Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо! Роднини, дружки и приятели!

26.11.2016 – Толкова ужасно много и от толкова дълго време насам говорим и мечтаем за едно и също нещо, а ето че то днес вече се превърна в един напълно реален факт, който дори се намира в процес на своето постепенно развитие. Радостният случай, за който ви мълвя към днешната дата и в настоящия астрономически час, се явява неописуемата ми душевна наслада във връзка с нашата най-после осъществена екскурзия до България, а пък развитието на това така вълнуващо събитие се състои единствено в постепенното ни приближаване към крайната цел – Татковината, в най-общ план и по-конкретно: нашето, желателно безаварийно кацане на летище София. В момента се намираме в самолета за втората и най-дълга отсечка до финала (от всичко възможни три…), летенето по която ще продължи около 12 безумно дълги и отегчителни часа. Преди малко излетяхме от Китайския гигант Хонг Конг и сега се реем някъде из въздуха по трасето към Европейската столица Виена - обаче пък предвид огромното разстояние, което ни дели до там, чувството у нас е като да стоим и тъпчем на едно място, без изобщо да мърдаме на някъде. Локалните часовници, съгласно местния часови пояс показват време около 12:30-13:00, след като от лицето на земята се отлепихме точно в 11:00. Добре ама ние наред с всичко се движим и баят бързичко (скоростта, с която прелитаме над земи и морета е в границите на 850-900 км/ч), което означава че преминаваме от един времеви пояс в друг, без дори и да се усетим...

Налага се от време на време да прекъсвам репортажа си на живо, защото стюардесите непрекъснато раздават по някаква благина: де някое и друго скромно и мизерно аперитивче; после пък изтърсиха и обедите на камара, поради което миниатюрната ми писалищна масичка отпред беше отрупана с всякаква посуда и множество хранителни блюда. Сега обаче, точно с придвижването ни напред в посока към добрата и стара Европа аз няма да ви занимавам, а вместо това ще се върна доста по-назад, почти на изходния пункт и ще преразкажа, как аджеба се стигна и до тук.

Преди почти цяла седмица вече изпратих поредното си послание от тази част на света, което предполагам, отдавна е станало само една стара история, след като веднъж сте го прочели и давността му вече е преминала като срока на годност върху етикет на посиняла от прекомерното си стоене на витрината в супермаркета изкуствена шунка. През последните дни нямах много ускорени служебни ангажименти, поради отсъствието на моите шефове и преки ръководители, които до сега най-усърдно и безмилостно ме захранваха с постоянна работа. В продължение на две седмици те бяха на работно посещение при братския китайски народ във връзка с някои последни уточнения по екипировката на проекта. През този период аз бях в постоянна връзка и на тяхно разположение, водейки кореспонденцията помежду ни и успях да приключа с всички задания и поръчки, които те ми спуснаха от там. Стана дори така, че моите хора снощи в 23:30 се завърнаха благополучно в Бризбън със самолета от Хонг Конг, докато пък ние излетяхме в 00:45 с абсолютно същия аероплан обратно нататък – разбира се, след като съответните служби веднага го подготвиха за нашия полет: основно почистване, зареждане с провизии, горива и т.н. През деня успяхме да си обменим някое и друго възторжено изречение с главния директор, под чието пряко подчинение се намира моето звено (в частност лично аз, като единствен завеждащ отдела по конструиране и изготвяне на инсталационната документация), но подробности от резултатите на тяхната визита в Китай все още нямам. Веднъж, след като се установим малко по-трайно и ние в България, тогава пак ще влезем в режим на периодичен контакт, чрез взаимен обмен на писма и кратки съобщения. Каквото и обаче има да става от тук нататък, то ще е чак след моето успешно завръщане в Австралия в края на Януари; именно с което поставям и точката на всичките си служебни обязаности за тази календарна година, както и за непосредственото начало на Новата 2017; да спи зло под камък, както казват старите хора (в случая буца лед, предвид зимния сезон в Родината)…

В оставащите дни преди отпътуването ни, двамата с Даниела окончателно пригласихме и огромните куфари с багаж, които ни съпътстват надеждно в трюма на летателната машина, като тук далеч не изпускам да спомена и всички други мини- и микро- багажлета, които пък вървят неотлъчно с нас в купето на самолета или накачулени по вратовете ни, дорде се придвижваме от ръкав на ръкав из безкрайните коридори на летищните комплекси по света: то не бяха палта, якета и шлифери, ботинки, полуботи и цели ботуши; че компютърна техника ли не щеш или пък фотографската ми екипировка да съм пропуснал? В чантата, наред с моя компютър, самият който тежи над 6-7 кила барабар със зарядното си устройство, намерихме място и за един таблет на Ванеса, който ѝ подариха Нени и Меган за рождения ден; башка от това, носим и един чисто нов лаптоп за една жена, който пък синът ѝ изпрати като армаган за майка си, а като пристигнем в Габрово ние от своя страна на драго сърце ще ѝ го поднесем лично от негово име. Не мога да не изброя в числото на аксесоарите и прословутата ми видеокамера, която не съм отварял и поглеждал почти откакто съм я купил преди няколко години – само я разхождаме нагоре-надолу по паралелите и меридианите на земната топка, за да не си помисли някой, че сме бедни и че ни липсва такава техника. В тази същата категория попада и фотоапарата ми, за който съм повлякъл цели 8 резервни и зареждащи се батерии, при условие че доказано вече работят едва 2 или 3 от общото им количество, докато за нормалните му функции са необходими поне 4 на брой. Изброеното до тук влиза в състава на фотографския ми антураж, но и това далеч не е всичко. По-нататък следват три куфарчета от средна габаритна величина, които минават за уж законният ни ръчен багаж - всеки от които е натъпкан до върха с кафета, армагани, бонбони, топли зимни дрехи и прочие необходима стока. На края, но не по своята важност и значение, трябва да дам известна гласност и за наличните дамски чантета на моите две кокони - натъпкани като пазарски торби по лютеничено време, на които едвам им се събират горните части, в резултат на което затварянето им със циповете отгоре е немислимо и отворите им зеят като пещерата на Али Баба. И отново тук спадат: тежката ми и дебела ватенка, шушлековото якенце на Ванеса, подходящо за полярна експедиция на Полюса и шикозното червено и вълнено палтенце на Даниелчето, с което смята да ме води на някоя постановка в Народния театър или в Операта. А пък за да са майка и дъщеря в един и същи тон на цветовата гама, за Ванеса също има едно подобно сетре от почти еднотипен модел, окраски и общи размери - всичко това се мъкне на ръце или в даден момент се облича едно връз друго, за да не бие много-много на очи по разните им там митници и гранични контроли...

