Сега хем вали, хем пък и слънцето упорито се опитва с лъчите си да пробие през гъстите като къделя облаци – като деца си мислехме, че лисицата се жени, когато навън е такова никакво време; “дъжд вали, слънце пече”. Аз тъкмо си полях саксиите с насажденията (изглежда, че вече изпращявам – студът взе да ми влияе зле…) – нищо, че навън вали; повечкото водица никога не вреди на растението.

Току що ви изпратих съобщение да ми напишете телефонните номера на Валя и Сашо. Може да им се обадя един ден, за да видя какви са им намеренията и настроенията към мен. Ако са добронамерени и благоприятни, ще се организирам да ги видя в Сидней през някоя събота и неделя. Сега живея на по-малко от час и половина път с кола до тях. А може и с влака да им отида на гости – нека да се стигне до там. Последния път, когато разговаряхме (Даниела тъкмо беше дошла да живее при мен), на Сашо едвам му дърпах думите из устата - като че ли с ченгел да ги вадиш. Мънка, срича – все едно нямаше какво да ми каже. Не знам – тогава си е било за тогава, може да им се е сменил мирогледа за тези години. Ако искат, ще им направя разбира се едно посещение - все пак нали ние с Валя сме родата...

Пак ми замръзна видеокасетата на стоп-кадър, която толкова старателно и грижовно ви подготвяме вече почти цяла година. Онзи ден, когато бяха изкопните офанзиви, Дани направи няколко кадъра на новия обект. Сега като съм тук, кой знае кога пак ще станем мокаят да снимаме. Ако се прибера за следващите почивни дни, за тогава пък сме канени на 21-я рожден ден на Мануела (Мони) - дъщерята на Краси и Мария. Тя учи и работи едновременно – много добро дете. Също така и активно спортуват заедно с майка си, която е бивша олимпийска и световна шампионка на каяк (малки лодки). Те и тук се занимават с любимия си воден спорт, като тренират общо взето само за самите тях си, докато Мария е треньор и на други любителски отбори в разни клубове и училища. Ходят главно по реката да гребат, където ви разхождах с кометата преди време и там се състезават, когато има организирани подобни мероприятия.

Завъртях писалището си, защото навън е вече сумрак и светлината през прозореца не ми е достатъчна да виждам буквите. Имам малка нощна лампа, която си купих онзи ден за $2 от една гаражна разпродажба. Та сега загърбих чудната до напред гледка, която всъщност много бързо потъна зад облаци, в мъгла и влага – до утре, когато всичко отново ще бъде обляно в ослепителна слънчева светлина; досущ като ново, само че с един ден по-старо...

Дойде ми нещо много интересно на ума: пак за тези гаражни разпродажби ми е мисълта. Не знам колко са популярни тези търговски дейности в България и дали въобще са познати на хората. Мисля си, че няма да има нищо лошо, ако в някоя от свободните ви и скучни съботни или неделни сутрини, вие самите си организирате подобно тържище. Съберете се със съседите от входа и им кажете всеки да довлече каквото не му е нужно в къщата – дрехи, сервизи за хранене (цели или пък отделни парчета от тях), инструменти, гуми, части за коли – абе то си е един малък битак! Наемете за целта долу клубчето на ОФ-то. Да речем обхванете вход “А”, “Б” и “В” отначало – тези които са наблизо около нас. Направете масите на сергии, наслагайте стоката по тях и сядайте с кафетата да чакате клиентелата. То си е един вид седянка и прекрасен начин да се утрепят няколко часа. По-заетите от вас няма и нужда да стоят зад сергиите си – да си донесат боклуците и да вървят да си вършат работата. Като напишат кое колко струва и какво искат за него, каквото се продаде – тяхно си е. Отначало клубчето, после ще обхванете и фоайето, на края и в самото кино ще влезете. Вярвам този салон не се използва за нищо друго или поне не точно в събота и неделя през деня. Дайте и някаква гласност на събитието - де във вестника обява, де от уста на уста ще се пръсне мълвата. Стига само да споменете във вехтошарските магазини – те ще са ви първите посетители, сигурен съм (поне тук е така). По този начин хем ще се отървете постепенно от трупаните с години боклуци, хем пък (което е и по-важният момент), ще можете да се сдобиете с нови (боклуци), но с нов живот и предназначение. Хората продават и изхвърлят всичко. Размяната на собствениците дава съвсем нова посока и живот на една вещ. За някой това е непотребно и го е подмятал сума време, да му търси място; за друг това е съкровище, което винаги е искал да има. После – не забравяйте и хората в нужда и безизходица. Именно те ходят по вехтошарските магазини и се снабдяват с по нещо да си израдват страдалческите души. Вместо там, сега те ще дойдат при вас. По този начин пък вехтошарите ще се принудят да намалят цените по дюкяните, за да си върнат клиентите. Абе то е една цяла индустрия, ако помисли човек трезво – цяла наука, мбни го изкуството. Ако тази дейност се глобализира повсеместно, официалния битак също ще си промени ценоразписа драстично. Гаражната търговия е много разпространена, специално тук в Австралия и Америка. По-рано гаражните разпродажби продължаваха през целия уикенд – събота и неделя. Напоследък всичко умира в събота до обяд - което остане непродадено заминава на боклука или като дарение за някоя черковна организация. После те пък (черквите) от своя страна организират такива разпродажби. Стоката се върти постоянно, а с нея и собствениците й – така както и самите пари, разбира се. Освен това – размяна между самите продавачи е много разпространено нещо. Връщам се пак на вашия клуб: домашно приготвени артикули, бисквити, курабета, сладка, мармалади, залежали компоти, лютеници, ракии, вина и пр. Помислете добре – къде ще отиде Божана циганката (образно казано…) да си купи конфитюр за седемте циганета, че да ги нахрани: при вас или в Централни хали? Или може би в деликатесния магазин на някой си? (при цялото ми уважение към личността, бизнеса и трудолюбието на който и да е негов собственик – тук аз давам само един малък пример от реалността). Сигурен съм, че ще можете да се оправите с едно подобно начинание. Последното би имало многопосочно и многозначно отражение върху всички и всичко. Изчистване на гардероби, мази и тавани, срещи с нови и непознати хора; срещи дори с такива, за които не се е и знаело дали са все още между живите - да не говорим за благотворителния елемент и инициатива. Решете си част от средствата да отидат за някоя черква, болница, “Дом Майка и Дете” и т.н. Философски погледнато, всички вещи за които става на дума, са се или биха се въргаляли години наред в различни кътчета на всяко едно домакинство. От тях не се е и очаквало друго. Така че всеки приход от подобна залежала стока, колкото и мизерен да бъде той, си е една крачка напред и стъпало нагоре. Редом с всичко това вървят и непотребни, по-малко движими имущества и артикули – в този раздел попадат секцийки, маси, столчета, фотьойлчета, перални, телевизори “Рубин” (Огняновият имам предвид, а не нашия “Електрон”...). Идва някой, интересува се от нещо - качвате го горе, вижда стоката, харесва я и я купува. Разбира се, това е в идеалния вариант - ако ли пък не той, някой друг; после следващият и т.н.

