Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо!

09.12.2017 – Съвсем наскоро, при един мой подобен, като цяло стихиен творчески порив написах, че тогава регистрирам последното комюнике в предишния си житейски епизод. Днес обаче е моментът, в който пък пояснявам, че настоящите редове ще положат началото на следващата ми творба, като същевременно ще озарят със своите тъй ярки лъчи и краят на вече отиващата си с най-бързи стъпки 2017-та година. Съдейки по интензитета на отделните ми включвания като “писател”, няма да съм далеч от предположенията и съмненията, че комай до Коледа това ще бъде единственият информационен блок, който сега ще се опитам да ви поднеса със своите максимални подробности и низ от дребни детайли. Напоследък бях и доста зает служебно, което пък хептен разсрочи моята иначе редовна кореспонденция и (без)пристрастен политико-икономически обзор – едновременно, както на страничен наблюдател, така разбира се и като на обикновен, но най-пряк потърпевш от случващото се в околовръст.

Трудно ми е да си спомня баш сега, къде точно и как привърших предното писмо – то стоя доста дълго време неизпратено, защото в него бях отразил фактологически материал, който исках да ви носи елемент на изненада във връзка със скромните ни Коледни армаганчета. Вече знаех, че Милица (дъщерята на Николайчо) в началото на месеца ще пътува към България и с нея се бяхме разбрали да отнесе със себе си и подаръците, подготвени за вас. Искаше ми се първо тях да получите, та тогава чак да ви известявам и посвещавам в ежедневието ни чрез редовете на писмото. Поради тази основна причина се получи и това малко по-продължително прекъсване на “нишката”, но вярвам че ще ми простите, след като пък съм бил воден от тези мои, толкова дълбоки, емоционални чувства и усещания спрямо вас. Сега вече всичко е ясно, изненадата е разкрита, подаръците са раздадени – нека влиза Дядо Коледа с торбата, за да ви раздава още; от нас само толкова беше - нищо, ама от сърце, дет’ викат мъдреците…

Както вече казах, дните от последните няколко седмици се източиха много интензивно и стремително като прясно вино през канелката на бъчва. Трябваше за доста кратък период от време да свърша огромен обем от работа, която в повече от случаите беше предимно трудоемка, отколкото сложна и неясна. След серия от консултации и технически анализи, направихме едни нововъведения и драстични прекроявания в общия вид на проекта, което пък повлече подире си купища от допълнителни промени в останалите възли, агрегати и цялостни модули – все свързани по един или друг начин с основното звено на инсталацията. Бях толкова зет, че по няколко поредни дни не сме се срещали с моя човек – ние всъщност се виждаме само, когато трябва да обсъждаме нещо вече готово, с което да набележим следващите си стъпки. Хубаво, ама сега тези стъпки се превърнаха в още по-големи крачки, заради които имаше нужда от повече време, с цел да отразя всичките тези промени, плод на последните ни авангардни приумици, та най-накрая да докарам нещата и до следващият им етап на развитие. Междувременно в компанията все по-усилено се заговори за отдавна бленуваните инвестиции и средства, които да дадат поне първоначалния тласък в изработката на съоръжението. Чакаха се само някакви последни разрешителни подписи от страна на Екологичните служби, чрез полагането на които пък местните власти дават зеления семафор на строежа (т.нар. “зелени”, по целия грешен свят са едни и същи шибани синекурци и предимно лапачи, на които ако не им снесеш достатъчно в шепичката, която те така охотно си подлагат на всеки, няма подпис, няма печат, няма разрешение, няма напредък - просто няма прогрес, да ги еба у шибаняците, позеленели от алчност и демагогия). Както сам вече разбирам, цялата рафинерия ще се строи на отделни етапи и по единични модули, което пък ще разсрочи изпълнението на цялостната програма с месеци. Ако трябва за всичкото това чудовищно чудо да се изготвят и работни чертежи на отделните елементи, ще бъда зает с това сигурно барем до пенсия; за сега тайничко от другите се надяваме, че китайците ще приемат алтернативата да работят само по вече създадените от нас модели, но пък в същото време аз лично доста се съмнявам в успеха на тази малка вероятност. В противен случай те самите трябва да си изготвят конструкторската документация, че да работят по нея, а пък това неминуемо ще доведе до конфликти на интереси, патентни ограничения и нарушаване на официалните права върху проекта. Така че самият аз не знам още на къде ще задуха вятърът на промяната, но във всички случаи с моя началник ще ни очаква една по-дълга “екскурзийка” до братски Китай – дано само това да не съвпадне с майските ми абитуриентски балове в Габрово, защото аз специално едва ли ще мога да присъствам едновременно и на двата форума, за да взема почетното си участие в тях…

В предишното писмо стана дума, че купихме кола на Ванеса, с която тя да почне да се движи самостоятелно и чрез която да ме освободи поне малко от ангажиментите подир нейните нескончаеми обществени и частни мероприятия. Отначало карахме заедно и обикаляхме безцелно града, докато тя свикне с управлението и контрола на возилото. После почна да излиза и сама – отначало на по-къси разстояния, до магазините и обратно, на урок по пиано и т.н. Веднага след като завършиха училище, дечурлигата се хванаха на работа – Неси продава гуменки, гащи и потници в един бутик за спортно младежко облекло, Мария също се подвизава из търговската мрежа в специализиран дюкян за нощници и пижами, както и момъкът Михайло, който пък залива пазара основно с дамски чанти от изкуствена крокодилска или змийска кожа и ръчни часовници тип “Слава”, “Ракета” и “Победа”. Той има малко повече смени от останалите момичета, но общо взето всичките са постоянно заедно, защото работят в един и същ комплекс, независимо от огромните му размери. От време на време Михайло идва и у нас - гощаваме се и те така те; всички са много щастливи - обаче аз в личен план, не особено; в смисъл – не пък чак толкова много, че да потрепервам като обрулен от повея на ветровете дъбов лист. Той иначе е свястно момче, само че на нас момата ни е още малка за подобни любовни отношения на увличане и авантюри, та не знам на къде ще им се повлекат червата, като взема един неокастрен прът и го развъртя наляво-надясно; ама ще почна от майка ѝ първо, че тя най-много я окриля и насърчава в пъкленото дело на ненавременните ѝ любовни трепети. Днес е събота и малкото вече изхвръкна на среща с любимия - макар да е само 09:00. Ама понеже младежът бил втора смяна на работа, та да се видели сутринта; че какво пък толкоз има да си гледат, не мога нещо да схвана? - га че ли вчера не бяха пак заедно, че и снощи биля, башка онзи и по-онзи ден. Довечера всички бивши съученички ще ходят у една тяхна обща приятелка, която взе най-много грамоти, медали и награди по време на дипломирането им миналия месец. Щели да бъдат само моминска компания, ама знам ли ги дали ще е баш така, като си спомня аз самият как съм послъгвал при подобни деликатни ситуации – не може да няма и някой момък в цялата тая банда, ама де да видим на къде ще избият всичките тези техни хормони и сълзливи мераци…

Ние довечера ще ходим на концерт в Бризбън – ще гледаме изпълненията на Пол Маккартни – един от само двамата останали живи и действащи изпълнители (ведно с Ринго Стар) на легендарната група от миналия век “The Beatles”. Другите нейни членове нямаха това щастие да дочакат по-новите дни на следващия век, след трагичното убийство на Джон Ленън през Декември 1980 и покосеният през Ноември 2001 от рак на белите дробове, Джордж Харисън. Преди да отидем на един от градските стадиони, където ще се проведе концерта, ще се отбием за малко през гръцката бакалница, където ще извършим масов предварителен Коледно-Новогодишен пазар на хранителни стоки с български и балкански произход: сирене, кашкавал, маслини, кори за баница и прочие артикули от огромна потребност за нашето домакинство.

