Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.11.2013 11:53 - Писмо No 12 (III-IV.1999) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 521 Коментари: 0 Гласове:
1



13.04.1999 – Хайде, здравейте и от мен - продължавам с докладните си записки след това дълго прекъсване, причините за което са ви добре известни, но все пак моля да ме извините. Опитвала съм се да пиша от работа, но нещо не ми се получава - да мисля на български, когато в същото време всички наоколо “плямпат” на английски. Пу ми е лесно в къщи, а и когато Ачи не е до мен ми се ще да бъда поне мислено при вас и да си правим компания, нали така? Аз никога не скучая, защото винаги си намирам някаква работа или си я измислям - не си губя времето напразно, така че не си мислете, че сега пиша от скука. И когато разбрах от писмата ви, че живеете с нашите проблеми и искрено се радвате на нашето щастие, вече ми е даже още по-приятно да ви осведомявам за всичко, което става около нас.

За “съжаление” Ачи снощи, докато аз изкарвах парички, т.е. бях на работа втора смяна, е описал доста подробно нашата одисея по време на почивката ни в това градче Нуса. Аз мога само да добавя, че тя беше фантастична и вероятно най-хубавата ми от всички досегашни. Е, не знам дали пък на Gold Coast нямаше да е по-добре, на който Ачи първо ме заведе когато дойдох от моето село Аделаида, ама май че не... Разбира се и двете места са прекрасни, а това че бяхме заедно с вашия син и “моето момче” ме прави още по-щастлива и горда, че си го имам, па макар и на “преклонна възраст” (шегувам се, де). Само ако ни видите отнякъде на какви деца сме се превърнали, та чак Нени ни се подиграва от време на време и ми вика: “Рожбе, я играй карти и не се лигави!” Та, с една дума изкарахме си една чудесна ваканция, която нито дъжда, нито Неновите “шегички” от време на време, нито дори счупеният ми мост (в устата) можаха да развалят. И там така добре си свикнахме да се излежаваме до късно и да правим “нищо”, че вчера първият работен ден ми се стори безкраен - добре че поне се чувахме с Ачи на всеки половин час по телефона. За това последното не се шегувам – всеки от нас звъни винаги когато може, а понеже и двамата имаме служебни телефони на бюрата си, та какво друго да правим – да не сме луди да работим непрекъснато, я?

И така, тази почивка едва свършила, аз във вчерашния вестник намерих обява за друга, която е вече за Gold Coast (моята мечта) – в някакъв нов хотел с басейн, сауна, “джакузи” и т.н. предлагат спане за $2 на вечер – решено; там отиваме през Май. Ще резервирам местата обаче утре – ще го обсъдя с Ачи довечера. Аз знам, че той ще каже “да”, но е редно първо да попитам и нищо да не правя през главата му, защото това може да го намъчни. Нали си го знаете, колко ми е чувствителен той? Аз в началото не знаех за това негово качество и понякога изръсвах по някоя от моите “Пироговски” шегички и простотийки, но когато разбрах, че той не е очарован от това, вече си ги премълчавам. Много по-важно е той да бъде щастлив – останалите глупости са без значение. А пък и тази негова бивша вече “госпожа” така много го е променила, че дори аз самата понякога не мога да разпозная в негово лице момчето, което в Аделаида се шегуваше с всичко и всички, което аз толкова много харесвах у него. Е, мисля си вече, че лека-полека той влиза в крачка, въпреки новите неприятности, които ни се струпаха на главата. Но сега поне сме двама и като ги разделим наполовина, все е по-леко някак си да се поемат. Много завистници и лоши хора се навъдиха напоследък, които освен да завиждат на щастието и любовта ни, сипейки огън и пепел върху нас, друго свястно не могат да правят. Само че те не знаят, че ние пак ще си бъдем заедно - ще се обичаме даже още повече, та те ще страдат след време.

За рождения ден на Нени подарихме скейтборд и касетки на “Металика” - оригинални, които Сашко ни изпрати специално от Аделаида за празника му. И г-жа “майка му” обаче реши, че детето нямало нужда от такава дъска за пързаляне - тя същата, която преди това му беше казала: “Ако искаш скейтборд – баща ти да ти го купи!” И Нени, малко след като в неделя вечерта го оставихме у тях ни се обади по телефона – ето ти нова беда сега! Ще се наложи да го връщаме в магазина, защото “грижовната” му майка решила, че щял да си счупи главата с него (същата тя, която го остави да му сцепят бузата пред очите й при доста загадъчни и забулени обстоятелства, които и двамата скриха от нас). Е добре, ние и с това се съгласихме - ще го върнем, но аз бях категорична, че няма да му дадем 50-те долара за харчлък (както Нени си мислеше), а ще му купим нещо друго за тях. Само че днес Ачи, след като е разговарял сутринта с малкия, се оказало че той вече имал разрешение да си запази скейтборда – “Детето щом толкова си го иска...” Абе какво ли ви занимавам с тази кокошка, мисля че вие я познавате по-добре от мен - достатъчно сте си патили с нея през всичките тези години, когато всячески сте се опитвали да задържите “семейното щастие” на сина си. Лошото е обаче друго, че тя сега разиграва дори собственото си дете и го прави лош за него си – остави ни нас с баща му. Нени е станал доста капризен, лигав и често пъти не знае какво иска, но се надявам че ще влезе в релсите донякъде, ако и ние натискаме здраво от наша страна. Аз вече го предупредих, на шега разбира се, че следваща почивка с нас няма да има, ако продължава да се държи така с татко си. И че не светът е длъжен да се съобразява с него и да му се върти на пета, ами той самият трябва да съблюдава поведението си спрямо останалия свят. Защото нямаше нещо, което да е поискал и да не е получил през тази почивка, но това няма да трае вечно и ние съвсем не сме длъжни да пълзим на колене пред него, за да го развеселяваме.

Има и нещо друго, което ме тревожи особено много - Ачи беше изплакнал едни Неничкови дрешки в банята, които целите бяха изпоизгорени с цигари! Имаха дупки по тях, като че е падало огънче от цигарата. Когато го разпитахме, Нени взе да разправя едни фантасмагории - не ви е работа; аз лично не му вярвам, но Ачи все още се опитва и се бори със себе си. Ще поискаме да разговаряме и с онова чудовище майка му, но не вярвам да имаме голям успех с нея, защото тя ще се опитва да го защитава и да се прави на невинна. Лошото е, че ние едва ли ще успеем да постигнем нещо положително, когато майка и син играят в комбина заедно срещу нас. Е, каквото – такова, дано той поне проумее, че не върши добри дела, а това са само глупости...

