Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01.2022 09:50 - Писмо No 00 (VI-X.2019) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 150 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.08.2022 00:52


Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели мои и врагове чужди!

28.06.2019 - Някакви си два месеца и нещо след нашата епична авантюра в Китай, ето ни отново във въздуха - сега пък сме на път за Татковината. Преди половин час излетяхме от Бризбън и щом разрешиха мърдането и шаването в самолета, аз веднага се залових с моята писателска дейност, превърнала се вече в хоби и добила силата на страст (почти, каквато подобна имам към жените, но май втората за сега я превъзхожда – поне дорде не одъртея още малко). Кабината на този аероплан обаче е толкова тясна, че имам усещането да сме натъпкани сякаш в консервена кутия – като сардини в собствен сос или копърки в доматен. Няма достатъчно място за краката (и това все пак съм аз, с моите възкъси крачка – ами ако бях някой баскетболист, направо трябваше да ги вадя навън през джама…), поради което държа лаптопа почти по средата на коридора, като съм се извъртял с гръб към Даниела - условията на творчество са ужасни и се доближават до тези в Атонския манастир, от чиято мизерна килия Хилендарският монах е предавал своя информационен бюлетин, списвайки Историята ни славянобългарская. Единственото, което ни различава е обилната светлина в салона, вместо да се кьоравя като него на едва мъждукащата лоена свещ - е, и това, че барем не топя гъшето перо у мастилницата, ами щракам по клавиатурата като кълвяща просо кокошка; амчи нали сме пък и в 21-я Век, все пак - трябва да сме направили поне някакъв нищожен прогрес от онези тъмни и далечни години…

Тъкмо раздадоха питиетата, но в менюто нямаше никакви твърдоалкохолни аперитиви - само някакво вино с неустановен произход, бира, сокове и газирани напитки (но не на корем, както сме си свикнали ние от наши по-предишни пътувания през годините назад). Аз в момента се лигавя и си плакна устата с едно червено вино, разредено с лимонада за количество, съгласно моя изтънчен вкус и рецепта, докато Даниелчето се дави с бяло. Вероятно ще пропусна закуската, защото алтернативите пиле или риба са несъвместими с моите конкретни предпочитания за принципна наслада от храната, а не да ми предизвиква тръпкопобиващи гърба отвращения. Освен това днес е петък, а аз от скоро в тези дни (разбира се и в сряда…) не блажа, но пък за сметка на това Дани определено ще се възползва от моята строга богомолска диета, защото ми е завила на главата още от сабалам, че била гладна и нищо не е слагала в устата си от снощи, докато провеждахме прощалния си моабет на изпроводяк. От всички остатъци по рафтовете на хладилниците, аз измайсторих един вълшебен миш-маш, но само тя яде от него. Моя милост, от салати и множество аперитиви, едва 10 минути преди настъпването на полунощ стигнах до него, а той до тогава беше вече доволно изстинал и станал на трици. Независимо от всичко успях да лапна няколко залъка - буквално миг преди да е настъпил постният ми петъчен ден. Вечеринката ни завърши със солови изпълнения из репертоара на Аспарух Лешников, Маргрет Николова и други титани на неостаряващите и неугасващи по своя блясък стари градски и шлагерни песни. С част от омлета направих един сандвич уж за днес и по-специално за Даниела, ама тя не рачи да го вземе и така всички хранителни останки заминаха в кофата за боклук под формата на подхранваща тор за почвата - жалко, че всичко стана зян и се ягмоса по такъв драстичен и безразсъден начин, но просто нямаше как да бъде опазено и съхранено през следващите два месеца на нашето отсъствие от дома; е, ама нали пък и червеите трябва с нещо да се хранят, за да тлъстеят и да ровят по-усърдно из пръстта.

През последните дни, че и седмици вече, по нашия край непрекъснато валеше дъжд - отделно дето беше и студено, та на два пъти даже прибягнахме до включването и на отоплителните уреди. Вчера разместих колите, паркирах ги по площадките пред къщите и това беше всичката ми заключителна дейност за деня. Отначало исках да вкарам линейката на Даниела в предния двор, обаче онази широка порта много се беше раздула от влагата - чак до невъзможност да се отвори. Закарах колата на Ванеса пред другата къща, а нашите две си останаха пред нас - по същия начин, по който обикновено стоят паркирани и през всичкото останало време (и когато не сме с тях на работа, естествено). С тези маневри подготовката за пътуването ни приключи, за да отделим повечко внимание на дисагите и денковете, които трябваше да прекараме едва ли не през иглени уши (разбирай строгите кантари на летището, които теглят с точност до третия знак след целите килограми)...

Тази сутрин в 11:00 дойде нарочен автобус (по-скоро микробус с ремарке), където се натоварихме и ние, барабар с другите десетина пасажери - всичките пътуващи за някъде, с крайна точка на целта Бризбънските летища (било то към международното, за където се бяхме запътили повечето пътници, или за вътрешните полети, където пък слязоха останалите от нас). Срещу общата сума от $150 за двама ни с Даниела, тези хора дойдоха да ни вземат буквално от вратата пред дома и ни изсипаха току в залата на аерогарата, като по същия начин ще ни и върнат, когато кацнем обратно в Австралия (и ако…). Както и да бяхме пътували, просто по-евтино беше невъзможно нито да пристигнем навреме на летището, нито пък после на връщане да се приберем до вкъщи. Само преминаването на платения мост 4 пъти (два на отиване и още толкова на връщане), щеше да генерира масраф от около $18 - башка бензина за 400 км пробег на някоя кола (а пък само това са други $50-$60, отделно от таксата за моста). Тези всички неудобства трябваше да се поемат от някой по-близък приятел (или домашен любимец…), да идва специално до нас, че да ни извозва нагоре-надолу, напред-назад и т.н.; а това са излишни задължения, ангажименти към трети лица и какви ли не други, произтичащи от всички подобни маневри възпрепятствия, които определено наклониха везните към вземането на такси – е, за съвсем малко повечко парици, но пък значително по-удобно за нас като главни участници в представлението...

