Така се нижеха ден подир ден – в безгрижие, в най-сърдечни срещи с близки и познати; малко в къщи, малко навън – облечени, обути и екипирани добре, нямаше студ, който да ни спре от похождения. А пък и колата се яви като едно прекрасно помагало в случая, защото за където и да се бяхме запътили, товарехме се вътре всичките и заминавахме в посоката без да ни мигне окото - без да се съобразяваме с нищо и никого. Такава транспортна независимост изживявах за първи път при посещение в Родината и да не казвам голяма дума, ама май от тук насетне все така ще е вече; нека само да сме живи и здрави.

За самото пребиваване при близките ни в Габрово аз май нямам какво повече да добавя. Родителите ми бяха безкрайно щастливи, че се навъртахме покрай тях – заедно обядваме, заедно вечеряме; веселби, раздумки и т.н. Градът вече беше окончателно попаднал под дебелия бял плащ на снега и хората едва си проправяха път през тесните пъртини на тротоарите; здраво време, силно, мъжко време – няма грипове, няма вируси и разни настинки: че как да има, след като те измират още дорде си кажем “наздраве” с първата чашка. От там насетне те не само че измират масово, ами мрат душманите удавени във вино и задушени от парите на греяната ракия. Е, сегиз-тогиз по някой и друг сопол може да провлачим, но общо взето здравословното състояние на всички ни беше учудващо добро за съответните по-сурови климатични условия на зимата. А пък то и каква зима се улучи – тури му пепел! Има само да си мечтаем за подобна снежна авантюра, дорде се пържим под палещите лъчи на знойното Австралийско слънце…

След като изкарахме Бъдни вечер и Коледните празници в тих семеен кръг, дойде време да поразхлабим каишите и за нещо малко по-щуро и знаменателно. Събрахме се банда юнаци и съответните им юници (известно ми е какво представлява юницата, бре! – ама просто ми прозвуча някак си по-благо, та затуй използвах метафората в добрия си смисъл; ни мъ мислети зъ прос’ меня – аз зная де к’во и как да го приказвам…). И като натоварихме торбите с хранителни и питейни запаси, хайде горе на Узана в една хижа, организирана от близък мой приятел и съратник. Едвам изпълзяхме нагоре с колите, въпреки че пътят беше добре почистен и опесъчен (стига да не ги изненада зимата баш по никое време през Януари или не дай Бог през Февруари - инак службите по разриването на снега си вършат добре работата). За да паркираме превозните средства пред хижата, че да не стоят по средата на шосето, цяла бригада от лопатаджии се борихме за проправянето на няколко улея в снега, защото там вече дълбочината му надхвърляше 50-60 см – кажи-речи до пояс. Действително, че панорамата в околовръст беше спираща дъха, веднъж попаднали в мрежите и в плен на това снежно море; освен ослепително бялата му покривка като току-що изтъкан родопски китеник, нищо друго не се чернееше пред смаяните ни погледи - неповторима гледка!

Като организирахме опалването на печките с цепеници от буковите дървета наоколо, нанесохме храни, питиета и медикаменти, след което се пръснахме да се радваме на снега. Като начало на предстоящите Новогодишни тържества, ние с един мой приятел се израдвахме с по няколко бързи коняка и малко планински чай за мезе, с което побихме последният колец на отиващата си вече календарна година. Загрели до степен размекване на ушите, от бара на хижата се понесохме към близката ски писта. Там беше гъмжило от народ – като започнеш от едва прохождащите бушони, увити с топли грейки и одеала по шейните, та стигнеш до техните баби и дядовци, стъпили здраво върху ските или само подпиращи се на щеките им. Долу до влека едни се наливат в вино и разтриват премръзналите си крака, други пък сноват неуморно нагоре-надолу по пистата като совалки – всякой гледа да крещи и вие по-силно, всеки иска да е пръв и да се спусне по баира преди всички останали; голяма галимация, ама и веселба пада в същото време. Намерихме и една пластмасова шейна за нашата Ванеса, която до тогава на такова странно и чудновато “нещо” не се беше качвала. Тя веднага си намери разни подходящи по възраст дружки от обкръжението и заедно с тях му удариха голяма игра из снега. Постепенно денят заклони към своя край и светлината бавно заотстъпва пред падащия с бързи стъпки мрак. Едни подир други хората се прибраха по местопребиваването си, за да дадем дружно ход и на финалния завършек за деня и годината. От там насетне последваха салати, мезета, греяни ракии, печива, пържоли, кебапчета и всякакви подобни страхотии. Нека всекиму да е честита Новата 2017 – хем до догодина, че пък и даже до амина! Хайде, наздравичката ви сега!...