Снощи пък бяхме на гости в къщата на наши съседи. Те преди известно време купиха имота на Барбара, която както знаете преди няколко години почина и синът ѝ веднага си продаде наследството, поради неговите вечни финансови затруднения и недоимък (той си пада малко комарджия, та от там му идват и липсите в бюджета). Новите собственици са хора около и малко над нашата възраст, обаче за последната година-две направиха невероятен ремонт по къщата и двора; мястото е променено буквално до неузнаваемост. От постройката са останали само външните тухлени стени – всичкото останало като вътрешно разпределение на бани, тоалетни, спални, коридори и кухнята е прекроявано наново, с вдигане на нови преградни стени и редица други строителни модификации. Двете им дворчета (предното, откъм улицата с гаражите и онова отзад до езерото) са като в горска приказка – насаждения, саксии, палмови дръвчета, плочници, алеи и т.н.; къртовски труд положиха тези хора, а предполагам вложиха и десетки хиляди долари в този ремонт – все едно, че правиха строеж от основите, но запазиха стените и покрива на къщата. В задната част откъм водата има допълнителен покрив, който образува една огромна закрита тераса с изглед надолу към езерото. Такова нещо аз мога да направя единствено, ако се преродя отново и Господ ме дари с втори живот; в противен случай ще си стоим в колибата дорде не ни повикат при Свети Петра. Ама какво си приказвам аз, след като се заговорихме за строежи и ремонти? – та аз миналата седмица едвам боядисах коридора, че опсувах и нахоках орталъка наоколо, а какво остава на нова сметка да се разправям с такива крупни строителни мероприятия! Абсурд! Положението стана вече неудържимо и Даниела ми постави много строга нота с ултиматум, неподлежащ на никаква дискусия, преразглеждане или пък отлагане – или почвам сам бояджилъка, или щяла да извика майстори да го правят. И аз нямаше на къде повече да отклонявам нападките и атаките ѝ - грабнах миналата събота четките и се потопих в “блаженството” на краските. Сума кутии с боя изхвърлих – стояли повече от 10 години в бараката, последните просто се бяха спекли и изсъхнали до невъзможност и негодност за употреба. Буквално с последните капки освежих тавана с бяла боя, която старателно събрах от остатъците, пазени толкова време в няколко шишенца и отделни кутийки (да ме пита човек защо не съм ги смесил още навремето, ами съм трупал по рафтовете всякакви по размери баки и кутии). Това приключи още в събота, като до вечерта успях да отсека и стените откъм тавана със зелената боя (тя всъщност е с резедаво-неопределен цвят, който се бе получил от безразборното събиране на хаотични количества бои от кутиите, още когато са ми оставали назад в годините от най-различни бояджийски манипулации – малко синя от спалнята, жълта от гостната, лилава от стаята на детето и други подобни сбирщини). На другия ден до обяд свърших и стените – отново до последната капка боица; ама пък поне разкарах една солидна част от баките, сортирани по стелажите в колибата. Сега ако ми потрябва някаква боя, трябва пак да купувам (но искрено се надявам, че вече никога няма да се докосна до подобни материали - в настоящият ми жизнен път поне; иначе, за отвъдния не гарантирам)…

В последно време много интензивно започнах да търся ръчен миксер, който да замени моят, неотдавна излязъл вече от строя. Даниела има един, който аз ненавиждам поради неспособността му да работи с малки количества продукти. Ножът му е разположен много дълбоко в чашката и почти не достига дъното на съда, в който се разбива. Например майонеза с едно или две яйца не може да направи – трябва да начупя една кора, за да потъне ножа достатъчно и тогава чак да ги разбива. Този неин миксер има и редица други недостатъци, спрямо предимствата на моя стария, точно какъвто търся да купя – именно заради което ние нейният изобщо не го ползваме и на практика той стои на сухо и тъмно в чекмеджето, вечно нов и почти толкова девствен; по тез причини пък ми свиди да го запъдя към кофата за смет, че нали съм и коз-коджа габровец, дейба. Мисълта ми беше друга обаче, че покрай това издирване на една определена стока, ровейки се из боклуците на магазините за вещи от втора употреба, аз се снабдих с множество други джунджурии, без да съм изпитвал някаква много остра нужда от тях. Ей тъй онзи ден попаднах в един такъв дюкян, от който си тръгнах с 4 чашки за ракия – ама от най-кристалните. Ванеса преди това ми беше дала $5, защото само толкова имаше у себе си. Бях я оставил у Мария, та на връщане от тях се отбих и през въпросния магазин. Видях чашките, ама онези кикимори като гракнаха в един глас насреща ми, че искат $8 за тях и аз тутакси им ги оставих на тезгяха. После едната се престраши, та рече да ги взема за $5, ако ми харесват и аз вече нямаше на къде да мърдам – нали точно толкова имах в джоба, та на края ги купих с последните си центове. Иначе чашите са много ефектни, тежки и масивни – сега ще има да събират пепел още сума години у нас. Според мен тези артикули никога не остаряват – те само си сменят поличките в кухненските шкафове, връз които лежат и съответния домашен прах на новото място, където са попаднали, след като са били изхвърлени от предишните им собственици. Като ги занесох в къщи, Даниела много им се зарадва – изми ги най-идеално в машината, излъска си с парцала и ги прибра во век и веков зад стъклата на витрините. Ако някой някога изпие и една ракия в тях, то аз на трамвай ще стана – и не с три, а с пет вагона…

Като се заговорих за чаши и посуда, та в ума ми изплува още един подобен стъкларски епизод – от оловен, та по-оловен. Този път бяхме двамата с Даниела – пак в един дюкян; аз си търсех миксера, а тя някакви нейни женски стоки. Гледаме в един панер – два комплекта с по 6 чаши: половин дузина за вино и подобен за шампанско; ама голяма красота ви казвам, почти средновековна и още толкоз аристократична. Че не стига само това, ами били и някаква много специална марка, която според моя “научен работник” доставяла чаши само за Кралския двор, Версайския дворец и отчасти с второто им качество зареждали закусвалнята на Кремъл. Значи, ако отъждествим “Bohemia Crystal” с един Запорожец да речем или най-много Москвич, то тази марка “Royal Doulton” мери сили по престиж едва ли не с Мерцедес, а защо не и с Ролс-Ройс; направо страхотия. За 12-те чаши хората поискаха $60, но аз ги спазарих само за $50 – та онези ни дадоха и панера, в който бяха донесени, барабар две картички с поздравления за рождени дни. Е, това вече беше една наистина изключително ценна покупка, защото Даниелчето после нарочно ходи до редовния магазин, където провери колко струва една единствена чаша от този калибър – а там вече дерат по $189 на парче; ако искаш и ако ти изнася. Така се обзаведохме с още една торба ненужни вещи – тя от мерак, две вечери подред пи вино в една от чашите, след което ги изми окончателно и ги прибра в долапа на съхранение за вечните им времена и бъдещите поколения. Та, ей такива работи с нас...