На това място за кратко трябваше да прекъсна мисълта си, защото преди малко разнесоха закуските и масичката пред мен беше препълнена с всевъзможни чашки и чинийки. Поради моята строга диета, аз специално си ометох храната доста чевръсто, защото изядох само хлебчето натопено в потресаващо безвкусното пюре от моркови (безсолно и безмаслено, подобно на бебешките помии от бурканчета, каквито впоследствие се използваха предимно за съхранение на сладкото от горски ягодки или боровинки) - ако някой ми беше казал преди, че ще задоволявам глада си с подобни бълвочи, сигурно щях да му се изсмея, ама за момента условията са такива; за сметка на храната, наблягам на виното пък и така компенсирам калориите и поддържам душевния си мир, приповдигайки емоционалното му ниво чрез съответните винени изпарения. Колчем рекат да минат стюардесите с количката покрай мен, всеки път любезно ме питат какво искам - и аз, благодарение на своята още по-дълбока любезност, на всяко тяхно минаване отвръщам на поканата им с предпочитанията си към червеното винце (ами нали тук все още се вихри лютата зима - нужно е и съответното питие, подходящо и съобразено със сезона). Трябва да призная обаче, че последното е много хубаво - нарочно му разглеждах бутилката, от някаква далечна испанска гроздова порода, която леко сладни и вече с лимонадения разредител пък става направо като еликсир. Аз напред се изказах доста неласкаво за това гроздово питие, особено предвид произхода му, ама сега като се зачетох в етикета трябва да си взема думите назад в негова полза – разбира се, в моя случай количеството е далеч по-важно, отколкото качеството, стига да се получи крайния резултат на опиянението. Е, ето – последният не закъсня: зачервиха ми се бузите, пламнаха ми ушите, хвърлих сетрето, а сега мога да полетя и в облаците даже, ако се наложи; като онзи непокорен Икар, син на Дедал от гръцката митология. Обаче загубих много ценно време в изчакване, докато прислугата събере обратно посудата, така че да използвам пространството пред себе си - мисля, че имаме още само 3-4 часа полет, от всичките около 8 Ѕ; този път изобщо не следя диаграмата на движение - нито скоростта на летене ме интересува, нито каква е температурата отвън, нито пък над кои държави прелитаме. Така или иначе маршрутите на въздушните пътища са едни и същи - всички самолети се движат по еднакви коридори. Нощният полет до Франкфурт ще бъде малко по-продължителен и съответно тежък, че много ще ми се доспи, но специално този до Сингапур се търпи и по-лесно се издържа.

Даниела до напред гледа разни филми, обаче като им се насити и главата ѝ тутакси увисна на една страна, отнесена в блажена дрямка. В Сингапур имаме 3 часа престой, за което време все още нямаме планове като как ще го поминем. Може да обиколим дюкяните по летището, а пък може и пак да се отдам на мемоарите си - дано само не ми се изчерпят темите за коментар до тогава, че ще ми стане много скучно, ако нямам с какво да се занимавам, дорде чакаме следващия аероплан. На борда на самолета се лови и някаква местна Интернетна връзка, обаче тя е само за отличниците - демек, за пътниците от първа и бизнес класите; докато обикновените нискобюджетни и малоимотни пасажери като нас се задоволяват само с безплатните филми, които има в наличност - е, все пак и това е нещо, защото сами по себе си те съвсем не са малко; нито по количество, нито пък по разнообразие в жанра...

Другото, много позитивно нещо около мен и собствената ми микросреда е наличието на контакт за 220/240 V, намиращ се баш под седалката и от който захранвам батерията на лаптопа. Понеже този е малък като размери и вероятно черпи минимална енергия, използването на въпросните точки на захранване е възможна и успешна. Спомням си преди години, че на едно-две подобни пътувания с мен бяха големите ми работни лаптопи, единият от които служи само за служебни цели. Добре ама техните зарядни устройства грабят много ток от бордната мрежа и самият контакт се изключваше веднага, щом му навра щепсела за зареждане на батерията. Още тогава доказах на практика, че самите те имат някаква вътрешна защита против претоварване, която сработва тутакси, когато почне по-интензивното черпене на напрежение от тях. Така че в този случай, поне проблеми от подобен характер за сега нямам и мога да си пиша ей тука до безконечност (или поне докато се схвана изцяло и се вдървя така, че да не мога да си мърдам и пръстите даже – щото аз натам вървя, след като и без друго нямам възможност да шавам много-много поради пословичната теснотия в това проклето канапе).