Първият ден на годината, т.е. следващият Васильовден не беше по-малко емоционален и разнообразен – започнахме го кажи-речи още от пукването на зората с дояждане и допиване на остатъците от вечерта, гореща отрезвителна чорба, нови порции с мешана скара и посрещане на допълнителни посетители в хижата – все наши общи приятели и добри познати. Времето навън беше прекрасно – този път вече ясно и слънчево, до изгаряне на кожата, но пък сковаващо студено до премръзване. Следобеда почистихме кочината след себе си, прибрахме едно-друго по раниците и се отправихме обратно към града. У нас ни чакаше нова гастрономическа софра, че нали си имаме не само една, ами цели две именнички – баба Веска и малката Ванеска, която е кръстена на нея. По този начин пък и посрещнахме Новата година – дай Боже тя да донесе на всекиму потребното, заслуженото, изстраданото, но най-вече на всички здраве и дълъг живот; останалото се купува с пари…

Вероятно за пореден път ще спомена добрата моя снежна фея Даниела, която се беше погрижила за още едно съвместно и изключително приятно изживяване в пределите на Татковината. Опасявайки се, че на Боровец нямало да има достатъчно сняг, та малката наша принцеска случайно да пропусне първата си официална среща със зимата и най-вече с белите ѝ снежинки (което междувпрочем не беше и твърде далеч от истината – докато бяхме там, снежната покривка бе по-скоро символична, отколкото да се назове дебела или обилна), та мама Дана беше направила и една допълнителна резервация за няколкодневен престой на Пампорово. Е, това вече напълно затвърди моите зимни представи за истински студ, сковаващ мраз и обилен сняг – не само до пояса, ами и до над гърдите. Слушайте сега какво става по-нататък в белоснежната ми приказка – ударете едно малко междинно коняче, ако нещо съм ви доскучал, пък после ще си продължите с прочита…

Датата е 02 или 03 Януари – което в случая не е от никакво значение. От дни насам валят парцали сняг и Габрово буквално потъва в дълбоките му преспи. Снегорините работят денонощно, товарят снежните буци в самосвали и го изсипват в реката, за да ѝ повдигат нивото. Между другото, много, ама много навремето, някакъв полуидиот ли, кръгъл ли – забравил съм вече, но преди въпросният “n” брой години, последният се беше запенил и наканил да прави р. Янтра плавателна. Виж, плаващи салове, лодки и кораби съм повече от сигурен, че за сега по течението на реката няма – обаче със спирането на индустриалните процеси в едновремешния български Манчестър, постепенно водите ѝ се избистриха, появиха се жаби, малки рибки, патки и всякакъв друг нормален живот от речната флора и фауна. Та, освен корабът в гората (бившата вила на известния български Рокфелер, многоуважаемият от цялото наше почтено гражданство г-н Пенчо Семов, превърната впоследствие на болница за туберкулозно болни…), аз за наличието на други плавателни съдове в старославно Габрово не съм известен. Както и да е – приказката ми беше, че хората намериха начин да се отърват от ненужните снежни купчини, които на места бяха натрупани на височина от цял човешки бой, че и една глава горница над него. При тази малко усложнена зимна обстановка, ние отново поехме на път към вероятно най-красивият планински курорт на България – а именно, Пампорово.

Припомням с няколко думи, че в годините на социализма след Деветосептемврийския преврат, курортното селище било преименувано подир верния велможа на Георги Димитров – Васил Коларов, друг подобен нему комунистически функционер и Сталински лакей, заемал високи държавни постове у нас чак до смъртта си през 1950. Че не стига само това, ами и родният му град Шумен е носел неговото прозвище – Коларовград, докато не са му върнали старото име, под което е по-добре познат за съвременниците от нашето поколение. Курортът “Пампорово” обаче дълго време се е спрягал по този начин заради прякорът на един от най-едрите собственици на земите и особено горите в тази част на Смолянските Родопи (някой си байно Райчо Белев “Пампорът” – освен едър земевладелец, търговец и доставчик за тогавашната отоманска армия, чието име му прикачат турците, властвали в района в онези смутни и размирни, робски години на иго и гнет), който впоследствие остава увековечен за идните поколения с настоящото си наименование. Това бяха едни мои много кратки исторически бележки, които нямат абсолютно никакво отношение към нашата тъдявашна екскурзия, но пък никога не е излишно човек да поназнайва и малко повечко от определените му лимити.

Поради тежката метеорологична обстановка, метнах и една лопата от мазата, която навремето татко мъкнеше подире си в багажника на Жигулката при подобни походи в зимни условия, а след това наследих и аз за моя прословут Трабант - който пък изобщо нямаше нужда от подобни сечива, просто защото последният никога не закъсваше в преспите и никога не ме е оставял насред пътя, както например би постъпил един скапан Москвич или Запорожец с нещастния си собственик. Тая лопата е историческа и много специална – с рязан по-изкъсо сап, защото поначало багажникът на Трабантите не се славеше с особената си дължина/широчина, въпреки че побираше смайващо огромен по обем товар, макар и в малко по-насипно състояние и разхвърлян тук-таме из нишите и потайностите си.