Прекъснах писането си за около час, защото Сашко ми се обади от Аделаида и ми разказа за посещението на “госпожата” там по Великден (Католическия). Той я видял само когато е пристигнала - т.е. когато Валери я довел у дома от летището и след това още веднъж - ден преди да си тръгне. Александър не е стоял в къщи през това време, защото е бил на вилата на неговото гадже, която е на около 200 км от Аделаида. Госпожата обаче е била в моята предишна къща и се е въргаляла с бившия ми мъж в леглото, което аз съм купувала, докато тичах като луда от едната работа на другата, а той в същото време се излежаваше под сенките и спеше до 15:00 – дори забравяше, че е време да дойде и да ме прибере от там. Като си спомня, че не съм видяла ни Коледа, ни Нова Година и съм работила по 12 часа не само по празниците, а и всяка събота и неделя в продължение на години без почивка – за какво? За да го обзаведа, да му изплатя новата кола, за да не го оставя без цигари и пиене... и за да си тръгна от тази къща без нищо. И Ачи ми вика: “Не се ядосвай, забрави го!” Добре де, ама лесно ли е да забравиш как си блъскал нощни смени за този що клати дърветата, да купиш нещо още преди да си изплатил предишното, за да му оставиш един подреден с всичко ново дом и да го напуснеш без един парцал?! Пиша ви всичко това и много плача - добре че сега Ачи е на работа, та да не ме гледа такава разсополивена и “грозна”. Не исках да ви занимавам с моя “щастлив” семеен живот, който беше неудачен още от самото му начало. Аз се разведох веднъж съвсем официално, след около 2 години пак се ожених за Валери; преди да тръгнем окончателно за Австралия ние отново бяхме неофициално разделени с него и т.н. Когато един ден се видите с моите родители, те ще ви разкажат как сме живели в България и как “помоленият” им зет (майка му винаги е казвала, че Валери не е заврян зет, а помолен; от кого? - никой не знае) ги е чакал да се приберат на вратата и да ги издрънка да му дадат пари за пиене, защото той и тогава пак не работеше с години. Моята майка даже му казваше, че й дължи пари за един фотьойл, който е изтрил от седене пред телевизора. Но нали я знаете приказката, че не е луд този, който изяжда баницата, ами онзи дето му я дава…

Хайде, стига съм се жалвала вече, че писмото ми стана много досадно. Аз само исках да споделя с някого и моята “страна” на медала, защото просто нямам на кой друг да кажа всичко това и едва ли пък някой би ме разбрал толкова добре. Било каквото било - били сме луди и двамата с Ачи, че им подредихме живота, а ние трябва да започнем всичко от начало. Мисля, че с Божията помощ пак ще се оправим – те да му мислят. Много по-важно е, че ние с Ачи се обичаме много, мислим еднакво и заедно гледаме в една посока - и къща ще си купим, и децата си ще уредим, и за родителите си ще се погрижим. А, за останалото – нека Господ да ни съди най-добре. Ние на хората няма да разрешим да раздават правосъдието си - нека те видят първо техните си “кирливи ризи”. И понеже съм започнала с неприятните новини, опасявам се че ще ви напиша и за още една, но първо ще се изкъпя, защото е време Ачи да се прибира от работа, а не искам да ме вижда в този ми неугледен вид на Пепеляшка...

И така, тази сутрин докато още си спяхме сладко-сладко, в 06:30 един нарочен разносвач от съда донесе новини – естествено лоши, както се очакваше. Тази пикла, която ни блъсна с колата си сега ни е дала и на съда, предявявайки иск за $3500 – сума за щетите по ремонта на нейната скапана бричка, която не струваше и $1000. Хайде, пак главоболия и лоши предчувствия за неуспех - нали си го знаете Ачи, дето все му се въртят черните мисли из главицата. Дали е свършил работа и за 5 цента на чорбаджиите си днес, не съм сигурна - цял ден се успокояваме по телефона и той се мъчи да намери някакво разрешение на проблема или добър адвокат. Нямам представа какво толкова им правим на тези злобари, че ни кълнат непрекъснато, но ако случайно направим една крачка напред, все нещо става и се връщаме с по три назад. Е, аз съм сигурна, че ще разрешим и този проблем някак си - но защо момчето ми постоянно трябва за нещо да страда и нещо да го изяжда отвътре като червей? Защо да нямаме поне 5 минути спокойствие, за които и двамата мечтаем? След прекрасните дни, които изкарахме в Нуса сега май ще сме изправени пред низ от месеци наред в разправии и тревоги...

14.04.1999 - Сряда. Току що намерих адвокат на Ачи за по-горе описаният случай – той ще говори с него утре в 17:00. Дай Боже да успее да ни помогне и разреши проблема в наша полза, защото парите, които тази кокошка иска са страшно много, а и не е съвсем честно това да ни се случва, след като ние вече дадохме близо $3000 за оправяне на нашата кола. Но, каквото – такова, пак ще изплуваме от тинята с Божията помощ, сигурна съм; въпреки, че моето момче е увесило нос до коленете си. Не помня дали съм споменавала в предишните писма, но след този инцидент, Ачи изобщо няма вече онова свое голямо желание и страст за шофиране, както го знам аз от преди. Явно тази катастрофа доста го е стреснала и убила в него желанията и уменията му; той като че ли просто се е сковал като дирек. Надявам се, обаче всички тези неприятности да приключат много скоро и моя Ачи да се успокои малко, повярвайки, че на тази грешна земя има не само лошотии, а и доста хубави неща, за които си струва човек да мисли и живее. А ако към хубавите неща добави и моята безгранична любов, която получава ежечасно, мисля че всичко ще му е наред. А сега аз ще се опитам накратко да отговаря на въпросите, които майка трепетно (дори тревожно) е задала в писмо № 35, което получихме още онзи ден (в понеделник).

