Та, значи – понеже вечерта си легнахме сравнително рано (малко, след като отвън напълно мръкна и тук-таме заблещукаха потулените светлини на червените фенери…), на сутринта вече бяхме бодри и свежи като току-що откъснати от зеленчукова градина репички. Докато Даниелчето се надигне и измъкне от постелята, аз вече бях нахвърлял началните слова на настоящия ми пътепис – измиваме се, обличаме се (топло…) и ето ни в ресторанта на закуска. Ние по принцип никога не закусваме в къщи, но понеже сега угощението бе включено в цената на хотелската стая, та се наложи да се тъпчем с храна по никое време още в началото на деня. Освен това трябваше да се заредим с достатъчно физически сили и енергийни калории, необходими за целодневната ни обиколка из града, с оглед да пропуснем обяда, а пък да се насладим на по-обилната вечеря – точно както правят френските графини и техните порядъчни, праволинейни кардинали. След като, както един истински Маркиз Дю бай Ганьу ометох половин панер с топли кроасани, подсилени с една шепа краве масло, няколко бучки кашкавал и четвърт кило шунчица, всичкото това удавено в една кана сок от изцедени ябълки и мангови плодове, вместо да ми се излиза по разните му там Бастилии и Айфелови кули, мен повече взе да ме тегли обратно към кревата (нея сутрин станах още в 04:30-05:00, докато закуската ни се извърши чак в 09:00 – нормално беше да ми се полягва, след като рогът на изобилието така безпощадно се беше изсипал връз мен, та от преяждане (подсилено и от тая моя пословична лакомия), направо щеше да ми се пръсне тумбака от зор…

Моята възлюбена графиня предварително беше направила резервация за посещението на световноизвестната катедрала – Notre-Dame de Paris (Парижката Света Богородица). Турът ни там беше насрочен чак за следобед, като до това време имахме прекрасната възможност и достатъчно време да кръстосаме поне централната градска част на Париж. Съчетанието обаче пешеходен туризъм на пределно пълен корем, между две отправни точки с начало Лионската гара и крайна цел пред портите на въпросния катедрален храм, беше с такава висока степен на сложност, че само една Нешка Робева може да разбере какво съм имал предвид в метафоричното си сравнение – нещо като сложно пируетно съчетание с обръч; ама и не само, ами бухалки, гири, че и щанги взети заедно, които участваха в една обща, изнемогваща до премала комбинация. Пътят като разстояние уж не беше много дълъг – съгласно всички брошури и туристически диплянки, не повече от 2.5-3 км и за половин час уж се стигало до там. Действително като гледах картата не ми се стори твърде далече, ама като се подпътихме нататък, та малко се озорихме по трасето.

Отначало тръгнахме към реката – тя бе единственият наш ориентир, стига човек да не се обърка с някой от многобройните ѝ ръкави, канали и странични притоци, но следвайки централното течение и движението на корабите, проблеми от загубване няма. Едвам пресякохме многолентовия булевард – никъде не видяхме пешеходен мост, надлез, подлез или пък пешеходна пътека; обрулихме се директно през мантинелите, сякаш бяхме на пазара в Каспичан или на гарата у Радомир. Как да е, добрахме се до величествената река Сена – а там направили хората удобна алея, широка колкото шосето между Габрово и Севлиево; кой тича за здраве, кой бърза с колелото си за работа – всеки за някъде се подпътил и следва неотклонно своята посока и цел. Предвид ранната пролет, малко по-северозападното изложение на Франция в най-общ географски план (хеле пък Париж хептен…) и постоянното течение покрай реката, там бръснеше един такъв “свеж” ветрец, от който ти се разкапват ноздрите и ти се насълзяват очите сякаш белиш цели вагони с кромид лук. Може би именно по-хладната климатична обстановка малко помрачи иначе хубавата ни крайречна разходка и разстоянието ни се стори извънредно дълго и тягостно до замръзване на крайниците. Докато се затътрим до катедралата и малките сергии на хилядите амбулантни търговци почнаха една по една да се съживяват, след мразовитата нощ – тук картини, там сувенири; навред китайски кич и боклуци, с някои редки изключения, разбира се. Аз, понеже съм голям вехтошар от най-висш ранг, спирах почти на всяка тараба – хем да си упражнявам езика с продавачките, хем пък и да видя някой по-изтънчен и уникален европейски боклук, който не ми е бил съвсем познат до момента.

