога. Тук всичко е малко по-добре регулирано с наредби и закони, като хората предпочитат макар и по-малката, но редовна и сигурна печалба, пред еднократната и не до там “чиста” сделка. Ще чакаме с нетърпение да се чуем пак, това ще е като се свържем с Валя и Сашо другата седмица.

Онзи ден изнесоха структурата на личния състав в нашия отдел на работа. Ще го преснимам и ще ви го изпратя, за да видите какво място заемам в строя. Само като техническа, по-скоро любопитна информация, изпращам и две страници от списание за автомобили, които се продават тук, със съответните им кратки характеристики и цени в австралийски долари. Там ще намерите доста интересна, че и смайващи данни, особено що се отнася до цените на някои определени престижни марки и модели. Освен това пращаме два 100-годишни календара. Както знаете, през определен период от време календарните дни и дати се повтарят с някакъв определен цикъл, независимо че са от различни години. Така на всяка година (от 1921 до 2020) съответства календарен тип от № 1 до № 14. С помощта на този “вечен” календар може да проверите всяка една дата и в зависимост от съответната година, ще знаете и в какъв ден от седмицата е била. Едно безспорно много интересно занимание за свободните ви, безгрижни и спокойни пенсионерски дни – от категорията на “време за губене”. Аз друго съществено комай нямам за отбелязване. Следващите вечери ще продължа с писането на писмото и този път обещавам, че няма да го бавя толкова дълго, колкото предното.

Вчера получихме писмо от Валя и Сашо. Те всички са добре и с нетърпение чакат бебето да се появи в следващите близки дни. Пишат, че преди няколко седмици, когато и тук при нас в Бризбън беше голям студ, на 100 км от центъра на Сидней, на 900 м надморска височина в град Катумба (Katoomba - Сините планини) даже бил паднал и някакъв заблуден сняг. Ние сме минавали през този 400-километров проход, когато преди две години от Аделаида ходихме в Сидней. Там природата е чудно красива, но тогава беше лято и жега - Сузукито ми едва не загря по баира. Но изглежда, че през зимата там могат да настанат и мразовити дни, както е бил случая тази година. Та, почувствали Валя и Сашо носталгия за сняг, качили се на колата и отишли да го видят “на живо”. От доста време насам тъдява не бил падал толкова много сняг (снежната покривка е надхвърляла два-три пръста дебелина!...). Снегът дори се е задържал за малко (поне докато са били там), та се замеряли със снежни топки, снимали се че даже и снежен човек правили – джудже разбира се, поради липса на достатъчно сняг за цял ръст. А днес тук е 25°C - беше топло и задушно през деня и напред заваля (дъжд бе, да не си помислихте, че сняг!...). Ама че зима, а-а-а!

Сетих се за още нещо, сравнително важно. Преди да се продаде апартамента, направете ни няколко хубави снимки на обстановката, заедно с вас разбира се. На кухнята, на бабината стая, банята, стаята, спалнята и т.н. От няколко различни положения. Така ще си запазим един много скъп спомен от този наш първи семеен дом. За по-сигурно нека татко да снима с руския апарат и светкавицата ако е нужно. Паралелно с това може и майка да снима с нейното фотографско “приспособление”. Така, след като ги направим при нас, ще сравним снимките и най-после ще се докаже кое е по-доброто. Ако новите собственици са свестни хора, снимайте се и с тях. Изобщо оставям на вас да измислите сюжета на снимковият материал.

30.06.1995 - Ето, че пиша последната дата на Юни. Половината календарна година мина, a от утре влизаме в новата финансова година. Започват плащания на такси, данъци и т.н. Ще попълваме нарочни форми за доходите си през годината и евентуално се надяваме да върнат някакви суми, надвзети ни в аванс в процеса на отделните плащания. Вчера мина ТРЗ-то на завода и пак раздаде едни “фишове” на шефовете, запечатани в плик (за кой ли път вече? - имаха за Коледа, получиха за Великден, както и преди всеки по-голям празник, а ето че сега се облажиха и за края на финансовата година; но шефовете са си шефове във всяка точка от земното кълбо и при всеки политически строй...). По всичко изглежда, че това са някакви премии, но никой нито чува, нито разбира, нито пък знае кой по колко е получил! Но нека са живи и здрави - да ни дават работа, че и за нас хляб да има!...

