02.11.2019 – Архангелова Задушница; нека Бог да опрости греховете на всички наши починали близки, роднини и сродници, чиито души почитаме днес с преклонени от мъка глави и натежали от сълзи очи. Дълъг ми стана нещо напоследък списъка да изброявам поименно онези, които отдавна вече не са между нас – то не бяха баби и дядовци, стринки, вуйчовци и лели, чинки, чичовци и учинайки, братовчеди, приятели от детството, всякакви дружки и дори вече съученици. Сторвам всинца ви дълбок поклон... Амин…

А моето експозе продължава с горещи новини от още по-горещата точка на света, където за момента се намираме. Аналогът с топлината обаче е малко хипотетичен, защото от вчера насам е облачно, по-хладно и дори сутринта усетихме първите капки дъжд от толкова много време насам. Точно когато валя най-силно, аз се бях хванал да скубя разни плевели и ненужни израстъци, с което да подготвя останалите растения в долната леха за окончателно консервиране чрез зариването им с дървени трици. Вероятно си спомняте, една такава отчаяна офанзива проведох преди около седмица-две, но покрай ангажиментите ми с бетонните площадки и разни други подобни дейности по онази къща, с които втасах едва вчера, проклетите бурени покараха пак, та се наложи повторното им третиране с копача. Малко по-рано обаче, преди да завали тази сутрин, успях да отида и до магазина, от където доставих 9 чувала с въпросните дървени отломки. Чувалите вече ги имах от пясъка, който купувах напоследък и с последната покупка от онзи ден, закръглих общото количество на вложения материал в съотношение 20 чувала пясък и 10 торби цимент; всичко това при скромен масраф от $175, но пък с усвояването на няколко много изморителни трудови дни и изразходването на доста мегаджаули непривлекателна и мръсна физическа работа. С този анализ исках да подчертая, че празните пластмасови чувалчета аз вече ги имах, с които отидох да си натоваря въпросните дървени шушлюпини. Отзад във фургона на Даниела се събраха общо 9 броя, които аз така силно претъпках, пълнейки ги с лопатата собственоръчно от огромната камара, че не за $5 единият, ами онези направо по $10 трябваше да ми ги прихванат. А пък то стана така, че човекът на касата нямаше да ми върне петолевка от цяла банкнота $50, та ми подаде едно $10 и чувалите стъпиха дори малко по-евтино. Така, след като изскубах и уж изрових корените на всички вредни саморасляци, отгоре насипах около 4 пръста дебел слой от въпросните дървени стърготини. И както става обикновено с всяко отделно нещо, с което съм се захванал – останаха към края на лехата няколко педи земя, за която покривният материал не ми достигна (барем 3-4 чувала трябват още); обектът не е приключен окончателно до доставката на нови количества с трески, но това завършване ще стане през седмицата. Първо много се изморих, докато пълнех чувалите, после пък се гъзурчих и се рих из пръстта като къртица, докато в същото време дъждът обилно ми напояваше дрехите – кал се стичаше по мен не само от ръцете и краката, ами и от ушите ми чак. По едно време даже напече и слънце, но аз тъкмо вече бях привършил и се отправих към банята. Стига ми толкова дейност като за свят ден, какъвто е днешният…