Доста време отделих на този толкова “западен” модел на търговски взаимоотношения, но то пък нали трябваше и да си приказваме за нещо в този скучен монолог. Освен това аз някой път като взема думата, само Даниела може да ми я отнеме - когато тя пък от своя страна започне да философства насреща ми. Тогава аз си подвивам куйрука и лягам - значи че ми е дошла горница “Кока-Кола”-та или пък респективно “салатата”. Аз и сега усещам, че течността от чашата дойде възмножко – тая, “отварата” от билки имам предвид (защото аз другата си я доливах на няколко пъти вече и ми нямаше нищо до напред). Може да си легна без да веч... О, не – абсурд! Щях да кажа “без да вечерям”, но се сетих че в менюто ми са заложени “Пържени яйца със свински гърди”, а такова блюдо не е за изпускане. Ех, да имаше сега и някой да ми го наготви, а пък то няма!... Ами трябва пак аз да надигна замръзналите си кокали (и омекнали вече по обясними причини...), да си опера прането, което вече “вика” отвсякъде и чак тогаз да дойде ред на малкото тиганче, в което да поставя всичките вещества за “Хемендегс”, да почакам докато стане яденето и удоволствията ще дойдат ча-а-ак тогава...

Сега му е мястото, че ми дойде и думата, да осветля многоуважаемите си и силно обичани от мен читатели за значението на думата “Хемендегс”. Всъщност това не е нищо друго освен “Ham & Eggs” – “ham” (шунка) “and” (и/със) “eggs” (яйца). Това е най-популярното, най-разпространеното и най-сутрешно ястие, с което средностатистическият австралиец (и бивш английски каторжник…) засища глада си при всякакви форми на обстоятелствата – сутрин след препиване, вечер след недояждане или преди заспиване, както на обяд за леко подхапване и по-солидни следобедни закуски. В зависимост от количеството на бекона (шунката) и броят на яйцата, това може да бъде: ордьовър, първо, второ, та дори и трето (вместо компот и сладолед). Последните идват в отделна категория. Когато споменах за “бекон”, това всъщност е и самата рецепта. Шунката се прави само от месо (в по-цивилизования свят...), което първо е варено, а после пушено и се нарича “Ham”. От свинските гърди обаче (там където е мястото на прасето с няколко пръста дебела сланина), се приготовлява така нареченият “бекон”. Нарязан на много тънко, след някаква технологична обработка най-често варене, сушене и опушване, тази част на шопарчето се явява може би най-вкусното нещо (след традиционният му дебел и сочен врат, да речем). Тук се продава и такъв изсушен, после пушен свински врат, който обаче е на цената на цялото животно, но това е тема на отделен разговор, т.е. монолог…

Сега връщам и колелото на историята с няколко десетилетия назад, може би столетие, но не повече от две (зер, Австралия да не би да има 1300-годишна история; няма да ги издигам чак толкоз много в световни величини). На времето, когато Кралицата изпраща разбойниците си тук по тая част на света, забравя моля ви се да проводи с тях хладилници, видите ли - пък били те “АЕG” или дори “SIEMENS”! И поради тая проста причина първичният или “първобитният” бъдещ австралиец се научил да дълбае дупки в земята и там да си съхранява вещите от първа необходимост (по смисъла на храна; може би бирата е дошла със следващите кораби, вече добре охладена). Спори се дали този подземен прийом не е прихванат от местното, туземно аборигенско население – историята премълчава някои срамни факти, което обикновено се случва в страни с по-ниска степен на цивилизация и интелигентност. Както сами се досещате, в тези подземни дупки, колкото и добре да са направени, когато земната повърхност отгоре се пука на 45°C-50°C под палещият зной на безмилостното австралийско слънце и особено в сърцето на пустинята, където огънят му е още по-жесток, баят дълбаене в земята ще е трябвало, за да се достигнат заветните 5°C-7°C, при които месото оцелява не повече от няколко дена в днешновременните хладилници (пряко сили, с химическите прибавки към храната, за по-дългосрочното й запазване в годен за употреба от човека вид). Говорим за прясно, истинско месо, а не за това дето в днешните супермаркети има срок на годност от 3 до 6 месеца, плюс други няколко седмици дълбоко замразено в камерата на хладилника. Та така, хората принудени да запазят по-дълго време улова си от дивеч да речем, след като го разфасоват, после го сваряват и опушват. От там идва думата “Bacon” – Бекон (сушено месо). Даже точно в този настоящ момент не съм и много сигурен в нейния правопис, но да приемем че не съм сбъркал.