Вчера дойдоха официалните документи с потвърждението и одобрението на заема от банката. Само че е написан на такъв висок стил английски език, че ние с Женя разбираме само препинателните му знаци. Има толкова много юридически, финансови, банкови и какви ли още не термини, които ние не можем да прочетем, камо ли пък да разберем какво означават. Често пъти зад тях се крият тънкости, уловки и важни подробности. Женя днес пак ще се обажда на адвокатката, че да отиваме при нея и тя самата да ни разясни всичките точки и клаузи от договора, при това на по-прост език и чак тогава ще подписваме. Абе ние сме мераклии и тъй и инак ще подпишем, шаване настрани няма - но поне да знаем под какво сме се подписали и какво ще ни чака занапред.

Имам много работа в завода. Задачите валят една след друга със застъпване – без промеждутък една от друга. Но аз не си давам прекален зор, защото трябва да дочакам пенсията, а и още по-дълго време да я получавам след това...

Продължавам същия ден с обедните вести. Както споменах, днес е краят на финансовата година, което значи приключване на планове, отчитане на свършеното до тук и т.н.; нещо като предишните години навръх 31 Декември в “Електроника”-та. Наложи ми си да мина през завода по работа. Беше 11:00 - всичко беше пометено, измито и блести от чистота. Няма рейсове из халетата, няма ги и по двора – абе никъде няма. Това означава, че те вече са при клиентите си. Има само няколко обекта в предварителните цехове, където подготвят продукцията за по-нататъшните работни процеси. Какъв беше тоя “Планов отдел”, какво беше това “ПДО” (Производствено-диспечерски отдел, ако не се лъжа...); как го “снабдиха”, как го “кооперираха” и “пласираха” всичкото това чудо, с който завода беше буквално заринат - акъла ми не го побира. Как работи този народ, бе? – и по-важното: как го управляват? Ами ще вземат шефовете премиални - халал да им са даже! За да се организира тази сложна машина съставена от най-различни процеси, този затворен кръг от клиенти и производители не иска една едва завършена “партийна школа”, пък била тя и висша! И всичкото това става без зор и напрежения, няма “пожари” нито пък нас от Конструктивния отдел са ни изпращали да помагаме в производството, че видите ли – онези закъсвали с плана за годината и някой не може да отчете приключването на тримесечието. Чисто и просто всичко си върви точно и ясно като швейцарски часовник. Няма надработване (целия месец Декември смените да са до 19:00 – справка отново нещастната “Електроника”), няма работа на 30 Декември цял ден, а пък на 31-ви – само до обяд, с отделни единици и малко след това. Няма такива положения. Работи се само когато трябва, но точно както трябва, за да не се стига до такива смешни положения...

Напред Женя ми се обади по телефона, че във вторник другата седмица, ще се срещаме с адвокатката да изучаваме “Право”, “Банково дело” и други важни предмети. Като ни разясни жената всички точки от договора, ще го подписваме и от следващия месец ще започнем изплащането на заема. За сега земята ни струва $56,525 – това е общата сума на заема, който са ни отпуснали от банката. Иначе действителната й цена е $62,000, като ние 10% от тях ($6200) вече сме дали за депозит, но има и една допълнителна такса от $725, която ни е прибавена към заема (едва ли в момента с точност знам за какво ни натовариха на гърбовете и тази сума, но и не питам, за да не ставам лош). Така $55,800 + $725 = $56,525. Всеки месец ще плащаме по $448 в продължение на 25 години (ужас!). Но понеже ние ще погасяваме вноските поседмично а не помесечно, ще имаме известни финансови облекчения и вместо за 25 години, задълженията към банката ще сме си ги изплатили само след 18 години (голям кяр!). Сумата от $448 всъщност е изчислена на база 8.25% годишна лихва, фиксирана до Юли 1996. След тази дата минаваме на плаваща лихва и вноските всеки път ще се менят и преизчисляват в зависимост от лихвения процент за момента. Или пък можем да го фиксираме пак за следващ период от време - ще мислим като ни дойде до главите.

