Скъпи и обични родители - мили наши бабо и дядо; приятели, сродници, та дори безродници!

18.10.2019 - Летище Gold Coast, а всъщност за света последното е повече известно по името на квартала, в който се построено – демек Coolangatta, в случай, че някой по-любознателен четец тук държи и на най-тънките, сладникави подробности. Часът е вече 08:15 и самолетът ни за Мелбърн трябваше да излети в 08:50. Обаче поради някакви неизвестни за нас технически причини, допълнителни проверки и разни други, оставащи скрити за обикновените пасажери обстоятелства, редовният му полет е отложен чак за 09:45 - което пък ми дава близо два часа свободно време, през което да поставя барем началото на моя следващ задграничен и презокеански репортаж. По всичко личи, че настоящото ми комюнике ще продължи и горе във въздуха - летенето надолу трае други 2Ѕ часа, които също смятам да уплътня с писателско творчество, като се надявам на възможност да поддържам “жив” дневника си дори и по време на няколкодневния ни престой в мразовитата столица на щата Виктория. Тук неслучайно казвам “мразовита”, защото кратка справка със синоптичната им обстановка и прогноза за следващите дни, предвеща някакви полярни едноцифрени температури, тук-таме премесени с лек дъждец и доста по-рехаво слънчево греене (предполагам, последното ще се изразява единствено в няколко оскъдни и откъслечни лъчи, едва проврели се през гъстата като сос бешамел небесна облачност). Минималните градусови единици ще варират в границите на едва 6-7 Целзиеви степени, докато за максималните не обещават да прескочат дувара на 12-те, най-много 13°C-14°C. Сам по себе си този факт е малко смразяващ за несвикналите със студа (по-скоро, за отвикналите от него…), като се има предвид, че при нас летните жеги отдавна вече настанаха и температурите често доближават 30°C, а в някои отделни случаи даже ги и подминават. Без да искам се разприказвах за времето, та ми се иска да споделя и радостта си от снощния проливен дъжд, който се изля в нашия вилает и в частност връз новия ми бетон и прясно посадената тревна ливада пред онази къща. Вчера следобеда от някъде изневиделица се скупчиха едни черни градоносни облаци, които буквално за минути изсипаха тонове вода по отдавна зажаднялата за влага земя. По пътя си обаче бурята е причинила и редица поразии на хората, от рода на едри градушки, скъсани далекопроводи и други подобни природо-климатични несгоди. Хиляди домакинства са останали без ток, но за щастие тези катаклизми са се развили малко по-западно от нас - ние единствено се насладихме на тъй чаканата влажна благодатност, която се стичаше на порои от небето; но пък в същото време по местата, където е ударил циклонът, потърпевшите едва ли са му са радвали чак толкова много, колкото нас. Тази сутрин минахме от там, за да подготвя боклуджийската кофа за изхвърлянето ѝ в понеделник, та видях зелената морава как весело се е засмяла и лъснала от дъжда - да пуснеш сега две агънца и едно козле отгоре ѝ, че хубавичко да се напасат баш за Гергьовден… пък подир, ‘айде у тавата във фурната, пълнено с ориз и пресен лук…

Снощният дъжд беше толкова силен и проливен, че не успях да отида на място оттатък и сам да видя какво е положението с мелиорацията. Водната стена беше така гъста, щото езерото изобщо не се виждаше отпред, сякаш потънало в мъгла от тлъсти, като преяли с трохи врабчета дъждовни капки. Можех да ида с четката да позамия цимента, че и колите да изплакна с някой парцал даже, обаче ме беше страх да не ме удари някой гръм пък – а вие представяте ли си само, какво щяха да пишат по вестниците на другия ден: “Един малоумник на средна възраст тръгнал в дъжда да си мие колата (за да използва вода на аванта от небето, вместо тая от водомера…) и паднал възнак до нея, поразен от светкавица”. Че аз в сухото не я мия пущината, то пък остана и в мокрежа да хукна с гъбата – ай’ сиктир! Е, не че не съм го правил, де - действително, имало е откъслечни случаи, в които съм ползвал безплатната дъждовна вода за заплакване на превозни средства, но за всичките мои 27 емигрантски години, вероятно се броят по пръстите само на едната ми ръка. Не съм по миенето и лъскането твърде аз - а като гледам, нашата малка Ванеса е същата мундарка като мен, да не ѝ е уроки: вътре колата ѝ мяза на кочина от разпилени по пода хартийки, салфетчици, празни шишенца от вода, ластичета за коса, шнолки, недоядени бонбонки и какви ли не още боклуци. Уж периодично я чисти, обикновено чак когато побеснея аз и с 300 зора я накарам да си изхвърли отпадъците - щото тя иначе не се сеща сама да ошета подире си.

