Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо; верни ми приятели и пъклени предатели!...

23.10.2017 – Няколко седмици на тягостно мълчание от моя страна и ето ни отново заедно – макар и само виртуално, хипотетично или както там го наричат това душевно усещане в днешните, по-модерни времена. Успокоителното обаче, поне до известна степен в случая е, че няма да се минат и едва няколко месеца, когато пак ще бъдем заедно “… народе мой, защото те обичахме”…, както пък беше казал нявга поетът-антифашист с много противоречива житейска и литературна съдба, Никола Вапцаров. Според житейското му досие, той все пак си остава един най-обикновен терорист и престъпник, действал подмолно под ръководството и указанията на зле настроени чуждестранни сили за нарушаване стабилността на собствената си държава (после: за какъв антифашист тук става дума, след като в България фашизъм не е имало - но нека да не политизирам сега излишно разказа, че ако почна да бълвам по темата, няма да ми стигнат листите). Колкото до самото му творчество, оставям това на съответните критици да го анализират - какво точно е искал да каже поетът, как и защо го е казал и от какви обстоятелства е бил подтикнат да го стори; на мен принципно подобни разсъждения не са ми интересни, не ме “грабват” нито пък трогват до сълзи и подмокряне, именно поради които причини аз и недолюбвах твърде литературата като учебен предмет за всичките си 11 мъчителни години на изучаването ѝ. Сега тук си позволявам мълчаливо да поднеса, макар и задочно своите най-официални извинения на иначе великолепните ми преподавателки от нисшите и по-висши училищни класове, отдавайки заслужена почит към паметта им и стремежа да набият нещо полезно у кухата ми кратуна. Е, не успяха обаче…

Днес е понеделник и аз сутринта уж трябваше да имам среща с моя работодател. Обаче през почивните дни него пак нещо го сгънало на миндера в здравословен смисъл, та отложихме явката за утре. Много си обичам работата, мамка му! – направо обожавам проектантското задание, по което работим двамата с човека и постепенно напредваме в усъвършенстването му в продължение на година и половина, че до това време и две може вече да са станали. Но пък наред с това, хич даже и не скривам задоволството си, когато в дни като днешния например, аз нямам никаква служебна дейност и ангажиментите ми се свеждат единствено до вътрешното домакинство и най-вече се затварят в кръга на моите любителски творчески занимания.

В момента навън се изливат едни буйни реки и потоци, чиято дъждовна вода се стича от небето сякаш наближава поредният Вселенски потоп, а с него и безусловно настъпващият край на света. През седмицата също поваля обилно, което на север от нас предизвика частични наводнения и поразии, вместо съвсем безобидното напояване на земята, каквито бяха желанията и мераците на всички – особено на фермерите и селскостопанските труженици като цяло. След прекъсване от ден-два и с пукването на зората, облаците се бяха вече наговорили за поредната си акция и не след дълго почнаха да ни засипват със своите едри като кюстендилски сливи дъждовни капки, а температурите изведнъж паднаха чувствително. Добре че все пак днес не съм на работа, защото колата на Даниела отдавна нещо не е добре, та я вкарахме сабалам в лазарета за профилактични процедури и общо телесно обновление – смяна на масла, филтри, спирачни накладки, натягана на ремъците и други оздравителни мероприятия на обща стойност близо $700. Така до сервиза отидохме с двете коли – оставихме нейната на ремонт, а после аз с моята я закарах на работа. От там се върнах до нас да заведа пък малкото на училище, което тази сутрин отброи началото на последните 20 учебни дни до завършването на този етап от образованието си. Следобед пак ще я водя по разни други учебни заведения за поредния етап от вечните им дебати – нещо като предмет от задължителната училищна програма. Само че първо в 14:30 трябва да прибера майка ѝ от работа и да я оставя в сервиза да се разправя с колата си, а пък аз от там да поемам в съвсем друга посока подир ангажиментите на нашата малка общественичка и бъдеща адвокатка. И това моето ако е живот – заеби; вместо да ходя за риба, да се излежавам на фотьойла с вестника или да гледам тъпо в телевизора, аз с какви несвойствени дейности се разправям…

Вчера (неделя) Даниела малко необичайно беше на работа, а Ванеса цял ден се скита с нейния Михайло из Бризбън. Ходиха на някакъв фолклорен фестивал, в който той също беше участник, заедно с цялата им сръбска танцова трупа. Аз от своя страна не свърших абсолютно нищо, защото предната вечер пък бяхме на гости у сърбите – в резултат на този така колоритен, международен етнически форум, на другия ден махмурлукът ме държа кажи-речи до вечерта. Неничко също си беше дошъл за почивните дни, защото обектите им били наводнени и ги разпуснали принудително за известно време, докато се оцеди водата от траншеите. Днес е заминал обратно, за да си дойде в началото на следващия месец за по-дълго време; надявам се тогава и да се видим – ако разбира се имат ред за нас, та между другото да ни вкарат в изключително заетата си волна програма на влюбени гургулици.

Назад във времето на най-близкото ни минало (последните 2-3 седмици визирам), някакви черезвичайни произшествия не са се случвали със и около нас – редуваха се работа с училище, размесени с мероприятия (частни, обществени) и общо взето правихме едно и също (по смисъла на нищо). Миналата седмица беше по-наситена откъм културни мероприятия – в петък бяхме на концерт, а в събота вечерта посетихме цирк. Концертът беше на една много стара джаз формация, чийто диригент Глен Милър създава в Америка още в предвоенните години на миналия век. Самият той (отдавна покойник вече, починал още през 1944), създава оркестъра под формата на военна музикална банда за изпълнение на маршове при церемонии за посрещане и изпращане на войски, военни паради и т.н. Тази година се навършват 80 лета от създаването на оркестъра, което се отбелязва по целия свят с многобройни турнета и концерти на сега съществуващата група, чиито професионални музиканти-виртуози изпълняват всички тогавашни мелодии в своето оригинално звучене и стил.