На първо място стои въпроса, дали аз се чувствам доволна от Ачи. Ами не знам дали ще мога да отговаря само с ДА, защото май че е много повече от едно просто “да”. Аз никога не съм си представяла дори, че в живота си ще срещна човек като вашия син - камо ли пък, че ще мога да живея с него по този начин. Той е повече от това, за което съм си мислила и мечтала; много повече от това, което вероятно заслужавам; той май че е и повече от прословутия $1,000,000, за който също си мечтая макар и тайничко. А - като споменах за милиони, та ми се прииска да споделя и още нещо: спирам вече да троша поголовно парите си за Тото, което играех като луда всяка седмица; започвам да пускам тези пари в една касичка по съвета на Ачи. Явно Господ за награда ми е пратил вашия син и аз няма какво повече да искам от него, освен да ни помага да запазим любовта си такава, каквато е в момента до края на дните си. Не мисля, че това би бил най-изчерпателният ми отговор на тук зададения въпрос, но каквото и да напиша повече от това, ако ще да е и цял роман – пак ще е невъзможно да опиша любовта си към моя голям, сладък Пухчо, когото май че обичам повече от себе си...

Сега малко за моята работа – работя в триетажна болница, като всеки етаж представлява различно отделение. Аз лично давам дежурства на първия и третия етаж (само по изключение и на втория). Винаги работя сама на смяна, защото съм началник - дори със статута на директор, особено когато съм втора смяна. По време на всяко дежурство на подчинение имам други 4 сестри, които по принцип са по-ниска степен от мен и още 4 санитарки; плюс разбира се помощен персонал от рода на чистачки, сервитьорки, готвачки, хора в пералното помещение и т.н. Провеждам нещо като визитация, винаги когато започвам и свършвам работа, след които следват рапортите ми. На практика длъжността ми отговаря на нещо като “завеждащ отделение” в България, защото пиша история на заболяването, какво е състоянието на болния всеки ден и т.н. Тук доктор се вика само в краен случай, когато някой пациент е вече на умиране или само за да му подпише смъртния акт. Това е всичко, което правя – отговорността обаче е доста голяма, спрямо мижавата ми заплатка от около $1500, която получавам на две седмици. А като се махнат всички такси и данъци, не ме питайте какво правя само с оставащите $1000 през това време. Шегувам се разбира се, защото това е една от добре платените женски професии в Австралия; в добавка идват уважението и престижността на професията, та от това повече не може и да се иска. А основното и най-важното е, че аз си обичам професията и ходя с удоволствие на работа; никога не отказвам дежурства. Е, май само по нощни смени не ходя вече – Ачето не ме пуска през нощта да вървя на никъде сама, дори на работа; страх го е от тъмнината, миличкият ми и от това, че няма никой на възглавницата до него. В Аделаида обаче ми се радваха, когато отивах на нощна смяна - та аз там работех по 8-10 такива смени на месец. Но в Бризбън вятърът духа от различна посока и за това клати дърветата само през деня; а ако успее да го прави само от понеделник до петък и само от 08:00 до 17:00, цена няма да има. Това най-много му се иска на моят Пухчо, но за съжаление аз не работя в “Плод и Зеленчук” и това работно време е много трудно осъществимо в медицинския бизнес. Всъщност, не е и чак толкова неосъществимо, но ще ми трябва да поуча още една година в Университета, за да стана истински директор. Понякога си мисля и за това, но сега не сме на такъв етап за образование – таксата за обучението е около $10,000 и ние не сме готови за похарчването им. Има време, още съм млада (надявам се) – нали уж животът е пред мен. Това е всичко за сега. Ще ви пиша пак и винаги, когато имам време. Бъдете здрави!

Целувам ви и ви обичам много и двамата: Даниела... и АЗ (Ангелчо)…

15.04.1999 - Днес е четвъртък, Даниела е пак втора смяна на работа и аз след малко ще ходя да я вземам. Много приятно ми стана на сърцето, като разбрах вчера, че тя също ви е драснала няколко реда и че е надписала снимките, та ме е отменила поне в тази дейност. Както вече сте разбрали от нея, малката кучица дето ми омачка ламарините с таратайката си, сега иска да ме съди, та да й платя и нейните щети, които по застрахователните документи възлизат на $3642. Днес и вчера се разправях с адвокати, обяснявах как точно е станало произшествието, рисувах им скици, чертах им пътя, заведох адвокатина и на самото място, та той сам да види с очите си какво се е случило. Всички обаче в един глас ме съветват, че е много по-добре (в смисъл, финансово изгодно за мен самият) да си платя сумата “со кротце, со благо” и веднъж завинаги да се отървем от случая, отколкото да водя безкрайни съдебни дела, защото подире им ще пръсна двойно повече средства, а пък ако и загубя делото на края (което е и по-вероятният вариант), ще трябва да заплатя и техните разноски. Изобщо, за кой ли пореден път (изгубих му мярката), аз пак изпаднах в положението на онзи същия гол гъз в копривата, за когото споменавам вече години наред; няма излизане от това положение и това си е то – мамка му! Тези нещастни и сиромашки $6000, които аз едвам спестих с всевъзможните си лишения от заобикалящите ме земни и житейски благини, сега ще трябва да ги дам на камара, та някаква си мърла моля ви се, да си купела кола с тях – ебаси правдата, дето я има по света! Ние нали сме едни вечни чужденци в тая държава, та нито законите им знаем като хората, нито собствените си права - нито пък можем да ги защитим доблестно и честно пред съответните правни институции, които са не по-малко корумпирани от продажното човешко съсловие, населяващо определени краища на Планетата (Балканите, като по-ярък и типичен пример, с който аз също добре съм запознат). Малкото мръсно курве е безработно и има полагаемото й се право на безплатни служебни адвокати, докато аз трябва да им плащам пари с торбите. Тя именно заради това предприе тази съдебна стъпка срещу мене, защото онези така са я посъветвали; самите те прекрасно знаят, че ще спечелят делото съвсем безпроблемно, стискайки някои козови факти, които са изцяло на нейна страна и работят в нейна полза. Но каквото – това. Добре, че поне съм кътал пари, които хич не ми бяха за такива безсмислени случаи, ама нейсе – бития бит, еб... Правех си сметката с тях да се обзаведем и пооправим малко, но явно пак остава да се надяваме на Даниелкиното Тото (дето и тази вечер нищо не пусна, да го шибам у проклетите му топки, дето за “n”-ти път не се завъртяха в правилната посока...). Заиграе ли ми нещо дясното око и неприятностите не закъсняват. Чакам утре да се обади един друг адвокат, та да видим той пък какъв акъл ще ми даде, защото до две седмици трябва да съм се разплатил с оная кикимора. В противен случай нейните адвокати ще ме дадат под съд и тогава вече положението не става само “много сложно”, ами направо започва да граничи с “мамка си ебало”! Така в последните няколко седмички, близо $8000 се изпариха от джобовете ни за един съвсем кратък миг - “яко дим”, както му вика фолклора и ако обичате, хич не ми и споменавайте дори (баш на това ми дередже) за разни покупки на видеокамери, български екскурзии и прочие благородни мероприятия. Сега не ми е до абсолютно нищо и не ми се мисли за нищо друго, освен как най-безболезнено и бързо да излезем от батака, в който отново сами се завряхме. Моето златно Дани има много върховни амбиции, зашеметяващи мераци и пословичен ентусиазъм, но нещо са ни слаби “акумулаторите” за такива и подобни големи изхвърляния като слонска чекия; освен ако тя не спечели нещо тлъсто, както вече не един път казвам, от идиотското си Тото. А понеже аз самият пък прекрасно знам и дълбоко в себе си не вярвам в таласъми и измислени печалби, та мога най-разумно и трезво да преценя, че единствено и само с много здрава работа ще можем да подадем носовете си малко над ръба на кацата с разпенени говна, в която попаднахме благодарение на някои наши “доброжелатели”. Но пък съвсем не е изключено и да си го заслужаваме – знам ли и аз, дееба?...