Сега обаче се връщам във вторник, когато сутринта пак заминах в сервиза да се разправям с текущите ремонти по колата на Даниела. Мимоходом отбелязвам смяната на гумите предишния следобед, но пък центровката на щангите ги отложихме за някой следващ етап, когато всичко по ходовата ѝ част вече ще е сменено и улегнало с няколкодневна експлоатация на превозното средство в реални пътни условия. Този път в гаража малко се поувъртяхме с механика, защото аз поначало отидох по-късно. После се замотахме със свалянето на едни пластмасови декоративни калобрани от друга барака, за да ги монтирам на нашата. На края направихме и един съвместен консилиум с механика под увисналия тумбак на пикапа и дорде последният висеше още неподвижно и безпомощно във въздуха на хидравличния подемник, момчето ми подсказа кои са следващите елементи по ходовата част, плачещи за своевременна подмяна: два шарнирни болта на предното окачване (е, само единият е разбит, но обикновено се сменят и двата), един голям гумен носач също от предницата (отново износен е само левият, но логично е да вървят в комплект – и тях ги сменяме с нови) и последно някаква по-дребна гумена втулка, която е част от задните лостове по окачването (също двете, за по-сигурно). Тези корекции ще наложат трето посещение на депото, което ще направя във вторник сутринта и което ще генерира нов пореден (а надявам се и финален…) масраф от други $350, отделно от онези $370, които им оставих същия ден. Така, с едни по-груби $1500 воатюрата на Даниелчето ще замяза на нова – първите положителни ефекти от сменените части и новите ѝ гуми вече на практика се появиха и напълно доказаха своя успех: няма вече тропане по дупките на пътя, няма дразнещи шумове, игра на волана и т.н. Абе то просто си е искало своето, ама аз сума време се ослушвах като глух петел и силно се надявах, че ще избегна тази разправия – е, не ми се размина и тоя път…

Времето обаче, покрай тези мои автомобилни неволи и взаимни дебати с механиците напредна чувствително, а интервюто ми за работа беше насрочено в 14:00. Със сетни сили се прибрах в 12:15 – моята кола беше оставена пред офисите на Дани, за да взема от там нейната и да я водя по доктори. Всички тези размени на превозни средства отнемат ценно време и докато се изкъпя и обръсна, та да изляза, беше наближило 13:00. Разстоянието до завода е точно 82.5 км в едната посока – макар, че по магистралата се пътува сравнително бързо, на много места има ограничения на скоростта поради непрекъснатите ремонти, които правят за разширяване на лентите за движение. Както и да е – стигнах навреме и веднага се срещнах с хората; този път в дискусията взе участие и Генералният им директор (едно младо момче, вероятно около възрастта на наш Нени; само началникът на отдела е по-близко до моите години, останалите са все младежи). В продължение на два часа ме въвеждаха в тяхната работа и проблемите, които лежат пред тях. Обясниха ми всичко хората и най-вероятно другата седмица ще ми направят и официалното си предложение, което аз ща-не ща трябва да приема с благодарност, поради липса на всякаква друга алтернатива за препитание и някакви адекватни трудови доходи. Този въпрос е все още малко висящ, но по моя преценка натам върви ходът на нещата. Разговорът ми обаче с моите хора ще го оставя за последен, поставяйки ги пред свършен факт. И без друго евентуалното ми назначение ще има едномесечен изпитателен срок – след този период всичко може да се случи и аз да се завърна при тях, след като те покрият моите задължителни условия, за които вече стана дума малко по-нагоре из писанията ми.

Така аз в сряда вече възобнових строителната си дейност, завършвайки подредбата на блокчетата по едната ограда. Доставих още пясък и цимент, та в четвъртък и петък ликвидирах и с другата - по-ниската, откъм страната на тревната площ. Вчера вече едвам си влачех червата по цимента – изморих се не толкова от многото работа, колкото от постоянното навеждане, клякане и ставане на всяка малка тухла. Попълвах аралъците с по-дребни камъчета, сам си бъркам разтвора, мъкна и блокчетата от задния двор – по три наведнъж, че инак много тежат. До вечерта вече ми идеше да хвана онзи големия чук от бараката, дето е барем 20 кила (башка сапът), че да го размятам като топуз и да млатя де що сваря – зер, отделна керемидка да не остане цяла и тухла една връз друга да няма. Добре ама като се окъпах и ударих едно освежително вино с газирана вода в неравноделно съотношение, та бесът ми постепенно попремина и сега останаха само резултатите от добре свършената работа и тук-таме някой измъчен спомен на умора.

