13.10.1995 - Петък или “Черният петък”, както го наричат по тези географски ширини, заради факта, че носи датата 13-ти. Всички в целия отдел сме облечени изцяло в черно: ризи, панталони, чорапи, обувки – а някои дори работят с черни слънчеви очила. Това символизира този специален ден и в известен смисъл предпазва от “Bad Luck” (“Бед лак” – лош късмет). Днес не трябва да се вижда черна котка, да се чупи огледало и т.н., защото всичко това носи ужасно лоши поличби. Аз нямам много черни одежди в гардероба си, но все пак за да съм наравно с останалите, сутринта облякох черната фланелка, която е с един щампован мотоциклет отпред - сигурно ми я знаете от снимките, които сме ви изпращали. Неничко пък е обут с черните си маратонки, които му купих снощи за $18, заедно с едни сандали за $9. Тук отварям малка скоба във връзка с тези цени, които аз посочвам само за ориентир – пример, който в никой случай не дава 100% представа за Австралия като цяло обаче. Ние на Нени по принцип купуваме от най-евтините възможни, докато в същото време по рафтовете на спортните магазини има и маратонки, които струват $300-$400; естествено неговите детски очи и мераци все се реят из тези ценови диапазони, но пък заради скоростта с която той ги смила на краката си, дори тези от $18 са му много, защото всеки месец трябва да му купуваме нови…

Снощи, наред с пазаруването направихме и една велосипедна екскурзия по алеята, докато Женя писа и развива въпроси цяла вечер в къщи. Довечера ще се срещнем със Сашо и Васил, за да отидем до магазина и да видим компютъра, а после ще се почерпим в някоя кръчма. Утре пък ще ходим да гледаме едни къщи, за които ни се обадиха по телефона. Отново ще посетим центъра с новопостроени жилищни домове, които са построени само за показ - нещо като примерни модели. Хората отиват на оглед и каквото си харесат от там, компанията им го построява на земята, която всеки вече си има. Прегледах и вестника снощи – отбелязали сме други 4 каравана, които тези дни трябва да огледаме. Нашият, дето си го бяхме харесали и заплюли предния път, все още не е продаден защото обявата му продължава да излиза, но той ще ни остане като резервен вариант – в случай че не намерим нищо друго по-подходящо от него. Сега да видим и с компютъра на Женя какво ще стане, че тогава ще мислим пак. Пратихме снощи и пратката до Либия за нашите приятели там.

Снощи пък Валери и Даниела ни се обаждаха по телефона. Ние им бяхме изпратили едно шише с ракия, в знак на благодарност, защото те ни купиха и изпратиха кимион и чер пипер от Аделаида. Там тези подправки са много по-евтини в гръцкия магазин, докато в Бризбън няма подобен такъв (или поне ние все още не знаем за съществуването му)...

Продължавам с изливането на кухите си мисли вече в обедната почивка. Не съм гладен и уплътнявам времето си с писане. Интересно е, че през деня не ми се яде чак толкова много, но като се прибера в къщи и с прекрачването на прага, просто полудявам от глад. Този недъг го нося със себе си откакто съм станал на човек, но с встъпването ми в гражданския брак и законен съюз с любимата жена, състоянието ми драстично се влоши и епикризата ми вече е фатална. И малкото зверче е същото като мене – не се стои около него когато е гладно.

До обяд нищо лошо не се случи. Да видим как ще е през останалата половина от деня. Може би утре след обяд и вечерта ще сме у Румен и Ива. Те имат богат опит в търсенето на работа и ще помогнат на Женя да “понапудри” малко документите си, та да ловят око. Защото първото впечатление е как изглеждат самите те като такива, а после някой започва да ги чете. Ако не грабнат окото още в първия момент, просто отиват в кошчето за боклук и никой не се занимава с тях. Много труд се хвърли тези дни, но дано да не е напразно...

