Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2013 11:19 - Писмо No 52 (XI-I.9596) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2127 Коментари: 0 Гласове:
1



Скъпи наши родители и бабо, приятели мои – близки и далечни!

Отново днес е понеделник (13.11.1995), аз отново съм на работа и пиша в почивката си, и пак отново (както обикновено) изтеклите съботно-неделни дни преминаха под стихия от събития, емоции, финансови трусове и търговия на едро, както и при повишена степен на трудова дейност. Ще се върна съвсем малко по-назад - на момента, в който завърших предишното си писмо, което пък до това време се надявам вече да сте получили и прочели поне до средата. Не ми се прибавяше друг лист, защото те и без друго вече бяха станали достатъчно много, за това приключих писането си по-накратко и делово. Това стана в петък, докато все още бях на работа, а и ние бяхме решили в събота сутринта така или иначе да изпращаме колета. Сметнах, че информацията от тогава може да се пренесе на новата страница – а именно в настоящият си далечен репортаж.

Петъчната вечер премина без особени емоции. Аз след работа ходих да помагам на Румен и Ива за пренасянето на покъщнината в новият им дом. Още там се оказа, че Боби (техния син) в неделя (вчера) имал рожден ден, та по този повод ни поканиха на гости за следобеда – мисълта, че вече имахме някаква набелязана “програма”, свързана с тържества и срещи с приятели ме съпътстваше през цялото време на почивните дни и ми създаваше подчертано добро настроение. Проявявах дори странна склонност: например да не обръщам чак толкова внимание на известни просъсквания, злъчни думи и подхвърлени реплики витаещи из домашното пространство, та до степен на великодушното им опрощение; станал съм напоследък подчертано добър, забелязвам …

В събота сутринта всички заедно излязохме сравнително рано и първо отидохме на пощата. Тя се намира в един огромен магазин (търговски център), от където ние често пазаруваме, а в същото време пак от там трябваше да купим и подарък за рождения ден на Боби. В самата поща на мене отново ми се наложи да извадя някои дребни неща от колета, защото последният надхвърли 1 кг бруто тегло - а както съм ви казвал и преди: всяка отделна пощаджийка по принцип е строга и стриктна, колкото една партийна секретарка на обединена със свинеугоителен комплекс кравеферма; тази също не направи изключение от колежките си, като че ли са ходили на едно и също училище. Всеки грам над допустимите едва 5 грама превишение се таксува по тарифата за цяло следващо кило. Така аз неохотно извадих плановете и скиците на къщата, няколкото химикалки, както и едни карти, които Нени беше приготвил за баба си Веска. Не е беда – в следващата пратка ще ги получите.

Изпратихме благополучно значи ние колета и отидохме за подаръка на Боби. На излизане от магазина, минахме и през музикалният му щанд. Гледам там изложили едно електрическо пиано/орган за $400. Понеже било втора употреба, цената му вече била намалена от $900 на $400. Даже демонстратора ни изсвири няколко парчета и на нас много ни хареса. Веднага започнах преговори и пазарлъци с този човек, просто така - за умствено и словесно развитие и колкото да си чешем езиците, въргаляйки из устата си шепа заучени стандартни фрази. Аз казах, че ако този електронен орган струваше само $250, можех да го купя веднага и то парите бих му ги дал в брой и на ръка (като не очаквах обаче следващата реакция на продавача). А той, след известни секунди на мълчание и размисъл си подаде ръката и каза: “Готово! Твой е!” Точно в този момент аз си задавах въпроса: “Дали пък чак толкова много ни е изтрябвало това проклето пиано в къщи?”, но вече беше станало твърде късно да си отговарям сам и да си давам отговори на милион странични въпроси, все свързани с тази моя прибързана и ненавременна покупка. Разбира се, аз съм беден, но горд – за мене търговската чест стои над всичко и дадената дума тежи като воденичен камък, хвърлен в дълбок геран – даже ако другият край на въжето е усукан около шията ми. Вадим парите от дамската чантичка на Женя и плащаме мигновено, докато търговецът не се е отметнал от думата си. Дорде Неничко премигна няколко пъти на парцали, онемял от смелостта на баща си (която той друг път не е забелязвал), пианото вече беше факт и премина под наша собственост, така да се каже. На този етап го оставихме в магазина, защото поради едрогабаритните си размери и тегло, аз нямах как да го завлека до дома. После чак се обаждах на Сашо, та да го прекараме с неговия микробус, който е значително по-голям от моя – а моят, както всички си спомняте, беше вече отдавна продаден и не съществуваше за нас.

Пианото иначе е много красиво – кутията му представлява тежка дървена мебел, с вграден усилвател и тонколони. Има множество ефекти, тактове и различни тембри. Барабанна секция (ударни инструменти) съпровождат в определен такт свиренето и т.н. С две ръчни клавиатури (горна и долна) и една крачна за басовата секция – абе един истински електронен орган. Аз отдавна имах мерак за такава усъвършенствана йоника, даже в Аделаида за малко да купим нещо подобно. Но ето че добрият дядо Божи пак нареди нещата, както е трябвало да станат. Нени започна да се мъчи и да докарва по слух разни мелодийки, ама за сега повечето само си играе с копчетата. Аз ще се опитам да му дам поне някакви елементарни насоки в това направление, а ако го видя че се запали или че много го обхване меракът (в което аз лично се съмнявам), може да го дадем и на уроци по пиано. В Аделаида си имахме учителка по музика от Варна и щеше да бъде лесно с обучението, защото тя даваше частни уроци, но тук сме заобиколени предимно от прости инженери, които въобще не разбират от изкуство...

След тази емоционална покупка се прибрахме в къщи и се заловихме с подредбата на каравана. Женя го почисти основно отвътре, а аз почнах да му боядисвам тавана в резедав цвят. Интериорът ще бъде в зелено-кафявите тонове. После пък дойде Сашо с микробуса да даде едно рамо за докарването на пианото от магазина. С голям зор го качихме горе до етажа и го разположихме в стаята на Неничко. Пак с помощта на Сашо ходихме да натоварим и едно легло, специално за караван, което с Женя купихме същата сутрин от един сервиз за такива туристически ремаркета. Изобщо всичко беше “на панагон”, при 36°C температура на околната среда. По някое време ми свърши зелената боя за тавана на каравана - преместих се на черната блажна, с която боядисах и леглото. Иска още една ръка да му се удари, но нея ще я нанасям през седмицата. В събота вечерта си правихме барбекю с Женя - сами и в къщи. С това първият ден от тъй наречените “почивни” завърши...