Постепенно започнахме да караме заедно колата на Даниела. Всъщност тя само управлява, а аз изпълнявам ролята на нещо като инструктор - досущ като българските, защото я държа за ръката, попипвам я по коленцето уж неволно, бъркам й под полата, завирам се в деколтето и й говоря на ушенце за любов и други нежни мръсотийки. А тя иначе кара добре, стига да има някой да й казва какво да прави. Много е изпълнителна, обаче и много бързо забравя, защото се разсейва и не мисли. Дани смята, че когато е на пътя всички останали участници в движението ще пазят нея, а не тя тях; неминуемо ще й се налага да се варди от тях самите най-вече. Но рутината ще дойде с многото каране и опит. За това тя сега ще шофира по всяко възможно време, та да свиква с движението и със собствената си кола.

Аз всъщност и тук започнах малко отзад напред – в смисъл, дорде дойде време да подкараме съвместно този автомобил, ние с Даниела минахме през още един “огън”. Вероятно си спомняте, че миналата събота аз си бях организирал една среща с нарочен механик в автосервиз, който да извърши най-подробен преглед на колата, за да издаде документ за техническата й изправност. Прехвърляне собствеността на всяко едно превозно средство става изключително само след представянето на такъв документ в Министерството на Транспорта. Така аз оставих колата на тоя серсемин за шибаната му инспекция и по обяд отидох да си я взема – мислех си дори, че по време на техническия преглед майстора ще оправи всичко, каквото види и прецени че е нередовно. Освен 40-те долара за “услугата”, онзи ми излезе насреща и с един списък, голям колкото покривка за маса – кусури и кидйри по возилото, които първо трябвало да се отстранят, за да му се издаде въпросният сертификат. “Колко рекох, ще ти е масрафа бре чоджум, за да влезе всичко в законовата си изправност?” – онзи вика: “$2400 и ела след две седмици, че сега съм зает!” Че като му скокнах аз като убоден от луда крава – викахме, разправяхме се, попържахме се взаимно, та какви ли циркове не бяха. Коланите били прогорели от слънцето; трябвало нови – амчи ще са прогорели, викам – да не би да е стояла само на сянка, че да се запазят все нови за близо 20-годишната си възраст. После: масло капело от скоростната кутия – амчи нека и женка ти, рекох, да мине всичките тези 200,000 км, дето ги показва километража – и тя ще прокапе от всичките си дупки; капе, му казвам на тоя най-отговорно, защото показва че има масло в скоростната кутия – ако беше суха, щеше ли да тече, бре немокаянино изеднически? И така като се започна – това не работело, онова не светело; ха сега дай на края и една каруца пари, та да ти оправя всичко. Обаче Ангел Михов може да е беден, но не и будала – дадох му най-дребните си пари, които натаманих до сумата $39, събрани от джобовете на всички дрехи по мене и казах, че нямам повече. Теглихме си по една последна майна, взех си МеПеСе-то и тутакси отидох при моя човек, дето изчуква и боядисва тенекиите на моята кола съвсем наскоро. А пък онзи е шмекер, стар хайдук, за което аз си го тача неимоверно – и той за $250 ми извади едно такова фалшиво удостоверение, че колата ми е в пълна пътна пригодност и да си я чукам по топките – пардон, да си я бия в главата имах предвид, но онзи така рече: “топките” (не знам защо, но по тези географски ширини на мадурите също викат топки; както и да е, това беше само едно граматическо пояснение – по-скоро литературно). Така със заветното тескере в ръката вече, тичаме в съответното Министерство, удряме подписите и колата става автоматично наша – аламинут! А сега минавам съвсем издалеч покрай сервиза на онзи първия нехранимайко; да не се засичаме, та да се уловим и за гушите – 2400 долара: а той знае ли как аз ги вадя тез пари, а? Във всеки случай не по начина “чукче-левче”, както този метод е известен и популярен сред автомонтьорите по света и у нас (с целият си респект и към техния незавиден труд)…