Чакам с нетърпение да стане 15:10, че да си ходя. Две-три седмици се опитвах да надхвърлям лимита от 6 часа извънреден труд, та да помогна на продънената си кесия, но вчера отново официално ни предупредиха за стриктно спазване на тези ограничения и аз повече няма да си правя експерименти, за да не загубя и това, което за сега имам. Всъщност аз съм с една доста добра и висока основна брутна заплата. За такава в Аделаида не може и да се мечтае дори. Но аз все си сравнявам какво вземах в началото, до въвеждането на ограничението и за това не мога да свикна с по-ниските цифри. Но тъй или иначе това е една от сериозните държавни заплати и аз хич не съм недоволен. Наред с всекидневните разходи, изплащане на земята, наем, ток, телефон, успяваме да отклоним по някой и друг долар към голямата сметка, където събираме всичко за къщата. Общо взето не се лишаваме, но не можем и да се разпуснем особено. Просто водим един нормален живот, какъвто е бил винаги до сега. Вярно е че събираме пари, но на лице са и сериозните разходи, пред които непрекъснато се изправяме: необходимост от компютър, мерак за караван, ходене по екскурзии и почивки - амчи нали всичко това се измерва все с четирицифрени числа. Така че ние никак не сме зле - да не говорим пък, че изобщо и сравнение не може да става с положението ни в България. Радвайте се, че сме тук и че сме добре, дори повече от добре. Ето, довечера например ще си пия напитката на пъпа на Бризбън, всред всичката тая снобска измет, заедно с най-големите богаташи и първенци на града (те не се крият като лалугери и обикновено са неделима част от народа – дори без да се гърмят един друг като живи мишени по спирки и по тротоари, защото се считат за хора, толерантно приемайки че насреща им също стоят някакъв вид живи същества, независимо колко пари имат в плитките си джобове; парите не се приемат като единица мярка за човещина, въпреки че липсата им е Божие наказание). Ама и на мене пък не ми е написано на челото, че съм беден и прост или че ми е пробит чорапа и палецът ми се подава през дупката, нали така! Сядам си под зелените палми и се чувствам “Човек” – може да съм едно “нищо”, ама това поне звучи гордо, според другаря Максим Горки...

16.10.1995 - Понеделник. Двата почивни дни и особено вчерашният неделен ден преминаха при изключителни напрежения и емоции. Остават ми 10 минути до края на почивката, като до този момент подготвях и превеждах писмата, които написах във връзка със змийската отрова – само за ваша собствена информация. В петък следобеда се свързах с два от посочените ми три адреса, взех координатите на хората, с които вече и разговарях, а днес им изпратих по едно писмо, независимо едно от друго – в две отделни направления. От сега нататък трябва да чакам отговорите им. Сега аз само ще започна описанието на тези почивни дни, но понеже времето ми няма да стигне до края на почивката, ще продължа довечера като се прибера у дома.

В петък вечерта, както беше по плана и уговорката, отидохме да видим компютъра, на който Женя се беше спряла от някакви реклами. “Специалистите” обаче не го харесаха и веднага минахме на резервният вариант – да се купи от друг магазин, на много по-ниска цена, но с качества и памет точно каквото на нас ни трябва за момента. Впоследствие ако е необходимо разширяване на паметта, това е въпрос само на една платка, четири малки винта и олекване на джоба с $500. Това може да се направи по всяко време. Новото положение в развитието на компютърния въпрос предизвика и едно малко неудобство. В тези специализирани магазини за компютри не може да се пазарува на изплащане, за това днес пък ще отида да си извадя една кредитна карта за $2000, та с парите от нея да купим въпросния компютър, а после ще изплащаме този кредит на банката, при лихва от само 12%.

В събота преди обяд, пак ходихме да гледаме къщи, а следобеда хукнахме за каравани. Отново навъртяхме 250 км по улиците на иначе слънчев и топъл Бризбън. Спряхме се на още един, много запазен и хубав караван, отговарящ на нашите изтънчени изисквания – при това и на ниската цена от $2600. Ние ще продължим да оглеждаме и от всички, които вече са влезли в моя списък на вероятностите (и ако все още не са се продали), ще изберем един, който вече ще купим. Освен ако до тогава не ни дойде някакъв друг акъл или пък мерак. Но общо взето това ще ни е директивата и направлението в предстоящите действия.

Прибрахме се вечерта и си останахме в къщи насаме (нещо съвсем необичайно за една такава съботна вечер, но този път се случи). Междувременно още в петъка от Ямбол беше пристигнал колета с ракията. Та, аз пийнах две-три ичкии от дядовата Вельова ракийца и в 21:00 вече бях в леглото - завит през глава и полузаспал. Изтървах и филми, и телевизия и всичко останало. Установих, че му е малко силничка парцуцката, ама ще я мъчим, какво да се прави. Освен пък ако не ми е изпратил от първакът, дето е само за кожни разтривки. И понеже вечерта си легнах рано, в 04:00 сутринта вече бях наспан. Добре че и малкия е същият караконджул като мене, защото и той още от 06:00 започна да ме врънка да ходим на битака. Отбивах успешно напористите му атаки до към 08:00, но после станах, облякохме се и излязохме. Във финансов аспект бяхме изключително “независими”, защото с него общо събрахме само $1.55 (1 долар и 55 цента) и то на стотинки (включително с остатъците на Нени по джобовете от закуски и подобни). Това пък от своя страна до голяма степен “улесни” пазаруването ни и ние се отдадохме повечето на зяпане, вместо на безмилостно трошене и харчене на парични средства за още по-ненужни вещи. Неничко пак си купи карти на баскетболисти за $1, а аз му купих една книга – “Робинзон Крузо”, но не ще да я чете, говедото. Опасявам се, че с това четене ще си имаме много сериозни проблеми. Нени чете само разни детски книжки с картинки и комикси от рода на списанията “Пиф”. Нищо друго не го увлича, нищо не му е интересно и всичко останало му е скучно и глупаво. Виж, дай му да хайманосва - еша си няма хайванина; но да седне да учи, да пише или да чете – тези мероприятия се провеждат само с помощта на “остена”. На кого ли прилича, чемерът?...

