07.07.1995 - И тази сутрин аз се излежавах до 07:30 в леглото, докато по това време малкия чемер не се събуди, а с това вдигна на крак и цялата къща, барабар с обслужващия персонал. Идва при нас - глези се, лигави се, потрива се дорде най-после в 08:15 не го изпратих с шутове да се мие в банята. На края станах и аз - едва след като Нени излезе за училище. Ходих да паля Сузукито и в 10:00 зачаках клиента. Той разбира се не дойде даже и до 10:30, а на мене като ми се счупи чакалото, си се качих обратно горе у нас. Започнах да въртя телефоните във връзка с изясняването на случая по алъш-вериша със змийска отрова – като за начало, почнах от Министерството на Народното здраве, минах през медицинските лаборатории; стигнах и до Академията на науките - къде ли не звънях. Разговарях с бюрократични чиновници, с мастити професори и умствено ограничени телефонистки. Най-накрая обаче стигнах и до верния човек. Той отдели цели 20 минути от ценното си време, без дори да ме е чувал, нито пък виждал, а на всичкото отгоре и усеща, че съм чужденец (странно - че как ли? – вероятно по звуците, които издавам...). Даде ми множество телефони, адреси и имена на хора от този бранш – едни от тях само търгуват и се занимават с внос/износ на змийска отрова; други пък използват продукта за научни цели, лабораторни изследвания и опити. Този съвестен гражданин на държавата подчерта, че спокойно мога да споменавам и името му пред всички тези инстанции (явно че им е добре познат и известен в тези среди) – каква лоялност само! Какви открити и честни хора! Не можеш да бъдеш друг с тях – трябва да отвърнеш със същата честност и лоялност. Иначе става малко нашенски “Балкански нрави” и Байганьовщина. Та, същият този господин ми обясни, че преди да започнем какъвто и да било бизнес с въпросния продукт, аз трябва да взема специално разрешение от някакъв Институт за Опазване на Австралийската природа, намиращ се в столицата Канбера. От него разбрах, че издаването на този документ не би представлявал сериозен проблем. След това имам други двама души, с техните телефони, адреси и имена, към които мисля писмено да се обърна, за да видим какво ще ми отговорят те по този отровен и змийски въпрос. За целта ми е нужна пълната документация на продукта - сертификати за качество, състав, разрешителни от българска страна и т.н. Срещу тези документи, предполагам ще ми издадат и въпросното разрешително. Всички тези формалности отнемат доста време за да се решат с нужния успех, но по принцип не са невъзможни. Стига разбира се, да е оправдано и да има смисъл от целият този процес. После говорихме с г-н Професора за цената на серума. В зависимост от това колко количество пуска всяка змия, цената варира (предполагам има връзка и с качеството). Има змии с много силна отрова, но пускат много малко количество. За целта трябва да се издоят барем 70 змии. Техният серум струва $2000/грам. Други животни пък дават повече “литраж” от единица млеконадой и са нужни да се изцедят само 2 змии за необходимото общо количество. Тяхната отрова струва само $200/грам. Но като усреднена цена може да се счита $400/грам. Това много ли е, малко ли е – аз нямам представа. Именно за това пиша всички подробности, за да ми кажете какво да правя по-нататък. Аз сигурно ще спомена за тези неща като се обадим и по телефона, но когато информацията е и написана, тя става по-ясна и разбрана. Всички документи (може би копията от тях) трябва да са преведени на английски, заверени пред нотариус и с валидни срокове. Предполагам, че човека в България търгува с чужбина, тези работи ги знае и си ги е подготвил вече. Направих абсолютно всичко, което беше възможно, по силите и във възможностите ми. Всички телефонни номера, които неизвестният Професор ми е дал, са из цяла Австралия. По кода им отпред ще разбера къде точно се намират, в кой щат са - но така или иначе още от първия ми поглед не личат да са в Бризбън. За това е най-добре да им пиша писма, вместо да сричам по телефона. А пък ще видим какво ще ми отговорят. Но и аз съм много зает напоследък, та всичкото това ще го правя между другото и ако ми остане време...
Така, това е най-точната информация по въпроса със змийската отрова. Този път писмото ми няма да се бави толкова дълго, както предното и подробностите ще ги имате в най-къс срок. Точно в този настоящ момент Женя е заета с усърдно чистене из къщи. Моите занимания са по-тясно специализирани (кой за каквото е учил) – аз зареждам батериите на камерата и докато чакам да светне зеленият контролен светодиод, трупам суров материал към осведомителният си бюлетин. Като се зареди малката батерия, ще сложа голямата и ще поизляза малко да се разходя из железарските магазини. Следобед в 16:30 излизам вече официално и отивам у Ани и Сашо. Цялата риболовна дружинка потегляме от тях и всички ще пътуваме с микробуса на Наско. Как ще се натъпчем толкова много народ вътре не знам, но тук аз си задавам един друг, по-важен въпрос: на отиване криво-ляво ще се сместим, обаче после рибата къде ще денем пък на връщане? - изобщо не мога да си го представя този сценарий все още; вероятно избързвам малко с прогнозите си...