За разлика от джазовия концерт, цирковите изпълнения обаче нещо хич не ни впечатлиха. Представлението беше на едно от няколкото подгрупи, съставляващи най-големия цирк на света – канадският “Cirque du Soleil” (Циркът на Слънцето или Слънчевият цирк, съгласно буквалния превод на името му и според моите откъслечни спомени и познания по френски език). Добре де, ама това по-скоро беше някакво шоу от спектъра на театралните сюжети, наситено с множество акробатични номера, а тематиката на произведението на нас специално ни се стори малко отвлечена и абстрактна, създадена по нашумялата в близкото минало кино продукция “Аватар” (“AVATAR”). Абе аз чакам лъвове, тигри и маймуни да скачат по арената, слончета, башка кончета и разни магаренца с големи пискюли отпред на главите, а те моля ви се почват да ми се премятат из въздуха разни скопени акробати и акробатки, лишени от всякакви цици и дупета; кльощави и хърбави, недохранени като концлагеристи от Освиенцим. Нито клоуни с червени носове и тъжни очи имаше, нито огнени обръчи и камшици на звероукротители, смешки, смешници, гълтачи на саби, мечове и т.н. – скучна работа, дейба; твърде модернистична за моите елементарни циркови представи от детството отпреди 50-тина години. Иначе самото представление беше уникално по своята хореография, звукови и светлинни ефекти, изпъкващо и с безупречната игра на артистите. Адмирациите ни са за положения от тяхна страна къртовски труд и старание в създаването на това съвършенство от взаимен синхрон на движенията и действията помежду им. Единствено сюжетното развитие не ни хареса, но иначе останахме доволни от всичко, което видяхме. Другият път обаче отивам на истински цирк – с животни и смешници, малко по-простички и земни, че да мога дори и аз да ги разбирам...

Посещението на прословутата циркова постановка обаче осуети участието ни в едно друго, много по-българско и родно, културно мероприятие, което поради невъзможността да бъдем и на двете места едновременно, за голямо наше съжаление ние просто изтървахме. В събота вечерта в ресторанта на Светла, където обикновено провеждаме Коледните си тържества и чествания, скъп гост на нашата етническа общност беше младата българска певица Деси Добрева – нарочно ѝ пиша името, вероятно сте слушали нейни изпълнения. Тя беше на турне из цяла Австралия и Нова Зеландия, но датата и часът на нейния концерт специално в Бризбън, съвпаднаха с цирковия ни ангажимент и така ние не можахме да посетим и уважим това всенародно мероприятие. След това Дарина дойде да спи у нас и докато си разкажем един на друг впечатленията от преживяното, стана 05:00 и навън съмна. Определено по-добре щяхме да изкараме вечерта с песните на тази сладка Деси Добрева, ама вместо това ние гледахме световната слава и изява на слънчевите циркаджии...

Стана време след малко да излизам – така и така нищо съществено не правя в къщи, първо ще мина през сервиза да разговарям с механика: какво са направили и какво още има да се прави, че и той ми излезе сабалам с един дълъг списък от множество точки и подточки; все кусури за оправяне. Днешният масраф включи смяна на моторното масло и филтъра, обаче основният кидйр, заради който колата влезе в реанимацията беше едно вибриране на волана, което се предава от скоростната кутия при пълно свиване на предните колелета по време на маневра. Правили са ѝ някаква профилактика, прибавяйки едни специални вещества към трансмисионното масло за смяна на вискозитета му. Отделно от всичко сменили всичките възможни спирачни накладки и един ремък. Башка обаче имало два разбити колесни лагера, които правели шум, скъсан гумен маншон на полуоската, от където хвърля грес и все разни такива, уж дребни, но много зловредни и дразнещи повреди за отстраняване. Но с тях ще се разправям по-нататък, че сега половината ми самолетен билет до България излетя през джама под формата на дневна надница за сервизните работници…

04.11.2017 – Днешният съботен ден е слънчев, топъл и безкрайно спокоен, бидейки благословен от липсата на всички възможни семейни дразнители: големият дразнител е на работа, докато малкото дразнителче се вихри из Бризбън с кака си Меган, в търсене на булчински рокли и сватбени тоалети за участниците във форума през Август догодина. Преди да пристъпя обаче към изложението и обобщението на фактите от изминалите няколко дни, първо свеждам покорно главата си пред паметта на всички наши близки и роднини, които вече не са сред нас, живите и чието царство небесно им почитаме най-смирено днес – Архангелова Задушница. Списъкът с имена в заупокойната ми молитва е тревожно дълъг и за нещастие се увеличава ежедневно – нека Бог да опрости греховете и душите на всички наши скъпи и непрежалими във времето побратими и посестрими, родственици и раби Божии. Амин…

Вчера не бях на работа и отдадох целия ден, посвещавайки времето си на вътрешното и външно архитектурно оформление на дома; по-скоро акцентът падна върху външното обзавеждане специално в дворната мебелировка. Не помня дали съм споменавал до сега, но след продажбата на къщата си, сърбите ни подариха тяхната маса с 8 стола, която те са имали и ползвали от доста години насам. Понеже те отиват да живеят в много по-малко жилище, тази мебел вече не им била необходима, та ни я харизаха на нас. Масата и столовете са изработени от много здрава алуминиева тръбна конструкция и последната е запазена почти без драскотина. Единствено дъските по седалки, облегалки и самия плот на масата бяха силно олющени от продължителното им стоене под прякото влияние на дъждовете и слънчевото греене, та имаха нужда от сериозно опресняване. Именно с това се занимавахме вчера с Николайчо, който е дърводелец-любител и голям майстор на такива вещи. Иначе е завършил Техникума по горско стопанство в Тетевен и по професия е технолог на дървесината, но пък му се отдава всякаква работа, свързана с дърводелския занаят, чука, теслите и пироните. Аз от своя страна му помагам за друго, а пък той ми даде едно рамо в това отчаяно дело, което ако бях отлагал още малко и щеше да стане един прекрасен повод за началото на небивала семейна разпра, последвана от грандиозен скандал; които пък да прераснат в апокалиптична междуособична драма с катастрофални последици един за друг и статут на гражданска война. Само че ние с него съвсем навреме овладяхме положението, предотвратявайки кръвопролитието и словесната битка, та барем до крайности и ексцесии така и не се стигна; иначе с натякването на Даниелчето и безспирното ѝ ломотене в тази посока на разговорите ни аз вече си бях доволно свикнал и хич биля не ми правеха впечатление, освен да ме дразнят много успешно. Мисълта ми беше, че вчера с Ники стъргахме стария лак от дъсчиците, подготвяйки ги за нанасяне на нов слой отрова, байц и някакво консервиращо покритие, което да направи дървения материал издръжлив чак до смяната на политическата власт в България или поне до началото на Второто пришествие (всъщност, което настъпи по-напред)…

Татко вероятно си спомня, че в бараката бях складирал една бака 20 л със специален отровен разтвор, който служи за запечатване порите на дървото и изтребването на всички микроорганизми, които биха го подложили на изяждане от вътре и съответното гниене. Обаче, след като близо 10 години аз не бях дори я поглеждал тази метална кофа, с времето тя беше ръждясала до такава крайна и критична степен, че ламарината ѝ чак се беше прозъбила. И през дупките като текло и църцорило капка по капка, та едвам събрах остатъците от съдържанието ѝ в размер на едва 5-6 л – ако аз навремето бях изразходил едно количество от 5 л в най-добрия случай, то другите барем 10 л се бяха ягмосали и разпилели равномерно по плочките в колибата. Ама понеже там всичко е така безогледно разхвърляно и затрупано едно връз друго, та аз не съм и видял петното по земята, за да взема нужните мерки своевременно. Майната му – но все пак загубата си е тежка и невъзвратима; нанесен ми беше жесток удар от съдбата, независимо че до тази отрова от сега нататък няма да опра никога. От разкисването на ламаринената бака, разтворът се беше оцветил и смесил с ръждата – което пък елиминира употребата на допълнителен тониращ елемент (в случая байц). Сега дъските са тъмни и приятни за окото, сякаш току-що са напуснали дъскорезницата и дърводелската фабрика за мебели. От всичките 8 стола, снощи до мръкнало успяхме да завършим само 6 – масата и останалите два ще ги правим допълнително, когато майсторът има свободно време.

