Значи – разделяме се с родата в Несебър и се изстрелваме по най-бързия начин по пътя към София, защото там ни чакат нови изненади и приключения. На една евтина бензиностанция наляхме нафта – ама тя беше толкова добре прикрита от хорските коли (особено за тези на пришълците, чужденците и по принцип за туристическата напаст, завладяваща ежегодно Черноморието през летния сезон…), че ако не ти я каже някой местен къде точно се намира, сгушена измежду блоковете, наливаш на общо основание от скъпата течност на OMV или при кожодерите на Lukoil – проклети да са! И като натиснах газта на Форда до тенекията, така че да измяца като настъпена по опашката котка, в късния следобед вече бяхме пред портите на Еми във Филиповци. По пътя не сме имали никакви проблеми – движехме се сравнително бързо и безопасно, при повишена предпазливост от пиратите по пътя, които незнайно защо се смятат за безсмъртни или се изживяват като автомобилни състезатели. Абе аз фуча с разумна скорост от около 130-140 км/ч, някакъв изрод отзад от километри още ме облъчва с фаровете си, за да му се махна от пътя (вероятно очаква да литна, за да му освободя трасето, което той смята за свое или най-малкото за бащиния, след което да кацна обратно и да си продължа по пътя). Не знам как е по другите европейски държави и земни континенти, обаче според мен такива сиви искърски говеда има единствено и само в България – на такъв и бесило даже му е малко; на кръст трябва да ги разпъват подобни, за назидание на останалите като тях. Както и да е – с повече отстъпки пред принципно по-низшите и умствено скопени человечески подобия на пътя и заради завидното за моята същност възпитание и степен на толерантност, ние успяхме да се доберем невредими до София – не да върви напред, ами тая държава буквално тича с бясна скорост назад, та се задъхва чак именно благодарение на такива и подобни елементи, които определят културата и облика ѝ, стават модел на подражание за подрастващите и с лека ръка решават съдбата на останалият ѝ, сравнително нормален и що-годе запазен с душевната си чистота, все повече обедняващ неин народец. Тъжно, ама и на това ще кажем “майната му”, след като пък и ние с нищо не можем да го променим – нека е на тяхната, щом така им се харесва…

Планът беше да оставим Ванеса за няколкото дни при кака ѝ Еми, преди нейния обратен полет за Австралия, докато ние в същото време с мама ѝ Дана да направим едно посещение на добра воля в съседна нам Елада. Приятелите скъпи наши наскоро там си купиха едно апартаментче, та ни поканиха да им гостуваме за около седмица време. А пък нас за такива мероприятия не бива да ни подканят дълго и многократно, защото ние обикновено кандисваме още на първата покана – било то ходене някакво, моабет или пък друго светско мероприятие. Уж щяхме да пътуваме нататък с двете коли, ама нашата се оказа, че не можела да напуска пределите на страната, след като нямала нам-каква си застраховка и някакви други важни тескерета, които аз така или иначе не разбирам. Така добрият стар Форд остана “на село” да му серат кокошките по капака и да му препикават кучетата по гумите, докато ние се натъпкахме в Шкодичката на Христови и заедно с неимоверно голямо количество бири, пресни домати от пазара, сиренета, луци и всякакви други боклуци се понесохме към Кулата – границата с гръчко; признавам си, за всичките ми 60 лазарника натам никога не ми беше стъпвало стъпалцето. През една далечна люта зима (ерата е 1987/1988 или някъде около тези гладни и свирепи години, когато цените скочиха до небесата и въведоха купонната система…), при твърде противоречиви, загадъчни и неясни за самият мен обстоятелства, моята скромна и наивна милост се намери в очертанията на тъдявашното село Марикостиново, но нито преди това, нито пък след съм имал повторна възможност да посетя тоя вилает. Ходих да гоня Михаля подир гъза на една дърта фуста, понеже на него време си бях все още свободен гражданин на републиката, временно необвързан и необременен с ежедневните семейни грижи, предвид 6-месечното ми освобождаване от наряд за разглеждания период. Но това сега пък е съвсем друга тема на разговор и аз дори предпочитам да не се връщам чак толкова назад в спомените си, за да не предавам излишна и никому ненужна вече “секретна” информация – било, каквото било; така се бе случило, така бе и станало. Имах най-благочестивите си и чистоплътни човешки намерения, действително нещо хубаво и вълнуващо да ми се случи там, само че поради едни или други обстоятелства и причини извън моя контрол, на практика тогава нищо не стана и аз се прибрах в Габрово посърнал като препикано мушкато - премръзнал, унижен и смазан от неправда (сега виждам, че е било за добро – благодаря ти, Господи, че не спираш да ми показваш и озаряваш пътя, който трябва да извървим редом един до друг…).

Макар, че аз, както обикновено малко се отплеснах в по-далечните си спомени, време е пак да се завърна в действителността и да опиша следващите си авантюри по начина, по който са се случили и както единствен аз съм ги почувствал и усетил. Та, така – летим през Кресненското дефиле (т.е., там специално пълзим, а летежът ни беше отново по новата Струмска магистрала), само че настъпи край – надолу магистрала няма и пътуването, специално в този отрязък от географията е свързан с много нерви и широкомащабни псувни по адрес на всички – както българи, така по гърци и особено пък по македонци; никой не знае защо, но обикновено стрелите са насочени срещу неизвестен противник, стига да се намери подходящ отдушник, връз който да си излее човек злобата и изсипе ядът.