Така постепенно разказчето ми стигна и до летище Бризбън (международното, в конкретния случай), където шофьорът на буса ни изсипа барабар с дисагите и от там насетне трябваше да се оправяме сами. Разбира се, на нас тези отегчителни пътнически процедури са ни добре известни и познаваме характера на дейността с най-големите ѝ подробности. Както нямаше да носим нищо за никого и почти да пренасяме едната държава в другата, куфарите ни тежаха с по 2-3 кила горница от допустимия грамаж, така както и ръчният багаж далеч не отстъпваше по своето индивидуално тегло (на парче, демек). И съвсем естествено, като заклатихме стрелките на кантара с нашите чудовищни по собствена маса и габаритни размери пътнически куфарчета, момата зад щанда направо си изцъкли очите, та чак очилата щяха да ѝ се търкулнат на цимента. Как не я молих, какви ли звезди от небето не ѝ свалях - не можело така и толкоз. Прехвърляйте си, вика, стоката! - у мешките (в ръчните чанти, с други думи). Добре де, ама тя като претегли и тях, та дойдоха по над 8 кг, вместо да са съобразени със законните 7 кила, каквито всъщност са всеизвестните им въздухоплавателни правила, и оная кака направо ни изгони от гишето - върна ни да пренареждаме всичко и да изхвърляме инвентар съответно, до постигане и влизането в техните допустими тегловни норми. Така се простихме с един шампоан на Даниела, с едни чаршафи и калъфки, които правехме сметка да оставим на майка - башка бонбони, шоколади, порцеланови чаши за кафе и множество други, вероятно никому ненужни джунджурии, които влачехме подире си с едничката благородна цел: да зарадваме нечия бедна душа; ама не би. Като докарахме мерките и теглилките на 24 кила, чак тогава вече влязохме в границите на допустимия товар и изпратихме дисагите директно за София (че ако бяха рекли да ги претеглят още няколко пъти по трасето и току-виж щяхме да пристигнем полупразни). А пък да не отварям дума за моята налична фотографска, видео и компютърна техника, която също върви неотлъчно с мен, провесена на всевъзможни шнурове, колани и каишки. Тук спадат: моят най-нов фотоапарат + допълнителния му телеобектив (дълъг и тежък като улук на лакомица или нощен телескоп за наблюдение по повърхността на Марс), видеокамерата, апаратчето на Дани с принадлежащите за всички изброени до тук захранващи токоизправители и техните свързващи кабели. Отделно дето по разни джобчета и ниши на калъфите им съм напъхал други по-дребни принадлежности, слънчеви и диоптрични очила (хем по няколко чифта, че да имам и за подавка на тогоз, на оногоз; на тях пък Даниелчето не знае и за съществуването им даже - башка дето са тръгнали съвсем незабелязано и още по-тайничко от нея, но които също се возят в багажа с нас). Гвоздеят ми в програмата обаче остават двете петала с домашна луканка, която крия от месеци и съхранявам в хладилника най-щателно - тя обаче замина с куфарите в трюма на самолета, но освен нея имах предвид да влача парчета пушено сирене, изрезки от пушени свински гърди и разни други тлъсти и блажни мезета, срещу които обаче вечната ми опозиция гневно се опълчи и възропта категорично като магарица от Трънско, та се наложи неохотно и безропотно да ги оставя обратно в къщи – в противен случай: развод! По този брутално шопски начин, благородните ми пориви бяха най-жестоко порязани, смазани и потъпкани (буквално скопени бих добавил…) и аз за момента покорно се примирих с вражеската институция в името на безграничната ни взаимна любов и семейно спокойствие. Амин…

Отделно от всичко, тези дни се занимавах и с едни часовници на покойният наш приятел Игор, които Дарина отдавна ми беше дала за ползване, след като тя самата нямаше такъв интерес към тях. Единият от тях е марка OMEGA, който исках да запазя за себе си; друг един подобен си хареса самата Даниела, а третият възнамерявах да го нося за подарък на наш Калоян. Нямах батерии за двата, че им поръчах по Интернета - те пристигнаха онзи ден; Даниелиният го оправих сам, но с другия не можах да се справя - трябваше да върви на майстор. На моят пък каишката му беше много къса - нея също я купих от Интернетния търг. И вместо да си взема същата като оригиналната за $50-$60, от свидливост избрах една друга - само за $35. Какво беше разочарованието ми обаче, когато като я премерих установих, че тя имаше абсолютно същата дължина като тази, която беше на часовника и която поначало ми беше къса заради удебелената ръка, която вече няма как да изтъня с никакви гладни диети и лишения от храна. Мислех си, че часовникарят ще прибави няколко звена от старата към новата, обаче те са с напълно различни оплетки (а пък скъпата беше идентична с оригиналната, ама ние нали сме скъпи на триците и евтини на брашното, та от много акъл си поръчах другата - с надеждата, че уж тя ще е по-дълга; само че за съжаление не беше). Имах намерението да се изфукам в България барем с един хубав часовник, ама не ми се получи – нищо, следващият път ще е. Каишката, която дойде онзи ден вече не мога да я върна, защото я разпечатах от опаковката ѝ, а пък като се прибера обратно в Австралия, ще се наложи да поръчвам скъпата, та белким от двете къси да сглобим една по-дълга. Само че въпросният процес ще се проточи барем до Коледа - нека да ми мине ядът първо, че тогава пак ще мисля специално по този въпрос; сега се намирам все още под влиянието на неуспеха и не мога да взема адекватно решение. Че на всичкото отгоре и часовникът остана в къщи - можеше някой нашенски майстор да му закачи друга верижка, ама тя се свършила вече - по-важното е, че луканката прекарахме; часовникът ще чака. При същия часовникар обаче се потвърди, че предназначеният за Калоян часовник е катастрофално повреден и никакъв последващ ремонт не би му бил оправдан. Оставих го на човека за резервни части, защото в противен случай аз трябваше собственоръчно да го изхвърля на боклука, което пък щеше да бъде малко тъжно и жалко.

А сега за кратко ще си почина, защото ми изтръпна бута и едната си страна изобщо не я чувствам (лявата, а съгласно медицинските науки и биологията, там би трябвало да ми бъде сърцето - то в никакъв случай не бива да изтръпва като гъза ми, защото имам още неизпълнени житейски задачи и недовършени жизнени мисии; рано ми е да умиргам)...

12.09.2019 – Ето, че не се мина и едно цяло тримесечие даже, за да застана отново пред всички вас, само с една мастилница и по гола перодръжка, та така многозначително надвесен над белите листи (които вече дори пожълтяха от стоене и очакване, белким надраскам нещо в тях…), на нова сметка да започна списването на нескончаемата си житейска сага. Началните думи и редове, специално на това мое първо след завръщането ни от България експозе, са ми ужасно мъчителни, тромави и лишени от всякакъв емоционален заряд (освен онзи тих душевен мир, който пазя дълбоко в себе си и чрез който все още плувам на повърхността; за да не потъна съвсем обаче, спомага и един друг, много съществен фактор – а именно: главата ми е куха и играе ролята на шамандура, което вече трайно и успешно ме крепи току над повърхността). От последните ми няколко изречения по-горе, които писах в самолета на отиване, та кажи-речи до този настоящ момент преминахме през толкова много приятни и вълнуващи моменти, срещнахме се с кои ли не близки, роднини и приятели, че сега ако трябва да преразказвам всичко видяно и преживяно, то ще бъде нахвърляно хаотично и безразборно като един кратък розов сън, който обаче остави у нас прекрасни впечатления и мили спомени от едно наистина незабравимо лятно пътешествие. Вероятно по-нататък измежду редовете ще отделям по малко внимание и на някои отделни епизоди от това наше, почти епично летуване, за което единствено можем само да съжаляваме, че вече свърши; започнало бурно и стихийно още от първия си ден около края на Юни и завършило по същия начин в последните дни на Август. С помощта на колата, която наехме от София изпътувахме около 5300 км пробег, който премина изцяло по пътищата на Родината и която успяхме да кръстосаме хем няколко пъти – както надлъжно, така и напречно. И въпреки всичко пак останаха непосетени географски обекти, невидяни морски и планински красоти, както и множество пропуснати срещи с дружки и роднинки. Нали целта уж беше да се видим повечето с вас, а пък то на края излезе, че времето, което прекарахме заедно изобщо не ни достигна за всичко, дето имахме да си го кажем, изприкажем, преживеем и надживеем. Но пък дано да имаме късмет, та скоро пак да се намерим в прегръдките един на друг и да се радваме на взаимната си любов и компания…