Ванеса тази седмица не беше на училище – в понеделник тя положи последния си изпит за средното образование и сега присъствието ѝ в училище е само формално, единствено от уважение към преподавателите си. В сряда ще ходи на едно интервю за работа в местния “мол”, както американците (и българите…) наричат огромните търговски комплекси с размер на село от градски тип. Предполагам, че от фирмата ще предпочетат нейната кандидатура, но още нищо не се знае. Тя иска да поработи няколко месеца, докато започне Университета; сама щяла да се издържа - пари сега ѝ трябвали, моля ви се; ама и много на всичкото отгоре - щото пък онези, спестени от закуските не стигали до никъде, според нейните финансови нужди…

През седмицата работих доста активно и по проекта с моя човек. Неговият ортак от своя страна започна проучване на разни китайски машиностроителни фабрики и заводи, където евентуално изделието ни да се изработи в метал. Колелцето са завърта бавно-бавно, но да видим дали ще тръгне на пълните си обороти или ще боксува и затъва в калта като каруцата на Андрешко по Елин Пелин. Понеже приключихме още един етап от документацията, вчерашният петъчен ден за мен беше почивен – босът имаше някакви негови домашни ангажименти, а пък аз използвах времето си за проклетите столове. Освен заниманията ни с тях, Николайчо ми помогна да изнесем онази огромна и тежка дървена маса от плочника – отначало я инсталирахме на площадката пред работилницата, че я ползвахме за работен тезгях. Като приключихме със стъргането я прехвърлихме през портата и я оставихме пред бунгалото – там ще стои за декорация, докато не изгние съвсем, че да я изгоря в оджака. Това обаче ще стане едва на Третото пришествие, защото тя до сега не е мръднала – само я опаентихме с болтовете, които поначало не бяха притегнати до край; когато я сглобявах навремето, аз само ѝ прилових гайките и ги попритегнах на ръка (е, малко им помогнах и с клещите, но това беше всичко тогава) – независимо че малко се клатеше и скърцаше, ние така си я ползвахме през първите 10 години на нейната експлоатация. По дъските няма бутело, гнило или някакви следи от повреди. Ама и нея първо съм я горил с пърлачката, че после съм я мазал с отрови, че пък с масла на края и какви ли още третирания не съм ѝ правил; скамейките в Народното събрание ще изгният изпървом, преди тя да се зяноса.

В понеделник в късния следобед ходихме да купуваме една кола за Николай – той беше намерил някаква обява, ама нали не е много добре с езика завалията, та ходих с него да му асистирам и превеждам. То пък стана така, че ние харесахме колата и от исканите $4500, аз му я спазарих да я вземе само за $3250. Така сме си полезни един на друг – кой с каквото може, “… богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът…”, както е според емблематичното, почти библейско стихотворение на дядо ви Вазова – “ЛЕВСКИ”. На връщане аз карах колата на Ники, а той – новата. Ама така се увъртяхме, че докато се приберем вечерта, то стана 23:30. Отделно дето и мястото беше на 3 часа път от нас нагоре из горските села на Sunshine Coast.

Като стана дума за коли, та се сетих да се похваля как зловещо ми одрусаха джоба със $722 за ремонта на Даниелиният “воатюр” (от френски – voiture; кола, демек). Тя беше вкарана в сервиза уж само за едно обикновено обслужване по смяна на масло и филтър, ама покрай това повлече подире си нови накладки за предните и задни спирачки, нови ремъци, башка отстраняването на основния ѝ кусур по ходовата част. Ама поне сега върви добре и е като чисто нова. Пак в тази автомобилна връзка, мен пък ме е затресла една друга треска – ама не златна, ами направо платинена. Докато се ровех онзи ден из Интернета в търсене на някакво возило за Ванеса, се натъкнах на една обява за продажба на напълно възстановено и отремонтирано “Мини” (Mini Cooper – досущ като на Мистър Бийн, само че това е лимонено жълто на цвят, докато неговите са малко оранжеви и зеленикави). Продавачът му иска $8000 – точно толкова, колкото онзи стар българин искаше за писаната си каручка. Ако я даде за 6-7 хиляди, склонен съм да я купя и за няколко години да сляза от многото коне на сегашния ми автомобил. Докато в него все още има останала стойността на някой и друг лев, ще гледам да го продам изгодно, а пък за по-нататък ще мисля допълнително. На мен отдавна ми беше мерак за някаква по-стара “ретро” кола – сега може пък тази да ми е на късмет. Така или иначе утре ще си направим една разходка до адреса на продавача – хем ще се разходим, хем пък ще му видим стоката от близо, защото само по снимки е трудно и рисковано да се купува каквато и да е вещ; най-малкото автомобил пък.

Друга съществена дейност и моя лична активност, която има по-скорошна дата е поръчката на два одеколона от Европа. Намерих много изгодно (около $40 на парче) две големи разфасовки на небезизвестния френски “Masculin”, които си поръчах и изписах от Полша - чакам ги да пристигнат за Коледа, защото търговецът ме увери, че вече ги е изпратил. Навремето в Корекома ги харчеха по $6 (е, американски вярно, ама все пак само шест…); впоследствие пък ги пуснаха и по будките на селата за 13 лв., само че в Австралия такъв артикул липсва и набавянето му става единствено през търга в Интернет. Наред с това Ванеса намери мющерия за балната си рокля, която в понеделник също заминава в плик към новата си собственичка – продаде я хлапето с $30 отгоре, спрямо цената на която ѝ я купихме ние специално за случая. Така или иначе това е тоалет, който тя никога няма да облече повторно – още през Февруари последният си изигра много добре ролята и стана хубаво, че му възстановихме парите. Един ден, дай Боже – за абсолвентската вечер друга роклА ще купим, само да сме живи и здрави.