Принципно пътят нататък ни беше добре известен и междинни спирки не сме правили, след като гонехме по-близката географска точка преди крайната – манастирът и църквата на Кръстова гора. Поради тези обективни причини, ние прелетяхме директно през населените места до Пловдив, както и през самият Пълдин; по същия начин подминахме и Асеновград, комуто щяхме да отделим нужното внимание едва на връщане; спряхме само за обяд на Бачковския манастир и съответното ни поклонение, след което стъпихме на газта и малко след отклонението за Лъки през с. Югово, започна и епичното изкачване на баира към Кръстова гора. Който не е ходил там, половината си живот е пропуснал – не случайно мястото е известно и като българският Йерусалим. Историческите факти и легенди за това чутовно и духовно място са безброй и аз тук нямам за цел да запознавам читателя с всяка една история поотделно. Достатъчно е да се знае, че вероятно това е най-святото място в Родината, което буквално е докоснато и благословено от Бога, а поклонението пред Кръста Господен по сила на духа се равнява на свето кръщение във водите на р. Йордан.

Отначало колата вървеше много добре и на заснежения, тесен асфалтов път беше единственото возило, дръзнало да се катери по тези непристъпни върхове и чукари. Нагоре пътят се стеснява до размер едва да се разминат два мотоциклета, но пък ако единият от тях е с кош, тогава проблемът вече става значително по-сериозен. Колчем съм тръгнал нататък, никога не съм срещал друга кола и винаги съм се чудел, как аджеба биха се разминали две Волги например или Мерцедеси, за да бъдем актуални в по-новото политическо време. На места има разни малки уширения, но те далеч не са достатъчни за подобни шофьорски маневри. А там, по време на честванията за Кръстовден (по-точно, Въздвижение на Светия кръст Господен - 14 Септември), сливат духовните си потреби десетки хиляди поклонници и миряни, отдавайки своята дълбока почит към един от дванадесетте велики Християнски празници в нашенския Православен календар. Хората вървят пеш, на тълпи, кой с каквото превозно средство може да се придвижи нагоре с едничката своя най-чиста и свята цел: да се поклони пред Кръста и да измоли Всевишния за своето собствено или за изцелението на ближния. Вълнувам се много при всеки подобен спомен специално от това място, за което моля да бъда извинен…

Както си пълзяхме нагоре по пъртината, стремително и сигурно със скоростта на забързан пешеходец едва на втора предавка и тук-таме дори на първа, и както уж за момента колата беше здраво стъпила връз четирите си търкалящи се по стръмнината колелета, някакви си километър и половина преди манастира просто спря насред пътя, забоксува и почна да се пързаля обратно надолу. Бах, рекох, мааму! – втасахме я сега и това до тук ще ни е цялото пътуване! А пък точно там има два-три особено остри и стръмни завоя, заради които аз имах глупостта на намаля скоростта и да ги премина уж по-бавно, опасявайки се, че ако отгоре се беше засилил пък някой друг пътен пират (по-голям кретен от мен…) и оня просто щеше да се спре в предния капак на колата – нито място за разминаване имаше, нито пък време за реакции и внезапни маневри, при тая нулева видимост.

Като заорахме в снега стана ясно, че баш на този вираж повторен старт от място беше невъзможен – колата вместо да се заклати напред, оная се сурка надолу по улея. Достраша ме да не би да се изпързаля, пущината, към пропастта и урвата в гората, че тогаз хептен вече нямаше да ни намерят – ако ще и до лятос чак да ни бяха търсили. На заден ход почнах да се връщам до едно малко по-равно и широко местенце, където някакъв човечец продаваше своите билки, сувенири, сладка и конфитюри от горски ягодки, наред с домашни стоки за бита и всякаква друга кинкалерия. Помолих го да наглежда колата и я забихме в една пряспа, а ние от там си плюхме на петите и се емнахме нагоре пешком. Щом се е рекло, че и там ще палим свещи – значи че така ще бъде; времето беше ясно и слънчево, но на усойните места под сенките на вековните дървета снегът не беше помръднал. Точно това именно се яви и препятствието, което италианската сеньора не можа да преодолее: клекна, кихна, задави се, а на края като пръдна два пъти се и насра; майната ѝ - ако бях с Трабанта, щях да съм го прелетял тоя шибан завой за някакъв си мигновен миг, ама тая кранта на Берлускони хич биля не успя да се задържи на копитата си.

След около половин час на изморително ходене, през което време ми излязоха през носа и ушите всичките поети до този момент от мен кебапчета и кюфтета, ето ни най-после на билото пред манастирската обител и църковния храм Господен. По стъпалата и покрай параклисите се качихме и досами Кръста, запалихме свещите, промълвихме си молитвите и заслизахме надолу. Този път чак долу да аязмото не отидохме, че в гората беше много кално и снежно, а пък и времето следобеда взе осезателно да напомня, че съвсем скоро отново ще падне зимния мрак, а ние тепърва имахме да се настаняваме в хотела, след като се и доберем до него в тая снежна обстановка. По същия начин слязохме до колата, този път значително по-бързо, защото през половината път се пързаляхме надолу и се свличахме почти по инерция. От стареца си купихме едно бурканче сладко от диви ягодки и едно от боровинки, за да оправдаем на бедния човек целодневното висене в студа, без да го споходи нито един клиент, освен нас.