На битака убихме два пълноценни часа и се прибрахме у нас. За следобеда имахме уговорка с Румен и Ива да отидем у тях и те с опита и компютъра си, които имат, да помогнат на Женя в изготвянето на документите й за работата. И у тях като се започна едно писане, печатане, поправяне и т.н. още от 13:00, та откараха до 17:30. В същото време пък и те самите са на голям зор, защото си купиха къща и напреженията около тях са страхотни, докато всичко се канализира и вкара в нормалният за живот релси. Ние много се притеснихме за тях двамата, въпреки че те с готовност и желание ни помагаха във всичко. Останаха още някои дреболии, които Женя да си напечата на компютъра, а също и аз – писмата ми за змийската отрова. От там решихме да отидем у другите наши приятели, Васил и Албена - също с компютър в къщи, та там вече окончателно да напишем и разпечатаме всичките тези документи. У тях пристигнахме доста след 18:00, защото аз от напрежение и притеснение се губих по пътищата, като че ли не съм си “у дома” в Бризбън ами в Брезник, Пернишко (или Трънско, ако така ви повече харесва). Както и да е – най-после пристигнахме и продължихме с дейността си на техния компютър. Таман вече ще разпечатваме писмата в 20:30 и на печатащата им машина й се скъса мастилената лента и ние не можахме да ги извадим на официални листи. От там се грабваме и тичаме обратно у Румен и Ива – на дискета в задния си джоб носех информацията, искахме само да разпечатаме документите у тях. Беше станало вече 21:30, защото аз сега споменавам имената ту на едни, ту на други наши приятели и всичко отстрани изглежда много лесно и бързо, но разстоянията между тях са като между нас и Йовчови например - едните в Габрово, другите в Казанлък (образно казано и леко пресилено, но не с много). Както и да е - в 22:00 вече напълно втасахме с всичко и в 22:30 окончателно се бяхме прибрали у дома. Много дълга ми се видя тази неделя, ама тя за мене нали почна още в 04:00 сутринта, та на лягане вече бях като пребито куче. Окъпах се, избръснах се и се разхвърляхме по леглата.

Днес по време на почивките си за кафе и обяд подготвих писмата за изпращане, на гърба на едно от копията преведох същия текст, който вече съм изпратил до двете инстанции и в оставащите 10 минути от обедната ми почивка започнах да описвам патилата си. В 15:10 излязох от работа и отидох в банката, където имах официална среща с тяхна служителка във връзка с въпросите на лихвените проценти и кредитните карти. Бях поканен от банката да ми сложат парите на срочен влог, при лихва от 7% годишно. До този момент те носеха само 1.75% годишна лихва. Тези неща имам да ги мисля допълнително, но на мене не ми се иска банкерите да ми замразяват средствата и да разполагат с тях както си искат. Пък и те не са кой знае колко много, че да носят големи лихви. Освен това на тези лихви, аз трябва да плащам допълнителен данък, защото приходите от тях се прибавят към общия годишен доход за изчислението на таксите, което съвсем обезсмисля операцията. Но основното ходене в банката всъщност беше да кандидатствам за отпускането ми на кредитна карта, която може да се използва в целия свят (цивилизованият имам предвид) и от всяка точка на Планетата да си тегля пари за газирана вода, жълта лимонада или “Алтай”. Попълних документите и до края на месеца ще ни отпуснат кредит в размер на $5000, които можем да теглим 24 часа/365 дни в годината отвсякъде, където се намираме в даден момент. Първите 55 дни след изтеглянето на кредита не се плаща никаква лихва, докато после ще ме закърпят с 16% над сумата и лихвата се начислява до когато си изплатя борча. Цялата тази операция е единствено заради проклетият компютър, но един път вече имайки кредитната карта, тя ще послужи и в други подобни случаи. Утре ще занеса обратно в банката подписаните от нас документи, за да се придвижват нещата своевременно.

Тъкмо излизах от банката и до мене спря камионетката на пощата, дето вечер обира големите пощенски кутии из града. Шофьорът щеше да тегли пари от автомата и аз го попитах дали ще ми вземе писмата на ръка. Той се съгласи и аз му ги дадох. Така писмата за змийската отрова заминаха по този малко странен начин. Като допълнителен положителен елемент в цялата тая какафония (ако изобщо открихте нещо положително до тук, защото аз все още не мога), се яви и възможността да бъдем включени в разиграването на някаква лотария (томбола) за един автомобил “Форд” - чисто нов на стойност $28,000, плюс талони за бензин за други $1000. Това е само за всички онези, които до края на Октомври са си подали документите за кредитни карти. Дано да не са много, та шансовете ни тази кола да се падне на нас да са по-големи. След всичките мои похождения през деня, напред се прибрах у нас, но Женя още не беше ходила за пощата до този момент. Тя днес след обяд ще се срещне с учителя, при когото кара последният си професионален курс, та за последен път да й провери документите, с които ще кандидатства за работната позиция, която си беше харесала от обявата във вестника. Неничко пък не беше на училище, че учителите им щели да имат някакви общи педагогически съвети и цял ден бесняха с останалите хлапетии от бандата...

