Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2014 10:52 - Писмо No 12 (XI-I.0001) [#3]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 609 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

12.12.2000 – Успокоителното е, че нищо ново и по-различно не се случва около нас. Самолетните билети в Коледния период на годината са с убийствено високи цени. Ще трябва да се изръсим с $2400 до една пиклива Тасмания, дето само да прецапаш гьола и си оттатък, но много сме се навили на това ходене. За жалост нямаме никаква друга алтернатива, а пък Нени също няма къде да кара Нова Година, та и той ще бъде с нас (единственото хубаво и положително нещо до сега). Аз съм много против този размазващ банковата ни сметка разход, но в края на краищата човек нали трябва и да си харчи парите, а не само да печели и да ги трупа на купчини (вероятно съм сляп, но аз поне, от собствената си гледна позиция такива парични “купчинки” за сега не виждам). Имаме достатъчно време до четвъртък да умуваме и да си премисляме финансовото дередже, но по всяка вероятност ще се нагърбим и с това (абе “нагъзим” в случая, не е ли по-подходящият израз? – питам само…). Вярно е, че от тази голяма екскурзия ще ни останат безброй незабравими спомени, под формата на филми, снимки и приятни срещи с близки хора, но на много висока цена обаче; ибаз го, ще вървим…

Онази вечер, докато ние с Нени работихме на компютъра, изгърмя още едно шише с ракия - всъщност единственото и последно от моя дял, която варихме миналата година орташки с Жоро. Бях си турил настрани едно кило в стъклено шише, заключено на тъмно в гардероба за свят ден. От топлото време обаче спирта се е раздул до разрушителни размери, та направи дрехите ни на бирбат. На парцалите аз съм им ебал мамата, ами ракийчицата ми замина – за нея ми е най-голямата мъка и катастрофа. С това последно шишенце на нова сметка потънаха моите мечти, надежди, спомени и други сантименти. Аман от загуби вече, мамка му – малко нещо да ударя кьоравото от една страна, а пък ще изгубя сума други покрай него. Но и това разтърсващо вълнение го преживях – че аз вече направо не знам за кое по-напред да се тревожа; ебаси критичното положение – като на гол гъз в коприва!...

Чакам днес да пристигне допълнителната батерия за камерата, която съм поръчал чрез един магазин. Тя има значително по-голям капацитет от оригиналната и по принцип ще може да се снима по-дълго време с нея - удобство за случаите, когато се филмира навън из природата и наблизо няма контакти за презареждане.

На обяд ще си отида до вкъщи да ям, че се чувствам нещо изнервен и духовно потиснат. Ванеса вчера цял ден се е къпала в басейна си, разположен отзад в двора. Времето беше много топло и Даниела пак сложила вода отвън да се стопли на слънцето. Било голяма радост и веселба, а предполагам и нещастните ни съседи са се радвали безкрайно на врявата, която е вдигала малката току под прозорците им.

15.12.2000 – Няколко поредни дни не съм водил дневника, защото имах други, по-важни разправии, с които попълвах времето си, определено за почивки. Първо трябваше самолетните билети за Тасмания да резервирам и съответно да платя. Шибаната батерия за камерата не пристигна, както ми се искаше на мен, та се наложи да купя една друга за $113, вместо обещания модел за $74 и която беше два пъти по-мощна. Можели да я доставят хайваните чак през Февруари, което пък ми е съвсем неизгодно и неприемливо с развитието на предстоящата ни екскурзия. Хайде, поех пак поредната доза от разочарования и компромиси, разходи и отрицателни емоции, но нали уж това бил животът... Цецови много се зарадваха като научиха, че все пак ще отидем на гости у тях - ще си изкараме весело, в това поне съм напълно сигурен. Ще направя и подробен филм, въпреки всички пречки и обстоятелства.

Днес при нас пристига Сашко – ние ще го вземем от летището и направо от там пътуваме за морето, където сме резервирали една мотелска стая. Утре и в други ден ще изкараме там - пак ще има пясъци, джипове и силни емоции. Неничко пък ще дойде другата седмица - ще постоим заедно няколко дни тук, ще си изкараме Бъдни вечер и на другия ден тръгваме за Тасмания. Може да решим и да отидем първо до Методи – програмата ще се обмисля на място и когато дойде времето; ще импровизираме, за по-интересно и забавно.

