05.12.1995 - Вчера нямах много работа и стоях почти целия ден със скръстени ръце. Не ми беше удобно да “работя” по този начин още два часа, че и извънреден труд да ми платят на всичкото отгоре (ебаси какъв висок морал съм започнал да имам…) и за това великодушно си тръгнах още в 15:10. Времето беше хубаво, слънчево и ние решихме да го използваме, за да заснемем филма, който ви бяхме обещали. Събрах го заедно с кадрите от предишния ден на водния парк и се получи не лошо филмче. Касетката започва доста странно, ще забележите, както и доста странно свършва предната, която се надявам че вече сте гледали. Последният филм е от нашата малка екскурзия по 09 Септември, но не ми стигна мястото да го запиша целия (съвпадението на датата със случки и събития от по-новата ни история е съвсем случайно и няма никаква връзка с политическите ми пристрастия и убеждения, б.а.). Именно поради тези причини втората му част е на нова касетка, която се надявам да довършим с разни вътрешно семейни моменти, след което да ви я изпратим допълнително. Ако междувременно по Коледа можем да отидем някъде на почивка, може би само този филм ще е на отделна касетка. Ще направим и малко филм за самия караван, който вчера не можахме да заснемем, защото е все още на майстор. Като си го приберем, тогава ще снимаме отделно. Довечера ще ходим да пазаруваме. Общо взето това става на три седмици, с генерално зареждане на хладилника, като в отделните дни периодично купуваме само хляб, зеленчуци и дребни неотложни неща. Храната ни стига за тези 2-3 седмици, не пазаруваме често, защото е по-лесно хладилника да се натъпче на един път и дълго време да не мислим за пазар. Някои хора тук ходят и си купуват два картофа, един домат, един морков, две глави лук и т.н., но ние не сме от тях. Ние пазаруваме за да има от всичко и обикновено най-евтиното или което в момента е намалено в съответния магазин. С наближаване на изтичането сроковете на годност, някои храни в супермаркетите се обезценяват за по-бързото им продаване с цел разчистване на рафтовете за прясната стока и тогава настъпва най-голямото удоволствие от пазара. Това разбира се не винаги става така и не с чак толкова чувствителни суми, но все пак чувството е приятно, когато се улучи такъв паметен момент. Храната по принцип е много евтина тук, докато плодовете и зеленчуците са им скъпи. Доматите например са на цената на месото, картофите също под $1.20 килото не падат, но в обща комбинация положението е добро. Естествено без да се купуват деликатесни стоки – разни сини и вмирисани на спарен войнишки чорап сиренета, сухи луканкови колбаси, шунки и други символи на буржоазния снобизъм. Ние не сме опитвали още от тях, но не сме и умрели до сега без тях. Просто знаем, че не можем да си позволим и това е. Но факта, че вървим и се разхождаме покрай тях на една ръка разстояние и във всеки един момент ако пожелаем можем да си купим едно парче унгарски шпек, ни успокоява и си казваме: “Е, другия път…”, който никога не идва обаче. Това пък от своя страна изобщо не ни служи като повод за страдание, защото ние просто имаме други цели и мераци, които повече предпочитаме да осъществяваме. Вместо например поемането на всичко друго, което след храносмилането така или иначе се превръща в тор (или лайна, ако това е по-точното описание на този естествен процес)...
Току що ми се обади майсторът, че каравана е готов и се разбрахме за събота сутринта да отидем да си го приберем, което пък само по себе си означава, че ще трябва и да се разплатим с човека (съгласно предварителния пазарлък от $300). Дано поне всичко да е както трябва, че да нямам допълнителни изненади и тревоги. Така едно по едно нещата се изчистват откъм плащания. Естествено вчера дойде още една дребна сумичка от $104, която също трябва до 22 Декември да платим заради кредитната карта. От банката с лека ръка дават кредит и автоматично на гърба ти се стоварва една тлъста 17% годишна лихва върху похарчената сума. После тихомълком понаждат разни допълнителни такси за правоползване на кредитна карта и още множество други данъци, за които никъде не си прочел, когато сам и по собствено желание си се оплел в мрежите им. Или пък тези уловки и капани са написани с такива малки букви върху собственоръчно подписаната и лично подадена молба, на които никой не обръща достатъчно внимание. Е, да – ама не, защото с полагането на подписа, човек приема и условията на банката, което си е още един колец, дълбоко и трайно забит в собствения задник, меко и най-общо казано. Изобщо, смазаха ни в последно време и ни разбиха отвсякъде с тези плащания, но то обикновено след дългото затишие винаги идва някаква буря. Сега уж чакаме “проясняването” след този опустошителен финансов ураган, който ни връхлетя изневиделица и ни разтресе из основи така, че ни опадаха златните коронки от зъбите. Обаче кога ще дойде този лъчезарен момент – един Господ само знае. Но пък от друга страна сме спокойни, че поне аз имам добра работа, а с това и постоянни доходи. Едно нещо като не може да се осъществи в дадена седмица, се оставя за другата, когато дойде заплатата и така вървят нещата – лавинообразно и със застъпване. Забелязвам, че когато човек рече малко да забогатее, чувствително му наедряват задника, шкембето и врата (респективно всичко изброено то тук + циците при някои отделни индивиди), но наред с тях му се покачват и разходите. Преди време, докато всички муцахме от държавната социална “безработица” беше много лесно – знаеш че си нямаш и си толкова щастлив. И тогава харчехме умерено, но поне нямахме толкова “дупки” за запълване. Сега като работя, първо се яви по-скъпата ми кола, от там и по-високият й данък. Усетихме се по-здраво стъпили на пода – хоп!, дойде видеокамерата и множеството разходи покрай допълнителните й аксесоари, които накупихме впоследствие (батерии, зарядни устройства и т.н.). Решихме че вече сме забогатели достатъчно много и станахме кулаци – хайде, купихме парче земя за строеж, като освен всичко останало веднага почна и изплащането му; отделно отделяхме средства за такси към Съвета и други депозити. Но чакайте: ние не се спряхме само с това – вкарахме компютър в дома и караван в задния двор на блока – абе с една дума, повишихме си жизнения стандарт с няколко придобивки, които за повечето хора не са дори лукс, а необходимост и съответно даденост. Добре ама летвата на жизненото равнище не може да се вдига до безкрайност, защото станат ли разходите по-големи от приходите, нещата добиват съвсем друг, горчив характер. Но така или иначе, ние ще се оправим някак си, както е било винаги до сега – с други думи: ще издържим и този път на напъна. А пък щом като и Женя започне работа, съвсем вече ще сме се оправили...