Когато вчера следобед настъпи моментът на истината (“The moment of truth”, за който и друг път съм споменавал в настоящите си хроники…) и след като натоварихме всичко изброено до тук във фургона на по-голямото ни по вместимост превозно средство, в крайна сметка се оказа, че в купето на колата нямаше място за самите нас. Натоварени по този начин до ушите, снощи в 18:30 пристигнахме у Дарина, която щеше да ни закара до летището, а от там да върне нашата кола у тях и да я заключи в гаража си до завръщането ни догодина. На тръгване от нас изключих електричеството, спрях и водата за всеки случай, затворихме плътно врати и прозорци, заключихме портите, духнахме кандилото и напуснахме очертанията на колибата.

У Дарина постояхме 2-3 часа, колкото да стане време за полета ни през нощта. Аз у тях имах нещо да си пиша, та не съм се месил в женските им приказки с Даниела и нашето по-малко професорче - така или иначе в 22:00 ние кацнахме пред гишетата за проверка на багаж и паспорти, издаване на бордни карти и останалите служебни формалности във връзка с напускането на всяка една държава по света. Първото ни препятствие беше преодоляно сравнително лесно - паднахме се на гише с едно момче, на което хич не му беше от особено значение с колко багаж и дисаги потегляме на път (като “тонаж” имам предвид). Метнахме куфарите на кантара и докато циферблатът на последния отчете близо 30-килограмовото, че и над него индивидуално тегло на всеки един от тях, аз вече бях впил върха на пионерките си под измерителната му платформа и така подпирайки я самоотвержено отдолу с палеца на десния си крак, нещастният кантар не успя да потъне достатъчно дълбоко, като по този начин и стрелката му не се отклони застрашително на дясно, отчитайки недопустимите свръхбагажни стойности, които поначало бяха извън законосъобразното допустимо тегло от 22-23 кг на парче денк. Макар че примерът ми с шибания кантар е малко метафоричен, имайки предвид, че в днешните модерни времена измерителните прибори за тегло ги правят с цифри, а не им закачат отдавна отживелите вече черни стрелки, думата ми беше да подчертая пред любезния читател за усещането, когато човек гледа безпомощно и безмълвно как цифричките на дисплея почнат да се въртят една след друга до умопомрачение, наподобяващо много на стрелката, която се заклаща към критичната червена зона по скалата на циферблата. Защото пък, съгласно физическите закони една трийсетина килограмова мешка си остава точно 30 кг, независимо дали я теглиш на медицински кантар или с аптекарски везни – спасение няма...

Приятно облекчени след успешното прескачане на едната бариера и само частично отпуснати душевно, предадохме трите големи куфара за пренасянето им през половината свят директно до тяхната базова точка в София, а ние продължихме притесненията си във връзка с остатъка от нашия багаж, който вече по всякакъв начин трябваше да мине за ръчен и за лично ползване по време на полета (съгласно нормативните документи на гражданската авиация и законите на международното въздухоплаване). Добре ама нас и този път Господ ни избави от проблеми и усложнения, успявайки да натоварим в самолета абсолютно всичко по нас без остатък; и това пък ако не беше късмет и Божия поличба - здраве му кажи! Навлечени с палта и якета едно върху друго, на проверката трябваше да се разсъблечем до първичното си ниво на риза и гащи, да наизмъкнем всичката фотографска и компютърна техника за оглед и сканиране под лупа и микроскоп, но добре че там поне нямаше везни и кантари, които да ни помрачат настроението и осуетят пътуването.

След известно размотаване из летището с цел загуба на време, в 23:30 вече всички пасажери бяхме натоварени на борда и точно както беше по разписанието, самолетът излетя в уречения от диспечерската служба час. Нощният ни полет беше гневен, неприятен и изтощителен поради теснотията между седалките и претъпкаността в кабината. Аз се опитвах да убивам времето си с писане, но призори сънят ме пребори и положих глава на седалката за евентуална кратка дрямка. Не ми се удаде такава възможност, разбира се, но все пак се свивах на кълбо със затворени очи, в което състояние дочаках пукването на зората и поднасянето на закуската. Час-два по-късно пристигнахме в Хонг Конг, който ни посрещна с дъжд, мъгла и хлад. Ние извън очертанията на летищната сграда не сме излизали, но дори и през прозорците ѝ си личеше добре, че времето зад стъклата им е доста противно и мизерно за идващото от вечно лято нещастно човешко същество, забравило какво е студ, мраз, скреж, сняг и мокри цървули. Ако изключим извънредното ходене на Даниелчето до България заради погребението на брат си през Януари на 1998, моите зимни спомени датират от още по-отдавна – някъде през далечната 1991, защото пристигането ни в Австралия през 1992 беше едва през есента и зимата на практика не беше настъпила, когато тръгнахме за големия червен континент. Излишно е да пояснявам, че Ванеса пък видя малко сняг в една пряспа преди няколко години в Нова Зеландия. Тогава тя беше и доста малка, та го помисли за изкуствен – оставен там, да му се радват туристите. Така че срещите ни с мразовития европейски климат тепърва ще предстоят и ще бъдат изненада за всички нас, целокупно като социална единица.