В момента е 15:30 – всеки момент чакам Желязко да дойде и да даде оценка на неговия труд, защото започнатото в най-скоро време трябва да се и завърши. После се местя обратно вътре в къщата за останалите довършителни мероприятия и заключителни операции. Като по-едромащабно строителство ще остане само подредбата на задния двор, но за там вече трябват наистина много средства и на този етап обектът ми е замразен за неопределено време поради недостиг на фондове. Довечера отиваме на гости у Ваня и Бранко, та заедно с тях да поменем близките си с по някоя и друга чашка – я винце, я ракийца; кой каквото е обичал приживе. С това експозето ми сега завършва – придвижвам се към следващата си дейност за деня. А пък забравих да спомена, че днес детето-студентка имаше изпит по някаква “Макро Икономика”, който тя си е взела с голяма оценка, близка до отличната (имало обаче и друг подобен предмет, т.нар. “Микро Икономика”, ама изпитът му щял да е по-нататък). Ванеса излезе сутринта в 06:30 и напред се прибра само за малко, колкото да съобщи за резултатите от изпита – изкъпа си и хукна по гимнастически салони, подир игрите на Марко Кралевития и кой знае още колко други странични безчинства и похождения, за които те умишлено не ме известяват с майка си, за да не им се карам и на двете. Абе, ще заиграе каишът комай скоро, ама де да знам по чий задник ще го усуквам по-изпървом – по дъртия ли, по младия ли…

08.11.2019 – Архангелов ден! Какъв голям празник, какъв велик светия ни закриля! На този свят ден аз винаги с умиление си спомням за нашия незабравим и скъп чичо Мишо от Баира, както и за още по-скъпия ми дядо Ангел – Бог да ги прости и двамата. И едва чак след като ги изброя в главата си и прехвърля далечните и най-свидни спомени от всички, чиито имена са под покровителството на Св. Архангел Михаил, идва вече ред и на моята скромна милост, пожелавайки си здраве и успехи – колкото заслужавам, толкова. Не случайно Даниела е избрала въпросният ден и именно този Апостол за закрилник на дома и семейството ни – всяка година, съгласно създадена отколешна традиция вече, по същия повод събираме всичкото циган от катуна на хранилка и поилка, чрез което поднасяме курбан един вид за благодарност и смирение. И сега няма да е по-различно, само че тържеството ни ще се състои утре, предвид факта, че е събота. Днешният ден ще бъде използван повечето за подготовка на утрешния – ще се джуркат майонези, ще се месят млинове, ще се правят торти, ще се кълцат салати и т.н. Вчера купих необходимите месни количества свински изрезки, които още снощи смлях на кайма за кюфтета и кебапчета. Гостите ни знаят, че ние в къщи друго меню не предлагаме. Посетителите, заедно с нас и дечурлигата ще наближават пределния капацитет на дворския комплекс от цифром и словом 30 калпака – този път ще бъдем значително повече добитък от обикновените ни сбирки и вечеринки, но се надявам да се справим в общата какофония. Но това е само предговорът на днешното ми празнично изложение – а от тук надолу вече ще следват и по-любопитните факти с конкретни случаи от действителността…

Връщам се в края на съботния ден, когато малко преди да тръгнем за Ваня и Бранко, наш Желязко цъфна на вратата току в последния момент. С него трябваше да направим подробен оглед на строителния ми обект по онази къща, който аз бях вече завършил и подготвил за окончателното му завършване с облепянето на плочките. Разбрахме се за около $1500 и активна помощ от моя страна, да успеем с приключването на този етап, като в рамките на няколко дни там ще цари усилена дейност, свързана с много шум и прахоляк. След малко ще поръчам материалите, които също ще стъпят едно $2500, но с влагането на тези средства пък, общата стойност на имота се покачва барем с други 10-15 хиляди долара (не че сме хукнали да го продаваме, ама все пак хубаво е вложените средства и труд да имат и съответната възвръщаемост напред във времето). После ние заминахме за Бризбън, а Желязко остана на Gold Coast, където той имаше и други служебни срещи по въпроси от най-общ характер.