Получих писмо от Огнян и още снощи му отговорих. Аз го моля за нещо, което да ми купи от България, но ще се наложи вие да му го платите, а пък аз ще изпратя парите допълнително. Дано той успее да ги намери тези части за моя компютър – във всички случаи там ще бъдат по-евтини, отколкото при нас.

В момента Даниела подготвя багажа за пътуването - пече баници, маже филии за сандвичи и въобще много дълбоко покрива тиловата част на звеното. Аз днес ще работя само до обяд и тръгваме. Времето до онзи ден беше доста слънчево и горещо, но сега е малко мрачно дори. Облачно е, но не вали дъжд – въпреки, че и това се очаква през тези няколко дни.

Списването на безконечната си статия ще продължа едва в понеделник, когато се върна на работа. Сашко ще остане при нас до сряда, а аз от четвъртък излизам в годишен отпуск, когато пък ще дойде Нени. Изобщо програмата ни е страшно натоварена, но ние не се оплакваме от това. Иска ми се да заснемем много филми, за да ви изпратим видеокасети, а пък и за нас самите да останат скъпи спомени от нашите малки екскурзии.

Очертава се това писмо да бъде завършено чак след Нова Година, до когато вече ще сме направили снимките и ще бъдем готови с другите дребни неща за изпращане. Аз дори и сега да го пусна, то пак няма да пристигне навреме. Така че по-мъдро ще бъде да се изчака преминаването на Новогодишното струпване от пратки по международните пощи. Това е всичко за сега. Почивката ми свърши – потапям се в блатото на живота, а ще се срещнем отново най-рано в понеделник...

18.12.2000 – Както обещах на всички - отново е понеделник и ние отново сме заедно с всички вас. Два са факторите, които този път ме карат да се въздържам от клетви и заклинания по адрес на нещастния понеделнишки ден – на първо място това са все още пресните ми спомени от чудните 2-3 почивни дни, които изкарахме по морето със Сашко; втората причина да се въздържам от закономерните си псувни е мисълта,че само след други няколко дни напускам това проклето място и най-активно ще си почина от глупости и простотии, с които стоически вървях рамо до рамо и мълчаливо се борих през цялата година. Наченахме последната работна седмица за тазгодишния календар и всички в отдела гледаме да работим колкото се може “по-умерено”; аз специално не си давам никакъв зор. Снощи щастливо се завърнахме от една наистина прекрасна и емоционална, макар и само двудневна екскурзия с наш Сашко, естествено с бебето и общата им майка, Даниела. Няма да си жаля думите и ще се опитам да ви направя максимално съпричастни към всичко, което преживяхме заедно - малки, средни и големи. Ето, значи как започна всичко…

Както ми беше залегнато в плана, аз посъкратих малко петъчния си работен ден и още на обяд се измъкнах от офиса. Само минах през нас да натоваря багажа и част от пасажерите си, след което веднага отидохме на летището, за да посрещнем Сашко от Аделаида. Аз не съм много сигурен дали Maryborough има свой собствен авиационен плац, но за да не обидя случайно родените там (Ванеса например е един ярък пример за това…), ще предположа, че хората си имат поне едно селскостопанско летище, но на него самолетите от другите столични градове на държавата не кацат. Ето защо ние използвахме аерогарата на курорта Sunshine Coast, което се намира почти по средата между наше село и столицата Бризбън. След съответното сърдечно посрещане, от там директно се отправихме към мотела на морето, където бяхме резервирали стая. За самото място и географско разположение аз може би и друг път съм разказвал – не е изключено дори на места да се повтарям. Независимо от това за любителите на пътешествията и в частност географията като наука посочвам, че селището се казва Rainbow Beach – в буквален превод “Плажна дъга” или нещо подобно пак в този смисъл. Настанихме се набързо в стаята, хвърлихме багажа и излязохме по разходки. Вечерта отидохме да вечеряме на ресторант, с което автоматично се откроихме от останалите летовници по къмпингите, които трябваше да се засищат с хляб и сланина, филии намазани с пастет или консерви “Копърка в доматен сос”, със ситно накълцан кромид лук отгоре. Ние бяхме вече богаташи и се чувствахме като такива – нека да си личи и хубавичко да се знае: как се троши готова пара, грош по грош събирана и от залъка делена. До този момент Сашко не знаеше нищо за намеренията ни – нали му готвихме изненада, подобно както на Нени. А детето прави 21 годинки – виж, тортичка със съответния брой свещички нямаше, но за сметка на това пък му предложихме съвсем различни емоции, далеч по-приятни и “вкусни” от една проста пандишпанена торта, пък била тя и с надпис “Happy 21-st Birthday, our dear Alex…”