Довечера отново ще ме водят на културно мероприятие – зер, вчера бях заровен до уши в талаша, но днес ще гледаме концерт на “ABBA”. Появила се е някаква местна музикална формация, която със завидна точност изпълнява всички техни песни, та отиваме да си разведрим настроението с малко приятни за слуха мелодии. Концертът е в същата зала, която неотдавна посетихме заради джазовия оркестър на Глен Милър. На всичкото отгоре, ще вечеряме и купешка храна в ресторант! – аз направо не съм на себе си от кеф, вместо да ядем остатъците от снощната печена патица, пък била тя със зеле и ориз. Даниела специално я наготви за Николайчо, който буквално обожава такива храни – след като приключихме с работата, той снощи сподели скромната ни софра, докато аз си потисках глада и апетита с разни сухи мезета и странични блюда, колкото да покарвам виното с тях.

Сутринта Ванеса кара колата до Бризбън – в 09:00 се срещнаха с останалата женска сватбарска банда, предвождана от Меган. Вече е 14:30 и още я няма, калпазанката – после пък ще рече да излиза с Михайло и пак няма да има време за свирене на пианото; аман от нея вече…

08.11.2017 – Архангелов ден: на живите повече живот и изобилие от здраве; за мъртвите – славен да е техния небесен път, мир и покой на душите им. Освен нашите най-скъпи Адо и Мишо в Несебър, както поставяйки и себе си в числото на имениците, сякаш за други, празнуващи на този свят ден в настоящия момент не се сещам. Списъкът ми обаче с наши близки и роднини, които аз по традиция винаги споменавам по Св. Архангел Михаил е тъжен и както вече казах, обезпокоително дълъг; а още по-тъжното е, че последният постоянно се увеличава с по още някой, приключил съвсем без време своето земно съществуване. На първо място с “Бог да прости” връщам спомените си за скъпият ми дядо Ангел, после идва чичо Мишо, баба Райна, която както разбирам от Даниела също е празнувала имения си ден на днешната дата и винаги заедно с дядо Митко, тъй като пък днес е и Димитровден по стария стил на календара. С огромно огорчение, към този лист вече трябва да прибавя и непрежалимата кака Митка, за чиято смърт аз научих едва онзи ден и от тогава просто не мога да намеря покой от тежка мъка и тревога. Нея специално винаги съм я забравял през годините, но пък поздравите ѝ съм си ги предавал, макар и с малко закъснение, заедно с тези за бате Ангел и малкият, пораснал вече Мишо. Точно това си помислих и миналата седмица, когато пак се сетих, че съм пропуснал да предам нашите благопожелания чрез Веселка, която освен всичко останало, в случая ни служи и за куриер. Успокоих, се че както винаги ще я поздравим на Архангелов ден, което стана вече традиция. Но вестта за нейната толкова неочаквана смърт ме изненада неприятно и обви сърцето ми с дълбока скръб – такава, че просто да не знам нито какво да кажа, нито какво да направя. Безкрайно съжаляваме за случилото се и оставаме с най-прекрасните си спомени – като се почне още от сватбата им на баира, та допреди няколко месеца, когато за последен път им гостувахме през Декември миналата година. Нека Бог да опрости греховете и пречисти душата ѝ - Амин…

Вероятно не трябваше баш така да започвам днешното си празнично изложение, но настоящите скръбни събития и факти са далеч извън нашия контрол и не винаги се случва онова, което на нас най-много ни се иска да става. Така или иначе, нека да ни е честит празника на празнуващите днес, а пък за другите има Господ, който да се погрижи. Писмото си започнах в къщи, но пък в момента изчаквам Ванеса на паркинга пред нашия местен търговски комплекс. Преди училище тя отиде на едно интервю за работа, а малко по-късно ще я закарам за последните си дни и часове до завършването след около седмица-две. Аз от своя страна, специално днес няма да се срещам с моя началник, защото той има някакъв семеен ангажимент, докато пък в същото време трябва да свърша нещо за утрешното ни съвещание – веднага след като оставя Неси в училището се връщам в къщи, за да си продължа работата от вчера.

Тези дни се занимавах с прословутите столове и маса, които ни подариха сърбите. В събота вечерта ходихме на концерт – буквално миг преди да излезем пристигна съобщението на татко за смъртта на кака Митка, което буквално ни разтърси из основи. Стана ни много мъчно за нея, като си спомнихме колко весело изкарахме заедно с всички тях миналата зима, а и преди две лета, когато им гостувахме в къщата на село. Освен това моите спомени датират от доста години назад и просто не мога да приема, че нея вече я няма; жалко. Концертът не беше лош – прибрахме се късно вечерта, защото залата се намира на 50 км от дома…

През деня се занимавахме с общи домакински дейности, а в неделя щях да ходя на оглед за една кола. Добре ама Николай не можа да ме придружи поради други негови задължения, Даниела пък трябваше да пере и чисти из дома и отказа да присъства на търговското ми грехопадение. Така тази автомобилна сгледа по една отколешна моя детска мечта се отложи за следващата седмица, когато и Нени вече ще си е дошъл от обекта. С него имаме да ходим по разни подобни огледи заради коли, които той си е избрал, та ще включим и моята в съвместната ни, своеобразна екскурзия. Най-вероятно това ще бъде в неделя, като единствено възможен ден за подобни дейности. Предната вечер ние ще имаме гости по случай Архангелов ден, чийто светия е обявен и за закрилник на нашето семейство и дом. Участие в този форум ще вземат обичайните заподозрени от кръга на компанията ни – този път в прибавка се явява нашият момък Михайло и приятелчето на Мария, които пък ще бъдат гости на Ванеса. Утре вечер с Дани ще правим торта “Гараш”, а аз трябва да купя месо, което да смеля на кайма за кюфтета и кебапчета (у нас друго меню ние не сервираме – за пържоли сме много народ, а пък пилетата не се класифицират в листата с предпочитаеми блюда на главния готвач и по принцип се отбягва употребата им). По този повод, тук се сещам и за един много показателен случай от моята моабетчийска практика – преди години, от работата щяхме да се събираме на барбекю у един наш колега, нещо като тийм билдинг, както е модерно сега да се наричат тези служебни софри и угощения. По принцип на такива сборища се събира много народ и всеки носи по нещо за подсилване на общия гуляй: кой чиния с мезета, кой сладки, курабийки, салати и т.н., съвсем башка от основните мръвки. Та този наш делегат, в официалната си покана до всички нас, най-отдолу в послеслова беше добавил и текста: “Носете си достатъчно месо за печене и не забравяйте, че пилешкото не се смята за такова; събираме се на барбекю със сочни стекове и тлъсти пържоли, а не на някакъв детски рожден ден с пилешки крилца и трътки”. На мен тази негова забележка много ми допадна, понеже аз поначало не ям хвъркати животни от курник, а само грухтящи в кочина; по-рядко мучащи в кравеферма и най-малко пък блеещи в обор. С всичко това исках да подчертая пренебрежението си към пилешките разфасовки и да отдам нужния респект към свинския врат…

В неделя, след като разбрах, че няма да вървя на оглед за колата, плюх си на ръцете и се занимах с плота на масата. Остъргах с машинката стария лак от дървената ѝ част, след което ударих втора четка с консервант по дъските на шестте готови стола. На края оплесках и самата маса, а в понеделник с Николай довършихме останалите два стола от комплекта. Той ми е дал една бака с някакво покритие, което трябва да се нанесе последно като финален завършек на дървените елементи. Добре ама то пък взе, че заваля дъжд и намокри всичко, което беше толкова старателно подготвено. Е, водата уж се стича по намазнените повърхности, но все пак последните трябва да са идеално сухи, преди да са намажат с разтвора. Дано се засуши до събота, че тези хуни ще ми направят паркета на дреп като се изпонапият вечерта - в случай, че мероприятието не се изнесе отвън на двора, ами поради неподходящото време остане да се провежда вътре в къщата на сушина.