Всичко онова, което си споделихме и преживяхме вече ви е ясно и известно на всички. Тук обаче остава да разкажа за останалото, което застана малко като скрита картина – веднага след раздялата ни в Габрово. За да удължим поредната “екскурзия” до София, с Даниела взехме решение отново да минем през манастира “Св. Мина” край Орландовци, защото ние така или иначе щяхме да ходим там, за да отдадем последната си почит пред паметните плочи на починалите нейни близки. Преди това спряхме за по едно подкрепително подхапване в закусвалнята на тандема Добревски в с. Български извор. Понеже беше ден сряда, аз се задоволих само с една купа постен зрял боб и парче хляб, идващо директно от пещта на фурната – и тя собственост на въпросните доста успешни в бранша братя. Готвачите обаче, от престараване всичко да бъде топло и горещо към момента на сервирането, държат глинените паници с чорбите директно на скарата, където пекат и мръвките. Всичкото това е изключително добро начинание от тяхна страна, ама от многото жега отдолу проклетият боб има склонност да загаря по дъното на гърненцето, а с това да му извира и без друго оскъдния сос. Понеже бях много гладен вече към 11:00, та едвам сварих да седна на масата и зачатках с лъжицата по купата. А пък онзи въжишки боб пари, та не се близва чак. Насипах го отгоре с лют червен пипер, нахвърлях му какви ли не мерудии и долях до ръба на паницата с оцет – белким поизстине малко, че да му усетя вкуса. Не и не – не може да се яде от горещина. Добре че ми дойде на ума да поискам една чаша вода от момето, което подвираше кафето – та като ливнах и нея вътре, стана горе-долу ядлива бобена чорба, че и повечко таман дойде за засищане на вечния ми, почти хроничен глад и пословична лакомия. Смих отдолу и позагорялото от дъното, при което вече се получи една чудна питателна кашица – досущ като за гладни пуйчета в мое лице. Даниелчето се лигави с някакво специално кюфте, ама то пък беше толкова голямо, че тя се огъна и не можа да го изяде цялото. Аз в дадения момент не можех да ѝ се притека на помощ по обясними причини, но иначе прибрахме остатъците в торбата за по-нататъшната им употреба.

От там до манастира не беше вече толкова далеч и ние след около час и нещо бяхме пристигнали в крайната точка. Повечето време загубихме в обиколки из града, докато намерим мястото, защото с отбивка директно от магистралата аз не знам пътя нататък; спомням си как излязохме веднъж от там, ама влизането обратно се оказа по-трудно поради непознаване на местната топография за конкретната част от Родината. По принцип се минава някъде отзад, покрай селата Кремиковци, Ботунец и разните други в района, ама в този случай предпочетох да карам по царския маршрут. Него ден пак беше много горещо, както почти през цялото лято. Запалихме по някоя свещ за последно, купихме от там и за гробищата, след което се понесохме по нагорещения асфалт към Орландовци. Едва в късния следобед се прибрахме при Еми във Филиповци – тя все още беше на работа и с нея не се видяхме. Вечерта взехме едно такси и отидохме при Людмилчо и Маргаритка, та направо осъмнахме от приказки и моабети с тях. Изкарахме си много весело и с друго такси се върнахме да спим в конака.

Следващата сутрин се размотавахме малко повечко покрай подредбата на багажи и куфари, но почти към обяд успяхме да излезем даже и на разходка. До това време вече беше дошла и депешата за молитвата и ние отидохме в другия манастир, над Банкя по пътя за Клисура. Не съм много сигурен дали баш на него викат “Клисурския”, но официалното име подир святото Божие дело на Св. Петка Параскева (още Търновска или Българска…) му е дадено преди стотици години, когато е бил създаден и съграден през далечния 13 век. Навремето опожаряван, а през 1954 едноименният манастирски храм дори е бил издигнат наново поради срутването си, вероятно от лошата му поддръжка и стопанисване. В по-късни дни, съвсем наскоро току преди няколко години, в двора на манастира е построена още една църква, която вече носи името “Въведение Богородично”, поради което храмовите празници на тая света обител са два – на 14 Октомври (Петковден) и на 21 Ноември (Въведението). Изключително красиво, грижливо поддържано и ослепително чисто място – манастирът е действащ и по принцип е женски, а кратката ми справка с наръчниците доказа, че това действително е Клисурският манастир. В района наоколо, разположен някъде из дебрите на тамошните балкани има още един – Дивотинския, но ние там не сме ходили. Независимо че на това място аз малко се отплеснах с историческите си данни, това което исках да подчертая беше следното. Принципно бях си наумил въпросната молитва да ми я прочетат в подземната църква “Св. Петка”, където аз винаги на всяко мое посещение в София ходя и без друго, а пък то стана така, че този път вместо там (поради по-сложното ни придвижване с колата нататък, към центъра на града), ритуалът се извърши в едноименния храм над Банкя. Наред с моята и отделно от всички, свещеникът беше достатъчно любезен и добре предразположен, та прочете своите молитви за здравето и успеха на Ванеса, Даниела и Емилия, с което цялостният наречен ритуал, с Божията воля завърши при пълен успех и благочестивост.