10.07.1995 - Ох, от къде да започна с разказа си сега, като толкова много събития се случиха през последните дни. Въпреки че по-скоро станалите към днешната дата имат сериозен приоритет пред всички останали, за да спазя хронологията и поредността им, аз все пак ще започна с описанието на по-предишните, за да стигна постепенно и до последните.
В петък миналата седмица и в уреченият час, нарамен с камери и фотоапарати, с храни и напитки в количества като за една седмица, потеглих от нас за мястото на срещата. Макар че трябваше да тръгнем доста по-рано (логично беше това да стане почти веднага, след като всички се съберем), ние чак в 20:30 едва успяхме да потеглим и да се изнесем от града. Изчаквахме се един-друг и поради най-различни съображения, всеки беше закъснял някъде (без мене разбира се – аз съм точен като часовник с топузи, особено ако се касае за мероприятие, несвързано с трудов или някакъв работен процес). Понеже междувременно се разбра, че Сашо започва работа от понеделник (т.е. от днес), настроението на всички рибари беше на горна мъртва точка и обезумели от щастие. Един път приятел наш си е намерил място под слънцето и започва да печели; втори аргумент: (и май по-съществен) - зад нас оставаха жените, децата и всичките дребно-житейски и домашни грижи; поводи да бъдем щастливи колкото щеш. Като капак на всичко, а вероятно и като едно добро начало, Сашо си имб неблагоразумието и белята да почерпи за добрата вест с бутилка уиски, което се стопи още по пътя преди да сме стигнали мотела, където щяхме да спим. Без да броим Наско (шофьора) и сина му, съдържанието на бутилката си го разпределихме между нас тримата, дето се возехме на задното канапе; а ако аз тук трябва да бъда и напълно откровен с вас, мога най-отговорно да заявя, че след като то несъмнено постави основите на отличното ни настроение, далече обаче не беше достатъчно, за да го поддържа през цялото време. Добре беше все пак, че в дисагите си носехме доволно количество и допълнителни индивидуални запаси от най-различно естество: водка, ракия, ром и т.н.
С пристигането и настаняването ни в мотела, започнахме и трескавата подготовка за нашата официална мъжка вечеринка – набързо си нарязахме салати, направихме си сандвичи, мезета и много скоро моабетът доби точката си на кипене. В мотелската стая направихме такава разлата и обилна софра, че хич нямаше и нужда да ходим за риба на другия ден. Но нали сме рекли дума - станахме в 05:30 и отидохме на пристана.
На това място ще отворя и една малка скоба, за да опиша моето нещастно премеждие, последиците от което ме съпътстваха до вечерта на другия ден. След като си легнахме полумъртви от емоции и добре спиртосани в 02:00, аз се събудих в 05:00 с такова отвратително главоболие и махмурлук, че не можех да си кажа името. Смесването на различните напитки вечерта си направи много лоша шега с мене и аз не бях в най-добрата си форма на състояние. Спомням си че пушихме и някакви хавански пури, които направо ме заклаха. Станах криво-ляво и тръгнах да си търся хапчета за глава. Очаквах, че ще има някой дежурен на гишето и мога да изпрося два аспирина облекчение, обаче поради ранния час всичко беше утихнало като на гробища по време на струване и освен нас нямаше жив човек на никъде. Много скоро стана ясно, че първа и неотложна медицинска помощ аз няма да получа, ами ще чакам да ми мине главата от само себе си…
Пристанището беше току до самия мотел, на брега на океана. Спахме за по $25 на човек, което минава за евтино, а дадохме по $120 на човек за самия риболов. Качихме се всички в лодката, като аз натоварих и страданието си в нея – главата ми се пръскаше по шевовете от болка; в стомаха ми се въртяха най-различни мезета, които наквасени в течностите, с които цяла нощ си викахме възторжено “Наздраве!”, сега буквално щяха да експлодират в мене. В 06:20 се отлепихме от кея, минахме бавно през каналите покрай красивите къщи и яхти на богаташите и след десетина-петнадесет минути излязохме извън очертанията на залива.