Днес е петък – аз ще работя и утре, а следобеда ще ходим да мерим земята. Довечера ще взема от Наско една строителна ролетка (30 м), та да стане по-бързо. Защото с моята, която е само 2 м, баят обикаляне ще падне по периметъра на парцела – може даже да наизлязат и съседите от околните колиби, че да гледат сеир…

03.07.1995 – Пак е понеделник – “любимият” ми ден (от който ми се повдига). Както беше по план, в събота след работа отидохме на нашето законно вече място – площадката на бъдещия строеж. Предната вечер ходихме до Ели и Наско да вземем ролетката и уж бяхме за малко, без намерения да се застояваме дълго, пък то стана 24:00 докато се наканим да си тръгнем от тях. Независимо от късното ми лягане вечерта и безумно ранното ми ставане следващата сутрин, след работа отидохме на парцела (времето беше чудесно!) и започнахме да мерим страните му. В общи линии размерите се оказаха верни, с малки отклонения на места в “+” и тук-таме в “-”, но всичко беше в допустимите разумни граници, за да не се стига до съдилищата. Аз съм направил точно копие от разположението, заедно с всички размери - изпращам ви го само за информация, а не че е толкова важно. С червено съм отбелязал нашите измервания и местата, където се разминават с тези на Съвета. Освен това което официално сме платили като имот, до самата улица в протежение на цялото място има още една ивица от 54 мІ, която също е наша собственост: за ограда с входна врата, път към гаража навътре, пощенска кутия и т.н. Така общото парче земя става 960 мІ, което никак не е малко и минава за един от добрите по площ парцели. Говоря за такова място, което е купено с цел построяване на къща в града. Местата са около 600-700-800 мІ. Често има парцели по 400–500 мІ, колкото за една малка къщурка от 180 мІ и едвам две лехи с домати. Съвсем другояче стоят нещата с фермите, които са на площи колкото България, Албания та дори Румъния или която и да е друга напреднала (колкото тях) европейска държава. Също толкова големи са и имотите по селата – от порядъка на десетки декари, а пък къщата е построена в единия край, без да се забелязва на фона на останалото огромно поле. Но на нас и този декар ще ни е голям, защото ще иска да се поддържа, да се чисти, да му се коси тревата и т.н. Абе - “ужас” бе, както на няколко пъти вече ви споменавам!... Ще взема да го асфалтирам цялото, та да може само да се мие с маркуча. В крайна сметка, останахме много радостни от измерванията си, защото няма да имаме разправии със съседа, а един ден заедно с него ще си пием бирата през плета. Те също са млади хора...

Тъкмо си дойдохме следобеда в къщи - ходихме и малко по пазар, след което дойдоха Ани, Сашо и още едно наше приятелско семейство, та се почерпихме за хубавата работа. Ракията ми е чудна - вече се е оцветила от сините сливи и скоро ще ви изпратя мостра.

На другия ден (вчера), трябваше да ходим до селото, където варихме ракията да върна тубите и спиртомера на казанджията. Взехме един наш общ приятел с нас, та да сме по-голяма група и да го разходим малко. Сутринта минахме първо през битака да позяпаме из боклуците. Времето беше чудно - слънчево и приятно топло. Там потрошихме някой и друг долар за баскетболни карти на Неничко, пържени картофи и т.н. Аз си купих една грамофонна плоча за 20 цента с парчета от 60-те години – Том Джонс, Елвис Пресли, Енгелберт Хъмпердинк и други подобни, които аз обожавам (не, не съм стар, както би си помислил някой – просто харесвам тази ретро-музика). На Нени купихме и един много хубав географски атлас за $3. Това е много ценно учебно помагало, а отделно дето го виждам, че на него му е особено интересно да се рови из картите. От там вече заминахме за селото. По пътя си правихме снимки, спирахме, зяпахме красивата природа и на обяд пристигнахме при нашия човек. Там пак спретнахме едно малко моабетче с хората, отдадохме се на сладки приказки и т.н. В момента бай Сашо (така се казва казанджията) вареше ракия от стафиди, та я и опитахме. Следващата ни реколта обезателно ще бъде от този материал. Много е хубава. Късно следобед си тръгнахме обратно за Бризбън, но без да бързаме за някакъв определен час.