Други новини нямам, с които да ви зарадвам. Действаме по всички възможни фронтове, пък да видим какво ще стане на края. На първо място е успешното завършване на Ванеса, после на ред е да си вземе шофьорската книжка (изпитът ѝ пред КАТ ще бъде само след седмица). От там насетне почва провеждането на нови учебни часове с мен, купуване на някаква кола, с която да се придвижва сама и т.н.; от толкоз много веселба, та да ти се дореве чак, ама хайде – да не му придиряме, че има и къде-къде по-лошо…

20.11.2017 – Понеделник – официално вече, ден първи без училище! - след 12 години на неуморен труд и постоянство, барабар с Ванеса всички в къщи завършихме по едно средно образование горница, с най-висок възможен успех при това. Честито! - на добър час и попътен вятър, както се казва в такива случаи. Все още текат ранните часове на деня – нашата трудова майка напред замина на работа, детенцето ѝ продължава да спи най-блажено в кошарата си, а пък аз ще направя своя пореден обзор на изтеклата седмица, преди да съм почнал изключително интересните занимания във връзка със служебните ми ангажименти.

Този разказ ще започне от миналата събота, когато най-тържествено и весело отбелязахме денят на Св. Архангел Михаил, който освен че се явява мой личен ангел-хранител, Даниела го е обявила за закрилник на домашния кошер и всички нас, дето жужим, жилим и се хапем един друг под покрива му. Предвид лошото време вечеринката ни се проведе на закрито – язък само дето толкова много зор дадохме с Николайчо, по възстановяването на тези прословути столове и масата, които така си останаха неизползвани отвън на двора да ги вали дъжда. От тогава не се е засушавало, че да им изсъхнат дървените части, които пък трябва да бъдат намазани окончателно с последното покритие – всеки ден пада по някоя и друга капка дъжд, който ми обърква технологията на процеса. Вечерта у нас спаха Михайло и Ник (приятелят на Мария), както и самата Мария остана при Ванеса. Настанихме Дарина на спалнята с Даниела, а пък аз полегнах за малко на миндера в хола; дорде се обърна два пъти и то съмна. Сутринта станах по-рано, че поприбрах малко разни маси и столове, които бяхме извадили от бараката; дечурлигата до това време също се размърдаха и почнаха да се суетят със закуски и сутрешни ритуали (добре че доядоха остатъците от вечерта, защото много им харесаха манджите – в противен случай трябваше и с палачинки да се увъртам). После те заминаха в Бризбън, където имаха последни генерални репетиции за следобедното си представление с фолклорните трупи, в които участват – Мария и Ванеса са част от местния ансамбъл на Gold Coast, докато Ник и Михайло са основни фигури в Бризбънския състав. Същия ден щеше да има голям концерт, организиран от сръбската етническа групировка, на който бяха поканени и гости от околните населени места (в случая от наше село). Но за това ще стане дума малко по-късно в изложението ми – нека сега първо да привърша с личните си прояви.

Като ошетах колкото и каквото можах, излязох навън да чакам Николай – бяхме се разбрали да дойде по някое време, че с неговата кола да отидем на 150 км от нас, за да разгледаме една друга, която аз исках да купувам за себе си. Добре ама огледът не даде очакваните резултати и от цялата работа ни остана само разходката с него, защото междувременно се разубедих от иначе малко безумното си начинание. На връщане минахме през Бризбън, където Ники ме стовари пред залата, в която щеше да се провежда концерта, а пък той от там се върна у тях. Ванеса беше вече пристигнала с колата на Михайло и правеха репетиции, а пък Даниела трябваше да дойде с нейната от нас – вечерта щяхме да се приберем заедно. Докато чаках имах на разположение около час, който използвах за една разтоварителна разходка по тротоарите на Бризбън, проучвайки из основи кварталът, в който се намирах.

До това време се появи и Дани – паркирахме колата в двора на един колеж, на чиято сцена всъщност беше изнесен и концерта. По-големите и престижни учебни заведения разполагат с техни собствени помещения, нарочно оборудвани подобно на малки учебни театри, където учениците правят своите първи стъпки към попрището на сценичното изкуство. Преди няколко години в училището на Ванеса също построиха такава зала, където се играят музикалните им спектакли, правят ученически концерти с песни, танци, художествено слово и други подобни мероприятия под извънкласна форма. Цялостната програма на представлението беше много вълнуваща и всички деца се представиха блестящо под бесните ритми на хората и ръчениците – от най-малките бушони, дето едвам пристъпваха по пода, та до най-големите каки и батковци, които вдигнаха пушилката от дъските на сцената, та на края и пироните им щяха да изпопадат. Вечерта за посетителите имаше организирана забава с плескавици и кебапчета, но ние се прибрахме в къщи да си ядем нашите. Ванеса остана да се весели заедно с останалите свои сръбски дружки от групата и си дойде по-късно – ама толкова късно, че за малко даже щеше да изяде и порция среднощен пердах като за награда…

Седмицата започна с безмилостна атака на всички задължения и служебни ангажименти – особено пък свързаните с последните училищни дни. Във вторник Ванеса ходи на изпит за шофьорска книжка, който впоследствие се оказа, че е взела при триумфален успех. Нямала нито една грешка в изпитния протокол, какъвто случай бил голяма рядкост за нашите географски ширини – процентното съотношение за подобни бляскави резултати, съгласно статистиката на милиционерите била 1 : 8000, което си е коз-коджа постижение за нашата мома зелена и още твърде неопитна.