Докато плавахме в спокойни води всичко беше привидно добре. Големият ужас настана като излязохме в откритото море обаче. Лодката всъщност представляваше един много сериозен и модерен плавателен съд, снабден с най-модерна навигационна апаратура. Макар не много голяма, тази моторна яхта беше много сигурна и издръжлива на големи вълнения – само че ние пасажерите не бяхме в разположение за непрекъснатото клатене по гребените на вълните. Пътувахме два часа със скорост от 15 възела (морска миля/час) и на около 25-30 мили от брега спряхме над първото стадо риба. От бордния компютър се засича къде са най-много и най-тлъсти парчетата. Няма ходене на халос или висене с часове във взиране дано потъне плувката. Компютъра казва: “Тука са рибите!” и ние отгоре намяткваме въдиците връз гърбовете им – онези отдолу трябваше само да захапват куките; друго не се искаше от тях. Бяхме на дълбочина 60-70 м, а там водата е изумително чиста - няма шишета, плуващи найлони, клечки и други боклуци, следи от човешката цивилизация. Кой каквото ял-пил на кораба - има едно нарочно сандъче и там се оставят отпадъците. Е, тук също не става дума за “преработената” храна, която изхвърляхме един през друг от борда на кораба. Такава жестока морска болест ни хвана всичките от люшкането по вълните, че си одрахме тумбаците от повръщане. Мене уж не ме хваща такова заболяване, но аперитива ни дойде малко множко предната вечер, та за това си прочистих и аз червата, наред с другите нещастници. Вероятно от чистия морски въздух, а и от честото освобождаване на стомаха от излишните токсини с изхвърлянето на “хайвера”, главоболието ми отзвуча и след още няколко освежителни повръщания зад борда, аз до обяд съвсем се възстанових и следобеда дори лових риба с останалите полуживи същества и жалки човешки подобия. Имаше хора, дето през целия ден не можаха да станат от койките, завалиите. Е, ставаха само да повърнат и пак се тръшват в хоризонтално положение…
Риба имаше по принцип много, съдейки по това какви парчета някои от нас отнесоха със себе си, но на моята кука се закачаха все дребни и заблудени рибки, които ги хвърляхме обратно да пораснат за следващите рибари, идващи след нас. И тук за пореден път се сблъсках с пословичният ред и законност на тази държава – скипера на лодката беше едновременно и организатор на това риболовно приключение. Той също следеше да се хващат и прибират само онези риби, които отговарят на стандартите за дължина (големина). Риба под определените размери се връща обратно в морето – такива “недоразвити” нямат право да бъдат предмет на улов, бил той чисто спортен и за забава или индустриален. В крайна сметка аз единствен слязох на брега с празно кошче, но пък ако нищо не улових, то със сигурност добре нахраних рибата през целия ден.
Корабчето, макар че беше средно по размер, вълните бяха достатъчно големи и то се подмяташе по тях като орехова черупка. Но пък цялостното мероприятие беше много хубаво, весело и забавно (ако приспаднем минусите на морската болест и махмурлука у някои). Наловихме и доста риби – аз хванах само две “стандартни” и една по-малка. Както вече споменах, хората от корабния екипаж първо мерят рибата с ролетката и само ако отговаря на стандарта, тогава я дават за вкъщи. Малките ги хвърляхме обратно, да се доугоят за следващия път. Няма такова поголовно ловене на всичко което мърда, защото то ако беше така, няма кьорава риба да остане в океана. Хората си пазят природата и живия свят в нея. Цигарени фасове даже не се хвърлят в морето, защото казват че рибата се натравяла след поглъщането им…
Щом усетихме твърдата земя под краката си в около 18:30, когато се завърнахме на мястото, от където потеглихме сутринта, страшен пристъп на глад удари всички участници в авантюрата. Веднага се заровихме в дисагите да търсим нещо да ядем, защото цял ден не вкусихме нищо от съображения за сигурност. Морската болест мина веднага след стъпването ни на здрава почва. Даже имахме смелост за изпием и по една бира със “закуската”. Очакваше ни час и половина път за връщането до Бризбън - качихме се на колата и малко преди града ни свърши бензина пък. Докато чакахме “Пътна помощ” да донесе една туба изгубихме още един час. Когато най-после се прибрахме, първо отидохме у Наско да разпределяме улова, правихме си снимки и аз в 21:30 благополучно си отидох у дома. В цената на риболова влизаше и изчистването на наловената риба от асистентите на кораба. Те ни помагаха, когато си заплитахме въдиците една в друга, слагаха ни стръв на куките и т.н. Изобщо – голяма организация.
В моя конкретен случай, добре че бяха другите приятели, та да ми дадат по някоя риба от техните, че да има нещо да занеса в нас. Защото аз нали съм малко калпав – сам не можах да си я наловя. Така в емоции, снимки, риболов и веселби мина деня, а всичко това остави в нас един с нищо неизличим спомен. При първа и всяка следваща отдала ни се подобна възможност, със сигурност пак ще ходим на подобни културно-масови мероприятия.