Тази вечер взех снимките, които си правихме по морето. Има и още няколко, но те са още в апарата и тях ще ви изпратим следващия път, когато извадим филма. Нещо не съм твърде настроен за писане, както може би всички забелязвате. Добре че е Даниела, да се върти около мене, защото иначе щеше да ми е още по-тежко. Тя се грижи за мен и ме глези като малко бебе, от което въобще не ми е неприятно - напротив. Зер, дали пък някога и аз да съм видял такива отношения, освен от майка ми докато бях покрай нея - доста по-малък на бой и на години. Независимо, че най-редовно ми изтупваше праха като от селска черга, когато заслужавах тя ме глезеше доволно много и аз съм израснал в условия на любов, семейно спокойствие и дълбоко взаимно уважение. А колкото до пердахът, който съм изяждал периодично и на порции – ами имало е защо, ял съм го; ама поне родителите ми ме научиха на добродетели, бидейки полезен за себе си и за околните. По същият свой най-нежен начин аз отвръщам на добрината и ласките, с които ме обсипва Даниела – естествено с още по-големи. Ето например, тази вечер й готвя мусака – Дани днес обелила картофите, накълцала ги на ситно като за малки гуцки или пуйчета (с червени ху…), каймата ми размразила и направила всичката предварителна подготовка. Аз само събрах всичкото в една по-голяма тава и сега го гледам как се пече на бавен огън. Даже имам инструктаж и заливка да направя. Абе, допълваме се с нея толкова много – добре е все пак, че има разни неприятности които да са извън нас, т.е. не между нас, защото иначе щях да почна и да се плаша от многото хубаво и толкова идеалното. Прави са хората да казват, че пълно щастие няма и хубавото е, че проблемите ни са от съвсем друго естество и характер, та да става баланс помежду ни. Даниела е много мила, топъл и обичлив човек. Дори понякога ме е яд на самия себе си, че приемам нещата толкова дълбоко и все откъм тъмната им страна. Тя въобще не заслужава това, но какво да направя и аз, като съм такъв отвратителен тиквеник. Добре че ме разбира и не ми се сърди. Напротив – всячески се опитва да ми помогне и да разсее черните ми мисли и аз все повече започвам да я обиквам заради това; като че ли в началото не знаех какви точно са ми чувствата към нея, но определено започнаха да се засилват, за което най-голямата вина има тя самата...

Днес пак проверявах в проклетия компютър, но все още нямам писмо от Огнян, пристигнало там. Утре ще взема да му махна и капака отзад, да не би пък да се е напъхало измежду жиците и платките. Доколкото разбрах обаче, връзката на компанията ни с Интернета не е много добра и за това не можем да получаваме нищо. Всъщност, това сигурно не е така, но аз съм много голям профан в тази област и нищо не отбирам от тези неща, та повтарям като папагал де каквото чуя, макар и да не го разбирам. Аз много възторжено приветствам опитите и стремежите на Огнян за използване на тая техника пред прага на настъпващият 21-ви Век, но ако се придържа към класическите методи на комуникация, определено ще има много по-голям успех във връзката си с мене. Нека да грабва молива и да ми драсне някой ред на едно парче хартия, за да видя какво точно има предвид и какъв бизнес можем да правим заедно с него. Мани ги тия шибани компютри, в дън земята да се продънят дано!...

Тази събота няма да се виждаме с Нени - щял да ходи с майка си някъде. Но поне се чуваме по телефона с него всяка сутрин. Той сега издоява млякото на две крави и си е най-добре от всички ни взети заедно. Какъвто и зор да има, тича при майка си или идва при нас, с което въпросът му се решава на мига. Но ще има да лапа дървото като порасне - тогаз ще види той какво е зор. Само че ние каквото и да кажем, както и да се противопоставим с Даниела на тази порочна практика, силата му идва от друго място и ние с нея автоматично сме изгубили своята кауза. Нищо, аз и с това се примирих. Дани много се ядосва и се чуди как от това хубаво, добро и разбрано дете, което тя знаеше от времето когато преди години живеехме в Аделаида, сега е излязло такъв мърльо и лигльо. А това е много тежко и жалко, че тук става въпрос именно за моят най-скъп и обичан, малък и свиден Неничко – влиянието на майка му буквално ще убие всички негови човешки ценности и добродетели, с които той и без друго не се е откроявал много ярко напоследък...

26.04.1999 – Мислех си, че до сега това писмо щеше да е пристигнало даже при вас, но ето че то дори още не е изпратено. Сега използвам времето си, за да го довърша с прибавянето на още някой и друг любопитен факт, че да го изпращаме най-сетне, защото било вече срамота, както казва “любимата”. Днес е празника на загиналите във войните - всъщност той беше вчера, но понеже се падаше в неделя, почивният ден остана за днес (понеделник). Дани обаче работи, независимо от всички светски празници - нейните постоянни смени са именно в събота, неделя и понеделник, а ако я повикат допълнително, ходи и през останалите дни от седмицата. Тъкмо напред я закарах за първата й смяна, започваща в 06:30. Като гледам и датите, установявам че в продължение на 10 дни не съм положил нито ред в наподобяващата на кратка житейска сага поредица, та сега точно се чудя от къде да започвам с разказа си. Не ми се иска да пропускам нищо, а започнах да забравям какво се е случило…

С риск да се повторя, първо ще спомена колко много разправии имахме с колата на Даниела, докато я пререгистрират и прехвърлят на нейното име. Аз това може и да съм го казал вече, но сега не ми се чете назад, за да се уверявам в противното. Една събота я вкарах в сервиза, уж само за да я прегледат и издадат сертификат за пътната й пригодност. Добре ама оня механик си търсил работа по нея и ми написал един дълъг списък-поменик с неща, които трябваше да й се направят, сменят или отремонтират, та едва тогава да получим въпросният документ. Общо взето от този подробен ферман личеше, че всичко по колата беше за смяна, с изключение на калъфките за седалките й. В парични знаци това пък означаваше все едно да купим една нова кола или просто да изхвърлим тази, защото ремонта й щеше да надхвърли в пъти цената на всяка една друга на нейното място. Майстора взе разбира се и $42 за прегледа и ме прати да си троша главата сам (спомням си даже, че му дадох с няколко гроша по-малко, защото не можах да събера достатъчно дребни из джобовете си). След тази сърдечна среща с механика, аз се налютих и отначало се затирих към автомобилните гробища - да им я оставя там и да не се разправям повече с нея. Обаче кожодерите от това място ми предложиха само $70, като на нея само желязото й струва повече, ако се предаде на “Вторични Суровини”. Башка, че ние броихме $600 “кеш”, та да я купим. Досвидя ми все пак да изхвърлям иначе хубавата колица, а и Даниелчето много си я харесва. Рекох си – ще я оправям. Отидох пак при моя майстор и той каза, че за $2о0-$300 ще я поизкърпи тук-таме и ще ми намери заветният пътен сертификат. Направо му я оставих с ключовете, а аз се прибрах с колелото. Предната вечер на така разигралата се драма (в петък) имахме гости – Васил и Менка, а пък ние повикахме и Жоро, та си направихме един страхотен моабет до сред нощите.