Вчера най-после, от толкова много време насам на тягостно мълчание от тяхна страна, единият от шефовете ми изпрати съобщение да ме пита дали съм получил документите за акциите, с които ни залъга предишният инвеститор. Такива потвърждения за собственост аз още не съм срещал измежду кореспонденцията си, но вероятно днес или другата седмица ще пристигнат. Между другото той спомена, че всеки момент очаквал папуасите да придвижат проекта си напред и да платят половината от цената му, за да може с тези средства да се закупят инсталациите, съоръженията и да се даде ход на монтажа. Обаче това трябваше да е станало още преди няколко месеца, а вече е средата на Октомври и до този момент нищо не се е чуло по този въпрос или пък видяло насреща, като реални парични суми. Това плащане може да се разточи кой знае още колко дълго, а аз не мога повече да чакам. Силно се надявам, че тази работа по специализираните минни машинарии ще се случи да ми я предложат най-късно до края на следващата седмица и аз за кой ли път вече ще се намирам в ужасно деликатна и затруднена ситуация: дали изобщо да я приемам или пък не, осланяйки се единствено на празните приказки, излизащи от устата на моите босове. Абе то един ден всичко това ще се превърне в реалност, само че ние много време вече загубихме в голи обещания и още по-голи надежди, та не знам вече на къде ще избие цялата тази неразбория. От всичко, лично на мен най-силно ми се иска да продължа дейността си с моите хора, защото за тези 4 години, откакто работя за тях, успяхме взаимно да се сплотим в един малък и много успешен конструкторски колектив, но пък паралелно с това, без пукната пара в джобовете си, за всеобщо наше съжаление. Ако тези хора от Нова Гвинея останат доволни от прототипната си станция, която е със значително по-малък капацитет от необходимия за техните колосални нужди, веднага след доказване качествата на малката, едва няколкотонна инсталация, ще последва конструирането и строителството на нова, по-масивна - вече 10-тонна екипировка, която ще ни държи над водата за години напред. Това на думи звучи просто прекрасно и невероятната перспектива буквално грее пред нас с ослепителния си блясък, само че моите очила са със затъмнени стъкла и нещо хич не ги виждам тези толкова ярки лъчи на надежда, почти като в розов сън. Комай ще трябва да се примиря със ситуацията и да действам според конкретната обстановка за дадения момент - каквото Бог ми е отредил, нека пък това да е. Аз си съдрах гъза поголовно да изпращам молби за друга работа и да се явявам по интервюта без да имам ни най-малкия успех в тази посока - явно Господ ми е нагласил някакви други житейски роли, ама като не си казва сценария, та ме държи в неведение, по който начин пък поддържа и тръпката ми будна по 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата...

Стюардесите се понесоха с количките да раздават хранилките, обаче само на онези пътници, които са си поръчали и съответно платили за тях. Отдавна вече по самолетите и особено на вътрешните им полети с нискобюджетните линии няма такива гуляи и моабети, каквито имаше преди години. Дават ти по едно мижаво курабе, колкото да не умреш от глад в креслото и това е всичко - при това си го плащаш допълнително от джоба. Същото се отнася за чайове, кафета, бири, напитки и тем подобни угодии. Но пък и какво повече би искал да му включат в билета един човек, който е платил едва някакви си $49, за да го прекарат на близо 2000 км разстояние по пътя (1710 км съгласно автомобилната карта на Австралия, ако трябва да съм педантично точен...) и то за нищожните 2 часа и нещо, за преодоляването на която отсечка същият би изгубил цели два дни в лашкане със собствения си автомобил? – башка един варел с гориво и бидон масло. За слава на скъпата ми и пресвята Даниела, която откри тези толкова евтини билети, сега всички ние пътуваме почти без пари - именно и поради които причини ние предприехме това наше поредно турне. Поводът, разбира се е и един фестивал на българското землячество, който се организира за първи път в Мелбърн. Преди няколко месеца подобен се проведе в Аделаида, на който ние по една щастлива случайност също присъствахме. Още тогава от мелбърнци разбрахме и за техния предстоящ фестивал, на който се очакват гостуващи танцови и певчески групи от Сидней, Бризбън и Аделаида (не съм сигурен дали ще имат представители от Пърт - може би не, единствено заради прекомерната си отдалеченост). Понеже в Бризбънската танцова трупа участват повечето от нашите приятели, та покрай тяхното представяне решихме и ние да вземем участие в този чисто етнически културен форум. Освен това, бачо Гьорги довечера ще чества и 50-годишния си юбилей, та фестивалните нощи ще са всъщност две - една репетиционна и една официална утре вечер. Освен нашите местни австралийски участници, в тържествата ще се включи и една много силна група от Нова Зеландия, чиито участници вече са пристигнали на място и усилено тренират/репетират още от вчера. В тази агитка ще бъдат братът и снахата на наш Жоро, барабар с челядта и останалите танцувачи от трупата им. Въобще, очаквам едно гигантско сборище от патриоти, истински българи и общи приятели, с които да се напием най-юнашки като хората.

За придвижването ни през тези няколко дни из Мелбърн сме наели нарочна кола, с която в свободното от моабети време ще се поразшетаме из вилаета с проучваща и опознавателна цел. Обратно се прибираме в понеделник с вечерния полет за наше село, който също ни струва само по $50 на глава. Освен това моето пътуване ще мине като служебна “командировка” и всички масрафи по тази екскурзия ще бъдат натоварени връз гърба на Данъчното министерство - нека ме запомнят с добро, немокаяните недни и алчни. Наели сме си и някаква малка боксониера в едно хотелче, в непосредствена близост до брега на океана. По принцип там има и плаж, обаче при тези техни температури, кръжащи около ниските стойности току над нулата, не е изключено горният слой на водата да е малко скрежасал и за да влезеш да се изкъпеш в морето, вероятно трябва първо да поразчупиш леда отгоре - мерси, ама аз нямам нужда от такива изживявания като морж. Топлата баня с горещата вода под душа - там ще бъде моята пясъчна ивица за следващите дни на престой в този иначе космополитен град. Навлекли сме се с пуловери, дълги гащи, чорапи, високи обувки - абе, ужас! Зима... (сега ми идва на ума да се попитам: а дали пък ще има и парно в хотела или ще ни оставят да зънзъникаме, та да ни тракат чак зъбите от студ?)...