Изглежда че пощаджията е минал по-късно днес, защото едва напред Женя отиде до кутиите, където намери пристигналото ваше писмо № 123 и което аз с право мога да нарека “историческо”. Това, което сте успели да уредите и нагласите чрез този човек е направо велико! И е най-добрият възможен вариант! Всичкото, което се е случило и наредило с Божията воля и помощ, колкото и да го бяхме планирали, нямаше да стане така добре! Отново поднасяме изключителни благодарности, първо към вас и към всички останали, които са спомогнали за осъществяването на “делото опасно” и дълбоко оценяваме делът на всеки един по отделно. Аз без да искам започнах да отговарям на вашето писмо от най-главното и важно събитие, но сега ще се върна и на началото.

Разрешаването на продажбата и прехвърлянето на апартамента е също голям дюшеш! Това ходене по мъките, което е било избегнато - и за вас, а и за нас е също дар Божий! Защото ако трябваше да се извървят всичките тези трънливи и буренясали пътеки, нещата щяха да добият доста по-други оттенъци, клонящи към черните краски. Нито време имахме за ходене по Сидней, нито да чакаме на опашка ред за нови паспорти, нито пък и едно нещо от това, което по закон е трябвало да случи. В това отношение и в нашия конкретен случай това е добре, защото събитията са се развили в наш интерес, но в същото време и съвсем ясно показва, че България е много далеч от т.нар. понятие “нормална държава”. Ако тази процедура трябваше да се развие тук, пътят към крайния резултат и с трупове да се беше осеял, пак щеше да стане така, както му е редът и както повеляват законите! Добре е все пак, че са се намерили “вратички” и с малко ходатайство, връзчици и по-настоятелни “молби” (изразяващи се в кутия шоколадови бонбонки, шишенце ракия или пък бутилка уиски) и този въпрос се е решил със задоволяващи всички страни резултати. Но това са отделни въпроси, които споменавам само информативно, за обща култура и сега баш тях нямам намерение да коментирам; позовавам се на великият Наполеон Бонапарт, който недвусмислено е казал: “Целта оправдава средствата!” и възхвалявам Господа, че въпреки всички пречки и възпрепятствия, нашата цел също е постигната...

Много се радваме, че майка е ходила на Кръстова хора да измоли всичко, което се е случило, татко се е завърнал живо-здраво от Сърбия и че баба е била добре, колкото това може да бъде така, предвид състоянието и положението й. Ще измислим някакъв реванш за леля Венче – не се и съмнявам, че тя е помогнала много и е изиграла важна роля в цялостния развой на събитията. Тя е винаги на своят верен пост, когато и на когото нещо му дойде зорът...

Сега чета мястото, където майка се е успокоила, че няма да се местим от квартирата. Това действително беше така, само че към датата на телефонният ни разговор. Аз пък още повече се успокоих, че тя се е успокоила, защото в денят в който ще четете това писмо и стигнете точно до този пасаж, ние вече отдавна ще сме се преместили на новото място и изживяванията й ще траят само по време на самото четене. Междувременно много неща се сменят и преминават от едно състояние в друго, които ние няма как за избегнем, а само се нагаждаме по тях – защо е било нужно тя поначало да се притеснява, че пък след това да се успокоява. Може би защото носи званието “МАЙКА”, а те са именно за това – да се тревожат и да мислят доброто не чедата си. Хайде сега – без тревоги, ако обичате; зорът ще е преминал, а лошият спомен - забравен…

А колкото до шестте месеца да влезем в новата къща, както ви се иска - това 100% няма как да стане, защото Женя дори и утре да започне работа, 6 месеца ще изчакаме само за да видим как самата тя ще потръгне в тази работа, как ще ходи до там, как ще се връща; ще рече кола да й се купува – че как пък нея ще подкара и т.н. и т.н. – хиляди и хиляди въпроси, на които единствено положителните отговори ще посипят с рози пътеката към входната врата на евентуалният ни нов дом. А до тогава има ужасно много време, не се надявайте напразно – аз, мисля, че многократно вече обяснявам подробно как, кога и дали ще стане всичко...