Не след дълго се озовахме и на граничния пункт Кулата – един лакът разстояние и вече сме оттатък, където навремето не можехме и да си помечтаем дори да отидем; а пък сега на границата даже не ни и погледнаха какво носим. По това време върлуваше някакъв свински грип и ние се въздържахме от пренасяне на месни произведения, заради опасения от тежки глоби и дори затвор, с каквито ни заплашваха повсеместно по радиото и телевизията. Нищо подобно обаче – онези и багажника на колата не рачиха да отворят: хвърлиха по едно пренебрежително око на личните ни карти и въобще не сме се задържали да даваме излишни обяснения къде отиваме, при кого, колко пари носим и имаме ли скрити бомби в гащите или пък у пазвите си. Божичко, като си спомня само какви циркаджилъци и сеири са били по митниците с циганска Румъния! – какви ли сценки и водевили не са се играли, за да пренесем 4-5 заветни стека с цигари “BT” (които бяха най-търсената марка от мамалигарите) или пък “Stewardess” за по-обикновените поданици на изродите от Чаушескувия клан, че с парите от тях пък да си обуем Трабантите с по чифт от техните всъдеходни гуми “Victoria 145 x 13 Radial” (ба мааму, че аз още съм им помнел и размерите, бре – голяма любов ще да е било към това возило…). Мисълта ми беше, че границата я минахме така лесно, както ходим по терлици от Габрово в Севлиево – няма проверки, няма претърсвания и други унизителни действия от страна на пограничните джандари. Понесохме се надолу към Серес, ама там вече кривнахме в посока към Кавала. Не след дълго се отбихме за Паралия Офриньо (Παραλία Οφρυνίου на местен диалект, или както им се казва там селцето), където с намираше резиденцията на нашите хора…

Макар че времето като час беше малко понапреднало вече, ние много стреснато и добре организирано разтоварихме дисагите набързо и една мощна шопска салата зае големият бял кастрон на масата, сякаш още по-набързо. Че като го ударихме на “щастие” – та по едно, уж само за отскок; хайде после пък по друго да не е самичко първото; подир последваха още няколко такива дози и за малко даже щяхме да осъмнем на верандата, където се извършваше съзаклятието ни. Изкарахме великолепно, а на другия ден се понесохме на плаж. Ама той пясъкът им е току на входната врата – само пресичаш през уличката и вече си се проснал възнак на чаршафа; няма и 2 минути от тях до там – голяма близост. Още първия ден побихме един чадър, който стоя там непокътнат цели 5 дни! – ей таквоз чудо не ми бяха виждали очите. Как не се намери барем един, който да го открадне, да си легне под него или да стори някаква друга противобиблейска пакост. Ща не ща, направих паралел с Черноморския ни бряг – онзи, Слънчевият, демек. Ами то просто няма база за сравнение, бре – как да рече човек на бялото черно? И тук плажът беше пълен, но в нормални граници – няма ограждения, няма подвиквания: “Ей, чш-ш – ти де си ръгнал, ве? – тук е само за еди-какви си”… - с други думи: на нас ни миришат краката и там не ни е позволено да пристъпим дори. Вярно, има хиляди заведения и кафенета, накацали като гларуси и чайки по брега. Пред всяко едно има чадъри и шезлонги – който обича, поръчва си една боза, па се изтяга на сянка и я ближе ако иска и цял ден, стига да му е сладко и приятно. Няма ограждения от зебло, опънато на побити дървени колове и по 20 лева такса за чадър, стол и на пешкир – ай сиктир! Хората са възпитани, учтиви, любезни, усмихнати и приятни – няма намръщени сервитьорки или нама’ани борчета със златни ланци и синджири по мазните им, окосмени вратове, сякаш са усукали около тях дърпалката на кенефна баеркаса. Плажът е голям – пясък и море има за всички. А пък водата направо ми се стори, че са я подварявали някъде по-отгоре – толкова топла и приятна, чак не ти се излиза от нея; да не говорим и кристално чиста – няма водорасли, няма пластмасови шишенца и други торбенца да се въргалят из вътре. Цари ред и дисциплина, а не хаос и слободия.

Ние с Даниела, нали не сме твърде по печенето и хващането на слънчев загар, веднага предприехме плажни обиколки за по-подробното ни запознаване с района. В едната посока, все по плажа може да се отиде до съседно малко населено място, докато в обратната пък стигнахме чак до устието на р. Струма, която се влива баш там у Бѣло море (или още Егейско, както го зоват елините – независимо, че като цяло всичко това е все Средиземно море, но явно последното се подразделя на няколко по-малки моренца). С малко повечко въображение и по-силна мускулатура, ако речеш да си плюеш на ръцете и почнеш да гребеш с една ладия, от там през Дарданелите нагазваш в Мраморно море, прецапваш го набързо и само съвсем близо, дето се вика оттатък Босфора и след още няколко замаха с греблата, вече си пиеш бирата на кея в Ахтопол и замезваш с прясно наловена пържена цаца; нещо таквоз. Надявам се читателят си представи горе-долу географското ни разположение, пък макар и на временно пребиваващи в тази част на света.