Най-после пристигнахме на площада пред катедралата, който буквално гъмжеше от народ – хората от всички краища на света се стичат, за да видят това изящно творение на човешкия ум, дух, труд и майсторлък. Повъртяхме се малко наоколо, колкото да се омесим с тълпата, но до влизането ни вътре имахме още няколко часа, така че ние временно напуснахме това място – отправихме се към спирката на автобусите, които по цял ден разкарват посетителите на града по няколко основни маршрута, с цел последните да се запознаят с почти всички забележителности на колосалния по своите размери град. Тази атракция също беше организирана предварително от моя тур оператор в лицето на Дани – тя, в продължение на седмици и месеци наред преди заминаването ни, издирва къде и какво трябваше да видим в Париж, чрез което да добием максимална представа за цялостната картина от това толкова уникално културно и архитектурно средище. Метнахме се на един открит автобус – до това време вече слънцето беше трайно напекло и времето през деня се установи значително по-приятно и комфортно за изнежените ни от вечното Австралийско лято тела. Сега ми е трудно да изброя поотделно всяка сграда, покрай която преминавахме – с една дума мога да кажа, че това действително е един вечен град, с безкрайна история, опожаряван и наводняван в годините няколко пъти и също толкова пъти изграждан и издиган наново. Всички седалки в тези специализирани за чуждестранни туристи автобуси са снабдени с устройство, през което с помощта на индивидуални слушалки и съответната настройка на канала за вида на езика (английски, френски, немски, холандски, китайски, японски и какви ли не други, без български обаче – общо 10-11 езикови разновидности, та дори и руски, за срамотиите…), екскурзоводите изнасят най-подробни беседи и исторически факти, свързани с всяка забележителност или подробност, покрай които се минава по дадения маршрут. По всяко време и на произволно избрана от него спирка, човек може да слезе за по-обстойно разглеждане - било то на Операта, Театъра, Лувъра, някой от многобройните музеи, просто да се разходи напред-назад и да си разтъпче краката, да изпие едно кафе или пък бира (но най-вече да се изпикае, което в Париж се оказа един много, ама наистина много сериозен и дълбок проблем – но и за това ще стане на дума малко по-после; а да не дава Господ пък да ти се досере по голямата нужда – омазан ще си ходиш през целия град, дорде не те прибере някой съвестен джандарин, че да те ошмулят с маркуча в някое полицейско мазе). След това пътникът се мята на следващия рейс и си продължава обхода, докато се завърти напълно и затвори кръга на изходната позиция. На няколко места по протежение на трасето има спирки за прехвърляне по други маршрути и на съответните автобуси, обслужващи тези линии. В тях пък обясняват за забележителностите, които се намират покрай тях. В сърцето на Париж такива обходни пръстени има 5 на брой, които до голяма степен покриват почти всички или поне по-важните емблематични места, които задължително трябва да се видят и посетят – площадът “Конкорд”, Триумфалната арка с Елисейските полета (Шанз-Елизе, на френски – Champs-Йlysйes), замъкът на Мария-Антоанета, Le musйe du Louvre (Лувъра, демек), Музеят на Армията, световноизвестни университети и колежи, Операта, Парламента, Червената мелница (кабарето Moulin Rouge), Бастилията; и разбира се Айфеловата кула, мостовете над р. Сена, катакомбите, хълма Монмартър с базиликата на върха Basilique du Sacrй Cœur – “Свято сърце“, гробището в Монпарнас и множество други уникални забележителности на този град. Въпросният площад “Конкорд” (в буквален превод “Съгласие” или вероятно “Съглашение”, за което не съм много сигурен), по време на Френската революция го прекръстват в “Площад на Революцията”, където на мястото на огромния паметник баш по средата, бунтовниците издигат гилотината, на която са обезглавени Мария-Антоанета, Луи 16, Робеспиер и редица други френски национални герои и небезизвестни личности. Нашето време беше изключително кратко, за да се запознаем с цялата огромна площ, на която са разположени тези красоти на пейзажа, но пък поне добихме представа къде трябва да отидем следващия път за повече подробности и по-дълбочинно запознаване с Парижките забележителности и съответните му потайности…

Така в автобусни и тук-таме пешеходни обходи и обиколки премина почти целия ни ден – в 16:00 имахме среща на предварително уречен и известен вече сборен пункт, заедно с останалите членове на групата за посещение на Катедралата. Екскурзоводът ни беше едно сравнително младо момче, но изключително начетено и познаващо материята си до съвършенство. Беше завършило разни университетски специалности по древна история, археология, чужди езици и т.н. – беседата му беше много интересна и полезна. Тръгнахме пеша и докато стигнем до мястото, момчето ни разказа сума други истории – в Париж буквално няма сграда, мост или каквато и да е друга постройка, която да не е свързана с миналото на френския народ като цяло, с техните крале, пълководци и развитието му като високоинтелигентна и добре уважавана нация в най-общ план – на само на Европейско ново, но и на световно.

След около 30-40 минутна променада из града, най-после стигнахме и площадът пред католическия храм “Света Богородица”. Всъщност истинското му име действително е само това. Прозвището “Парижката” идва от факта, че тази катедрала е най-популярната и се свързва единствено с тази подробност, че се намира на пъпа на Френската столица. Вероятно името ѝ е добило по-широка популярност и с класическия роман на Виктор Юго – “Парижката Света Богородица”, от където пък идва и аналогът с въпросната катедрала. Там е бил коронясан самият Наполеон Бонапарт, който след своето властуване също е оставил след себе си редица исторически ценности и постройки, които се ценят и боготворят дори и днес. От общите беседи на екскурзоводите и всичките факти, които научихме за времето на нашия кратък престой в Париж разбрахме, че през цялото си съществуване като държава Франция, нейните владетели, крале и императори единствено и само са създавали и строили в името на своя собствен народ – заради него битки и войни са се водили не една или пък две; в негова чест и за прослава на ветераните и инвалидите от войните, още тогавашният крал Луи 14 започва изграждането на приют, отделен за сираците и т.н., който в по-късни дни се превръща в един гигантски комплекс, с гробници, вътрешна катедрала и други помещения за настаняване на болни, инвалиди и други озлочестени членове на обществото. Кога са крадили тези люде от народната пара и как са “усвоявали” европейски фондове, къде им бяха къщите за тъщи и апартаментите с по няколкото асансьора? – това като че ли не ни стана твърде ясно от обясненията на гидовете…