В неделя аз ходих на църква - нали пък предният ден беше Задушница, та рекох да почета паметта на нашите починали близки с изгарянето на някоя и друга свещица. Изглежда този празник се почита и от сърбите, защото него ден като че ли имаше повечко хора в черква, отколкото ходят обикновено. Не помня вече с какво съм се занимавал през остатъка от деня – най-вероятно с нищо съществено, след като нямам спомени от това, но пък за сметка на неделния, понеделнишкият ми ден започна много силно и активно.

Малко след като Даниела замина на работа, аз станах след нея и отидох да ѝ взема колата. Оставих моята пред “завода”, а се натоварих в нейната и тичам право при моите хора за още количества дървени стърготини. По познатия вече метод, с лопатата наблъсках още 10 чувала, претъпкани с връх от въпросните дървесни отломки и трески. От магазина за плочки купих и 5 торби с циментово лепило, защото майсторът каза, дето фугите между тухлите трябвало да се запълнят предварително – макар и само горе-долу, на грубо, но имало нужда стените да се поизравнят малко с нивото на зидарията, преди да ги облепим с плочите. Прибрах се у дома и първо разтоварих дървесината. Веднага започнах и нанасянето на материала към лехата в двора. Остатъкът ми глътна още 4 чувала дървени люспи и всичко там стана много добре. По същия начин ще направя и горната част, но трябва първо малко да ми попреминат лошите спомени от последната акция, че тогава чак да се впускам в следващата. Минах през другата къща, та прибрах и лепилото в гаража – всъщност, то служи само за пълнител, понеже много хубаво се размазва и покрива навсякъде. Хайде – върнах се обратно при работата на Даниела, да оставя нейната кола на паркинга, а да си взема моята. Междувременно ми се обади секретарката на компанията (където предната седмица бях на второто интервю) и жената официално ми поднесе тяхното предложение за работа – с назначение от идния понеделник; след 3 дни демек, считано от днес. Аз хем се зарадвах, хъм пък и не особено, след като окончателно заплатата беше далеч под очакваната ѝ разумна стойност. Този факт ме хвърли в известни мисли и тревожни терзания, без самият да знаех какво да правя и как да постъпя. Първото нещо беше да напиша едно прочувствено и сърцераздирателно писмо до моите шефове, като предвид създалата се ситуация и отдалата ми се възможност за друга работа, същевременно ги приканих да споделят с мен своите по-конкретни намерения във връзка с предстоящите наши общи проекти и бизнес взаимоотношения по принцип – аз до седмица трябваше да започна трудовия си договор другаде, а все още не знаех на какво дередже се намират текущите ни задачи. Хората обещаха да се срещнем и да разговаряме по тези сериозни въпроси, което всъщност и стана, както ще се разбере малко по-късно.

Тези мои служебни въжделения и лутания отнеха остатъка от деня и до вечерта с нищо друго не се занимавах, освен да мисля как да постъпя с предложението на новите хора – дали да им приема условията или не. Така или иначе, с евентуалното ми започване на работа при тях, аз вече няма да ползвам облекченията, които ми даваше до сега договорът за пред данъчните служби, по силата на който можех да спестявам някой и друг мизерен грош под формата на масрафи, направени във връзка със служебната ми дейност. В тази категория попадат всички средства, похарчени за бензин, за поддръжка на колите, всякакви покупки, направени уж за фирмата и т.н.; дори самолетните ми билети до България и харчовете там бяха обявени като служебна командировка. Докато при новата ситуация, онези ме назначават като техен редови служител без тези права и екстри. Обаче: фирмата се намира на 82.5 км от нас; отиване и връщане са си все едно да работя в Стара Загора и да пътувам всеки ден от Габрово и обратно. Това са минимум 2Ѕ часа общо само шофирането по пътя – башка $25 бензин + $10 такса за моста в двете посоки; и това е ката ден, без изключение. Че на всичкото това отгоре, да работя и по 8-9 часа, за някакви си никакви кинти на час. Принципно парите не са малко за оцеляване, но пък изкарването им би било свързано с толкова много други странични неудобства, че вечерта на разбора, семейният съвет реши да откажа предложението и да продължавам с издирването на друга, по-приемлива възможност.