В неделята станахме много рано (в 06:00) и ние с Нени отидохме на битака. Все още търся тръба за прахосмукачката, въпреки че имаме нова, дошла с ремаркето. Тръба на битака не намерихме, но пък си купих един червен фар - допълнителна светлина за стоповете на колата, който се монтира на задното стъкло, а за Неничко взехме обичайните карти, на които той се радва най-много. Този път не сме се мотали много-много, защото имахме доста работа в къщи. Прибрахме се и аз пак се залових с бояджилъка. След обяд в 14:00 излязохме и отидохме на рожденния ден на Боби в новата му къща. Освен основния подарък, Нени му подари и старото си колело. Той е дребничък и е тъкмо за него, защото на нашия вече му омаля – напоследък доста порасна и наедря. На път към тях минахме и покрай една гаражна разпродажба, от където купихме много хубави кибрити за моята колекция – 60 бр. за $2.50, както и един чисто нов надуваем дюшек за Нени – $2. Нали съм голям търговец, та на края останахме без пукнат цент в нас, но пък взехме добри неща. Аз още у Румен си монтирах червения фар на колата, защото партито беше предназначено повечето за дребните деца и младите им майки – татковци нямаше. После към края се включих и аз, а привечер се прибрахме...

Сега продължавам с мемоарите си вече от дома. Въпреки че вече е 20:30, когато обикновено е време за зяпане на филми, аз няма да гледам нищо тази вечер. Няма такива, които да ми харесват. Аз обичам кървави филми - дето червената боя се лее с кофи, да има много пищови, гонитби с коли и т.н. Така много лесно разбирам кои са от “добрите”, а и те нямат много реплики, на които да се мъча с английския превода. Та, връщам се на момента, където спрях днес на работа. Всъщност думата ми беше за рожденния ден - бяхме всички, децата играха, вилняха, ядоха сладкиши и т.н. Ние не сме закъснявали много - в 19:30 си бяхме вече в къщи.

Днешният работен ден започна по най-обикновения и рутинен начин. Карах дългата смяна до 17:10, а после в къщи си играх със свързването на допълнителния стоп-фар на колата. Стана много хубаво.

Получихме писмо от Валя и Сашо. Пишат, че сестрата на Кожухаров ще се връща от България, ама не знам дали вие изобщо сте се срещали с нея. Аз сега съм толкова зает, а и самият ми мозък е доволно препълнен с всякаква плява, та изобщо не мога да мисля за нещо странично, освен за нашите си конкретни проблеми и вълнения. Нени от мерак в момента си надува дюшека, който му купихме вчера и довечера ще спи на него и на пода – все едно че е на палатка. Вечер, след работа, ще продължавам усилено дейността си по общото оправяне на каравана. Имам да свързвам и проводниците към щепсела на самата кола. Изобщо претрупан съм с домашна и лична работа, а в завода с нищо не мога да си помогна и да си направя – това просто е абсурдно. Нито пък мога да си позволя лукса и да си свия нещо от там; всичко купувам от магазина – бои, четки, шайби, болтове и т.н. Не знаех, че ще изпадна до такова плачевно състояние: да не мога да си открадна едно парче желязо от фабриката и за всяко нещо да тичам при търговците-кожодери. Но така е устроен живота тук, което е и нормалното; самоуспокоявам се с това. Добре, че поне си намирам сегиз-тогиз по нещо от боклуците, та да си помагам малко на масрафите.

Скоро и нови количества наденици ще поръчваме - този път ще искам касапина да ми натъпче направо 50 кг; нека има по 10 кила на семейство, за да можем да поемем по-охолно и щастливо Коледно-Новогодишните празненства. В същото време изгоря захранването на телевизора за каравана, та сега и с него трябва да се разправям. Изобщо – разпънат съм не на кръст, ами във формата на еврейска звезда, но с Божията помощ ще се оправим едно по едно...

Онзи ден в петък (сигурно вече съм го казал, но и да се повторя - не ми се сърдете, понеже на шиш ме въртят и на бавен огън ме пекат) сложих малко парички на срочен влог за 6 месеца при 7% годишна лихва. Днес на обяд пак ходих за справка в банката, та за това не можах да пиша дълго. Човек като се позамогне и почва по-често да ходи по банки, учреждения и т.н. – и това забелязвам. Автоматично от “Ангеле” става “Господин Михов - как е съпругата Ви, децата, Вие самият?” и т.н. А съм сигурен, че никой чиновник в тая продажна банка не знае, че същият този “Г-н Михов”, вече втора седмица наред яде сърми с лозови листа. Женя изобщо не яде такава манджа, малкия също се назлъндисва на това толкова българско блюдо - побутне от тук-от там, рови из чинията като кокошка и на края остават само самите листи. И аз набивам яко от тенджерата с много хляб, че сйра зелено чак. Но това е животът - нямам шанс и да се оплача даже. Всъщност аз тук само споделям, не се оплаквам – нали така се разбрахме...

Онзи ден пак ни попаднаха едни български вестници “24 часа”. Там на всяка страница рекламират кредитните карти VISA (“ВИЗА”). Нашите са точно такива, за които разправят че важат из целия свят, а аз едва сега разбирам че и в България вървят, бидейки и тя част от същият тоз пропаднал свят. Значи има известен напредък в родната държава - не е съвсем без хич. Обаче не сте ми писали скоро за цените, заплати и пенсии; колко струва тока, телефоните, какви са наемите и т.н. Дайте малко прясна информация за тези неща, защото ние чуваме по нещо от всеки, но данните са много противоречиви, на моменти дори заблуждаващи действителността и на нас ни е много трудно да съдим за истинското благосъстояние на българина и в частност вашето лично положение. Също така и доларът как е - растат ли му мустаци, наедрял ли е пак в последно време? Мисля че повече не се сещам какво да ви напиша, но се надявам утре от работа да продължа пак с нещо по-свежо и приповдигнато.