За да влезем вътре в Катедралата обаче, първо изчакахме една километрична опашка за проверка на ръчен багаж и дамски чанти – органите на реда и сигурността изобщо не си поплюват и освен на рентген, както е по летищата, всичката наличност от джобовете на палта и гащи се изсипва пред тях, за да се убедят, че няма никаква опасност от опит за евентуален терористичен акт или най-малката проява на вандализъм. Храмът побира 9000 души богомолци и дори в момента на нашето посещение имаше редовна църковна служба. Това съвършенство на архитектурата е започнато едва през далечната 1163 и е строено в продължение на повече от 180 години. Чак през 1345 “Notre-Dame” е официално открита като действаща катедрала, след като през целия период на строителството ѝ са били изграждани отделни звена и елементи по структурата и фасадата на сградата; само за сравнение, като историческо време и порядък: 50 години по-късно Велика България ще падне под турското си иго и ще остане там размазана, измъчена, удавена в кръв и погребана в продължение на следващите пет най-робски века от своето съществуване като държава…

Един от особено интересните факти, свързан със строителството и изграждането на тази уникална катедрала е съвършенството в архитектурното ѝ изпълнение. Стига се до там, че самите строители и архитекти умишлено допускат някакви нищожни грешки в хода на изграждането, като правят двете основни предни кули малко по-различни една от друга. Едната има 12 орнамента, докато в другата са вградени само 11, което я прави и малко по-тясна. Аз специално не успях да доловя тази нищожна разлика поради отдалечеността на обектите и сливането им с общия фон на конструкцията (а вероятно и поради отслабване на зрението ми; обикновено забелязвам и най-малката подробност, но този път не можах). Единственото малко по-видно нещо беше действително по-малкия размер на кулата, с което се задоволих и го приех за даденост. Причината обаче за това несъответствие е по-интересна и по своему гениална. Предвид факта, че единствен Богът наш и всемогъщ може да създава идеалните и съвършени неща в природата, архитектите на катедралата решили да направят тази нищожна грешка, за да може все пак правото на съвършенство да се запази в ръцете на Божията сила и воля. Доколко това твърдение е вярно аз лично не мога да кажа с абсолютна сигурност и дали то не е само една легенда или просто плод на случайността, но съдейки по различните мерки на кулите допускам, че не е изключено да бъде и най-чистата истина. В края на краищата пък, екскурзоводът няма да седне да ни лъже, я!...

След обстойния тур и най-подробна обиколка из всички дебри и потайности на Парижката Света Богородица, привечер групата ни от случайно попаднали в нея екскурзианти и граждани на света се разпадна и всеки пое по своя собствен маршрут на прибиране към местата за бивакуване. Ние до някъде се возихме с автобуса, но на края продължихме пеша. Главите ни бяха пълни с най-приятни впечатления от огромния град, но за сметка на прекрасните спомени, които акумулирахме през деня, нашите изнемощели кореми вече свиреха Марсилезата от глад и жажда, в съпровод писан едновременно от Клод Дебюси и Морис Равел. Цял ден не сръбнахме капчица вода (за да не ни се допикае по пътя…), нито пък хапнахме и една трошица храна (за да не ни се и досере по никое време - не дай Боже пък такъв резил). Ако не броим обилната закуска сутринта в хотела, чиито калории изгоряха още до обяд по сокаците на Париж, привечер вече бяхме мъртво гладни и жадни, до припадък чак. На една пряка от хотелчето ни намерихме някакво сносно ресторантче, пълно до дупка с народ – а това е най-точната индикация за качествена храна, сравнително евтино меню, в комбинация с добро и бързо обслужване. Изчакахме няколко минути да ни настанят и докато гледахме листата с гозбите, гарсонът ни донесе по една ледена бира. Моята специално потъна тутакси в пресъхналото ми гърло като кофа вода в празна къртичина, докато Даниелчето с нейната се лигави половин час. След употребата на няколко местни традиционни бири марка “Kronenbourg 1664”, моят френски език доби превес над английския и в закономерна до хаотична смесица от най-разнообразни откъслечни звуци, думи и несвързани изречения единствено в инфинитивната им форма, в комбинация с енергични жестикулации посредством краката и ръцете, ние постепенно подехме дори и приятелски разговор с обслужващия ни персонал. Поръчахме храни, още бири и много хляб; ама ‘ляп да ти види окото, бако! Та чер, та бял, та ръжен, ечемичен, житен или само от просо; та мек и корав с препечена горна коричка за истинските мужици, та още по-меки франзелки, подходящи за зъбките на бабушкерки и какво ли още не – човек може да изгайрети и само хляб да набива, хич друга манджа не му трябва. Добре ама, нали ние сме от “Лаком дол”, та си поръчахме разни блюда и деликатеси за опитня. Аз лично не съм голям експериментатор в сферата на чуждестранните храни и специалитети, за това се придържах към класическата схема на хранителната система – заръчах си един омлет с много яйца, гъби, сирене и т.н. (станах пишман от безвкусицата му, но сега няма да коментирам способността на френските готвачи – моите например са стократно по-харни, но аз и този момент ще подмина с известно снизхождение и тънка, загадъчна усмивка). Даниела обаче, от своя страна се възнагради за пешеходния си героизъм, който прояви през деня с някаква печена патица, от която тя остана във възторг (рядко срещано явление, почти нечувано – или поне на мен не ми се случва да засвидетелствам подобни нейни усещания всеки Божи ден, да не говорим пък за често; тя е с много строг критерий и мераците ѝ са обикновено незадоволими – най-малкото трудно, ако не нищо друго).