Така става вече вторник – колата на Даниела за трети път трябваше да ходи в сервиза, за подмяната на едни втулки, гумени носачи и елементи от предното ѝ окачване. По познатата вече схема, отивам до работата ѝ, оставям там моята кола, мятам се на нейната и политам към автомобилните гробища на 50 км от нас, където вече на няколко пъти се извършваха всичките въпросни дейности на тази дълга, скъпоструваща и животоспасяваща серия от ремонти и поправки. С всичките врътни и усуквания, до обяд втасах и с това – минах пак и през другия сервиз, където онзи ден сменяха пък гумите, че да организирам отложената тогава центровка по геометрията на колелетата; както на предните, така и на задните. След всичко това мирясах и се прибрах обратно в къщи – седнах веднага да съчинявам ново писмо, в което изложих съображенията си за моя отказ на позицията и предложението, които хората от фирмата за минните машини ми бяха вече направили…

В сряда сутринта на ранина започна борбата с изпълването на шибаните фуги между тухлите, за която омразна дейност вече стана на дума малко по-горе в съчинението ми и заради която, ако Желязко ми беше отнейде пред очите, бях готов да му замажа сянката в кирпича. Измазах едвам половината някъде докъм обяд и се прибрах на сянка, че отпред много силно пече – поливах се с маркуча, мокрих се периодично, обаче слънцето отгоре си е баш жарко и прошка под лъчите му няма за никой, нито пък някакво спасение от жегата. Междувременно обаче – ето ти ново обаждане по телефона: звъни ми пак секретарката от фирмата - получила писмото с официалния отказ за работата, която ми предлагат, но искаше от мен да си преразгледам становището, в случай че те променят условията на трудовия договор. Аз изразих моите съмнения и аргументи, подкрепих ги с примери, подсказах им какви биха били моите предпочитания и остана да се чуем незабавно след срещата ми с моите шефове, която пък беше назначена за вчера (четвъртък). Исках да съм напълно сигурен, че те са известени за моите намерения и че аз, със започването на евентуалната си нова работа, по никакъв начин няма да им навредя и да наруша процеса на нашата съвместна дейност, която тикаме вече от няколко години насам. Така въпросът с моето назначение отново стана актуален, макар и свободно висящ във въздуха като махало на стенен часовник – не: по-скоро като на коча из село мъдете. В ранния следобед свърших с мазането по къщата – докато се приведа в приличен външен вид, Даниела си дойде от смяна, взех нейната кола и заминах да ѝ центроват предницата – последната ремонтна дейност, надявам се (поне за сега, да речем)...