Вероятно се чудите как и на какво пиша в момента - след като лаптопът на нашия приятел се яви по-актуален за пренасянето му през далечните земи и морета, ние се лишихме от компютъра на Даниела, който аз смятах да взема с нас, че да го ползвам за моите трансконтинентални репортажи. Вместо него експлоатирам това миниатюрно компютърче, което има завидна продължителност на батерията си. Синът ѝ го е купил чисто нов от местния ни Kaufland за някакви си $200 - оставям настрана допълнителните средства, които му е коствала доставката на пакета до нас – нарочни куриери на DHL вчера го донесоха директно в къщи, буквално минути преди да тръгнем; за малко щяха да ни изтърват. Предполагам, че аз също можех така да постъпя с вашия, за да подменим повредения лаптоп на татко, вместо да алармираме тоз и оня, купувайки хорските боклуци - но сега е твърде късно за покаяния; тя се свършила вече, пак благодарение на приятели и близки…

От дълго време летим над Китай, след което прелитаме над Индия. Долу под нас сякаш е лунен пейзаж и няма никакъв живот - камъни се редуват с чукари без нито едно населено място. След като напуснем въздушното пространство над Азия, местим се над Путинова Русия (ще прехвърчим баш над главата му и петолъчката на Кремъл). Като прегазим и нея (и ако онези отдолу не свалят аероплана с някоя заблудена ракета, ужким предназначена за другаде…), завиваме леко наляво и прелитайки над Украйна, Беларус и част от Румъния, миг след това ще сме кацнали в Австрийската столица - Виена. Летим на височина от 10,500 м, а температурата на въздуха е -60°C. Сега, като се вглеждам по-подробно в картата на маршрута, установявам че май няма да хвърчим над Индия - тя се пада малко по-встрани. Вероятно това отдолу под нас са разните му там Бангладеши, Пакистани и прилежащите им покрай тях държави, но пустошта която се вижда през илюминатора на самолета е буквално отчайваща. Сигурно още живеят по пещери и землянки тези хора – щото пък някаква по-открояваща се цивилизация изобщо не се забелязва. Специално ще погледна в атласа къде точно е преминало трасето на полета ни. Иначе времето е привидно слънчево и няма нищо общо с Хонгконгската киша, но все пак - зима си е все пак там долу; няма ‘лабаво...

…………………………………………………………………………………………………………………….

… КРАЙ! Не мога да отлагам повече и дните ми да минават толкова глухо и незабелязано. Вероятно това ще остане най-злополучното писмо от цялата ми 25-годишна поредица, след като вече с дни и седмици наред някак си избягвах началото на неговото продължение. Естествено, причините за това се крият във все още пресните спомени и впечатления от почти двумесечното ни пребиваване в България, след завръщането от което забелязвам един лек спад, специално в моя пословичен вече писателски ентусиазъм. На първо място дойдоха ангажиментите ми със служебната работа, която се беше натрупала достатъчно много и не търпеше вече никакви отсрочки - независимо под каква обективна или субективна форма са поднесени. Именно поради тази уважителна причина аз се лиших от една малка морска екскурзия, която Даниела беше организирала по случай щастливото ни завръщане от смразяващия сняг до пояс обратно под палещите лъчи на Австралийското огнено кълбо и наше общо световно светило. И от отрицателните двуцифрени температури на Европа, още с кацането си на летище Бризбън, ние изедин път се оказахме във фурната на 35-градусовата преизподня. Тази аклиматизация продължава и до ден днешен – нежеланието ми за правене на каквото и да било ме е обзело до степен на мечешката зимна летаргия. На всичкото отгоре и в служебен аспект, за момента се занимавам с една скучна и досадна материя, която е много еднообразна и ме отегчава до краен предел, но която така или иначе трябва да се приключи, че да вървим напред (ужким, де…). Аз дори и сега не мога да започна изложението си в своя строен и строго уставен вид, защото умът ми скача хаотично от случка на случка, та само пълня редовете с плява, без с това да казвам много – да не река даже и нищо.

Днес е неделя – за протокола, 05.02.2017; сабалам станах сравнително рано като за нормален неделен ден - още в 06:00, че да имам спокойствието да опиша одисеята си до съответния час, преди да излезем за бални обувки на малката принцеска. За късото време, с което разполагам аз едва ли ще успея да разкажа всичко, което ми идва на ума и което ми лежи на сърце, но поне ще се опитам – дано пък се получи нещо. На всичко онова обаче, преживяно и видяно в белоснежната ни Татковина сега баш няма да се спирам – ще го изчакам да ми поотлежи и втаса още малко в мозъка, а пък впоследствие може да вмъквам по някой и друг откъслечен и забравен епизод. Този период със сигурност ще остави много трайни и дълбоки следи в съзнанието ми с прекрасната и незабравима зима, на която станахме свидетели – толкова много сняг не си спомням и в детството си да съм виждал даже! Срещите ни с близки, роднини и приятели също ще запазя като един от най-скъпите ми спомени, наред с впечатленията от всичко видяно и преживяно – заедно с всички и поотделно с всеки. Добре че беше и тази кола под наем, която имахме под ръка почти през цялото време на нашето пребиваване, та барем с нея осъществихме всякакви близки и далечни пътувания из страната, които с обществения транспорт или по какъвто и да беше друг начин просто щяха да са немислими и съответно неосъществими. Престоят ни в София и всички екскурзии до Боровец и Пампорово бяха предварително организирани от Дани, така както и наемането на колата – не мога да не ѝ припиша заслугите единствено и изцяло на нея, защото аз сам едва ли щях да имам търпението да се занимавам с всичко това. За щастие тази година снегът беше наш постоянен спътник, което допълни празничната обстановка и настроение на само по време на светлите Коледно-Новогодишни празници, ами и доста време преди и след тях – а истинската зима продължи до самото ни отлитане за топлите страни…