В сряда вечерта пък ходихме на тържество по случай официалното закриване на учебната година за випускниците от 12 клас. Имаше речи, приветствени слова, раздаваха се грамоти, награди, купи, стипендии и т.н. Ванеса взе много престижни отличия за цялостната си работа през годините, получи право на гарантиран прием в два от университетите на Gold Coast, но тя иска да учи в един от Бризбънските, който тя смята за много по-престижен и ползващ се с доста добро име измежду средите на хората от нейните две специалности, които смята да запише. В петък вече беше последният учебен ден, когато всички абитуриенти дружно напуснаха училището и по отколешна традиция отидоха на плажа да се къпят с униформите в морето. В резултат на тази тяхна келешка проява на безразсъдност, Ванеса към момента е малко болнава и взема разни оздравителни хапчета, защото сигурно е стояла мокра през целия ден, а времето при нас все още далеч не може да се нарече лятно, както му прилича да бъде срещу днешната дата от календара. Духат ветрове, преваляват дъждове – хич дори не ми трябват летните им жеги, да рече някой мен да попита, ама и те със сигурност няма да ни подминат до някоя и друга седмица, ако не и по-рано. Аз на това “изпращане” не присъствах, защото имах много работа в къщи, но Даниела ходи за последно да помаха с ръчица на завършващите. Вечерта всички вече заедно ходихме на ресторант, където управата на колежа беше организирала прощална гала вечеря за целия випуск, барабар с родителите. И пак речи и изказвания, пак тостове, награди и грамоти. След ресторанта ние с Даниела се прибрахме в къщи, а дечурлигата от там насетне са ги водили на дискотека - нарочно организирано мероприятие само за завършилите вече последният си училищен клас.

В събота Ванеса цял ден се мота с Михайло из Бризбън, както пък той вчера беше у дома, че тя нали е малко настинала и не излизаха никъде. Аз два дни писах и творих, но в неделния следобед нещо пощръкляхме с Даниела и ходихме да купим малко трева от магазина. На места ливадата ни отпред се е прозъбила, та наредихме по някой и друг чим, с надеждата да се улови в пръстта. Сега само чакаме да я поръси дъжда, за да не хабим вода от чешмата – но то пък за зла врага баш от днес валежите ще вземат да спрат и пак ще има да поливаме с язовирската вода от маркуча, закачен естествено и през водомера.

Преди седмица или две, пак беше неделен ден – с Даниела решихме да отидем на разходка. Времето беше прекрасно и ние се завтекохме към плажа. Паркирах колата на улицата и от там като поехме – та кажи-речи до хоризонта и обратно. Вървяхме по пясъка около 2 Ѕ часа и доста се изморихме. Вечерта в къщи нарочно измерих разстоянието по картата – минали сме общо 7 км; аз за толкова време преминавам по-дълги отсечки, но покрай брега се върви доста по-трудно, отколкото с маратонките по асфалтовите алеи. Ама пък и аз, за какви маратонки пък ви думам тук? – че аз пера по асфалта като спартански войн от обоза, само по едни джапанки и къси гащи. Гледам, хората се обуват с бели чорапки, па си тургат крачката в нарочни спортни обувчици със шарени връвчици отпред – намичат фланелки, потничета разни с надписи на циците, я “Adidas”, я “Nike”, “Reebok”, “Puma” и т.н.; досущ като спортистите по стадионите. Обаче аз я карам малко по-дивашката, като пещерен човек от първобитната ера – на такива салтанати чак не ебавам да слугувам. Отдолу табаните ми са станали като на нестинарка – е, приемам, че джапанките не се най-удобния възможен аксесоар за спортното ми ходене, но аз повече гледам да навъртам километража; халосиите не са дип твърде за мен.

В работен план и трудов аспект, колелото продължава да се върти в положителната си посока, а с това да търкаля и каруцата към братския наш Китай и неговия трудов народ. Преди няколко дни установих контакти със същите производители, при които преди няколко години поръчахме бояджийските камери с предишния ми работодател. Китайците се зарадваха, че съм предпочел техните услуги и съм спомогнал за по-нататъшното развитие на бизнеса им, като същевременно насочих и моите шефове към правилните хора, свързвайки ги точно с когото трябва. От там насетне кореспонденцията помежду ни ще се води между тях на корпоративно ниво, но така или иначе аз оставам като посредник в центъра на техническата документация – стигне ли се до изработка, със сигурност ще изкарам няколко седмици, че и повече дори край оризищата на някоя китайска провинция. Нека сме живи и здрави – Бог ще ги реди нещата както трябва да станат, че да са най-угодни за всяко отделно чедо от неговата безгранична детска ясла.

Разбирайки за проблемите ви с кръвното налягане, веднага се разтичахме да търсим най-добрият възможен апарат за измерването му – при това такъв, че последното даже и да дойде малко възвисочко, устройството да те потупва по рамото и да ти вика: “Добре си и нищо ти няма. Ще изкараш до 100 години, пък от там насетне – да му мислят докторите!” Докато пътувахме онзи ден с Николайчо, та му се одумах какво търся и той веднага каза, че наскоро бил виждал такива медицински прибори в нашия местен “Kaufland” (тукашният му аналог се казва “ALDI”, което по-мяза на вашенския “LIDL”, но аз давам сравнението с наименованията им само за информация и съпоставка). Веднага хукнах по супермаркетите от тази верига да издирвам въпросният измервателен уред. В тези, които ми бяха на път нямаше – бяха се изчерпали отдавна вече. Но пък на едно място, момчето беше достатъчно любезно, та се обади по телефона да пита в кой магазин от техните все още ги имат в наличност. И според информацията му, оказа се че единствено в нашия махленски дюкян ги имало, дори в изобилие. Веднага изстрелях Даниела като вещо медицинско лице да проучи въпроса и ако продуктът ѝ хареса, направо да го купува. Така тя вечерта се върна с апарата, на който вече му се изредихме всичките за отмерване налягането на маслото – хем по няколко пъти. Всичко работи добре и даже говори – аз напред неслучайно се пошегувах с тази му функция: това нещо приказва, само дето не те тупва по рамото и не лъже, ами казва точно какви мерки да се вземат своевременно, в зависимост от показанията на дисплея. С други думи – проблемът с измерването на кръвното налягане е решен кардинално и генерално; Милица (дъщерята на Диана и Николай) тръгва за България на 01 Декември – по нея ще изпратим апарата, а пък Юмер ще ви го донесе в Габрово, защото той всеки ден пътува по този маршрут с таксито.