14.11.1995 – Добре – ето, днес е вече вчерашното “утре” и аз продължавам с описанието на случките от работното си място. Онзи ден с голяма радост установихме, че някой (може би по погрешка или по вина на банката) е внесъл $835 в кредитният ни влог. Ние определено не сме, защото няма от къде да сме взели парите. Аз за сега си трая и изчаквам, но пък в същото време и не съм много наясно как да постъпя и какво да направя. Ще чакам следващ развой на събитията – за всеки случай парите сега ще си стоят там, но ние няма да ги харчим, защото после може да се наложи и да ги връщаме; а това ще бъде вече много трагично. Просто на нас няма кой да ни внесе тази сума, а и съвсем пък дето няма за какво; заради черните ми очи? – не, не вярвам. Виж, ако на Женя някой нещо… - хайде, стига бе! – че тя не е “такава”… Ще я видя аз по-нататък тази работа и какво ще става от тук насетне - ще следя изкъсо и ще наблюдавам отблизо специално развоят на този финансов прецедент...

Последните дни бяха доста горещи, а времето съответно тежко и задушно. Но сега се поразхлади и се стабилизира около райските 25°C. Снощи се обаждах и на архитекта, за да му се извиня, че по домашни причини малко ще забавим разглеждането на плановете и скиците. Няма никакви проблеми - когато сме готови, тогава ще се срещнем пак за ново обсъждане. Казах му, че съвсем наскоро сме се преместили в друго жилище, а всички тук знаят какво означава това и на какво е равносилно (на малка гражданска война или поне революция).

Женя от вчера вече е започнала сериозната си работа на компютъра в къщи. Подготвя и изглажда резюмето си, пише писма за кандидатстване за работа. Аз за сега само си играя на игричките, но скоро ще започна да действам и по моите документи. Нека малко да ни отвалят работата и ангажиментите, пак ще направим един домашен филм, с новите придобивки и т.н. Нени за сега проявява голям мерак и ентусиазъм към пианото, но като разбра че може да го дадем на частни уроци по музика, че ще трябва да учи нотите и т.н., каза че той това всичкото си го знаел. Дебела кратуна е той, при това излишно много - но съм сигурен, че ще се оправи в живота по-добре и от мене. Научил се е да се пазари и да си прави сметката и все измисля разни комбинации. Ама снощи когато го питах колко вода трябва да прибави към 2 л гъст сироп, за да получи 10 л разреден сок, каза че не ме разбира, калпазанина. Но като го изгледах с бялото на очите ме разбра веднага и каза – 8 литра, тате. Ама не си и признава дяволът, че се прави на луд – “Аз, вика, само отгатнах - не съм го знаел, че е толкова”...

Женя ми се обажда рутинно напред, но с особени новини не ме зарадва. Плащала е разни сметки за ток, телефони и т.н. – трошила е пари безогледно един вид. Стана ясно, че тази събота и неделя няма да можем да отидем някъде с нашия караван, защото ми се иска първо да го подготвя изцяло и безупречно, а тогава вече да му започне експлоатацията. Дано успея да отхвърля повече работа през тази седмица. Аз следващият понеделник пак не съм на работа, та ще използвам и този ден да се занимавам с него. Сигурен съм че ще стане като кукла, но иска много труд и грижи. Надявам се да го сменим за някой с по-малки размери, но ако не можем – и така ще си го коландрим. Просто ще купим една по-мощна кола и въпроса ще се ликвидира без остатък. Ние и без друго трябва рано или късно да купуваме още една кола за Женя.

От 22 Декември разпускат завода за Коледна ваканция – чак до 08 Януари. В този период има много национални празници, които не се считат за фактически дни от отпуската. Така че на мене ще ми останат още няколко свободни дни, които мога да ползвам когато искам. Обикновено по Великден пак се падат много поредни почивни дни и ако понадя още малко от отпуската си, може да се изкарат две пълни седмици на някъде. Но това е твърде далечна перспектива и аз не смея да мисля с такова голямо предварение – нека сега Коледата да оправим по-напред, пък за другото има време кога да решаваме.

През Януари нашите приятели Васил и Албена ще си отидат до България. Те не са се връщали там от 9 години. Не знам с какво време ще разполагат, но ако нещата позволяват, може да се срещнете с тях в София и да разговаряте “на живо” за всичко и всички нас. Ние сме постоянно заедно с тях и сме много близки. Не знаем още дали ще пътуват с много багаж, та да изпратим Новогодишния ви колет по тях – първо ще видим дали това ще е удобно, но аз лично се съмнявам че е добре да ги товарим с допълнителни ангажименти. Аз ще продължавам да пиша и да събирам материали за вас, а пък ние можем отново по пощата да ги изпратим. Ще гледаме да има за всекиго по нещо дребничко.

Дойде ми на ума – майка дали разби черния хайвер, дето бяхме го пратили в предния колет? Той става много вкусен. По-нататък ще ви изпратим и червен (според мене разликата е само в оцветяването, но пък може и да съм прост, та за това да не отбирам много на хайверените продукти). А сега отново се залавям за работа и в 17:10 си тръгвам. Искам да си надработя часовете още в началото на седмицата, та да мога в четвъртък и петък да си отивам по-рано в къщи и да отхвърлям повече от чакащата само мене домашна работа. Тя обаче край няма, бре - представям си какво чудо ще бъде, ако и къща с двор поемем в ръцете си. А пък тези хорица, дето си накупиха старите къщи – въобще не искам да съм на тяхното място! То ново нещо вземеш, та половин живот го оправяш и доизкусуряваш, ами ако е старо – акъла ми не го побира направо; плаша се не на шега...

15.11.1995 - Големи планове имах за снощи, обаче нищо от това не се осъществи. Прибрах се в къщи много изморен и нямах желание да правя каквото и да е. Предната нощ до 00:30 четох вестници в клозета и страшно ми се спеше. Като хапнахме обилно, пих преди това и две малки ракийци за апетит и в 20:30 си легнах “официално”, а не първо на дивана с дрехите, а после от там полузаспал да се местя на прибежки в кревата. Днес съм по-бодър след по-дългото спане нощес и довечера вече ще си свърша набелязаното. Утре вечер с Женя ще отидем до един магазин съвсем близо до нас, от който да купим балатум за каравана, че да му застелем пода. Той и сега си е постлан, но е направено много неграмотно, а аз това не мога да го търпя. Щом дойде новото парче балатум, ще отпоря стария и ще скроя новия от край до край.