Дните ни в това невероятно красиво кътче на земята, отдадени на спокойствие, уют и разбира се, един на друг се нижеха ужасно бързо, за това гледахме да използваме всяка отдала ни се възможност за обхождане на района в околовръст. Иначе безгрижното лентяйство и мързелуване по цял ден, прострени на горещия пясък си беше баш добра оферта за мен, от където и да я погледна, ама нали и някакво движение трябваше да има все пак - щото на нас от бири и от мезета взеха да не ни стават вече гащите; абе на идване те хубаво се свличаха, обаче на връщане не можех да си закопчея и копчетата на дюкяна даже; ей таквиз, неприятни работи. Че като набарах аз в местния супермаркет тяхното, т.нар. домашно вино – е, то само името му е такова, иначе си е баш като останалите – “рецина” му викаха тъдява, ама така и не разбрах, това име марката на виното и гроздето, от което бе направено ли е, или просто като такова си го знаят местните барем от 3000 години насам, от когато е познато производството му; бяло като сълза на разгонена тигрица, а пък инак вкусно и евтино, та ти иде да го пиеш с кофите чак и на големи глътки. Така аз, вместо да се наливам като някой каруцар с пикливата нашенска бира, която си носехме с цели чували от България, още на втория ден се захраних с рецината (искаше ми се да знам дали да го пиша с главна буква или не, ама сега като няма кого да попитам остава така, както си е) – вледенена директно от камерата на хладилника, с малко лимонадка за разредител, питието е убиец в буквалния и преносен смисъл на думата. И така: ред ципура, чаша рецина – после пак, и пак, и пак (ципурата пък е вид тяхна риба – аз принципно не изпадам в овчи възторг от рибешките продукти, ама да идеш в Гърция и да не ядеш от рибата им е все едно да си в Горна Оряховица и да не им опиташ от суджука. Така аз в древна Гърция мога да живея дорде не си навърша и 100-те, а пък после вече да се местя някъде на по-спокойно и тихо местенце, в някой добре затревен парцел с паметници и алеи между тях…

За рецината вече ви разказах – сега обаче идва ред на другото тяхно питие, с което вероятно закърмват и децата си още от най-крехката им бебешка възраст; а именно – мастиката. Разбира се, тук думата ми далеч не е за тяхното прехвалено Узо, защото такова си имаме дори и ние в Австралия. Освен това, на света (та даже и в самата Гърция дори…) няма по-добра мастика от Пещерската и отчасти Карнобатската (с известно снизхождение, в полза на първата). Само че в тези редове иде реч за една друга гръцка напитка – пак подобна на мастиката, но много по-силна и ароматна от обикновеното им Узо. Има една изключително тънка разделителна линия, която може да обърка и най-добрия пияч: ако, както вече казахме, ципурата е някакъв вид риба, то от ципурото направо могат да ти поникнат и криле биля! – в зависимост от употребеното количество, разумява се. Доколкото съм запознат с технологията на производство и дестилиране на ферментирал гроздов сок, гръцкото ципуро се прави от мускатови сортове, които му придават зашеметяващ аромат. Подобно както и у нас, като разновидност някои прибавят и анасон, което вече го приближава до анасонлийските видове ракии, но така чисто си е баш най-харно – аз със анасонлийка съм се напивал в казармата и от тогаз не помирисвам даже; виж, мастика обичам и дори обожавам, но според мен в този случай анатоловото масло и самата дъвка (“мастика” – също от гръцки…), които се прибавят омекотяват питието и то вече не е така остро и пронизващо, че като речеш да се оригнеш и тутакси да ти потекат сълзите или не дай Бог да ти пламне пък дъха, като бензинова пърлачка за прасе. Напит вечерта с такава ракия анасонлийка, на заранта можеш да стоиш с часове пред огледалото и да плюеш насреща му, проклинайки собствената си слабост, че въобще си се докоснал до тая парцуца. Така или иначе, открихме за себе си и тази толкова съкровена напитка – в продължение на целия ни престой ние си я употребявахме с подчертан интерес, при взаимна почит и уважение; без да прекаляваме или да злоупотребяваме с поетите количества.

Една вечер с нашите приятели ходихме и на кръчма – ама като казвам кръчма, това е действителното описание на малкото ъглово заведенийце, от което ако “разумът” (предрешен като Даниела, заел нейният образ и подобие, че и навлечен с нейните дрехи…) не ме беше извел навреме навън (извлякъл, по-право…), аз там щях да си осъмна, подпрян и забил лакти в дървената масичка и седнал връз уникалния кръчмарски стол; досущ като едновремешните, каквито имаше по нашите селски ресторант-градини, сладкарниците на открито и т.н. Магическо място – почти вълшебно, до загуба на подсъзнанието! През деня кръчмето работи като кафене; всяка сутрин гърчолята идват тук да си прочетат вестника и изпият кафето на спокойствие, че и гъркините са едни усойници – бетер от нашите. Разположено току на плажа (само през уличката и си там…), човек се чувства като да е пред палатката си в някой къмпинг – голяма романтика. Вечер пък започва другата “програма” – тя е малко по-волна и кафетата почти са изключени от менюто (образно казано…), за да се даде превес на рецината и ципурото…