Не знам колко време мина, откакто сме се вдигнали между облаците и земята. Самолетът е малък, няма информационни табла и не мога да преценя дали вече сме наближили крайната цел. Не е и твърде бърз, струва ми се – имам усещането, че вместо да мърдаме напред, ние се дърпаме назад. Ванеса и Даниела отдавна спят по седалките, но аз време за губене нямам - при мен всичко трябва да е действие и физично-мозъчна активност, а не безцелно времеядство под формата на сън. Доколкото си спомням от предишни наши подобни разходки в тази посока, полетът между Gold Coast и Мелбърн трае около 2 часа и 40 минути. Така че по всяка вероятност и моя груба преценка, все още се намираме едва на половината път. Отделно дето и самият самолет закъсня с час и нещо - първо пристигна от Сидней с голямо закъснение, въз основа на което пък и ние излетяхме съответно по-късно, но по-важното е да пристигнем цели и невредими с Божията помощ, а не в насипно състояние – готови за чувалите на моргата, да не чува Дяволът...

Гледам през илюминатора - навън е слънчево, но сняг все още не виждам. Той може да се е задържал по високите планински върхове, каквито има в изобилие надолу - тъдява всъщност се намират и по-сериозните планински масиви и вериги на Австралия; Snowy Mountains (Снежните планини) са едните, които се разтягат между Мелбърн и столицата Канбера, с най-високия си връх на континента – Mt. Kosciuszko, издигащ се на 2228 м н.в. (информация, която в настоящият си писмен материал вероятно повтарям и преповтарям периодично в годините, колчем стане дума по темата). Докато пък другите възвишения, Blue Mountains (Сините планини) се намират по-близо до Сидней. Далеч не е изключено измежду тях да има и разни други, по-незначителни хребети и хълмисти релефи на местната география, но аз съм запомнил само тези двете, като по-основни и характерни за държавата.

Току-що пилотът съобщи, че остават само 40 минути, докато пристигнем в крайната точка на пътуването ни и че температурата за момента в Мелбърн е само 16°C. Е, малко по-топличко е, отколкото очаквахме, но те там климатичните условия се менят не с часове, ами направо с минути. Само веднъж да рече да повее онзи злият ветрец откъм Южния полюс и току-виж как са взели да прехвръкват и снежинките из въздуха. Неприятен градец - стар и работнически, малко мърляв и сив. Е, виж - центърът му е направен като за изложба на архитектурното изкуство, но общо взето градът е доста по-промишлен, сравнен с един Бризбън например. Вероятно и значително повече работа би имало там, особено за инженери и техници като мен, но специално нас навремето съдбата ни отвя в съвсем други посоки и попаднахме в малко по-различна околна среда. А пък като стана на дума за възможности и свободно упражняване на професии, та се сетих какво съобщиха тази сутрин по радиото. Със своите 6.5%, безработицата в нашия слънчев щат Queensland официално е надминала показателите за Южна Австралия, който щат в продължение на години се славеше със своето прословуто последно място по брой на работните си места и по своето (недо)развитие в генерален план. А пък щом като и той вече е изпреварил нашият, определено по този показател, това несъмнено доказва некомпетентността на лейбъристите (Работническата партия - комунистите, демек...) да управляват икономиката и да развиват бъдещето на народните маси. Говори се, че сегашната управа е върнала икономическото развитие на щата буквално с години назад - а след като сме вече и на първо място по безработица, как да очаквам да намеря другата си работа тогаз?... Но, каквото всекиму е отредено - това ще е и за нас...

20.10.2019 - Макар, че обещах за ежедневно включване, повторно такова през онзи ден вече беше невъзможно, а вчера пък - хептен. Днес е неделя и докато решим как най-добре да поминем денят, в следващите редове ще запозная читателя с всичко онова, което се случи след полагане на точката в предишното ми включване на живо от мястото на събитието (добре, де – многоточието; сега видях, щото случайно погледнах).

Малко, след като приключих с творчеството си по време на моето директно ефирно предаване от въздуха, трябваше да изключим електронните устройства и да затягаме каишите за приземяване. Добре ама самолетът таман понечи да удари гумите си в пистата и последните да изсвирят при отъркването им в бетона, буквално в следващия миг пилотът му дръпна една патерица и го подкара обратно към висините. Стори ми се даже, че бяхме кажи-речи на една педя от земята, но поради някакъв много силен моментен порив на вятъра, голямата метална птица се заклати сякаш я удариха с хиляда парни чука, поради което процесът за безаварийното ни кацане беше невъзможен и направо се осуети. Извисихме се отново в небесата и в продължение на 10-15 минути кръжахме над Мелбърн като някой щъркел, който избира в кой точно комин да спусне повоят с бебето, което обикновено носи в клюна си. Повторният опит за приземяване беше малко по-успешен и този път ние със сетни сили се търкулнахме по площадката на летището, отдъхвайки си с мисълта, че явно пак Господ ни бе отредил повечко дни за наслада на живота - благодарство и Амин!...