В събота следобед ще ходя у Румен да ги снимам с камерата. Искат да изпратят една видеокасета на техните в България с кадри от новата си къща. После заедно с тях пък ще отидем у дома, където той ще ни инсталира някаква много сериозна програма на компютъра, след което ще се и почерпим, разумява се. Пак няма да мога пълноценно да се занимавам с моите ръкоделия, но няма как – те са ни много близки и аз в никой случай не искам да им отказвам. Все ще посвърша нещо през деня - като стана и по-рано, ще се оправя до времето за излизане.

Не ми идва на ума какво да изпратим на леля Венче Попка в знак на благодарност за това, че ви е съдействала за продажбата на апартамента. Ние наистина високо оценяваме нейната намеса – несъмнено Женя ще измисли нещо оригинално и подходящо, с което да я сайдисаме. Обаче няма да стане точно сега и в момента, а може би чак в Новогодишния ни колет (който също не е много надалеч по време). Пък и сега сме малко на зор, защото много разходи ни се събраха напоследък, докато приходите си стоят на едно и също ниско ниво. Обаче вече и другата седмица като платят - напълно сме оправени! Ще продължа на обяд, защото хем почивката свърши, хем и аз се изчерпах откъм информация…

Женя напред ми се обади, че е пристигнало писмо от вас – предполагам, че това е № 127, дошло вече на новия ни адрес. Писмото е писано след телефонния ни разговор и преди майка да замине за с. Искра, но повече подробности не знам. Не искам тя да ми се казва нищо предварително по телефона, за да ми е интересно после четенето. Аз даже по същия начин бих посъветвал и вас – това, което вече сте ни написали в писмото, не го преразказвайте по телефона когато ви се обаждаме. Защото така поне две писма губят от смисъла си, след като знаем какви са нещата около вас. А сами виждате колко е интересно, когато четете нашите писма и всеки ред информация е нов за вас...

И днес ще работя извънредно – това са последните ми 2 часа от полагаемите се само 6. Като се прибера довечера ще боядисам леглото на каравана – ще му ударя втората ръка, както се изразяват истинските бояджии. Утре трябва да си купя и тинол за поялника, защото моят който по малко съм си открадвал на времето от “Електроника”-та вече свърши. Имам да направя доста запоявания на проводници и клеми по колата... Вече пет минути дремя с химикалката в уста и й дъвча горния край в чудене какво да ви напиша. Просто няма нищо за сега и за това ще отида да си направя едно кафе, че да си покарам сухите сандвичи. Не всеки ден има интересни събития около нас и не винаги може да се пише за тях. А не се знае и тези, които ние смятаме за интересни, колко пък те са забавни за вас. Но така или иначе съдбата ви е отредила да четете всичко, докато един ден най-сетне се видим и започнат разказите ни “на живо”…

Да, действително че дошлото вчера ваше писмо носи № 127 - точно както беше по моите пресмятания. То отново ни направи съпричастни на голямата ви радост, която сте изпитали при получаването на предният ни колет (големия). Много сме щастливи, че всичко е пристигнало при вас, във вида и количеството точно както ние сме го изпратили от Австралия (изглежда, че старите крадци на писма вече са ги уволнили или са се изплашили да не им изпратя някоя мина или граната; не бойте се бре, хора – аз само така си говоря, иначе не съм лош човек, но много ме беше яд тогава; ако обаче сега рече някой пак да бара където не му е работата, с тъпа чекия откъм носа му ще го дера, така да знае – пардон, извинете). Надявам се, че майка ще продължи писането си от с. Искра, вече на спокойствие и тишина, а няма само да се развява ту при една комшийка, ту при друга. Ама чакай бе! Че тя къщата нали вече е продадена - тя къде ще отседне тогава? Аз всъщност си мислех, че майка отива в с. Искра, но може и да съм грешен. Нищо - ние по-късно ще разберем от писмото й. По телефона само разбрахме, че е била в Пловдив при чичо Ичко, но повече подробности – тя ще ни напише.

Сетих се за моите съученички Пепа и Николинка (те двете все неразделни бяха, а пък после как се ожениха поотделно - не знам) и за Пейо – моят най-голям и верен приятел от прогимназията. Не знам по какви причини, но аз повече харесвах Николинка отколкото Пепа. Добре ама тя беше една такава тихичка, свитичка, умничка – учеше се много и беше прилежна ученичка за пример и подражание; тя беше мечтата за потенциална снаха на майчицата ми златната, обаче и съвсем не толкова подходяща за буйният ми и бунтарски, грубиянски даже нрав. А пък после какви работи станаха – отиде, та се не видя. Сега ми е мъчно за всички тях и всеки път за когото и да се сетя, отронвам си скришом по една сълза. Жалко е това за родителите на Николинка – аз нея не съм я виждал откакто сме завършили основното училище, но тях специално добре си ги спомням. Баща й беше дърводелец и правеше на другарката Георгиева показалки, пък тя после ни пердашеше с тях – мене и Пейо най-много. Спомням си даже, че един път пръчката се удари в чина, вместо в Пейовия задник и стана на трески. Ама после пак направихме нова показалка. Биеха ни като маче у дирек и за това станахме човеци – при едни помага благата дума, но в повечето случаи дебелия прът по гъза му е майката…

А за изборите вие не съжалявайте - резултатите се очакваха да бъдат такива. Народът е прост, неук и не знае, а и съвсем не иска да научи какво има по света. Хората се отегчиха и им писна от всичко. Но в същото време, в условията на сегашният “особен” строй (който аз не мога вече да оприлича на нищо – дори самият Маркс не го е писал в букварите си това чудо!) нищо прогресивно не може да се очаква - нито за държавата като цяло, нито пък за народа в качеството си на изнемощял данъкоплатец. Кучетата ще си лаят, но керванът ще си върви; така един подобен керван вървя цели 45 години, но колко ще издържат волските каруци на този - не се знае още; въпрос на време е и на изчерпване на народното търпение...