На другия ден тайната започна да се поразбулва. Нарочно се завъртяхме около нашия мотел, чийто собственик също даваше разни високопроходими автомобили под наем. Ние бяхме запазили един такъв, обаче подпитахме Сашко дали все пак не иска да вземем една джипка и да се разходим из околностите. На него веднага му светнаха очите като на стар ЗИЛ фаровете. Направи една уговорка само, че искал той да го кара. Хе-хе, че има ли по-лесно? – аз тъкмо щях да обърна повече внимание на камерата и да заснема с нея всеки един по-интересен момент от трасето. Дадоха ни е една стара, почти довоенна бронирана кола и с нея вече поехме през гори и блата. Хладилните кутии бяха с нас, пълни с всякакви хранилки, млека и каши за бебето и така цял ден обикаляхме плажовете и пътеките. А това чудо беше подобно на всъдеход – нито кал го спира, ни пясъци, нито треволяци. Бебето спа почти през цялото време, добре поклащано из дупките и препятствията по трудните трасета. Много добре се държа по време на автопохода и изобщо не ни е досаждало с капризите си. Яде си, спа си, ака си – изобщо изпълнихме цялата домашна процедура, само че пренесена в доста по-екстремни условия. Наред с всичко това аз заснемах подробен филм - надявам се да е излязъл хубав, като първо мое произведение с новата камера. Правихме си и много снимки с фотоапарата. Къпахме се в басейна на мотела, но най-веселата част беше когато вкарахме Ванеса за първи път в морето.

По пътя си намерихме едно много тихо заливче – някаква лагуна, с плитка и топла, почти пареща вода. На това място останахме малко повече време, защото оставихме малката да се плиска и къпе сама – въргаля се из пясъка като биволица в кална угар. Изглежда че новия начин на хигиенизиране много се хареса на малката, защото на края не й се излизаше от водата – въпреки, че по едно време едва наболите й зъбки взеха да тракат от студ; хем беше топло и приятно, даже жега на моменти, но пък като полъхне морския бриз и на бебето му посиняват устните. Връщането ни от там беше по плажната ивица и Неси спа като къпана на задната седалка в своето бебешко столче (а всъщност защо “като”? - та тя беше най-чистото същество от всичко останало, което я заобикаляше, предвид солта и прахоляка, които се бяха спекли по нас и които бяхме събирали най-усърдно из горските дъбрави)…

Привечер се прибрахме обратно в конака и се изплакнахме вече официално със сладка чешмяна вода. Докато се нагласим за излизане и отвън почти се смрачи. За вечеря отново ходихме на ресторант – този път в един друг, подобен на закусвалня, където само за един порцион от $7-$8 на глава от населението, можеше да се яде на корем и до припадък – кой колкото му понася на организЪма (хайде познайте сега: кой от всички нас се справи най-добре с поставената задача?…). След обилната храна направихме няколко нощни обиколки по обезлюделите вече алеи на курорта и се отправихме към мотела за почивка.

В неделя отново през целия ден бяхме в движение – двигателя на джипката, която бяхме наели почти не беше спирал да си почине и за 5 минути дори. Този път минахме през едно съвсем различно трасе, по което ние с Нени не бяхме минавали по време на нашия подобен траверс. Едва привечер се прибрахме в мотела - издадохме автомобила, прехвърлихме багажа в нашата кола и след около час и нещо пътуване се прибрахме у дома на село, с което приключихме тази част на екскурзионните ни летувания.