Рибите се оказаха само изкормени от вътрешностите, а Женя в къщи имаше задачата да им маха главите, люспите и хрилете. Очисти ги едва към полунощ, защото имаше и големи екземпляри, които трябваше да ги режем на банциг – с нашите обикновени ножове това на става. На края легнах като отсечен дънер на стар бук – аз специално бях направо убит от емоции, клатушкане, “слабост” в коленете и т.н. Независимо от всичко, беше много приятно и весело и съвсем спонтанно взехме решение да отидем пак. Но единодушно решихме за следващия път, да се направи проверка в личния багаж на всеки участник, още преди да се е качил в колата, за да предотвратим вечерните запои. Може да се носят сокове, лимонади и др., но алкохол – НЕ, в никакъв случай! Със специално разрешение от партийния комитет, може да има по една бира на двама души, но не за да я пият, а да си мажат лицето с нея против слънчеви изгаряния на кожата...
За на другия ден (вчера, неделя) беше определено да празнуваме рождения ден на Наско, но поради обща отпадналост и неразположение в групата, решихме да го оставим за следващата неделя. А то пък точно тогава (в събота, 15 Юли) ще бъдат и изборите, та тъкмо ще празнуваме много празници наведнъж (и то ако ги спечелим). Вчера сутринта аз станах по-рано с намерения да си сменя стартера на колата. Добре ама последният пък така силно съм го стегнал при румънеца с неговите ключове, че не можах да развия болтовете с моите китайски боклуци. Ще взема назаем от някого в завода за събота и неделя, пък в понеделника ще му ги върна като си свърша работата. Успях да сваля само акумулатора от Сузукито и утре ще го нося в нашата заводска работилница да ми го заредят. Ако изобщо поеме някакъв ток, ако ли не - ще купувам нов; струва $40, бълха ме ухапала. Ама нали идеята е да се кара до последно, че чак тогава да изхвърлям...
Като се разбра, че няма да се занимаваме с колите, решихме да излезем на разходка. Времето беше чудесно - слънчево, че даже и топло на моменти. Отидохме пак до битака, който се провежда всяка неделна сутрин много близо до нас. Там е най-чудесното място човек да утрепе поне 2 часа от безценното си свободно време. Купих една много интересна географска книга за Австралия – “Австралия в картини и снимки”. Изданието е старо, но природата не се е променила много от тогава. Освен това снимките са цветни и има обяснения на гърба им за местата, където са правени. Купих я главно заради вас - да ви късам по някоя страница и да ви изпращам да гледате и четете (един път да ви докарам тук и ще се родя втори път; много време ми отнема да ви опреснявам информацията, но го правя с безгранична любов, желание и емоции – само защото е заради вас самите). Книгата струва $1, но съдържа 55 големи снимки с обяснения. Миналата седмица Неничко беше открил негови “колеги” по събиране на баскетболни карти да продават колекциите си на битака – 6 карти за $1. Предният път му купихме няколко, но за вчера беше нещо наказан – без купуване. И уж отидохме само да зяпаме. Той изчезна по едно време и след малко се появи с цяла торба карти – 117 на брой. Дал му ги някой без пари. Голям дявол и търговец се извъди, обаче никак не му се учи! Щеше да му се пукне сърчицето от радост. Неговата колекция наброява вече 410 карти и съм му обещал, че скоро няма да му купувам никакви. Сега пък ще има нужда от пликчета, за да си ги нареди в папката – то не е една беля. Но едно по едно ще става всичко.
От битака пак отидохме на пазар. Тук до нас откриха един много евтин магазин за плодове и зеленчуци, та пазаруваме само от там вече. После заминахме към Ани и Сашо – Женя имаше нещо да приказва с тях, а и децата да си поиграят заедно. Така убихме и следобеда в сладки приказки и кафенце. През тях по някоя време се отби и Наско, който точно вчера имаше рожден ден. Та ни покани вечерта съвсем набързо да уважим датата с по глътка шампанско. Ние пък си прескочихме до вкъщи (само на 25 км и още толкова обратно + други 25 км за прибиране от тях), за да вземем видеокасетите от риболова, та да ги изгледаме заедно. Падна голям смях, спомени и коментари. Сега всички искат да им записвам филма и тези вечери ще съм зает с тази дейност. У тях не сме се бавили много, пък и това не беше официалното тържество, а само почитане на датата. Големият моабет ще се проведе другата неделя. Ние бяхме им купили един голям албум и ракиен сервиз. Но снощи им подарихме само албума с лепенката “BG” и няколко снимки. И той и Сашо много се зарадваха на тези лепенки и веднага ще си ги залепят на колите. Постепенно ще оборудваме цялата колония с такива знаци – нали сме патриоти...