Ето, идва и вчерашният ден (четвъртък), когато пък сутринта трябваше да се срещнем с моите двама началници, за да разговаряме много сериозно за предстоящата ни съвместна дейност и има ли тя почва у нас. Оказа се, че за проекта в Нова Гвинея няма да има нужда от моята намеса, с което ще спечелим барем няколко месеца време, преди подобните задания за други потенциални клиенти да се набрали скорост. Така или иначе, те обещаха да ми се издължат на три пъти, когато вземат парите от този проект, който е в най-пълния си ход – въпрос на няколко подписа от тяхна страна, но в големите корпорации всичко се бави малко повече от необходимото, защото преминава през множество ръце и отдели, а документите за заверка се четат не само под лупа, ами и под микроскоп дори, преди някой да си заложи името със съответния параф, че да си тури и главата в торбата с този свой акт на (без)отговорност. Остана уговорката аз да следвам и преследвам всяка една отдала ми се възможност за лично финансово спасение и облагодетелстване, благосъстояние и издигане над тинята, преди те самите да имат съответната готовност и нужда от мен като техен консултант и специалист. Все още ми е малко трудно да преценя какво точно би трябвало да означава тази тяхна спонтанна великодушност – дали пък това не е само едно възпитано “освобождение” от мен (по смисъла на отърване…), но за сега нищо не може да се каже по този въпрос; просто аз съм изцяло изпълнен с вътрешни съмнения и ставам прекалено подозрителен от всеки факт, който е в разрез с моите разбирания и мераци. Времето единствено ще покаже – следващите 6-8 месеца ще са доста показателни за всичко. Нас и без друго ще ни няма от там насетне, предвид поредната замислена екскурзия до България и Гърция догодина през летните месеци на Юли и Август. Ако успея да направя един междинен контракт през този отрязък от време ще бъде просто идеално, но не знам пък дали ще се увенчая с подобен успех; Божа работа, както казват по-мъдрите...

Срещата ни с шефовете завърши приятно и във взаимна дружеска обстановка – разделихме се като приятели, с надеждата че скоро пак ще творим заедно (а това пък е още по-Божа работа, ако питате мен, но хайде – нека да не ставам песимист и такъв черногледец още от сега, въпреки че моите дълбоки съмнения относно техния успех ще останат да ме глождят и разяждат отвътре, сякаш на закуска съм пил сярна киселина). Както вече споменах, на връщане към нас купих месо и се прибрах. Веднага алармирах секретарката, с която имах уговорка от предния ден, че във всички случаи ще ѝ се обадя, след нашия разговор с началниците – тя също знаеше за притесненията ми относно старата работа и евентуалната реакция на шефовете, ако река да ги напускам без предупреждение и тяхната благословия...

… А пък в момента вече е 12:30 – след 3-часова пауза по обективни причини, връщам се отново да продължа сутрешната си мисъл, започната още в 06:30 на днешния празничен Архангеловски ден. Докато си подгрявах пръстите на ръцете и клавишите на компютъра за последващата моя писателска дейност, намерих една съвсем прясна обява за работа – хем тук, на Gold Coast. Тутакси им изпратих един комплект кандидатски документи и докато онези в 07:30 ми видяха молбата, в 09:30 вече разговаряхме по телефона за евентуално виждане днес с техен представител, под формата на среща или интервю и обсъждане на вероятността за моето експресно назначение. Така аз зарязах всичко започнато наполовина и търтих да бягам към тази фабрика, от която очаквах много; всъщност, всичко – нещо като спасение или обилно облекчение след продължителен запек. Видяхме се с човека и доста поразговаряхме върху техните текущи проблеми и решаването им чрез моя опит и експертиза. Разбира се, до никакви уговорки и предварителни договорки не се стигна по времето на тази наша първа среща, след като хората имат и други кандидати като мен (а в болшинството от случаите и много по-добри…). Смятам, че се представих добре и взаимно се харесахме с човека, но пък дали последният ще се спре точно на моята кандидатура, този въпрос все още остава под сянката на сериозните ми съмнения и догадки. Според мен и моят горчив опит, който съм натрупал вече в годините си на доброволно изгнание, това не би могло да се случи по простата причина, че щеше да е твърде хубаво, за да бъде истина – а на мен просто не ми е дадено да постигам целите си лесно и безпрепятствено; първо всичко трябва да се измъчи и изстрада до краен предел, та чак тогаз вече да се надявам и на някакъв успех, макар и посредствен. Ще чакаме, ще видим. В същото време и онази кикимора не се обажда никаква, за да знам дали са ми приели условията – по-вероятно е обаче да не са, защото тази сутрин видях нова обява от тяхната фирма, за същото вакантно място, за което уж гласяха мен. Е, до края на работния ден има още часове, но по принцип в моите очи, ако една работа не стане още докато е прясна на мига, то тя впоследствие никога не се случва и обикновено минава в категорията на несбъднатите мечти; и с жените е същото, забелязал съм междувпрочем – не кандиса ли някоя булчица или парясничка да я изклатиш качествено още на първото поискване, подир вече и девет пъти да ѝ се кланяш, тя все ще се дърпа като маймуна в клетка...