Като се прибрахме в града, отидохме за по едно кафе у едни наши приятели, и чак тогава се завърнахме благополучно у нас. Нени от утре пак е на училище - ваканционните му дни свършиха вече. Женя утре ще ходи да подава молби за работа, а вечерта сме при адвоката да оправяме документите за земята. Аз ще работя само до сряда - четвъртък и петък са ми компенсационните дни, а в събота живот и здраве отиваме за риба. Ще тръгнем още от петък вечерта, ще преспим на брега в някой къмпинг, ще си направим тайнствена и скромна мъжка вечеринка, а на другата сутрин рано навлизаме във водата. До вечерта не трябва да е останала кьорава риба в океана - вземаме си колите и тичаме обратно в Бризбън да се похвалим с богатия улов. Пристанището, от където ще тръгнем, е на стотина километра в южна посока.

По план, на другия ден пък след рибата, сме на рожден ден на Наско и Ели. Сигурно пак ще бъдем в някой зелен парк. До тогава ще сме се свързали с чичо Ванчо, а веднага след това ще се обадим и на вас, за да ви предадем най-пресните и точни информации от тази така далечна точка на Планетата...

Чакам нарочен колет от Аделаида, в който мои близки “комитетски” хора по спешност ще ми изпратят чубрица за надениците. Валери и Даниела заедно с още едно тяхно приятелско семейство, са си натъпкали 250 суджука за тежката и гладна зима, която ги очаква. Ние също може да изсушим няколко петалца от новата поръчка. Вчера баба Лили (жената на казанджията) ми даде едно бурканче суха чубрица и пликче със семе. Тези дни ще го сеем в някоя кутия на балкона за разсад, а после ще го пресаждаме. (Господи, до къде съм изпаднал!? - ама като иска гъз да лапа, ще трябва и да сее!...). Това са директивите и плановете насрещни за предстоящата седмица. За хода на събитията ще ви информирам регулярно (по-скоро “редовно” е правилната дума), като всяко едно отклонение ще коментирам с подробности. А сега привършвам, защото австралийските минути са доста кратки, забелязвам. Докато се обърнеш и то станало “утре”!...

04.07.1995 - Започвам пак да излагам потока си от мисли – вече успокоен, след вечеря и малко преди лягане. Умишлено правя тази предварителна уговорка, че ако някъде се загуби връзката, причината да се потърси от киселото мляко в салатата, а не вследствие на грешки в “главния компютър”. Преди малко се върнахме от срещата ни с адвокатката, където напълно ни разясниха нещата. Ние охотно се съгласихме с всичко, което ни казаха и на края подписахме документите слепешката (и да гледаш, и да не гледаш – все тая). Оказа се, че за да ни отпуснат заема от банката (както и за правото, че някой изобщо ни го отпуска този заем), ще платим допълнително $2500 за изхранване на синекурци, хайлази, протежета и още подобна измет от коридорите на властта. Но това са задължителни плащания, важат за всички честни труженици като нас и единственото добро нещо е, че те са еднократни. Защото съм забелязал и друго, че като поискат на обикновения човек толкова много пари на камара, той инстинктивно се побарва за кобура и ако там има пищов - вади го и от упор го употребява по предназначението му. Ние, понеже сме против насилието и сме общо взето Божии чеда, сега няма да стреляме, а ще плащаме - но не е в това въпроса. Е, разбра се, че и по-нататък ще има разни допълнителни разходи, но те ще са под друга форма, под друго име и от друго “перо”. Сега ще чакаме писмо от адвокатската кантора, за да ни известят за по-нататъшните ни действия - демек чакаме инструкции, пак “от горе”.

Днес Женя ми се обади на работа и наред с отчета за деня спомена, че сме получили поредното ви писмо № 113, но аз бях на такъв зор, че хич и не попитах кое, какво и как. Пък и исках да си мисля за това през целия ден и да си го прочета на края, за десерт. Сега ще започна да му отговарям постепенно, пък до където стигна, защото все пак трябва и да лягам по някое време.