След манастира се спуснахме долу до центъра на селото (пардон – нали стана град и то, подобно на Правец…), където обядвахме отново в онова заведение “Чучулигата”. Постепенно степента ми на разочарование расте и едно по едно отписвам заведенията, които друг път сме посещавали и обикновено сме оставали много доволни от храна и обслужване, докато напоследък забелязвам една по-негативна тенденция – както за Габрово, така и за София. Както и да е – сега не това е форума за подобни констатации и оплаквания. След обяда се разходихме малко по мегдана и си тръгнахме обратно. Минахме през едни касапи да вземем мършоляк за вечеря и окончателно се прибрахме. Вечерта на гости идваха пък другите братовчеди на Еми, които живеят в съседната къща, та с тях се повеселихме до късните доби вечерни, дорде не удари полунощ. Това беше вече в четвъртък.

Петъчният ден също беше оползотворен за разни разходки и посещения на туристически обекти. Този път отидохме до Боянската църква, където аз никога през живота си не бях ходил и останах доста впечатлен от това, което видяхме – както като визуално възприятие, така и от самата история, която ни разказа екскурзоводката. Удивително е просто, какви царе и владетели сме имали навремето назад във вековете, какви изкусни майстори и творци – въобще, какъв славен и героичен народ сме били тогава, преди да ни пометат варварите, та да се изродим в такива загубени боклуци, каквито сме в днешни времена (като общопризнат признак на отличителните ни белези). Това хем е срамно и позорно, хем и много тъжно – но пък и съвсем не е случайно целият свят да е против нас, всеки да иска и да ламти да ни заграби или направо унищожи. Светът няма нужда от такава здрава стража на Балканите – процесът на претопяването и асимилирането на българите ще продължава и занапред, докато не ни погълнат напълно. Жалко – хан Аспарух и цар Симеон I Велики вероятно се преобръщат из гробовете си, след като виждат само на какви “знатни” потомци са оставили да се грижат за разцвета на своето царство…

Така от дума на дума и час след час, настъпи моментът и за окончателното ни отпътуване към летището, където в 16:30 трябваше да предадем колата, която пък още преди два месеца бяхме наели от нашия човек. Всичко беше в пълна изправност и размяната на автомобила срещу капарото (или обратно…) протече гладко и безпрепятствено. По пътя към София, баш на магистралата малко след Витиня, нещо взе да стърже отдолу – спирах даже на няколко пъти в аварийната лента да гледам, ама не можах да открия нищо нередно. На последната спирка обаче, Даниела откри, че се беше откъснала една пластмасова кора, която уж предпазва двигателя откъм някакви незначителни удари, дребни камъчета и други подобни. Държеше се едвам-едвам на едно пластмасово копче и аз като я застъпих с предното колело, та хептен я изкъртих – поне да не се влачи по асфалта и да вдига валянка, сякаш съветска космическа станция губи орбитата си и влиза в някоя американска. Мислех даже да я хвърля нейде из драките на крайпътните дерета, ама все пак решихме да запазим частта – с малко тел и други побългарени приспособления, тя спокойно можеше отново да си отиде обратно на мястото, където поначало ѝ е заводското предназначение. Оказа се обаче, че това е било последното парче от общо трите, които постепенно са падали по време на експлоатацията и хич никой не го и интересува даже от възстановяване на първоначалното им състояние. Така че повредата се оказа незначителна и въобще не оказа влияние върху нашите взаимни търговски отношения и споразумения с джамбазина.

От там вече, с всички куфари и чанти се запътихме към опашката на гишето за предаване на багажа. Добре че оставихме една част от нашите зимни и по-тежки дрехи на скамейката при Еми, защото онези кикимори на перона най-старателно претеглиха и ръчният ни багаж даже. А пък специално моят, барабар с всички компютри и зарядни устройства надхвърляше 12-те кила, при разрешени само 8 кг. На Даниелчето торбата далеч не беше по-лека, предвид пренасянето на нейните чупливи стъкларии и друг деликатен инвентар – а за видеокамери пък и разни фотоапарати да не говорим, че само те тежат над 5 килограма, ведно с всички мои останали техники и допълнителни оптики. Иначе основните ни дисаги минаха изпитанието за тежина и набързо се изнизаха по лентата за товаренето им в самолета. След като предадохме багажа, върнахме се при Еми за последните ни мигове заедно – тя се прибра у тях с метрото, защото на отиване бяхме с нашата кола, за да не търкаляме и нейната нататък, а ние с Дани мълчаливо и неохотно увиснахме на перона като бръснарски каиши да чакаме окончателното ни излитане от Татковината… Тъжно, тъжно и жалко бе всичко това…

По някакви неизвестни за никого причини, самолетът закъсня с около час и половина. В Мюнхен ние поначало имахме много кратък престой за прехвърлянето ни на другия, който трябваше да ни отнесе в Сингапур. Аз вече си правех сметката как за сметка на Lufthansa ни настаняват в някой Мюнхенски хотел, след като по всичко изглеждаше вече, че на Сингапурския аероплан щяхме да му изгледаме само опашката. Смятах даже да се обадя и на моя човек, та да се видим с тях, беседвайки и обменяйки житейските си мисли върху множество от техните огромни двулитрови кани с немска бира и споявайки българо-германските взаимоотношения, подплатени с наниз от горещи и цвърчащи баварски наденички, обмазани обилно с люта горчица. Добре де, ама и това не би – нямах аз такъв късмет, защото самолетът, макар и доволно закъснял от София, кацна в Мюнхен буквално на съседния ръкав, от където пък щеше да излети следващия по посока Сингапур. Имахме време единствено само да се изпикаем и на бърза ръка се напъхахме в купето за повторно отлитане.

