На заранта станахме набързо и не сме се размотавали излишно много, защото нямахме представа какво ще е състоянието на пътната мрежа, докато се доберем обратно до Габрово, че и Балканът трябваше да пресичаме по някое време. Слизаме с торбите долу на паркинга, уж да си тръгваме – а там коли няма изобщо: само купчини от сняг и буци лед, които шибания трактор беше нахвърлял през нощта, докато се бе мъчил да разрива пътя. И като видял, че не може да насмогне на обилния снеговалеж, свил знамената, прибрал снегорина и се потулил някъде в нечий топъл жънски скут. А на паркинга се сбрал народ (глупости – какви ги приказвам и аз: какъв ти народ - само руснаци бяха…), всеки вика, ръкомаха, скандира, попържа на своя си собствен език и очаква мъдрите и вещи инструкции на подопечните им мамаши.

Първата работа беше да открием колата, като с една метла почнах да разчиствам предните номера на всичките в редицата – а последната пък бе дълга, колкото цяла влакова композиция, когато в онези размирни и гладни години нашите копои и мафиоти прекарваха контрабандно цистерни с бензин за Югославия по време на шибаното им ембарго. Тук кола, там кола – амчи нали се сещате, че тя като не е и моя на всичкото отгоре, аз пък хептен не ѝ знам номера; помня, че беше някаква софийска регистрация, ама те повечето и без друго бяха все такива; нали в днешно време всички сме столичани вече; нито повече, нито по-малко. Започнах да разривам и малко по-нагоре към вратите и стъклата на колите, с надеждата да зърна нещо познато вътре, оставено нарочно или забравено от нас. По едно време видях шалът на Ванеса, поразрових още малко и баш тая купчина се оказа нашата с Фиата. Нагазвам смело в снега и се мъча да достигна задния капак, че там в багажника пък ми е лопатата – последната дойде като епеци на гюлбара. Че не само аз я ползвах, ами я давах и на руските братя да разчистват танковете си и ракетните установки. Една по една колите почнаха да излизат от леговищата си, но пък какво нещо е тъпотата человеческа – един идиот чисти най-интензивно пред своята собствена кола, обаче снегът го нахвърля връз съседската купчина. Иде другият – почва да ръкомаха и да показва средните си пръсти на ръцете, рие вбесяващо и той пък хвърля по другия съсед. Та така, около 50-те души на паркинга, изринахме количество сняг барем за 150 автомобила, но пък плацът пред хотела се разчисти толкова добре, все едно че снегоход го беше тъпкал и отъпквал да заравня ски шанца. С мръсна газ се засилваме от място и излизаме от пряспата, преди още някой друг серсемин да ми е заринал задните колелета, докато той самият отрива своите собствени – подчертах вече, че светът е пълен с идиоти и ние далеч не правим изключение…

Докато се разправяхме с лопати и разриване на коли и пътища, от Пампорово тръгнахме малко преди обяд - под непрекъснат и обилен, бих казал интензивен снеговалеж. Денят е 06 Януари – Богоявление, а до вечерта трябваше да сме се и затътрили до Габрово, че пък от там насетне щяхме да ходим по други гости, моабети и именни дни. Бавно и в колона заслизахме надолу по пътя за Чепеларе, но там не сме спирали. Първата ни спирка беше отново на Бачковския манастир, за да утолим гладнишките си пристъпи и да съберем сили за следващите километри до окончателното ни завръщане у нас. От сергиите си купихме прочутата Бачковска чубрица (шарена сол, по-скоро), запалихме по някоя свещ и Даниела вече съвсем я втресе, след като тя поначало не беше много добре в здравословно отношение - някъде настина тя из дебрите усойни и планински, ама не можахме да разберем къде точно я хвана бацилът. Колоната от автомобили се движеше бавно, чинно и предпазливо поради изключително хлъзгавия път и кишата по него, но от време на време все пак се намираше и по някой отявлен тепегьоз, който старателно и безразсъдно се опитваше да показва своя собствен бабаитлък, излагайки на огромен риск себе си, стоящите до него и останалите участници в движението като нас, чрез рисковани маневри, безпричинни изпреварвания, вклинявания между колите и т.н. Понякога си мисля, че голяма част от печалната статистика с трагично завършилите подобни случаи на пътно-транспортни произшествия са били причинени именно от такива безмозъчни същества и станали част от тая мрачна хроника, то те просто са си заслужили съдбата. Това отстрани може да звучи твърде остро и безбожно, обаче в огромния процент от катастрофите, виновниците са точно идиотите, за които вече споменах.