Още на първите редове намирам нова информация за продажбата на апартамента. Цената е отлична, стига да може да се вземе разбира се. Та това правят нашенски $15,000, с които спокойно може да се обзаведе къщата, като се започне от секции, маси, столове, електроуреди – хладилници, печки, стерео и т.н., спални, пердета и още по-нататък. И то говорим за неща, купени чисто нови от магазина. При известни компромиси от наша страна могат много неща да се вземат при по-ниски цени, пък били те дошли и не направо от завода-производител (вещите от втора употреба имам предвид конкретно тук). Забелязвам че в Австралия, не много хора могат да си позволят чисто новите стоки и просто ей така, с лека и безотговорна ръка да си ги купят. Повечето от тях предпочитат да вземат, макар на втора употреба, но добре запазена покъщнина, обаче на 1/3 от цената спрямо новата в магазина – а често пъти и на по-ниска. Пари не се хвърлят на вятъра, освен в случаите когато и самите пари са дошли “от вятъра” – спечелени от рушвети, комар, контрабанда и по други недостойни начини. Тук всеки си прави сметката и то толкова тънко, че дори не можете и да си го представите, което е несравнимо с българските измерения (в България ако си правиш сметката на парите те приемат за скъперник, за цинцар или голтак; което аз лично определям като: “На гол тумбак – чифте пищови!” и “На голи цици – лисици!”). Съвсем не стоят така нещата оттатък бариерата, когато няма от къде да се открадне, никой не ти дава наготово с шепите и за всеки цент трябва труд, борба, глад и лишения – не преувеличавам, въпреки че звучи странно, а може би и смешно за някои. Богатствата са натрупани изключително с труд, с много ум, пресметливост, съобразителност, спестовност и разумно разпределяне на приходи и разходи. Невъзможно е, абсурдно е да се похарчат повече пари, отколкото се изкарват – това е толкова просто, като простото тройно правило. Несъмнено има и отклонения от тази основна категория – така, както във всяко едно общество. После, нека да не се забравя, че аз тук разглеждам само нормалните случаи, на простосмъртните чеда и миряни като нашего брата и в частност моята скромна личност – а другите, нека Господ да ги съди най-добре...

Отклоних се малко от темата, но длъжен бях да направя и това малко уточнение - думата ми беше за апартамента. Явно, че софийските и варненските ценоразписи, с които основно съм запознат от вестниците, ние в Габрово няма да можем да достигнем, но каквото и да се вземе, все ще ни е от огромна полза. Ама и аз ви създадох разнообразие в скучния пенсионерски живот, а? Напред-назад, тичане, ходене - тъкмо да не се застоявате на едно място, че това никак не е здравословно.

Стигам до мястото, където около 10 Август трябва да се обадим в Сидней. Че защо чак тогава, а не веднага, още през тези дни - защото аз мисля, че чичо Ванчови ще пристигнат в началото на Юли. Но ние тъй или иначе ще влезем във връзка с тях. Хубавото е, че поне сте се видяли преди да тръгнат и че сте си поприказвали на изпроводяк. Не знам само кога ние се срещнем с всички (и дали изобщо ще можем) - но все ще измислим нещо за близкото бъдеще, надявам се. То иначе сън няма да ни улови - да си стоим у нас и само да чакаме на празна ясла...

Емблемите, които майка е изпратила, на драго сърце ще раздам от нейно име на Сашо и Наско тези дни. Един от подаръците ни, които сме нагласили за рождения му ден е албум с няколко снимки, които сме си правили общо. Другият им подарък е сервиз за ракия/уиски с 6 чашки и едно шише, което ще му напълня от моята ракия. Неговата е същата, но нали чуждото е по-сладко и хубаво!... Та, в албума пък ще сложим и емблемата при снимките. Аз предварително ви благодаря от името на моите приятели, което те със сигурност ще направят пак, но чак като се видим след няколко дни. А това, че колетчето ни е било разпечатано – нищо, да не ви притеснява. Радваме се, че все пак сте го получили и че всичко е на лице съгласно описа. Когато татко направи микрофона искаме пак да се запишете на касетка! Слушането на записа е далеч по-приятен от скучното четене на едно писмо; освен това мога да си седна на софрата и да слушам гласовете ви, докато самият аз не падна под масата в опиянение от мъка и мисли по всички вас…

Тъкмо правя съпоставка с дните, когато сте били на Тодоровци и сте яли агнето – комай по едно и също време и ние сме правили същото: на 11 Юни (неделя) празнувахме моя рожден ден, а следващата седмица (18 Юни) ние пък се бяхме събрали у Наско да ядем агне. Може да бъркам най-много с разлика от една седмица, но при това грандиозно разстояние помежду ни - само събитието дето е било в един и същи месец, пак стига за трансконтиненталната ни и пожизнена взаимна връзка. Та, макар и далече едни от други, по телепатия поне сме били заедно и сме “копали на една и съща нива” (пардон – маса исках да кажа)...