Впоследствие в модата се въвеждат едни огромни дървени кутии, подобни на едновремешните ракли, обковани отвсякъде с алуминиева ламарина (или пък някаква друга неотровна сплав), в които са се съхранявали хранителните продукти. След това пък на помощ идват големите блокове с лед, та в същите кутии се слагат и ледените парчета – докато се разтопят напълно, до тогава годността на стоката е гарантирана. Хладилниците и другите изгъзици идват много по-късно, за да станат сега неотделима част от бита на всеки тукашен. В днешни времена всяко едно домакинство има поне по два хладилника. Старият е вече в гаража, грохнал с олющена боя, ръждив отдолу, но с вечен компресор. Държат си ги хората на изживяване - кой под сайванта, кой в гаража, кой в градината – само че те не умират; просто така са били направени преди години. Народа си държи в тях бирата и виното, защото им вярват. Новият хладилник може да те остави във всеки един даден момент, независимо от петте им години гаранция. На шестата обаче или седмата (ако си късметлия), мотора му казва “Фъс!” и отиваш в магазина да си купиш нов, защото ремонтът му излиза по-скъпо. И така е разбира се с всичко. Аз защо предпочитам нещо по-старо, по-стабилно изработено, добре пазено и стопанисвано, което може да надживее всяка една нова стока. Разбира се и тези разсъждения имат граници – съществуват модели на хладилници от по $4500 единичната бройка. Те са като гардероби - с две врати, с отделни камери, машини за лед, студена вода, сокове и други гъдели. Средната хубост са между $1000-$1500, също не лоши. Само че цифрите на цените им са непривлекателни и теорията се отнася (отново и за кой ли пореден път вече…) за всяко едно нещо, до което човек се докосне или има нужда от него.

Така – месната и хладилната тема, мисля че обхванах достатъчно добре и пълноценно, дори с известни излишъци и отклонения от основната си мисъл. Вече е и 19:45 - помните ли кога започнах изложението си, а? След 15 минути ще имам сеанс по телефона с Нени и Дани. Вечер след 20:00 телефонната компания, с която сме свързани ни дава гратис за първите 20 минути от всеки разговор, който се провежда до полунощ, само че ние съумяваме да спрем с приказките си точно на 19:59-та минута. След което набираме номера отново и следват други 19 минути и 59 секунди на безплатен разговор. Така не плащаме нищо – просто се чудя от къде вземат пари тези огромни телефонни централи, да ги ожали човек направо. Всички ние сме навързани с тях и така си говорим без да похарчим и пукнат цент. Абе друг вятър духа тука (наред с всичките му недоносчета, има и добри неща; и добре е също, че са повече от лошите...).

Явно че прането ми остава за утре. Доволен съм от самият себе си, че поне успях да предам известни мои мисли, станахте съпричастни на всички мои вълнения и чувства (въпреки, че за хладилниците сега най-малко мисля – просто това беше един пример и кратка тема за размисъл). Следващия път няма да се учудя, ако новата ми тема се именува: “Ножицата лозарска – била ли е в небитието и ще пребъде ли тя и в отвъдното?”, по повод на безследно изчезналата и по най-мистериозен начин въпросна ножица, която съм повече от сигурен, че сложих в последният си колет до вас, а за която ми пишете, че такъв артикул в пратката не е имало. Амчи значи, че са я откраднали бе, Боже-е-е - а пък аз как не се сетих по-напред за това. Просто някой проверяващ колетните пратки от пощата е решил да се обзаведе с нова лозарска ножица и я е свил. Само че той не знае, че аз съм я намазал с една специална отрова, от която ще му изсъхнат всичките лозници, а ако я бяхте получили вие по предназначението й, аз щях да ви кажа с какво да я изтриете. Нека му е хак сега - тъй му се пада на крадливият мръсен безбожник!...

Аз обичам да говоря, да пиша, а особено като си намеря и аудитория да ме слуша, направо се разтапям от удоволствие. Дани често играе тази роля, но когато прецени темата за скучна ме обвинява в злоупотреба с алкохола – много е сладка! А пък аз просто си философствам малко и после ми минава. Една от любимите ми теми е “София” - улици, площади, сгради, заведения, местности и забележителности. Да не говорим пък за знаменитости - известни личности от различни сфери на политическия, но по-често в културния живот. На мен там ми е силата, в културата – политиката малко ми е суха като материя, въпреки че и от нея се опитах да разбирам напоследък. При всеки по-интелигентен или по-високо интелектуален разговор, в съзнанието ми изплуват образи на певци, музиканти, артисти – въобще културно-масови сцени и театрални постановки. От политическия живот, само последните няколко години преди да замина за Австралия са оставили известен спомен в паметта ми. Най-размирните и криминални времена сме ги пропуснали, поради гонитбата на други цели. Сега сме готови да се върнем към спомените си, но малко или много това е защото към момента на разговора нямаме какво друго да правим, та си почесваме езиците с разни теми от миналото. Разбира се, че ни липсват всичките тези моменти, но и връщане назад към тях няма. Има носталгия, но тя е частична и противоречива. Патриотизъм – да! Само че се проявява едва сега - преди за него някак си нямаше достатъчно време. И не на последно място - липсваше ни опит, зрелост, опознаване на новата обстановка, в която попаднахме изневиделица и по наше собствено желание. Имахме нужда от време, за което да разберем, че хората от другата страна на барикадата не са с по две глави, не са по-умни, нито по-образовани (за Бога - нека никой никога да не си и помисля това!...), нито пък имат повече възможности – просто са живели и израснали в друго време, при други условия и обстоятелства (но и те самите не са с нищо виновни за това). Ние сме от друго тесто замесени – можем “и тбка”, но можем “и вбка”; знаем 2 и 200! И затуй сме велики, защото сме произлезли от велика нация!...