Снощи, докато се оправим с багажи, дрехи, пране, къпане и пр., вечерта мина безславно. За кратко седнах на компютъра и през Интернета получих едно писмо от Огнян, заедно с това на майка. Има неща, които все още не знам как да правя (аз, като му казвам на Огняна, че съм тъп и необразован в тези шибани компютри, значи наистина съм си, бе – не ми ли вярвате; нищо, че на работа по цял ден се зверя в екрана на една такава подобна кутия). Ще чакам да дойде Неничко в други ден, че той да ми покаже как може по-лесно да се четат тези писма. Е, ние го прочетохме тъй или иначе, но не по съвсем правилния начин и всичко беше много трудно. Надявам се, че във времето ще усвоя и тези тънкости от занаята и занапред ще можем да си комуникираме по-лесно и по-евтино – какво ли не съм научил за всичките си години, та един пиклив компютър ли ще ми се опре, бе - ебаси? Самите те може и да са предпоследния вик на техниката и прогреса, но в крайна сметка са създадени да улеснят живота на простите хорица като мен – следователно: имаме компютър, но нямаме проблеми именно защото сме си простички...

Снощи се чухме със Светланини, както и с Нени. От онзи ден той вече е във ваканция - раздали са им годишните свидетелствата и нашето уж било доста по-добро от предните. Ще ни го донесе като дойде, че да го видим и ние. Довечера ще изпратя на Огнян още едно писмо.

19.12.2000 – Отново казвам на скъпия си татко “Честит имен ден”, защото ние нали така сме си свикнали - да празнуваме Никулден по два пъти (а и всички останали празници, разбира се). Снощи нямах много време да се разправям с писма и компютри, защото си бяхме спретнали един импровизиран павилион за скара-бира отвън в двора, но поне оправих едно нещо, което отдавна ме мъчеше. Дори успях да прехвърля писмото на майка върху екрана и така вече цялостно го прочетохме. Тази наша връзка от тук нататък вече ще продължава по най-смел начин – грешка повече не може да се допусне, защото аз най-после разбрах какво трябва да се прави. А пък аз веднъж разбера ли кое как става, знанията ми остават за цял живот. Ебах ги у кирливите кутии – на мен колко магнетофони и телевизори са ми минали през ръцете, че с един въшлив компютър ли няма да се оправя, бре! Независимо от всичко, когато имате и най-малката възможност, изпращайте писмата си чрез Огнян. Връзката е почти мигновена и последните въобще не пътуват по 20-25 дена, пък били те доставени и с най-бързата поща на Земното кълбо - “Par Avion”...

Довечера ще ходя на ресторант и също няма да имам време за разправии с Интернети и компютри, но утре вече ще напиша съобщение до Огнян. Сашко си тръгва утре с някакъв ранен сутрешен полет и първо ще го закараме до летището, а после аз се връщам на работа. Като се прибера в къщи, едва тогава на нова сметка ще се занимавам с “вълшебната кутия” на нашият велик съотечественик – Джон Атанасов, за който се знае, че е основоположник и изобретател на първия в света персонален компютър. Светлана снощи ми даде един много умен съвет – майка може да си извади неин собствен адрес на Интернета в някои от бюрата из града. Веднага щом напише няколко реда или страници, може да го изпраща от там, ако се касае за нещо много лично и не иска да се чете от други. Плащало се само 1 лв. за тази работа – преценявайте на място кое е изгодно, по-добро и т.н.