И аз предполагах, че пак съм объркал номерацията на посланията си, но ви съветвам по-добре да следите датите на писмата - аз всеки път ги пиша, когато сядам с молива и там е по-малко вероятно да се случи някаква грешка; барем знам датата за всеки съответен ден, ако не нищо друго. Нени чете всички ваши писма: затруднява се само при някои ръкописни букви, писани със замах, но то е само защото няма опит да разчита непечатен текст. Но справя се горе-долу - де със сричане, де с повтаряне; разбира написаното.

Идеята на татко да ви изпращам само дебели пълнители не е много приемлива и най-вече - никак не е икономически “издържана”. Един отделен пълнител струва $4, а две цели химикалки със същите пълнители, в кутийка като за подарък ги продават за $3. Така че по принцип (макар и за мене лично да няма логика), винаги излиза по-евтино когато едно изделие е цялостно, а не само отделната му част. Същото абсолютно правило важи във всички сфери на живота – части за коли, електроника, мебели и т.н., тъй че ние ще продължим да ви изпращаме цялостните продукти по простата причина, че така е по-евтино; нали спестяваме сега - не можем да си позволим лукса на разхищението, особено безпричинното...

Оле-ле-е, сега и аз стигнах до момента с “дрехите”, дето щели да им носят техните на Валя и Сашо. Само се моля и кръстя с двете ръце, вие дори да не си го и помисляте даже! Защото за мене по-голяма глупост няма от това, но най-малко не ми се ще да коментирам този акт на безумие - тяхна си работа и те решават най-добре за себе си. Но искам много определено да заявя от тази трибуна, че не сме дошли на майната си, за да носим обувките на “Сърп и Чук” и обличаме анцузите от “Добри Карталов”; най-малко пък да спим с нощниците на завод “Буря”! ЗА НИЩО НА СВЕТА!!! С най-голямо уважение към колосалната продукция на тези реномирани габровски фабрики по времето на социализма, но аз пу бих тръгнал гол, отколкото да се обличам в такава стока. Не че тукашните боклуци са с нещо много по-хубави или по-евтини, но етикетът им е някак си по-инакъв и шарен. От този висок форум искам най-официално да предупредя, че ако Женя ми се намърда в кревата, облечена с такава бархетна нощничка, изобщо няма да я удостоя с нужното внимание каквото се полага на една жена, веднъж влязла сама и доброволно под постелята ми, а просто ще си обърна гърба с възмущение. Аз всячески се мъча да я облека с нещо по-секси и еротично, че като минава покрай мене целият да се одървям – вие ми говорите за пижами и нощници тука! Амчи защо не й изпратите гащи и сутиени на небезизвестният тревненски “Аврам Стоянов”? Моля ви се – нито нещо подобно ще изпращате, нито пък ще носите насам един ден. Пишете ни писма, изпращайте снимки, филми и т.н. – това са ценности, дето ги няма тук, а те наистина безкрайно много ни липсват, защото са свързани с вас. Но за българска стока до този момент не съм забелязал да ми е домиляло чак толкова, освен за пържолите, кебапчетата, кюфтетата и къпиновото вино на чичо Божко. Ракия нямахме – сварихме си; сега и чубрица ще посеем. Това ни стига. Вие да сте живи и здрави и да си кореспондираме редовно – за сега напълно ни е достатъчно. Другото, което искаме е да се видим, но тука, че е по-спокойно. Аз не исках да ви се карам, въпреки че горе-долу така прозвуча – обаче много се ядосвам на човешката глупост; прощавайте, ако съм ви обидил с моите откровения…

Радваме се, че сте се видяли с чинка Кальопа, с дядо Вельови и сте се разходили напред-назад из Българията. Ние не сме имали скоро писма от тях, но сега нали е усилно време там по онзи край, а те имат много селскостопанска стока и явно са заети със земеделието.

Тези дни времето е много приятно - вечер става студено, но през деня е слънчево и дори топло. Дано се задържи така до края на седмицата - веднъж заради предстоящият ни риболов, и втори път - за празнуването на рождените дни непосредствено на следващия ден. А след това вече и сняг да падне, няма да се разтъжим много. Само дето гумите ми на колата са “галош”, че ще трябва да ги сменям тези седмици. Тарифата на Полицията за каране по пътищата с изтрити гуми е $120 – точно колкото струват две чисто нови, от хубава и престижна марка. И по тези причини ще гледам да си ги сменя преди да са ме глобили, че нещо много “открити уроци” ми се събраха напоследък...