След известно време се довлякохме и до Асеновград, където само исках да заведа Даниела в църквата с аязмото под нея, да ѝ покажа иконата на Света Богородица, която аз вече бях видял предния път, когато ходихме тъдява с нашите. След изпълването и на този ритуал, ние окончателно се отправихме по финалната отсечка към дома. Пътуването беше напрегнато поради снежните преспи и навявания по пътя, дори малко рисковано за неопитен водач, но аз не съм аджамия и такива пътувания при зимни условия и заснежени пътища имам зад гърба си не едно и две. Само че с Трабанта навремето бях някак си по-смел, защото оня нямаше закъсване, докато тази кола беше малко непозната за мен и трябваше да я управлявам с малко повече мисъл и внимание. Така както на един светофар в Пловдив например си минах директно на червено, след като не можах да разбера в последния момент коя стрелка за къде свети и кой трябваше да мине първи, втори или пък трети. Добре че народът се беше изпокрил по къщите си на топло и шосетата бяха почти пусти. В самия град (за Пловдив все още става дума) имаше една педя сняг, който дори не беше и разчистен – амчи те пловдивчани, кога са виждали сняг, та да се разправят с почистването му? Не е изключено и снегорини даже да нямат, завалиите, след като не е много обичайно да им падат снежинки връз Бунарджика, Кючук Париж, по покрива на “Тримонциум”, в Шекер махала и на тепетата по принцип; да не говорим пък в частност у Столипиново.

Нашето пътуване продължаваше, наближавайки вече Балкана. Нарочно минах през вътрешностите на Калофер, с надеждата да видим разни Богоявленски празненства и тържества, обаче времето беше малко късно следобедно и всички, дето са се хвърляли сабалам за кръста трябва вече да са били или болни на легло, или пък все още пияни по софрите. Градчето беше буквално безлюдно и ако не се съдеше по пушещите отвред коминчета на къщурките, човек би си помислил, че животът там е замрял и застинал за вечни времена.

След Калофер вече положението на пътя хептен с сговни, след като по шосето започнаха да се появяват огромни преспи навявания от пресен сняг. Наоколо полето беше бяло като мантата на медицинска сестра, но вятърът буквално пронизваше през дрехите. Бяхме почти сами на пътя – ей там да се бях заорал в някоя по-дълбока пряспа и щяха да ни извадят чак пролетес. Независимо от цялата критична ситуация на положението, ние пробивахме снега смело напред, защото вечерният моабет в Габрово изобщо не беше за изпускане – Йорданов ден е това, не е някой Девети септември или Първи май. С 300 зора се добрахме до подстъпа към прохода, през с. Дунавци. Още преди да навлезем в селото, полицейският патрул ни спря и ни пренасочи към Гурково, покрай Казанлък през околовръстното им шосе. Полицаят каза, че “Шипката” била абсолютно затворена за преминаване на всякакви автомобили – да сме си търсели друг, алтернативен път. Е, рекох си – “Хаинбоаз” е нашата по-възможна алтернатива, макар и значително по-дълга като разстояние. Без да се маем много-много, поехме курс нататък, с надеждата че от там ще минем по-безпрепятствено и безпроблемно. Да, ама не – малко след Мъглиж, още от Ветрен нататък по посока на Николаево, встрани от пътя се бяха нередили безконечно дълги колони от прицепи и тежкотоварни камиони, които стоически чакаха да преминат през прохода на Републиката. Докато се суетим да се чудим какво да правим, мина някаква патрулна кола, та казаха всички да обръщаме назад и да атакуваме Балкана през с. Шипка, след като до това време пък онези от пътните служби вече го били разчистили. Абе, викам - аз ей сега от там идвам, ама щом сте рекли, да вървим, като такава е повелята на властта. Хукваме няколко коли обратно в лапавицата да се борим за преминаване на прохода, ама дорде стигнем до Шипка бяхме само две коли с още едно дребно Сузуки. Таман тръгваме вече нагоре и от една странична улица изскочи някакъв снегорин – той напред разрива с греблото, а ние се влачим подире му; в индианска нишка. Изглежда обаче по някое време съвсем близо след селото му се обадиха по радиостанцията, че нагоре вече е чистено и го пренасочиха към другите затрупани пътища в околията. Така останахме само двамата с момчето от Сузукито – с мощен рев и на почетно разстояние един от друг се понесохме по пътя нагоре.

Шосето действително че беше поразринато до някаква степен, но пък и далеч не достатъчно и акуратно – отгоре му имаше барем една-две педи навалял пресен сняг, но той не представляваше сериозна пречка, защото се пръска встрани и става на пепел отзад. Така карахме заедно до някъде, обаче онзи реши да спира на едно уширение – той ли щеше да пикае, на жена му ли нещо ѝ дойде понуждата не знам, ама някъде след първата чешма отбиха от пътя. Ако бях спрял и аз, да разбера да не би да имат нужда от помощ, нямаше да мога да тръгна и трябваше да слизам обратно, че да се засилвам пак кажи-речи от Казанлък. Аз в това време понамалих малко, колкото да погледна какво става с тези хора, но в това време мъжът ми метна да продължавам и ние отново настъпихме газта. До самия връх не срещнахме нито една кола, нито пък някоя друга понечи да ни изпревари – не е изключено да сме били единственото превозно средство, дръзнало да гази снега нагоре, след което отново са затворили прохода за по-щателното му почистване.