Снощи се прибрахме към 21:30 и видяхме, че на телефонния “секретар” има съобщение от Сашо (Сиднейския) - бебето се е родило и че родителите им са пристигнали. Веднага се обадихме и приказвахме надълго и нашироко. Жестът, който сте ни направили не мога да опиша с думи, но поне някак мога да изразя синовната си благодарност към това. Разбрахме, че можем да разчитаме на още, което съвсем не е малко. Ще ги вложим в строежа и то само ако се наложи. За сега ще стоят в банката и ще си чакат реда, за всеки случай. Още веднъж – горещо ви благодарим, майко и татко, за цялата тази финансова, морална и материална подкрепа, която ни давате и за куража, който ни вдъхвате! Аз знам, че ви е много тежко и въпреки това винаги сте намирали и в момента намирате сили, за да ни окриляте и насърчавате за правилните ни действия. Това липсва на много хора тук и им е доста по-трудно... Със Сашо се разбрахме да му изпратя номера на сметката си, а той от Сидней да вкара в нея парите. Още е много рано да се мисли за отиване при тях, защото бебето е толкова малко, а пък и аз нямам повече отпуска. Може би през Коледните дни ще плануваме нещо подобно. Тогава ще си вземем и златните неща. Ние сме подготвили едно колетче за бебето, а аз ще сложа и едно шише с ракия от моята - да се почерпят за наше, ваше и това на Кралицата здраве...
След разговора ни с леля Денка, ние с Женя останахме като замаяни от добрите новини, радостите и т.н., които чухме от нея. Аз веднага исках да ви се обадя по телефона, но изглежда сте отсъствали от къщи следобеда. Тази сутрин нарочно станах по-рано, та преди работа да предам благодарностите ни и информациите около нас. Толкова много ми се спеше, че не помня нито какво съм казал, нито какво сте ме питали, нито пък аз какво съм ви отговорил. Помня само, че сте получили колетчето, което беше адресирано до Албенчето - но дали всичко е било на лице, не разбрах. Тези дни, по време на вечерните видео записи за другите приятели, ще довършим и нашата касетка и много скоро пак ще изпратим колет. В него вече ще сложа и малко ракия за опитня.
Сега на работа съм много зает. Даже тази вечер работих до 18:00. Но ще намеря време и сили за всичко, защото много вЕ обичам, както пише Нени из писмата си. Носих си днес листите на работа, та уж да пиша през почивките както обикновено, но нямах време да почивам и ги работих и двете. В крайна сметка предадох чертежите до вечерта, което е по-важното, а и така бях обещал. Абе уж не ме пришпорват, ама обичат бързичко да им се върши работата, която са ми възложили - забелязвам това само като един страничен наблюдател...
Бях се наточил да ви пиша много и писмото ми да стане хубаво, но не знам дали успях да предам всичките емоции, настроения и информации около нас. Още веднъж благодарим за помощта, с която ни дарихте. Нека да мине още малко време, да видим кога и как ще строим тази къща - тогава в писмата си ще започнем по-подробно да коментираме евентуалното ви идване тук, при какви условия и т.н. Аз знам, че искате да ни посетите в Австралия и ние ще направим всичко каквото трябва за да осъществим това, пък каквото излезе на края. Но в същото време ще чакаме да чуем и вашето становище по този въпрос.
Ако апартамента не може да се продаде на изгодна цена сега, по-добре би било да си остане. Той рано или късно пак ще има стойност. Но да се подарява или продава на безценица, само и само за да се отървем от него, смятам че е глупост. Не сме нито на пътя, нито пък прекарани по някакъв начин, за да се примиряваме с какво да е.
Мисля, че това което написах тази вечер е всичко от тези дни. За което се сетя по-нататък пак ще допълвам. Завършвам с мнението, че всичко е чудесно в тая Австралия; и пари – дал Господ! Но времето не стига. Заработването на заплатата през целия ден, ужасно много ограничава възможностите за по-волна програма...
11.07.1995 - Здравейте скъпи наши. Искам с няколко думи да споделя чувствата си от жеста, който направихте за нас. Много съм ви благодарна за помощта и искам най-сърдечно да ви уверя, че тези пари във всички случаи ще бъдат оползотворени обмислено и пълноценно. Познавате ни вече добре, а това означава, че ние няма да ви разочароваме. Самият факт, че започнахме този процес показва, че имаме намерение с цената на разумни и добри дела да осмислим живота си в Австралия. Повечето от нашите приятели тук работят и двамата, но поне ние не знаем да са предприели подобна стъпка. В крайна сметка всеки сам си организира живота. Ние лично се стараем да не прекарваме всичко през стомасите си, а дори и малко по-икономично, но да направим нещо, което не е кой знае колко непостижимо в тази страна.