По време на тези безкрайни пътувания, особено на обратния рейс не съм се занимавал с творчество – едно, че седалките бяха тесни и нямаше на къде да се завъртя и друго, че нямах никакво настроение нито да мисля, нито да пиша. Всичко, което оставих назад и оная сурова, тъмна неизвестност, която ме чакаше занапред не ми подсигуряваха нужното спокойствие и буквално убивах времето си с гледане на филми. Макар скучни и безинтересни, поне за момента те ми отвличаха частично вниманието, та не мислех за нищо съществено и важно. Единствената ми тревога на първо време беше да посрещна цялото количество с ракия, което така конспиративно и съзаклятнически пренесохме през планини и морета. Прекачването ни в Сингапур също мина без сътресения и излишни емоции – след още няколко филма, в неделя на ранина успешно се приземихме на аеродрума в Бризбън…

… С риск сюжетът ми за малко да излезе от строго хронологичната си форма и почти педантичната, последователна изрядност по отношение на следващите една след друга случки и събития, на това място ми се иска да разкажа и как започна всичко това, че пък да достигне и до своя закономерен завършек, с който току-що се запознахте. Макар че монологът ми ще се обърне в известен смисъл наопаки, използвам отдалата се възможност да систематизирам все още моите пресни спомени, опитвайки се тук да ги подредя и представя във възможно най-добрата им светлина. Извинявайки се предварително на любезния читател, започвам отново своето изложение с вече доволно остарялата дата – 29.06.2019 (Петровден), когато някъде в сравнително ранните часове на деня ние се приземихме успешно на пистата край Враждебна (отначало написах Божурище, но се сетих, че там щяхме да пристигнем, само ако бяхме пътували с конната каляска на германския канцлер – но понеже за придвижването ни в случая ползвахме услугите на самолет, наложи се да сменим мястото на дислокация). Грабнахме багажа от лентите и няколко мига по-късно се озовахме на тротоарния плочник пред летищната сграда. Не след дълго се намерихме и с нашия човек, от когото вече в поредица от няколко години наемаме автомобил за по-лесното ни и бързо придвижване по осеяните с кратери и дупки друмища на Родината.

Същинското ни прехвърляне в колата стана малко по-отгоре, на една бензиностанция в ж.к. Младост, която ми се стори толкова скъпа по отношение на петролните продукти, сякаш не обикновена нафта, ами с ядрено гориво трябваше да ѝ запълня бездънния резервоар. В Австралия автомобилите под наем ги дават напълно заредени, като в същото изрядно състояние трябва и да им ги върнеш в съответните агенции. Не знам какви правила важат в България, но когато ползваме подобни услуги, обикновено дъното на резервоара е или сухо, или пък лъщи от чистота като гол гъз в селска баня – демек, колите са празни и едвам стигат до първата бензиностанция, преди да са угаснали насред пътя. Както и да е, мисълта ми беше, че по мои сравнително пресни спомени, предната година дизелът го купувахме по около 2 лв. и няколко стотинки (под 5…) отгоре, докато сега онези Горублянски шопи ме зашиха с масраф от 100 кинта само за едно зареждане. Ебах аз тая нафта крива, дето ми я пробутб’а за “добре дошъл” по близо два лева и половина килото! – ма какво завръщане у Татковината въ’й патило, ве?...

След формалностите по прехвърлянето на кола и документи, мятаме се вътре и политаме по столичните улици, барикадирани от хаотично спрели или направо паркирани коли, с цел да се доберем до гробищата, където имахме намерения да почетем паметта на починалите близки. Добре че след ударът на бензиностанцията, из джоба ми остана да се въргаля някаква дребна валута, с която да си купим барем свещи и един букет цветя – предварително взехме известна сума назаем от наши приятели (а и доста предвидливо, както вече се оказа …), с намерение да посрещнем първите финансови сътресения след пристигането си; тепърва имах да правя обменни банкови операции, но за целта първо трябваше да се запозная и с все по-завяхващият, уж престижен навремето курс на “Цар Долар”…

След като изпълнихме дълга си към починалите наши близки, отправихме се към мястото за временния ни бивак – естествено, при братовчедката Еми на Филиповци. За наша най-голяма мъка, горест и тъга, него ден се изпълваше точно едната година от смъртта на непрежалимия братовчед Денчо, който ни бе отнет от съдбата още лани - пак навръх Петровден. И вместо да седнем с него на двора под асмата, па да се почерпим обилно и безпаметно, ние се понесохме с цветя и свещи да му струваме годината – този живот комай не винаги е справедлив към нас, обикновените грешници. Е, след тъжния ритуал на гроба ние пак седнахме на теферич и по роднински, само че неговото място вече беше празно на софрата – кел файда, че ще запазим незаличими спомени в душите и сърцата си, след като него вече ще го няма сред нас и близките му. Бог да го прости още един път…

Следобеда и вечерта ги изкарахме в общи приказки, почивка след дългия полет, къси разходки до съседни дюкяни – главно за раздвижване на краката и набавяне на нови количества хранително-питейни запаси. На мен рано-рано ми се доспа и легнах още с кокошките, но жените си разменяха клюки и люпиха семки кажи-речи до среднощ, че и по-нататък.