Изключиха ни международната телефонна връзка, защото компанията им най-накрая фалира (вероятно от ей такива като нас, дето си приказват с часове по телефоните). Сега чакаме да ни свържат с друга подобна фирма, но това щяло да отнеме поне няколко дни, докато се задейства процесът отново. Ама какво ми ги приказват на мен тези врели-некипели, смятайки ме че падам от Луната? – основният телекомуникационен монопол (концерн) е един и същ. Големите риби дърпат конците на по-малките отдолу - благодарение на това разделение и за да има в наличност уж някаква конкуренция помежду им, от време на време току някое дребно подразделение от бранша вземе, че фалира (само на книга…), за да му поеме функциите следващото звено в стъпалото. Така си играят на криеница, недосегаеми от закона и финансовите власти, а подобни фирмички се роят буквално като кошери на пчелин. На народа не му пука какво става над него, защото той е сит, напит и задоволен според нуждите и способностите си. Както и да е – от краткият ми икономически коментар следва, че ние няма да можем да ви се обадим по телефона твърде скоро, но пък веднага щом се установи новата телефонна връзка, ще се чуем пак. Имаме възможност да вземем (разбирай “купим”…) неограничено по време използване на Интернета - само срещу абонаментна такса от $25 на месец. Ако обаче разберем и как става директния контакт чрез микрофоните на компютрите, ще можем всяка вечер да си приказваме с тях и дори да си пием ракията заедно – ние нашата по вечеря, те тяхната – по обед и да си викаме “наздраве комшу”. Не знам Огнян колко и как плаща включването си към Интернет – за определено време ли е, почасово използване, на минута или как? Пишете ми да знам все пак, защото аз съм напълно готов да поема неговите разходи за времето, докато вие му използвате техниката и съоръженията. Един ден ние също ще купим скенер и принтер, но не може да стане всичко изведнъж– пред нас сега стоят много по-важни задачи и цели, а бездната на неизвестността се е простряла до степен на безбрежност. Когато си тръгнем от тук, легло на което да легнем няма да имаме – да оставим настрана останалите необходимости; и всичките все първи. Много неща трябва да се купуват на новото място и да се обзавеждаме според конкретната домашна и домакинска обстановка. За това степенуваме всичко по важност, а не по мерак...

Надявам се утре да завърша филма от Сашковото гостуване и автомобилната екскурзия, която си направихме с него. Веднага след това започвам да се занимавам с озвучаването му, презаписи на видеокасети и т.н. После пък ще дойде Тасманийския сериал – изобщо, време няма да имам да се обърна дори, а най-лошо от всичко е, че и никой не може да ми помогне в тая дейност. Но аз ще се справя някак си със собствени сили, защото отлично знам, че това което върша ще донесе много радост на всички вас, та ми е кеф да се занимавам.

На обяд ще си отида до вкъщи - хем да пия една бърза чорба, хем да приготвя елхата, че Дани и Сашко да я украсят следобеда; подаръците да наредят отдолу и пр. Ако знаете само какви чудни сандали ми е подарил той за Коледа! И на майка си също едни други обувки. Всичко е само “маркова” стока, много скъпи и качествени – няма боклуци и втора употреба. Хайде чао, че нещо ми се досра изедин път – ще отида да си освободя червата и да направя място за обедната супа…

21.12.2000 – Нямах възможност за писане вчера, защото сутринта излязох от работа още в 08:00 и двете ми почивки минаха в пътуване до аерогарата и обратно – общо 400 км. Изпратихме Сашко на самолета и аз се върнах в офиса чак в ранния следобед. Той пак ще дойде при нас за рождения ден на Ванеса през Март - този път вероятно с приятелката си Лиса. С неговото отпътуване за Аделаида този етап и серия от положителни емоции приключи.

Вчера пристигна колета с парфюмите и другите ни Коледни армагани. Като го получила Дани, че като му тръснала един рев – станало й било много мъчно, но и в същото време мило за вас, за жеста който сте ни направили и въобще за всичко. Много, много благодарим за това. Ние дори не сме и очаквали, че така ще се развият действията. Трогнати сме! Сега всички вече си имат свои индивидуални подаръци – не, че сме останали без, разбира се. Тези парфюмчета са чудни и аз моя специално ще си го прибавя към колекцията от “скъпи и неприкосновени” запаси, които пазя за не знам кое време – сигурно като заженим Ванеса, може да отворя някой. А пък да ви призная честно, аз на ракията особено много се зарадвах – въпреки, че не изпаднах чак в горък плач, както например Даниела. Жоро от Аделаида също ни е изпратил едно малко шишенце по Сашко, която пък ще вземем с нас, че да я изпием заедно с Цецови в Тасмания. Габровската ракия ще си я оставим за нас – в нея най-добре си проличава високия професионализъм на чичо Божко, въпреки че тази може да е наточена и от татковото буренце…

На обяд в отдела ще имаме Коледно тържество – приключваме успешно годината и от днес излизаме в отпуск до 02 Януари 2001, когато отново сме на работа. Аз следобед имам да свърша някои служебни дейности по моя бизнес. Нени пристига с автобуса в 16:30 и тогава чак ще кроим съвместни планове какво ще правим вече всички заедно.