Онзи ден се отбих и през едно тържище, организирано от бабите и дядовците в един квартален санаториум за по-възрастни хора. Те от време на време си организират подобни седенки и хем продават боклуците си, трупани с години, хем пък се събират на сладки приказки, придружени с чайове, кафета и разни курабета. От тази сергия накупих доста джунджурии и ги взех толкова евтино, че на края от кеф изгубих последната си банкнота от $5. Дано е паднала вътре в салона, та някой старец да ѝ се израдва малко като за Коледна надбавка към пенсията. Първо си купих една чаша за кафе – ама сигурно събира барем половин виме с мляко от най-дойната крава в обора. Аз обикновено си правя разтвор с какао и Nescafй, ама не го размивам с чешмяна вода като някой простак, ами си го джуркам само с мляко – като аристократ и буржоазен упадъчен елемент, рожба на капитализма, хем най-гнилият ки. Така си имам питие, с което се лигавя по цяла сутрин, но пък стандартните чаши ми идват възплитички и количеството на течността в тях не ми е съвсем достатъчно; все за малко не ми стига да си допия. А сега с тая кофа ще си имам бъркоч кажи-речи за през целия ден. За чашата дадох цял долар – халал да им е на бабките; да си го харчат с кеф и да ме поменуват редовно из молитвите си…

От съседната сергия взех още един апарат за измерване на кръвно налягане – той пък стъпи $2, но него вече ще си запазим за наше лично ползване. Последният е значително по-малък, спрямо този, който взехме за вас – иначе измерванията им са близки по стойности. Една женица си продаваше тигана – ама тиган, бако да ти видят очите; душата си направо да изпържиш в него – с краве масло и лютив червен пипер, а не само с олио като през пости! Чисто нов беше, дълбок и модерен – с някакво много специално каменно покритие; такъв същият по магазините струвал над $80, но тя ми го хариза за $5 – сърце не ми даде да ѝ откажа изгодната оферта и тутакси го купих. От друг дядо си купих колан за теглене на превозни средства – да ми се намира из багажника на колата, за всеки случай; и той беше чисто нов, още в неразпечатана опаковка. Имах нужда и от едни въртоци за глухи ключове, грабнах и един комплект свредла за бормашина (не че последният ми трябва, но така “на едро” всичко влезе в пазарлъка за $10; къде обаче си изръсих петте кинта? – така и не стана ясно). Натоварих стоката и се прибрах самодоволно в къщи – почвам да вадя обаче един по един “подаръците” и да се хваля на Даниела със своите ценности и покупки (не, че тя се интересува твърде въодушевено от моите находки, ама все пак; иначе, при коя друга да отида? - та тя ми е само една и единствена!…); и какво да видя през въодушевените си и замъглени от търговска страст зъркели, по дяволите? - няма ми шибаният жълт колан за дърпане на коли! Полудях! Тутакси зарязах всичко на средата и се върнах в клуба на пенсионера да си го диря – човекът го беше прибрал най-надлежно встрани на сергията и веднага ми го даде, като ме видя. Тогава обаче все още не знаех за изгубената банкнота – сигурно и нея щях да си намеря в навалицата, ама карай – пет лева горница няма да ме оправят, нито пък ще обеднея без тях. Ами то така става – след толкова успешни пазарлъци, на края провидението си казва последната дума и дяволът те ръгва нежно с тризъбеца в гъза – профилактично и за напомняне, да не се самозабравяме твърде много от успеха…

26.11.2017 – О, свещена “тишина”! Началото на това мое последно за тази година експозе е заимствано от една древноримска сентенция: “O, Sancta Simplicitas!” (в превод, “О, свещена простота!”), изречена от великият национален герой на чешкия народ, проповедник, философ и техен идеолог - Ян Хус. Тогавашната Католическа църковна управа обаче е счела неговите проповеди за еретични, поради което той бива отлъчен от Църквата, а по-късно и изгорен на клада. За да се стигне до изричането на почти библейската му мъдрост, легендата разказва следният недвусмислен и доста поучителен случай. Когато привързват философа и учителя за стълба с натрупаните около него дърва за кладата, придружаващият го кардинал му предложил за последен път да се отрече от учението си. Ян Хус категорично отказал, оставайки верен на своите думи и дела, произнасяни нееднократно в неговите проповеди пред народа. След като отказал да се покае, палачът запалил кладата. Добре ама огънят не се разгорял бързо и виждайки това, една случайно попаднала на мястото за екзекуция старица, хвърлила угоднически няколко сухи съчки в огъня, та да го разпали още по-добре. Безнадеждно вързаният за дирека Ян Хус, чийто съзнателен живот преминал изключително в защита на бедните и онеправданите, именно тогава, съкрушен и с най-дълбоката си душевна горчивина едва промълвил, произнасяйки вероятно своите последни слова приживе: “O, Sancta Simplicitas!” или “О, свещена простота!”, според превода на фразата от латинския език. На мен думата ми обаче беше за тишината, която пък няма нищо общо с философията, жертвените клади и изгорените на тях еретици – свързах я единствено с въпросното сказание, което перифразирах заменяйки “простотата” с “тишината”, която на моменти много ми липсва…

Независимо, че почнах писменото си изложение малко по-издалеч, сега ще дам и известни обяснения за това мое, вероятно малко странно финално начало. Моите моми напред излязоха да вършеят из дюкяните, докато аз останах в къщи да довърша започнатата си преди повече от месец вече мисъл. За да свържа събитията с днешния неделен ден (по-скоро ранен следобед към тази част на деня), разказът ми ще започне с няколко думи от изтеклата работна седмица. В един от по-предните дни Ванеса беше на интервю за работа и даже в четвъртък хората я повикаха за подготовка и запознаване с обстановката. Това е някакъв бутик за модерно спортно облекло, където нашата кандидат-студентка ще се явява като продавач-консултант (далеч не като най-обикновена продавачка на дочени гащи, ватени кюлоти, вълнени камизолки или пък сутиени от брилянт, ами в ролята си на търговски “консултант” – а това вече звучи някак си по-гордо; почти, както човекът на Горки…).

Точно за четвъртък обаче беше планирана и една друга не маловажна мисия, провеждането на която само заради Ванеса отложихме от предния ден. Стана така, че тогава и Николайчо беше възпрепятстван за осъществяване на съвместното ни начинание с него, но пък и не можехме да отлагаме повече, защото ангажиментите на нашата малка и пораснала изведнъж мома никнат ежечасно и интензивно като гъби след летен дъждец. Аз предварително ѝ бях намерил един списък с около 470 автомобила за продан, от който я накарах да си избере един - най-евтиния, най-хубавия и най-новия, който да задоволява всичките мои технически и надеждни изисквания, барабар с нейните безконечни капризи и претенции предимно от снобски произход. Така единодушно стигнахме до продавачите на една кола, която беше сравнително нова (модел 2013), с малък пробег (само 64,000 км) и най-важното – евтина (искаха $5000, но аз се надявах да ги ударя на $3500). След като се уговорихме с хората, в четвъртък привечер отидохме на оглед с Николай. Харесахме колцата още от пръв поглед – на външен вид беше много запазена. След като направихме и едно кръгче около квартала да я видим как върви, везните натежаха и към незабавното ѝ купуване. С парата “на джеб” се пазарува много лесно, а шумът от разлистващите се между пръстите банкноти кара и най-твърдият, заинатен продавач да намали от своята предварително искана цена и го прави много податлив към пазарлък. Че като почнахме кандърмите още от най-ниското стъпало на $3500, както си бях наумил аз предварително, на края се споразумяхме за $4500, но минахме през всички останали степени на сделката – оная не рачи нито $3750 да приеме, нито $4000, ни $4250; заинати се проклетницата и не кандиса, дорде не си взе нейното. Разбира се цената на колата е добра във всички отношения, имайки предвид показателите ѝ - като възраст, пробег, общо състояние и т.н. Нейните собственици бяха похарчили отделно от всичко други $445 само за да я докарат до вид, удобен и подходящ за продан – сменени масло и филтри, чифт нови гуми и други козметични процедури. Бихме ръката, броихме парите, подписахме документите и колата стана наша. Мястото се намираше на около 180 км от нас – на отиване пътувахме заедно с Николайчовата кола, но на връщане аз се качих в новата, та да я докарам насам. Прибрахме се в къщи и седнахме на една импровизирана вечеринка – хем да си почерпим госта за добрата сделка, хем да се и повидим малко с него. Нали онези двете моите са любопитни като селски бабички, та през целия път ме подпитваха по телефона дали сме купили колата. Ама аз ги отрязах набързо, като им казах че стоката е била лоша и неподходяща за покупка. Тази моя легенда продължи и като се прибрахме в нас - но пък и не за дълго, защото онова малкото веднага изхвърча навън да провери дали няма някаква нова кола за нея. Като я видя паркирана на пътя и много се зарадва – майка ѝ също…