Чудя се за какво ли ви го пиша всичкото това, което е около нас, но понеже няма нищо друго, та бегло споделям и тези си въжделения. Вие само не се тревожете и не мислете лошо за нас. Рано или късно нещата ще се оправят - няма да вървят все така надолу, я! А те всъщност не са и чак толкова зле, само дето са малко по-трудни и доста бавно пристъпват нагоре, като натоварена с метални отпадъци магарешка каручка...
06.12.1995 – НИКУЛДЕН! Да си ни жив и здрав, скъпи татко! Честит имен ден! Желаем ти много здраве, спокойствие и дълъг живот. Бог да прости и дядо Никола (дядо Косьо). Макар и смътни, аз имам някакви спомени от него. Снощи ходихме на голямо пазаруване. Уж похарчихме $130 както обикновено ни идва сметката, а хладилника си остана полупразен. Изглежда че ни е голям, но дано да работи хубаво поне. А нищо чудно неусетно да са повишили и цените, та с едни същи пари вече да се купува по-малко стока; и тукашните мислят за народа, да не преяжда системно и т.н. Купихме и подарък на Нени – един електронен часовник, водонепроницаем, за който той отдавна хранеше големи надежди. Струва само $10, а пък има 5 години гаранция – да не повярваш чак за такъв китайски боклук. Нощес му го сложих на ръката докато спеше. Нени напоследък имаше мерак за такъв часовник, защото приятелят му Брентън има и се къпе в басейна с него. А нашия Нени станал сутринта, видял си подаръка и започнал да го подлага на водни тестове – в тенджера с вода го топил, в буркан със сок от кисели краставички го изкисвал, под крана на мивката го държал; въобще преминал през всички изпитания, на които и в завода не са го тествали. Напред ми се обади по телефона и каза, че часовникът му е добре, не влизала вода вътре и нямало да го маха като плува. Сега е много е доволен и щастлив. Довечера ако не вали дъжд, ще отидем в един парк да пием по някое вино за здравето на всички, празнуващи на Никулден. Аз днес няма да работя извънредно - ще се прибера по-рано и ще излезем, хем да се поразходим, хем да запазим маса и за другите като дойдат след работа. Утре рано сутринта ще станем да се обадим на татко, ако вече не е заминал за Диарбекир. Надявам се, че ще имате гости по случай именният му ден – задочно “наздраве” от всички нас!
Снощи окъпах Неничко да е готов и чист за празника, но днес след училище сигурно пак ще се върне като прасе. Женя е из дома и предполагам ще приготви нещо сладко за вечерта, а аз работя по моите си задачи. Нямам никакви новини до този момент, въпреки че вече стана обед. Все се надяваме на писмо, независимо от кого, но честно казано най-много се радваме на вашите. Аз поне. Женя също би се радвала на хабер от Ямбол, но там пишат по-рядко и като че ли им свикнахме – пак отново само аз, защото Женя постоянно живее в очакване – нали там са й най-близките…
Днес за разлика от вчера е по-хладно, даже на моменти е облачно. Нощес се помъчи дори да завали, но неуспешно. Другата или по-другата седмица ще излезем из града, за да накупим някои дребни подаръчета, които сигурно ще изпратим след Нова Година, но ще бъдат обявени за Коледни. Сега по пощите из целия свят е страшно претъпкано с писма, картички, колети и т.н., защото цялата Планета празнува този голям християнски празник и взаимно се изпращат милиони картички. Неничко също раздаде на своите приятели от класа. Това е нещо като традиция тук. Тази ще бъде четвъртата ни Коледа и Нова Година които посрещаме в Австралия, но като че ли това ще е най-неясната по отношение на това как ще прекараме почивните си дни. По време на първата ходихме в Сидней, втората също я изкарахме в движение – нали бяхме на екскурзия на онова място със скалите в океана (12-те Апостоли във Виктория). За третата пък вече бяхме тук в Бризбън, но отново ходихме на екскурзия до остров “FRASER” с приятелите ни от Аделаида, а сега нямаме никаква представа на къде ще ни издуха вятърът. Но все ще организираме нещо, няма да се оставим току-така. От всичко най-много ни се иска да отидем на почивка с каравана, но да видим. Дано от следващата година и Женя да започне работа. От работното място в полувисшия институт още не са се обадили, но сигурно кандидатурата й не е била успешна, щом като мълчат до сега като бити задници.
07.12.1995 - Както вчера ви обясних, след работа натоварихме багажа в хладилните чанти, метнахме се на колата и хайде на парка, където празнувахме Никулден. Неничко получи хубави подаръци от нашите приятели и много им се зарадва, защото не ги очакваше. Правихме си барбекю – хапнахме, сръбнахме, малко сладки приказки и в 21:00 си тръгнахме. Изкарахме много приятно, въпреки че беше доста топла вечер. В къщи се само окъпахме и веднага легнахме.
Тази сутрин аз станах в 05:30, като събудих и Нени да честити на дядо си именния ден по телефона. Но като се обадихме разбрах, че той наистина е заминал за Турция. Много се зарадвах като научих от майка, че колета се е получил и то в пълен вид. Писмото, за разлика от това което пиша в момента, беше много оптимистично, приповдигнато и весело след всички успехи, които пожънахме през този период. Е, то не може все да се изкачваме - нали и падения трябва да има, за да не се нарушава баланса. Сега пък в това писмо научавате за всички проблеми, настъпили в последно време, но пак ще кажа: като сме живи и здрави, всичко ще се оправи. Доволен съм, че ни разбирате положението, заради което няма да отидем в Сидней. Ами и ние си правим сметката, не може без това. Имахме голямо желание и даже всичко бяхме измислили, но тези финансови изненади напоследък ни осуетиха намеренията, та чак не знаем още дали и на почивка ще отидем. А и това проклето Тото - и то го няма никакво; къде потънаха милионите не знам; знам само, че не дойдоха при нас.
Стана дума тази сутрин за ските – моя приятел “слона” такива таборки не кара, но може да го попитате евентуално дали няма да ги вземе за Сашо (синът им) или пък за някоя друго дете, да се учат на тях. Тук са ми попадали ски на безценица - за $10 с автоматите, че и обувки барабар. Но за да отида да ги карам някъде, трябва да понадя още $2000 за екскурзия до Нова Зеландия или до щата Виктория, където има сняг. А това само по себе си не ми е финансово угодно на този етап. Така че за сега карането на ски ми е отпаднало като дерт, въпреки че имаме идея с Ани и Сашо един ден да отидем и на зимен курорт. Те и двамата са скиори, с голям стаж по пистите на Боровец, но кога ще можем да го осъществим това и дали – комай че това и самият Господ ще се затрудни да предскаже.