Стигам отново до описанието за купуването на австралийските долари. Още веднъж благодарим за направеното от вас. Аз на човека ще се обадя тези дни, за да се разберем как ще процедираме и ще ви информирам подробно в това писмо, което от своя страна обещава пак да стане голямо и интересно. След като един път парите пристигнат в моята банкова сметка, едва тогава ще ви се обадя по телефона - хем да питам дали сте получили колета, хем да ви кажа за парите, а пък вие от ваша страна да ги преведете където трябва. Изобщо всичко е станало както само Господ може да го нареди, защото аз днес в банката между другото попитах и как мога да получа пари от вън. По принцип това не е невъзможно, но ставало чрез международни банкови преводи и т.н., през Англия или Бангладеш и е много сложен процес (в никой случай не и безплатен). Днешното ви писмо изчерпа този въпрос на 100%. А щом като в началото на Октомври Мечев ще си бъде в Сидней, ние ще го потърсим през тази седмица. Само че за жалост ние няма да можем да се видим с него в Сидней, защото той на 15 Декември напуска града, а ние по никакъв начин преди 21 Декември не можем да тръгнем от Бризбън и ще се разминем само за една седмица. Така че престой у тях също няма да е възможен - остава само Кожухаров като единствена възможност. Майко, драсни му едно прилично писмо, но без да го задължаваш и ангажираш с нашите проблеми - ако може той да измисли нещо и ако разбира се му е възможно. Като ли не, ще търсим трети и пети вариант, защото четвъртият ще бъде да сме всичките на камара у Валя и Сашо, а той няма да бъде много приемлив.

Виждам че до сега сте били на голям зор, но вашият поне се свърши, докато нашият не е започвал още. Онзи ден, по време на нашите рутинни обиколки на новопостроени къщи, се натъкнахме на една доста по-различна и нетрадиционна от всички останали, които сме гледали - уникално строителство, евтино, модерно и много интересно. Тази вечер съм в преговори с фирмата, която утре ще ми изпрати всичките си възможни планове, ние ще ги разгледаме в къщи и отново ще се срещнем с техен представител да разговаряме за цени и подробности. В същото време сме по дирите на един архитект, на който ще платим да изготви официалните планове спрямо моите чертежи. Изобщо – офанзивата е голяма, но не връщам нито грам: все си стоя дебел. Тичане по каравани, тичане по къщи и пр. и пр., а отслабване няма мама му стара! А вие все пак не ми се сърдете, ако пропускам по нещо в подробните си репортажи - наистина, при цялото си величие което имам, трудно ми е да обхвана абсолютно всичко. Това последното в никакъв случай не искам да прозвучи като някакво оплакване, а е просто едно малко оправдание за дребните ми пропуски и дълбоко вярвам, че ако на този свят има някой, който да ни разбере, то това ще сте единствено и само вие. Само вие сте 100% съпричастни на събитията около нас и добре разбирате с каква невероятна точност всичко трябва да бъде организирано и отработено от самите нас, за да нямаме подхлъзвания по стръмния наклон на житейската пътека...

Продължавам на другия ден от работа - 17.10.1995. Надявам се, че снощи съм успял да предам с достатъчна точност емоциите, които предизвика вашето новопристигнало писмо, както и събитията около нас през последните няколко дни. Довечера ще се обадя на и на вашия познат, за да се разберем. Още веднъж искам да предам горещите си благодарности към вас за всичко, което направихте. Надявам се нещата занапред (както е било и винаги до сега) да вървят полека нагоре, към омайните върхове на успеха! Пътеките са стръмни и преходите - тежки, но не и непреодолими. Да му мислят онези, които от тук насетне ще трябва да постигат някакви цели в бленуваният от всички строй (капиталистическия) – загубени са! Както са свикнали всичко да им е наред, да е уредено, вратите им сами да се отварят пред тях и т.н., не ги виждам какво ще правят, ако попаднат от другата страна на “телената мрежа”, зад бодливата тел – в една обикновена и бедна България например…

По обяд няма да имам много време за дописване на писмото, защото пак ще прескоча до банката (тя е на 5 минути пеша от завода). Трябва да оставя документите си за получаване на кредитните карти. Сигурно до 1-2 седмици ще ми я издадат. Банкерите ще ме проучват издъно и главно дали съм платежоспособен. Щом получим парите, ще ги сложа на 6-месечен срочен влог при 7% лихва, а ако ни потрябват – ще се оправяме с тези $5000 от кредита, който ще ни отпуснат. Вече лихвата ще бъде чувствителна и при това положение си заслужва да им ги оставим. После и друго: на нас тези пари до 6 месеца така или иначе няма да ни дотрябват, а ако пък случайно изникне непредвидена финансова ситуация, просто ще разтурим договора и парите пак са си наши. В това отношение поне съм спокоен в Австралия, че банките им не фалират така често...

Все питам из писмата си, какво прави моя приятел Жаклин (Жуката) и другите ми дружки от компанията: Доков, Руменовци разни и всички техни придатъци от женски пол...