Току що приключих разговора си по телефона с Дани – всичко е наред из нас и около тях. Затварям и тази страница, която стана доста дълга – сами виждате. Демек, приключвам темата. То пак добре, че нямаше някаква сериозна “тема”, но независимо от това пак се изприказваха сума глупости. Ами ако имаше и поставена тема, тогаз пък какво щеше да стане! Хайде сега, лека ви нощ - отивам да си ям яйцата, защото познайте и колко стана часът – 20:45! Точно пет часа и четвърт съм бил безпределно и неразривно с вас, разпрострян на 12-те страници, които изписах и разкъсан между 350-те грама уиски (които изпих за това време...) – отварата за колики не я броя, защото повечето я изпиках (“Кула”-та имам предвид). Добре – последно вече: до нови срещи на писалищната маса за сега и дано скоро те да преминат в лични!...

16.10.2003, 17:15 – Тъкмо се прибрах от работа и рекох да актуализирам събитията до момента, защото както се очертава – може и да нямам много свободно време през следващите дни. Работната седмица, която е вече към своя край, започна успешно - видно е, че и по същият добър начин тя ще завърши. Постепенно научавам много неща от новата програма и започвам да я използвам все по-уверено. Е, за доста тънкости непрекъснато питам колегите си, които са много отзивчиви и всички с готовност ми помагат във всеки възникнал проблем. Вечерите си прекарвах предимно в кревата с книгата и най-често с телефона до главата, за да си приказваме с Дани. Тази събота и неделя уж щях да си ходя към нас, но този план отпадна, защото Неничко пристига с нощния влак в събота рано сутринта. С него ще ходим да купуваме една кола и доста ще си попътуваме из околните населени места. Ще му дам $7000 на заем, за да купи колата, на която се е спрял, че да не я изтърве случайно, а пък той ще ми ги върне когато си продаде джипката. Междувременно, днес Нени ми се обади със съобщение, че дошъл един човек и я купил веднага – другата седмица мющерията му щял да идва с парите и да си я прибира. Продаде я тая таратайка калпазанинът, за $8000, което е изключително добре. И той има някакъв търговски нюх от мен и баба си Веска. Аз много се зарадвах, че ще прекараме почивните дни заедно и ще вършим само наши си, момчешки дела. Нени не е на училище в понеделник, което пък означава, че той чак тогава през деня ще пътува назад към Бризбън. Ако вече сме купили колата, ще се прибере с нея; ако ли пък не – ще се качи на влака или автобуса.

Времето се позатопли малко и вече не треперя толкова много от студ, както преди. Вятъра също се поукроти видимо и осезателно. Днес пак е облачно обаче и по прогноза предвиждат да вали, в което няма нищо лошо разбира се. Снощи ходих по пазар – обрах намалените стоки от близките четири супермаркета наоколо – аз не че толкова ям или пък са ми нужни много храни; купувам само по нещо дребно - просто за да си чеша търговската краста, а и да убивам времето. Привечер пък седнахме с моя колега полякът да изпием по някое и друго питие, отдъхвайки от напрегнатите работни дни. Хайде, по едно време и хазаина се присъедини към нас, та си побъбрихме хубаво цялата вечер. После изядох едни бързи яйца на очи с много масло и си легнах. Тази вечер ще е по-тиха и кротка - ще иззяпам някое кино на видеото и си лягам. Утре след работа ще отида до банката, за да изтегля парите на Нени - сутринта ще го посрещна на гарата и от там поемаме направо по обектите. Така, при този сгъстен график, време за писане на писма и репортажи няма да ми остане. С описанията на житието си ще продължа най-рано през идната седмица. Тогава, ако е живот и здраве ще се прибера в къщи за почивните дни.