Вчера за първи път ми се обади пак сенната хрема. Тези дни изглежда времето е било малко по-сухо и прашеца се е вдигнал във въздуха. Всъщност това стана онзи ден – като взех един вълшебен “Синпрамин” и се оправих на мига. От тогава нищо не ме е дразнило, освен Женя - но за нея няма хапчета още открити. Явно всичко зависи от времето и влажността на въздуха, докато жената ме дразни винаги, когато ми се свършат парите в кесията. Тук по принцип е влажно и за това нямам страдания, но болестта си е в мен, защото щом изсъхне въздуха и веднага се проявява и то само през периода Ноември/Декември. През останалото време съм здрав като кон. Но като общо съм значително по-добре, отколкото бях в България и в Аделаида. Можех и да не вземам хапчето, но много звучно кихам и с шума от тези многобройни кихавици разстройвам работата на целия отдел. Сега вече ми няма нищо. Женя обаче крачи до мене рамо до рамо целогодишно и в продължение на 10 години – баси, дали не съм си заслужил вече бюст-паметника насред селския мегдан; или пък тя самата – статуята на Афродита в цял ръст…

Снощи боядисах втори път леглото на каравана. Довечера отиваме да купуваме допълнително бои, лепило и балатум, за да си подготвим работата през почивните дни. Ще се отбия и при моя месар да му поръчаме надениците. Нени тези дни беше включен в училищният отбор по плуване. Днес му е състезанието и той много се вълнуваше как ще се представи. Продължава да проявява мерак към пианото, майка му показала няколко лесни песнички и той се е научил да ги дрънка. Не мога да съм му от голяма полза, защото самият аз не знам как се свири на това огромно чудо. Което правя от време на време като седна зад клавишите, е нищо повече от една обикновена “чалгия” - натискане на акорди, които си знам от време ону покрай акордеона и китарата. Но в никакъв случай не може да се нарече професионализъм и правене на истинска музика; моето е по-скоро шум, особено за съседите. За Нени определено ще трябва учител или ако му намерим някакви специални школи за самоподготовка, това ще е най-доброто. Само че не знам дали ще иска да ги учи, завалията, защото все гледа лесното и да мине по късата процедура. Пък и на него няма кой да му боде ръцете с куките – аз не мога да плета...

Днес съм само до 15:10 на работа, както и утре – да, по-щастлив съм, макар и материално обеднял. Почвам даже сам да си се чудя на акъла: как съм блъскал по 10 часа всеки ден, башка други 6 в съботите. Ебах аз тез пари, след като нямам минута свободно време и се движа на автопилот, като сомнамбул. По-добре беден но свободен, отколкото богат роб! Написал съм си един списък с 10 точки за изпълнение довечера – на знам още колко ще отметна като свършени.

Искам да ви уверя, че изобщо не съм забравил и за специалните снимки на чичо Божко и чичо Ваньо Малджиев – копие от онази стара снимка на к-г “Лозенец”. Оригиналната снимка е у дома, не се е загубила - само дето си чака реда кога да я увелича. Напоследък пу си правим сметката вече и гледаме да пестим от всичко възможно (последните сериозни покупки напълно доказват това!...). Но дали беден или богат, аз съм си обещал да им ги направя тези снимки, като знак на дълбоко уважение и обич към тези стари къмпингари – в името на отколешното ни приятелство, което ще остане завинаги. На снимката също личат образите на Ян и Йежи – поляците с караваните; заснети са на по-преден план. Какво стана с тези хора или и вие не сте чували повече нищо за тях?..

Сега когато се връщам толкова години назад в спомените си, та с умиление се сещам за Кибото с надуваемата лодка “Моби Дик”; отпуската му минаваше в ежедневни и целодневни ремонти на двигателчето й, вместо спускането й “на вода”. Изплува ми и образът на Вилито, който дойде с “Балканче” до морето от София чак. Мога ли изобщо пък да забравя и Савината (тя дали не беше дъщеря на чичо Фильо, а може би греша; всъщност не – чичо Филип беше бащата на Вили, а пък Кибото викаха на другия чичо Иван; май че Савина беше негова щерка…) – Господи, колко много я харесвах тогава и всеки път се изчервявах, когато я погледнех в кристално чистите й очи и сочни устни. А аз бях само един хлапак за нея, вероятно тя да е била с не повече от година-две по-голяма от мене, но кой знае къде е бил моминският й акъл тогава; всеки случай не при мене, за моя най-голяма жалост. Спомням си, че веднъж баща й ни заведе за миди на скалите. Добре ама времето беше малко лошо, имаше мъртво вълнение и по едно време морето взе да я намича навътре. Тя се уплаши и взе да вика, а пък аз бях съвсем наблизо. Сграбих я през кръста и я “спасих”, образно казано. Боже-е-е, амчи аз после две нощи подред не можах да дойда на себе си след този случай, бре! Какви ли работи на сънувах тогава - и розови сънища, и “мокри”, и всякакви… Какъв глупак съм – това всъщност беше сънят ми. Баща й я измъкна от водовъртежа и после й опърли мокрия задник за назидание на всички малолетни, докато тя си триеше сълзите – бко че беше голяма. Това ме успокои, че подобни превантивни мерки не се вземаха само в моя конкретен случай, ами и другите ги потупваха наравно с мене; а пък солидарността по общата съдба и участ сближава потъпканите и унижените. Такъв беше редът по онова време – истински, суров, строг но справедлив. Спомням си за още много, много други наши общи приятели и познати: Иван “Горнобанския кмет” (“С-РЕНО-В-СЕЛО”), Цезар и Мирей (той беше перуанец и приличаше на истински индиански вожд, докато тя беше французойка, като извадена от моден журнал – там какви мераци са били, няма що…); бате Жоро (с големите черни мустаци и още по-хубавата му жена; а пък нея колкото я харесвах – не само се изчервявах, ами и образът си губех като я видех да се размотава по бански…). Ако случайно някога и някъде животът ви срещне с който и да е от тези изброени хора (или поне тези, които са в София и всички онези, които неволно съм пропуснал да спомена тук), непременно им предайте моите най-сърдечни поздрави. Времето прекарано с тях е незабравимо, а спомените които са оставили в съзнанието ми - незаличими. Ето, сълзите ми се стичат и капят по измачканите листи; мамка му, живее ми се – но къде сте, хора?...

17.11.1995 - Баба Тека от Ямбол днес има рожден ден. Да е жива и здрава, като й желаем дълъг и щастлив живот! Женя сигурно утре сутринта ще им се обади да ги поздрави. Финансовото ми до скоро разстройство, от снощи вече направо премина към дизентерия в най-остра форма - особено когато разбрахме, че внесените ни по погрешка от някого или от самата банка $835, са си ги взели обратно. Не ги е срам: добре бе, сбъркали – хубаво, сбъркали! Ами нека да си ги оставят там, че да им се израдват бедните хорица като нас. Бълха я ухапала банката с някакви си 800 долара – свличат милиони, че и милиарди от гърбовете ни, а когато те трябва да дадат на някого – проучват го до девето коляно. Но тук при тази гъста компютърна мрежа и грешката не може да остане незабелязана. Така че имаше $835 дошли от някъде си – вече ги няма; върнаха се пак там, от където бяха дошли.