Нени, както вече знаете не дойде при нас през почивните дни и ние си бяхме сами из дома. Аз в неделя закарах Дани на работа, след което минах през битака, но нищо не купих – а, не! Купих й едно чудно кожено яке, за хладните зимни дни на Тропика. Направено от мека кожа, ръчна изработка и много й отива – особено пък на очите. А и самата Даниела, като по някакво чудо също го хареса (обикновено имаме известни различия в харесвания и предпочитания). Даже още вечерта си го облече като я взех от работа, защото после ходихме из града да се разтъпчем по тротоарните плочки. Не се бавихме много – време колкото да ударим по една хладна бира. Когато обаче се върнахме при колата, някакви ужасно нахални гамени и верни служители от Кметската управа вече ни бяха глобили за неправилно паркиране - този път ме ужилиха с $60, а не само $30, с които се отървах по-леко предния път. Ба мааму - омръзнаха ми вече тези удари под пояса, но то и аз вероятно съм си малко виновен, след като не чета знаците добре или не им разбирам съвсем правилно написаното по тях. Уж там можеше да се спира, но имаше и някакви часови условия, които май не бях спазил съвсем точно съгласно инструкциите им – а онези хиени от Съвета само такива като мен чакат; щрак! – глоба и върви подир се оплаквай на Арменския поп ако щеш. Сега ще внесем своят принудителен дан в обществените фондове за облагородяването на града, та да се научим и ние на ред най-накрая.

Предната седмица, както почна така и свърши. След няколко дни колата на Даниела беше готова, взехме документа, тя си я прехвърли на нейно име и сега вече всичко ни е уж редовно (до следващата ни среща с правораздаващите и правоимащите органи на властта). Междувременно пристигна едно писмо от Албенчето и Драго. Непременно им благодарете и ги поздравете от нас. Тя също ми е изпратила нещо по Интернета, но не съм го получил – а може и да е пристигнало, обаче аз не съм много наясно къде да го търся; нали ви казах, че съм неук и в не много топли взаимоотношения с компютрите, въпреки че ежедневно се срещам с една такава кутия на работа. Това което обаче със сигурност вече разбрах е, че до съвсем скоро фирмата ни е имала сериозни проблеми с Интернетните си връзки и че сега вече всичко било оправено – нека тя пак да се пробва с изпращането на нещо, та да видим какво ще стане този път. Получихме и вашето писмо № 36. Аз го четох три дни, но горещо насърчавам майка пак така да ни пише – дълго и подробно. Ние и двамата много се радваме на писмата ви. Даниела си ги чете по 10 пъти, защото е по-свободна през деня, когато не е на работа, разбира се.

Онзи ден от битака, освен якето купих и стенен часовник за кухнята, а стария го подарихме на Жоро, че той нямаше никакъв, завалията. Аз все влача и примъквам по нещо да обновявам околната среда. В петък вечерта ходихме на концерт – нали ви казах, че “Deep Purple” са на турне из австралийската пустош. Страшно сме доволни от този грандиозен спектакъл. Скачахме, свиркахме, ревахме, дивяхме и пяхме в един глас с цялата зала в продължение на три часа. Ония хипари направиха страхотно изпълнение, въпреки че всички вече са по над 50-годишни. Богове са! Органистът на групата (Джон Лорд) винаги е бил моят музикален кумир; той е най-добрият в света на клавирни инструменти, всепризнат е. След концерта се прибрахме и си легнахме, че вече беше станало и доста късно през нощта.

В събота Нени пак не дойде при нас – каза ни, че не му се идвало. Там става нещо, но не мога да разбера още какво. Всичко беше повече от прекрасно, докато се върнахме от почивката на морето. Веднага след това той пак започна да се държи студено и неприветливо към мене, да не иска да идва в къщи и т.н. Днес следобед ще местим електронния му орган с Жоро, та уж да го продавам - тогава ще се опитам да разбера какви са тези “нови” настроения и отношения. Всъщност аз нямам и какво толкова да разбирам – за мен нещата са достатъчно ясни и прозрачни; мога само да си представям какво са бълвали пред детето майка му в унисон с баба му, особено пък след завръщането от дипломатическото си посещение в Аделаида. И на това, “майната му” ще речем…

Междувременно се разправям и с разни мастити адвокати във връзка с тези щети, които по всичко изглежда че ще трябва да си плащам тщеславно и самоотвержено като “Гюро Михайлов”. Онзи ден в Адвокатската кантора е пристигнало и окончателното експертно решение от Полицията, което недвусмислено доказва, че вината за катастрофата е изключително и само моя. Базирано на това тяхно твърдение, всички създали се волю или неволю материални щети, независимо за коя от потърпевшите страни са си изцяло за моя сметка. Тая малка мастия, която ме блъсна е дала лъжливи показания – естествено нейните са по-вървежни от моите емигрантски и едва сречени обяснения. Е, аз имам свидетели на своя страна, но колко това ще помогне за да обори полицейската експертиза - не ми е много понятно. Транспортният правилник, независимо че по своите принципи е строг и съобразен с всички възможни закони и постановки на пътя, в някои отделни случаи може да се тълкува и двояко. Обикновено този, който прави десен завой дава предимство и задължително изчаква всички движещите се направо и по подразбиране, винаги носи повечето вина и отговорности от останалите участници в движението, който в конкретният случай се явявам аз. Обаче – що ще онова малко лайно насреща ми, след като двете ленти са спрели, за да подсигурят моето безопасно изтегляне от кръстовището, а пък тя в същото време се движи съвсем извън този законосъобразен поток от превозни средства в някаква си нейна собствена лента, прошивайки се между вече спрелите автомобили и тротоара. Амчи тя ако беше с камион например, левите й колелета щяха да се търкалят по плочките и изобщо нямаше да е стъпила на пътя. Що за безобразие, поощрявано от шибаната Австралийска Полиция?! Обаче и те са категорични – щом аз правя десния завой, значи автоматично съм виновен. Но нека да поизчакаме известно време да се уталожат страстите и охладнеят емоциите - ще видим какво ще стане; тази седмица адвокатите ще вземат последните си решения. И след като всичкото това ми се струпа над бедната глава, сега вече хич не ми се учудвайте: защо аджеба, писмото ви още не е изпратено навреме – ами ако случайно го бях пуснал, как щяхте да знаете за тези драматични събития и печални развръзки...