На това място аз само за малко ще се отклоня от ежедневието и злободневките, за да предам вълнението и преразкажа преживелиците след първото ни вкусване на глътката леден въздух, който поехме с цели гърди при кацането ни в София. На Виенската аерогара не сме се мотали много, тъй като полетът ни за България беше почти в непосредствена близост, след като пристигнахме от Хонг Конг. Единствените ни опасения бяха свързани отново с прекомерното тегло на ръчния ни багаж, който този път строгите потомци на арийската раса следяха едва ли не до грам. Няколко души от опашката пред нас дори бяха върнати да изхвърлят част от инвентара си, но ние специално минахме между капките като по някакво чудо – самият Господ беше слязъл от небето и крачеше невидимо редом с нас по перона, отваряйки ни всички врати, които за другите сякаш оставаха някак си залостени (образно казано). Какво по-добро посрещане на родна земя? – грабнахме си куфарищата от лентата за багажа, нахвърляхме се в едно такси плюс колата на братовчедката и хайде – директно в апартамента на ул. “6-ти септември”; ъгловата кооперация с “Графа” – баш срещу печално известното МВР в градинката пред Християнския храм “Свети Седмочисленици”.

Временното ни пребиваване в това жилище под наем беше организирано от Даниела (ето – отново тя; аз що ви разправям, че тя си заслужи похвалите и обра всички лаврови венци заради своята активна и безупречна организаторско-диспечерска дейност). Заедно с родителите ми там изкарахме няколко паметни дни и нощи, през което време посрещахме и изпращахме скъпи гости, ние самите направихме няколко посещения при близки, роднини и т.н. Стратегическото място баш в центъра на столицата беше нарочно подбрано, с оглед да не ни е нужен никакъв друг транспорт, с изключение ползването на метрото и то само от време на време. Всичко беше на пешеходно разстояние около този наш базов лагер, който ползвахме много успешно за конак – парното бичи на “max”, топла вода се лее на поразия по всяко време на денонощието; печки, фурни и котлони под ръка – абе, царски си поминахме там, няма две мнения по въпроса.

Ден-два след като пристигнахме, ето ти ги вече и първите снежинки се посипаха от небосклона и се разнесоха из въздуха, а до вечерта вече преминаха във вид на парцали. Ванеса ги гледаше с недоумение как се стелят по скованата от студ земя, трупайки всяка минута все повече и повече белите си постели по покривите на съседните сгради и като че ли още не вярваше на очите си – истина ли беше това или просто някакъв неин детски сън? Няма по-красив сезон за мен от зимата – ама истинската, снежна и студена зима. Тогава все още не знаехме, че снегът ще ни съпътства почти през целия престой в Родината – на места повечко, на други пък по-оскъден, но във всички случаи Баба Зима беше в истинското си амплоа.

След определеното време в тази квартира, дойде време да се изнасяме към следващия ни туристически обект – Боровец. Натоварихме се шестимата в една кола, барабар с дисагите и поехме нагоре. Аз отначало бях доста плах и предпазлив в шофирането ми из София и въобще по пътищата на България, след като не се бях качвал на кола с ляв волан откакто продадох Трабанта през лятото на 1992 – няколко месеца преди да тръгнем за Австралия. По принцип това е малко шокиращо за някой новак, но правилата за движение навред са почти едни и същи – само че половината свят пълзи в дясната част на пътното платно, а останалата му част тъпче по лявата; балансът и равновесието в природата е спазено. След известен пробег свикнах да се оглеждам повече и по-старателно от вси страни (включително и откъм небето…), да мисля по-внимателно и да бъда нащрек, предвид останалите участници в движението, които минаваха за по-големи идиоти от мен самият. Така с взаимни отстъпки на пътя и проявена шофьорска толерантност спрямо отсрещните колеги зад кормилото, движението ни се извършваше гладко и безаварийно.

До това време снегът почти се беше вече стопил - не само в низините, ами се прозъбиха и планинските склонове. Пистите по Боровец ги засипваха денонощно с изкуствен сняг от нарочни машини, след като само два-три дни по-късно щеше да се открие и официалния ски сезон за годината. Само че вместо със запалени спортисти и скиори, по-честите ни срещи бяха със щастливо и безгрижно подпийнали студенти – последният ни ден на престой в комплекса беше на 08 Декември – Студентският празник. Докато почивахме активно в по-суровите планински условия, за база имахме едно малко апартаментче в някакъв хотел – точно срещу една от пистите, намираща се баш пред най-големия им местен комплекс “Рила”. Кръстосвахме пътищата на курорта надлъж и нашир, правихме си множество снимки, разхождахме се безцелно по студа и така времето ни мина по-скоро неусетно, ама и много приятно. На една от вечеринките в топлата, уютна кухня на хотелския ни апартамент, дружно взехме много интересно и същевременно адекватно решение за разширяване на нашето екскурзионно зимуване. Веднага след престоя ни в Боровец, Даниела и малката трябваше да заминат на търговско и развлекателно посещение във Виена, а три дни след това аз да ги посрещна на летището и от там вече да вървим към Габрово. Полетът им беше много рано на другата сутрин и те останаха да преспят в хотел на летището – оставихме ги с личния им багаж за пътуването, а ние с нашите надвечер продължихме към Пловдив. Преди това през деня посетихме старите разкопки на крепостта Цари Мали Град край с. Белчин, където изкарахме почти половината ден - докато се покатерим до горе, че да разгледаме всички исторически експонати и кули, после пък да слезем обратно долу на паркинга, където бях оставил колата и то времето си лети. Влязохме и в музея, където беседата на екскурзоводите беше изключително интересна и полезна с множество обогатяващи знания за славното ни минало като народ и нация.