Вече сме в очакване на последните документи от банката, приключихме с последните плащания и да се надяваме, че всичко ще е наред - от 01 Септември започваме изплащането на заема. Може би скоро след това ще теглим другия, за самия строеж. Искаме първо да уредим започването на този. Дано до тогава и аз да намеря работа, за да можем да теглим по-голяма сума от банката. Вчера имах обаждане по телефона от една агенция за някаква работна позиция. Ако ме одобрят, до края на седмицата ще ме потърсят пак. Аз често казвам на Ачо, че имам някакво чувство да предусещам нещата, което до сега (за хубаво, слава на Бога) не ме е лъгало. Та, сега имам чувството, че до края на седмицата ще ме извикат на интервю - дано и този път да не ме излъже. Сега вече, като имам и шофьорската книжка съм по-спокойна. Времето за започване на работа е малко трудно в настоящият момент, защото е краят на финансовата година, но ще видим. Но най-важното, което искам да ви кажа е: благодаря за доверието, моралната и материална помощ! Спокойна съм, че ни вярвате и знаете, че бавно, но сигурно се движим напред. Благодарим и за златните накити най-сърдечно. Женя
13.07.1995 - Рекох пак да драсна някой ред от работа. Тези дни няма нищо ново около нас, независимо че суетнята ни е голяма, но повечето се въртим на едно и също място като пумпали, без да правим нищо. Имам много поръчки за презаписване на филма от сериите: “Братска делба на ракия”, “Моабет у Ели и Наско” и “Риболовни неволи”. Та, всяка вечер стоя до късно да правя записи, а още на вашата касетка не съм ги прехвърлил. На работа също съм на голям зор (като никога! – да се чуди човек) и даже вечер оставам до по-късно да работя. Прибирам се в 18:30 и като кажа на Женя: “Болезнено съм гладен!”, на последната й идва да ми навре главата в някоя тенджера и да я свари на бавен огън. Но такъв съм си аз, какво да направя (добре че само това ми е кусурът...). Че и малкото - и то се е научило само за ядене да пита и още не свършило с едното, задава въпроси какво ще е следващото. От обяд иска да знае каква ще му е вечерята, на татко лакомникът…
Вчера Женя изпрати колета до Валя и Сашо – неща за бебето, една количка за Мирко, а аз сложих и едно шише 1.250 л с ракия да се почерпят. Пратихме писмо до Еми и Христо и до една бивша колежка на Женя, която се ожени в Германия – Франкфурт. Била с мъжа си на почивка в Испания, та от там писала картичка и писмо. А адреса ни го е взела от Румяна Димитрова, като си е ходила до България, защото те и с нея са колежки – работиха заедно в един институт. Много се зарадвахме, особено Женя. Тя е написала подробно писмо и на братовчедка си Диана от Ямбол, която живее с мъжа и бебето си в София. Искат да идват насам, та им пратихме малко информация по тези въпроси. Те може би ще ви се обадят някой ден, а пък вие ги свържете с Цецо и Светлана за повече подробности по случая...
Продължавам по традиция и на обяд. Вчера колега от завода ми донесе един изправител, та да си заредя акумулатора на Сузукито. Нощес цяла нощ го оставих да работи в гаража. Снощи се обади един клиент и в 08:00 сутринта в неделя ще идва да го гледа. Ако този акумулатор не е добър вече, ще му дам моя стария от Нисана, а пък за него ще купя чисто нов. Тези дни трябва и на касетките да се запишем, защото е хубаво пак да ни чуете гласовете. Особено сега, след тези събития и след страхотния подарък, който ни направихте. Никога няма да забравим жеста ви! Искам час по-скоро да получите тази благодарствена пратка, защото знам как очаквате всеки ден пристигането на някакъв хабер от нас и отсамната част на света. Но за жалост, времето ми все не стига, пусто-опустяло, а пък не ми се напуска и работа баш в този момент, за да съм си “свободен” по цял ден...
В събота ще бъдат изборите и може би няма да мога да работя до обяд, но още не си знаем програмата. Изпратили са ни цяло списание – наръчник за провеждането на тези избори, с отделните начини на гласуване и резултатите по райони от последните, които бяха през 1992. Оставили са и празни кутийки за нанасяне на тазгодишните резултати. До вечерта вече ще знаем кой е спечелил. Данните влизат в компютъра и всичко става много бързо.
На 10 Август навършвам една година откакто съм започнал работа. Струва ми се, че доста бързо мина това време, ама то пък като се замисля - дали съм си поемал дъх от тогава? Дните просто хвърчат един след друг, времето отива само за работа, а кога ще живеем? - и аз не знам. Ама до пенсия има още доста години, та се надявам и ние да закачим малко от каймака и да се израдваме на частично богатство и измамно охолство...