Утре е последният ми работен ден за седмицата. Имам една замотана задача – дано успея да я предам до края на деня. Днес ни раздадоха документи за получените доходи в завода, които се представят пред финансовите власти (върти го-сучи го, 30% са ми прилапали изедниците – а уж било “комунизъм” в Австралия; и ние тука храним цяла банда с клатикурци, ама не се оплакваме защото го правим “доброволно”, уж). Тези дни като се срещна с данъчния агент ще стане ясно дали ще ни върнат някои суми, та да си помогнем с малко на масрафите от последните седмици. То “надвиване” че няма да има е повече от ясно, но поне да прибавим нещо дребно към спестяванията - пак и на това ще се израдваме. Е, те ми взели с хиляди животните, а че ще ми върнат после няколкостотин долара – аз трябва даже да се зарадвам, че да им се кланям и доземи на благоволението. А сега лягам, че стана 23:00 и много ми се доспа...

06.07.1995 - Днес е първият ден от няколкото поредни, които ще са ми свободни - в смисъл, че няма да ходя на работа. Но в замяна на това пък, толкова много други задачи съм набелязал да се свършат, че още две седмици да не съм на работа, пак няма да ми стигне времето за всичко. Сега вече е 20:00 – по-голямата част от точките в списъка ми са оградени с кръгче, а аз в следващите си редове ще ви разкажа какво точно свършихме през деня.

Тази сутрин се успахме и станахме чак в 08:30, защото Неничко е на училище от 09:00 и не сме имали за какво да бързаме и да се събуждаме рано. Валеше дъжд, та го закарахме с колата, а от там отидохме на пощата, където си получихме колета от Ямбол срещу подпис. Понеже беше отварян за проверка (което е напълно нормално), хората от пощата бяха написали една голяма бележка с извинения за създалото се неудобство. По-късно като го отворихме в къщи разбрахме, че стъкленото шише (в което по миризмата само догадихме, че е имало ракия), се е счупило някъде по дългото трасе до финала. То уж дупки няма по пътя, но и 30,000 км не са малко и самият колет минава през много ръце, митници и т.н. Освен това стъклото е чуплив и тежък материал и не е подходящ за изпращане оттатък Екватора. Подобни галимации са ставали не един път и вече имаме опит с разните лютеници, сладко от малки ягодки и други хранителни продукти. Най-добре е нищо да не се изпраща, но когато все пак се наложи – горещо замолвам, нека да се спазват някои своеобразни нормативи за далечна експедиция на чупливи материали – било то мармалад, ракия, имамбаялдъ или каквото и да е друго. На първо място трябва да се използват леки и нечупливи (пластмасови) амбалажи. Както и да е – загубите са си загуби и ние ще си ги понесем най-стоически, но аз ракията на дядо Вельо няма да мога да прежаля просто така, с лека ръка. Фланелката и парфюма, които са ми изпратили са добре и съм им много благодарен. Имам и няколко дъвки да издъвча, защото Нени не ги иска, че му миришели на ракия (амчи то всичко беше плувнало в ракия, бре!). Но друго нещо тук е също толкова интересно и забавно: остатъците от нещастния колет бяха положени в друга отделна (нова) кутия, като стъклените отломки от ракиеното шише и оригиналната опаковка (която беше станала на парцали – мокра, ракиено-хартиена каша) бяха надиплени отделно, в друг найлонов плик, за да не се пореже някой. Представям си старанието, с което служителят от пощата е извършвал всичките тези операции и псувните, които са му минавали през ума. Единственият кусур който намерих беше, че парчетата от шишето не бяха опаковани поотделно, всяко само за себе си, а бяха грубо и брутално напъхани в един общ плик, заедно с памука, който е трябвало да изолира стъклото от удар и с хартията, с която целият колет е бил опакован. Не знам дали да не подам оплакване до Австралийските пощи, за немарливо отношение към нещастните остатъци от колета, на още по-нещастните му получатели... Както и да е - доста време отделих да описвам всичко това, но понеже случаят ми е пресен и доста ме впечатли, та за това се спрях на него; утре вече нямаше да мога да го обрисувам чак толкова подробно…