Час и нещо-два по-късно, ето ни и в Пловдив пред домът на братовчедите. Е, малко се пообъркахме в града, докато им намерим улицата, защото един път вече мръкна доволно много, отделно дето целият град беше малко поразровен и разкопан заради текущи ремонтни дейности, прокарване на нови пътища, подлези, надлези и т.н. Така или иначе, вечерта си направихме една много съдържателна съвместна софра с роднините, преспахме у тях, а на другия ден поехме към Асеновград и Бачковския манастир. Това беше само един от лъчовете на екскурзията, докато вторият включваше посещение на други близки в Първомай и нарочно отиване до родното село на майка – с. Попово в миналото до 1950, а в днешно време именувано в чест на някаква загинала тъдява местна бунтарка от еврейски произход, с партизанско прозвище “Искра”. От тогава селото вече носи нейното име – с. Искра. Между другото, някъде из Ямболско също има едноименно село Попово, но то няма нищо общо с майкиното.

Та, така от Пловдив се подпътихме към Бачковския манастир. Там обядвахме, посетихме църквата, запалихме свещи, помолихме се Богу горещо за здраве, успех и дълъг живот - за нас самите и близките нам; почетохме паметта и на починалите. На връщане спряхме в Асеновград, където се намира църквата с Чудотворната икона на Св. Богородица и аязмото. Видях с очите си част от огромните дарения, златни накити и украшения, които в знак на своята признателност и дълбока благодарност, изцелени от мъките си богомолци са оставяли в годините на поклонение. Това беше един много забележителен момент, с който аз до тогава не бях запознат или просто съм подминавал в наши разговори и събеседвания. Поклон ти сторвам, наша скъпа и пресвета Божия Майко – за добрините, които си сторила към нас, грешниците и недостойни себеподобни. Благодарен съм и на моята собствена майчица, че ме заведе на това тъй свято и силно духовно място…

Следващата ни отсечка беше от там до Първомай, където също отседнахме у близки наши родственици. През деня се разшетахме из градчето, посетихме пазара с безбройните си сергии и всевъзможни боклуци, повечето предимно китайски – дори не и турски вече, както беше едно време в зората на едва зараждащият се, току прохождащ и нескончаем преход от социален комунизъм към капиталистически социализъм (такива понятия може и да не съществуват в политологията като наука, но пък за мен си звучат достатъчно правдиво и съвсем актуално към днешна дата). Вечерта и с тези наши роднини направихме една широкомащабна раздумка, с много домашно вино, силни ракии и царски туршии. Потънали в спомени по близки и далечни родственици, така и не разбрахме кога е минало полунощ – единственият критерий за късното време беше моето сковано вече и изтръпнало чене; трябва да е било от винцето, което аз обожавам и приемам неконтролируемо - по всяко време и на големи глътки като свето причастие. Добре ама това вино беше яко – не е и подобно дори на нашата австралийска помия от кутиите, с която си плакнем устите ежедневно и редовно. Като разбрах, че не ме бива повече за приятна компания и разтурихме вечеринката – всички по леглата, спим светкавично и на другия ден поемаме към родното място на мама.

Селото (Искра, демек…) е разположено току в полите на Родопите, на един хубав нисък склон – хем на припек, хем на завет; абе – райско кътче, като хилядите подобни, разхвърляни къде ли не из пределите на Татковината, но за жалост останали вече почти безлюдни поради ред социални, битови, икономически и политически причини. Майка ни заведе в училището, където са учили двамата с вуйчо и където пък баба ми Софка е била преподавателка на малките селски пъпеши и тиквички. Отсреща на мегдана беше църквата, в чийто двор са положени тленните останки на моите прадядовци, които по онова време са били свещеници. Отидохме да видим и родната мамина къща, която беше малко позанемарена, но все пак живееха някакви хора в нея. Тъжна картина, майка му стара; мъчителна действителност, ама какво да се прави – времето назад няма като как да върнем. Ако дедб ми Никола гледа през някой процеп нейде из отгоре, сигурно в гроба си се върти и покой не може да си найде, като вижда в какъв бардак са превърнали имотецът му…

С питане от тоз двор в онзи – ето ни у една отдавнашна приятелка на майка и ученичка на баба. А пък те завалиите, тъкмо налагат сланина с праз лук и сол за през зимата, занимават се с разни домакински дейности, буркани, тави, са’ани и тем подобни ръкоделства. Абе на село няма ‘лабаво – тъй да знаете. Там се бачка много и всеки ден е понеделник; съботите и неделите са предимно за гражданята. Само кога удари камбаната, народът се сеща да иде на черква – свещ да запали за живо или пък за умряло. През останалото време там пада работа от изгрев до здрач, че и на обратно биля – аз комай не съм особено навит за такъв суров начин на живот. Виж, на софрата вече си е баш харно – и у тези хора седнахме на обяд, че зелеви сарми ли не щеш, та пресен самун топъл хляб домашен ли не извадиха; то луканки и пастърми ли не бяха, че вино ли, дето се точи и пие направо от ведрото - башка ракията и другите питиета. Мен само за това ме бива най-добре – инак за копан и оран хич не ме търси. Обаче пък, ако ти е хартисало ланшното винце, на драго сърце ще ти помогна да опразним бъчвите, па да си ги налееш с новата реколта, ама за другото не ставам дип много. И ракия да пия мога успешно – абе, по принцип всичко мога аз; гъвкав съм и пластичен – като плазмодий…