С излизането от комплекса на аерогарата, в лицата веднага ни блъсна леденият дъх на Мелбърнския мразовит петъчен ден, въпреки че като най-ранен следобеден час това би трябвало да бъде и най-горещата му част - нищо подобно обаче. Веднага се обадихме на фирмата, от която щяхме да наемем колата и малко след това микробусът им пристигна да ни откара към гаража. След известни формалности и оформяне на документи, натоварихме се в една огромна Toyota Camry и потеглихме по гъсто наситените с автомобили улични и магистрални артерии на огромния град. Нямаше и час по-късно намерихме хотела, настанихме се набързо и своевременно започна приготовлението ни за вечерното тържество - първото от серията поредни вечеринки. Нея вечер бачо Гьорги честваше и рождения си ден, та между генералните репетиции на участниците във фестивала (с каквото официално предназначение бе обявена въпросната вечер), заедно с всички останали отбелязахме и юбилеят на нашия скъп приятел. Ние навсякъде трябваше да се движим с проклетата кола, която въпреки че беше с автоматични скорости, Даниела не рачи да я кара в тази мелница от постоянно и интензивно движение (барабар с трамваите, чиито линии опасват изцяло града надлъж и нашир - подобно на София, но пък в стотици степени по-гъсто и съвсем начесто). Така аз цялата вече бях “на сухо” и се наливах с проста вода, докато жадно и тъжно гледах как другите се черпят и веселят, попивайки сладко-сладко всяка алкохолна капка. Но пък и нищо, де - аз не съм останал или закъсал чак толкова много за няколко питиета; с тях и без тях – все тая; тъкмо черният ми дроб да си поеме малко дъх...

Вечеринката приключи в полунощ - дорде ошетаме салона и се приберем обратно до хотела, стана 12:30-01:00. Едва десетте километра и половина до там, на отиване в трафика на петъчния следобед ги пътувахме близо 55 минути, докато на връщане през нощта беше малко по-спокойно. Разхвърляхме се по креватите и под благите топли вълни, бълващи денонощно от климатичната инсталация спахме непробудно до зори. Сутринта, както обикновено аз станах много рано, но след час легнах пак да си доспивам - окончателно се размърдах чак към 09:00, докато останалите моми натискаха възглавниците си до обяд. През това време прегледах и редактирах предишните си писания от самолета, изпратих 1-2 молби за работа и най-смислено попълних времето си до този твърде късен вече час на деня.

Разполагахме с известно свободно време преди да отидем в залата, обявена за провеждането на фестивала. Ние с Даниела излязохме на пешеходен обход из района, а Ванеса остана в хотела да се оправя за вечерта. Преди години местни хора ни бяха препоръчали едни руски деликатесни магазини и гастрономи, в които продават много вкусни колбаси, правени по автентични и традиционни техни рецепти. Искахме да си купим малко от тях, както по пътя до там да разгледаме и останалите дюкяни по улиците. За около 30-40 минути усилен ход стигнахме до мястото, но се отбивахме тук и там за зей пазар. На края се оказа, че въпросният руски магазин вече не съществува, влязохме в един друг, където пък не открихме въпросните артикули, а от един трети набавихме някакви съвсем различни хранителни необходимости за пребиваването ни тук. В цената на нощувката влиза и закуска, състояща се от най-елементарни мармаладчета, масълца, разни сокчета и пресни млекца за кафето, но ние се запасихме с малко яйца и шунки за сготвяне в тигана на място. Апартаментчето ни е оборудвано с котлони, микровълнова печка, кафеварка, кана за гореща вода, тостер, кухненска посуда и всичко останало за няколкодневно, сравнително комфортно пребиваване в извъндомашни условия. На отиване към магазините времето беше приятно - на моменти до слънчево, но пък иначе зъбато и далеч не топло. Ама като върви човек по-бързичко, та много-много не усеща студа по гърба си. Обаче на връщане заваля и дъжд, който вече беше неприятно мокър и студен. Добре все пак, че не беше и много силен, та чак да ни направи вир вода, но пък се оказа достатъчно интензивен, колкото да ни намокри връхните дрехи и да ни развали “прическите” (не чак толкова моята, понеже аз по принцип не се вчесвам и ходя рошав, обаче Даниелчето направо си беше побесняла от яд за нейната). Прибрахме се обратно - гореща баня, обличане и веднага тръгнахме към залата, наета за фестивалната нощ.