Днес и утре Женя ще приготвя разни деликатеси, че в събота Нени ще ходи на някакво училищно тържество. Там специалитетите, които всяко дете ще носи от къщи и направено от майка му, ще се продават, а събраните средства ще се използват за училищни цели. С тези пари водят децата по екскурзии, музеи, организират им спортни или музикални мероприятия и т.н. Добре е организирано всичко, само дето хич не ги товарят с домашни и ми трябват много викове и крясъци в къщи, за да се седне и да се прави нещо смислено. Като под “нещо” нека тук да не се разбира постоянно подреждане и броене количеството на баскетболните карти от колекцията, ами сериозно учене и решаване на задачи. Тук при нас е майката на наши приятели. Скоро ще си ходи в България и междувременно аз ще ви напиша адреса й в София, за да й се обадите при случай. Тя е постоянно с нас на танци, моабети, барбекюта, разходки и т.н. Само дето за риба не дойде онзи ден. Даже в събота вечер ще ни идват на гости. Но думата ми беше друга. Понеже тези приятели са дошли преди 3 години в Австралия, тогава детето им е било едва 4-годишно, те самите не са имали много контакти с българи и малкия забравил българския език, калпазанина. Сега е на 6 или 7, но като дошла бабата и веднага го турила на място. Детето вече си приказва най-спокойно и свободно - даже не се и запъва много. Основната ми мисъл е, че много липсва и на нас една такава “твърда” баба тук, за да има ред и дисциплина. Щото и наш’то диване е едно – не е за приказване... Ще се ориентирам към привършване, че почивката ми изтече. Пак ще продължа като ми остане време...
14.07.1995 - На този ден през 1789 е паднала Бастилията във Франция и побеждава френската буржоазна революция. Помня го от историята, от 8-ми клас. Нали и на другарката Ненчева (учителката ми, мисля че така се казваше...) ходих да й се извинявам чак у тях и да я моля да ме изпитва пак за (6). Та покрай този повторен изпит, аз злощастният, трябваше да запомня стотици дати на исторически събития - едно от друго по-безинтересни и нямащи нищо общо с моите детински мераци. Една от тези важни дати беше Денят на Бастилията, както французите си наричат националния ден. Тук обаче нищо не се чу за Националния празник на Франция, може би заради бойкота срещу тях. Австралия е отказала всички договори за храни и др. и се е обявила против френските ядрени опити в Южния Пасифик. Имаше големи акции на “Зелените” (“Greenpeace”) срещу острова, където са разположени съоръженията им.
Тези дни няма новини. Неничко ни се примоли горещо да му купим стик за хокея, който напоследък играят в училище. Даже беше награбил разни негови боклуци да ги носи в заложната къща, та със спечелените пари да си го купи. Аз разбира се, го поощрих – нека да отиде до там и сам да види какво ще вземе от тях. А пък после аз ще му понадя горницата, която не му достига за покупката. Знам прекрасно, че нищо няма да му дадат насреща, но нека да се вре и да се оправя както може. Тази седмица съм надработил доста - заплатата ми ще е по-голяма от друг път, заради допълнителното време, което прекарах в завода и му обещах, че другата седмица ще купим въпросния стик, като получа фиша. Не можа да заспи чак от радост, малкия татков юнак! Пък $35 струва пустото дърво, а има и от $128 даже. Но Нени също разбира, че това наистина са много пари и не е оправдано да се дават за една нищо и никаква пръчка. Е, до $35 ще прежалим – няма как. Казва, че бил много добър в тази игра и само стикът му пречел да стане шампион в този спорт!?!...
Започнахме от края да подготвяме и вашата пратка, а до тогава аз непрекъснато ще пиша и ще актуализирам информацията. Снощи най-после довърших и видеокасетата. Много малка част на края (около 10 минути) не можа да се събере и съм я продължил на следващата касетка. Снимал съм главно къщите около залива по времето на риболовния ни излет и там няма артисти, но пък е интересно от архитектурна гледна точка. За това ви записах и този кратък епизод. Довечера ще продължавам с презаписите за моите приятели. В събота вечерта ще имаме гости, а през деня ще се занимавам около колите и акумулаторите им. Ще гледам и стартера да си сменя на Нисана, че този шум преди да запали направо ме побърква. А и не му отива на такава кола и марка, такова грозно скърцане. Може да не е измита отвън и да не е много лъскава, но технически трябва да е “ажур”!