Не е трябвало да ни изпращате колети, освен чубрицата разбира се. Пощенските услуги са толкова скъпи вече, че не си заслужава, а и ние нямаме нужда от нищо. От полученото писмо сте разбрали, че на нашето къмпингарско оборудване съдбата му е решена и че няма да лети за Австралия. Аз нарочно нищо не ви казвах по телефона, за да може ефекта от приятната изненадата да е пълен.
Ще се подготвя специално, за да ви изсвиря някои мелодии на пианото. Аз знам много парчета, но нито една песен като хората - всичко свиря по цигански и чалгаджийски. Нали никога не съм се подготвял професионално. Онзи ден почнах да чопля валса “Дунавски вълни”. Е - точно там, където преди 25 години винаги съм бъркал и не съм можел да го изсвиря от първия път, на същия такт, точно със същия пръст и клавиш бъркам и сега, но какво да направя - такава ми е природата, нали все бързам да стигна до края и подминавам грешките.
Ако до Нова Година Женя не започне работа, след това ще има право на курс от Бюрото по труда и то безплатен. Този курс задължително ще съдържа един месец стаж в реални условия, от който тя или ще започне работа или ще вземе много добра препоръка, по-прясна, което също ще й помогне в търсенето на работа. Тя в Аделаида кара такъв стаж в голяма и хубава фирма за електрически апарати и уреди (щепсели, контакти, ключове – нещо като “Найден Киров”, Русе) и дори истинска работа щеше да започне при тях, но тогава аз заминах за Бризбън, с което провалих и нейната служба. Препоръките, които взе от този завод бяха чудни, но вече минаха давност - от преди близо две години са все пак. А хората искат нещо по-ново и актуално. За това ако започне такъв стаж, това ще й е от голяма полза.
Майко, Неничко едвам гледаше тази сутрин като говорихме по телефона. За това отговаряше само с “Да” и “Не”, а не знам дали изобщо помни, че сте приказвали - аз го държах в мене, но той беше полузаспал и си отваряше устата на сън. Предната нощ не спа спокойно - дойде при нас, изхвърли майка си да върви в неговата стая, но продължи да се фъчка в леглото, че и мене не остави на мира. Същата нощ валя голям дъжд, та се уплашил от плющенето на капките по джамовете. Снощи пък на парка тичаха като отвързани коне с другите деца, къпаха се из басейните, вилняха и беше като утрепан. Само го окъпах и той угасна още както беше в хавлийката си. Спи и заспива където завърне – на пода, на дивана, на стол, върху неоправено легло и т.н. Няма да може да се ожени, като е такъв “заспал Гунчо в трона”...
08.12.1995 - Тази дата ми напомня множеството моабети и почерпки по случай Студентския празник. От цялото ми следване, като че ли това бяха най-приятните моменти. Всичко останало беше ад – изпити, късания, явявания по три-четири пъти на един и същ предмет, държавни изпити, защити и т.н. – ужас! Но празненствата си бяха хубаво нещо. После на другия ден, 09 Декември – това пък е на Огнян рождения ден. Тогава се доразмазвахме, но беше весело. А сега останаха само едни голи спомени...
Снощи излязохме с госпожата на вечерна разходка. Подкарахме пак вечната и болна тема за парите и си направихме сметката, че въпреки всички разплащания, които ще направим, пак ще ни останат някакви средства за почивка. Даже снощи и пътните карти разгледахме, та се спряхме на едно местенце, където спокойно бихме могли да прекараме двете си почивни седмици. Тя днес ще се обажда по телефона да провери за места в един от къмпингите из района.
Снощи, понеже е четвъртък и магазините работят до 21:00, ходихме и си купихме плат за канапето, което майстора ни е изработил. Ние имаме дунапренови дюшеци, от които ще изрежем възглавниците – две облегалки и две седалки, които като се разтегнат ще станат на единично легло. За това купихме този плат, че да облечем дунапреновите парчета, които облекла ще ушием заедно с Ани, може би дори още тази неделя.
Преди малко Женя ми се обади, че се е обаждала до къмпинга и е резервирала последното място за караван. Това е голям дюшеш и късмет, а цената е само $13 на вечер за всички нас. Казвам “място за караван”, защото във всеки къмпинг има специално отредени места само за каравани – бетонирани площадки, с ток и вода, където ремаркето се паркира, освобождава се от теглича на колата и се заживява като на вила. Аз и друг път съм го споменавал това – посредством нарочен кабел се включва към тока за осветлението и хладилника, газта си върви с каравана в бутилка, която е за печката. После се слага маркуча за мивката и след това единствената мисъл на човек е само колко му е студена ракията, дали доматите са нарязани достатъчно на едро и имат ли нужните обилни количества сол и олио. Нашата мивка в каравана е съоръжена с два крана – единият е за включване към водопроводната мрежа с маркуч, а другата е за ползване на вода от собствен резервоар, посредством крачна помпа. Това е за в случаите, когато мястото е диво и няма чешми наоколо. Мястото където отиваме ние, отстои на около 600 км северно от Бризбън и се надяваме с отиването ни там да разнообразим ежедневието си. Ще снимаме много и ще гледаме да обходим цялата околност, за да можем следващия път да отидем на друго място. Женя е продиктувала номера на кредитната карта по телефона, човекът от къмпинга ще си изтегли $40 капаро и резервацията ни е готова. Живот и здраве, на 22 Декември (петък) до вечерта трябва да сме пристигнали на мястото. Там ще се установим на бивак, а пък ще обикаляме с колата наоколо.