По Коледа нашия завод излиза в задължителна ваканция за периода от 24 Декември до 05 Януари, когато всички се завръщаме на работа. Дани и малката през това време ще бъдат в Аделаида за сватбата на Сашко, която е планирана за 03 Януари. Аз, по понятни и обясними причини няма да ходя надолу, въпреки че имам най-официалната и чистосърдечна покана от младоженците да присъствам на тържественият им ритуал. Вместо това ще запретна ръкави у дома, че да посвърша малко работа из двора. Сигурно някой от приятелите ни ще ме покани да изкараме Новогодишната нощ заедно, след което пак поемам пътя за насам. За известно време малко ще бъде объркан живота ни, но всичко това се прави единствено в името на работата и на добрите пари, които заработвам с труда си. Припечеленото тук ще отвори доста затворени до сега врати и пътеки, с което главно ще могат да се размразят някои замразени по финансови съображения домашни обекти. Това са разбира се, само голите планове за сега - близкото бъдеще ще покаже и как точно ще се осъществи всичко набелязано за изпълнение. На този етап най-важното е да си събирам акъла и да запомням колкото е възможно повече от действията с тази невероятно уникална, високо продуктивна, сложна и много скъпа (шибана…) компютърна програма. Казва се “САТІА” - при случай на разговор с Огнян, кажете му с какво се занимавам. Иначе аз пак правя влакове и вагони – проекта, над който работя е по една околовръстна влакова композиция за кварталите на Сидней. Тя ще обхваща по-далечни населени райони, няма да спира на всяка колиба и ще бъде по-бърз транспорт за хората, които живеят в покрайнините на огромния град. Интересното е, че не се отегчавам по време на работния ден, но най-вече “буден” ме крепи продължителността на договора и факта, че тук ме учат на нещо, което и занапред ще ми бъде от огромна полза. Въобще, благодарен съм много, че Господ ме хвърли в тази част на света. Вярно, отчитам и всички останали неудобства, свързани с този гурбет – безкрайни пътувания, спане по квартири, далеч съм от дом и от близки, но пък по някой път се налага да се правят разумни компромиси срещу житейските несгоди в името на нещо по-голямо и крупно.

При Даниела е дошло още едно писмо от вас – аз предното го прочетох като си ходих, сега и това ще го чета с известно закъснение. А докато се прибера чак другата седмица, може и още едно да е пристигнало. След 1-2 седмици в този щат, в който съм сега, ще местят времето с един час напред. Поне ще мръква по-късно, за да мога след работа да излизам по разни пешеходни разходки, че умалявам от седене по цял ден, прикован на един стол. Сутрин ще започвам работа от 07:00, че да мога да правя повече часове: днес четвърт час, утре половин – до края на седмицата ще се натрупа малко повечко работно време, за да изкарам и повечко парици насреща. Все още сме доста под нулата - във финансовия смисъл “на червено”. Кредитните ни карти продължават да висят непокрити със стойността на самолетните билети за дядови Миткови, а междувременно имахме и други сметки да погасяваме. Сватбата на Сашко и Лиса е друго сериозно перо, особено след като те се втурнаха в изгъзици и небивалици по самият ритуал. Ама за това специално ще оставя Дани да ви разправя, когато дойдете тук. Ще се съвземем естествено, от тези тежки финансови трусове, но за излизане от кризата ще трябва и доста да се поработи. И то пак добре че стана така с тази работа, щото както я бях закъсал сума ти месеци наред без никакви доходи, съвсем щяхме да потънем - до това време не само устата, ами и челата ни щяха да са се скрили вече в тинята и помията. То напълно излизане от блатото няма да има, но пък ще сме благодарни поне на повърхността му да се закрепим. Явно че късмета ни е такъв – ту нагоре, ту надолу; много бавно и мъчително нагоре, за сметка на главоломното и застрашително, стремително свличане надолу. По всичко личи, че не ни е писано на нас да забогатеем и това си е. Другите са едно, но ние сме съвсем друго. Ама, ибаз го - и така да е, пак бива; само да сме живи и здрави всички, че лошото настъпва мигновено. На другото му се намира колаят…

20.10.2003 – Понеделник е, 17:00 – точно след прибирането ми от работа. Посъбра се пак доста материалец за обсъждане и описване – ще стигне за цял репортаж във вестника и за останалата ми половинка от шишето евтино уиски, с което не можах да се преборя онзи ден. Нали моят малък и пораснал вече Неничко беше при мен за два дена, та скука през почивните дни изобщо нямаше. Хайде сега, да карам едно по едно.

Кога започна миналата работна седмица, кога свърши - тъй не я усетих и видях как се изниза като синджир от геран. В петък вечерта, след като се прибрах от службата не съм се занимавал с писателските си (не)умения. Рекох да си почина малко - поразходих се из двора на хазаина, понагледах си растенията, които отглеждам тук временно, докато ги предам в грижовните ръце на Дани като се прибера другата седмица, полях ги с малко водица, въртях се покрай моите старци и т.н. Поляка си замина за Сидней при семейството и не можахме да се почерпим, както това правехме почти всяка вечер (и той помпи яко – харесва ми; наш човек, пияница и курварин - а пък щом като е с такива завидни качества, значи че е свестен и хрисим Християнин). После влязох вътре в къщата и се залових да приготвям сандвичи за на другия ден, когато с Неничко ни чакаше доста път и обикаляния из местния вилает. Изгледах един тъп филм почти до края му, прочетох няколко страници от книгата и заспах безславно като отсечен.

Сутринта на ранина стегнах колата, нахвърлях багажа и излязох. В 09:30 трябваше да посрещна Нени на гарата. Той беше тръгнал с автобуса до някъде, а после се прехвърлил на влака до тук. Едно на друго - 14 часа епично пътуване; клатил се цяла вечер и през цялата нощ. Той дремал малко в купето, а и нали беше ентусиазиран, че ще купуваме кола, та не му се спеше много. До времето за гарата обаче аз имах около 2 часа на разположение, които оползотворих в обикаляне на близките бит-пазари и тържища (сабалам нарочно станах рано, за да си подсигуря този малък търговски оргазъм, който изпитах докато сновях измежду сергиите с боклуци). От някаква гаражна разпродажба купих едно много интересно дървено украшение за обстановката ни на двора. След това вече стана определеното време и отидох да посрещна Нени на перона.

От гарата потеглихме направо за Сидней, където той имаше да оглежда две коли по предварително набелязани адреси и телефонни уговорки с продавачите. Искаше му се да погледнем и още една, която пък беше от другата страна на огромният и космополитен град, на около 200 км път, но тя не се оказа добра и тази отсечка я съкратихме от пътуването ни. До Сидней от тук (Newcastle) разстоянието е само 160 км, които се преминават по широка многолентова автомагистрала, на места сред чудна природа.