В ресторанта убихме няколко вечерни часа по възможно най-приятния начин, навън мръкна напълно и ние малко по-късно се прибрахме в хотелската стая. Бяхме достатъчно убити от препускането ни през деня, та от вратата направо се строполихме в кревата – ни телевизиите им сме гледали, нито радиопрограмите им сме слушали; съвсем по пенсионерски се гътнахме на миндера у духнахме свещта. Не се минаха и няколко часа – сякаш мина миг, и ето че навън отново съмна (ебаси държавата – хем дните им дълги, хем па и нощите им идват къси, ама нейсе). Аз сутринта нахвърлях малко празни мисли върху още по-празния лист хартия и докато се занимавах с писателството си, стана време за закуската. Облякохме се за излизане и дадохме началото на ден втори от пребиваването ни в Париж…

Вероятно още в началото на изложението си споменах, че към нощувките ни се полагаха и закуски в хотелския ресторант (по-скоро нещо като столова, закусвалня или подобно на бюфет – няколко маси и тезгяха с мезетата; всеки взема от всичко по колкото обича, колкото му се яде и колкото може да усвои като количество за единица време). Както всеки тук може да очаква и да допусне, аз на подобни обществени форуми се представям завидно добре. Тази сутрин имаше варени яйца, отделно от шунките, сиренцата и останалите благодатни гъдели. Ома’ах две чинии с разни мезенца, полях ги с няколко чаши прясно изцеден и леден плодов сок, затиснах всичко това и с някакъв екзотичен чай, вследствие на което коланът на гащите ми едвам се закопча на първата си дупка. За него ден имахме предварително планирано посещение на Айфеловата кула и след това разходка с кораб по р. Сена. Тези мероприятия обаче бяха определени чак за следобедните часове на деня, така че до тогава имахме на разположение достатъчно време за свободни занимания, разходки и посещения на Парижките забележителности.

До автобусната спирка се придвижихме пеша, след което за малко се повозихме на откритата платформа. В сутрешните му часове, макар да беше привидно слънчево и лъчезарно утро, усещането в тоя автобус без покрив и странични прозорци е същото, както да се возиш на мотор през късния Октомври или ранните дни на Ноември. На едно място забелязах нещо като пазар на открито – цветя, парцали, биташки стоки и т.н. Тутакси ми затрепера сърцето на вехтошар и виден клошар, което наложи екстрено слизане на спирката за разглеждане на тържището. Действително, че тези тараби бяха отрупани с най-различни стоки – огромната част от които и храни: всякакви меса, риби, птици, зеленчуци, плодове, млечни произведения и пр. Такъв боллук, струпан на едно място не ми бяха виждали още очите – голямо изобилие от имане! Касапите режат мръвки от където им посочиш, отвред висят луканки, суджуци, всякакви салами, навсякъде се въргалят цели пити с най-различни кашкавали, тенекии сирене и цистерни с мляко. Имане да ти види окото, бако – няма немотия там и сиромашия. Вярно, че и ценичките им си ги биваше като парична стойност, приравнена към Еврото, но пък и не бяха чак горе в космическия диапазон – каквито са във всеки дюкян, супермаркет или гастроном. В интерес на истината, за момента не разполагах с време и възможност, че да правя някакви икономически равносметки и ценови съпоставки, но имах усещането, че стоките им не бяха нещо непостижимо – та дори и за по-обикновения парижанин. Направихме няколко тегела нагоре и нагоре, спирахме на всяка тараба, гледахме и цъкахме с езици, опипвахме старателно всяка изложена стока, на места дори се и облизвахме, след което се отправихме обратно към спирката на рейса и зачакахме следващият му курс.