От дума на дума (и повтаряйки всяка заран “калимера”/Καλημέρα и вечер “калиспера”/Καλησπέρα на всеки срещнат от махалата, плюс всеобщото и неангажиращо “ясу”/Γειά σου, което пък покрива останалите празнини в древногръцкия език…), ето че си станахме близки и с Мария – съдържателката на кръчмата. От уважение към сайбийката и за да подсилим клиентелата ѝ с нашата, далеч по-мощна, в сравнение с локалните аналози увеселителна група от съседна и приятелска България, една вечер се завлякохме и при нея, както вече отбелязах някъде по-отгоре – хем да ѝ опитаме манджите, които тя самата приготовлява по автентични гръцки рецепти още от бабите ѝ Афродита по майчина линия и Мелпомена вероятно по бащина, но най-вече, за да ѝ вкусим от домашното ципуро/τσίπουρο и домашната рецина/ρετσίνα. И като се приковахме отново там на малката масичка, не мръднахме от задниците си, дорде не тръгнаха и последните, олюляващи се вече посетители. На любезният ми читател обаче ще му бъде прелюбопитно да узнае и какво точно включваше “кувертът” от някакви си мизерни €8 – хайде, нека да са €10 с бакшиша – на първо място една малка каничка с ракия (пардон – въпросното ципуро). Ама да не си помислите, че каничката е от тези маломерните, дето порасналата кукла Барби сервира на приятеля си Кен с цел да не се напие, че да не може подир да я оноди като хората – нищо подобно: стъкълцето съдържаше закономерните и стандартни 100 гр напитка, която заедно с внушителния размер салатка, също влизаща в куверта се допълваха до едно завършено цяло (нека за яснота да го наречем мехлем за душата). И това е само за “антрето”, така да се каже – отиваме по-нататък. За основно блюдо, останалите от компанията се лигавиха с разни местни рибни деликатеси, докато на моя милост бе поднесена една паница, пълна до ръба с малки кюфтенца, множество зеленчуци за гарнитура и задължителните пържени картофки като за капак на всичко + една малка кръгла питчица, но нея вече не я числя към важните хранителни съставки (понеже от хляба се пълнее). Естествено, за да се хлъзгат по-добре надолу, тук е мястото да спомена и за следващата каничка – по-скоро кана, с обем на вместимостта от около половин кило; с други думи: дойде ред и на леденостудената рецина, с която да покарам сухия залък. За по-изтънчените вкусове имаше бира, ама аз кат’ по-прост си пийнах винце, та да ми затопли коремчето – зер, през деня беше 35°C-40°C и от тези ледени бири, дето ги помпим ежедневно и почти през час, на края вече щях да получа преплитане на червата. Ако трябва да направя един тъжен паралел с тукашната Австралия и техните идиотски разфасовки, ракията ми щеше да е 30 мл, разредена във водна чаша до горе с лимонада и много буци лед с връх, докато виното трябваше да отсече 180 мл и едвам да покрие дънцето на една иначе огромна, но полупразна винена чаша – ебаси културата дето имат тия тук на пиене! Ние обаче, за всичките си години на изгнание изобщо не сме им свикнали на мурафетите и си караме само по нашенския балкански тертип. За да не разводнявам темата и да не разочаровам неправомерно четящите, няма да отварям дума за цената на тези напитки в местни валутни единици, бко и да са конвертируеми – съответно по $10-$12 за всяка една; за храната отделно, от порядъка на $30-$45, в зависимост от блюдото. Гвоздеят на програмата, който дойде на края беше в парченцето баклава, с което вече окончателно затиснахме всички останали гюзлеми, с които се тъпкахме до насита. “Наздраве и добре дошли, да вдигнем чаши за това. Да спи под камък злото, да ни среща винаги добро”... и т.н., и т.н.

Естествено, не можеше само да се яде и пие, нито пък да се лежи по цял ден на плажа под палещите лъчи на слънцето. За да пречупим зловредната привичка и създаденото вече у околните, малко грозничко впечатление на непоправими лентяи, в един от дните отидохме и до Кавала. От въпросното Офриньо, където ни беше временния бивак до там са само 60 км като разстояние и ние за няма и час пристигнахме в големия пристанищен град (а вероятно и окръжен – нещо като Габрово, да речем; престижен, с много история, красив и древен, пълен с цветя и особено теменужки – сравнението ми далеч не е случайно, надявам се това поне го разбирате)…

Паркирахме колата в една странична, малко стръмна уличка и, о-оо – изненада: амчи то било безплатно, бре! Няма автомати по тротоарите, където да си пуснеш мизерните стотинки за още по-мизерните час или два престой, няма дори кьорав знак по улицата, който да те принуждава да си платиш, да ти забранява изобщо да си оставиш там возилото или пък да те притиска с някакви шибани, измислени от местната градска управа ограничения от 15 минути, през които да се чудиш дали да идеш да се изпикаеш първо, да си купиш цигари ли от будката или да се лишиш все пак от черната помия, която някои наричат кафе, в полза единствено на собствения ти джоб. Защото в противен случай, пазвантинът дебне иззад ъгъла и б си дръзнал да пресрочиш времето с някоя и друга минута, оня изрод вади кочана с глобите и тутакси започва да попълва кутийките в квитанцията. Така поне е в Австралия, не знам как е по другите, по-напреднали държави – обаче имам пресен пример и от Плевен, та може да се окаже и по-зле. Минаваме да видим наши близки – гледам на улицата пред тях очертани бели линии – паркоместа, така да се нарекат вече по демократически. Набутвам Форда в един такъв процеп между двете ограничителни улични маркировки и отиваме да им се обадим – буквално пред тях. Няма и минута-две по-късно тичаме да махнем колата от там, понеже, видите ли – това били платени места; трябвало да си пуснеш някакъв SMS от телефона (а пък за тез дет’ не знаят, много скоро след това си научават урока срещу цена от 40 лв.) и разни подобни идиотии, граничещи по-скоро с абсурда, отколкото със здравия разум. И докато приближавам обратно до колата, гледам две мургавелчета от по-новите поколения (пак свидни рожби на демокрацията, с други думи…) нещо ми усукват някакви жълти железа и скоби по предното колело. Брях! – що правиш ти, бре аркадаш? – питам аз мангала леко раздразнено и притъпено наивно, като да съм от “неговите”. Спрял съм бил незаконно (чичо! – и чичка даже ме нарече афробългаринът, можете ли да си го представите; аз, младежът с устрем бодър и високо вдигнато чело, поради интензивното оплешивяване напоследък…), та почна много уставно да ми обяснява правата и задълженията на българския гражданин – отдавна вече европеец, така да се каже. Леле-ее, ама и колко е добър този Бог наш, та въпреки моментното ми разярение ме спря да не грабна щангата от багажника (то пак добре, че нямах и някой пернишки винкел под ръка…), за да не му разтека на оня мозъка по паважа. С хиляди кандърми и разправии онези кандисаха само на 20 лв. глоба, че и бележка ми дадоха даже на всичкото отгоре, изплюта от някаква чудата машинка, като на едновремешните кондуктори по влаците. В противен случай, ако си бяха заминали по пътя, за да ми освободят колата от прангите, щял съм да платя 40 кинта. Проклех ги тутакси – 40 цирея на гъзовете ви да излязат дано (по 20 на всеки…), ама както и да е, де – мисълта ми беше, че първите впечатления от Кавала бяха добри и обещаващи; е, за жегата не отварям дума, защото тя си беше природна даденост и част от пейзажа – хайде, без излишни протести и негодувания, смело да вървим напред!...