Търкалянето на слизане беше също толкова опасно и емоционално, както качването на баира по пъртината. Едно малко поклащане на колата и последната се юрва по склона като шейна, та няма спасение. Щом слязохме долу в ниското, веднага ударихме наляво през селото Лъки и се отправихме към Пампорово – ама не по царския път, както правят нормалните човеци, ами по едни съвсем заснежени неразринати планински сокаци, по които са вървели и тъпкали само конски и магарешки каруци, та бяха направили барем някакви коловози през снега. И като се зацепих за тях, без никакво спиране, та право горе на върха, където се събира пътя с по-главния, който идва от Смолян. Една кола да имаше насреща ни и нямаше да има как да се разминем, а пък ако бях спрял, трябваше да се връщам чак долу в ниското, че да вземам повторна изсилка за стръмното. Голям кеф беше за мен, а пък Даниела не спря да ми опява по пътя, загдето сме минали от там, а не отсам, където било по-правилно; само че аз никога не съм правил някакви такива изявления, че съм нормален – нали баш в ненормалното ми се състои именно уникалното, я!...

Малко преди здрач се намерихме пред огромния новопостроен и едноименен хотелски комплекс “Пампорово” – бря ти лукс, бря ти чудесии да видиш, че да им се ненагледаш; сума ти пара се е опрала там, пере се, че и още вероятно препира из тъмните му дебри родопски. Който и обаче да е строил този помпозен хотел, личи си, че материали и труд не е жалил; евала на майсторите и техния майсторлък. Родопите между другото още от отколешно време се славят с добрите си и изкусни строители – един от тях е легендарният майстор Манол, като разбира се и множество други, макар че последният е повечето персонаж, обединяващ целокупно дюлгерския тръст на всички строители. Нашенският дряновски Никола Фичев например, (уста Колю Фичето) е една по-реална фигура в строителния бизнес, докато родопчаните са имали всякакви звани и самозвани майстори – всеки един създал уникални творения, изразени в къщи, църкви, чешми, манастири т.н. Та, докато ахкахме, охкахме, цъкахме с език и възхвалявахме феноменът на человеческата ръка майсторска, прехласнати пред луксозната и изящна, както външна, така и двойно повече вътрешна обстановка, регистрационният процес мина почти незабелязано бързо и ние няколко минути по-късно се намерихме в стаята на не знам кой-сия етаж (нито пък е много важно да се сещам сега, но със задоволство подчертавам, че от прозореца насреща се виждаше цялата телевизионна кула на вр. Снежанка – само когато не беше мъгливо, де). Хвърлихме дисагите, стегнахме чепиците и хукнахме из района да търсим къде да вечеряме. Любезният читател нито за миг не бива да забравя, че докато ни траеха размотавките по пътищата, часовникът през това си цъкаше неуморно и времето напредваше с всяка измината минута; отделно от всичко, в 17:00-17:30 навън вече беше напълно мръкнало и единствено снегът даваше известна илюзия на частична просветленост, но всъщност навред беше тъмно като у негърския задник…

Местоположението на въпросния хотел “Пампорово” се пада малко странично, по една улица, която впоследствие завърта през комплексите “Мургавец”, “Преспа-Рожен”, след което пътят се връща на централната алея по посоката на центъра. Добре, ама моите спомени за този родопски район по принцип датират от ерата, дорде бях невръстен ученик (1972/73 и малко около тях…), когато нашите почти всяка пролетна ваканция ме водеха за няколко дни тъдява, че и аз да покарам ски подобно на останалите пъпеши като мен. Прекрасно добре си спомням, че по това време винаги отсядахме в х-л “Мургавец” (който кажи-речи таман беше построен и новооткрит за туристи) – а цената на една нощувка беше ни повече, нито пък по-малко от 4.10 лв. (специално за стотинките тук може и да спорим, но по-важни в случая са левчетата; нищо чудно и 4.20 лв. да е била тарифата). За времето, за което отнасям случая, това беше една баснословна сума, значително превишаваща дневната надница на един обикновен служител, научен работник или просто труженик в кое да е социалистическо предприятие, ведомство, учреждение и т.н. С всичко това исках да подчертая, че за въпросните множество години аз напълно се бях откъснал от действителността, а през това време строителството в курорта беше напреднало значително, на места дори в катастрофални за природата граници, до степен на нейното обезобразяване. В непосредствена близост до хотела вече има построена и чисто нова църква - “Успение на Пресвета Богородица”, което се явява един похвален акт на висока Християнска вяра и здрав дух сред родопчани (щото пък и аман от джамии, които също са част от местния пейзаж като вид природни забележителности). За мен всичко това беше ново, непознато, невиждано, нечувано и разбира се впечатлително със своята грандиозност и размах в развитието на планинското курортно дело. Моите познания спираха пред х-л “Орфей” и упоменатите малко по-горе комплекси, докато като гледам сега какви чудесии са построени там, та направо ми се завива свят.