Сега само с няколко думи и съвсем набързо ще обобщя фактите в оставащите десетина минути от обедната ми почивка. Тъкмо се върнах от банката, където всичко беше наред. До една седмица ще ми се обадят за кредитната карта. Дано през това време и парите от Сидней да са дошли, че да ги бумна всичките на срочен влог. Колкото и да е ниска лихвата, все ще е някакъв кяр към общата сума. Така тези следващи няколко дни ще сме в постоянно очакване - де на планове за къщи, де на кредити от банката, де на писма от Либия и отговори във връзка със змийската отровата, де отговор на Женя от кандидатстването й за работа и т.н. Между другото ние ще действаме по актуалните си и ежедневни задачи, ще пишем писмото и чак когато се избистрят малко повечко мътилките и разсеят мъглите около нас, тогава ще ви го изпратим. Така ще имате богат материал за четене, изживявания и емоции. А сега спирам и се местя пред “телевизора”, защото и надницата си трябва да заработя в остатъка от деня...

Като че ли това е за сега от мен. Още един път благодаря на вас и всички, които са помогнали да осъществите продажбата на апартамента. Съжалявам за напреженията, които допълнително ви създадохме, но горещо вярвам, че усилията ни (нашите и вашите) не са напразни. Бог е добър и справедлив. Поздравете специално баба, а и всички познати и приятели. Целувам ви много: Женя

18.10.1995 - Започвам описанието на деня - отново на работа и в малката почивка за кафе с цигара. А пък съм на нов лист, защото забравих в къщи този, на който писах снощи. Но по събития и дати, вярвам че ще можете да свържете отделните “глави” и томове на настоящото ми произведение.

Снощи, веднага след разговора ни с Петър Мечев се обадих на Валя и Сашо. Между другото говорих и с чичо Ванчо. Майко, той специално те поздравява за рождения ти ден, макар че по разбираеми причини не е имал възможност да ти се обади лично по телефона, но подчерта дебело, че не те е забравил на този твой ден и поне в мислите си е бил с всички вас. Той се извинява, че не се обадил тази година, но те сега са при други условия и трябва да ги извините. Пътуване, нови впечатления, нов живот, бебета, пелени, пишкания/акания и т.н.

Онзи ден с Ива стана на дума, че те са задействали документите на майка й за постоянното й оставане тук. Та не знам при това положение, тя дали изобщо ще се върне в България и дали ще се видите в София, но ако ли не – срещата ви ще се осъществи тук в Австралия; един ден, дай Боже. Ние също много го желаем - толкова много неща има да видите, да ви разказваме и т.н., съвсем отделно от писмата, които пишем непрекъснато. А пък и аз, въпреки огромният си ентусиазъм който проявявам в цветущите си описания, съвсем не ми е по литературните възможности да обхвана всичко и писмено да го преразкажа с няколко думи върху листите. Трудно ми е дори и с микрофона, когато подготвям някакъв запис, защото почвам да говоря за едно нещо, отплесвам се по друго и става голяма каша. С нетърпение очаквам вече телефонният ни разговор, от който да разбера дали сте получили колета и да ви кажа, че с парите всичко е наред, както се надяваме да бъде.

Ще продължа мисълта си отново в обедната почивка, защото днес няма да излизам никъде. За довечера е запланувано да се извърши едно голямо пазаруване и след работа ще ходим на един огромен супермаркет, където продават абсолютно всичко, освен коли и камиони...

Вече е 12:00 - Женя тъкмо ми се обади, че е пристигнало писмо от Валя и Сашо, но то е било писано и изпратено доста преди снощният ни телефонен разговор с тях. Освен това от една строителна компания са ми изпратили брошури с техни планове на къщи, които са уникални по вида си, а не традиционни като всички наоколо. Понеже се ползват много железни конструкции, бетон, стъкло и т.н., те са по-лесни за изработка, а следователно от там и малко по-евтини. Ще се запознаем и с тях тези дни, след което ще се срещнем с хората от фирмата.

Днес сутринта Женя беше при учителя си от последния курс, който тя изкара. Направили са последна проверка на документите за работата, които тя утре ще занесе на ръка. Всичко е станало много хубаво и са й казали, че с тези документи поне до интервю ще стигне, а пък там вече – каквото тя самата направи. Мисля да изпратя едно шише с ракия на Петър Мечев, но ще питам Сашо дали се черпят с него от време на време. Той ще провери какви са цените в един къмпинг само на 15 км от тях и ако до тогава сме купили караваната, ще отидем с нея и ще я паркираме там. Това е при положение, че нищо не стане чрез Кожухаров. Майко, вземи му драсни едно писмо, ако въобще имате достатъчна близост, за да се иска такава услуга от него. То има време до тогава, но все пак - плановете се правят отдалече и за всеки отделен случай, пък каквото излезе на края. Ще се обадя и на Ясен по-нататък, но чакам да наближи времето на летните отпуски.