Предвид утежненото и усложнено до неузнаваемост, почти граничещо с невъзможността положение около паркирането на превозни средства във вече “европейската” ни столица (основно поради буквалното ѝ нашествие и окупация от чистокръвни провинциалисти, към която категория спада и моята скромна особа…), движението ни на следващия ден се извърши частично с автобуса, частично с метрото, но основно на собствен ход. За мен това е висша форма на удоволствие (след ранносутрешния ми оргазъм или пък махмурлук – в зависимост, кое от двете действия е взело превес над другото…), обаче Даниелчето не си пада твърде по пешеходния туризъм и очите ѝ непрекъснато бяха вперени в зелените лампички на префучаващите покрай нас таксита. Докато от моя страна, аз я подложих на толкова разнообразна и изтощителна екскурзия, при която тя до вечерта вече едвам си влачеше крачката. Първо направихме един обход на Люлинското пазарище – аз търсех някаква баничарница, та от някоя местна циганка да си купя заветната “софийска баничка”, само че времето изглежда беше малко неподходящо за закуски, защото повечето от тях бяха спуснали вече кепенците. Освен това аз съм и доста капризен клиент: искам продукта ми да бъде мазен, горещ и с много сирене, а пък то напоследък забелязвам, че всички са взели да пестят от материала, за сметка на цената и качеството – първата се е покачила чувствително, а второто пък понижило (почти със същия алгоритъм като стойност). До това тържище отидохме с автобуса, обаче от там надолу към центъра се придвижихме с метрото – голямо удобство е това, майка му стара; да се чуди и мае човек, как толкова изостанали и назадничави нации са имали подобно транспортно съоръжение още от преди десетки години, докато нашата тъй просперираща и авангардна държавица се сдоби с това пътническо улеснение едва през последните години от зората на мнимата демокрация. Значи, Париж започват да го дълбаят малко преди 1900-та година и една декада по-късно подземната му железопътна мрежа вече е в експлоатация. И нали “англичанинот” се пише все по-умен от съседа си през протока, онези пък почнали да се ровят под основите на града още през 1863 и някакви си двайсетина години подир първата копка също тръгнали да се разхождат по релсите. В този смисъл и ред на мисли, на съвсем близко разстояние като исторически период от време, се появяват подземните системи на Берлин, Ню Йорк, та дори в една Атина, докато на малко по-късен етап вече на бял свят идват японци, руснаци, италианци, мексиканци, канадци, та дори китайци (някъде около 1970). В годините след падането на Стената (Берлин, заветният Ноември 1989…), на картата с подземни метростанции се пръкват Истамбул, Шанхай и Сеул, следвани от Варшава, за да стигнем и до София чак през 2000, когато съгласно предсказанията трябваше да се е свършил светът, а и самите ние покрай него. Е, утешителното в случая е, че съгласно приказката “По-добре късно, отколкото още по-късно или пък никога”, все пак столичани се сдобиват с бърз и удобен вътрешноградски транспорт – спират продажбите на автомобили, а вече закупените до този момент остават да гният по тротоарите и малките, тесни като макарон софийски улички (макар и образно казано, поради които пък основателни причини, пришълците от близо и далеч на могат да паркират МеПеСе-тата си без да не ги одерат до кокал по тарифите на сините или на зелените им шибани зони; че може да имат оранжеви и жълти – знам ли ги колко им е акъла). Едно време татко качваше мотора с коша на тротоара пред чичо Муци и леля ми Миче, който стоеше там непокътнат с дни, че и седмици, дорде не си свърши работата. Обаче ако това се случи в днешно време, може и в пандиз да вкарват за подобна демонстрация на свободния дух. Независимо, че вероятно аз малко отегчих любезния читател с моите размишления върху паркирането в столичния град, с всичко туй до тук исках дебело да подчертая недоволството и разочарованието си от взетите подобни драконовски мерки. А пък това с изпращането на SMS-и и плащането на престоя с телефон ми се видя възможно най-идиотския финансов метод за събиране на налог от народонаселението – че от къде на къде пък ще съм им длъжен да имам в джоба си мобилно телефонно устройство на разположение по всяко време, за да си разплащам масрафите? Ами ако някой пристига от чужбина и все още няма локална SIM-карта, каквито са масовите случаи; какъвто бе и нашият, междувпрочем – тогаз к’о прайм, а? Ама, ай сиктир от тука ве, че и средния ми пръст отгоре! - хем на кмета, както на кметицата; барабар с министъра и министершата… Но нищо, де – аз няма да оправя света, обаче и той голям зор с мен има да види; а пък ви ме прощавайте, ако с нещо съм ви отегчил – нали се бяхме разбрали да си казваме само истината: цялата, а не половинчата…

След почти целодневното безцелно сноване из столичните сокаци, вечерта финиширахме в една пицария на тържествен сбор с наши много близки приятели - Христо и Еми. Че като почна едно наливане с бира, както се бях обезводнил! – ама толкова много бях пресъхнал, та чак мозъкът ми вече беше взел да се изпарява откъм единия край на моята, иначе не много дълбока черепна кутия. Едва чак след няколко бързи халби, плавно преминах към сливовата ракия със съответните салата. Ама туй, софиянците са много смешен народ, дееба: ти му викаш любезно и понятно, донеси ми Троянска сливова, оно мига на парцали и пита: Бургаска бисерна или Поморийска гроздова да бъде? А бре, аланкоолу – ний от Балкана пием само сливовица, бре – не си мъчим коремите с разните там парфюмирани ракии от лозови насаждения и тем подобни отвари. От грозде става вино – така знам аз, а пък ракията – само от сливи, при това от посинели, а не какви да е. Вечерта се прибрахме обратно на Филиповци, ама аз се бях отсякъл вече така забавно, че не си спомням с какво сме се придвижвали нататък (което няма и особено значение за четеца, де)…

На следващата заран – нов ден, нов късмет; политаме за Габрово, че още детенцето не си бяхме виждали, завалийчето. То, милото пристигна една-две седмици по-рано от нас, обаче ходи с баба си и дядо си на една няколкодневна екскурзия из България – обиколка на исторически места и манастири, от което тя беше много впечатлена. Харесало ѝ много, но най-много се радвала на вечерите в ресторанта, където всички ѝ се въртели едва ли не на пета и тя ги забавлявала с историите си от живота в Австралия. Тук например, аз не си спомням твърде добре дали предната вечер изобщо стигнах до пиците в пицарията, или се бях отдал изключително на салатена диета със съответните множество аперитиви. И най-вероятно това е било точно така, защото сабалам ме подгони такъв свиреп пиянски глад, та направо ми идваше да захапя някоя дъска от дюшемето на пода. Нахвърляхме набързо багажа в колата и веднага поехме – разбира се, направихме и няколко малки отклонения по време на пътуването, които бяха залегнати в програмата ни за деня: едното до манастира “Св. Мина”, току в очертанията на града, а другото – до Кремиковския манастир “Св. Георги Победоносец”, разположен пак някъде из покрайнините на София и обкръжаващите я бивши села, защото те вече са станали нейни квартали, макар и по-далечни. Аз лично не знаех за съществуването на тези свети Християнски места, обаче останах силно впечатлен от посещението ни там. После вече, като разглеждах картата на района се оказа, че и Чепинският манастир е бил тъдява, все в посоката, но него май ще го оставим за следващата ни визита по тези вилаети. На края, по кривите сокаци и през селата някак си изотзад, отново се намерихме на магистралата и вече хукнахме по отъпкания царски път.