Този тъжен и мрачен факт обаче, съвсем не ни попречи да си направим нашия пазар – първо ходих до Електронния магазин (нещо като “Млад Техник”) и си купих един трансформатор, защото освен диода който беше изгорял, беше гръмнала и първичната намотка на трансформаторчето. Говоря за захранващото устройство на мини-телевизора, което взехме заедно с покупката на каравана. Един универсален трансформатор, понижаващ от ~240 V на =6.5/7.5/9/12.5/15 V при 2 А изход струва $18. Имаше най-различни модификации, но цената им е горе-долу същата, при най-разнообразни параметри – изходно напрежение и мощност. Този беше най-подходящ за нашия случай. Още вечерта го свързах и телевизорът запя. Ако знаете само каква кристална цветна картина дава, нищо че екранът му е само ј от този на “Велико Търново”, че може би и по-малък (по-скоро бих го съпоставил с екранчето на един осцилоскоп например). Телевизионният приемник хваща всичките програми в метровия и дециметровия обхват и то само с помощта на собствената си телескопична антена. Ние много му се радваме, нищо че не е чисто нов - работи си безупречно, а и видът му по нищо не личи, че не е излязъл сравнително скоро от завода-производител. С други думи - много е запазен. За караванен начин на живот и почивка е чуден! Сега ще му направя отделен кабел за захранване директно от запалката на колата. Самият караван има две инсталации – ~240 V и =12 V, последното идващо от акумулатора на колата. Има обаче и една специална ниша за допълнителна батерия, захранваща само каравана. Това е главно за осветлението, защото хладилника и печката поначало са на газ.

Снощи купихме и допълнителните бои, които ни трябваха. Влязохме във връзка с един търговец на едро за мокети и балатуми. Той има големи парчета (изрезки), които ще ни ги даде без пари. В събота ще отидем в склада му, за да си подберем размер и разцветка. Защото иначе в редовен магазин трябваше да купим, но срещу $160. А аз нали не обичам много-много да плащам за щяло и нещяло, та намерихме този по-прост и лесен начин. Първо отидохме в един магазин за употребявани вещи и там питахме дали нямат някое старо парче балатум. Човекът нямаше в момента, но беше много любезен да ни изпрати във въпросния склад. Изобщо “думата дума отваря” и с питане стигнахме до Цариграда.

Неничко вчера завършил втори състезанието по плуване в училище, но като си дойде беше страшно изморен, та едвам се навечеря и легна. Аз се занимавах с телевизорчето и така вечерта ни мина. След работа днес и довечера ще снемам точните размери на каравана, за да го застелем, а после ще се занимавам с разни кабели по колата. Утре вечер Румен и Ива ще ни идват на гости - той специално ще се занимава и малко с компютъра ни.

Вчера и днес е дъждовно, но все пак топло, задушно и влажно. Това ще да е тропическия климат, който се оказа не чак толкова неприятен. Работната ни програма я знаете за предстоящите почивни дни. Бяхме решили да ходим някъде за тези три дена, защото в понеделник ми е компенсационен и не съм на работа, но искаме напълно да си направим и оборудваме подвижната къща и чак тогава да започне използването й по предназначение. Можем дори да се комбинираме с по още едно семейство и така заедно да ходим по разни места. Най-често ще сме си сами обаче, защото тези дето купиха къщи се занимават с дворове, градини, трева, плочки и т.н., на други пък повечето им се почива в събота и неделя и не им се мърда никъде – изобщо ние сме малко разпасана команда, ама какво да се прави – нямаме избор и се съобразяваме с мераците и капризите на всички...

На работа всичко е наред - отхвърлям една по една задачите, на техни места ме засипват с нови и изобщо дъх не мога да си поема. “Електронският” начин на съществуване и темпо на работа е рай в сравнение с положението, в което се намирам сега. Това да отидеш в работно време да си правиш спирачките на колата на паркинга пред черквата, да слезеш до центъра на града за да изпиеш едно кафе с този или онзи или пък началниците да си събират работниците от кръчмата на “Километъра” – в историята го няма и не е съществувало никога. Но строевете са различни и политическият режим - ето защо е така. Да не говорим пък за изнасяне на материали от завода, болтове или каквото и да е, пък било то и отпадъци от контейнерите или изрезки от гилотината. Това просто граничи с абсурда! Че и аз – коз коджа ми ти бабаитин съм, а не смея нищо да пипна и каквото ми потрябва – тичам да го купувам в магазина. Там разбира се го има същото - само дето струва пари, а пък на мене това не ми е любима тема...

21.11.1995 - Вторник. След няколкодневно мълчание от моя страна, отново се включвам с новините от горещите точки на света. Тези дни не съм имал никаква възможност за писане на писма, почивка или за каквото и да е било друго занимание. Времето ни изцяло беше посветено на подвижният ни туристически дом (каравана), който с малко усилие от наша страна превърнахме в едно малко бижу. В петък след работа разчертах пода и в събота сутринта отидохме при нашия човек за балатума. Като ни видя, че сме свестни хора (щото ние си личим и ни е написано на челата, че сме харни люде), търговецът направо ни отряза едно парче 4 м дълго на 2 м широко, от редовния топ. Имаше и много парчета-изрезки, но трябваше да ги понаждаме и нямаше да стане красиво. Разбира се балатума ни излезе съвсем без пари с уговорката, че ние от своя страна ще рекламираме и препоръчваме този човек и бизнеса му на всеки друг. Естествено, че ще го направим. Освен това, ние ще отидем отново при него, когато започнем да строим къщата и от там ще поръчаме подовите настилки. Като прибавка си взехме и едно парче 4 м x 3 м мокет - чисто ново, което бяха изхвърлили вече на боклука; ей тъй, колкото да не сме капо, не че ни трябва. Може да си го постеля в гаража, защото все пак той се явява моята най-главна стая - там са ми всичките боклуци, ценности, съкровища и т.н., велосипеди, гуми, ракия и пр. Но нека да продължа сега нататък, без излишни отклонения…

Като се прибрахме с парчетата постелки, веднага се заловихме за каравана. Аз довърших боядисването на тавана. Започнахме да се занимаваме с пода, махнахме стария балатум - той беше залепен, та се наложи допълнително да му остъргваме лепилото. После аз реших да боядисам и самите дъски, още преди да постелем новият балатум върху тях. Всъщност това е точно същата материя като Ботевградския ботекс. Много красиви и най-разнообразни разцветки, шарки и т.н. Вечерта в събота дойдоха Румен и Ива и имахме моабет до късно...