Слизането надолу към Габрово беше още по-напрегнато и сложно откъм състоянието на пътната обстановка. Рили-рили недорили, зарязали го по средата – тук пряспа, там буца лед; абе, някакъв ад. Добре че беше на слизане, защото ако това шосе трябваше да се катери нагоре, зор щяхме да излазим в тоя сняг, който продължаваше да се сипе на облаци и на парцали. В този миг исках да си припомня кога за последен път бях виждал такава прелестна природа и зимна картина, но не можах – 25 години на топло в Австралия, преди това сякаш нямаше такива зими; ние като деца сме петимисвали за шепка снежец, че да излезем със ските и шейните, уж на пързалка. Били са зимни ваканции без нито една прашинка сняг – беше сухо, мрачно и студено, но пък сняг нямаше за цяр. Сега обаче видях достатъчно, та му се нагледах чак – всички се наситихме доволно и предоволно на студ, мраз и зима.

Едва към 19:30 най-после се добрахме до нашите – всички тържества и гости междувременно се бяха отменили заради лошото време и непроходимите пътища и ние нашият Богоявленски кръст го почетохме в къщи с мама и татя. И пак – греяни ракии, кисели и тлъсти мезета, сочни вратни пържоли, руйни вина и прочие деликатеси; ебаси живота – такъв бих го живял не до 100, ами и до 120-те си гудин’…

Снегът продължаваше да трупа - Габрово замръзна под своя бял ямурлук. Радостта ни трая разбира се само няколко дни, дорде не разринаха пътищата и не разхвърляха солта по тях. Обаче за сметка на това пък времето се установи и закрепи толкова студено, че дори улиците си останаха чисти и бели като детски пързалки. От тук насетне вече екскурзията ни започна да преваля, наближавайки неминуемо към своя закономерен завършек. В един от най-ледените дни през седмицата предприехме кратко пътуване до Троянския манастир – сутринта в Севлиево е било -23°C, ама ние не го усетихме като някакъв драстичен студ; може би, защото вече бяхме свикнали с него. Ден след ден все повече и повече се приближавахме към последните дни на нашето пребиваване и не след дълго взехме да стягаме куфарите за завръщането ни в Австралия. Каквото видяхме и преживяхме, с когото се срещнахме и поминахме добре – всичко това остави незабравими спомени у нас, с единствената надежда, че в най-скоро време ние пак ще бъдем заедно с всички вас: приятели мои, родители, роднини, защото се обичаме… Обаче сега, наистина вече отлитаме…

О-оо, чакайте, чакайте малко! - ама за какво излитане ви говоря аз, бре? – че нали именно поради тежките метеорологични условия в деня на полета, нашият самолет въобще не се появи на заснежената писта. Колата вече я бяхме върнали в депото без никакви проблеми и усложнения. Снежецът продължаваше да се сипе на парцали даже и в София, загръщайки в булчинската си премяна всичко наоколо. Независимо колко тъжна беше раздялата за всички ни, на края дойде и този мъчителен момент – кратки прегръдки, горещи сълзи, миг на раздяла и… “Слава на БКП”, заради която напуснахме дом, Родина, близки и далечни – нека бъде трижди проклета! (партията, бре! – не Родината, естествено).

След като се разделихме с вас по живо и по здраво, най-чинно и акуратно предавайки тежките си дисаги на багажното гише, с надеждата след малко и да излетим, едва долу в транзитната зала ни съобщиха, че точно нашият полет бил анулиран (вероятно е имало и други подобни, но нас ни интересуваше единствено този) - предвид неразринатите писти, самолетът от Виена не бил кацнал, видите ли, директно в София (който пък трябваше да ни закара обратно в града на Моцарт), ами диспечерите от командната кула го пренасочили към Белград. А пък как онези пътници щяха да се завръщат до столичния ни град, не стана много ясно – но нали техният проблем нас не ни засягаше пряко, та не сме се замисляли твърде и за тяхната съдба. По-важното в случая беше, че ние просто нямаше на какво да се натоварим и след час и нещо да се намерим във Виена. Този разтърсващ факт автоматично нанесе мощен удар в нашите стройни пътнически редици, след като вече и на космическа ракета или совалка да ни бяха натоварили, ние във всички случаи щяхме да изпуснем следващия полет от Виена до Хонг Конг, имайки на разположение едва час и половина време между връзките. Стана ясно, че ще ни издават напълно нови билети за целия маршрут до Австралия – качихме се обратно горе в залата, взехме си обратно куфарите от лентата и се наредихме на опашката от гневни и разярени пътници. Всички изпращачи обаче до това време си бяха заминали и нямаше никакъв начин да им бъде съобщено за нововъзникналата ситуация. Единствено аз и в най-личен план бях ужасно спокоен, дълбоко в себе си таейки надеждата за едно много кратичко просрочване на престоят ни в София - барем с още ден-два, докато ни намерят подходящите полети за насам. И действително, момата зад гишето потвърди, че могат да ни натоварят, ама чак в понеделник обаче (а тогава денят беше все още четвъртък – не два, ами с цели пет дни повече; радост голяма специално за мен - нещо като при известие за предстояща “дървена” ваканция). Извозването щяло да стане през Истанбул и надолу вече картината е ясна – крайната точка пак беше Бризбън.