Това всъщност беше един преглед на фолклорните групи от всички български етнически общности по територията на Австралия - Сидней, Аделаида, Бризбън и Мелбърн разбира се, като домакин на форума, със специалното участие и на гости от Оклънд - Нова Зеландия (столицата на северният ѝ остров). Както на всяко едно мероприятие с подобно по-масово етническо значение, тук също присъстваха официални лица и представители от Посолството на България в Канбера; отец Александър Попов от местната българска църква прочете молитва за успение и благополучие, с което бе даден началния ход на тържеството. Ние имаме много познати и приятели от Аделаида, с които се видяхме в залата, така както и с почти всички наши мелбърнски дружки, с които пък се знаем от други подобни землячески чествания и празненства. Всичко беше организирано като един огромен коктейл, с маси, храни и питиета, приготвени и доставени от тъдявашни кулинарни ентусиасти: баници, щрудели, млинове, кебапчета, карначета, тулумбички, наред със задължителните за такива мероприятия и всенародни веселби български ракии, вина и бири. Изобщо, всичко беше подготвено до най-малката подробност, а организацията на тези хора, повечето доброволци - направо безупречна. Отвън в студа и дъжда под едни временни найлонови навеси те пекоха мръвки по скарата до късна вечер, докато в същото време хората и ръчениците вътре в залата не стихваха нито за миг. И от там тръгнахме късно през нощта, та сега вече постепенно ставаме един подир друг. Плановете ни за деня са противоречиви и разнообразни - единственото, което със сигурност се знае, че заедно с местните ни мелбърнски приятели довечера ще бъдем някъде на ресторант. Те са една много сериозна група от сплотени българи, с които се разбираме прекрасно. С тях се запознахме още преди години, чрез наш Цецо и Светлана, Бог да я прости (тя всъщност днес имаше рожден ден и щеше да навърши едва 59-те си години, а пък от кога е заминала, милата - да я поменем и нея с добро). С част от същите приятели участвахме в сватбеното тържество на Гергана, впоследствие им идвахме на гости за една Нова година, която посрещахме в Мелбърн и от тогава насам постоянно поддържаме добрите си дружески връзки и близки взаимоотношения.

Това е всичко по-важно до този момент на кратката ни екскурзия. Следобеда най-вероятно ще мръднем до местния пазар - сега само чакам инструкциите да ми се спуснат “свише”, за да знам каква ще бъде следващата ни стъпка (но пък и не, че много ме интересува, де – накъдето ме замъкнат, натам отивам; смирено и безропотно – като послушник в манастир)...

27.10.2019 – Брей-й, най-после да усетя и аз, пълната тишина и относително спокойствие у тая колиба наша. Макар, че днес е неделя, Даниела е на работа, а малката още спи след среднощното си прибиране от някакъв неин пореден рожден ден (нейните дружки се раждат почти всеки месец, установявам – а някои от тях по няколко пъти, биля…). Едва днес успях да намеря малко свободно време и нужната уединеност, за да продължа разказа си, започнат още преди седмица, че и повече дори. Ръся вредом сополи, които се стичат от носа ми на ручеи и капят по бутоните на клавиатурата, че изглежда нещо съм настинал баш по никое време. Още преди да тръгнем за Мелбърн, Марко докара някакви бацили със себе си и първо ги даде на Ванеса. Нея я позакрепнахме горе-долу със серия от чайове, медове и лимони, но после животините се прехвърлиха връз Даниела, та вчера вече и нея поразиха. От там пък скочиха и по мен, гадовете - снощи даже вземах предохранителни хапчета с лечебна цел, но вървим на оправяне; от друго ще се мре, няма да е от настинка…

Иначе нашата Мелбърнска екскурзия завърши веднага с качването ни в самолета за обратния полет към дома. Това беше в понеделник вечерта, но в неделя се видяхме с тамошните ни приятели в едно кафене. Изкарахме много весело с тях – те всичките са много приятни хора. Даже имаме покана да се присъединим към групата за Новогодишното им тържество, което те традиционно си провеждат някъде извън пределите на столичния град. Обаче ние вече се ангажирахме със сватбените церемонии покрай Дарина и сина ѝ, поради което отказахме тяхното предложение и отложихме съвместното мероприятие за по-следващ етап – догодина евентуално.

В понеделник сутринта вече трябваше да сме опразнили стаята и до 10:00 да напуснем хотела. Натоварихме дисагите в колата и се понесохме из улиците на Мелбърн. Даниела и Ванеса искаха да посетят някакъв много огромен универсален магазин и да му разгледат бутиците, което пък от своя страна на мен ми даде прекрасната възможност да се позанимая с някои, чисто мои си лични дела на компютъра, възползвайки се и от безплатния Интернет в тържището. Така там убих няколко часа, разположил се удобно в едни дълбоки и меки канапета, докато междувременно моите моми вилняха из дюкяните като отвързани магарици. По някое следобедно време се придвижихме и до небезизвестния гръцки квартал в Мелбърн, където човек се чувства, все едно че е на посещение в Атина, Солун, Кавала, Серес или някой друг античен град на древните елини. Не толкова разбира се като архитектура и заобикаляща природна среда, колкото до атмосферата на препълнените с всякакъв шарен народ кафенета, покрай витрините изобилстващи от невероятно разнообразие на сладкиши и нашенски лакомства (торти, баклави, курабета и т.н.), самите хора по улиците и т.н. Седнахме в едно тротоарно заведение да изядем по една паста и много скоро след това трябваше да започне и окончателното ни придвижване към летището. Попаднахме в ада на вечерния трафик, та едвам стигнахме навреме – издадохме благополучно колата обратно в гаража, хората ни закараха до съответния терминал и с това веселата част приключи. В 21:45 вече бяхме пред дома – и, о-оо! Каква страхотна изненада ни се сервира, току на входната врата! – наш Марко се ухилил насреща ни, в цял ръст и с цял наръч свежи цветя, които беше купил за посрещането специално на Ванеса, а тя самата нищо не знаеше за това – нито за ненадейното му късно посещение, нито пък за неговия мил жест на внимание. Постояхме още малко заедно за по някоя и друга лакърдия, ама аз през това време влязох да се къпя, че бях ужасно мръсен и смърдящ, с което положихме и финалната строфа в този пъстроцветен водевил.