15.12.2017 – Нали се зарекох вече да пиша по-често, та днес имам възможност да направя един извънреден обзор заради по-малкото служебна работа, която имам предвидена за деня. Вчера се видяхме с моя началник, който за пореден път направи едни промени по тръбите и помпите с цел допълнителната филтрация на горивото. Всичко това доведе до някои значителни преработки и прекрояване на съществуващите тръбни магистрали, което пък ми отне целия вчерашен ден с продължението си през днешния, когато няма да имам служебна среща. Освен всичко това, моят човек днес се мести в друга квартира и ще бъде ангажиран със семейните си проблеми, които ще вземат приоритет над служебните – поне докато се нанесат в къщата и си подредят покъщнината из вътре. В същото време Даниела обаче не е на работа - сега бързам да предам репортажа си, дорде не са станали още с малкото, че да почнат да кудкудякат една през друга. Снощи Ванеса беше на гости у една нейна приятелка от училище, та ги прибрах двете с Мария да спят в къщи. Нали напоследък сърбите са малко притеснени, докато се преместят в новото си жилище и ние помагаме, с каквото можем. Иначе всичките са се изсипали за временно пребиваване при родителите на Радмила, които живеят в съседен до нашия квартал, след като наскоро си продадоха къщата.

Снощи се разправях с кафе машината на Даниела, която още сутринта замлъкна като партизанин на разпит и дори “Да живее Партията” не можа да изреве преди разстрела – в случая, преди да полети към кофата за боклук. Предният ден работеше безупречно, а вчера сутринта вече у нея нямаше никакви признаци на живот – ни шъ, ни мъ; нито дума, ни вопъл, нито пък стон – сякаш беше мъртва като поразена от мълния. Каквото беше станало с вътрешностите ѝ, се бе случило през деня и през нощта, докато не е работила; а с включването си на сутринта у нея не беше останала и капчица живот (умряла бе в съня си демек, какъвто е медицинския термин за този неин изход с летален край).

Аз отначало помислих, че това е лесен ремонт на елементарна повреда – първата ми мисъл беше да се засиля към бушона, като се надявах че е изгорял по някакви неизвестни вътрешни причини. Зор видях докато сваля капаците, че да стигна до захранващия и управляващия блок, където се оказа че баш такава “стандартна” защита, каквато съм свикнал да търся аз от времето, когато завърших Техникума през 1978 насам, в това устройство изобщо няма и по принцип такова не съществува. Подобни установки имат редица други, по-скоро термични защити, но не и малък стъклен предпазител, в който ми беше надеждата (а съвсем не е изключено последният да е така скрит, че само сервизният им работник да го открие – и срещу съответното заплащане, разумява се). Нещо дребно в електронния блок просто “цъква” изведнъж и мигновено, нанасяйки пораженията си върху изделието и от там насетне то е годно само за недействащ модел в някой музей или просто за бунището. Рових с отвертката, пипах тук-там по връзките на клемите, с намеренията да открия някой разхлабен проводник сред паяжината от подобни, но опитите ми се увенчаха с тотален и повсеместен неуспех. Консултирах се междувременно и с нашето родно светило/корифей в областта на кафе машините и специално на тази марка “De’Longhi” (или Делонги, ако това е правилният превод на оригинала) – Мариана, която работи като представител и демонстратор на италианската фирма. Тя обаче също недвусмислено потвърди, че един път стане ли им нещо на тези кафеварки и повече не подлежат на поправка. Всъщност то няма нещо, което да не може да се възстанови чрез съответния ремонт, само че обикновено подобни интервенции изобщо не са икономически изгодни за нещастния потребител и със средствата за евентуалното отстраняване на проблема, човек просто си купува ново съоръжение с двугодишна гаранция. Така нашият, отново “Ролс-Ройс” (само че този път на кафе машините…) снощи се запъти безславно към кофата с битови отпадъци, за да остане погребан завинаги под обелките от краставици и картофи, шушлюпини на лук и динени кори, черупки от яйца, развалени домати и полусплути картофи. На нас тази машина ни служи достатъчно дълго време вярно и уставно, може би в продължение на няколко години, която бяхме купили от едни хора на втора употреба за $250. Ето пък, че сега почнаха да ми изплуват спомените и подробностите около тази толкова капризна кухненска вещ – амчи на поредното ни идване в България през лятото на 2014, ние още там търсехме из техните дюкяни някакво подобно домакинско съоръжение, но тогава не се спряхме на нещо подходящо; на изпроводяк майка ни даде равностойността на една пенсия и половина, сбирани с най-голяма мъка от няколкогодишните Коледно-Великденски бонуси на правителството, с които средства всъщност ние купихме машината от ваше име малко след като се прибрахме в Австралия; значи по това време към днешната дата ѝ струваме точно трите години, че и половина отгоре ще дойде даже. Е, берекет версин – изпя си песента и си плати парите с лихвите барабар. Да не казвам голяма дума, ама за този период от време машинката е сварила около 1250 кафета – като ги сметна по $4 единична цена на дребно, каквато е разпространена из кафенетата, излиза, че машината се е изплатила точно 20 пъти. Е, че пък тя от гранит да беше изваяна, та пак щеше да се разпилее след такава активна експлоатация. Майната ѝ - още една кухненска вещ, влязла в историята и завинаги останала си там, до замяната ѝ със следващата…

Думата ми беше друга обаче, а пък аз както винаги пак се отплеснах малко встрани от темата – още снощи, след като заровихме старата машина в кофата, веднага на Интернета намерихме друга подобна, че и по-хубава даже: по-нов модел, ако не друго. За нея вече искат $400, ама те и за старата искаха толкова – иначе като нова е струвала $1500; какво пък им е толкова скъпото на тези проклети машини, не мога да разбера? Човек вместо автомобили, да вземе по-добре кафеварки да прави - един ден само по пари ще ходи. Та, довечера ще ходим до Бризбън да я видим, като най-вероятно ще я и купим като семеен Коледен подарък (който аз не ползвам изобщо – значи или подаръкът не е чак толкова семеен или аз не съм част от това семейство; ама за да има баланс и равновесие между мъжа и жената, аз пък съм си харесал една кола за “семеен” подарък – мълчете сега, че мераците ми все натам ме тикат)...