Преместването ни в другия апартамент сигурно ще се проведе в началото на Ноември. Ние не сме на зор и не бързаме изобщо - освен това от агенцията ще ни го запазят за няколко седмици, докато се подредим и станем готови за пренасяне на багажа. Приятелите ще ни помогнат и за един ден смятам, че ще сколасаме. Пък и покъщнината ни не е толкова много, въпреки че всеки ден се прибавя по някой нов боклук. Поканили сме Румен и Ива в събота вечер на гости, като един малък реванш заради времето, което те отделиха за подготовка документите на Женя. Но и те самите сега са на голям зор, особено след купуването на тази къща, та ще видим дали ще са свободни; то нашето не се губи. С Ани и Сашо не сме се виждали скоро, въпреки че се чуваме редовно по телефона с тях. Сега се яви доста усилно време и всеки е зает със своите си работи - не му е ни до гости, ни до събиране. Само аз съм единствен, дето мога цял ден да обикалям и кръстосвам пътищата, а вечерта като ме сложиш на бялата покривка и цяла нощ да изкарам в моабети и веселие, чак до сутринта. Но другите не са такива - уморяват се лесно, повече им се почива, не им се слугува на гости, постоянно да слагат и да вдигат софри (сигурно ги мъчи миенето на чини следващия ден - мързелани). Аз именно поради тези причини съм малко разочарован от тях и скрито си тъжа и скърбя за аделаидската компания. Там нямаше празно - ни делник, ни празник. Всеки ден за нас беше един малък празник. Хем с Валери тогава ходехме да работим по нивите и работата ни съвсем не беше чиновническа, като на тези кокони тук. Свършвали сме съботен ден в 17:00, качваме се на Сузукито и летим; реката с вилите е на 170 км. Нашите хора още през деня вече са отишли там: салатите направили, мръвките се пекат и ни чакат. А ние само носим китарата и бодрия си дух - пеем, пием, пушим цяла нощ; спим експресно няколко часа, ставаме рано и на другата сутрин отново всичко се повтаря – като се започне с аперитивите, та се стигне до десерта. Един ден ще отида в Аделаида, само за да го изпитам всичко това отново - но то пък вероятно няма да е същото вече. Та, ей в това ми се изразява носталгията, това ми е дълбоката мъка, а пък нека после аз да съм лошият и отрицателен герой! И ми се реве чак – на повече от 100 кила ракия, дето я сварихме с толкова зор и емоции – сега всеки си я пие сам. Това ако бяха онези хора – целия Бризбън щеше да говори за нас (както Аделаида беше пропищяла по едно време). Ама какво да се прави - нали и това е част от живота...

Продължавам с няколко думи от нас, преди да излезем за пазар. По времето, когато съм излагал мислите си днес, Женя също ви е писала, та за това пак имаме известни обърквания в последователността и номерацията на отделните листи, но аз се надявам, че и този път ще се оправите. След малко... …Точно тук обаче прекъснах излагането на нестихващият си поток от празни мисли, защото в този миг звънна телефона. Обадиха се от агенцията, че тази вечер няма да можем да огледаме апартамента, в който искат да ни настанят от там, а това ще стане чак другата седмица…

Веднага излязохме и отидохме да пазаруваме. Когато аз изтеглих пари от автомата за покупките, установих че едната сметка е пораснала. Това означаваше, че вече ни бяха внесли парите. Проверих и другата сметка – оказа се, че и другият човек си беше изпълнил обещанието. Изобщо, абсолютно всичко е като по ноти – сега обаче трябва и да ги запеем, но за това има време...

След огромния пазар, касовата бележка от който ви изпращам за информация и след като разтоварихме колата от безбройните найлонови торбички, тъкмо вече си влизаме в къщи и телефона пак звъни: беше Сашо от Сидней. Разбрахме се, благодарихме им за огромната услуга и остана уговорката пак да си пишем писма. Днес получихме и тяхното писмо, но в суматохата забравих да отбележа, че беше дошло и вашето 123-то писмо. Аз напред търсих Петър Мечев, но нямаше никой в къщи (великите габровци и на края на света да отидат, трябва да се поддържат; така е било от години, така ще бъде и сега). Ще го сторя малко по-късно или пък утре – в никой случай няма да пропусна или да забравя...

Така – вече всички, мирясали и укротени след обилната и пикантна вечеря, искаме и вас да успокоим, казвайки поредното си “Благодарим”! Сега ще мисля кога да осъществим нашия телефонен разговор - може би малко по-късно, преди да си легнем. И понеже филма по телевизията вече започна, сега ще се местя в “салона”, а с писането ще продължа утре от работа.