В съботата пак закарах Даниела на работа, а аз се мотах из улиците като безпризорно псе. Наред с шляенето и мотането ми по мои лични търговски дела, уредих да си купим и малко грозде с Васил, та да сварим нова реколта от ракия. Същата вечер пък ние им бяхме на гости, заедно с Жоро – винаги когато имаме възможност го вземаме с нас, да се разсее малко и разтуши самотата, която го гнети в празната му сиромашка квартира.

Вчера след работа взех Даниела, че си направихме една дълга и приятна разходка из града - нали беше и празник на всичкото отгоре. Този път се разминахме без абсолютно никакви глоби и за щастие се прибрахме невредими в къщи. Това обаче беше едва в понеделник, за сметка на съботния ден, когато следобеда пак излизахме да караме “учебната” кола. Тогава пък, на паркинга пред супермаркета този път нас ни блъснаха откъм гъза (пардон - задния калник), та сега на нова сметка ще се разправям с тенекеджии, ремонти и бояджии. В случая вината беше изцяло на другия шофьор, който охотно си даде данните за връзка с него и ни увери, че ще ни покрие щетите за поправката – само и само да не се разправяме с полицаите. Нямахме нищо напротив срещу тези малки и незаконни уговорки, при което аз още на другия ден се озовах в работилницата на моя човек, който наистина вече вдигна ръце от мене и моите шибани коли. Разбира се че ще оправи повредата, но това са си допълнителни неприятности и отрицателни емоции, прибавени към основните ни кахъри и тревоги – на мен лично отдавна ми писна вече! Аз като гледам отстрани, излиза че Даниела работи само за едните глоби и авторемонтни услуги - един пиклив цент не можем да отделим настрана.

След малко ще ходя да си прибирам колата от Жоро, защото я оставих у тях. Онази вечер той се лиши от употреба на алкохол в моя полза и ни закара в къщи след тържеството у Васил. Ще се опитам да се позанимая и с някои други неща, да пооправя малко и ошетам, докато стане 14:00 та да ходим у Нени за пианото. След това веднага отивам да взема Даниела от работа и излизаме да се учим на шофьорлък. С всичко изброено и разказано до тук, аз завърших със злободневките и то само до този момент – не съм вече сигурен какво още има да ми поднесе съдбата и с кое по-точно ще ме изненада за пореден път в гръб...

Сега прочитам писмото на майка още веднъж, за да се спра и на някои там поставени въпроси, след което приключвам – това ще бъде отделно от всичко, което нахвърлях до настоящия параграф. Един ден Нени се опита да изсвири нещо много просто на леля си Даниела, която го помоли за това. Той обаче едвам успя да натисне два клавиша на кръст и спря по средата. Специално в музикално отношение, опасявам се че всички негови умения са вече безвъзвратно забравени, след като пръстите му не могат да се движат както преди; т.е. на музиката му е сложена една дебела черта, а попрището и доброто начинание, инициирани и финансирани изцяло от мене са тотално загубени. Загубени са всички мои нерви, които потроших в ръчкането му да свири; прахосано бе и огромно количество безценно време – а да не споменавам пък за средствата, които потънаха в помийната яма: това са уроци, инструменти. Купувай тате, един орган за $1500, хайде после и друг за нови $3500 – всякакви мои отчаяни стремежи и положителни директиви се сринаха в пропастта. Така че с опитите на Нени за каквото и да е било свирене е приключено - дори и в къщи. По-често аз свиря на Даниела и тя много харесва моята музика, въпреки че е проста и елементарна. Самият аз не знам нещо по-сложно - трагичното в случая е, че от опитът и рутината които Нени беше добил, особено през последните години, вече няма и помен. Това е именно непростимото, а не че аз ще сбъркам някоя нота, докато кълва клавишите на “Дунавски вълни” или “Компарсита”. Не съм, а и никога не съм бил професионалист – у мене има само голямо желание за свирене, но нямам нужната воля да си седна на задника и да разучавам нови партитури. Заради това дъвча едни и същи парчета, останали ми в паметта от едно време, когато разтягах мяха на акордеона (също толкова неохотно, колкото и Нени). Е, сега покрай Даниела, само за да й доставя удоволствие, аз бих седнал да се занимавам с музика и малко по-сериозно, но ще видим – тухла по тухла ще градим неясното си бъдеще и полека ще се изправяме от пепелта и калта, бършейки челата си от стичащите се по тях храчки на нашите ненавистници...

Стигнах до въпроса на татко за камерата. Не си правете този труд и разходи да купувате видеокамера от България. Първо тук тези неща също не са чак толкова скъпи, а на втора употреба пък – хептен. Второ – за сега на нас не ни трябва такова съоръжение, защото никъде не ходим, а и какво има да си снимаме един на друг. За по-нататък ще видим и ще мислим, но на този етап би било неоправдано да притежаваме една относително скъпа вещ, която просто няма да ползваме. Кътайте си париците, събирайте ги, защото те ще ви трябват за тук. А като дойдете при нас, тогава вече ще му мислим какво ще купуваме и какво не...

Методи въобще не го виждам дошъл на екскурзия в България. Оная негова кукумявка му яде и пие парите, а той по този начин в никакъв случай не може да събере достатъчна сума от средства, че да замине нататък. Така поне ми изглежда отстрани. Ние не сме се чували отдавна с тях, но и те самите много-много не се обаждат. Аз даже се чудя как и по кого майка ще ни изпрати пръстените – е, все ще се измисли нещо. Така че за камерата се разбрахме – не ме разбирайте криво и погрешно, далеч не искам да утрепвам емоциите и желанието ви да ни подарите нещо съществено, но хайде нека да не баш това. И то не сега, а чак когато дойдете тук. Тогаз ще мислим за взаимни подаръци и прочие ритуали. Не ми се сърдете, но аз с цялата си честност и откровеност го пиша това. Даже и с Даниела сме си говорили по тези въпроси, та и тя е на същото мнение. Просто не изпитваме нужда от камера - Васил купи чисто нова като тръгваха за България. Може някой път да му я искам, за да се снимаме или пък ако реши да я продава, ще я спазарим някак си. Но това са само едни голи идеи, без никакво “идейно” покритие. За сега фотоапаратите ни вършат чудна работа. Като дойде Сашко с приятелката си при нас през Юли, евентуално тогава може да има повече поводи за филми, снимки и т.н. Тогава ще мислим.