С няколко думи по-надолу ще предам и впечатленията си от грандиозния концерт, на който ходихме миналата съботна вечер. Няколко мига преди да го затворят, следобеда първо минахме през гръцкия дюкян да накупим малко деликатеси за предстоящите празници. Понеже до вечерта имаше доста време, та ходихме и до едни други магазини, построени на широките площи чак на аерогарата, в които продават луксозни и бутикови стоки, но общото им халище представлява нещо като огромен склад с размери на широкоизвестното “Метро” в Стара Загора, Бургаския “Jumbo” и няколко произволно избрани Кауфланда, взети заедно. Там убихме оставащите 2-3 часа в безцелно обикаляне на щандовете и около 18:30 се наредихме за влизането ни в стадиона за концерта. Точно тогава се изсипа един сериозен дъжд, който валя около час и организаторите за малко щяха да отменят мероприятието. Добре, че както така изневиделица започна, по същия странен начин дъждът спря, та не сме имали допълнителни проблеми от подобно естество. Паркирахме колата през няколко улици и до стадиона вървяхме пеша, заедно с човекопотокът, който отвред се стичаше към вратите, сякаш очакваха извънземни марсианци да му скачат по тревата.

Това “игрище” и спортно съоръжение се оказа с общ капацитет от 52,000 места, като за концерта бяха продадени абсолютно всички билети – 40,000 на брой. Разликата идва от там, че футболните запалянковци могат да наблюдават играта на терена от всички посоки на трибуните надолу към центъра, докато в отделни случаи като този (и по-специално за провеждането на подобни концерти), сцената е разположена само в единия край под козирката, поради което една част от скамейките нямат визуален достъп в тази посока. Нашите места бяха някъде по редовете на най-високите трибуни, но пък ние намерихме едни още по-хубави, които не знам по какви най-неведоми причини бяха останали незаети, та седнахме баш там. Билетите ни, естествено бяха от най-евтината ценова категория – само някакви си $120, докато имаше и такива за по $450 и повече дори. Така или иначе, стадионът беше пълен до дупка и ние бяхме част от това 40-хилядно гъмжило народ.

Няма да се спирам с подробности около безупречната организация и най-строг ред/контрол, въведен от страна на охраната и изключително засиленото полицейско присъствие за гладкото провеждане на това широкомащабно обществено събитие. На входа всеки от нас минаваше индивидуално през шпалир от проверяващи, почти като през рентгеноскопите по летищата – денкове, торби и големи вързопи не се допускат в стадиона; чадъри също. Всички си носеха едни пластмасови дъждобрани с качулки, но чадърите се смятат за потенциално оръжие и са забранени за разпъване; то добре, че все пак нямаше и нужда от тях, че ние както бяхме тръгнали облечени като за филм в лятно кино “Дружба” (или “Мир” – все едно, де…), баят щяхме да позъзнем в мокрото.

Концертът започна с около едночасова предварителна музикална програма, поднесена от дисководещ - и то чак, след като времето навън изсъхна и дъждът спря, докато широките народни маси продължаваха да прииждат на тълпи и да си търсят местата за сядане. Голям късмет извадихме обаче с тези наши гратисчийски седалки – не за друго, ами това ни спести да се катерим нагоре по етажите, защото изпълнителите на сцената и без друго не се виждаха изобщо; нищо повече от едни силуети с глави, големи колкото на карфица. Ако не бяха огромните видео стени, на които паралелно прожектираха концерта, абсолютно нищичко нямаше да може да се види от него, освен само да се слушат песните и музиката. И разбира се това хич не е случайно – този овален терен има огромни размери. Понеже обичам фактите, произлезли от сравнителната статистика, само за сравнение ще спомена, че Националният ни стадион “Васил Левски” в София, в своя оригинален строителен вариант след откриването му през 1953 и допреди претърпелия си ремонт съвсем в началото на века, общият капацитет на спортното съоръжение е бил 60,000 места. Впоследствие, заради определени изисквания от страната на определени спортни организации, разни световни и Европейски комитети, местата за зрители биват драстично намалени едва до около 43/44,000 скамейки, което вероятно го прави съизмерим със стадиона, на който се проведе и нашия концерт. Съгласно любопитните факти по тази тема, най-големите стадиони от световна величина побират народ от порядъка на 100-150 хиляди души (построени главно в Корея, Америка, Мексико и други държави по света), като небезизвестният Лондонски “Уембли”, за който си мислехме, че е едва ли не първенец в класацията, дава подслон едва само на 90,000 зрители; малко по-надолу в листа се нарежда и австралийската спортна гордост, построена специално за Олимпийските игри през 2000 – игрището на Сидней, където по разни поводи и първенства се събират около 83,500 зяпачи на зрелища и активни люпачи на слънчогледови или пък тиквени семки.

Но, хайде – стига съм ви занимавал със спортна строителна статистика – време е да премина към изложението с впечатленията си от цялостната програма на концерта. Пол Маккартни, освен че свиреше на всякакъв вид китари плюс пиано, беше събрал и група от няколко музиканти-виртуози: барабани и тимпани, допълнителни китари и разбира се, клавирни инструменти. Изпълненията им бяха една прекрасна смесица от класическия репертоар на старата банда “Бийтълс” и по-нови, модерни парчета, композирани и аранжирани от самият Sir Paul McCartney. Тук е мястото да спомена за титлата “Сър”, чрез която през 1997 Кралица Елизабет II ръкополага големият английски музикант, давайки му престижното рицарско (по-скоро благородническо) прозвище за изключителните си успехи и постижения в музикалната култура най-общо казано. С подобни титли назад в годините и времето са удостоени величия като Елтън Джон, Род Стюарт, Шон Конъри, Роналд Рейгън, Бил Гейтс, Том Джонс, Чарли Чаплин и редица други епохални културни деятели (културтрегери, както ги наричат), без тук да спазвам някаква строга последователност в изброяване на имената им, както и по хронология.

Дядо ви Пол Маккартни, да е жив и здрав напред във времето и пространството, макар и вече 75-годишен се радва на своята трета поредна съпруга, която също беше с нас на стадиона само като зрител (ама не си научи и той урокът, завалията…) – някаква си Нанси, която пък е само с годинка и нещо по-млада от мен; за нещастие жената е глуха, но за сметка на това е много красива и чаровна дама. Предишната му партньорка в живота пък имаше някакъв недъг в краката, макар че беше бивша манекенка. Доколкото си спомням от клюкарския бълвоч, който се изсипа подире ѝ след своя развод с музиканта, преди години тя изгубва единия си крак поради някакъв пътно-транспортен инцидент и от тогава ходи с протеза. Между другото, това “Нанси” (Nancy в оригинал…) е много популярно име сред големите световни личности – съпругата на Франк Синатра се казваше така, както и Първата Дама на Съединените щати по време на президентството на великият наш Роналд Рейгън, който размъти тинята на комунизма като цяло, та направо му еба майката в най-пряк и още по-преносен смисъл…

Концертът беше съпроводен от множество светлинни и звукови ефекти, фойерверки, огньове и всякакви други щуротии. Музикантите не спряха да ни радват с изпълненията си в продължение на 3 часа без никакво прекъсване – няма почивки, няма преобличане на мокри ризи, няма пиене на вода по никое време и безпричинно пикане после; всички бяха плътно на сцената, в един постоянен контакт с публиката. Изживяването беше вълнуващо и запомнящо се – сега се надявам Веско Маринов и Лили Иванова да изнесат подобни концерти; а те дойдат ли в Австралия, за тях вече ще си купя билет на първия ред, от най-скъпите. Вечерта късно се прибрахме с колата, докато Ванеса спа у Мария, че на другия ден беше на работа.