Даниела се зарадва много на гащите си, които майка й е изпратила (въпреки, че аз пу си я харесвам “на голо”…). Тя специално ще ви пише на отделен лист, за да изрази благодарността си от всички подаръци. Снощи проверих в компютъра, но нямаше нищо от Огнян. Хванахме се да гледаме филмите от екскурзията, та пак не ми остана време да му пиша – предполагам и той е на подобен хал, та нямаме възможност за взаимна комуникация. Довечера с Неничко ще се занимаваме с тази дейност. Намеренията ми са да завърша и озвуча филма от екскурзията още преди да сме заминали за Тасмания, че да си освободя касетките – там нали ще снимам друг, но ще видим как ще се осъществи всичко.

Продължавам в остатъка от почивката си на обяд – току що официално завърши нашето Коледно парти в отдела, на което нямаше нито едно шише бира, нито една капка вино – само по една шибана кутийка кока-кола плюс барбекюто; не съм щастлив. Ба мааму - миналата година имаше пиво на корем, башка от всичко останало; стагнацията върлува навсякъде и е взела епидемиологичните размери на СПИН-а. Но тъй или иначе добре беше – ако не нищо друго, поне хапването. Сега остават няколко последни минути, докато щракне механизма на часовника, че да си тръгваме най-после по къщята – една от положителните предпоставки за добро настроение през днешния последен работен ден.

Нени ми звънна преди малко по телефона, че тръгва от тях за автобусната спирка и че в същото време пък щял да дойде един човек, който да му купи мотора за $1400. Това е много добра развръзка. Майка му щяла да се прибере от работа и да вземе парите при нея, защото той трябва да се качва на автобуса за насам. Този радостен факт ще разведри общо взето намръщеното му държание.

Даниела буквално преди минути мина през офиса и остави едни подаръци за Кен и Морийн, та да му ги дам преди да си тръгне. До края остават цели 35 минути, които ще бъдат едни от най-дългите за цялата година. Навсякъде Коледното настроение е обзело всички. Магазините работят на пълна пара и с най-голяма охота изсмукват паричките на своите клиенти. Нашия махленски супермаркет нощес ще работи до 24:00 - кой ще ходи да пазарува посред нощ не знам, но ще бъде отворен. Аз може да прескоча до там да погледна рафтовете за някоя евтиния. Дани напред отиде на пощата, за да изпрати на Сашко парфюма – подарък от баба му Веска, докато Неничко ще намери своя под елхата, която направихме и украсихме още онзи ден. Ванеса много й се радва - само вие като разгонено коте на месечина и подскача под нея, мъчейки се да достигне и сграбчи топките...

23.12.2000 – В къщи сме си вече всички – е, пак само някои, защото Даниела днес е на работа. Аз напред я закарах, а дечурлигата още спят, та в момента имам няколко минути спокойствие, за да си събера мозъка на куп и да драсна някой по-смислен ред.

Значи, работната година приключи още онзи ден - в четвъртък по обяд. Аз изпълних моите задачи из града, точно както си бях наумил. Дани също действа по нейните. В 16:30 отидох да посрещна Нени на автогарата, а тя остана нещо да пазаруват с бебето и се прибраха по-късно. Ние, двамата с Нени вече също минахме на един неангажиращ обход из супермаркетите, за да видим къде какво раздават и да се порадваме на препълнените с изобилие витрини (не че сме петимни да видим как се е излял рогът на изобилието, но все пак – когато се оплакваме и често мърморим, хубаво е от време на време да си припомняме какво оставихме в България; по същите причини аз отдавна казвам, че човек и гробищата трябва да навестява по-честичко, за да види че има и по-лошо). Скромната ни вечеря се състоеше от един обилен миш-маш с всички остатъци и залежали стоки от хладилника – ние с Нени пак се занимахме с компютъра, а после аз отделно писах на Огнян писмо (едно общо съобщение до тях и до вас). Сигурно са го получили. На края си легнахме съкрушени след дългия ден.