От пощата отидохме в “Труд и работна сила”, защото Женя беше кандидатствала за един курс през тяхната организация, но не й го разрешиха - така и не разбрах защо. После се отбихме при нашия касапин и уговорихме приготовлението на следващото количество наденици. Другата седмица ще му занеса подправките според пропорциите за производството на 30-40 кг от споменатият деликатес. После от един намален магазин си купих чифт дънки, че нямам подходящи гащи за излети, екскурзии, риболов и т.н. Платихме $6.50 в брой, без пазарлък. На редовния магазин струват по $60, ама понеже ще строим къща, за това трябваше да се мина по ниската тарифа... От там отидохме в един офис, за да декларираме годишните си доходи и да ни направят финансовите документи за данъците. Поискаха ни $77 за услугата. Ние благодарихме вежливо и казахме, че другия месец ще отидем непременно и точно при тях, но дълбоко в себе си знаехме, че ще търсим някой друг, по-евтин. Другият “по-евтин” поиска само $65 – викам му: “Другата седмица, обезателно съм тук при тебе!” Стисках си ръката в джоба, за да не му покажа без да искам най-дългият си (и среден) пръст, с който ме е дарила майката-природа, демек - и този не беше достатъчно евтин за нас. Оставихме нещата да отлежат за сега, защото крайния срок за подаването на тези декларации е чак в началото на Октомври...

След това имахме ходене до още едно друго място, което след обширни обиколки из улиците ние така и не намерихме, но то нямаше пряко отношение с настоящите ни задачи и емоции, разглеждани и описвани тук. Междувременно вече беше станало около 13:00 - слязохме в ситито (в центъра на града) и отидохме в Емиграционната служба. Там искахме да черпим сведенията си от “извора”, които напълно се препокриха с информацията, която съм дал в предното си писмо. Дори от офиса ни посъветваха вместо да каним родители на гости и тогава евентуално да действаме за оставането им тук, направо да задействаме тяхното емигриране. Знам, че думата звучи много странно и неестествено, малко страшничко дори, но тя най-точно описва преместването на някой от една държава в друга. Ние допълнително ще питаме Валя и Сашо, а и чичо Ванчови как са действали и къде са ходили, за да пристигнат в крайна сметка тук. Разликата от единия вид посещение (на гости само) и другия (постоянно заселване) е чувствителна. И в двата случая ние поемаме издръжката – пътни разходи, медицински осигуровки и пр. Само че когато някой е на гости, не може да остане за повече от 6 месеца (най-много до година време; това е максималния срок на австралийската входна туристическа виза). Докато обаче посетителят е с цел за постоянно заселване в държавата – стои тук колкото си време иска, а наред с това през тези две години се чака решението за поданството; взема се, после идва и пенсията (или т.нар. социална помощ), а с нея вече се решават и проблемите на бедността. Но до тогава има много време – пак ще умуваме, ще мислим и ще решим това, което е най-доброто за всички ни. До тук по тоя въпрос – темата си я развих за “отличен (6-)”...

От Министерството отидохме на един евтин пазар, където много “тънко” напазарувахме зеленчуци. Месо и кайма бяхме купили от месаря – свински врат по $3, а свинска кайма - по $3.50 за килограм. Така за по-малко от $40 заредихме къщата за период от две седмици напред, при това само с две надници (почасови, а не дневни). Прибрахме се в къщи и веднага започнахме приготовления на храната – аз пекох люти чушки да си ги наложа в бурканче с олио, оцет и захар; после пък пекох сини домати за кьопоолу, кайма месих за кюфтета – все неща, за които не съм учил и карал курсове, но ми се отдават като някакъв вроден талант. Женя наложи пържолите с праз, чубрица и други подправки – така отлежават малко в хладилника, поемат си разните миризми и като се нахвърлят после на скарата с кюмюра, всичките кучета и котки на квартала се събират под балкона и вият в един глас, макар и в различна тоналност. С тези приготовления привършихме едва надвечер – последваха традиционните и задължителни салати, ракии, печени картофи, пържени кюфтета и т.н. Нали “ден година храни”, а пък той дълъг излезе днешния, пустият! Сега Нени се мие (с голямо отвращение и нежелание) за лягане, аз дописвам финалните си редове и лягам пред телевизора...