Още докато се мотахме из прахоляка и саждите на Мелбърн, обади ми се секретарката на компанията, в която неотдавна ходих на интервю и което по моему премина много успешно и за двете “воюващи” страни на барикадата. Зададе ми няколко допълнителни въпроса от стандартно естество, след моите отговори на които, вероятно вече зависеше и последващите им действия – т.е., дали ще ме канят на второ интервю или не. Тази тяхна кратка анкета обаче, под форма на неочакваното им телефонно обаждане ме хвърли в множество дълбоки душевни тревоги и предварителни угризения на съвестта, само че до края на седмицата не чух и не видях никакъв светъл лъч на надежда от тях – може би от утре насетне повторно ще възстановя трепетните си очаквания. Моите сериозни опасения дойдоха от факта, че ако онези ми предложат работата, аз трябва своевременно да лавирам и да се чудя какво да разправям на сегашните си работодатели, които също разчитат на съответна доза лоялност от моя страна, но поне на този етап оставих въпросът малко висящ - нека отлежава и да ми втасва в главата, както зрее киселото зеле в кацата със саламура, пък едва когато това стане неоспорим и реален факт, тогава чак ще го мисля на нова сметка.

От следващия ден насетне започнах сериозна офанзива по разтребването на предния двор в другата къща. Циментът от предгаражната площадка беше вече изсъхнал напълно – следваше да се занимая с пътеката, която отвежда към страничната част на постройката, свивайки назад към езерото. Там поначало имаше нахвърляни едни дребни речни камъни, ама по-едри от стандартния чакъл, с който обикновено забъркват бетоновата заливка. За да не ги махам реших, че мога да ги използвам, така както са на място – почнах да ги заливам с много рядък циментов разтвор, почти на мляко, който проникна до най-долните слоеве на настилката. Отгоре нахвърлях по-гъста каша и я заплесках горе-долу с маламашката, колкото да не стърчат върховете на камъчетата. За целта докарах пясък в чували, защото нямам ремарке – нито пък знаех какви количества ще са ми нужни за завършването на обекта. Отначало взех 4 чувала и 2 торби цимент – измазах го само за два дни (но пък и не при съвсем пълен работен надник – отначало по няколко часа дневно, колкото за разгрявка); всичкото количество потъна като у лисича дупка. На следващия ден ходих пак, та купих още 6 чувала пясък и съответните 60 кила цимент (една торба тежи 20 кг – нарочно са по-леки, заради условията на безопасен труд; едно време обаче бяха по 40 кила и струваха $7.50 – е, те и сега са точно толкоз, без ни най-малкото увеличение на цените от 15 години насам, само дето са наполовина по-леки…). Това количество материал покри по-голямата част от пътеката, но за да я довърша ми трябваше още малко разтвор – хайде, тичам пак до магазина за нова разфасовка от 2 + 1 (съответно чували пясък и торба цимент), но и те свършиха на бърза ръка. Ден по-късно доставих и последното съотношение пясък/цимент в още един размер на 2 + 1, с които вече завърших напълно с този дюлгерски епизод. Равносметката за изравняването на въпросната пътека и подготовката за по-нататъшното ѝ облепяне с плочки стори едни 14 чувала едър премит речен пясък и 7 торби цимент, т.нар. “марка 500”, а масрафът стъпи точно $122.50 – нищо като пари, но пък ми отне почти цяла седмица гъзурчене с мистрията.

Съществуващата до сега пътечка беше оградена с едни жълтави бетонни блокчета, които във времето и от дъждовете се бяха разместили и изкривили на вси страни. Първият им ред беше циментиран незнайно от кого (най-вероятно още от първите собственици на къщата) и те ще си останат там во век и веков. След като в петък приключих с циментовата настилка по криволичещата алея, вчера вече започнах да се въртя и покрай тези блокчета. По пътеката ще налепим плочки – същите, каквито има пред парадния вход на бунгалото. Спомням си, че тях ги бях лепил за Уоли и Нолин още когато живееха там – сега по същия начин и шарки трябва да се облепи и алеята към задния двор. Ходих до магазина да проверя за наличност – имат разбира се, колкото ти душа сака. С тази малка разлика, че преди години ги купувах по $10-$15 за квадратен метър, пък сега видите ли, станали вече $35/мІ – е, ама нали вървим напред, бе другари; връщане назад няма – “Нйма ‘лабаво…”, както казваше навремето Правешкият вожд.