19.10.1995 - Както обещах снощи, отгръщам следващата страница на тази еднообразна сага в малката почивка на работа. Вчера няколко пъти търсих “Човекът от Ла Манча”, но никой не се обади. За това не се обадихме и до вас - исках първо с него да разговарям, за да му благодаря и да го уверя, че след нашия разговор ще ви звънна веднага с оглед майка да си оправи сметките с хората. Всичко това трябва да стане тези дни. Женя днес е отишла да си носи документите за работа на място и започваме голямото, дълго чакане на резултати.

Снощи разгледахме по-внимателно плановете на къщите, които са ни изпратили от строителната фирма, но те не разпалиха особен ентусиазъм у нас. Разбира се ние ще отидем и на място да видим самите постройки, но за сетен път се убедихме, че от нашия план, който създадохме сами, няма по-уникален, по-удобен с разположение на помещенията и по-функционален. И може би в крайна сметка ще предприемем стъпка към изкарването му на официални чертежи, след което да тръгнем с тях в папката и да търсим кой строител ще го осъществи най-евтино и най-добре.

Довечера от някой банков автомат за пари (подобни са на тези, от които на времето се купуваше газирана вода и лимонада срещу монети от 1, 2 или 5 стотинки...) ще прехвърля малко пари от едната сметка в другата, която не се пипа под никакъв предлог, а следващата седмица цялата сума от ще я внеса на срочен влог за 6 месеца. Чакаме обаче първо да получим кредитните си карти, че тогава да замразяваме това, което вече имаме.

Търсих снощи да купя ножчетата за бръснене на татко, но ще му ги изпратя чак в следващата пратка, която гласим за Нова Година. А буквално в настоящият момент изтичат последните кратки минутки от общо 15-те, които ни отпускат за закуска. Те са платени от завода, докато 30-те минути на обяд не са. Има и още едни платени 15 минути престой следобед в 14:30, но те не винаги се ползват от хората – обикновено се прескачат специално от нас, техническият персонал, в името на прогреса и икономическия цъфтеж/растеж на все по-обедняващото ни предприятие...

Ето че съвсем неусетно, улисан в работа, дойде и обядът. Нямам още сведения от Женя – да разкаже как е преминало представянето на документите, но сигурно следобед ще ми се обади. Уж много неща имат да се казват и разказват, а пък сега не се сещам за нищо. Може би защото главата ми вече е претъпкана с какво ли не, та не мога да подбера за кое точно да ви напиша по-напред.

В събота пак ще ходим да гледаме разни къщи, с колата имам да се занимавам, гумите ще й сменям и т.н. Чакам си вече лятната отпуската с огромно нетърпение, защото нещо много ми се е допочивало напоследък. Уж сме на море и живеем на един хвърлей разстояние от плажа, а миналата година сме се къпали само 4 пъти - без да броим няколкото дена по Нова Година, което беше част от екскурзията ни. Ако сега все пак си купим някакъв караван, ще започнем по-често да ходим ту тук, ту там. На този етап (а и винаги от край време) преспиването някъде е било това, което ни е затруднявало, в смисъл не само материално, но и организационно - защото без предварителна резервация е доста трудно да се намерят свободни места където и да е било. Всички хора масово си планират отпуските, почивките и т.н. – времето им е програмирано с точност до час. Сега се сетих как онзи ден, когато бяхме на двудневната екскурзия, съдържателят на един къмпинг ми каза, че местата при него се запазват от преди 12 месеца. Пък аз му рекох, че не знам дори какво ще ям на обяд, камо ли да се програмирам за една година напред. Нали баш от тези насрещни планове избягахме, пък те тук са даже бетер и от нашите! Ние общо взето имаме някаква генерална програма за изпълнение и основна линия която следваме, но във всеки даден момент се получават и тотални отклонения от тях, създават се подпрограми, явява се я преден план, я пък някакъв заден; едно правим на този етап, друго – на следващ етап или пък нещо, което съвсем не ни е “на етапа”. Така че не сме обвързани по никакъв начин и с нищо, а безплановостта и анархията, както и стихийността в нашия живот, аз гальовно съм нарекъл “гъвкавост”. Та значи, съвсем гъвкаво търсим караван от два месеца, но само с едната дума можем и въобще да не купим. Така е общо взето с всички наши начинания - решенията ги вземаме в последния миг и не съвсем еднолично. Всичко това се налага от изключително богатият избор в даден аспект и от факта, че ако в момента е взето някакво решение за нещо, само миг след това то вече е остаряло, защото се е появило друго, по-ново. За това животът е труден тук и мъчителен - защото в крайна сметка не можем да изберем това, което не можем пък и да си позволим; т.е. избираме само онова, за което ни стига вътъкът (финансовият). Именно тогава вече в действие влиза “гъвкавостта” и планът се променя според новата конкретна обстановка (вероятно с тази си теория на гъвкавия човек, можех да стана един прекрасен политик, когото да ненавижда целият прогресивен свят)...