В неделя сутринта дейността ни продължи. Макар и с натежали от среднощният запой кратуни, стъргахме, псувахме, борихме се с неудачите но в крайна сметка всичко стана тип-топ. На всичкото отгоре и дъжд валеше непрекъснато, та освен изморени бяхме и мокри. След обяда оставих Женя да продължи с боядисването на пода, а аз отидох да снимам Румен и Ива в новата си къща, както им бях обещал. Като се прибрах, вечерта пък скроихме ботекса - този път горе у дома, на сухо. Аз имах много точен чертеж на всички извивки и изрезки. С това дейността приключи.

Вчера, понеже не бях на работа, още рано сутринта отидох да слагам балатума. Наложи се с едно остро ножче малко да обрязвам тук-там в ъглите и покрай мебелите, за да легне и прилепне хубаво на пода. Стана много професионално – даже са учудих на самия себе си: от къде имах тези умения (вероятно бяха наследствени). После започнахме монтажа на леглото, с няколкократно въртене и разместване разбира се, за да му се намери най-подходящото място, а в същото време да заема и най-малко свободна площ. Парчето балатум, което ми трябваше е точно с размери 4.20 м x 2.20 м .Това е всъщност идеалната вътрешна площ на каравана, а от там насетне се прибавят стени, тегличи, брони, газови бутилки и т.н. Големичък е един вид, но колкото повече го гиздим и пудрим, толкова повече ми се мисли, че няма да ни се иска да се разделим с него. Няма място, където да не съм уплътнил, боядисал или пипнал. Това и в завода, където е произведен не го правят. Но ще видим във времето какви качества ще покаже, при самата му експлоатация. Точно в 16:20 вчера приключихме с трудовата дейност. Остава да се наковат прагове покрай стените и мебелите, които да скрият кройките около тях и да притиснат балатума към пода, но това ще е предмет на дейност за другата неделя. Цял ден не бяхме яли, пили или пикали – точно до този момент. Качихме се в къщи за всичката тази дейност. Аз както се бях въргалял в локвите отдолу, защото лягах под каравана да му боядисвам и шасито, първо влязох в басейна с дрехите, че да ми опада на грубо калта и мръсотията, и чак тогава бях допуснат до официалната баня в апартамента. Амчи иска ли питане, бе – разбира се, че там се и изпиках; няма да се стискам, я! Последва и официално къпане и бръснене в банята, обилно ядене до спиране на дъха и всички останали ритуали.

Междувременно компютърът ми беше дал някакви дефекти и имахме уговорка да го занесем в магазина за преглед. Та хайде товарим всичката екипировка в колата и отиваме при специалистите. Онези му смениха захранващия блок и още една друга платка за видеосигнала към монитора. Тестваха го по всички техни методи, на края ни записаха и една дискета с игрички за Нени. И целия този тропулак – съвсем безплатно; докато си приказвахме с момчетата в ателието, те пипаха през това време. Така се свърши успешно и тази дейност.

Снощи седнахме с Женя да погледнем и архитектурните планове на спокойствие, та най-после да се срещнем с нашия човек за новите изменения. Изобщо – огън гори отвсякъде – горещо олово ни се излива във вратовете! През това време още в петъка дойде и третия отговор на моето запитване за змийската отрова. Нямам време изобщо да се разправям с това баш сега, но въпреки всичко ще ви преведа и изпратя писмото им.

Русан си тръгва за България на 29 Ноември, но дали ще успеем да изпратим нещо по него не знам още. Като ли не – по пощата ще е пак. Имаме идея да ви запишем и видеокасета, но подготовката й изисква много време, а и тук денонощията са само с по 24 часа. Аз не искам да претупвам нещата, само защото се е рекло едно нещо да стане как да е, а искам по най-табиетлийски начин да изпипам всичко. А пък то не става бързо, както виждате...

С няколко думи, вече от къщи искам да завърша започнатия лист, както и днешния прекрасен ден. Утре на работа ще започна нов. Тази вечер се занимавах с разтегляне на подправките за надениците. Утре ще поръчам 50 кг – по 10 на семейна глава. С тази дейност ще бъда зает през обедната си почивка и няма да напиша много, но все пак. Вечерта ще отида у Румен и Ива да им завърша видеофилма, а в четвъртък вечерта ще ходим у архитекта – тъкмо напред се уговорихме да се срещнем, за да разговаряме по плановете. Няма писма тези дни. Ходихме напред до магазина за прагове - има всякакви профили, по около $1 за линеен метър. На нас ни трябват около 12 м обща дължина – ето ги пак масрафите, наизскачаха като дърти мадури из селски потури...

23.11.1995 - Вчера се навършиха три кръгли години откакто сме се установили в Австралия. Аз бях толкова зает мисловно и физически, че за този своеобразен юбилей се сетих едва нощес, преди да си легнем. Така ние пропуснахме да отбележим тази годишнина по някакъв по-специален начин. Вчера след работа отидох направо у Румен да ги снимам с камерата. После се прибрах – вечеря, малко гледане на телевизия и хайде по креватите.

Напоследък тук падат чудни освежаващи дъждове – типични за този сезон. От прекомерното им “напояване” обаче, някои райони се превърнаха в цели оризища, огромни блата и необятни езера. Тук-там в по-ниското стават наводнения, но ние сме на високо и тези бесни капризи на природата не ни засягат пряко. Е, косвено разбира се това засяга всички, защото щетите от наводненията не се поемат от държавата. Пардон – напротив, най-великодушно дори се финансират от нея, само че мангизите за това излизат от нашите такси и данъци (разбирай гърла и джобове).