Стигнахме сравнително бързо - таман влизаме в предградията на Сидней и гледаме един местен битак встрани от пътя. Хайде, отбихме се да видим набързо къде какво се продава. Аз купих две много хубави лампи от дърво, ковано желязо и стъклени глобуси, които ще монтирам отвън на къщата. Взех ги и двете само за $6, което е смешна цифра за подобни изделия. Е, не се мина и без задължителният и традиционен пазарлък – както му прилича в подобни случаи. После от една друга сергия купих някакво растение в саксия. И то е от семейството на кактусите, но голямо и здраво. Ще го ровим някъде из двора, но ще оставя Дани да си избира къде точно да му е мястото.

Начесах си търговската краста и продължихме към посочения ни адрес. А пък Сидней като град е един малък ад и огромна лудница – добре че навремето Господ ни предпази от оставане там. Коли, задръствания, народ, мръсотия - пълно с араби и всякаква азиатска измет. Въобще – колкото по-надалеч е човекът от там, толкова по-добре за самия човек! Да не говорим пък за криминални престъпления, кражби, убийства и какво ли не. Там сигурно са задминали и небезизвестното Чикаго по престъпност. Както и да е - след упорито обикаляне, лутане и питане, стигнахме до уречения адрес. Неничко хареса колата, но искахме да видим и другата, че тогава да избираме от двете едната. Помотахме се около половин час около тази, след което отидохме да търсим другата. Обикаляхме в кръг или в някакъв омагьосан лабиринт още повече от час, докато най-после намерим проклетия адрес. Най-после го открихме – след като видяхме за какво става на въпрос, везните натежаха повече към първата кола и ние се върнахме обратно пак там, за да я купим окончателно.

Търговците се оказаха едни ливански копелдаци, но иначе много чисти, спретнати и прибрани хорица. След като мина пазарлъка, поканиха ни вътре в къщи, черпиха ни с баклави, сладкиши и всякакви лакомства – на края пихме и по една ледена вода. Майката се погрижи за всички нас да не си тръгнем от тях гладни или жадни. Аз бях с известни предубеждения към тая народна и етническа раса, но се оказа че не всички са боклуци. Е, всяко стадо си има и мърша – а пък покрай сухото, гори и суровото. По принцип такива категории хора са малко съмнителни и трябва да се следят изпод око. Аз нямам нищо против обикновените люде, но пък настръхвам срещу изродите им, които също не са никак малко. След цялата процедура, най-сетне към 16:00 поехме по пътя обратно за насам. Неничко кара неговата кола, а аз моята.

Още на огледа забелязах, че задната лява гума на новата ни покупка имаше една цицина, за която аз изразих дълбоко съмнение, че няма да изкара дълго. Точно така и стана – след около час, час и половина каране, гумата гръмна и ние останахме насред пътя. Тогава беше все още светло, но пък за сметка на това валеше дъжд, което не ни правеше по-щастливи в бедствието си. Като допълнение към деликатното ни положение се явяваха и прелитащите покрай нас на пътя огромни камиони, които вдигаха повече вода от асфалта с десетките си колелета, отколкото падаше от небето. Та дори и когато дъжда ненадейно спря, те продължаваха да ни обливат с кално-мазната водна пяна от шосето, защото ние бяхме спрели в аварийната лента на самата магистрала.

Понечваме да отворим багажника обаче, та да извадим резервното колело от вътре, наред с крика и ключа за гайките – курец, среден пръст демек! Не можахме да му отключим ключалката – жилото заяло нещо и не се отваря. Ръчкахме с един ключ, после с друг, с отвертки пробвахме – не ще и не ще. Добре че и Нени има такава застраховка за “Пътна помощ”, та им се обадихме по мобилния телефон и зачакахме в колата да дойдат и да ни смеят колелото. Всъщност това си го можехме и ние самите – трябваше ни само някой, който да отвори заялата ключалка на багажника. Междувременно си разменихме по някой и друг SMS, но те с нищо не можеха да предадат реалната обстановка, в която се намирахме и бяхме изпаднали.

От яд вероятно и от натрупалата се у мен вътрешна злоба, премесена с голяма доза чисто родителско притеснение, а и най-вече вследствие обилното преяждане на обяд, малко след неуспеха с отварянето на багажника аз получавам някаква страхотна лавинообразна дизентерийна криза – направо масивен пристъп, лечението на която беше едно единствено (сещате се – смъкване на гащите и тичане в храстите). Стискането на аналното ми отверстие до нашето окончателно прибиране в къщи въобще не беше разрешение на изведнъж наболелия въпрос - тепърва имахме да чакаме часове наред пристигането на пътната помощ, после пък да ги изчакаме да ни отворят багажника, че да ни сменят пръснатата гума с резервното колело и чак тогава да пропътуваме оставащите 50-60 км до квартирата. Изчакването на такъв дълъг период, в моето допълнително критично състояние беше абсурдно! Грабвам на Нени вестника с обявите (нали вече не ни трябваха – колата я купихме така или иначе...) и се свличам “на пожар” по една урва надолу, встрани от мантинелата на пътя. Само след миг, от внезапното облекчение и освобождаване на налягането в корема и червата, ми идваше да вия от радост и кеф! Сега вече можех спокойно да си чакам пътната помощ и до сутринта, ако се наложи. В същото време пък Даниела беше на гости у Краси и Мария, за 21-я рожден ден на дъщеря им Мони. Голям моабет е било, но аз го пропуснах в името на моя Нени. Поприказвахме си малко с тях и им се оплакахме, ама те всичките бяха здраво подпийнали и хапнали, та хич не им беше до тревога – избива ги повечето на смях, а ние душа берем на пътя. Обажда се и Цецо от Тасмания по едно време, та с него също обменихме по някоя и друга празна мисъл.