След прекрасната непринудена и неочаквана среща с тези далечни познати, в късния следобед поехме обратния път към Пловдив. Нея вечер отседнахме у други роднини, с които също имаме много близки родствени и семейни връзки. Вечерта се видяхме с всички, хапнахме пак, сръбнахме порядъчно и се разхвърляхме по стаите за кратък сън. На другия ден трябваше до вечерта да сме се придвижили до София, където пък отново на летището да посрещнем Даниела и Ванеса, пристигащи от Виена, с които вече окончателно да отпътуваме и към моето, старославно родно Габрово - кажи-речи половин месец се подвизавах и подмятквах из Българията, а пък още до дома не бях стигнал и на куц крак дори.

За разнообразяване на пътуването и придвижването ни към столичния град, аз предприех малко по-разширено трасе на маршрута, като вместо по директната Пловдивска магистрала, ние минахме през подбалканския път – през Карлово, Сопот, покрай Клисура и т.н. На път се отбихме из градчетата да разгледаме наоколо, влязохме в някой и друг дюкян – повечето за обща култура и убиване на времето, отколкото с някаква определена търговска цел. Времето беше прекрасно – слънчево и същевременно студено, а горе славният, роден наш Балкан се беше лъснал в ослепителната си бяла премяна и върховете му, в пълен контраст сякаш стържеха синьото като мастило небе. Колата се държеше прилично, бързо свикнах с капризите ѝ и макар да беше с дизелов двигател, каквато разновидност за пръв път управлявах (ако изключим джипката на Неничко…), за момента се справях отлично – чак се учудвах от себе си и уменията, които имах. Е, все пак дясното движение на мен не ми е чуждо, след като в миналото съм навъртял не малко километри по нашенските и Източноевропейските пътни артерии – с мотор, с кола, с Трабант и т.н.

След многобройните спирки най-после пристигнахме на аерогарата, където посрещнахме нашите две пътнички – а след други 2Ѕ часа си пиехме питието при мама и татя на Падало. От там насетне животът ни на екскурзианти се завъртя в добре познатият и известен на всички емоционален водо- и световъртеж – тоз да видим, с онзи да излезем, при трети да отидем на гости, а с всички заедно да се и напием, както подобава. Сума пелин и греяна ракия изпукахме, башка останалите сухи, влажни и кисели мезета. Времето за нас беше спряло, а всъщност летеше, та отлиташе чак – мамка му. Докато се обърнем и Коледата взе да наближава – а пък сняг да ти види окото, бако! Почти всеки ден, ако не през ден от небето се изсипваха нови порции – таман да се поразмекне стария и отгоре го затиска новият; до киша не сме стигали и кал не сме газили – само по пъртината. Такъв разтърсващ кеф не помня да бях изживявал скоро.

От дума на дума, чухме се и с братовчеда в Несебър – ей го къде е; взривяваме нафтата и летим към морето. Обаче когато младият Ангелъ Миховъ отива на гости при старият Ангел Михов, той мисли за всичко и за всички. А какъв по-достоен армаган да има от едно бидонче, пълно до върха с натурален и оригинален Змеевски пелин? – разбира се, че няма. Речено-сторено, тръгваме по заснежените планински пътеки – направо орем с дизела по баира през прохода Шипка. Заради преспите и наскоро навалелият сняг, горе на предела пред нас се разкри някаква фантастично красива и чудно приказна природна картина – това не може с прости думи да се опише; даже и да се види, човек в първия момент си търка очите да не би да сънува. Заскрежените борове бяха в състояние на пълен покой – нито полъх на ветрец, нито шум от жива душа; пълно мъртвило, ако се абстрахираме от ревящите нагоре камиони, стенещи под товара си, воят на закъсалите и боксуващи в снега автомобили и клетвите на техните шофьори – всичко това е част от пейзажа на околната среда, но на мен думата ми беше за друго. Тази колосална и повсеместна белоснежна премяна, наметната връз гърбината на целия Балкан можеше само да се нарисува с четки и бои от художник-виртуоз, а пък да се обрисува в мерена или немерена реч би било дело единствено на най-великите писатели - майстори на словото и перото. Имахме намеренията да се изкачим и до паметника, но подстъпите нагоре бяха затрупани в снежни преспи – нямаше изгледи за подобни планински траверси барем до пролетта, когато се стопят буците лед. Направихме си няколко снимки за спомен с прекрасната планинска обстановка и продължихме надолу към Шипченския манастир.

Оттатък върха, сякаш снеговете бяха по-малко и надолу пътят съвсем се изчисти. Попаднахме в съвсем друга България – не случайно географите я наричат Южна, вероятно защото там е по-топло и снеговете рядко се задържат продължително време. Виж, Северът е друга работа – там е вече истинската зима; именно там се раждат истинските хора и стават човеци – докато полето ражда саде едни тикви, ама карай да върви приказката…

Разходихме се из манастирските вилаети, запалихме по свещ, разгледахме костницата, разказахме на Ванеса малко от историята и се отправихме към Казанлък да ядем баници. Първо минах покрай родните казарми (или поне покрай спомените си за тях), но от постройките, където мина бойната ми закалка и уж там станах мъж не бяха останали и тухлите дори. Всичко беше изравнено със земята и превърнато на детски площадки, с изключение на военните блокове от едно време, където живееха безсрочно военнослужещите и техните семейства – главно офицери от по-ниските чинове, старшини и разни сержанти. Направих с колата един кръг, с надеждата уж нещо да разпозная – къде ти, братко? Всичко беше толкова много променено, до неузнаваемост чак – едва ми се възстановиха спомените за мои някогашни подвизи из градът на розите, но все пак от 1978 до сега са си близо 40 години; периодът на развитие е бил достатъчно дълъг и противоречив в много отношения.