Разбира се, вървейки пеша по улиците на Пампорово, човек добива много повече впечатления за колорита и колосалните размери на съвремието, докато прелитайки покрай тях с колата, трудно може да забележи подробностите и да се вгледа по-дълбоко в тях. След няколкостотин метра вече се намерихме на кръстовището, което дори и аз добре вече познавах от предишни мои мимолетни посещения, повечето като на преминаващ транзитен пътник, отколкото на потенциален посетител или почиващ курортист. От едната страна надолу пътят отвежда към с. Широка лъка, а от другата лъкатуши към Чепеларе и Пловдив – наясно съм значи с географията; нагоре пък една отъпкана пъртина води към х. “Студенец”, минавайки покрай небезизвестната механа “Чевермето”. По принцип имахме намерения да посетим и нея, обаче същата вечер гладът ни надви над всякакви други мераци и прищевки, та се брулнахме в първото що-годе прилично заведение, което ни се изпречи пред очите. Е, огледахме и едно току отсреща му (“Бялата къща”, за по-любопитните), обаче то беше полупразно – а Даниелчето има един железен принцип, по силата на който в кръчма дето няма хора да не влиза изобщо, че и Ванеса е научила на този си табиет; ами права е, миличката. Така ние се озовахме в механа “Чановете” (или р-т “Чанове”, което е по-научното заглавие на вертепа), която особено привлече моя поглед със своите неподправени и естествени национални декорации – направо ми се отпусна хайдушкото сърце; още от входа, с тез огромни овчи “камбани” и отделно вътре – всяка малка ниша беше изпипана до съвършенство и с най-големите подробности. Похвално!...

И се почна: една ракия, втора, че и трета; един родопски специалитет, после друг – че пататници, че качамаци, овчарски салати, катъци, на края мешани скари и т.н и т.н; това, дето си го можем ние най-добре. Господи! – защо си ми дал две ръце да работя с тях, а пък само един стомах, за да си ям на воля и да се тъпча до насиране? Вечерта ни мина в прекрасна задушевна обстановка и гореща атмосфера, певици ми пяха на ушенце, хора се виха и извиваха покрай масите – въобще: на курорт, като на курорт. Късно през нощта се прибрахме в хотела – сравнено с мразовития планински климат, в стаята беше горещо като в някаква преизподня; не можахме да спим от жега, по някое време ставах да отварям вратата на балкона и чак на сутринта видях, че радиаторите на проклетото парно отопление са имали регулатори и можехме да си ги настроим на малко по-приемлива температура, а не на почти 40-градусова зной, след като крановете им бяха развъртени до края (вероятно от някои руски зимовници, пристигащи от тайгата или директно от Сибир, каквито между другото имаше в изобилие; прекалено даже изобилстваха, забелязах; изглежда тез мужици с ватенки през лятото окупират Черноморието, а през зимата се мъкнат по Пампорово и Боровец).

След като почти не можахме да спим цяла нощ от жега и топлина, на следващата заран предприехме една локална екскурзия до Смолян. На път за там минахме и през едно друго нашенско село, за което аз само бях чувал, но пък никога не ми беше стъпвал кракът в него. Даниела ни го препоръча най-настоятелно като едно много красиво място, забележително със своята чистота, красиви къщи и от време оно обитавано само от чистокръвни българи; с. Момчиловци се смята за най-българското село в Родопите (не че аз имам нещо против мохамеданите и помаците – напротив: тези хора винаги са предизвиквали положителни усещания у мен, с дълбок респект към запазването на народните ни традиции и разбира се мъничко тъга, предвид факта, че в корените си това са всъщност едни насилствено потурчени българи, които в годините на петвековното ни робство и османско иго, далеч против волята си и под угрозата от острието на ятагана са приели чуждата вяра; поклон, братя наши)…

Денят беше великолепен по смисъла на зъбат, но същевременно ярко слънчев. С колата успяхме да се изкачим до някаква височина, от където селцето отдолу се виждаше като на длан, огряно от ослепителните, макар и оскъдни лъчи на януарското слънчице. По красота и своя колорит, аз мога да направя сравнение на Момчиловци единствено с нашенското си с. Боженци, но предполагам Татковината ни е известна с още множество други подобни, възродени в последните години селца. Срамното е, че аз познавам само селата Делчево, Лещен и Ковачевица, намиращи се все около Неврокоп (днешен гр. Гоце Делчев) в Горноджумайския край на България (Благоевград, за незнаещите) – в първото вече сме ходили, обаче другите две тепърва са залегнати в безконечния ни лист с желания за посещение. Поради идеално падащата светлина към селото, от тази малка платформа успяхме да си направим няколко снимки за спомен, след което поехме надолу към големия окръжен град.