Градът много наподобява на нашенското Търново – с тази разлика, че вместо р. Янтра, долу в ниското е морето (Егейското, както вече отбелязах). Стори ми се, че районът е хълмист и къщите се разположени назад и встрани по баирите, докато равнинната му част е само долу по крайбрежието. Типично за гръцката култура, на всяко кьошенце имаше кафененце, таверничка с хладна биричка и други гъдели на гастрономията – обичат да си угаждат византийците, забелязвам. Нашата опознавателна разходка се концентрира повечето върху забележителностите на града, вместо да отсядаме по заведенията им. Централният градски парк е досами водата, в непосредствена близост до пристанището – а пък на мен, кораби ми дай да гледам; ако няма жени, с които да си плакна окото, следващата ми страст са лодките. Гърците са световноизвестни корабостроители – даже според моите скромни познания (които далеч не налагам като меродавни), гърчолята се държат на повърхността благодарение на корабостроителната си индустрия и не на последно място туризма, разбираемо е. Там, по тези техни голи чукари те нито хлябове могат да жънат, нито някакви други по-сериозни култури да отглеждат – отново, с изключение на маслините и производните им продукти. Как държавата им е на това високо ниво, за мен това все още остава загадка, но явно го умеят тоя занаят и хората са си добре.

След разтъпкващата променада из алеите на градския парк и покрай синьо-зелените морски води, поехме към следващия си туристически обект – посещение на небезизвестната крепост, която назад през вековете е служила за фортификационна защита на тогавашния древен град. На практика, това там е било и самото главно населено място, където са се помещавали по-важните особи, докато простолюдието (или плебса…) са населявали по-ниските и непретенциозни места на крепостта. Удивително красиво и отвред лъхащо на история и аристокрация място – древно, датиращо още от времето преди Христа; по смътни данни някъде от около 5 в. пр.н.е. Когато тези земи вече попадат под влиянието на Римската империя, нейните велики императори Юлиан и по-късно Юстиниан правят значителни подобрения в обсадната стена, но този период също връща посетителя в далечните 3 в. или 4 в. – те пък вече от новото летоброене. Следващи сериозни строителни мероприятия крепостта претърпява и в малко по-съвременната ера (ако периодът на 13-14 в. може да се нарече съвременен…), когато тогавашна Византия е била в разцвета на силите си. Добре, ама по него време турците изглежда са били в по-голям разцвет, защото през 1391 превземат града и крепостта бива напълно разрушена – а пък 5 години по-късно, под ятагана на отоманина пада и самата наша София (като събирателен образ за България). За да има днешния си вид, отбранителният форт на Кавала е възстановен чак през 1425, но макар че отдавна не играе роля като отбранително съоръжение, в най-нови дни последният се радва на масово посещение от туристи – както местни, така и на пришълци като нас. Там например видяхме и едно от най-уникалните за всички времена авангардни решения по водоснабдяването на древния град – т.нар., “аквадукт” или водопровод, на по-съвременен жаргон (не ми е известно, защо в някои източници това понятие се среща и като “акведукт” – доколкото съм запознат с латинския език, думата им за вода е aqua, но пък граматиката в случая не е чак толкова важна за разказчето ми). Това наподобява нещо на многосводов мост на две нива, във вътрешността на който е минавала водата, хващана кой знае от къде чак горе из планините, за да я отведат до крепостта. Удивителното в случая е, че този “канал” е бил в своята най-пълна и активна експлоатация докъм 1911, когато вероятно са минали на подземна водоснабдителна система, след като пък и македонските ни братя горе-долу по това време са започнали производството на черно-белите си пластмасови водопроводни тръби (ташак, бе хора – майтапя се само)…

В околовръст на обсадната стена има хиляди, накацали като гълъби по-големи и по-малки къщи – навред блести от чистота, белота, зеленина, цветя и най-обща красота. Откъм едната си страна, бастилията е абсолютно недосегаема и непревземаема поради почти отвесните и непристъпни скални склонове, издигащи се на 6о-70 м височина. От другата обаче изкачването е малко по-измично, от където всъщност огромният човешки поток се точи нагоре към върха. Дюкяните там вероятно работят в режим на нон-стоп, защото всеки отнася по някакъв спомен – кой картичка, кой отварачка за бира, термометърче, куче-касичка, прасенце-касичка и т.н. до безкрай. Търговията почивен ден не признава, бако - нито обедни почивки знае, нито пък някоя мимолетна почивчица за по една цигара и чаша кафе одобрява. Оборотът се върти на пълни обороти и все в една и съща посока – само напред.