Довечера отивам да купя бира – пуснали са някаква евтина, вероятно само за празниците: 30 бири за $20. Ще взема две каси, за да не умрем от жажда. Най-близкият град до това място се казва Гладстон (Gladstone) - малко и тихо населено място; има един остров отсреща и от там нагоре започва Големия Коралов (още Бариерен) Риф. Надяваме се и ние да успеем да разгледаме това чудо на природата - ще ни трябват очила, шнорхели, плавници и т.н. Ще пишем постоянно за впечатленията си от видяното и след като се приберем, ще изпратим колета заедно с писмото. Аз на работа се връщам отново на 08 Януари, така че ще имаме на разположение 17 пълни дни – от 22 Декември до 07 Януари. Надявам се, че времето ще е достатъчно да пообиколим местните вилаети, да си починем след дългата година и т.н. И два дена да пътуваме до там, пак ще е добре, защото с това ремарке колата от 60-70 км/ч не иска да вдига повече, а и понеже самото то е голямо – става опасно да се пътува бързо. Ще си взема всичките инструменти с мене, че по пътя всичко става. Дано да не ни се загуби някое писмо по време на тази екскурзия, защото няма да има кой да ни прибира пощата, но каквото е…
Нещата от Валя и Сашо трябва да се получат едва след като си дойдем от тази екскурзия или още преди да сме заминали, за да е сигурно че ще сме си в къщи. Тези дни ние ще им изпратим малко скромно Коледно колетче. Те винаги ни изпращат хубави и скъпи неща, но ние просто не можем да си позволим това. Бедността, казват че не е порок, но си е жива мъка и Божие наказание, ако питат мене. Успокояваме се единствено с мисълта, че в Австралия има и много по-бедни от нас, докато пък ние сме много по-богати, отколкото бихме били в България – и това е една положителна равносметка, ако се замисли човек...
11.12.1995 - Изминаха още два усилни почивни дни, през които имахме доста работа във връзка с подготовката на колата и каравана за предстоящото голямо пътуване. В петък вечерта ни се обаждаха Валя и Сашо. Окончателно им казахме, че по финансови причини не можем да отидем за Коледа в Сидней. Те напълно ни разбират и за някакво сърдене не става и дума дори. Леля Денка и чичо Ванчо си тръгват обратно на 06 Януари, а на 02-ри за София летят Албена и Васил – наши много близки приятели. Аз всъщност това нещо ще ви го кажа по телефона, защото докато получите настоящото ми писмо, те сигурно ще са се върнали обратно в Бризбън. Отиват за един месец, а чрез близките на Ани и Сашо можете да влезете във връзка с тях. Те с радост ще се срещнат, ако вие имате възможност да отидете до София през това време.
В събота рано сутринта излязохме и отидохме да си приберем каравана от майстора. Той взе $300, но наистина е свършил хубава работа – дори и аз не можах да му намеря кусури. От там тръгнахме за друго едно място (караванни отпадъци – нещо като автомобилни гробища, но специализирани само за каравани), където трябваше да намерим един прозорец, защото аз без да искам счупих нашия. Това странично прозорче беше забравено отворено, едни клони на дърво се бяха препречили срещу него - аз пък не ги видях и тръгнах да тегля фургона. Така прозорчето се строши непоправимо. На другото място, където ни изпрати майсторът и до което пътувахме два часа през целия град, намерихме въпросния прозорец, оставих им каравана и срещу още $80 след един час всичко беше готово. През това време ние с Женя ходихме до един магазин да проверяваме за акумулатор на колата, защото нашият взе да издъхва вече. Така и за това ще трябва да се отброят нови нещастни $100, защото аз искам да купя нещо стабилно и вечно, а не да го сменям през две години. Все още не сме се решили дали да го купуваме, но ако се наложи сигурно ще трябва и този дребен разход да се направи (аз лично в $100 не виждам нищо дребно, освен единицата – обаче нулите отзад ме притесняват повече, но нали такава е приказката)...
Така стана 15:00, за когато бяхме канени у Васил и Албена на Никулден. Техният син се казва Никола, та събирането беше по този повод. Децата играха много, къпаха се в басейна и ядоха до “пръц” - пици, торти, сладки и т.н. Правих им снимки с камерата. Вечерта към 19:30 си тръгнахме. По пътя към дома колата обаче загря. Оказа се, че в радиатора нямало достатъчно антифриз, в мотора пък маслото липсвало изобщо и все в тоя ред на мрачни мисли. Турбокомпресорът беше нажежен до червено - бие на жълто чак, като че ли излиза от ковашка пещ. Уплаших се, че сме срали и на колата с тоя огромен кютюк, дето го развличаме по пътищата, но изглежда че бях спрял навреме и следи от повреди не забелязах. Изчакахме да поизстине желязото (чугуна, ако трябва да съм по-технически издържан) и от водния резервоар на каравана, с едно бирено шише намерено на пътя, на няколко пъти пренасях вода и долях радиатора. Така криво-ляво се прибрахме в къщи. Стана ми съвсем ясно, че колата не може да се изоставя до такава степен, че чак да спре на пътя и реших да сменя всички течности – масла, филтри, антифриз и т.н. Аз обикновено тези дейности ги подценявам, защото нямам подобни навици – Трабанта ми навремето не е имал такива изтънчени претенции…
В неделя (вчера) рано сутринта с Нени пак ходихме до битака. От там купихме една много интересна книга – представлява атлас за цяла Австралия, със снимки на градове, природа, хора, забележителности и т.н. Не става да ви я изпращам защото е много тежка, но като дойдете тук ще я разглеждате. От битака отидохме в Авто-мото части – магазин, който работи и в неделен ден. За $60 накупихме масла, филтри и разни други течности, след което тръгнахме по бензиностанциите да намеря някой и да ги смени. Оказа се, че никой не работи в неделя, а аз бях на зор - не можех да чакам за през седмицата. Прибрахме се в къщи, обух работните гащи и запретнах ръкави. Всъщност нищо не запретнах, защото бях гол. Колата ми е много ниска и не мога да се пъхам отдолу, за да източвам маслата или каквато и да е било друга течност. Че я вдигах с едни крикове, подпирах я отдолу на гуми – изобщо голям зор видях докато я повдигна, за да мога да работя спокойно под нея. Смених двигателното масло и филтъра. Започнах да източвам водата от радиатора – счупи се пък кранчето, дето е за тази цел. Хайде, това ми отвори допълнителни грижи - как да затапя дупката с резба М14 x 1.25. Това последното обаче чак днес го разбрах, защото един стругар ми остърга малка тапа от полиамид. Сега временно съм сложил парченце маркуч в отвора и плътно в него съм навил един болт, та през него уж да се задържи течността. За сега не тече от там, но ще трябва пак да източвам антифриза и да сложа тапата. Цялата тази дейност ми отне почти целия ден до късния следобед. Щях да оправям светлините на каравана, защото и те не работят, но останах без сили и без нерви - Женя през това време се занимаваше с вътрешното му почистване, обзавеждане, перденца слага и т.н. Остана ми несменено само маслото в скоростната кутия, защото не можах да намеря специален ключ (квадрат) за пробките, а и в самите тях се съмнявах, дали са за тази цел. Ще отида на някоя бензиностанция и там срещу заплащане ще ми го сменят.