В моята снежна още кратуна веднага се завъртяха картините на една много съдържателна вечеринка с Христови, в някоя уютна столична механа и в точно същия ден; за по-нататък плановете щяхме да ги подреждаме, докато си пиехме аперитивите. Смятах също така, че от самолетната компания ще ни настанят в някой хотел и отново за тяхна сметка щяха да ни хранят и поят, дорде можем да дишаме – въобще, аз подредих разширението на програмата по възможно най-благоприятния вариант (отново, вероятно само за мен и в моя полза). Добре, ама на Даниелчето тази алтернатива за нашето евентуално допълнително оставане в България и особено с транспортирането ни през братска Турция хич биля не се понрави на шопската ѝ душица, та от там насетне започнаха едни други молби и разправии, с едничката цел да отпътуваме във възможно най-къс срок от София. Хората насреща бяха достатъчно любезни, отзивчиви и съпричастни към нашето неблагополучие, което им прави чест и аз им свалям шапка в знак на признателност и дълбоката си благодарност - на практика единствено посредством отчаяна и продължителна серия от чисто техни вътрешни връзки и ходатайства между тях самите, в крайна сметка те успяха да ни издадат напълно нови билети за полети, при това много по-удобни от оригиналните, които изгоряха и бяха анулирани така или иначе. В противен случай ние изобщо нямаше да излетим него ден от България – някой следващ, може би; но точно тогава това беше някаква невероятна случайност, свързана с късмета (този път не с моя обаче). Независимо, че моите най-съкровени надежди за удължаване на ваканцията бяха тутакси съкрушени и сякаш останаха затрупани в дълбоките снежни преспи на Татковината, хората още следобеда ни пренасочиха към терминала за Франкфурт, от там след 4-часов престой заминахме за Сингапур и след още толкова се отправихме по последната отсечка до Бризбън.

При първоначалното отчитане теглото на куфарите (уж за Виенския аероплан), ние нямахме сериозни проблеми с кантарите и мерните им единици, обаче пък виж, на второто (вече за шибания Франкфурт…), последният денк дойде малко възтежичък, та се наложи известно хаотично прехвърляне на багаж от единия в другия (преливане от пусто в празно, както обикновено определям аз подобните безсмислени актове, случващи ни се доста често по разните летища на Планетата). Така цялата зимна одисея по обратното пътуване завърши успешно със сутрешното ни приземяване на Бризбънския аеродрум. От тук нататък вече следваше и маскарадът по прекарването на куфарчета и дисаги през строгите митнически контроли. След като поехме риска изцяло върху нас и изобщо не декларирахме нещо забранено за внасяне в страната, добрите хора на границата не са ни закачали и нашият багаж въобще не мина през такива щателни и детайлни проверки “под лупа и под микроскоп”, на каквито съм ставал ням и неволен свидетел като най-пряк потърпевш от акцията. Интересна е тази тяхна граничарска и митническа логика: като им декларираш някаква стока за внос, последните искат да я видят и да се убедят, че количествата ѝ не надвишават допустимите стойности; а като им кажеш, че нямаш нищо – пускат те да си вървиш хем по живо, хем по здраво. Така контрабандно прекарахме шоколадите и вафлите на Ванеса; по същия начин през цедилката свободно минаха и близо десетте ми кила ракия и спиртни продукти (9.500 л, ако трябва да съм по-точен, при разрешени само 4.500 л като общо количество за двамата с Даниела; в случая Ванеса не влиза в броя на пътниците, на които по закон им се полага алкохол, защото няма навършена 18-годишната си възраст и все още се смята за малолетна, каквато е тя и в действителност).

И вместо да пристигнем в Бризбън посред нощ, Дарина ни посрещна сутринта – натоварихме фургона и се прибрахме всички първо у тях. Там аз веднага се преоблякох, защото летните ми дрехи и джапанки ме чакаха в колата на Даниела – него ден жегата беше направо непоносима, особено пък в тази част на щата. Поприказвахме си малко и ние поехме към дома – топлината обаче, която се носеше на талази из въздуха и при нас не беше по-малка. Изглежда, че когато над Европа надвисне леден студ и сковаващ мраз, в отсамната част на кълбото настават апокалиптични горещини. Денят беше петък – сякаш само до вчера не газихме сняг, не стъргахме скреж от стъклата на колите и не треперехме от “кОнски” студ, както го наричаше малката Неси (вместо да каже “кански”). Друг свят е тук – просто друг…

С прибирането ни в къщи, започнахме да подреждаме и разпределяме багаж, подаръци, армагани и подавки. Сортирах си питиетата, складирах ги в механата и съм ги запечатал с червен восък – няма баране да има на светите ми запаси в скоро време; най-вероятно ще изветреят там по рафтовете, во век и веков – Амин! Междувременно се свързах с моя шеф и се разбрахме да се видим във вторник сутринта за инструктаж и дискусия във връзка със следващите етапи на проекта. При това положение Ванеса замина на гости при приятелката си Мария, а ние с Даниела в неделя сутринта поехме към Rainbow Beach – малко, усамотено кътче от крайбрежието на Queensland, но пък с изключително красива и безкрайно дълга плажна ивица. Независимо, че до там пътуването с кола обикновено трае около 3Ѕ часа, неудобството си заслужава само заради природните красоти на околностите, лазурното море с кристално чистата си и топла вода, наред с всичко останало, което предлага един такъв морски курорт, макар и в своите силно умалени мащаби.