Покрай една от сергиите попаднахме и на една, вероятно натурализирана гъркиня – а иначе досущ нашенка, художничка нещо се бара: графика, живопис, молив, въглен, пастел, акварел и всякакъв друг хмел. Набарала е изглежда някой гръцки дядо с по-пълно портмоне и вече “кой кат’ нас”. Че като ни задърпа да ѝ купуваме произведенията – не, та не; ще си вземете нещо от мен, то така не можело само да се зяпа отстрани (няма да се учудя да е била и някой дървен шоп, ама от тез, лошите, неподатливи на култивиране – щото аз познавам и такива, ама те са от подобрената, далеч по-блага порода; нали така). И на края излязохме ние простите българи, че не разбираме от изкуство, че сме тръгнали с празни кесии да обикаляме света и т.н. и .т.н; простаци и селяни, един вид сме били – само на село е трябвало да си седим, да копаме лука и да газим калта. Като ги занарежда едни тая недодялана разкошница, та ми идеше да се наведа, че да грабна едно паве от земята, па да го стоваря баш връз чутурата ѝ корава и непоръбена – ама запазихме все пак добрия тон само с по една балканска попръжня, но не на много висок глас. Немокаятница такваз – аз ида от края на света, че точно гръцките ѝ ли мотиви ще си купя, или ще предпочета някоя родопска картина от нашенско, морски пейзаж да речем от Созопол, Несебър и т.н. Братовчедка ми рисува изумителни пейзажи – от нея имаме подаръци с невероятно красиви изгледи, които тя лично е рисувала със собствените си изящни ръце. Ама че ме ядоса тая никаквица пак – ей сега като се сетих за нея, та ми изплуваха спомените от тези сценки. Майната ѝ…

Привечер нашата малка еднодневна екскурзия приключи, върнахме се обратно в базовия лагер и на другия ден поехме към дома; сбогом древна Елада, сбогом топло Егейско море. А нас ни очакваха още множество срещи с близки роднини и далечни познати; престоят ни в Татковината продължаваше, докато нашата Ванеса през това време вече беше излетяла за Австралия, за да започне своя пореден семестър в Университета, но най-вече да бъде при любимия си Марко...

Завръщайки се обратно в Габрово, животът продължи със същата динамика и емоционалност, както до сега – нескончаеми срещи с приятели, кратки еднодневни екскурзии до отделни забележителности и т.н. Един ден взехме нашите с колата и отидохме до Преображенския манастир. Хиляди пъти преди това съм минавал долу по пътя за Русе и съм прелитал с Трабанта покрай разклонението за манастира, но никога до сега не се бях качвал и малко по-нагоре, та да видя и това свято място. По това време манастирът се намираше в период на възстановителни строителни мероприятия, защото откъм едната си страна, баш на входа сводът му беше почнал частично да се събаря. Независимо от всичко, реставрираната му част е много изящна и майсторски изваяна, сякаш уста Колю Фичето се бе преродил отново. Така или иначе, вече бяхме тръгнали в тая посока на нашата поклонническа разходка, та продължихме и напред към Русенските вилаети. В тази част на България се намират други два, уникални по моему манастира, които буквално са изсечени в скалите – от там идва и наименованието им скалните манастири: единият е Ивановския (до с. Иваново), кръстен на моя покровител “Св. Архангел Михаил”, а другият – Басарбовския (съответно до с. Басарбово), носещ името на “Св. Димитрий Басарбовски”. Действително, че за да стигнем до тях трябваше малко да се отклоним от главното шосе, обаче пък видяното и преживяното по тези свети места си заслужаваше всеки един допълнителен километър, който пропътувахме, дорде ги намерим. Съдейки по тяхното местоположение, те също не се намират в някое затънтено кьоше на страната, че да бъдат трудно достъпни. Едно време ние много пътувахме, обаче най-вероятно не сме знаели за съществуването на тези уникални изящества, поради които причини те така си бяха останали малко встрани от тогавашните ни обекти на интерес и съответно посещение. Радвам се, че поне сега, толкова години по-късно успяхме да видим и тези творения на българщината и Християнския дух на народа ни, запазили и съхранили неговата вековна история, бит и култура…

След поклонението в двата манастира, църковната ни мисия беше вече изпълнена и от там нататък се отдадохме на по-светски мероприятия. Бяхме толкова близо до Русе, че просто не можеше да не се отбием и там, за да разгледаме града – аз лично не мога да си спомня от кога не ми беше стъпвал кракът в тази част на държавата. Спомням си, че навремето много често ходех по командировки до Заводът им за печатни платки, който тогава снабдяваше доста от нашите изделия, производство на з-д “Промишлена Електроника”. Тръгвах от нас много рано сутринта и гледах да си свърша работата за час-два, след което се отдавах на целенасочени променади из сърцето на Русчук. На първо място, посещенията ми бяха свързани с един техен много известен “музей”, изключително добре снабден и зареден с всички стоки от първа и втора необходимост – а именно, това бяха централните градски хали, от където пълнех багажника на Трабанта с всякакви артикули, каквито в старославно Габрово по онова време бяха дефицит в най-остра форма. После се понасях към спортния им магазин – филми за камерата съм купувал от там, но повечето зяпах и се разхождах безцелно, оглеждайки се във витрините и най-вече заглеждайки русенките. И ако историческият период, за която ви разправям тук е бил в рамките на далечните 1987/1989, то точно 30 години по-късно аз отново се намерих в пределите на Русе, заварвайки градът разбира се, в далеч по-друга светлина. Цялата централна градска част беше разкопана и издълбана, защото по това време изглежда извършваха подмяна на старите водопроводи с новите тръби по силата на т.нар., “воден цикъл” – една прекрасна приумица за свличане на европейски средства, без някакви видими резултати, особено пък положителни (съдейки по Габровските “проекти”, като по-пряк наблюдател и потърпевш). Наред с това, течаха възстановителни мероприятия по опресняване на старите класически сгради, с които Русчук е известен не само у нас, но и по света.