Бързам да внеса достатъчно яснота на въпроса, защо аджеба съм посрещнал Даниела с 12 рози, ами не с някакъв нечетен брой каквито са обичаите в България. Това правило, за подаряването на тек число цветя, в отсамната част на света не важи – нещо повече: даже числото 12 е на най-голяма почит и уважение. За това така ги продават цветята, на дузини. Може би защото Светите Апостоли са били 12 на брой - не мога да твърдя със сигурност, нито пък да тълкувам и интерпретирам погрешно Библията. До колкото си спомням обаче, Даниела получи цветята за празника на Св. Валентин (14 Февруари) и много им се зарадва. После в къщи ги наслагахме в две вази по 5 и съответно 7 и всичко си стана по нашему. А пък посрещането й стана с боб – не помня дали тогава съм се харчил чак и за китки. Колкото до политическите й възгледи, както нейните така и на родителите й, съвсем спокойно бих вметнал, че тя е българският Хитлер – с крайно десни убеждения, мразеща до дъното на душата си комунисти и цигани. Тя е и расистка на всичкото отгоре – всичко живо, което не е покрито с бяла кожа отива за сапун. В нейно лице майка спокойно може да намери един сигурен съмишленик и събеседник в антикомунистическите си изказвания и въжделения. Шегувам се разбира се с горните изречения, но истината е, че Дани наистина ненавижда комунизма, левите му идеи и всички онези, които ги изповядват. Ето сега, че ние с нея даже и за политика не можем да се скараме като хората.

Докато в същото време Жоро и Васил реват в един глас – царят лош; НАТО – лоши; Милошевич – добър, а по-добър от Тодор Живков въобще нямало. Руснаците били най-великата нация и най-славния народ на света и още редица други лозунги с подобно съдържание и звучене. Та след като вкараме по една-две ракии, обикновено се стига до много ожесточени политически спорове и дискусии, без да вадим оръжие (за сега)... Но това също не е никак случайно - Жоро е изцяло руски възпитаник, майка му е рускиня и той самият е живял доста дълго в Съюза, ползвайки се с определени предимства или привилегии пред редовият и по-обикновен руски мужик. От там си мисли и вади заключения, че при тях всичко е точно такова, каквото е било за самият него и семейството му, но със сигурност никога не е питал как поминава местният “пролетариат” и как посреща ежедневните си, и без друго занижени нужди и потребности.

Васил пък от друга страна, едвам завършил небезизвестното строително училище в София с прозвище “Льохавото” (може би идва от “льохман”) е имал не лоша “кариера” по Живково време. Бил е някакъв технически ръководител на банда цигани и разпасани трудоваци по най-различни “социалистически” строителни обекти в столицата; под неговия патронаж самосвалите с тухли, бетон и дограма са хвърчали към вилите на този или онзи големец и партийно величие, като той самият най-вероятно също е намазвал малка част от рушвета. Сега под дърво и камък търси това същото положение и тука – явно е, че много му липсва, но такива филми бако, в тая държава не прожектират. Най-естествено е да не е доволен от нищо, което го заобикаля и да мърмори постоянно против омразният англичанин, експлоататор и т.н. В този свят “безплатният обяд” не е познат като закономерна даденост - може, но само еднократно, по някаква милост или под формата на подаяние, но в никакъв случай не е заведено като практика или традиция. От там насетне си “на собствен ход”...

Сега с последното си послание искам да приключа и темата за пръстените ни. Даниела днес отиде на работа и ми поръча аз да отговарям и от нейно име на зададените ви въпроси, та да остане за утре тя само да пусне писмото в пощата. Значи, обобщавам с една дума, че така е много по-лесно: нека всичко, което майчицата ми си е наумила, да го направи: рубини, модели, пръстени, молитви – всичко! Дани ще се радва на всяко нещо, което тя й изпрати - ще го цени и дълбоко уважава. Аз обаче съм далеч по-суетен и нахален от нея и ще кажа директно, че специално моя пръстен трябва да бъде солиден, голям, тежък, скъп и уникален (един единствен на света), на който да завиждат абсолютно всички - от Английската Кралица, през лакеите и кочияшите, та до пра-внучетата й! По това простичко описание нека златарят да направи всичко, на което е способен, влагайки целият си майсторлък, а пък по-нататък ще мислим как да ни ги изпратите в Австралия. За въпросната обица на Даниела тукашните величия в бижутерийното изкуство са се произнесли, че била златна – оценили са я на 18 карата. Тя я е намерила някъде по пътищата. Аз също съм я разглеждал с лупа и видях, че печатът й е от вътрешната страна. Но може и да е имитация, разбира се. Нека хората да проверят за всеки случай...

Ба мааму - цяла сутрин пиша писмо; таквоз пък чудо не е бивало с мене. С моята болногледачка сме си говорили само два пъти по телефона (изглежда че този път е доста заета, защото не ми се обажда през половин час както това прави на други нейни дежурства). За довечера си е поръчала мешана скара и пюре от картофи за гарнитура, зелена салата и по една малка сливова. И за да се допълним отново с нея, всъщност аз пък избрах поводът за нашето малко вечерно тържество – това е 41-годишнината от сватбеният ви ден който е утре (27 Април), но ние започваме празненството още от довечера. Спомням си, че на тази дата (а пък на днешния ден - понеделник), точно преди една нещастна година, вие си тръгнахте от Австралия огорчени, обидени, изпъдени, унижени, с много болка в душите и сърцата. Да се заличи всичко това и да се забрави този кошмар, аз знам че не е възможно, но дано времето да излекува поне малко от всичките тези рани, които се отвориха с моята енергична помощ и намеса – надяваме се вече покрай нас да изкарате някакви що-годе по-спокойни старини. Пожелаваме ви да посрещнете и “Златна сватба”, както и още много други след нея, все така в мир, сговор и разбирателство. Искрено се надяваме да не останете сами на този ден, а обградени с добри и сърдечни приятели. Наздраве и за много години! Целуваме ви и ви прегръщаме най-горещо: нашата прекрасна Даниела и вашия палав Ангел…



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345011
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031