Хеле след повече от 2 часа висене на аутобана, вече абсолютно тъмно - пристига и въпросната пътна помощ. Момчето се хвана за главата – такъв случай не му се беше случвал до сега: да не може някой да си отвори багажника. Хора закъсват – де бензин ги оставя насред пътя, де двигателят прегрява по баира останал без вода; къси съединения стават, до пожар се стига - абе всевъзможни положения има за някой да остане неподвижен по шосетата от Републиканската пътна мрежа. Нашата ситуация обаче - най-комичната от на всички други: двама здрави, прави и яки (млади…) мъже да не могат багажника да си отворят.

С триста зора, от купето и отзад през облегалката на задната седалка, човека успя да дръпне жилото на багажника с една тел. Както си светеше с фенерчето и хоп! - резервното колело се показа отвътре. “Новата” гума обаче се оказа също на галош – по-зле и от онази, дето гръмна на пътя! Платът й чак се подава от тук-от там и стърчат разни висулки от конци по нея. Колкото за зор-заман, турихме я временно - само да ни прибере до нас. От там пътуването продължи безпрепятствено и в 20:30 се бяхме прибрали вече благополучно в квартирата. Ядохме набързо един миш-маш, погледахме малко телевизия и легнахме като убити – много умора и емоции ни се бяха събрали през деня.

Първата ни задача за следващата сутрин беше да намерим още едно резервно колело (гума с джантата), за да махнем тази изгнилата, която играеше уж роля на резервна. Отидохме в едни автогробища и след продължително търсене, намерихме сносно разрешение на проблема - срещу масраф от $35, разбира се. Добре че имахме късмет това място да работи и в неделя, защото обикновено в събота до обяд всички подобни цехове затварят.

Върнахме се щастливи и доволни в нас, сменихме успешно колелото и най-новият барутник на Неничко отново стана годен за транспортна употреба. Последното разбира се, е малко пресилено твърдение, защото самата кола я взехме нерегистрирана, както и с преплъзващ съединител на всичкото отгоре, но затуй пък доста евтино – само за $7500. Да се кара обаче по този криминален начин е доста рискован занаят - особено пък назад, по дългото повече от 850 км трасе обратно до Бризбън. За да избегнем излишните и допълнителни усложнения при евентуални срещи с пътните полицейски служби, взехме решение - още преди да си тръгне в понеделник сутринта, Неничко първо да мине през Транспортния отдел (нещо като КАТ), от където да му издадат разрешение за колата, че тя временно може да се движи без регистрационни номера по пътищата. Точно така стана и днес всичко беше вече минало успешно – още в 11:00 Нени беше взел въпросния документ и до това време поел по пътя за у тях. А съединителят просто иска да се мами и да не се подава рязко газ, за да не преплъзва. Когато пристигне в Бризбън, той там си има негови специални майстори и познати, дето ще му го сменят и готово.

Независимо, че аз малко избързах със своя разказ, в желанието си да приключа с неволите ни по автомобилната тема, нека сега да се върнем отново на вчерашния ден. След като подготвихме колата на Нени за обратното му пътуване до Бризбън, решихме че е крайно време и за нас да се насладим на природните забележителности, добивайки повече общи впечатления от града и околностите. За късмет денят беше слънчев и топъл – стигнахме дори до там, че си обухме и късите гащи. Слязохме до центъра на градчето, отидохме до плажовете и с колата направихме един пълен обход по крайбрежието. Тук-таме заснехме и по няколко снимки за спомен. Стана обяд и ядохме на крак в една закусвалня, след което пък се отправихме към най-забележителното място в района - едни сравнително отдалечени квартали, разположени току по брега на морето, с много хубави плажове, скъпи къщи и т.н. Там оползотворихме следобеда, когато пак си разменихме по някое и друго съобщение с вас. Аз карах колата през цялото време, та кореспонденцията я водеше само Нени. Късно следобеда се прибрахме в къщи, доволни и изморени от видяно и преживяно. Готвихме си яйца по панагюрски (любимата манджа и на двама ни), позяпахме малко телевизия и легнахме. Аз в стаята си имам голямо двойно легло, та имаше място и за леля му Даниела даже, барабар с бебето.

Днес сутринта аз излязох за работа в 06:45, а Нени остана да поспи до малко по-късно. В 09:00 е отишъл в Транспортното министерство за въпросния документ и в 11:00, както вече съобщих, той потегли по 850-километровото първокласно шосе за Бризбън. Аз минавам само 750 км до Gold Coast, но той живее още малко по-нататък. През целия ден, час през час съм го следил по телефона как пътува, до къде е стигнал и въобще какво става с него и колата му. До сега е изминал повечето разстояние, но все пак му остават още 2-3 часа каране. Вече е 18:15 и ние преди миг пак се чухме. Беше спрял, за да изчака преминаването на някакъв страхотен дъжд, който го хванал по нашите земи и било невъзможно да продължи напред. Ще се чуваме още на няколко пъти тази вечер, докато съм напълно сигурен, че се е прибрал нормално и безаварийно у тях. Майка му заминала в командировка за една седмица още от миналия четвъртък. Почнала била някаква нова работа, на друго място. Не се интересувам за повече подробности…

Аз след малко ще слизам долу в кухнята да си готвя спагети, че да имам ядене поне за още една или две вечери. Свършвам работа в петък след обяд и веднага тръгвам да се прибирам към нас. Имам цяла кола пълна със стока – плочи, цветя, растения, лампи. Абе, вехтошар съм си от класа аз – хем и от висока, но пък и не мога да спра вече инерцията, набрала се в годините. То, моето е болестно състояние, което с времето се е превърнало в хронично. Че няма и цяр още открит за тая напаст.