Продължавам на обяд. Сигурно и утре ще работя, та ще гледам да отхвърля повечко работа. Много съм претрупан напоследък. Финансовата година започна доста силно. Тези дни ще търсим нещо и за рождения ден на татко. По моите изчисления този колет ще се получи тъкмо в навечерието на празника. Направи ми впечатление, че последната ни пратка много бързо е дошла при вас, но то всичко зависи на какъв самолет са качили пощата, а и как са се паднали полетите им по график. Но независимо от времето, по-важното е, че вече всичко се получава в България. За тук никога не е имало проблеми, но за нашите писма вече сериозно се бяхме притеснили. Не че кой знае какво ще се изгуби, но липсата на информация от нас знам, че ви тормози...
Вчера изведнъж навлезе някакъв горещ фронт и стана много топло. Духаше направо горещ вятър, като че ли се намирахме пред калорифер. Сложихме късите гащи автоматично, бко че е зима. Сигурно сте изкарали много весело снощи с близките на Ани и Сашо. Сега тук е обедно време, а при вас едва ще се зазорява. Гостите у нас ли спаха? Вероятно точно сега пиете кафе, въпреки че като пресмятам разликата от около 8 часа, може и да не сте се събудили все още...
Точно на това място в петък прекъснах писането си, защото Женя ми се обади по телефона и имахме да разискваме разни въпроси. От тогава до сега толкова много събития се случиха, та чак днес – вторник, 18.07.1995 мога да започна подробното им описване. Слушайте/четете сега...
В петък след работа, имах още малко да записвам видеофилми на наша семейна касетка. На нея си записваме някои по-внушителни събития, като екскурзии и други подобни. После гледахме филма по телевизията и “раздадохме пижамите” – аз не мога да издържам много дълго пред скучния телевизор. Ако съм на маса и сред компания мога да осъмна, но когато имам телевизора насреща си за събеседник, много рано предавам фронта.
На другия ден (събота), аз ходих на работа до обяд, след което минах през агенцията да платя наема, а после отидох и да гласувам, защото Женя вече беше свършила това задължение още сутринта. Самото гласуване се състоя в една църковна зала на Англиканската черква - бързо, точно и експресно. На вратата стоят двама души – единият е викач и пламенен оратор за “сините”, а другият глашатай е подлога на “червените”. На влизане в залата с урните двамата подават в ръката на всеки гласоподавател рекламни материали със съответните бюлетини за партията-ръководител и вдъхновител, която те представляват. Тук няма петъчен ден за размисъл – предизборната кампания, под формата на взаимно обливане с политическа помия, афиши, плакати и лозунги вървят непрекъснато и нестихващо дори и на връх изборният ден, току пред самите урни. По принцип имаше два основни избора с две листовки – синя и червена. Другите са все на разни малогабаритни и нискокалорични партийки, чиито гласове отиват ту към едните, ту към другите в зависимост от това, кой колко мангизи е снесъл на продажните им главатари. След съответно записване и отмятане на имената в изборните списъци, дават и двете основни бюлетини, с написани в тях по две имена. Не, не – пардон: има само една бюлетина, съдържаща имената съответно на червения и синия кандидат. В едно малко квадратче срещу всяко име се пише цифрата “1”, което означава предпочитанието на гласоподавателя към единия пред другия. Естествено е да се предположи, съгласно моята крайно дясна и реакционерска ориентация, че единичката ми попадна в синята кутийка със “синия” кандидат – Либерално-Демократична коалиция. Не че те са много стока, но от двете злини трябваше да се избере по-малката и по възможност без излишни червени краски и нюанси, алени макове и прочие плява. Така моето първото гласуване в Австралия приключи победоносно за самия себе си. Резултатите от гласуването все още се доизясняват, но моят граждански дълг беше изпълнен и можех спокойно вече да заспивам, без да се стряскам насън от комунистически лозунги и афиши.
От църквата – тичам обратно в къщи; бързах много, че в 14:00 щеше да идва един клиент за Сузукито и който разбира се не дойде, нехранимайкото! Аз монтирах добре зареденият вече акумулатор, който се оказа съвсем в изправност и годен – просто от продължителното му стоене се беше изтощил. После се преместих на Нисана пък, за да му сменям стартера. Междувременно, предните дни ми се обади друг човек по повод продажбата на Сузукито, с когото се разбрахме да се видим в неделя в 08:00. Аз набързо смених и стартера, но времето напредна и неусетно стана 15:00, когато пък у дома дойде агента от данъчния офис, за да оправим годишните такси. Услугата струва $50, но те ще ни върнат други $780 в разстояние на две седмици. Това е като се приспаднат всички разходи, приходи и вече платени до този момент данъци. До тук – чудесно. Обаче има и друго, още по-чудесно, което ще го описвам в обедната си почивка. И аз нямам търпение да ви го кажа, но нали трябва и да работя бе, мамка му – да пикая на тез пусти пари аз! Да не бяха те, щях да съм си отдавна в нас сега...