Вечерта пък с Женя накроихме възглавниците и облегалките за новото легло/маса. Остава да се скроят парчетата от плат и Ани само да ги мине на машината. В същото време пък не знаем как да разрежем и самия плат, за да ги облечем - колко много сте ми липсвали, ако знаете! Как ви виках, как ви споменавах и колко много ми се искаше да ми помогнете в настоящият момент, ама нищо; с вас ще преоблечем дивана и фотьойлите; работа ще има – няма страшно. Денят ми завърши много рано, защото в 20:30 си легнах като пребит – психически и физически изтощен до краен предел.
Изобщо, както виждате - чудесно си починахме и тази събота и неделя. Подобни се очертават и следващите, защото са непосредствено преди заминаването ни, а тогава ще трябва да направим последните приготовления за пътуването. Доста багаж се очертава да носим пак: инструментите (без които не тръгвам на никъде), бири, салами, кашкавали и т.н. Всичко което знаете вие, само че без палатка, рейки, колове, дюшеци, печки, бомби за газ и т.н. Но в замяна на това пък има купища други изгъзици + телевизор и антена този път. Неничко е решил да продаде всички карти от колекцията си и с парите да си купи въдица. Ликвидира вече с тази дейност и се включва към моето хоби – колекционирането на кибрити...
“Милички на мама” - продължавам от вкъщи. Обаждането на Валя и Сашо онази вечер беше и да ни кажат, че са ни изпратили украшенията в колетче и да го чакаме тази дни. Женя следобеда ми се обади на работа, че всичко е пристигнало благополучно - в пълен вид и съдържание. Ние повторно ви благодарим от сърце за скъпите и ценни подаръци. Денят ми на работа завърши със страшен гръм и светкавица, които събориха компютърната система и следобедният ми труд отиде на вятъра. Изглежда изгоря предпазител (или е паднал автомата) на кабела в таблото, който захранва отдела ни и специално компютрите. По този начин труд положен с часове, за един миг може да се изличи от паметта и тогава всичко се започва отново. Но нещото над което работех не беше сложно и утре ще го възстановя като оправят захранването. Времето днес беше страшно задушно и топло, което пък предизвика отново тази буря със светкавици, гръмотевици и проливен дъжд. В 16:00 притъмня като че ли стана 19:00. Ни слънце, ни небе – само черни градоносни облаци, както в Яворовата “Градушка” (не съм много сигурен нито за автора, най-малко пък за произведението, но много добре ми прилегна като описание и за това го употребих, а пък прощавайте ако неволно съм проявил някакво литературно невежество...). Цял следобед валя, към 16:45 спря и точно когато излизах от работа в 17:10, по всички закони за всемирната гадост, тогава вече удари истинският потоп. Тръгнах си независимо от всичко, но се измокрих до кости. Чистачките на колата не сварваха да обират водата от стъклото - хем пуснати на бърз ход. Много хубав дъжд падна. Дано и по нивите да е намокрило, че реколтата да поевтинее за бедните клиенти като нас. А пък нека и вода да има повече, защото се чува, че щяла да става с пари. До сега всеки пролива както и колкото може: поливат се градини, тревни площи и т.н. – по един български язовир сигурно отива на ден, но Австралия е богата и откъм вода, така че за режим не мислим още...
Както бях мокър и калната вода от мене се оцеждаше по мокета, само махнах дрехите (парцалите), обухме банските с Нени и скочихме в басейна. Там изкарахме доста приятно, защото водата е топла. Сега дъжда се е укротил и премина в тих и напоителен. Тази влага дойде много навреме, защото от последните няколко дни, така ме е смазала алергията, че сополите ми висят до коленете; когато кихам у нас горе на етажа, долу в басейна излизат малки вълнички, а особено сутрин в банята както кънти е нещо страшно. Аз мислех, че съм се излекувал тук на влажния климат и действително миналата година не съм усещал нищо. Но тази година ме съсипа, сигурно защото е по-суха. Наложи ми се даже да вземам “Синпрамин”, но не всеки ден. Сега като вали отвън, душата ми пее чак. За щастие Неничко няма такива оплаквания, защото симптоми на заболяването бяхме забелязали още в Аделаида. Даже там Женя го води на доктор и му установили свръхчувствителност към плесени, мухъли и към някаква азиатска трева – хайде, от мухъла ще се варди и ще избягва синьото сирене “Рокфор”, но от тази азиатска трева къде ще се опази. Изглежда обаче, че в Бризбън въпросната трева не вирее, защото не съм го забелязал да киха по особения начин. Сега той си подрежда картите, които наистина ще продава, та се наложи и няколко беседи по търговия да му изнеса. Женя е позаспала горката, след тежкият и изморителен, горещ ден и непрекъснатото си сноване между страните на домашният Бермудски триъгълник “Печка-Мивка-Хладилник”. А пък сега на този тих дъждец, може за малко дори и аз да си опъна кокалите на миндера...
Вече имаме инструктаж от Ани как да накроим парчетата за седалките – ние ще ги отрежем тази вечер, а тя утре ще дойде в къщи да ги зашият с Женя. Тази вечер ще трябва да се обадим на Валя и Сашо, за да им кажем, че колета с ценностите е пристигнал благополучно, че и те сигурно се притесняват. Аз още не съм ги видял лично защото госпожата ги е прибрала, но после ще ги разглеждам. Гледам, че и тя е купила разни подаръчета за Сидней, които тези дни ще изпратим като дойде заплатата. Току що прочетох и придружителното писмо в колетчето от Валя. Съжаляват всички, че няма да се видим по Коледа. Чичо Ванчо случайно се е запознал с Кольо “Китарата” - един от старите българи, който е живял в Нова Зеландия и е познавал вуйчо. Аз мисля, че това име ми е познато около годежа на Пламен с Лили - нейният чичо или баща беше с това прозвище Кольо “Китарата”. Това са хората у които ходихме в Русе и се запознахме чрез леля Здравка. Като се видите с чичо Ванчо, непременно разберете неща за вуйчо. Сигурно много истини имат да изплуват, Бог да го прости и него. Те двамата с леля Денка ще летят обратно за България на 03 Януари и не е изключено да пътуват заедно в един самолет с Васил и Албена, но ние не знаем нищо. Много ще ми се иска да отделите няколко дни и да се срещнете с тях в Пловдив. Макар че ние не можахме да се видим, те също ще ви разкажат доста неща за Австралия. В един момент ми става доста мъчно и криво, че все ви препращам ту при един, ту при друг – кой бил в Австралия при децата си, кой пък си отива на гости да се види с близките си. А ние нито едното, нито другото за сега можем да си позволим. Това най-много ми тежи и просто не знам какво да правим. В същото време си мисля, че колкото и да се напъваме да постигнем това или онова, не рече ли Господ кога и как ще стане, все едно че нищо не сме сторили. А Той ни е свидетел, че опъваме вратове в някаква степен и не се разпускаме кой знае колко - даже хич спрямо тези, които са около нас. Сигурно един ден ще изгрее слънцето и на нашата улица, но кой знае кога ще стане това...