Ами, това е всичко от тези дни. Ще седна сигурно още 1-2 пъти да драсна ред или два, преди да тръгна в петък вечерта - най-вероятно в четвъртък ще положа обобщителните си и заключителни слова. На работа нещата вървят добре и обнадеждаващо. Ставам все по-уверен в използването на тази чертожна програма. Зает съм служебно доста плътно - така времето ми минава бързо и неусетно. Вечер спя добре и по много, от което не се изморявам пък през деня. Снощи и тук се изля един хубав дъжд, та напои земята. Даниела днес каза, че и при тях е валяло цял ден. За разлика от там, днес времето беше чудно – ясно и слънчево, но явно нагоре по крайбрежието бушуват циклони и урагани. В такъв един е попаднал и Неничко днес, но се надявам че всичко ще премине и ще се прибере щастливо. Независимо, че е добър и опитен шофьор, за мен все пак е едно дете – абе, хлапак си е още той. Мислите ми са подире му денонощно - дано поне Бог ми го закриля, след като аз вече не мога...

23.10.2003 – Както ви беше на всички обещано в предишната глава на настоящата “Повест за неистовият човек”, днес (четвъртък, 18:45) поднасям последните си за този цикъл финални анализи по изложеният до тук материал. От другата седмица очаквайте докладите за публикуване в следващото ми по номер експозе.

Когато привърших мисълта си онзи ден, Нени все още не се беше прибрал в къщи. Ако той беше тръгнал много рано сутринта, щеше да има достатъчно време дори по път да се отбие и до нас, за да занесе плочите и растенията на Даниела. Добре, ама с този буксуващ съединител, аз реших да не му пълня колата допълнително и го изпратих да си върви по най-късия път без грам излишен товар. Пътувал е безпрепятствено, само с няколко кратки спирки. На едно място му правили дори и проверка полицаите – добре че си беше взел този документ сутринта, иначе щеше да има големи разправии с тях. Бях направил на Нени сандвичи – взе си вода и лимонада за по пътя. Имах и едни кисели млека в хладилника, та му дадох една кутия – нека сам да си наготви яйца по панагюрски; нали майка му я няма цяла седмица. После пък докато пътувал, привечер го хванал някакъв много силен дъжд, та се наложило пак да спира и да изчака докато премине циклона. Най-после около 21:00 се чухме за последно по телефона, че пътуването му е приключило успешно. Едва тогава аз се успокоих, отпуснах се и заспах с мъката си по всички. Така завърши тази одисея…

Напоследък ни телевизия гледам, нито новините им следя. Затварям се горе в “мечата си дупка” и или чета книга, или пък просто заспивам рано. Чувам, че Джордж Буш “младши” бил на гости в Австралия, но не знам подробности около случая. Пък не се и интересувам особено от тези светски клюки. Имам си хиляди други, лично мои мисли и грижи, та останалият свят ми е само в периферията на мирогледа. Ако Н.В. цар Симеон ІІ дойде тук на посещение – виж, това вече е съвсем друга работа и бих следил събитието с подчертано голям интерес (ако някой не знае – аз съм монархист по убеждения и поддържам тази институция като по-патриотична алтернатива в името на безусловната защита на Българските национални интереси, спрямо която и да е чисто партийна; съжалявам, ако с някои от вас сме на противоположни политически позиции).

Във вторник вечерта пък ходих по пазар да си купя хляб и едно-друго. Снощи (сряда) имах работа на компютъра – приходи-разходи, такси и т.н. После почетох малко и се строполих в леглото. Днес програмата ми няма да е по-различна – напред натоварих колата с плочите, наблъсках в багажника саксии, растения и всичко останало, което имах да отнасям нагоре към нас. Утре след работа тръгвам направо от завода - веднага като свърша, към 16:30-17:00.

Доста организационна работа съм планирал за тази събота и неделя. Дани ще работи и през двата дена, а аз ще се разправям с Ванеса. В събота сутринта ще отида до Мира и Стефан. Обаждах му се онази вечер, та да погледне климатичната инсталация в колата на Даниела - сигурно пак трябва да се зареди с газ. Той пък строял някакво разширение у тях в двора, та ще обменим някои общи мисли и идеи. Трябва след това да отида и до моя бояджия, че този път да види Нисана на Дани, защото е станал за цялостно пребоядисване. Боята е изгоряла от слънцето и има много нездрав и олющен вид. И там ще изгърми една хилядарка в най-добрия случай, да не са и две даже, но мероприятието е доста наложително вече. Специално тази процедура ще гледам я организирам за почивните ми дни по Коледа.

Друг лист обаче сега няма да прибавям към така образувалият се хартиен сноп, защото няма с какво да го запълня – смятам, че и без друго достатъчно много глупости избълвах до тук. А пък за да ви държа в тръпка и течение на живота в отсамната част на света, аз ще продължа да ви обливам с литературната си диария, която ще намерите непосредствено в следващото мое писмо. Обичаме ви безумно и ви целуваме горещо: Дани, Нени, Неси и Ангел…