Вчера сутринта станах по-рано, че имах да си свърша нещо на компютъра – а пък като ми гракнат всички в хор на главата и аз си губя разсъдъка. За това предпочитам да си върша работата насаме, че ми е по-спокойно. После един по един започнаха да се измъкват от постелите малки и големи. Даниела трябваше да отиде на фризьор, а ние с Нени и бебето ходихме да вършим друга работа из града. Пак трябваше да посетим металните отпадъци, от където исках да купя една скара за барбекюто, на която да се пали огъня и кюмюра, а не на дъното както до сега, защото не гори (няма от къде да взема въздух, та се налагаше да му духам отдолу с вентилатора). Намерихме подходяща мрежа, но листа беше огромен (някакво старо сито от минна или земекопна машина – тежко и масивно, обаче пък чудно за моя частен случай). Хората ми я отрязаха с оксижена по размер и се прибрахме. Меря я аз – бре, мамка му: много голяма и не става. Хайде, пак се връщаме обратно при вторичните суровини, че падна голямо пилене и стъргане по шмиргелите им, докато я докарам съвсем по мярка. Платих и $15 заради газта, дето са ми рязали материала. Ба мааму, златно ми излезе това барбекю - така да знаете! Обаче и аз не се оставям с нещо, което да не е като хората – парите за мен нямат никакво значение в името на крайния добър резултат. Снощи вече всичко беше безупречно – няма духане като калайджия, няма разпалване на огъня като параджия от котелно помещение в детски ясли. Сега обаче се явява друг един проблем (ама те извират, бе – мамка им…) – при новия разчет на огъня и вече запален по-високо над скарата, въглищата се разгарят много силно и единствения начин да регулирам интензивността в процеса на печенето е като задуша горенето с капака. Това до тук не е чак толкова невъзможна процедура, но той пък в средата си има един голям отвор, който първо трябва да се запуши. В главата ми се върти да направя нещо като шлюз, който да се притваря когато има нужда и именно от там да регулирам силата на огъня (нещо като отваряне и затваряне на кюнеца при печките на дърва и въглища; нафтовите не помня дали имаха такъв регулатор – мисля че не, защото при тях се подаваше количеството на горивото, което регулираше огъня, а не въздуха). Това обаче ще остане за някой от следващите ми ми проекти, защото напоследък просто се изтощих от неудачи, следващи една подир друга; ще потърся някаква подходяща ламаринка или капаче и така ще реша въпроса, само че като позабравя малко разочарованията си...

От металния двор се прибрахме някъде в късния следобед, целите потънали в пот, прахоляк, стружки и сажди. Окъпахме се в банята, през това време Даниела си дойде и донесе пици за обяд. След като се нахвърляхме като патоци, ние с Нени отидохме на градския басейн. Дани остана да си боядисва косата при пълен мир и покой под покрива, а бебето заспа следобедният си сън - така вече всичко беше наред, мирно и тихо.

От басейна се прибрахме след около два часа, беше станало 17:30. От там насетне започнаха вечерните подготовки за моабет – салати, кебапчета и пр. Междувременно ви се обадихме по телефона и аз най-много се радвам, че майка си размени няколко думички и с Нени. Той, миличкият татков калпазан, донесе свидетелството, в което действително имаше известно подобрение. В смисъл “тройките” са станали на “четворки”, тук-таме се мъдри по някое “В”, което е равностойно на българската “петица”, но повечето преобладаваха оценки “С” (посредствени четворчици, най-общо казано…). А пък за дисциплината му, не ме питайте – повече от отвратителна, с оплаквания на учители и т.н.; изобщо нищо не ме радва, но то пък не ме и попитал някой. Само че ако му кажа истината и това, което мисли баща му – нашия ще рече, че аз пак от нищо не съм доволен. Постоянно говоря едно и също, сигурно вече съм му омръзнал с моите съвети. Уж всичко се подобрява, но резултатите които виждам си остават средни и незадоволителни…