Продължавам със Сиднейската “Светска хроника”. Петко Мечев е организирал голямо Коледно парти на 09 Декември във фабриката си за всички българи - Валя и Сашо също са били поканени. Това е всичко до края на този мокър, австралийски ден.
12.12.1995 - Пиша пак от работа. Снощи приказвахме с Валя и Сашо по телефона. Пожелахме си весели празници. Изпратихме и много поздрави за вас по чичо Ванчо. Те ще носят една видеокасета от Сидней и като се съберете ще я гледате заедно. Валя каза, че Кольо “Китарата” е всъщност бащата на Лили (бившата годеница на Пламен) и е споменал пред чичо Ванчо, че е имал доста неприятности през този период. Сега Лили е женена, Кольо си имал внучка, но отрицателните спомени си остават завинаги. Валя и Сашо не са ходили на моабета организиран от Петко Мечев, защото не са се чувствали така близки с него все още. Това е краят на Сиднейските клюки, а сега минавам към местните селски вести.
Тази сутрин забелязах, че радиатора на колата пак тече, но този път не от тапата, която правих аз, а от някаква друга дупка. Явно че се е пробил и ще трябва да го сменям. Това е вече прекалено, но нямах сили да реагирам дори, а приех “новината” като някаква даденост. Даже не го и напсувах, както е прието при подобни ситуации. Сега като се прибера довечера ще лягам под колата и ще се мъча да открия дупката. Ще опитам да я запоя с поялника, но по-вероятно е да сменя целия радиатор. Това са допълнителни грижи, време, неприятности и най-вече разходи. Съкрушен съм вече напълно – кой ме урочаса така, бе? И защо, кому сторих зло?...
Снощи цяла вечер рязахме и кроихме плата за седалките, а днес Ани ще дойде в къщи, за да ги ушият с Женя. Изобщо много “радости” ви описвам в това си писмо, но аз и на вас като не ги кажа – на кого тогава? А пък аз тук не се оплаквам, а само си споделям тревогите, защото така ми олеква.
Вчера пак се зачетох в книгата, която с Нени купихме от битака. Наистина е чудесен алманах за Австралия, с всичките исторически и географски данни, икономика, туризъм и т.н. Много е голяма и обемиста - има 400 страници само с цветни снимки, но много тежи. Мислех даже да ви я изпратя по леля Денка, но те ще имат и без друго много багаж, та не е удобно. Освен това е хубаво да можете и да четете всички тези обяснения и статии, а така само картинки да гледате – няма да ви е интересно. Книгата е специално издание за 200-годишнината на Австралия и Международното ЕКСПО 1988, което се провело тогава в Бризбън. Макар и от няколко години назад, информацията си е все още актуална и интересна, защото тук не се очаква да стане някаква значителна промяна. Руснаците не са строили “Берлинска стена”, че да я събаряме сега; нито пък някой е вадил танкове посред бял ден по площадите. Революции, както няма местно производство, така липсва и внос от вън. Всичко се е развивало постепенно и е следвало естественият си път, животът е създаван от всички и за всички с една единствена цел – успех, просперитет, забогатяване на хората и стремителният им вървеж напред. За това Австралия е заветна мечта и цел за много хора по света, както и винаги е била; привлича със своето спокойно съществуване, богатства, природа, красоти и т.н. Човек дори и да е беден, пак не е зле - стига да не се мери с асовете и първенците от върховете. Та това бяха няколкото думи за книгата, която иначе струваше $3.50 (невероятно евтино), но ние я спазарихме за $1 и някакви стотинки отгоре. Беше всичко, което имахме в наличност, но аз обичам да давам пари за ценности - особено пък ако са и достатъчно евтини. В клозета да ходя с нея, пак ще се образовам и обогатявам допълнително…
Неничко снощи цяла вечер си подрежда картите по групи - скъпи, евтини и т.н. Решил е да ги продава и толкоз. Кой му пусна тази муха не знам, но е събрал над 1100 карти, само че едва ли ще вземе повече от $40-$50 за тях. Ако се наложи в неделя ще отида с него, за да му контролирам търговския процес. Глупчо е още той и се лъже лесно, въпреки че му идват на ума разни дяволии. Аз все гледам да го уча на това-онова, но какво запомня от всичко не знам. Събрал си е от тук-от там и главно от нас около $50-$60, които ние постоянно му харчим. Тъкмо му ги възстановим и хайде пак изникне нещо. Той когато иска нещо а не го получава, все казва: “От моите пари ще го купим”. А не прави сметка, че за стотиците неща които е пожелал му трябва цяла банка. Ама ще влезе в пътя, тук живота учи сам и дава много добри и полезни уроци. Който не се е научил навреме, после цял живот плаща тежки данъци...
Продължавам от дома късно привечер преди да си легна. След работа минах покрай една бензиностанция и се уговорих за четвъртък следобед да ми сменят маслото в скоростната кутия срещу $10. Това е сравнително добра новина. После като се прибрах в къщи, погледнах радиатора на колата по-обстойно и открих къде са дупките. Ето ви я значи, още една добра новина - да ти се скъса сърцето чак от толкова много “добрини”, сбрани на куп! Точно от ръба в горния си край едвам цвърка, но все пак от там капе антифриз и това трябва да се оправи. За целта първо трябва да му се източат водите, да се разкачат маркучите, да се демонтира самия радиатор и в най-добрия случай да се запои. Дано успея с моя 150-ватов поялник. Помня че Огнян имаше подобен проблем на стария си Вартбург в Гоце Делчев, но там го запоявахме едновременно с два мощни поялника по 250 W и сигурно още държат заварките, защото ги направихме много кадърно. Както и да е – после по обратния път трябва да се монтира всичко на колата, да се налее течността и да се изпробва. Едва тогава ще може да се разбере дали нещо съм направил. Ако продължава да тече, ще предприема цялостна смяна на радиатора и на края сигурно ще получа удар! И той пак ще бъде придобит от многото “добрина” напоследък, но майната му ще си кажа вече. Реших че ще бъде възможно да се кара така в продължение на един-два дни до петък, когато се прибирам рано от работа, та тогава да се занимавам по-издълбоко и с този болен въпрос.