Понеже предишния ден свърших материала до песъчинка, следобеда отидох за нови количества – не помня вече колко чувала с пясък доставих и колко торби цимент домъкнах от там. Мислех си, че една доза в същото съотношение 2 + 1 (пясък и цимент) ще ме оправи, обаче се оказа дето с темповете, с които зидам и подмазвам утре ще ми трябват нови барем още 4 чувала пясък + 2 торби цимент. Даже и да хартиса нещо, ще има къде да го употребя. Ако само знаех, че толкова много материал ще глътне този мой отчаян обект, можех да го поръчам на един път и онези да ми го доставят с камиона - срещу допълнителни $35 за транспорта, разбира се. Добре ама пясъкът щеше да стои сума време отпред на площадката, да се разпилява наляво и надясно, да го сбирам постоянно с лопатата и разни други усложнения. За това предпочетох по-сигурния начин, с доставка само на необходимите количества за дадения етап от проекта. Че те и египтяните са си строили пирамидите сигурно по-лесно от мен, ама моите методи са такива – малко по-специални и бамбашка от общоприетите норми за подобна дюлгерска дейност.

През този период от време на усилена кърска работа, освен че онези от компанията за минните машини изобщо не ми се обадиха повече, някаква друга кака прояви интерес към моята особа и обеща, че ще ме изпрати да свърша една работа пак в Toowoomba, която евентуално ще уплътни седмиците до около Коледните празници. От там също чакам развръзка и сякаш това е по-предпочитаният от мен вариант, запазвайки правото си на работа с настоящите ми шефове, в случай че Новогвинейският проект получи така мечтаното от всички нас заветно финансиране. Те непрекъснато ме уверяват, че това ще се случи всеки възможен момент, ама аз нали вече позагубих вярата си в утрешния ден, та с това и надеждите ми потънаха сякаш в най-дълбокото на тинята. Независимо от всичко, аз продължавам да изпращам и други молби за работа, пък не се знае кой ще се обади пръв за нещо. Всичко това, изложено до тук дава обяснения и защо не съм имал възможност да продължа писмения си разказ, та едва чак сега смогвам да го осъществя.

Вчера беше Димитровден – вечерта седнахме на малка празнична софра, обаче предвид не съвсем здравословните състояния и на двама ни с Даниела, приключихме спявката набързо и в 21:00 легнахме уж да гледаме телевизия. Щяхме и да се обаждаме, каквито са обичайните ни вечерни сеанси, но обстоятелствата не го позволиха. Поменахме с добро починалите наши близки, почерпихме се и за здравето на всички останали именици, с което приключихме необичайно преждевременно импровизирания си моабет.

Другата седмица чакам Желязко да ми даде цена за оформяне на плочника отпред, защото освен това, той трябва да облицова и фасадните стени на къщата (само предните, откъм улицата) с едни по-специални плочи, които дават интересен ефект на каменна зидария. Пазарлъкът ми за материалите е $2250 с доставката им на нашия адрес, обаче не знам с колко още ще трябва да се бръкна у кесията и за труда. Аз няма да мога да се справя сам с тази задача, защото там има да се гонят точни нива, да се докарва някакъв наклон, че да не се събира дъждовната вода на локви – тези умения ги нямам, въпреки че ми е ясно какво се прави по принцип. Ама то не ще само да си гледал отстрани с ръце в джобовете как го правят хората, ами иска чалъм и съответните инструменти, каквото е основното правило и закон за всяка, каквато и да е била дейност.

От утре насетне продължавам с циментирането на бетонните блокчета, които ще оформят очертанията на пътеката. Вчера имах среща с нашия дърводелец, който неотдавна се занимава с подновяване вратичките на кухненските шкафове в двете къщи. Пак той ще трябва да даде едно рамо и за изработката на две прегради в гаража под “Г”-образна форма, с които ще отделя една малка част в кьошето за мокро помещение (мивката и пералнята ще останат скрити зад врата), докато самият гараж ще се превърне в допълнителна жилищна площ – офис ли ще бъде за бъдещата адвокатка, някакво друго предназначение ли ще има, още не съм съвсем наясно. Но така или иначе кола там няма да влиза, след като отпред в най-скоро време ще имаме големи сенници, които в момента монтира нашият съсед. Даже докато онзи ден аз се занимавах с пътеката, при нас дойдоха нарочни хора от фирмата и побиха коловете за платната. На единия от тях ще монтирам пощенската ни кутия, която за сега е изцяло махната, понеже ми пречеше. Много работа има, а пък и още повече ще се отвори след намесата на дърводелеца – полека-лека ще се справям с всичко. Ако не започна някаква служебна работа, ще си попълвам времето със строителни мероприятия в частния сектор; ако обаче някъде ме повикат и почна отново да заработвам благини, тогава вече ще платя на някой друг да свърши заплануваното – така или иначе умиране има, отказване няма…