Снощи говорихме със Светлана и Цецо, както и с Методи. Ние ще тръгнем в неделя още (утре), след като Даниела излезе от работа и вечерта ще се съберем на Бъдни вечер при него в квартирата. Там ще бъдат Марио и още един наш общ приятел - Бранко. Ние ще носим джуркания боб, Даниела ще опече една постна питка – въобще, ще спазим християнската традиция, както подобава на добри и послушни Божии чеда. На другия ден аз ще отида да взема Нени от тях, защото ние вечерта ще го оставим да преспи и да се окъпе “в домашни условия”, ще му погледна пак мотора, защото идвали клиенти и нещо не го харесали. После ще оставим колата пред Методи, а той ще ни закара до летището. Това са плановете – колко ще се спазят, един Господ знае...

Сега с Нени ще правим едни записи на дискове. Той снощи записва разни песни от Интернета, та сега да ги прехвърлим. Ванеса продължава да спи. Тя се разбуди за малко като тръгна майка й за работа, но докато аз се прибрах у нас, вече беше заспала на нова сметка. Хич не съм я будил да яде даже – нали сънят също е енергия. Като стане, тогаз “ще папа”; де, холъм – от глад няма да умре, я! Нени също спи още, че нощес до много късно вися на Интернета. Огнян не се беше обаждал до това време...

След малко ще отида да полея градината, че да е свежа за довечера. Тези дни е доста топло, пак стана над 30°C. Вчера преди да отидем на отпадъците, с Нени водихме Ванеса да я снимам с Дядо Мраз в един от супермаркетите. Че като писна онова шопско диване, че като орева орталъка наоколо – хората станаха пишман, а пък Дядо ви Мраза направо му идваше да й перне един зад врата, че да се научи защо реве така безпричинно. Със сълзи обаче или без, бебето вече си има своите първи снимки в живота с добрия Дядо Коледа - макар на тях да е малко грозничка и разревана.

Ще взема да привършвам вече – доста написах и баят прочитен материал ви нахвърлях. Чакат ме и чиниите от снощи – Даниела хаби много вода и най-вече “Веро”, та не й разрешавам да се доближава до мивката; паниците са мой приоритет и втора специалност.

Вече е 09:00 и е време да се започва някаква активна дейност - слънцето е вече къде отгоре на небето, а аз нищо не съм свършил до този момент. Миг не мога да остана без да върша нещо полезно – чудя се само на хайлазите: амчи то това тяхното си е направо ад, бре! - да чакаш да ти мине времето по някакъв начин и сам да си го убиваш зорлем; за мен е абсурдно, пък за вас не знам...

Тази сутрин прегледах и третата касетка от екскурзията ни със Сашо. Небелязах няколко места, където ще се вмъква допълнителна музика за озвучаване на скучните пасажи. Няма да успея обаче да сглобя филма преди Нова Година. Ще го събирам като се върнем и от Тасмания чак, та всичко да върви заедно. Не е много сигурно дали ще съм в състояние да положа и други редове в настоящото си писмо – поне докато си дойдем. Довечера стягаме багажа и утре тръгваме. Едва ли и от Цецови ще мога да пиша, но за всеки случай ще си взема такъмите – зависи дали ще ми позволи обстановката. Ако ли пък не, тогава ще продължа от 02 Януари насетне, когато се завърна благополучно на работа. Ние предната вечер ще се приберем много късно през нощта. Самолета от Тасмания каца в Бризбън чак в 21:00 - първо трябва да отидем до Методи и да си вземем колата, после пък да закараме Нени у тях. А от там ни очакват други 3 часа път до тук, но каквото е – такова...

Посредством редовете на това писмо сега всички ние ви пожелаваме весели празници и най-щастлива Нова Година! Вероятно е през Интернета да се чуем предварително и много преди тези наши благопожелания да са стигнали до вас с “шеметната” скорост на обикновената поща. До нови срещи! Отивам да поливам тревата, че всичко изсъхна и пожълтя!



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345000
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031