Аз през седмицата имах предостатъчно служебна работа (представката “пре-” в този случай предполагам, че идва от “прекалено”…), защото въведохме едни промени по проекта с цел неговото подобрение и непрекъснатото му усъвършенстване, които естествено доведоха до купища други изменения в техническата документация. В четвъртък и петък не съм ходил по срещи с моя шеф, защото бях доволно много зает, дорде нанеса всичките конструкторски допълнения и рационализации, че пък да си губя времето и с него. Колата на Ванеса стоя неизползвана и недокосната ден и половина – всъщност в петък вечерта с Даниела ходихме само до зеленчуковия магазин с нея, колкото да я повозя малко. През деня децата бяха в Бризбън на среща с либетата си (за Неси и Мария ви думам).

В събота Дани трябваше да изкара една извънредна първа смяна, докато ние с Ванеса се подготвихме за излизане с нейната кола. Исках да видя как ще я подкара, как ще свикне с нея и въобще да я подготвя вече и за самостоятелното ѝ излизане на пътя без придружител в мое лице. Обикаляхме сума време из града в комбинация с най-различни улични обстоятелства и транспортни ситуации. Малката се справя завидно добре с всички маневри и прибори за управление, а пък и аз самият бях значително по-спокоен, след като не се страхувах вече чак толкова много за моята скъпа и най-вече бърза кола, на която се учихме в продължение на година време. Моето SUBARU се стрялка мигновено – малко повечко да го настъпиш по мазола и с всичките си 261.5 конски сили предпоставката за критична ситуация е съвсем налице (моторът му развива 195 kW мощност – амчи това са близо две Лади “седмица”, един Москвич “дванайс’так”, барабар Трабанта с 26-те си магарета, бре!; и всичките сбрани да цвилят под един и същ капак…). Докато возилото на Ванеса е с размерите на новия модел Запорожец (но пък барем с 4 врати); има двигател с обем колкото на Жигули (1200 смі) и 5-степенна скоростна кутия. Доволно тромава и бавна, това е перфектната кола за всеки един млад водач на МПС – онзи ден ги возих двете с Мария: едвам качи баира пред тях; а пък с постоянно работещ компресор за климатичната инсталация, конете му направо един по един измират от задух. За разлика от моя, този двигател разполага само с 59-киловатова мощ, което се равнява на малко под 80 к. с.; за сравнение: Москвич 412 навремето се славеше със заветните си 80 коня спрямо Жигульовските едва 62. Ако пък вътре се натъпчат и 5 човека, за какъвто капацитет е произведен този автомобил, с включени фарове и пуснат климатик аз просто се съмнявам, че последният изобщо ще се отлепи от асфалта, та да потегли. Според мен това нещо по Столетов ще се търкаля назад, вместо да върви напред – може би само чувството ми е такова и малко да ме заблуждава, като скочих от златния самар на жребеца връз гърба на едно дръглива кранта; но пък в същото време на Ванеса не ѝ трябват чак такова множество от впрегатен добитък – по-поле’чка, тъкмо по-рахат ще бъде и за нас, дето ще я чакаме до среднощ да се прибере дома, хем по живо, че пък и по здраво…

Значи тези наши шофьорски упражнения се проведоха вчера – събота. Като по някакво чудо Ванеса си остана в къщи и вечерта, когато пък бяхме канили Николайчо на гости. Трябваше да му предам Коледните ви армагани, които се изразяват единствено в безпределната ми любов и един апарат за измерване на кръвно налягане. Умишлено ще забавя изпращането на това писмо до пристигането на Милица в България и до момента, в който нашето момче Юмер ще ви предаде стоката. В пратката има и един малко по-особен свързващ кабел за висококачествено предаване на видео сигнал (особено за цифров/дигитален обмен на информацията) – обикновено по-модерните телевизори използват т.нар. HDMI връзка, която се осъществява посредством такъв специален кабел и съответната му букса. Остатъкът от общият ни празничен Коледно-Новогодишен армаган ще ви бъде предаден на ръка, под формата на пореден номер подкрепителна социална субсидия, с най-големите ми почести и благодарности към Вожда и неговата Партия, които за слава на всички небесни светии ни прокудиха в острова на спокойствието и същевременно толкова далече от тях, та да не ги нито мяркаме по улиците, нито пък зърваме с очите си по телевизията...

Не знам дали през следващата седмица ще имам достатъчно време за повторно обобщение на материала. Във всички случаи ще гледам да отразя и последните събития около нас, въпреки че подобни не се очакват – работата ми ще продължи по проекта, Даниела също ще подкара редовните си смени, докато единствените ми кахъри ще се въртят отново около малкото моме. Междувременно и Неничко купи колата, която толкова много искаше – сега започват серия от ремонти и подобрения, които негов приятел ще прави за него в гаража си. Голяма част от съществуващите части и агрегати на колата в този ѝ вид ще бъдат продадени, за ги подменят с други, които Нени вече има и държи на съхранение при приятеля си. Онзи ден пък и Меган се сдоби с чисто нова кола, защото от нейната работа предлагат някакви финансови облекчения специално за закупуване на автомобил. Те имаха една друга, която наскоро продадоха и я подмениха с по-голяма и луксозна. Надявам се да се видим и с тях по Коледа, но като имам предвид интензивността на техните похождения, следващото ни виждане може да е по Великден, чак догодина; а пък ако и то се провали, тогава вече със сигурност ще се видим едва на сватбата им…