Тази малка почивчица също беше организирана от Даниела – за да размразим намръзналите си в зимна и снежна България кокали и плавно да се аклиматизираме към по-нормалната метеорологична обстановка на Тропиците. Резервацията на хотела беше за 5 нощувки, но специално моят престой приключи още на ранина във вторник сутринта, когато се върнах обратно за срещата ми с боса. Заради нея нагоре заминахме с двете коли, защото Даниела остана там до петък, когато окончателно ѝ свърши “смяната на пансиона” в почивната станция. Аз от своя страна си правех тънките сметки да се върна при нея още същия ден, но ежедневните ми служебни срещи и последвалите ангажименти с работодателя осуетиха и охладиха тези мои наивни пориви. За ден и половина, няма дори два цели, с Дани успяхме да пообиколим наоколо и да се разходим по плажа, но в същото време слънцето беше много силно и ние не посмяхме да се подлагаме прекалено дълго на радиоактивно-изотопното му лъчение и пагубно влияние върху човешкото същество.

Иначе хотелският ни апартамент беше много луксозен – голям и просторен, с разкошен изглед към океана в близката далечина. Понеже сградата му е разположена на един хълм, надолу се разкриват чудни гледки – а пък по една сенчеста пътека само за 10-15 минути спокоен вървежен ход се слиза до самия плаж. Ние до там ходихме само веднъж, че после баирът нагоре баят ни озорваше - баш по права пладне и в оня страшен топлик. Повечето време го оползотворихме в малко по-хладните води на басейна – иначе долу морето беше топло като чорба; дори и рибите, дето уж нямат толкоз много акъл, колкото нас човеците, та до една се бяха изпокрили на хладно из дълбокото, където да им е по-рахат на люспите.

Във вторник сутринта тръгнах за насам около 05:15 и до 08:30 вече бях пристигнал за срещата си с моя човек в Макдоналдс. Видяхме се, разпределихме си ролите и задачите, след което аз се прибрах в къщи и започнах да ръкоделствам по отделните задания. Предстояха ми следващи ежедневни срещи с човека, които пък възпрепятстваха връщането ми в мотела при Даниела. Същия ден училището за пореден път разтвори своите врати за нашата Ванеса, която започна 12-ят си последен клас – на добър ѝ час, както се казва. Не се минаха още 2-3 дни и в петъчния следобед Дани също се завърна от морския курорт - тя пък започна работа в понеделник на следващата седмица.

По този начин общо взето “изравних” резултата и запълних пропуските в информационния си поток от последните седмици, че и месеци биля. Вчера започнах и курса, за който се бях записал още миналата година – първата му лекция от 4 часа премина успешно и понаучих някои неща. Да видим какво ще стане до края…

В момента довършвам вчерашната си мисъл, вече днес – понеделник. Трябваше да закарам Ванеса по-рано на училището, а аз от там направо дойдох в закусвалнята да чакам моя човек. Миналия четвъртък бях зает през целия ден с една среща между нас, в ролята си на проектанти и представител на трета, независима организация, който трябваше да оцени рисковите фактори в цялостното изпълнение на задачата. Общо взето сме добре и се движим в границите на допустимите норми и разчети, с известни малки изключения, които тепърва ще претърпят някои незначителни конструктивни промени по документацията. Така, както гледам отстрани, работа ще има и занапред, защото имам чувство, че тъпчем на едно място и усъвършенстваме подробностите до съвършенство, докато в същото време има цели възли и агрегати, които изобщо не са се появили на дневна светлина и за сега тънат в мрак и забвение. Ще се радвам много на всякакво развитие по този обект, като паралелно с това започва да назрява и следващият ни проект, който пък ще е насочен към полетата и джунглите на Южна Африка. Ако всичко това се осъществи – край на мъките и немотията!...

26.02.2017 – А времето лети ли си лети, та чак и безвъзвратно отлетя, докато всички ние се занимавахме с нашите насъщни и ежедневни житейски проблеми. Днес отново е неделя и ние с Ванеса сме сами – напред се върнахме от едно кратко посещение на сръбската църква, където запалихме по някоя символична свещица за здраве, успение и разбира се за упокой душите на мъртвите. След като Даниела от няколко дни не е из нас, та не се и чувства много празнично този иначе свят ден – Заговезни. Ние нито от Месните разбрахме нещо (които бяха миналата неделя), нито пък ще разберем нещо от днешните Сирни. В момента тя се намира при внучетата си в Аделаида, но я очакваме да се завърне късно довечера. Така че за настоящето и непосредствено следващото от днес насетне бъдеще време аз нямам кой знае какво да кажа, за това по-подробно ще се спра на съвсем близкото минало, свързано изцяло със суматохата и истерията около абитуриентския бал на Ванеса. Междувременно аз през цялото време се занимавах с моите текущи задачи по проекта и не съм участвал пряко в подготовката на този панаир на суетата.