Времето вече се беше стоплило достатъчно, за да е комфортно и приятно в условията на ранната европейска пролет – неподходящо за джапанки и камизолки, с каквито одежди сме свикнали да ходим ние откъм опакото на Земята, но пък таман за дългите ни панталони и лекото пуловерче на гърба (в случая, по едно тънко якенце). От спирката, на която слязохме за посещение на битака взехме следващия автобус, само че в малко по-различно направление, който пък ни закара в съвсем други квартали на Париж. Видяхме величествената сграда на Северната железопътна гара (Gare du Nord) – не по-малко емблематичен символ на Френската столица, подобен на вече добре познатата нам Лионска гара, в чиято близост бе и нашият хотел. От там маршрутът ни премина по булеварда покрай световноизвестното кабаре “Червената мелница” (“Moulin Rouge”), с хилядите кафенета, барове и бистра в околовръст. Малко по-надолу се намира и площадът, добил в годините славата си на свърталище за всякаква долнопробна измет, проститутки и търговци на хашиш и всевъзможна друга дрога. Баш по обед специално тази авангардна тълпа на обществото отсъстваше обаче – изглежда, че заради запазване нивото на морала тях ги пускат чак след вечерния час, когато и последните ученици се приберат от улиците по домовете при родителите си. Пак в съседство се намира художествената галерия на открито – Монмартър (Montmartre), докато пък току на върха на едноимения хълм се издига спиращият дъха със своята изящност катедрален храм/базилика, “Basilique du Sacrй-Cœur” (в буквален превод именувана по Свещеното сърце на Христа). Катедралата е построена в памет на 58-те хиляди жертви, които Франция дава по време на Революцията, управлението на Парижката комуна и последвалата я 75 години по-късно Френско-Пруска война. Тук обаче аз далеч не гарантирам 100-процентовата точност при предаване на настоящите си исторически факти, след като този предмет поначало не ми беше най-силната страна в началното училище, когато пък въпросните подробности ни ги наливаха в главите с фуния и ние щем-не щем трябваше да сме ги запомнили барем до следващия урок. За да не се изложа като профан, в настоящия материал споменавам само бегло някои конкретни данни, които са ми направили по-силно впечатление и незнайно как съм запомнил от безконечните лекции на екскурзоводите, но пък това съвсем не бива да се взема под внимание за меродавна кандидат-студентска справка преди изпита по история за Софийски университет.

Пак в този район, само че на отсрещния бряг на реката (за Сена все още става въпрос, а не за Янтра или Тунджа) се намира и Монпарнас (Montparnasse) – средище от миналото на всякакви културни дейци и интелектуалци: артисти, велики поети и писатели, художници и разбира се просяци, несретници и клошари (ама не таквиз набедени кат’ мен, ами значително по-истински). Паралелно с това, мястото е известно и със своето огромно гробище, приютило завинаги в годините тленните останки на множество елитни персони от висшите ешелони на културата, властелини и всякакви бивши VIP-особи. Измежду гробовете на общо 35-те хиляди покойници, там са положени телата на Чарлз Бодлер, Андре Ситроен, Алфред Драйфус, Ги дьо Мопасан и вероятно редица други, за които аз си нямам и хабер да познавам - нито като личности, нито пък като творци. Съгласно описания вече маршрут, автобусът ни премина и покрай единствения небостъргач в тази част на града – една изключително грозна и тъмносива до черна (или поне на мен такава ми се стори…), отблъскваща и невписваща се с абсолютно нищо подобно в околовръст сграда – някакво съвсем извънземно творение на изкривената до уродливост архитектурна мисъл на някой местен шантавел, най-вероятно с купена или просто подарена му за рождения ден университетска диплома. Учудващо е как парижани все още търпят такова недоносче в очертанията на града си – би трябвало да го съборят до основи и да обезглавят създателят му на ешафода, издигнат върху руините на постройката…

След няколкото автобусни тура по отделните лъчове и направления из сърцето на Париж, на една от спирките, която беше вече и в близост до Айфеловата кула, ние слязохме за поредната си пешеходна разходка из района на кулата. До това време беше станал, че и подминал обедният час – отдавна изпитвахме глад, жажда, мъчения откъм издутите ни до спукване пикочни мехури, наред с другите страдания от подобен характер, натрупани за периода на нашите екскурзии, прескачайки от една Парижка забележителност на друга. Започнахме да търсим някакво по-евтинко място за обяд, но като че ли там бяха концентрирани най-скъпите кафенета на цяла Франция и в частност на големият ѝ столичен градец. Влизайки с ентусиазъм и съответно излизайки с подвити куйруци от един вертеп в друг поради високите им цени, от многото избиране на края се набутахме сякаш в най-скъпото възможно заведение. То беше последно от серията наши набези и понеже ни домързя да се връщаме на по-предишните и сравнително евтини закусвални, та се хвърлихме в него като шарани на празна кука, сякаш нямаше други по цялата улица. Минахме през едно, което носеше някакво много странно руско име и ние, тласкани от високите си патриотични и национални чувства го подминахме само заради надписът му - “Le Malakoff”. Ай сиктир от тука, ве! – си казахме и двамата в хор на глас – и тук ли руски братя и сестрици? Че аман пък вече от тях, не ли!...

С влизането в ресторанта, първата ни работа беше да намерим нужника, където освободихме натрупалото се у нас напрежение и веднага направихме място за новите постъпления от храни и напитки. Гарсонът донесе две големи ледени бири и ние бяхме толкова прежаднели, че въобще не ни трогна цената им от 13 Евро халбата – на мен направо щяха да ми паднат очите в чашата от бяс, ама пък и какво да се прави: у Рим правиш каквото римляните правят (същото правило важи и за Париж, между другото – забелязах вече). Даниелчето пак се лигави с някакви патици и гъски, вероятно избити нарочно за целта нейде из дъбравата на Булонския лес, докато аз се задоволих само с няколко корички хлебец и разни топежи за покарване на сухия залък. С плащането на тлъстата сметка, възлизаща на една моя дневна надница, тутакси намразих цяла Франция, барабар с президентина им, неговата президентша и въпросният целокупен Париж, който ние продължавахме да разглеждаме като овчари без стадо…