Полека-лека се изтеглихме и към покрайнините на града – знаех на едно място, вече на излизане към Търново, че можеше да се стигне чак долу до реката. Преди много-много години, там бяхме отседнали с моя скъп приятел Митко Яков и баща му, който ни заведе на кандидатстудентски изпит в тогавашния ВИМЕСС – Русе. Името на къмпинга беше “Приста”, където освен бунгалата (едни стари, отдавна излезли от строя каравани), в района се намираше и завиден за времето си по своя колорит, битов ресторант – ама “Рибарска колиба” ли се казваше, и той ли беше “Приста” – сега вече не си спомням толкова ясно, защото това пък действие се развива през лятото на още по-далечната 1978. Значи, за комарите, големи колкото врабчета и които ни дъвкаха цяла нощ преди изпита няма да отварям дума, да не би да обидя някой потенциален русенски читател – но пък шопските салати и сливовите ракии, с които се давихме вечерта в ресторанта, сякаш са оставили по-трайни деруги в паметта ми. Принципно ресторантът беше известен със своите рибни специалитети – чорби, риби на керемиди и други речно-рибарски гъдели, обаче аз нали не си падам твърде по фосфора, та се отдадох на екстракта от сливи, към който още от малък изпитвам по-дълбокото си уважение. Иначе, на изпита следващия ден ударихме по една тройка или най-много 3 Ѕ, но на този етап не ни се отвори парашута да бъдем приети за студенти…

Мисълта ми беше, че аз и този път кривнах по пътя, който уж трябваше да ни отведе към въпросната “Приста”. От къмпинга и бунгалата му бяха останали само металните оси на караваните, които просто не са имали как да вдигнат и изкрадат – всичко останало беше занемарено и изоставено, сякаш водородна бомба беше паднала на поляната. Ресторантът, макар и относително здрав, беше затворен – дали изобщо вече работи като заведение ми беше трудно да преценя, но съдейки по изпочупените му стъкла и огромни паяжини по вратите, последният изглеждаше повече на декор от филм на ужасите, отколкото да имаше едновремешния си блясък на престижна кръчма. Колко русенски парвенюта са похапвали и попийвали там, колко техни любовници са заведени и колко извънбрачни дечурлига са им заченати – това единствено сламеният му покрив може да разказва за своите легенди на ням свидетел. Ами, такива бяха годините тогава – какво да се прави…

Малко по-надолу по същия път и ето ни вече на брега пред величествения тих и бял Дунав – направи ми впечатление, че вероятно заради сушата и лятото като сезон, водите му не се вълнуваха чак така, както се пее в песента. Няколко циганета се къпеха навътре из барите, но иначе в цялостната обстановка преобладаваше засъхналата кал и предимно тиня – когато дълбоко вдъхновеният Щраус е писал своя класически валс “На хубавия син Дунав”, вероятно го е гледал някъде по горното му течение (Унгария, дори Австрия…), защото определено в тая кална локва пред кръгозора ми нямаше нито нещо хубаво – още по-малко пък да се и синее. След като завършихме с туристическите се обекти, метнахме се на колата и се завърнахме в къщи – изключително щастливи и доволни от видяното и преживяно през деня.

Така в безгрижие, сговор и взаимна любов, радвайки се денонощно едни на други, времето ни за престой в Родината взе доста осезателно да накъсява. От дума на дума, една вечер на софрата се заприказвахме за Родопите, Бачковския манастир, Кръстова гора и т.н. И само докато раздадем пижамите малко по-късно, Даниелчето вече беше направила своите резервации за две малки стайчета в някакъв семеен хотел – и не къде да е, ами чак в Златоград (един от многото “забранени” градове на България, в които навремето не се ходеше току така, просто щото тъй ти било кефнало да си разходиш трандафорите нататък, ами трябваше да има някакъв много сериозен повод за това, дебело подплатен със съответния открит лист – поради непосредствената си близост до гръцката граница, простосмъртни безпартийни и особено пък потенциални емигранти изобщо не се допускаха да припарят даже до пределите му, да не би случайно да им скимне да избягат завинаги от земния “рай” на шибаното наше РСО, в което бяхме принудени да живеем, че и да го харесваме насила; но, за това – малко по-надолу в изложението). Спонтанното ни и единодушно решение за поредната и най-вероятно, за всеобщо съжаление последна наша екскурзия по краищата на Татковината, дойде почти веднага, след като приключихме вечеринката – хвърляме по някой и друг парцал в торбите, мятаме се всичките у Фордо и рано-рано още на другия ден вече пълзяхме нагоре по Шипченското шосе; хладните усои на стария Балкан бяха само глътката свеж въздух, за който с умиление си спомняхме през целия път, току до завръщането ни в нашия старославен и старозаветен предпланински градец – защото долу в ниското вече настъпи и земният ад, в комбинация с мараня, жега и изобилие от лепкава непоносимост…