Първото нещо, което се оказа в ущърб на позитивните усещания беше, че Ванеса изведнъж започна да не харесва цвета на косата си, който с толкова много зор и връзки постигнаха с майка си в София. То не бяха стилисти, то не бяха фризьори с връзки и обикновени бръснари, които вкупом обединиха силите, знанията и уменията си за постигане на желания резултат. Добре ама, след като Даниела веднъж най-непринудено и непреднамерено се изказа, че Неси приличала на циганка и била много сладка, това пък от само себе си отприщи други емоции в невинната детска душица, благодарение на които се стигна до повторно боядисване на косата ѝ – този път дюс: никакви вълни, никакви оттенъци и неопределени цветови нюанси от краските на дъгата. Преди това се изнизаха дълги редици от сълзи и сополи, които се повториха на няколко пъти в прав и обратен ред; регистрирахме дори и истерично тръшкане по пода, тропане с краче и т.н. – направо беше една малка страхотия със статут на гражданска война под покрива на иначе тихият по принцип семеен кошер. След къносването на кичурите обаче, бурята постепенно утихна и всички в къщи заживяхме в тих семеен сговор, във взаимно разбирателство и безкрайна любов – а, пръц!…

После пък дойде суетнята покрай маникюри, лакове, изкуствени нокти, гримове, пудри, смазки и всякаква грес – списъкът е отегчително и досадно дълъг, но ние с общи усилия и през тези бариери преминахме успешно. Последните няколко съботи аз съм все зает с посещение на учебните занятия в един колеж (нали карам курс за книгоиздатели и печатари…) – такава ми беше програмата и миналата седмица. Дойдох си веднага след курса, за да започне същинската ни подготовка за бала – къпане, бръснене, обличане и т.н. А пък времето беше едно лепкаво и гадно – не гол да се съблечеш, ами ти идва и кожата да си смъкнеш от гърба; толкова беше горещо. Температурата на сянка се въртеше около 35-то деление на термометрите, но истинската изпепеляваща жега беше всъщност по-миналата седмица, когато в нашия край на земята се регистрира рекордната за деня топлина от 46.3°C! Полицията затвори плажовете, отмени всякакви обществени и всенародни мероприятия, провеждащи се на открито и прикани хората да си седят по къщите, за да няма нещастни случаи на поразени от слънчев удар граждани. Мисълта ми всъщност беше, че в деня на бала времето се задържа малко по-хладно от преди, но пък продължи да ни мъчи със своята достатъчна некомфортност и общотелесна тегавост.

Следобеда Даниела направи една баница, която малко по-късно занесохме у сърбите. Там тяхната Мария и нашата Ванеса се събраха, за да си подготвят взаимно и за последно прическите и тоалетите, а пък привечер кавалерите им ги взеха с колите, че да отидат у друга тяхна съученичка, където вече се бяха накачулили всички рапони от класа. През това време дойде и Дарина, та спретнахме една голяма чиния с мезета – в 15:30 вече бяхме в дома на любезните ни домакини: чика Жика и женка му Радмила. До това време на деня къщата им се беше запълнила с посетители, роднини и изпращачи – малки, средни и големи, та докато чакахме появата на двете ни принцеси, цялото сръбско воеводство барабар с нас балканците, наблегнахме на ледените бири, шампанските вина и малко крушовица – колкото за блясък в косите и искри в очите (подобно на филма “Звезди в косите, сълзи в очите”, който рефрен също не беше твърде далеч от истината).

По някое време се появиха и абитуриентките – красиви и докарани, сякаш че не бяха те, ами някакви манекенки от скъп и лъскав моден журнал. Последваха снимки за спомен, целувки, прегръдки, суетня и все в тоя ред на мисли. Както вече казах, малко по-късно пристигнаха и момчетата – подариха цветя на момите, разни гривни, дрънкулки и висулки; хайде, направихме си и с тях множество общи снимки. Не след дълго цялата сюрия се изсипахме в къщата на други нещастни родители, у които децата от класа вече се бяха сбрали на камара – всички вият от екстаз и цвилят в един глас, без да се изслушват или изчакват да чуят кой какво им казва. Там вече имаше професионален фотограф, който направи нашите малки момета безкрайно щастливи и доволни. Ние продължихме с бирите и мезетата до окончателното ни излизане от къщи, за да се придвижим с колите към мястото на тържеството. Застанахме в шпалир пред червения килим и зачакахме появата на зрелостниците. Постепенно и те започнаха да прииждат – един през друг в по-луксозни и скъпи коли, голямата част от които лични, други пък взети под наем и т.н. Общо взето парадът мина много весело и тържествено, като от там също направихме много снимки. След като децата влязоха в залата и започна официалната им част, ние родителите се разотидохме кой от където се беше домъкнал, за да види чедото си и да го изпрати с попътния вятър в живота.