Аз лично в Смолян не бях ходил от една студентска национална бригада през есента на далечната 1981, която от своя страна постави началото на три граждански брака: един с нещастен край, друг разтрогнат (в случая моят…) и един - много успешен и щастлив. Тук думата ми е обаче не да разказвам спомените си от едно време и да се жалвам от последствията на злополучната бригада, а да преразкажа по-пресните си преживелици и впечатления от този край на страната. Макар, че до това време небето вече взе да се мръщи иззад планинските върхове в околовръст и сивите снеговалежни облаци надвиснаха застрашително над града, долу в ниското все още беше приятно за разтоварителни разходки надлъж и нашир. А пък Смолян си прилича с Габрово по своята неизходима пешком дължина, след като в себе си обединява състава на три населени места – изпървом сливането на с. Устово с тогавашния малък градец Смолян, след което вече идва пришиването на останалите села Райково и Езерово, даващи окончателният и по-съвременен облик на областния град. Макар и най-малък измежду всички други останали, градът навремето беше известен със своята местна индустрия – дърводобив, мебелно производство, минно дело, тютюнопроизводство и отглеждане на тютюневи култури, но аз лично най-много го уважавах заради картофите. Такива сортове картофи могат да растат само по онзи родопски край – сладки и вкусни, а един път опържени с настъргана буца сирене отгоре, можеха да изпият цяла каса бира. В днешно време обаче, това са само едни приятни спомени и леки душевни гъдели, след като картофите им идват внос от Полша, с тютюн вече няма кой да се занимава, поради измиране на работната ръка, която нижеше най-усърдно листата му от ранна утрин до късна вечер, а пък останалите им производствени дейности са със затихващи функции, както междувпрочем това става в повсеместен аспект за територията. Нашата цел все пак беше да се поразшетаме из града, да разгледаме новите постройки, да си спомним с умиление и носталгия за старите и все дейности, насочени в тая, малко безцелна посока. От една сергия си купих много интересно българско бърдуче, обаче помакинята се зацепи като катър на тесен мост, та не рачи да ми го даде за по-малко от 3 лв. – не ми щя мазната банкнота от двата лева, която стисках между пръстите си така усърдно. Е, човек не може само да печели в тоя живот – нали трябва и да губи по малко, че да му се услаждат пък подир повече печалбите.

На връщане минахме по другото шосе, което преминава през с. Широка лъка. Преди това обаче се отклонихме малко, за да се качим и до х. “Смолянски езера”, но като че ли там нямаше много-много вид на по-активно обитаем район. Дали всичкият народ беше отишъл по пистите на ски или се бяха заврели някъде на топло, но наченки на живот специално на това място не забелязах. Виж, долу в Широка лъка вече беше съвсем друга картина – селото е известно с най-разнообразната си шарения, в съчетание на местен фолклор, красиви родопски къщи, множество семейни хотели, механи, сувенирни магазини и въобще: там кипеше истински живот и алъш-вериш. Оставихме колата в една по-крива и глуха уличка, за да се потопим в атмосферата на това толкова уникално българско и особено родопско селце, намиращо се баш в сърцето на планината. Кръстосахме и неговите сокаци два пъти нагоре и още толкова надолу, след което се отправихме обратно по пътя към бивака (хотелът, в случая). До това време вече ефектът от временните ни подлапвания за обяд с разни банички, кифлички и рогчета, колкото да сплашим глада, отдавна беше преминал и единствената разумна мисъл, която се въртеше из главите ни се състоеше около това, къде и какво точно ще вечеряме. Имахме достатъчно време за още една кратка надвечерна променада, която имаше определена цел – да стигнем до “Чевермето” и да видим каква е обстановката там. Оставихме колата на паркинга пред хотела и поехме по познатия ни вече път пеша.

Тук е мястото да отворя една поредна малка скоба, зад която само да спомена, че пък през ранната пролет на още по-далечната 1981, аз и неколцина мои близки дружки от тогавашната ми компания, направихме едно много творческо, работно посещение в пределите на Пампорово, с цел подсилване и разнообразяване сватбеното пътешествие на млада двойка, наши общи приятели, непосредствено няколко дни след женитбата им. В този конкретен случай имената на “потърпевшите”, както и участниците в мероприятието не са от голямо значение, след като в основата на това мероприятие бях застанал аз самият. Натоварихме се петима глигана в колата на татко (е, в името на математическата точност, групата ни беше в съотношение 3 : 2, защото сред нас имаше и две бамбини; все пак ние не сме някои заклети женомразци – дори напротив. За единият, впоследствие това се оказа бъдещата му съпруга, моята половинка беше някаква съвсем случайна и мимолетна, временна любовна тръпка и изгора, докато за третият нямаше нищо, но той тогава не си падаше твърде много по тънката част. Младото семейство беше наело стая в една почивна станция, “Майстор Манол”, за когото стана дума в настоящия ми пътепис, докато ние “навлеците” се настанихме за две вечери в най-стария хотел на курорта – “Орфей”, тъй като тогава той беше и най-евтин; аз самият бях първа година студент и т.н. – средствата за препитание винаги са били кът в моите свещено-скверни дела, особено пък тогава, в оная гадна социалистическа немотия до шия…