Даниела предвидливо беше направила своята предварителна резервация за посещението ни и разглеждането на Айфеловата кула, който тур на края завършваше с едночасова разходка с корабче по течението на р. Сена. Потътрихме се първо да вървим към кулата – от мястото, където се намирахме последната се виждаше пред нас като на длан; невероятно красива гледка, в комбинация с прекрасното слънчево време (постепенно душевните травми и терзания от платената преди малко солена сметка в ресторанта почнаха да ми избледняват от съзнанието и аз плавно взех да възвръщам благородния си човешки облик на френски граф или херцог). За момента се намирахме на територията във високите части на парка “Трокадеро” (Jardins du Trocadйro), който също е едно от приятните и красиви места за посещение на Френската столица, съставен от множество алеи, водни каскади, шадравани и пръскала, всред тучната зеленина на затревените му площи; буквално един огромен килим от трева. В далечината пред очите ни се извисяваше колосалната метална снага на кулата – самата гледка и снимките, които си направихме заслужаваха всеки похарчен сантим (100 сантима = 1 френски франк, съгласно тяхната отколешна монетарна система; още преди Еврото тотално да обезличи стария ни континент, в това число и горката Франция).

Не след дълго се намерихме в подножието на Айфеловата кула, по която вече с най-големи подробности можехме да различим всеки неин възел, болт, отделен елемент и дори нит. Групата ни за посещение се събра на определен сборен пункт и под водачеството на нарочна екскурзоводка всички бавно затепахме към входа. За момента районът около кулата представляваше като бойните полета от ерата на Наполеон – разкопано, издълбано, дупки, трапове, пепел или кал до ушите, в случай на дъжд; в нашия случай времето беше сухо, но пък за сметка на това вятърът добре си вършеше работата, вдигайки пепелака от улиците и посипвайки го връз главите на мирните граждани. Наредихме се на една километрична опашка – рутинните проверки за сигурност по летищата бяха просто едно нищо в сравнение със щателното пресяване на съдържанието, изсипано от всеки малък джоб на дреха, всяка дамска чанта или раница (независимо от размера им и количеството боклуци, което се съдържа в тях), намиращо се в личното притежание на всеки отделен посетител - без изключение на възраст, пол или занятие; през подобно пресяване минахме и на влизане в “Notre-Dame de Paris” заради предотвратяване на всякакви опити за атентати и преврати от разни психопати.

След дългото висене на опашката най-после се добрахме до асансьора, с който постепенно се издигахме нагоре от една платформа на следващата. По-нагоре от третата обаче (намираща се на около 275 м над земята), краката на зяпачите не стъпват поради определени законосъобразни забрани и конкретни обстоятелства. Единствено изключение правят за поддържащият кулата персонал, работници по съобщенията и антенните устройства, които служебно достигат и по-нагоре. Посетителите на ресторантите се задоволяват с издигането си само до първото или най-много до второто ниво, където са съответните заведения. От последната, разрешена за посещение и наблюдение платформа пред погледа на човек се разкрива една неповторима гледка – целият Париж е разположен долу в ниското и някои от сградите му едва се забелязват с невъоръжено око. Единствено по-добре личат хълмовете, където могат да се различат някои от уникалните забележителности (стига да се знаят къде са, в каква посока се намират като отстояние от кулата и кои са те точно; едно съвсем кратко двудневно посещение на града е далеч недостатъчно за запомнянето на всичко - камо ли пък и на подробностите).

Айфеловата кула има много интересна история и за нейното епично строителство вероятно се носят дори и легенди – толкова неправдиви и звучащи абстрактно (някои дори до абсурдно…), че малко трудно се приемат за истина. Издигната за Световното изложение, провеждащо се по онова време в Париж през далечната 1889, както и в чест на юбилейната 100-годишнина от победата на Френската революция, тази огромна купчина от железа и винкели тогава е била доста широко анатемосана от действащите за онова време представители на Католическата църква, като нещо много грозно и непривлекателно за гостите на града и в частност за посетителите на изложението. Изграждането на кулата е започнало още през Януари 1887, с намеренията то да бъде приключено навреме, точно за откриването на панаира, но тенденциите за момента са били да я демонтират през 1909 – т.е., да остане само в качеството си на временна постройка, независимо че със своите над 300 м височина (324 м до самият връх) съоръжението се явява най-високата структура за цяла Франция и района наоколо – та дори и в най-пресни, днешни времена. Височината ѝ се равнява като на 81-етажна сграда – само за сравнение ще подчертая, че ако блокът на ЕТЗ-то срещу нас има едва 13 етажа, то представяйте си още 6 такива плюс малко отгоре, всичките качени един връз друг като детски кубчета. Събарянето на кулата е предотвратено единствено, защото впоследствие по нея разполагат разни радиоантени и предназначението ѝ изедин път добива съвсем друг смисъл.