Днес получихме и вашето писмо № 130, в което се гласите да ни изпращате палатката. Дано да не сте избързали с това, защото вече сте разбрали за нашия караван. Не ни трябва нищо от това което сме имали и аз още в предното си писмо съм писал каква да им е съдбата на всичките тези неща – по ваше усмотрение. Благодарим ви за колета, който сте ни изпратили - той тези дни ще пристигне. Ако не го получим до края на другата седмица, ще го вземем след Нова Година. Няма неща за разваляне, освен ако не сте изпратили буркани с месо (пилешко или пуешко – пфу, гадост!) или пък бурканчета от детски храни с “имамбаялдъ”. Но така или иначе ще се радваме на това което ще получим, въпреки че не е имало нужда да изпращате толкова много неща. Виж, за касетката на татко – това ще бъде най-голямата ми радост и ценност. С нетърпение ще чакам възможността да му отговаря на всички въпроси, може би и аз в касетка или в писмо.
Не помня дали ви писах предните дни, но Неничко донесе свидетелството за завършен четвърти клас. Много по-добро е от миналогодишното, има известен напредък и подобрение, въпреки че не е отлично. Учителите са му написали коментари, че е показал голям скок в развитието си. Догодина ще е в пети клас - дано тогава ученето да се затегне повече, защото до сега то беше една смехория. Чета, че майка се гласи да отиде до София. Дано да има възможност и през Януари да отиде пак, за да се срещне с Васил и Албена. А иначе и при вас не е съвсем безпроблемно като при нас, но нали все живеем с надеждата, че един ден всичко ще се оправи. Сега още едни избори ще преживеете - отново поредните разочарования от това или онова, но така ще е.
Неничко си легна, а аз довършвам листа и също лягам. В момента по единия канал на телевизията дават филма “Октопод”, 7-ма поредица и Женя го гледа с повишен интерес. Днес те двете с Ани са ушили калъфките на възглавниците за каравана. Изобщо всичко върви по предварителната програма и никакви изненади не могат да ни съборят за дълго. Току що във филма разпознахме и Стефан Данаилов, който бил поканен да играе в тази италианска филмова поредица. Женя го е чела в някакво списание и ето че клюката се оказа вярна. Изглежда нов филм, а и ролята му е от главните, защото изписаха името му още с първите участници. Отново оживя образа на партизанина Сергей, милиционера Деянов, сега вече на най-високото стъпало – член на италианската мафия. Но човек нали в годините се издига – не може все на ниво “партиен секретар” да си стои...
Онази вечер Валери ни се обажда от Аделаида. Беше вече много късно - те бяха на моабет и ми пяха “на ушенце” по телефона. Аз пък бях толкова сънен, та и не помня даже какво точно си приказвахме. Помня само че техния Сашко станал на 16 “годинки” - май че моабета бил по този повод и че Даниела започнала работа. Но повече подробности не си спомням, защото бях много изморен. Дано да се оправят и те един по един, че иначе лошо...
13.12.1995 - Но не е петък 13-ти, а само сряда. Снощи с интерес изгледахме “Октопода”, като освен Стефан Данаилов открихме още много български артисти. Имената им не ни бяха известни, но все пак по фамилиите познахме че са българи. Филма е доста нов (1995) - не знам дали са го давали в България още.
Днес като се одумах на един мой колега за проблемите си с радиатора на колата, той ме посъветва да се обърна към сервиз. Развъртяхме телефоните и намерих място, в което радиатора го събарят на части, промиват го, очистват го, след което го презапояват на ново и става нещо като регенериране, подновяване. Услугата струва само $30, като включва вземането и връщането на самия радиатор на място. С други думи – идват, вземат ти радиатора от къщи (като преди това трябва да е свален от колата), отремонтират го и ти го връщат пак в къщи. Това е така, защото естествено без кола не можеш да им го занесеш, след като един път си го махнал вече. Изобщо всичко е така добре измислено и организирано, че и да ти се иска да вървиш против това, пак да не можеш. Аз бих изгубил половин ден да си го запоявам сам, без да знам дали изобщо ще бъдат успешни жалките ми опити, а хората дават и гаранция на всичкото отгоре. Пък и $30 за тази дейност е приемлива цена и тези дни ще се разправям с това. Значи на лице имаме поредната добра новина - отново бавно започва изправянето “на крака”. Тези дни и наема ще плащам за четири седмици – една вече мина + три в аванс. Така докато сме на почивка, няма да мислим за наеми поне...
Преполових деня, въпреки че не свърших кой знае колко работа. Все си мисля кога ще ви изпратим това писмо с колета и се притеснявам, че този път много ще се забави. Но вие знаете как стоят нещата около нас и няма да ни се сърдите. А и няма да се притеснявате за нас, защото нали и по телефона се чухме. Другата седмица на 19 Декември пак ще се обадим - дано се чуем с татко и макар със закъснение да го поздравим за именния му ден. После живот и здраве, ако не ни мине котка път и ако е рекъл Господ, заминаваме на почивка, която се предвижда да се осъществи във вид на екскурзионно летуване. Чакаме от къмпинга да ни потвърдят резервацията и да сме сигурни, че имаме мястото. А то все като по нещо се случва - де с колата, де с каравана, та не ми остава време да си събера акъла и да се подготвя за летуване. До последния момент сигурно ще сме като “на тръни” - да не би да стане нещо и дали ще ни стигнат парите за почивката. Но понеже аз не познавам друг начин по-различен от този, като че ли приемам всичкото напрежение за нормално и не ми прави особено впечатление...