Думата ми беше за другарската ни среща, която се разрази още на следващия ден от обяд насетне във въпросната механа “Чевермето” – макар че отсрещните поляни бяха все още покрити със зимния сняг, ние заехме една солидна маса отвън и пиршеството ни започна. Спомням си, че тогава ударих 7 броя греяни ракии с много мезе и салата, докато друг мой съратник стигна до количеството с цифра 9. Ядохме и пихме на корем, обаче аз нали агнешко не ям, та се задоволих само с разните ордьоври и предястия, докато останалите опукаха кажи-речи едно цяло агне. Ритуалите по любовните си изпълнения аз вече бях извършил и отчел подобаващо още предната вечер в хотелската стая, така че този наш моабет за мен се яви като един мощен душевен отдушник с ранг на оргазъм, макар че завърши с най-неочакван и малко срамен край. На другата заран всички се будим на камара, нахвърляни един връз друг с дрехите по пода като малки, току-що родени свинчета – и къде мислите че сме? – в стаята на младоженците, разумява се, които се бяха сврели на едното легло, докато ние хъркахме като шопари долу на мокета (пък може и дъски да са били, щото баят бях изтръпнал на ранина). Няма двойки, няма тройки – няма любовища и среднощни сексуални оргии. Как сме се прибрали от “Чевермето”, с кой дивашки акъл сме отишли пък след това и на гости при младоженците в тяхната почивна станция (най-вероятно, за да си допием в стаята им…)? - това са все въпроси, на които и до ден днешен не съм намерил отговорите. Затваряйки скобата, тук аз исках само да маркирам, че за мен обстановката в това “Чеверме” ми беше позната, както богатата номенклатура по листа с предлаганото меню, а не на последно място и съответният им ценоразпис. Поемете си дълбоко въздуха сега…

Сядаме с Даниела и малката да си чакаме чинно реда в полупразното заведение и докато се натуткат сервитьорите, та да ни донесат листата за вечерта, поръчваме си по една халба наливна бира – колкото за смиване на пясъка от гърлото и за встъпителен отскок към по-нататъшната злоупотреба с алкохола. Онзи носи бирите, ама донася и съответния касов бон – ебах аз мама ѝ бира! - да я беше носил на гръб от Бавария, та пак нямаше да струва повече от 5 кинта, докато навсякъде другаде беше по лев и нещо-два най-много, в зависимост от марката! На мен взе тутакси да ми присяда още дорде ѝ отпивах горчивата и дебела като снега навън пяна, ама нейсе – като ще ни дерат кожите, нека да е с чест поне! През това време гарсонът се мъкне и с менюто, от което на мен вече направо почват да ми пищят ушите, вие ми се свят и черните кръгове пред очите ми направо позеленяха. За една порцийка агнешка мръвка, сервирана директно от дървения шиш на огнището по средата на ресторанта искаха някакви си 48 лв. Всичко останало беше в подобен ценови порядък и съвсем не беше учудващо, че и това заведение в курорта беше почти празно, както споменах в началото. Освен няколко подпийнали руснака и техните вечно кудкудякащи руси блядки, други нормални посетители там не видяхме (освен нас самите, разбира се – само че ние не бяхме от “нормалните” по смисъла на това понятие). Платихме си мълчаливо бирите и се изнизахме още по-мълчаливо от това кожодерско място. Аз не случайно дадох своя пример малко по-горе с предишното ми посещение на тази пивница – тогава буквално се насрахме от ядене и пиене; я има да сме оставили по 10-15 лв. на глава, я няма – години минаха от тогаз баят, та зер не помня и добре, но пък чак и такова дране откъм носа не бях очаквал. Но нищо – нека да им е сладко на бъдещите клиенти, защото аз безславно отпадам от играта; просто тази “атракция” не е за мен и не ми е по джоба (нито пък по интереса, ако трябва да съм откровено и до болка честен).

Като не успях да задоволя мераците на Даниелчето да хапне малко оригинално агнешко месце точно от местния деклариран географски район (амчи нали и тя самата се втрещи, като им видя цените – хем е софиянка, баш от сой и е виждала какво ли не в живота си), заситнихме обратно надолу по пъртината към по-цивилизованата част на курорта – горе беше само за извънземни с дебели портфейли. И пак от дувар на дувар, от порта на порта, та се намерихме повторно в нашето добре познато вече заведение с висящите хлопки и звънци отпред. Последва отново разточителна вечеря, дълга нощ, множество питиета и познатият всинца вам сценарий – прибрахме се отново късно и този път спахме малко по-рахат, след като аз напълно изключих парното. Е, сутринта пък се разбудихме от студ, джамовете на прозорците бяха замръзнали, пердета се вкоравили от скреж, но пък сънят ни беше здравословно пълноценен.