28.12.2017 – Проследявайки датите забелязвам, че отново са минали две седмици на мълчание от моя страна, забулени в информационно затъмнение и мъглива неяснота. Днес, след като вече минаха всички възможни Рождествени и съпътстващите ги Християнски празници за този период на годината, ще се опитам да събера разпилените си парчета спомени и да ги подредя в следващото по-долу експозе. Дните напоследък бяха наситени, че и преситени даже на моменти от събития и емоции, които ще споделя в настоящите, най-вероятно последни за тази календарна и отиваща си вече година – дай Боже и Новата 2018 да ни донесе достатъчно късмет, с който успешно отикахме старата. Казвам “достатъчно” и умишлено наблягам на думата, защото не искам нищичко повече от минимума - нали няма да е честно: едни да имат и да преливат, а пък други хич. Аз не ламтя за много – радвам се прекрасно и на малкото, което получавам като даденост…

Като хвърлих един бърз поглед по повърхността на предишния си репортаж, сметнах за нужно да внеса известни любопитни и допълнителни подробности относно прословутата кафе машина на Даниелчето, около която просто светът се завъртя в обратната си посока и дорде не я набавихме, с което да подменим вече дефектиралата, земята буквално беше замряла и за миг дори бе спряла своето въртеливо движение по оста в пространството и продължителността на времето. Денят бе петък - Ванеса беше на работа в дюкяна, а ние с майка ѝ едвам я дочакахме да се прибере, че да излизаме отново. Аз имах и доста служебна работа, но в дадения час зарязах всичко наполовина и тръшнахме портата зад себе си.

Първо обаче трябваше да отидем до къщата на Михайло, където да оставим малката любовчийка да се види с либето си, а ние с бабичката продължихме към столичния град. Ванеса кара колата до там, което като разстояние от нас възлиза на около 60-70 км, но пък да се стигне до селото отнема малко повече от час време, поради тесните и второстепенни пътища, които водят нататък. Между другото растежът на Бризбън се движи с такива бесни темпове и авангардни стъпки, че много скоро, т.нар. “село” на Михайло ще се слее със западните квартали на града и ще стане част от него, както всички останали махали и вилаети. За сега там е тихо и спокойно като на Роженския манастир, обаче много скоро и тях ще ги удари урбанизацията и шумът на големия град, а със своите магистрали и интензивно движение ще им развали изцяло рахатлъка, на който за момента се радват всички местни обитатели.

Около 16:30 ние с Даниела продължихме към Бризбън, където имахме уговорена среща с човека, който продаваше своята кафеварка. На път се отбихме през един търговски комплекс, на територията на който има няколко виетнамски касапници – винаги, когато минаваме от там си купуваме месо и кайма от тях, защото техните продукти са пресни, а животните по фермите им се хранят малко по нашенски (с помия и хранителни остатъци), а не както повелява съвременната цивилизация (с химикали и други фуражни отрови). Докато се въртяхме безцелно из магазините и убивахме време, аз рекох да се обадя повторно на продавача, за да се разберем окончателно къде и как ще се видим. Добре ама той взе нещо да мънка и шикалкави, а когато го попитах за цената каза, че по-малко от $350 няма да приеме (след като аз толкова сърдечно и великодушно му предложих едва само $250, спрямо исканите от него $400). Този телефонен разговор и пазарлък съвсем наклони везните към безславното ни завръщане в къщи с празни ръце, защото вариантите са неизчерпаеми, та дори и за подобни пари да се купи нещо чисто ново от магазина, барабар с гаранцията даже. Е, ръцете ни все пак не бяха и съвсем празни, де – в колата имаше мръва, чието количество би било достатъчно за цяло войнишко изпращане или поне за един малък селски сбор; така че резултатите от пътуването ни на 200 км се изразиха единствено с пазаруването и екскурзията, но пък за нас по-основната идея беше шофирането на Ванеса, която съвсем наскоро взе книжка и има голяма нужда от повече упражнения по улиците и в конкретната пътна обстановка.

Привечер се върнахме обратно до Михайлови да си вземем шофьорката, а час и нещо по-късно с нея се прибрахме благополучно в къщи. Още вечерта омесих малко прясна каймичка за кюфтенца, които този път изпържихме в тигана и след кратко тържество и семеен съвет, легнахме да преспим над проблемите - с надеждата, че на сутринта последните ще са се решили сами…

Недовършената ми служебна работа от петък (поради неизбежното ни пътуване към Бризбън) остана за съботния ден – а през това време Даниела вече трескаво шеташе и сновеше из магазините за домакинска техника като дива коза по урвите и сипеите ни балкански. Ванеса отиде на работа, а аз приключих на спокойствие онова, което имах да свърша по проекта за срещата ни с човека в понеделник. И както вече се очакваше – следобеда Даниелчето се прибра най-триумфално с един огромен денк (картонена кутия), от която извади въпросната и станала напоследък прословута нейна машина за кафе. Аз неслучайно напред споменах, че понявга магазинските стоки са толкова евтини, че просто не си заслужава човек да поема риска, закупувайки нещо на старо, което може да спре във всеки възможен момент, вместо за няколко долара отгоре да си вземе чисто ново с многогодишна гаранция; със същата сила правилото важи и за евентуален ремонт на повредения уред – по-добре изхвърли старото и си купи ново, вместо да се мъчиш да го поправяш. Нали помните думите на чичо Димитър, съседът под нас – “Старо да любиш и вехто да кърпиш…”, не е работа. Поради настъпващата Коледна търговска истерия, магазинските вериги правят драстични и повсеместни намаления на цените единствено с намерение да се отърват от залежалата си стока. Така една кафеварка, която до съвсем скоро струвала $900, онзи ден я пуснали на половин цена и Даниела като се уловила у нея, та не я пуснала дорде не излязла през касата на магазина с нея - че и в къщи продължаваше да я стиска, да не би случайно да ѝ я измъкне някой от ръцете. Самата машина има двугодишна фабрична гаранция, но пък за една допълнителна сума от 50-60 долара, търговците прибавили още 4 години към основната гаранция. Така за $519 ние се сдобихме с чисто нова кухненска вещ и най-после сложихме точката и на тази сага. Какво? – точка ли казах? Ама каква ти точка, бре! – амчи тя машината не ще да работи: нито пуска пара, ни вари кафето, че не го и мели дори! Четохме инструкцията един през друг кое как се натиска, обаче не стигнахме до положителни резултати; още малко и на чорбаджийката да ѝ рукнат сълзите, а на мен ми идеше да я навра в кашона, в който тя донесе това недоносче под покрива на къщата и да я натиря барабар с машината в езерото.