Предварително се бяхме разбрали със сърбите и още едно тяхно приятелско семейство, вечерта ние също да отидем на ресторант – че няма само младите да ми се фръцкат и контят по заведенията, я! Добре ама ние следобеда толкова много мезихме и се наливахме с какво ли не, та като отидохме в кръчмата не ни се поглеждаше ни към пиене, ни към ядене. Независимо от всичко, отчетохме мероприятието и изкарахме много весело в компанията на нашите балкански побратими. Оставихме колата пред ресторанта, а вечерта се прибрахме с едно такси. У нас моабетът продължи с Дарина, която остана да спи в стаята за гости (в жълтия салон). Ванеса по някое време също се беше върнала у Мария, след като тържественото им представяне в клуба свършило по най-късата процедура. В неделя те трябваше да изнасят някакво представление от танцовата трупа, докато пък ние ходихме в Бризбън на концерт.

Не помня дали споменах някъде до тук, но наред с всичката тая идиотска олелия и суетня покрай съботния бал на Ванеса, предната петъчна вечер пък Нени и Меган ни бяха на гости, заедно с малката. Изкарахме си много весело и те този път останаха с нас до необичайно късен час на нощта, защото друг път обикновено все бързат за някъде. Независимо, че на следващия ден беше рождения ден на Меги и щяха да събират много приятели в новата си къща, децата уважиха и нашата софра – особено заради повода ни за почерпка. Пекохме кебапчета и си приказвахме по всякакви въпроси – на края ги изпратихме и след като ошетахме по двора веднага легнахме, че на сабалента пък ни очакваха всички онези емоции, за които вече стана дума измежду редовете.

Така вече всичко отшумя и се потули – сега остава само и рождения ден на Ванеса да отпразнуваме, след което мирясваме напълно. Той пък е планиран да се проведе следващата събота, за когато сме поканили много VIP-гости от квотата на постоянното присъствие. Другата седмица продължавам работата си и по проекта, който за сега е единственият двигател на прогреса и генератор на средства за препитание (като тук не изключвам щедрия финансов принос и на Даниела, разбира се)…

08.03.2017 – И след като вече решихме, че днешният ден не е “Денят на Мама”, както последният беше известен в недалечното ни социалистическо минало, датата все пак е запазена в световната история само като Международен ден на жената. Използвам случая по този повод да поздравя всички възможни, успешни (а пък и не чак до там…) женски създания на Божия творец, четящи настоящите ми редове (и слушащи прочита им, разбира се…) – малки, средни и големи; млади, малко по-стари и съвсем застарели. Бъдете ни много живи, още повече здрави и силни, че единствено на вашите плещи остава да лежи нашето целокупно и целомъдрено мъжко человечество! Това първо и едно на ръка – а пък отделно от всичко, специален поздрав за майките ще бъде отреден чак на 25 Март, когато съгласно Християнския календар ще се поклоним доземи на онези, които са ни родили, отгледали и възпитали. Но, хайде сега да не препускаме толкова чевръсто към тези събития, защото до тогава има доволно дълго време и аз отдавна вече не гледам така проницателно в бъдещето, след като още с настоящето не можем да се оправим като хората. Днес имам краткотрайна и съвсем случайна пролука от гледна точка на служебните ми ангажименти, през чиито няколко часа ще гледам да завърша това малко измъчено мое писъмце, та белким от следващите пък нататък да ми се възвърнат писателските навици и привички, които бях свикнал да поддържам почти ежедневно от четвърт век насам. Този продължителен застой в България малко ме отпусна, разглези и аз сякаш загубих създадената си от години рутина. Вероятно една от причините за това мое размекване се крие и в заетостта ми напоследък, която не допуска никакви отклонения и недобросъвестност спрямо генералната линия, по която тъпчем напред бавно, славно и вече от месеци насам с тоя наш уникален проект за добив на гориво от изгорели автомобилни гуми. Акълът ми е постоянно ангажиран с разни подобрения по изпълнението на цялостната програма, та като че ли почнах да не виждам нищо друго около себе си, освен тръби, кранове, помпи и контейнери – сякаш се давя у мазут и нафта, дейба...

От последното ми включване в ефир пак мина повече от седмица време, но пък от тогава до сега никой от нас не би могъл да се похвали с кой знае какви новини – нито в личен, нито в семеен план. Ванеса учи усилено и упорито, за да вземе по-висока обща оценка в дипломата си, та евентуално да бъде одобрена за стипендия. Даниела работи смените си и се грижи за продоволствието и изхранването на личния състав; тя е в тила, демек. Аз по цял ден натискам стола в къщи и работя по моите задачи, като сутрин водя и Ванеса на училище. От там, ако имаме среща за деня с моя шеф, виждаме се с него за час-два, след което се отдавам на служебните си обязаности. Някой път пропускаме тези наши сбирки и съвещания, защото имам достатъчно много работа за два дни и не е необходимо той да ми дава повече, преди да съм втасал с предишната част. За сега се движим добре и всичко уж върви по план – паралелно с което са задвижени и други подобни начинания, които също чакат своя зелен семафор за поставянето им на по-предна линия. Дано пък имам късмет да се задържа на това положение – освен сравнително добрата плата, която получавам макар и не много редовно, видът на работата много ми допада, а пък допълването ни с шефа по много от техническите въпроси, направо ме тласка напред като торпеден катер на граничната брегова линия от поделението в едновремешния Мичурин или днешното Царево, както ласкаво го наричат всички...