Предпоследния ден на Пампорово беше определен да се качим до хижата (“Студенец”), а от там после с лифта да изпълзим и до кулата на вр. Снежанка. Речено-сторено, скачаме в опинците, замотаваме се с шалове, шапки, анораци и балтони, след което поемаме пеша нагоре по тясното пътче, покрай станалото вече злощастно “Чеверме”, докато не изскочихме горе на поляната. А пък там какво да видят очите ми? – майчице моя, скъпа и свята! Цялата морава пред хижата беше изпълнена не само с народ, но и с най-различни сергии, продаващи всичко: като се започне от дъвки и бонбончета, мине се през скара-бирата и пържените полски, а не смолянски картофи, за да се завърши с френските коняци и най-отбрани шампански вина; от пиле мляко, без пилето обаче. Неприятно впечатление направи огромната хотелска постройка, която буквално е заела половината поляна пред хижата и цялото място, където навремето там беше ски влека. Сега, вместо това от дясната страна на пистата има действащ седалков лифт, който след няколко минути те изкачва горе на върха без дори и да се задъхаш от умора. Аз все си мисля, че това съоръжение съществуваше и преди, само че спомените ми от онова време са вече толкова объркани и хаотични в съзнанието ми, че за мен става все по-трудно да разгранича кое е било действително преди, кое пък по-преди, най-преди и по коя отправна точка да класифицирам израза “едно време”. Така или иначе, след един кратък опознавателен обход около района на хижата, изчакахме си чинно километричната опашка от скиори и се метнахме по седалките на въжената линия. Минавайки през гората и току над върхарите на величествените борове, единственият шум беше свистенето на ските при спускането на скиорите – ослепителна, кристално чиста белота, смесена със заглушаващата тишина на планината; толкова тихо, та чак и страшничко на моменти.

Горе на върха вече беше значително по-студено, ветровито и като обща метеорологична обстановка не особено приятна за леко облечения турист. Въпреки, че ние бяхме добре екипирани едва ли не за оцеляване на Северния полюс, след кратката разходка съвсем наблизо около кулата, предпочетохме уюта на нейния ресторант. Качихме се с асансьора до последния етаж и се настанихме удобно на една маса с прекрасен изглед надолу към планината и пистата. Макар, че цялото трасе не се виждаше добре, предвид огромната му стръмнина, за нас тази позиция беше достатъчна да изпълни с положителни емоции душите ни и буквално с неповторими зимни картини очите ни, някои от които дори успяхме да запечатаме на фотолента (е, снимахме се пак с телефоните, но пък иначе описанието звучи някак си по-вдъхновяващо и своего рода малко носталгично, ако ми разбирате интимната мисъл). В ресторанта ударихме по една чорба – за всекиго различна: аз се задоволих със Смилянския боб, Даниелчето се дави със шкембето като някой отявлен каруцар на Подуянската сточна гара, докато малкото коконче се лигави с нещо друго, понеже то ни е малко по-изтънчено и капризно, та не яде чак таквиз просташки яденета, с каквито се тъпчат родителите му.

Не след дълго се приготвихме за слизане по обратния път надолу. Аз исках да се смъкнем по пистата, обаче встрани имаше толкова много сняг, че вървенето там без ски беше невъзможно. Изпитах голяма доза съжаление към самия себе си и с известна ревност гледах към всички наоколо, които в този момент бяха нахлузили таборките и се лъскаха по склоновете на воля, докато аз не съм се качвал на такива дъски откакто бях ученик в Техникума. Пък и като гледам сега какви ски карат хората, че обувки, автомати – ехе-ее, луксозна работа, бако! Пък ние се задоволявахме саде с един чифт летви и кандахарите по тях; натискай с пионерките и се пързаляй на равното пред блока колкото си щеш. Е, нищо де – един ден, дай Боже и това да стане.

Денят клонеше към своя край и ние на другия ден трябваше да поемаме по обратното трасе към Габрово. Вечерта отново смазахме една солидна ресторантска сметка в познатото ни заведение, защото от много избиране къде да седнем, последното се оказа възможното най-добро (е, според нашите по-скромни претенции, естествено). Персоналът там вече ни познаваше, маса и места за нас имаше винаги; знаех репертоара на певицата, след като ѝ помагах от време на време по извивките на припева – особено пък след третата ракия, като ми затрептят и гласните струни. Храната беше превъзходна, скарата чудна! – абе, просто нямаше какво повече да се желае, освен ако можеше да съм там всяка вечер. Още докато си поминавахме приятно времето в механата, навън започнаха да люскат едни едри като орехи снежинки, които много скоро се превърнаха в парцали, които затрупваха всичко под себе си с огромен бял и пухкав воал. Минути след като минеш от някъде и следите от обувките вече биват заличени – голям кеф, невероятен феномен! Дорде се приберем до хотела посред нощ, трябваше сами да си бием пъртината и на края газихме сняг до коленете. Оп-па-лата, че да видиш бако, какво става на другия ден – леш, мор и потресаващо повсеместно бедствие.