Звъним пак по тревога на Марианка, която както вече споменах е факир на кафе машините, носещи тази престижна емблема “De’Longhi”. Разбра се обаче, че такава проста консултация по телефона не е възможна – имало някакви си тънкости специално при първоначалното пускане на кафеварката (нещо подобно като при автоматичните перални или съдомиялните машини), което трудно се обяснява и хептен пък трудно се възприема от обикновения купувач и потребител (демек, консуматор на кафе). Понеже като част от деня вече беше настъпил късния следобед, а още малко щеше да настъпи и законоустановеното ракиено време, поканихме Мариана и Бранко на вечеря – хем те двете да пуснат проклетата машина, хем пък и ние да се видим като хората, че по тези масови сбирки ние на практика не се виждаме с никой по-конкретно: едни танцуват, други вият нещо; музиката дъни, та чак ушите ти писват, не можеш две думи да обелиш с някой себеподобен. Аз извъртях едни експресни кебапчета от каймата на виетнамците, салати вече бяхме купили, та покрай неволите с кафеварката на Даниела, ние си направихме и една разкошна вечеринка на двора – че и времето даже беше прекрасно и като по някакво неземно чудо дори не валя дъжд. Впоследствие майсторките оправиха машината, от тръбите ѝ шурнаха първите капки ароматно кафе и всички ние най-после мирясахме окончателно по темата. Ако обаче аз трябваше да мина през всичко това само заради едното шибано кафе сутрин, по-скоро бих се отказал въобще от употребата му. Ето защо, когато на мен ми се допие такава черна отвара, тип “негърска пот” (или пък изпитвам остра нужда от нея, след среднощен запой или пир полунощен…), бъквам в една чаша прясно мляко две лъжици кафе на гранули, прибавям една чаена лъжичка детско какао за подсилване на аромата и посипвам мътеницата обилно със захар - подир си я пия с кеф и хич никакви кафе машини не ме бригат из основи…

Разказчето ми продължава с посещението на Цецо – в понеделник той беше наш много скъп гост, макар и само за една вечер. На другия ден заедно с цялото домочадие на Гергана те заминаха на ски в Япония, където щяха да останат за Коледните празници и да се завърнат от там чак в навечерието на Новата година. За посрещането на 2018 пък, той ще бъде в Мелбърн, че да празнуват със семейството на Момчил. За това тяхно пътуване Цецо беше пристигнал ден по-рано, което ни даде възможност да се видим отново и да си побъбрим за стари общи спомени и добри познати. На другата сутрин аз го закарах до нашето летище, от където беше полетът им към Страната на изгряващото слънце.

На другия ден пък се падаше празненството по сръбската “Слава” в семейството на Михайло. На това тържество бяха поканени да присъстват Ванеса и Мария, заедно с нейния приятел, които заминаха следобеда нататък с родителите на Мария. Нашата “превише мала домаћица” (домачица) обаче обещала да направи баница, че да я носи на софрата – ела, тате да ми помогнеш да я наредим заедно. Пак захвърлих моливите и пергелите, та се втурнах мазни баници и тлъсти бюреци да правя. Нахвърлях всичкото в тавата, а помощта на “домакинята” се състоя единствено в това да пусне фурната на майка си, защото пък аз не ѝ разбирам на копчелъците (и то не, че аз съм прост, ами печката ни е малко по-сложна…). Обаче тя я включи така, че баницата се опече само отгоре, а отдолу остана полусурова, но иначе всички сърби много я харесали. Като изпратих Ванеса да върви на моабет, аз отново се завърнах към служебните си занимания и творих тръби и железа до късно вечерта.

Последната седмица преди и около Коледните празници не бях прекалено зает, което ми позволи да си почина и да не свърша почти нищо по двора и къщата. Е, засях малко трева, че на места полянката пред нас се беше прозъбила, но с тази суша, която е настанала, вероятно новите чимове също ще изсъхнат. С това се занимавах в четвъртък надвечер – намерих много евтини тревни “килимчета”, които още в магазина бяха вече полумъртви (всъщност, много повече мъртви и съвсем малко живи, защото пък как иначе цената им щеше да е само $1, вместо да ги продават по редовната си тарифа на $8.84, $10.45 и даже $17.45 за някои тревисти разновидности - всичките от които едва по 0.75 мІ индивидуална площ). Като се прибрах, поизрових малко отдолу старата пръст и тук-таме разхвърлях “китеника”. После включих помпата и дълго време поливах с маркуча, дорде ливадата не подгизна отвред. А пръстта беше спечена и корава, сякаш танкови трасета са минавали отгоре ѝ. За разчовъркването на такава твърда земя единственият ми кошмарен спомен е от казармата – понеже от нашата рота нищо друго не ставаше (колкото и разузнавателна да бе за времето си тя…), та много често вместо тактически и бойни учения, командирите на Казанлъшките поделения ни хвърляха да попълваме разни други празноти, вместо за това да ползват редовната войска или трудоваците да речем. Кой ще рине сняг по тротоарите и ще разбива леда по улиците в случай на бедствие? – ние. Кой да дава извънредни наряди през ден покрай погребите и могилите из Долината на розите? – пак ние. И мухлясали пити с кашкавал сме мили в тамошната мандра (комбинат “Сердика” по онова време); дървени приклади на пушки и автомати сме варили в парафиновите вани на т.нар. “Завод 10” (а те не бяха само десет, ами сигурно стотици над и под повърхността на земята – тогавашните Обединени заводи “Фридрих Енгелс”; сега с това повсеместно разоръжаване и световен мир, вероятно е последните да са вече фалирали). Единствено във Винпрома не ни пращаха на работа, но ние пък имахме сключено шефство с едни тамошни агенти и докато работехме на мандрата, изпод омазаните ни с оръжейна смазка и вмирисани на пот шинели им изнасяхме парчета раздробен кашкавал и сирене за мезе; те пък от своя страна охотно ни снабдяваха със суровината, от която тогава правеха евтин коняк “Слънчев бряг” и бренди “Златна котва”, добре маскирана в зелени стъклени шишета от боза по литър или пък подобни, само че за олио – е, това вече се нарича истинска бартерна сделка, а не като сегашното: кон за кокошка. Та, като се зададеше някаква по-сериозна копан горе на Тюлбето, просто нямаше кой да свърши по-добре работата от Разузнавателната рота – под. 32170 за онези, които все още помнят какво означава този идиотски шифър. Така един ден ни хвърлиха десетина по-калпави новобранеца, въоръжени до зъби с по пет лопати и пет кирки – ще дълбаем, моля ви се канал за някакъв шибан кабел, който обаче минава баш през учебните трасета на танковия полигон; ей-й, ако имаше ад на земята, то той непременно трябва да е бил там! Онези тежки машини, с които провеждаха ежедневните учения на танкистите в продължение на години, така жестоко бяха пресовали земята под коловозите на веригите, че всичко отдолу буквално се беше бетонирало – като замахнеш с кирката, от върха ѝ излизат искри като от бенгалски огън, а последната отхвръква настрани, сякаш удряш в задната гума на трактор “Беларусь”; щяхме да се изпотрепем един друг в най-мирното време, ама нали ви казвам – те подбираха в наше лице такива изпаднали Швейковци, че ние и да се бяхме избили, нямаше да има твърде голяма материална загуба за армията като цяло. Макар и малко въздлъжко, но сравнението със спечената глина в къщи е досущ автентично и аналогично с тогавашните ми войнишки неволи. След като помпата бълва вода из недрата на земята в продължение на два часа, едва към края вече отгоре по тревата взеха да се образуват малки локви и влагата да се задържа там – до тогава всичко потъваше безследно и попиваше надолу като сюнгер. Такива мелиоративни мерки трябва да се предприемат почти всяка вечер, а то все не ни остава време за това – пък и нещо друго: не е ли Дядо Божи да ти поръси обилно отгоре с лейката, никакви помпи и маркучи не помагат срещу сушата; ти го поливаш от едната страна и дорде стигнеш до другата, оная първата вече е изсъхнала, сякаш нивга не си я мокрил – отчаяна работа е тая, ама нейсе; ще се борим колкото можем.