По пътя до Асеновград не сме спирали никъде. Първото ни поклонение, така да се каже беше пред иконата на Божията Майка, намираща се в техния храм, “Св. Богородица”. Уникалното на тази църква е не само аязмото с лековита вода, което се намира в приземието ѝ, но и самата Чудотворна икона, пред която от всички краища на страната се стичат поклонници, изразявайки своята дълбока признателност и благодарност пред Светинята. Иконата буквално е обкичена със златни накити и украшения, най-често това са верижки с кръстчета, оставени там от миряните като техен безкористен дар (всякакъв размер и големина – според благосъстоянието на дарителите или спрямо тяхната благодарност към Пресветата наша Богородица). Местните наричат своя храм още и Рибната църква поради факта, че долу в аязмото плуват и няколко малки декоративни рибки, които се радват на вниманието на всички посетители, дъното на което пък буквално е покрито с монети. Всяка година, по столетна традиция още от времето, когато майка ми е била невръстно дете, че и доста по-отдавна, на празника Преполовение, точно по средата между Великден и Петдесетница, във въпросния Асеновградски храм богослужението е особено тържествено. Легендата разказва, че преди години този обичан от всички народен празник не е бил отбелязван. Но веднъж през нощта срещу Преполовение хората от околните къщи видели, че в заключения храм свети и се носи някакво чудновато ангелогласно пеене. Така Божията Майка показала, че празникът трябва да се чества подобаващо и от този миг насетне денят влязъл в очертанията и заветите на църковния календар. В края на богослужбата, огромното множество миряни, стечени тук от всички краища на България, обикновено тръгват след архиереите (свещениците) и през центъра на града носят на ръце красиво украсената Чудотворна икона на “Света Богородица Умиление”, за да се отправят впоследствие и нагоре по пътя до самия манастир. Едновремешните традиции са били спазвани най-строго и почтено от всички и многохилядното множество пеша се е проточвало до самите двери на Бачковската света обител, където пък последната се поставя срещу манастирската Чудотворна икона. В по-новите дни на злодейската комунистическа власт, тези литийни шествия са били забранени и придвижването на иконата към манастира ставаше нощем, като за целта Съвета отпускаше един пикап – уж, за по-бързото придвижване на миряните, най-вероятно. Аз лично съм участвал в едно-две подобни поклонения, както и моят малък Неничко (бабин сладък), когото майчицата ми водеше на тази свята Християнска процесия почти ежегодно, докато беше по-малък – всъщност, до заминаването ни за Австралия през 1992, когато той беше едва 6-годишен. И сега дори, изписвайки тези редове, вълнението ми е съпроводено с овлажняване на очите и изплуването на множество прекрасни спомени, които са останали и са се съхранили в мен от десетилетия. Магическо място, енергийно и зареждащо с вяра и преклонение!...

Тъй като вече бяхме в района и отново: аз никога преди не бях ходил тъдява, направихме и едно кратко отклонение до Асеновата крепост – току на излизане от града. Там през последните години са протекли значителен брой възстановителни и реставрационни мероприятия, защото всичко което видяхме беше доста впечатляващо. Твърде вероятно, тази крепост да е съществувала и навремето, когато сме обикаляли местните вилаети с моторите, но пък тя едва ли е била в този си архитектурен и автентичен вид, в който се изправи пред нас в целия си блясък. За съжаление, не мога да направя сравнение, защото както вече подчертах – за пръв път кракът ми стъпи там 60 години след рождението ми (силно се надявам, да не е и за последен обаче). Ама какви царе само сме имали едно време, майка му стара! – в какви страхотни крепости и замъци са живели хората тогава, докато напоследък попадаме все на разни селски издънки, дето и чеп за зеле на става от тях (при това от 1944 насам, не само с начало 1989 – в случай, че някой тук се чуди, де). Макар, че жегата беше станала вече нетърпима, ние с Даниела се покатерихме до всички възможни бойници и наблюдателни кули, направихме си множество снимки за спомен, докато нашите стратегически ни изчакваха да се налудуваме под оскъдните сенки на едни саморасли дървета покрай пътя.

След рицарските ни набези из крепостта, превъплътявайки се ту в древни траки, ту в средновековни римляни, византийци и всякакви други царски богатири, стъпихме отново долу на асфалта и след други няколко минути се отбихме от главното шосе към Бачковския манастир. Самото село Бачково също се е преобразило, спрямо представите и спомените ми, датиращи от близо 30 години, но за нас по-голям интерес представляваше самият манастир и църквата му в двора, отколкото архитектурните забележителности на модерното селско строителство. Старата павирана алея, която отвежда към паркинга пред манастира вече е превърната в пъстроцветен битов пазар. Тук под думата “битов” далеч нямам предвид формулировката на битпазар или т.нар., битак, каквито аз принципно много обичам да посещавам – напротив. Направи ми прекрасно впечатление изяществото от съвсем автентични български стоки, като се почне от забрадки за глави, битови покривки за всякакви маси, та се мине през сачове, менци, грънци, хлопки и хлопатари кравешки, овчи чанове и други звънчета за Коледни свинчета, за да стигне на човек окото и до най-изтънчените подправки за кебапчета и кюфтета, небезизвестната чубрица, сминдух, мерудии, Бачковска шарена сол, цели купища буркани с горски мед от Родопите, всякакви сладка и конфитюри (естествено, домашно производство - а не лайната, които продават в Kaufland-а, Lidl-а и BILLA-та), торби със Смилянски боб и какво ли не още. Със сигурност номенклатурният списък е бил и по-дълъг, но аз тук изброявам само стоките от първа необходимост и забелязани отгоре-отгоре по тарабите и сергиите - на първо четене, така да се рече.

До този час на деня, обедното време се беше показало иззад палещите лъчи на слънцето и ние седнахме да утолим гладнишките си страсти с по няколко кюфтенца, свалени директно от скарата на дървени въглища. Доказахме вече, че в тая наша скъпа Татковина, като че ли кюфтетата са ѝ по-хубави и вкусни, сравнени с кебапчетата; а би трябвало да е точно обратното и дори да няма разлика. Легендите за българските кебапчета с много кимион сякаш са почнали да избледняват лека-полека, но пък и аз вече не съм тъй петимен за тях, след като мога сам да си ги произвеждам в неограничени количества, при това при зашеметяващи вкусови качества – и без изобщо да се хваля, щото пък почна ли да се обсипвам със суперлативи и да се самоизтъквам, покривайки се до нозете с лаврови венци, то няма да ми стигнат белите листи по-надолу, че да изразя самодоволството си от моите месни произведения. Ха, да ви е сладко сега!...