Другата седмица заводският Профкомитет е организирал Новогодишно тържество за децата. То ще се проведе в един воден парк с басейни, водни пързалки и други щуротии. Казва се “Wet and Wild” (“Мокър и Див”, вероятно по смисъла на “луд”, “подивял” или нещо подобно), изразяващо се в къпане и плуване по най-странен начин. Дано времето да се оправи до тогава. Ние ще ходим фамилиарно, дори със закачен зад колата караван, защото после ще продължим на някаква малка екскурзия… Тоя тиквеник, шефа ми отне цялата почивка в спор за едни мои чертежи, които на края се оказаха верни и ми се извини, но сега трябва да спра до тук, за да продължа на обяд при по-спокойна атмосфера...

Дадох вчера надениците да се правят – за 50 кг месо имаме 2.500 кг подправки: сол, пипер, кимион, чубрица и т.н. Надявам се, че ще станат хубави. Половината от тях ще бъдат пушени, което ще допълни изключителният им вкус. В месарницата има специална камера, където могат да се оставят всякакви продукти (месо, риба, колбаси) при определени условия, температура и подходящ дим от бавно тлеещи дървени въглища, които след определеното време излизат от там вече “опушени” и със съвсем друг вкус от обикновените.

Вече всички сме в обедна почивка. Дано никой не ме... …ех, мамка ви – абе оставете ме на мира, бре! Току що пишех тези думи и шефовете пак ми се изредиха в задаване на разни въпроси с повишена трудност. Но този път аз бях много бърз и акуратен в отговорите си, та не ми отне много време в дълги обяснения (до колкото това можеше да бъде възможно и с пълните си на всичкото отгоре уста; ами ям, разбира се – нали сме в почивка уж). Надявам се, че до края на законното време ще си остана само с вас и няма да ми се мъкнат по бюрото разни нахални навлеци и тюфлеци. Имам още 23 минути, защото седемте вече изтекоха – изсмукаха ми ги кръвопийците-капиталисти. В момента предъвквам един сандвич, за който Женя изобщо не е жалила материала (както е според инструкциите ми – с много масло и други благинки), но за сметка на това пък така съм се оплескал с него по устата, по лицето и по ръцете, че съм директно за къпане… Тук спрях за миг, за да си преглътна хапката, че да не оцапам и листите – стана ми смешно от омазаният ми вид, та ме достраша като се изхиля да не би да избълвам всичко на бюрото и да заплескам написаното до тук. Ще прощавате значи, ама аз когато съм гладен се храня доста шумно и възторжено – тогава Алековият бай Ганю ми става кумир…

Довечера (може би съм споменал вече), отиваме у архитекта за поредно обсъждане на плановете. Женя започна сериозната си работа на компютъра в къщи – пише писма, преправя си резюмето и т.н. Тя ще започне отново да атакува работните позиции, пък дано излезе нещо положително на края. Неничко скоро пак ще излиза във ваканция. Постоянно иска по нещо да му се купува – гледа от другите деца и иска и той. Де книжки, де часовник, де по-големи работи – с една дума: всичко което съществува в търговската мрежа; той има неограничени детски мечти и мераци и не се спира пред нищо. Ние успешно му отбиваме напористите атаки, но понякога се предаваме и вдигаме белия байрак – купуваме нещото само мир да има и спокойствие. За Никулден например ще му купим часовника, защото много го иска, страшно му е необходим, а и което е най-важното – неговият приятел Брентън има същия и се къпе с него в басейна! А това вече си е ебаси геройството - да си се къпеш с часовника и да не ти пука, че ще спре във водата като се намокри! Проклетият часовник струва $10 и ние ще му го вземем, но до тогава ще видим голям зор – и Нени, с настоятелните си молби, както и ние отклонявайки му вниманието някъде другаде. В същото време искаме да го изненадаме и да си получи подаръка точно на празника, само че той избързва и си го иска СЕГА и ВЕДНАГА! Но ще има да почака още малко – всъщност именният му ден е след две седмици, какво толкова. Още малко след това – и хайде пак голямата лятна ваканция! Хайде отпуската! Хайде пътуването! Хайде морето! Хайде екскурзията и прочие “хайдета”! Но нека да не бързаме предварително и постепенно да видим кое от всички тях ще осъществим и как. Евентуалното ни ходене до Сидней ще се падне по много неудобно Коледно време. Още не знаем какви са намеренията на Валя и Сашо за тези дни. Не съм се обаждал и на Кожухаров още, нито пък на Ясен. И ние не знаем още какво да правим. Това ходене ще глътне средства колкото за цяла екскурзия по морето. После пък ни се ходи и на къмпинг, защото в Сидней да се отиде това изобщо не може да се нарече почивка; там е една лудница, където всеки се надпреварва с времето и обстоятелствата, а трафикът е такъв, че на една пейка само да стоиш и гледаш ти се завива свят и се изморяваш, какво остава да попаднеш сам в тази глутница от бясно препускащи коли. Всеки си прави сметката и си урежда нещата както да са му удобни само на него. Единствено ние, като някакви главанаци тичаме и уйдисваме на всеки, само за да е в името на приятелството и добрите отношения между хората. Женя да беше се повлякла по корем миналата Нова Година, аз пак нямаше да кажа на приятелите ни: не, не е удобно, не идвайте. Докато Сашо си го каза директно: тясно ни е, място нямаме, дайте да го отложим за друг път и т.н. Говоря за пропадналото ни ходене в Сидней с Мони и Боряна. После ни дойдоха пък гостите от Аделаида – двама души за две седмици, ама с претенции и капризи, като че са настанени в хотел “Кубан” на Слънчев бряг. И пак Женя го отнесе в тичане, слугуване, готвене, миене на паници и т.н. Това нямаше да го направи никой тук, пък бил той и “истински” българин. Ама какво да се прави – нали уж всичко е все в името на доброто. Хората действат по техните си цели, преследват си задачите и хич не ги е еня за другите. А ние се мъчим да угодим на всички. Казвам ви го всичко това не за да се оплакваме от съдбата си или от самите хора, а защото и то е част от нас и нашия живот. Просто това са си наши разсъждения, които гласно споделяме и с вас (въпреки че за да изрека и напиша всичко това, аз съм силно повлиян от мърморенията и натякванията на Женя; на мене и през умът ми не биха минали подобни мисли, но тя нали е зодия “Везни” – слага всичко на кантара и тегли: аз давам толкова, а пък видите ли другите не са ми отвърнали със същото; отделно от това, че въпреки моето несъгласие, всичкото до тук е и до болка вярно - само че аз не бих го направил на въпрос, докато тя не пропуска да го отбележи, което лично мене ме издразва из дълбини, но)...



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344962
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031