Един от множеството любопитни факти, свързан с Айфеловата кула е абсолютният брой на нейните посетители – например само за 2011 през етажите и платформите ѝ са преминали около 7 милиона души, което я поставя на първо място в света по най-често посещавания платен паметник или монумент в качеството си на някаква забележителност. Когато през Втората световна война Адолф Хитлер посещава Париж, членове на Френската съпротива отрязват въжетата на асансьорите – в случай, че фюрерът реши да стигне до върха на кулата, да има да се блъска само по стъпалата, вместо да се качи по-лесно с лифта до там. След като веднъж се е заговорило за разтурянето на металната конструкция, намерил се някакъв “бизнесмен”, който пък намерил друг подобен нему, комуто първият предварително продал желязото под формата на отпадъци (скрап). Съгласно оригиналния си план Айфеловата кула била предназначена за Барселона (Испания), обаче предложението било отхвърлено и тя намерила своето компромисно място в Париж, където стои побита и до ден днешен. Предвид температурните разлики между летния и зимния сезон, височината на кулата варира в границите на около 6 инча в двете посоки (с други думи, ±150 мм по нашенските измерителни термини). Паралелно с всичките си положителни качества, кулата е причина и за смъртта на мнозина. Един от нещастниците, намерили кончината си там е парашутен скачач – някой си Франц Рейшелт (австрийски шивач, живял във Франция под името Франсоа), който след дълго чакано разрешение от властите през 1912 най-после го получил. Така той скочил от върха ѝ, изпробвайки собственото си творение, но за нещастие парашутът му не се разтворил и той полетял надолу към своята неизбежна гибел.

Освен няколкото асансьорни установки, които побират по 90-100 души наведнъж, до върха на кулата може да се стигне и по близо 1700-те стъпала – с тази разлика, че само част от тях се намират в разрешената зона за посещение; останалите са второстепенен подстъп, в полза и за удобство на сервизните работници. За зяпачите има отделени три кабини, с които ги разкарват нагоре-надолу по платформите, докато четвъртият лифт е определен само за гостите на ресторанта, в който вече цените действително са не само високопланински, ами направо “космически”. През 2007 пък, някаква идиотка на име Ерика се омъжила официално за кулата, добивайки по този още по-идиотски начин фамилията си “La Tour Eiffel”-ова. Този факт сам по себе си донякъде успокоява, че шашкъни има не само у нас, ами и по целия тъй шарен и пъстър свят. Ей, такива ми ти работи…

Интересно е да се отбележи не само колосалната височина на Айфеловата кула, ами и широчината на нейната основа. Това изцяло желязно творение на човешкия технически гений стъпва на четири крака, разположени в квадрат със страна 125 м. От този “разкрач” нагоре току над главите на хората се издига огромна метална конструкция, съставена от около 18,000 отделни възела, събрани заедно с помощта на 2.5 милиона нитови съединения, а “нетното” тегло на материалите съгласно техническата ѝ спецификация е регистрирано като 7,300 т; върху четирите железобетонни основи стъпва обща маса от 10,100 т включваща в себе си всички допълнителни съоръжения, магазини и други помощни приложения – асансьорни уредби, антенни установки и прочие екипировка.

След като се налудувахме по отделните платформи на кулата и си направихме милиони фотографии във всевъзможни пози и сюжети, време беше вече да слизаме надолу. За разнообразие и частична независимост откъм транспортните улеснения, ние предпочетохме многобройните метални стъпала – свят ни се зави дорде опрем земята обратно, но пък иначе беше забавно и интересно (не особено много това би било в обратната, “възходяща” посока обаче, отбелязвам – а пък на пълен стомах, да не говорим). След кратка разходка до кея на пристанището, натоварихме се на една открита лодка (по-скоро плаваща платформа или понтон) и поехме по течението на реката. Преминахме покрай красиви сгради, които през деня бяхме видели само бегло от автобуса. Подвряхме се под мостовете на Сена, за които се разказват легенди, песни се пеят и сума мастило се е изписало през вековете под формата на исторически романи и повести. Тази променада завърши след още около час и половина, за което време ние направихме и обратния курс по другия ръкав на реката. Денят ни завърши с едно главозамайващо и главоломно пешеходно прибиране към хотела, умората от което за малко да помрачи прекрасните впечатления от цялостната ни дневна екскурзия. От многото разтакаване и безгрижно шляене по парижките сокаци и предвид привидно дългия ден (с какъвто ние в Австралия не сме свикнали), продължителността на следобеда ни заблуди, че е все още твърде ранен за прибиране час. Слънцето продължаваше да грее, макар и с оскъдните си вече лъчи и ние си мислехме, че вечерта е все още далеч, за да настъпи веднага. Добре ама независимо, че навън беше светло и приятно, курсът на последния възможен автобус, на който ние можехме да се качим и да пропътуваме разстоянието поне само до някъде беше точно в 20:30 и ние, подтичвайки към спирката успяхме да му изгледаме само задния номер и пушека от ауспуха, докато в това време возилото се отдалечаваше все повече от нас. Така внезапно се наложи да изблъскаме още 4-5 км на фона на вече изходените други през деня. Със сетни сили и почти по мръкнало наближихме хотела – от една будка си купихме няколко бири (да-да, 13 Евро ама друг път – в супермаркетите една бира струва по €1.50-€1.80; останалото обаче е надценката, именно която ни убива ентусиазма за живот). По рафтовете на хладилничето в хотелската стая все още се въргаляха разни остатъци от предната вечер – доядохме ги с една мека франзела и с духването на свещта турихме финалната точка за деня. На следващата сутрин предстоеше единствено придвижването ни до летището и последният, толкова кратък и желан двучасов полет до София за нашата поредна вълнуваща среща с Родината…