На едно кьоше забелязах изпотените стъкла на някаква баничарница, ама от по-нов тип – няма ги вече онези, омазаните и схлупени закусвални, където около пещите се въртяха само изкусни майстори пекари. Сега този бизнес се държи от цигани и турци, но лично аз няма нищо против, след като хората си гледат добре и съвестно работата. На тази човешка прослойка музиката им е в кръвта, а пък готвенето – направо в сърцата и душата (стига разбира се, да не крадат чак толкова много). Така се заприказвахме с баничарката, на която споделих, че съм служил навремето в нейния град. Нищо чудно да е обикаляла и тя около портала и високите бетонни огради на Казанлъшките казарми, белким някое изпаднало войниче се врече да ѝ стопли малко шалварите – както и да е. Изпадам в обяснима носталгия, но аз под клетва заявявам, че циганка тогаз не съм барал; просто не ми е изпадала добра сгода, а не че съм нямал своите войнишки мераци (нали трябваше да стана ужким и мъж, както вече споменах малко по-отгоре)…

Като се поразкудкудякахме на воля и с останалите кадъни от баничарницата, изядохме си прекрасните бюреци, изпихме си бозата и поехме към с. Змеево по посоката на Стара Загора. На мен изцяло в акъла ми е техния световноизвестен пелин, на моите кокони обаче все бални рокли и обувки им се въртят на езиците; брей, майката му стара – каква неправда ме налегна! Целта им беше да минем и през Ески Заарата, че там видите ли имало някакви много страшни магазини, от серията на бутиковите вериги едва ли не, със златни синджири усукани и башка халки по тях. Рекох: дорде не натоваря виното от Змеево, не мърдам по никакви шибани дюкяни и техните сергии, а докато се водеха пазарлъците и се надхващахме чия стока е по-важна, кой стои най-отгоре и кой тук казва точно кой да кара влака, ето ни вече навлизаме в селото.

Дето вика народът, че с питане и до Цариград се стигало, та и аз така – от къща на къща, от една ограда на друга, тук куче да ме излае, там пък кучка да ме подуши и оближе, ама ей нб - хорицата най-накрая ме упътиха, та баш където ми беше целта на посещението ме изпратиха. Там във всяка къща има по няколко тона пелиново вино за продан – кеф ти бяло, кеф ти розй или пък като кръв червено; само си подлагай сурата под канелката и лочи директно от кацата – ама таквоз пък густо и у Рая чак го нямат! Тропам вежливо и възпитано, но и настоятелно с юмрук по портата – не след дълго ми отваря самият Свети Петър: млад момък, около моята възраст да речем. Тъй и тъй, жалвам му се – минах целия Коджа Балкан за две оки пелин; да си купя малко съм дошъл. Като ме видя, че съм разбирач и харен чиляк балканджия, оня действително отвори Райските двери и ме вкара в един олтар – вместо икони по стените, бъчви с вино наредени чинно във шпалир: от едната страна белия пелин, срещу му втасва червеният, а пък смесицата между тях се въргаля в съвсем отделна половинтонна бъчва. Казвай, вика – от кое да точа! Ама преди това ми гребна по един черпак от всеки модел за опитня – а черпакът иначе масивен, част от походна войнишка кухня и най-вероятно краден на уволнението; има-няма, ама до кило побира, ако не и малко горница. И това е само опитнята, мострата така да се произнеса и аз малко по-научному. Абе, викам – аз съм с кола, та не знам дали е твърде удобно… Всички сме с коли тука, бре! – прекъсва ми съмненията бодро момъкът – ние дорде не ударим по една паница на закуска, хич и не излизаме от къщи, че е срамота, добавя той убедително и настойчиво ми тика черпака пред вече посинелите от студ устни. Надви ме дяволът (ама и на мен много уговорки ми не трябват, че да кандисам; ако бях една жена - не знам, не знам…), па си наквасих и аз обилно гърлото – жадно засмуках от черпака, га че съм бил на сух режим през последната неделя. Сега дойде проблем от там обаче, че аз харесах и трите вида, но в края на краищата се спрях на две кила бяло и още две червено – че не беше и евтино, пущината, ама на човек като му се пие, та ценоразписа твърде не го забелязва. Прихвана ми ги петолевка за литър, но какво да се прави – тези жертви са допустими, щом се отнасят до лакомията на собствените ни задници. Едното шише щях да го нося на братовчеда, а другото – армаган на татко за Никулден, независимо че празникът му беше минал, както по новия, така и по стария стил. Обаче когато хората се обичат и уважават, ката ден им е празничен - нъл’ тъй! На изпроводяк пак ударих още малко от черпака на любезния домакин, за да не остава с погрешно впечатление от мен – мющерия съм му, все пак; трябваше да се представя достойно. Метнахме се на колата и полетяхме с бясна скорост към Августа Траяна.