29.10.2019 – И след дългото затишие – хайде пак, отново буря; ама хем такава буря, дето и в тенджера под налягане не може да се разрази! Както си почивах вчера следобеда от сутрешните ми схватки и неравни битки с бетонните блокчета и цимента, телефонът ми иззвъня, за да чуя гласът на секретарката от компанията за разработка, производство и внедряване на специализирани машинарии за минната индустрия на Австралия (че изнасят продукцията си даже и в чужбина). Нещата там взели да стават по-сериозни и хората искали да дискутират с мен условията на работа, заплащане и т.н. – след мълчание от една цяла седмица и няколко дни отгоре, а пък аз ги бях отписал вече. Така стигнахме до споразумението в сряда аз отново да се срещна с представителите на тази фирма и да си дадем взаимните отговори на всички възникнали до този момент и все още висящи, неразрешени въпроси. Ето защо утре в 14:00 пак ще прескоча до Бризбън, за да изясним окончателно създалите се неясноти. То всъщност, всичко е ясно досущ като в най-гъстата планинска мъгла – онези ми предлагат работата, аз им казвам “ДА” сякаш играя по сценарий млада булка на годеж, а пък какви ще ги разправям после на моите босове, акълът ми чак не стига толкова далече, за да помисля и така надълбоко. Ако тези мои слънчеви предсказания се случат, аз този път няма да посмея да откажа подобно предложение и макар със скрито нежелание, ще се наложи да започна трудовата си дейност във въпросната компания. В случай обаче, че през това време нашият проект претърпи някакво положително развитие в посока, към която взорът на всички ни е устремен, просто ще напусна, за да продължа заниманията си по започнатото преди вече повече от 4 години дело (преди няколко недели наченахме даже петата). Във връзка с казаното до тук, всичко това ще означава, че дължимите суми ще ми бъдат изплатени до цент, както и самият аз с очите си трябва да видя и се уверя, че моите хора ще бъдат платежоспособни както за момента, така и занапред в един сравнително продължителен период от време - в размер на година-две поне. В противен случай хич не се и захващам с тях повече. Въобще, вкарах се в голям батак, без да знам как ще излизам от него…

Вчера рано сутринта отново купих 4 чувала пясък и 2 торби цимент, с който разтвор започнах да зидам и подравнявам блокчетата покрай алеята. Измазах две бъркала и се прибрах, че много ме напече слънцето, а се и поизморих малко от непрекъснатото навеждане, ставане/сядане, приклякване, залягане и пълзене по земята. Стигнал съм до завоя, който вече подвежда зида към къщата, обаче странични обстоятелства ми попречиха да го продължа и завърша до край. От четвъртък нататък ще е, защото днес пък цяла сутрин се разправям с колата на Даниела. Напоследък нещо почна да ѝ играе кормилото от една по-висока скорост нагоре и аз миналата седмица я водих на преглед. Добре ама в нея вече има събрани толкова много дефекти и оглушителни шумове, та механиците се объркаха кое да гледат по-напред. На първо място бяха разбитите амортисьори - точно което наложи и спешният им ремонт (в интерес на истината, ние поначало така я купихме тази кола – именно със съответната уговорка между мен и продавача, че по нея има разни агрегати от ходовата ѝ част, които дори още тогава бяха назрели за незабавната им подмяна; поради което пък и пазарлъкът от исканите $9000, слезе на по-разумните $7500). Та, както вече обясних – въпросните омекотители на возията са си такива “хлабави”, откакто тази кола стана наша частна собственост преди около 5-6 години и за мен диагнозата на сервизните работници въобще не беше нова, нито ми прозвуча като някаква изумителна изненада. По принцип, винаги е било въпрос за отпускането на излишни средства във връзка с една такава поддръжка, а не непременно, че не е имало нужда от подобна ремонтна намеса – по-скоро напротив. Все си мислех, че с времето и пробега аралъците ще се наместят и ще улегнат сами, белким спре да тропа, както предницата на автомобила, така и задницата на всеки трап, в който му попаднат търкалетата; няма обаче бако, такова здравословно закисване на тези свирепи луфтове – като постепенно става все по-зле, но не и по-добре. На всичкото отгоре и гумите са вече доволно изтрити и в мокрото при дъжд колата става малко палава, игрива и почти неуправляема. От една гробница за стари автомобили, специализирана в марката “Subaru” намерих чифт предни амортисьори, които там на място хората щяха да ми ги сменят за някакви си $100 – башка масрафа от $170 за двата. Само че това депо и автоморга се намира на 50 км от нас и аз тази сутрин още в 08:00 увиснах пред вратата им. Имах уговорката междувременно да ми доставят и задните, че с едно ходене да се свърши цялата работа. Е, да де, ама пак не (както междувпрочем винаги става в моя случай…) - оказа се, че до това време на деня частите не били пристигнали от Бризбън, та утре на ранина пак трябва да ходя там; този път за подмяна и на задните амортисьори.

Работата в сервиза се свърши точно за един час – върнах се в нашия вилает и хукнах по гумаджийниците да търся подходящия размер, че да я и обуем колата на Даниела с нови “гуминетки” – за тази дейност пък имам запазен час за днешния следобед и в 15:30 отивам с това да се занимавам. Четири нови гумки (понеже нямат втора употреба…) по $120 + $50 за центровка на носачи, шарнирни и ябълковидни болтове по предница и задница – ей ги нб, нови 5 стотака, че и горница как хвръкнаха завчаска, като камъне и дървье на Орлово гнездо. Барабар с утрешния масраф, текущият ремонт на колата ще се закръгли в сумарната си стойност от $1120, но пък то не може и само да се кара едно возило, без ни най-малко да му се поддържа формата и състоянието за пригодността си на пътя.

Ето защо днешният и утрешния ден ще бъдат ялови откъм строителство –един път дето сутринта имам повторно да се разправям с колата на Дани, а в следобедните часове пък трябва да се срещна и с хората от фирмата, че и това ми е един дерт – не ти’й работа как’ Сийке…