След почти убийственото ни пешеходно прибиране по тъмното и последвалата го лека, почти среднощна “закуска” в хотела, легнахме каталясали и спахме непробудно до сутринта. Куфарите ни бяха приготвени още от вечерта – само ги грабнахме и се понесохме надолу към фоайето за последната ни аристократична закуска в пределите на космополитния град. Не след дълго се натоварихме на подобен микробус, с какъвто дойдохме преди няколко дни и придвижването ни към летището започна. Понеже вече няколко пъти бяхме минавали по тези улици с автобуса, сега всичко ни се струваше като че ли малко по-малко непознато – спомените от тази точка на Планетата за дълго ще останат неизличими в нашето съзнание, подкрепени с множество снимков и писмен материал. Да не казвам голяма дума, обаче за следващото ми посещение на Париж ще се подготвя с нарочен катетър и торбичка, затъкната в пояса – да си пикая на воля, когато, както и където искам. Не знам друг град по света (освен може би добрата наша стара София, където съм се и напикавал преди години…), в който така жестоко да съм се стискал като музикант в чуждо село. Първият ден го поминахме по-леко, защото влязохме в едно кафене за облекчаване на нуждите – уж само да им погледнем менюто, но за по-пряко първоначално минахме през тоалетната, а пък впоследствие деликатно се отказахме от сядане там. Обаче на втория ден, подир това безразборно и неконтролируемо пикане понесохме тежки и сериозни материални загуби – напъхахме се пак така небрежно и за малко в един дюкян (ама pвtisserie ли беше или пък boulangerie? – убий мъ, ни повня; хем пак с тоя мой развит френски…), с единствената благочестива умисъл за използване на отходният им възел, обаче онези хитри гяволи тутакси се усетиха, че не ни е много чисто и безкористно посещението. Добре беше все пак, че хората ни оставиха да си освободим бъбреците, но на излизане поискаха по 1 Евро на глава. Аз им се изхлузих набързо през вратата като мокра връв, правейки се на глух, сляп, ням, че и на глупав в прибавка (“Един идиот в Париж”, ако се сещате за класическия филм…), обаче Даниелчето, с нейната чиста душа и непорочно съзнание плати 2-те Евра на излизане и за двама ни. Някой само да ми беше казал, че ще пия бира в Париж за €13, а подир това ще им я и изпикая за още €1 и тутакси щях да го стисна за гушата. Ако обаче и в Рим, Берлин или Мадрид ще е така, то аз своевременно се отказвам от посещението им - предпочитам да си стоя на село при овцете и кокошките; стига ми толкоз дето видях от Европата, като цялостна и завършена административна единица…

Пътуването обратно до летището отне същите 2 часа, както и на идване. На самото билетно гише се развиха няколко интересни карнавални сценки – и всичките все във връзка с превишаващото официално разрешено общо тегло на дисагите. Към стария континент летяхме с една авиокомпания, която допуска пътниците си с 30 кг багаж + 7 кг ръчен на борда. Французите пък дават само 23 кг, но за сметка на това те пускат да им се наместиш в самолета с 12 кила ръчен товар – в него обаче влизат всякакви фотографски оптики, преносими компютри, телефони, дамски чанти и общи принадлежности. Така попаднахме в тази, втората категория, но пък трябваше да пресяваме и прехвърляме всевъзможни боклуци от една торба в друга – аман вече от подобни циркове по тези летища! С Божията воля и помощ обаче (и моят безупречен френски, разбира се…), ние успяхме да се преборим с летищните власти и малко по-късно вече седяхме в тесните скамейки на самолета, който трябваше да ни стовари в София – около два часа и половина по-късно вече настъпихме тротоарните плочки на столицата; какво облекчение, какъв кеф и висше блаженство – та ние сме си у дома, ебаси!...

Отвън ни чакаше човекът, от който вече за втори пореден път наемаме кола, с която да обикаляме по пътищата на България. Платихме дължимото, подписахме квитанциите и миг по-късно се вляхме в трафикопотока на столичния град, в който имах чувството че се бяха вкопчили и концентрирали всички възможни идиоти на света. Не знам тези хора, страх от самите себе си нямат ли, не изпитват ли опасения от Божия гняв и въобще – не разбрах: живее ли им се действително или просто им се мре на асфалта?! Независимо от всички несгоди по размятването на средни пръсти, неизключващи и анатемосването до девето коляно, ние бавно и сигурно се придвижихме до Филиповци, където беше първият ни конак за нашия почти двумесечен престой в родния край. Вероятно в следващите “глави” на настоящото си произведение аз от време на време ще се присещам и някак ще вмъквам своите най-скъпи и свети спомени за отделни и епизодични случки от поредното ни гостуване в Родината – срещите ни с близки и приятели бяха толкова многобройни, толкова сърдечни и мили, че ако отделям нужното внимание на всяка една поотделно, на края ще се получи роман с размерите на Толстоевият “Война и мир”. И за да не отегчавам читателите с излишни и скучни подробности, разказът ми свършва до тук – със сигурност обаче последният ще продължи, само че за сега незнайно нито кога, нито пък как…