Нямаше и след час време, ето ни на отбивката пред комплекса на братята Добревски. Леле-е, а пък там какви сценки и водевили се разиграха – думи нямам да ги опиша. Първата ми работа, след като паркирах колата беше да се измия и освежа на чешмата – директно под чучура почти се изкъпах с дрешките пред смаяното мнозинство, съставено главно от чужденци: местни цигани, преминаващи през страната ни турски граждани, тираджии, таксиметраджии (дето им викат “бакшиши”, не знам защо…), мургави мафиоти със златни гривни и още по-златни ланци и зъби, тежащи повече от тиквите, дето уж ги носят на раменете си вместо глави; богати, потни, мазни и вмирисани на цигари – натурални, първосигнални мачовци и заветна мечта за съвременната българска антижена (тук истинските правят изключение и не ги включвам в списъка, ако това беше забелязано). Та, ето ни и нас сред всичката тая шарения и човешки колорит - барабар с това висше и възвишено магистралско общество. След като си освежих слепоочията и камизолката залепна за тялото ми, добре очертавайки циглите по корема и зърната на отдавна отпуснатите ми вече цици, гледам двама делегата с една бяла кола и смешен надпис на нея “POLICE” – ха-ха-ха, че свършиха ли ви се думичките в българския език, че натургахте разни американски, бре серсеми недни? Ама като се поизвъртях малко, видях че на вратата на скромното Опел-че пише и “ПОЛИЦИЯ”, та се успокоих малко – викам си: има шанс все още за българския език, да не се забрави или пък хептен изкилиферчи. Божке-ее, ама ако тез юнаци ръгнат да гонят лошите с тая малка колца, според мен те баят далеч няма да стигнат с нея. Но нищо де – за такива стигнали парите, преди да ги “усвоят”, такива им взели на момчетата; да са живи и здрави, че да бранят закона и народа (т.е., народът от закона или законът от народа? – в това е тук въпросът...). Мисълта ми беше, че видях двамата пищовлии да излизат от един полусхлупен дюкян и нещо да предъвкват блажено и настървено. Кога на свой ред надничам и аз, за съответната си щателна проверка зад малката и тясна портичка, попадам в една фурна – ама истинска пекарница ви казвам, от времето на онази, дето я имаше в края на с. Лозенец, БургаШко през 60-те години на миналия век. Нахлувам вътре съответно и гледам бабичките таман извадили хлябовете от пещта – ама кой от кой по бял, кеф ти даже черен и ръжен, че пък и горещи на всичкото отгоре – ще стопят месала под тях чак. За няма и два лева (с бакшиша…) купих два самуна, армаган да проводя на мама и татя, след което се понасяме към основния атракцион на мястото – механата. Преди това се отбих информативно до малкото гастрономче, та взех някое и друго вълчо мезенце, ама не съм се впускал в безразсъдни покупки, понеже аз на нашите им носех такива уникални луканки, та не братята Добревски да се сберат наедно, ами и онзи другият, супер известният и популярен Маджаров да дойде да им помага, та пак няма да докарат качеството и вкуса на моите – и туй го заявявам открито и най-отговорно, без изобщо да се хваля и с прекомерна доза от пословичната си скромност…

Докато скенирам с бръснещ поглед артикулите от месно и млечно естество, очите ми буквално залепват на едни много сладки и скопосни бидончета с някаква течност – изпървом на оцет го правя в сумрака и далечината, че нали пък и малко недовиждам напоследък, ако нарочно не си курдисам пенджурите на носа. За по-лесна обмяна на информацията обаче, питам момата какъв е тоз оцет: дали не е случайно от оня, лековития (ябълковият…), дето се пиел за отслабване. Не, вика каката – някакво бяло вино, пелин било, ама по техния край нямало таквоз, че им го карали нарочно от деклариран географски район. Амчи тъй речи, ма сестро – я ми прилови тук сега две бидончета по 4 оки, че аз пък ще ги отнеса на още по-далеч от вас; демек - и тях за армаган на татя ги глася. Вино байно, има в Австралия да ти напълня с него язовир Доспат, ама пък баш такъв пелин като българския няма при нас – какво да се надлъгваме сега и да се надхващаме за щяло и нещяло. Така - грабвам и тубите аз подире си, хлябовете стискам под мишница и се потътрих обратно към колата да ги оставя на съхранение. А пък през туй време Даниелчето газ пикае в зноя отвън, понеже не рачи да влезе с мен в такъв долнопробен дюкян (и на малко по-хладно…), че да не би да я видела някоя нейна колежка от Пирогов, та да стане за смях колко ниско е паднала, щото пазарува там, а не примерно от шатрата край Правец. Но нищо, де – аз пък нали съм за това, да се гърча, да изнемощявам, да падам и да ставам, да коленича и да се подпирам, но да тикам каруцата само напред към бъдещето…

След добре направения пазар и разкудкудякване на хлебарките и колбасарките в магазините, ето ни вече най-после застанали и на опашката пред касата на заведението – очите ми щяха да паднат връз цвъртящата скара, отрупана с най-различни специалитети: кебапчета, кюфтета, пържоли, шишчета, че даже и пилешки кълки се забелязваха в навалицата, но аз обикновено на такива двукраки стоки внимание не обръщам. Отделно от всичко, като почнеш разнообразието на чорбите – от простия боб и шкембето, минеш през гъбена, топчета, доматена и картофена, та стихнеш чак до ледения таратор! Няма глад и мизерия бако, вече у тая наша държава – ашколсун, та и аферим отгоре на всичко! Башка салати, панирани кашкавали, таптати пиперки (пълнени чушки, за по-необразованите…), мусаки, фрикасета, крем карамели, малебита и други по-изтънчени десерти от висшия сладкарски пилотаж - баклава, тулумбички, щрудели и прочие благотии.

 



Тагове:   австралия,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 345038
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031