Вечерта, след залесителните ми и озеленителни мероприятия, у нас идваха Николайчо с дъщеря си Милица. Та и с тях изкарахме много весело на теферич – говорихме си за близките и за България, че тя нали съвсем наскоро се завърна от там и впечатленията ѝ за Татковината бяха още съвсем пресни.

Така неусетно дойде и петъкът, когато още сутринта поехме към нашия, станал вече любим на всички ни курорт – Noosa. Бяхме запланували една такава няколкодневна почивка баш преди Рождеството Христово, в съчетание с родителите на Михайло, които също по традиция всяка година по това време ходели там. Разбира се ние с тях не сме близки и дори не се познаваме официално, понеже с Даниела смятаме че подобна извънредна близост с неговото семейство не ни е нужна баш на този етап от развитие на отношенията между младите. Намесят ли се вече и старците, нещата стават значително по-сложни, което пък аз от свой собствен и доволно горчив опит знам прекрасно. Така или иначе, ние си бяхме отделно от всички и имахме своя собствена програма за изпълнение, докато в същото време младежите бяха почти постоянно заедно и се прибираха по къщите си само, за да преспят разделени. Заедно с Михайлови беше и семейството на негов близък братовчед, както и сестра му – децата си имаха своя голяма компания, докато нашата беше малко по-скромна.

Тръгнахме отново с малката кола на Ванеса с цел тя да кара на отиване и на връщане, трупайки по този начин повече шофьорски опит и умения. Тя по принцип кара добре, но понеже е много разсеяна и устата ѝ не спират да бърборят и ломотят дори и за една кратка секунда, та постоянно се налага да я завръщам към действителността и да я съветвам - което тя ненавижда, но пък и мен това съвсем слабо ме интересува, след като се чувствам длъжен да я науча как да се пази сама, а не да чака на другите да я увардят те. Голям зор видях, дорде натикам всичкият инвентар в тая нейна кола, защото багажникът ѝ е толкова малък, че в него могат да се поберат едва няколко чифта гащи, два сутиена (непременно с малък размер…), бонбониера “Тримонциум” и най-много още една бутилка коняк “Плиска”, но пък без да му се затваря капакът, за да ѝ стърчи тапата навън. Така както преценявам, обемът на това багажниче е горе-долу 1/3 от онзи на Трабанта, който както знаете и помните можеше да поеме едно мазе с провизии и буркани със зимнина за цял сезон. Та се наложи да тъпча нишите по пода; багаж в крака, между крака и т.н., но пък и не това сега е основната тема на разказа ми – споменавам го само информативно, под формата на любопитен факт. Като пристигнахме следобеда, докато се настаним в мотела и нанесем багажите, времето напредна и нямахме възможност за големи обиколки. Ванеса веднага изчезна да се видят с Михайло, а ние с майка ѝ отидохме до локалните магазини за някои дребни покупки. Надвечер се разходихме около квартала и то отвън вече мръкна.

На другия ден направихме задължителния си обход на местните “корекоми”, от където винаги се връщаме с по някой и друг подарък. Този път Даниелчето се обзаведе с едни чехлички, с които трябваше по спешност да подмени своите, които буквално се саморазпадаха; оставихме ги дори там, защото не подлежаха на ремонт. С други стоки не сме се запасявали, тъй като си имаме всичко и от допълнителни боклуци изобщо нямаме нужда. Обаче понеже крастата ни яде отвътре, да не би да намерим нещо много хубаво и още по-евтино, та за това обикаляме вехтошарниците – аз специално съм голям любител на тази амбулантна търговия и чудесно се развличам измежду купищата с чужда стока. По някое време следобеда при нас пристигна и Дарина, на която бяхме казали, че разполагаме със свободна леглова база. Вечерта направихме един хубав моабет, а на другия ден дойдоха Нени с Меган и малката Айдън. Поради тази причина, Коледното ни тържество се измести с ден по-напред и вместо навръх Рождество Христово, мероприятието се проведе по обяд преди Бъдни Вечер. Тази година нарушихме традицията си да постим през деня и вечерта да седнем на софра, която би била по-богуугодна, вместо да се тъпчем с блажни ястия през строги пости и да влачим греховете си до следващата Коледа. Обаче сега така се случи, че не успяхме да осъществим дадения си обет – на Неничко като му кажеш, че ще яде само боб, лук, ориз, маслини, постни сармички и ошав, и той тутакси почва да злослови и богохулства; за това предпочетох аз да сторя моят собствен грях, преди той да е направил неговият, с излишните злъчни приказки и отровните си думи...

Времето беше прекрасно – топло, горещо и дори задушно. Къпахме се предимно в басейна, защото реката влачеше по течението си някакви странни цветни наноси, които окепазиха иначе кристално бистрата и чиста вода в морето и залива; така че на плаж не сме ходили. Това не са някакви мръсотии или отпадъчни материали, а причината за оцветяването на речното корито беше най-чисто екологично явление. В горното си течение покрай реката растат множество горски масиви, които по това време на годината цъфтят – специално, т.нар. “чаени” и “хартиени” дървета. Милионите им цветове и листа падат във водата, размиват се и я превръщат в една огромна бака с планински чай, който има абсолютно същия цвят както оригиналния си произход. По принцип водата не е мръсна, но все пак чувството да се завреш в тази кафеникава течност е малко странно, вместо последната да бъде синьо-зелена и прозрачна като сълза, каквато всъщност винаги е била. Вероятно друг път не сме улучвали такъв период от годината и специално на това място не сме забелязвали подобни цветни картини, но сега положението беше такова.