Неничко от петък излиза във ваканция. Тогава ще направим и елхата. Няма да чакаме Бъдни вечер, защото тогава ще сме сигурно на морето, а и тук елхите се вдигат още в началото на Декември. Освен това той малко преждевременно ще получи и Коледно-Новогодишният си подарък, та да му се порадва преди да заминем. “Аз тате, ми вика Нени - започвам вече да ровя из къщи и да намеря подаръка!” – “Че рекох, ти бил ли си достатъчно добър през годината, за да се надяваш на подарък?” Обаче за него подаръците са си някаква даденост, задължение едва ли не и съвсем дори не си мисли, че те първо трябва да се заслужат, пък чак тогава да се получават. Той по същия случаен начин си намери подаръка по-миналата година в Аделаида. Но аз този съм го скрил в гаража, под един стар пеньоар на Женя, качен нависоко върху бойлера. Личи си, че там има нещо, но понеже Нени няма ключ още от този гараж, та няма и достъп да тършува в моето царство. Смятам, че този път ще го изненадаме много и то приятно. Де с викане, де с плач, де с наказания изкарахме годината. Свидетелството показва подобрение, значи си е заслужил подаръка. Освен това той толкова рядко получава подаръци, че понякога ми е мъчно чак. Сашко и Калинка, мине се-не мине и все с нови кукли, все с нови колички и то скъпи, радиоуправляеми по $50-$60. Нени ги гледа като ходим у тях, а онова келешче постоянно го дразни и нашият винаги е намъчнен. Ама какво да направим, такъв е живота – суров и не непременно винаги справедлив. Постоянно го учим да не се сравнява с никого, да не гледа другите какво имат, а да гледа себе си, но той сега е в такава възраст, че не разбира много-много от тези философии. Въпреки че му става ясно, че не можем да си позволяваме излишни неща - особено да харчим пари за колички и други глупости. Но пък светът, в който живеем е толкова лъскав и примамлив с хубавите си неща, та е доста трудно да се обясни на едно дете, че не всичко което “хвърчи може да се лапа”. Все по колите се заглежда: ВМW, Мерцедес, Порше и т.н. - от $150,000 нагоре по цени на дребно. Аз все го пресичам, че както не учи и не чете ще има да лежи под някой счупен пачник и да му тече маслото във врата. Тогава пък се обижда, защото сме много чувствителни и веднага започват надхващанията. Но всичко си е в реда на нещата, както казва Женя - аз и Нени сме на един акъл, но кой е по-умният от двама ни още не се знае...
14.12.1995 - Отново съм на работа. Аз често споменавам, че все от работното си място пиша, но ако започна да ви описвам събитията само от вкъщи, тогава трагедията наистина ще е пълна. Това със сигурност вече ще означава, че съм останал без работа, а такова развитие на събитията никак не ни е желателно на тоя етап. За сега няма опасност от такъв срив, защото съм постоянно зает - все по нещо ново ми дават да правя и смятам, че разчитат в някаква степен на мене.
Надвечер ходихме малко по пазар - за зеленчуци главно. Женя видяла през деня намалени домати – червени и сини. Та купихме по една кутия от всеки артикул. Снощи правих кьопоолу, а тя днеска ще пържи патладжани с доматен сос. Също ще има материал и за любимата ми доматена супа, която заобичах от стола на “Електроника”-та. После теглих пари за наема и разни текущи нужди.
Днес след работа ще отида да ми сменят маслото на скоростната кутия, после ще платя наема, след което се прибирам и ще демонтирам радиатора на колата. Утре сутринта ще дойдат от сервиза да го вземат, а следобеда ще ми го върнат освежен и без дупки, надявам се. Утре ще трябва да отида на работа с колелото, а ако ми хареса и си намеря подходящи пътища и улички, може да зачестя този начин на пътуване. Хем да се раздвижвам сутрин и вечер, хем да не харча пари за бензин. Последното не е от съществено значение, защото тук бензина е евтин и за $25 като напълня резервоара, караме две седмици, но все пак...
Последните учебни дни на Нени са много приятни в училище, защото само играят, нямат домашни и уроци – изобщо цари пълен хайлазлък. Носят си разни игри в училището и играят на тях в часовете. Като го гледам, чак на мене ми се доучва. Хремата ми вече отшумява и не ми е толкова зле, както предната седмица. Даже и хапчета не съм вземал от тогава, а за целия критичен период съм изял не повече от 5-6 дражета. Така че сега съм много по-добре, но се учудих за тази година, защото миналата не ми е имало нищо. Добре поне, че Нени е спокоен и тук нищо не го дразни, освен ние дето го караме да учи и да пише писма. Но от това не киха и не му текат сополи - само сълзи понякога. Снощи с него минахме и през нашата махленска аптека. Там питах за заболяването на майкините венци. Насочиха ме към някаква безобидна паста за зъби, която не ги дразни, но тя не е лечебна. На самата опаковка дори прочетох, че в някои случаи на заболяване (един от които е и парадонтозата) тази паста не би помогнала, а трябва да се консултираме със зъболекар. Снощи разбрах английското име на болестта, което има подобно звучене, но се пише малко по-различно. Знаейки го вече това, ще обиколя и ще прегледам всички рафтове с пасти за зъби по обикновените магазини и аптеките - дано по името там открия нещо, което да помогне. Ще изпратя и специална четка за зъби, с мек косъм, която не дразни и не разранява венците. Ако не намеря точно каквото трябва, ще изпратим това което е най-близко до целта, а в последствие ще се консултирам и със зъболекар - дано той да ми препоръча нещо по-ефикасно. Ако пък той даде някакъв цяр, ще пратим и него. Няма да се учудя, ако такава вълшебна паста за зъби изобщо не съществува, защото за Запада се говорят какви ли не чудесии, които препредадени от човек на човек добиват коренно други измерения. Но тъй или иначе ще изчерпя въпроса до край и каквото е възможно ще го направя. Тук самолечението не е на особена мода - човек като закъса отива на лекар и той му предписва точно каквото трябва. За това в аптеките се продават само безобидни и леки лекарства за общо предназначение и достъп до тях. А всичко по-специално се купува само с рецепта от доктора. Там са вече чудесата, до които ние обаче нямаме достъп. Само след съответния преглед и точна диагноза от медицинското лице, може да се купуват специални лекарства. Също не вървят и “задочни” обяснения нито пък собствено поставени диагнози, а хората искат да видят пациента пред тях с очите си и да го прегледат. Отговорността е голяма и никой не си слага главата в торбата, ей тъй насила. А нали трябва да му се вземат и парите за прегледа – вие не се ли сетихте веднага…
Бързо като че ли мина тази седмица този път – в грижи, проблеми, ремонти и т.н. Остана още само една и то не съвсем пълна. В четвъртък другата седмица ще работим до обяд, следобеда пък ще ни бъде Коледното тържество в завода и ни разпускат. По план на другия ден трябва да тръгнем рано сутринта. До къмпинга няма и 600 км, но с това ремарке ще пътуваме бавно. Иначе за около 5 часа можехме да сме там, а сега сигурно ще се влачим цял ден, но както и да е - важното е да стигнем в пълен комплект.