Там действително намерихме един огромен търговски комплекс, модерен и лъскав, много подобен на нашите “shopping”-центрове в Австралия. И как няма да е така, след като ги правят по един калъп – каквито в България, такива и в Америка, Канада и навред по света. Че и стоките им биля, и те едни и същи: всичките все доставка от Китай и нито една от някоя местна производствена единица, дело на кой да е нашенски завод или фабрика. Аман от тез проклети китайци и боклучивите им артикули, дееба! – както и да е. Та, в този свещен дом на модата и кича (параклис или направо храм, бих добавил от себе си), моите моми се втурнаха да разглеждат витрините, докато аз се задоволих само с покорното си клепене подире им, без да жаля нито клетвите, нито пък попържните си. Така или иначе, в целия универмаг обувки за нашата абитуриентка не се намериха и ние, не след дълго и за най-голямо мое облекчение се изнесохме от там – вече по посока на Бургас, морето и неговите трудови хора. Така и не успях да се закача на прословутата им магистрала “Тракия”, ами пътищата ме откараха отново на подбалканската линия – класическия път за морския бряг, по който сме тъпкали навремето с години и по който през летния сезон ставаха невероятни задръствания от всякаква местна и международна паплач – предимно сборни Източноевропейски отряди, лагерници и жертви на СИВ, Варшавския договор и по принцип на “Системата” (тогавашната, която не беше много по-различна от сегашната – само с малки изключения, привидно в полза на потърпевшите). Минахме покрай Сливен, после през Карнобат и Айтос, а малко след това ударихме напряко през Каблешково, за да пристигнем час по-скоро при родата в Несебър.

Както всеки здравомислещ читател тук вече може да предположи, вечерта ни се превърна в една звучна роднинска забава, с много смях, веселие, здравословни напитки, мезета и всичко останало, сякаш рогът на изобилието се беше разпилял вредом по месала и право връз софрата. В тази приятна и топла атмосфера изкарахме до малките часове на нощта, преспахме набързо и на другия ден поехме по обратния път към дома. Обаче първо се поразшетахме малко из леденостуденото сърце на древна Месемврия, щракнахме си обаче само по няколко снимки тук-таме из разкопките и пронизващият вятър на бърза ръка ни подгони към благодатта на парното в колата. Така зимното ни посещение на Черноморието приключи малко преждевременно, но пък и кой е луд да ходи на море баш посред зима? – беше само няколко дни преди Коледа; от всякъде готово да се изсипят поредните порции със сняг, въпреки че точно по това време като по някакво чудо навред беше сухо. Малко по-късно разбира се, природният феномен не закъсня и по плажната ивица натрупа една педя снежна покривка – такова чудо пък изобщо не ми бяха виждали очите; добре че разполагам с богат снимков материал, та да не мислят после хората, че ги послъгвам, за да се правя на интересен.

На връщане посетихме друг “музей” от търговската верига – някакъв си огромен магазин в покрайнините на Бургас, под надслов “JUMBO”. Е, в него вече имаше от пиле мляко и като че ли рафтовете му бяха изпълнени с малко по-качествени и интересни стоки. Разгледахме експонатите, купихме нещо, ама вече не помня какво и поехме по обратното шосе. За да разширя екскурзията и за да предотвратя скучното ни прибиране към Габрово, аз и този път удължих и разширих пътуването, минавайки през небезизвестното с. Жеравна; после направихме няколко спирки в китните градчетата Котел, Елена и т.н., та вечерта се завърнахме едва ли не от Русе чак. Макар и с малко, Жеравна е разположено в сравнително по-висок участък на тъдявашните предбалкански възвишения и по калдъръма на сокаците в цялото село беше бяло като в приказка. Снегът не беше много, но достатъчен за да създаде един прекрасен зимен фон на малко тъжната зимна картина. Плочите по покривите на къщите също не се виждаха от белоснежната пелерина, с която изцяло бяха покрити. От всяка колиба дъхти на прясно свинско месце – тук препечено, там позагоряло малко или пък добре изпържено; отвред ухае на пити и печени хлябове, разнася се дим от пушещите комини и специално този селски пейзаж на мен много ми допадна. Викам си: как пък няма един да ни помаха с ръка през джама, па да рече: “Елате добри люде-странници у нас на гости, че сме заклали прасето и сега се чудим как да го изядем!”; да наточи един медник червено вино от избата, че като му седнем от обяд, направо да осъмнем на другия ден… Помечтах си малко, кръстосахме кривите улички и се върнахме безславно при колата, която бяхме оставили току в началото на селския мегдан. За наше щастие и за огромна разлика от предишни летни посещения в района, когато там принципно е някакво невъобразимо стълпотворение от народ, сега навред беше тихо, глухо и спокойно, сякаш бяхме попаднали в друго измерение на времето…

Както вече споменах, след като основният ни обект на интерес и за посещение беше изпълнен, от Жеравна се отправихме нагоре към Котел, малко след това ударихме директно през Балкана към Кипилово и през серия от няколко планински селца стигнахме в Елена. Навсякъде цареше една и съща пустош, с напълно празни от автомобилен поток шосета, достатъчно добре проходими при зимни условия, но пък и снегът не беше все още натрупал така сериозно, както малко по-късно по Коледа и Нова година. Автомобилчето се държа прилично през цялата наша зимна одисея и аз почти се влюбих в него – привързах се както към марката FIAT, така и към изключително грозният му и отблъскващ външен вид на модела “Multipla”, което вече го правеше просто едно уникално возило за хора и техните съпътстващи ги товари. Пропътувайки още известно разстояние, по неведоми пътища и селски сокаци се добрахме до Килифарево – от там най-после стъпихме на царския Търновски път и през Дряново се прибрахме окончателно у нас. И пак софри, и пак греяни ракии, руйни вина и червени пелини, та до никое време през нощта…