С Нени и Меган изкарахме много весело – те ни донесоха Коледни подаръци, ние на тях поднесохме нашите също. Малката се къпа почти през цялото време в басейна и излезе от там само да обядва. Даниела прави баница и Айдън добре си “подложи” с няколко парчета, след което не рачи да яде от пържолите. По някое време дойде и Михайло, за да се запознаят, обаче Ванеса бързо-бързо го измъкна от софрата и двамата заминаха по техните разходки и забавления. Привечер нашите гости си тръгнаха, а ние останахме след тях да дояждаме и допиваме остатъците.

Нашето кратко летуване беше вече към края си – сутринта на следващия ден, който се падаше същинското Рождество Христово трябваше да напуснем мотела. До вечерното ни мероприятие у Люси и Иван имаше много време, което ние уплътнихме в разходки по плажовете по пътя на прибирането ни към Бризбън. На няколко места спирахме за малко къпане в значително по-бистрите води на морето – това оцветяване всъщност беше единствено в района на Noosa и по-специално около устието на реката; малко по-надолу вече нямаше и помен от “чая”. В тясната кола на Ванеса с нас на връщане се вози и големият, снажен Михайло – на другия ден той трябваше да бъде на работа, както и нашата мома. Добре, че Дарина взе Даниела в нейната кола, та имаше място за всички нас плюс багажа, който мъкнехме подире си, като че ли завинаги се изнасяме от дома заради интерниране или пък изселване във Враца (дет’ гарга не каца…). Следобеда първо минахме през Дарина, за да се приведем в по-приличен за гости вид – аз там замесих едни 4 кила кюфтета, каймата за които носехме с нас замразена. Преди да тръгнем я купих от виетнамците, напъхах я в камерата и така на буца лед я разнасяхме навред. Бях си приготвил и съответните количества подправки – само няколко глави лук накълцах и почти мигновено бяхме готови за скарата.

Партито у Иван и Люси, станало вече традиционно Коледно у тях, мина на много високо ниво – с музики, песни, танци, хора и ръченици. Почти през цялата нощ от небето се изливаха цели цистерни с вода – тая жега предишните дни се пресече на дъжд, та щеше да ни издави на края. Ако не друго, поне разхлади и намокри жадната за капка водица земя. Само че така както изглежда, потопът удари с повече сила Бризбън и околностите му, вместо да напои по-обилно и моята нещастна тревна площ в нашето село Gold Coast. На места дори и градушка е падала, но не и по нашите кратуни и покриви на коли, слава Богу. Ние с Ванеса и Михайло към 23:30 си тръгнахме, но останалата банда е вилняла и на другия ден до обяд. Вчера и онзи ден двамата бяха на работа, та момчето спа две вечери у нас, за да не се разкарва чак до тях – още повече, че неговата кола беше оставена пред къщата им, защото той беше дошъл на Noosa с родителите си, а пък те бяха все още там. Снощи го закарахме с Ванеса и той се е върнал при тях да си доизкара курорта, а докато пък аз от своя страна напиша всичко това, нашата магазинерка я повикаха на работа и напред тя замина за някаква извънредна смяна между 11:00 и 19:00. Даниела също е на работа, ако се чудите как, аджеба съм успял да изпиша толкоз много материал; щото в нейно присъствие това е невъзможно. Тя след малко ще си дойде, но пък аз по-късно излизам за моите разходки, от които нямам никакви други резултати, освен протритите ми между краката гащи, които буквално се смилат като се понеса стремително по тротоарите.

Ако имам възможност, тези дни ще добавя още някоя и друга мисъл към директния си репортаж. За сега оставям текста в суровия му вид, че се изморих да кълва по клавиатурата като кокошка в тава с царевица. Няма да си вземаме официално довиждане, защото пак може да се срещнем – чао и до скоро…

31.12.2017 – Е, това вече наистина ще бъдат последните ми редове за този 12-месечен календарен период – след като по традиция вече от толкова време насам не ви подарявам нищо нито за Коледа, нито пък за Новата година, сметнах, че това мое кратко писъмце ще замести материалните подаръци, ако го получите баш в навечерието на настъпващата 2018. Тази сутрин станах много рано, защото снощи заспах по необичайно време – даже и филмът по телевизията не успях да изгледам. Тези дни е доста топло, та зор виждаме с жегите – вчера се принудихме да пуснем климатика, че в къщи направо не се дишаше от топлина. Аз следобеда ходих до магазина за разни илачи и тревни подобрители – разхвърлях по поляната някаква отровно кафява течност, която миришеше на супа от водорасли, рибено масло и пресовани гларуси. После отгоре посипах няколко шепи сухи семена с надеждата, че ще се хванат в пръстта по незатревените части на ливадата. На края дълго поливах с маркуча от помпата – дано да ѝ е цяр. Нощес обаче удари един опустошителен дъжд, който вече се надявам, че е напоил всичко много по-добре, отколкото капките вода, които ние отчаяно пръскаме с тези помпи и маркучи.

Сутринта бях приятно изненадан от краткото писъмце на Асето – писала ми беше няколко реда от Германия, с които ме поздравява за празниците. Аз веднага ѝ отговорих, защото тя не беше много сигурна за моя адрес. Чрез мен изпраща поздравите си и до вас. Разказах ѝ набързо за нашето миналогодишно посещение в дебелоснежна България и по-специално за екскурзията ни до Пловдив, Първомай (Борисовград) и с. Искра (Попово).

Общо взето от онзи ден до днес не се е случвало нищо ново и вълнуващо, което заслужава внимание и да изисква описание. Чувахме се с Неничко почти редовно, даже се разбрахме някой ден да отида към тях, че да си приказваме надълго и нашироко за предстоящите им по-емоционални събития, които ги очакват през идната година. За сега служебната ми работа е замразена до следващата ни среща с боса, която е планирана най-рано за първите дни след Новогодишните празници и веселби. Вероятно в началото на Февруари ще се наложи вече едно контролно ходене до Китай за официална среща с потенциалните производители на нашето съоръжение, но още не знам дали моето присъствие на този форум също ще бъде необходимо за следващия ход на проекта или преговорите им ще имат чисто административен характер, в чиято дейност аз изобщо нямам пръст.

Ванеса и днес е на работа до 17:00. Явно, че добре се справя хлапето с алъш-вериша, защото от магазина са ѝ предложили постоянно място, а не само временно, на каквато позиция тя е назначена за период от два месеца. Довечера с тяхната банда щели да ходят някъде на гости, а малко по-късно и вече само двамата с Михайло ще дойдат при нас у Янкови.

Със сигурност това далеч не е всичко, което мога да напиша и да споделя със света. Обаче в оставащите няколко часа трябва да свърша купища изостанала работа, голямата част от която ще прехвърля даже и за догодина. Ето защо сега приключвам с писмената си част, като ви пожелавам весело изпращане на старата година и още по-весело посрещане на Новата 2018. Само здраве и живот да има – всичко друго се купува. Специални поздрави на всички близки и приятели, роднини и познати. Приемете най-сърдечните ни прегръдки и целувки: Ангел, Даниела, Неничко и Ванеса (както и асоциираните придатъци към последните двама)…