В събота вечерта се събрахме на двора с голяма банда приятели, за да отпразнуваме 17-ят рожден ден на порасналата вече Ванеса, както и да отбележим сега пък в наши, съвсем домашни условия абитуриентският ѝ бал, независимо че тя още не е завършила училището си напълно. Бях купил месо от виетнамския касапин, та предния ден го смлях на кайма; отделих половината за кюфтета, а с другата половина направих кебапчета. У нас това е традиционното меню за гости и всички посетители си го знаят без предварителни заявки или последващи го претенции и негодувания. По другите къщи ядем наденици, пилета и други специалитети, но в къщи се раздава мешана скара главно от смляно месо, че по-лесно се усвоява от организма. А пък на 20 души народ, кога ще им насмогна само с вратни пържоли, а? Вечерта седнахме на двора, но времето не беше много стабилно и на няколко пъти преваля лек дъждец. По едно време се засилихме да влизаме вътре, но то пък точно в този момент спря да вали. Таман извадихме паниците обратно и пак шурна. Тогава измъкнах чадърите от бараката и ги разположих върху теловете над асмата – обърнахме масите напреки под тях и така изкарахме до сутринта. От там насетне вече не си обръщахме много внимание кой колко е мокър или пък на кого как са се размазали гримове, червила и сенки. За щастие поне беше топло, дори прекалено бих казал, та временните порции дъжд, с които ни обливаше небето си бяха баш добре дошли за нашите морни души и тела. Наред с всички познати, с нас бяха и родителите на Мария (както и самата Мария, разбира се). Те си тръгнаха последни в 04:30 на следващата, неделна вече заран. Дарина остана да спи у нас и на другия ден заедно разчиствахме кочината от среднощното тържество. Имаше торти, свещи, глъч, смях и както винаги изкарахме весело и приятно.

Миналата седмица поръчах 10 бр. акумулаторни батерии за фотоапаратите. Онзи ден купувах нещо от един дюкян за крайно нуждаещи се. Добре ама аз нали ходя вечно без нито една стотинка в джоба си, та когато се наложи винаги се разплащам с банковата карта, вместо да си бъркам из гащите за кесията. Само че този път масрафът ми беше за някакви си 3-4 долара, а пък онези за сметка по-малка от $10 нямат интерес да ми използват картата. Видях се принуден да купя още нещо, че да закръгля сумата над тази и да платя по банковия път. Натъкнах се на един фотоапарат, PENTAX, какъвто Даниела отдавна искаше да си има под ръка. Тя не може да снима с големия, нито пък с телефона си, та рекох да ѝ направя един подарък за 08 Март – ето, бях забравил: значи няма нужда и от цветя днес… Така заедно с фотото за $9 и останалите боклуци натаманихме масрафа и аз от там се прибрах у нас. В къщи вече като разпечатах кутията, в нея имаше не един, ами два напълно еднакви фотоапарата. Веднага си направих сметката, че единият мога да го изпратя в България – подарък на някой наш близък и побратим. Обаче се оказа, че само единият от двата беше годен за употреба и аз другия го изхвърлих, след като му проведох доволно много проби и всякакви възможни комбинации. Годният работи добре, но и за него трябват две батерии – онези четири парчета, които толкова усърдно зареждахме на тавана също се оказаха нефелни; двете хвърлих тук, които така и не поеха никакъв заряден ток, докато останалите две са сравнително използваеми, но те пък не задържат дълго заряда си и също са се насочили към кофата за боклук. Чакам само доставката на новите, за да се отърва и от тях. Та, ей това ми бяха развлеченията през миналите дни. Ходя и на курс в съботните предобеди - сега тази събота ще ми е последния урок; уж понаучих някои работи – де да видим до кога ще ги и помня.

В предстоящия по-близък план имаме да мислим за изборния ден и резултатите от гласуването ни; после на дневен ред идва една няколкодневна екскурзия през почивните дни около Пасха (Възкресението Христово, само че според Католическия календар), за когато Даниелчето пак е резервирала едно апартаментче на Sunshine Coast, където ние обикновено ходим за такива по-кратки престои. С нас ще дойдат Дарина и Янкови, които са наели нещо подобно в съседство. Малко по-късно пък, през априлския месец с приятели ще ходим на еднодневен излет с лодка по реката, но тези всичките събития ще бъдат разглеждани допълнително и по-подробно едва когато им наближи термина да се случват. По-далечни планове нямам, а и както вече подчертах не един път - не смея да гледам чак толкова напред във времето, за да не ми мине черната котка през пътя. Дори и да се давим, постепенно ще напредваме към брега, придържайки се на тояги и бавно плъзгайки се по гребена на вълните…