След като приключих с известяването на новата ситуация около мен и уверяването на отсрещната страна, че на мен могат да разчитат, считано от понеделник насетне, аз отново нахлузих мръсните дрипи и за пореден път се зарових в кереча до пълното приключване на обекта. Сега само чакам доставката на материалите – поръчал съм ги вече по телефона и от склада обещаха да ги докарат във вторник. От там нататък всичко остава в ръцете на Желязко – т.е., кога ще може да отдели няколко дни, за да свършим и тази работа.

Та, в общи линии това е всичко до тук – не беше малко, но пък и нямам нищо, с което да ви зарадвам. Чакане му е майката – чакане и упоритост, а пък аз тези работи ги умея; не знам даже, дали магарето има по-голям инат от моя. Малко по-късно през деня, преди края на работното време да речем, ще взема да звънна на въпросната секретарка, че да разбера повече подробности около моето положение на кандидат за работната им позиция. Ако онези клекнат пред поставените от мен условия, още в понеделник трябва да ми е първият работен ден. В противен случай продължавам търсенето, като ще се надявам евентуално на някаква положителна развръзка и от тазсутрешното си интервю, на което отидох небръснат и по жълтите къси гащи, но пък с прилична шарена ризка на каренца отгоре, къси чорапки и много скопосни, кафяво-червеникави испански обувчици/мокасини, с които лани идвах до България. Де да видим…

Сега се местя в кухнята, където Даниела вилнее и се вихри още от сутринта в подготовка на утрешната ни веселба. Все ще рече в нещо да ѝ помогна, с което тя не може да се справи сама. Следващото ми включване ще бъде чак другата седмица, с надеждата да имам повече информация, при това със знак “+” отпред...

… Така-аа – и понеже при мен всичко се развива със светкавично-зашеметяващата бързина на разгонен нерез или пък просто замръзва в точката на абсолютната си нула, та ето ви сега и най-прясно снесените новини – буквално отпреди няколко секунди (13:40 местно време). Малко след като оправих масрафа подир плочките, обади се и секретарката на онази компания, както беше според очакванията ми. Тя подчерта, че началникът на отдела ще ме потърси в понеделник, вероятно за последни доуточнения между двете заинтересовани страни и нищо чудно да започна работа още от следващия вторник или всъщност когато вече те ми наредят. Дано само да задоволят поставените от мен условия, защото ще бъде много неоправдано да тичам като въртоглав по сума километри на ден и да троша пари по пътя, а пък насреща си да получавам само трохи и огризки. Е, това вече ще го съобщя допълнително – едва когато предположенията излязат от зоната си на съмнителни недомлъвки и се превърнат в действителни факти. А до тогава приканвам всички свои по-припрени читатели към проява на биволското си спокойствие и отдаване на нужното търпение до изясняване на случая…

12.11.2019 – Новините напоследък следват една след друга; по принцип всички взаимно си приличат, но пък същевременно се и отблъскват като два магнита с еднакви полюси. Почвам пак да излагам мислите си, както обикновено писмено, защото в последно време забелязвам, че нещо съм загубил своите способности за по-смислени обяснения чрез нормалните говорни изразни средства - началото на днешното ми експозе отново е от онзи ден, когато ударих точката в края на реда и затворих поредната страница на житейската си сага. Следващите мои действия от въпросния следобед се развиваха изцяло в кухнята, покрай мивката и печката, между хладилника и масата – както в посочената последователност, така и в обратната. Даниела до голяма степен беше подготвила продуктите за съответните блюда – за мен останаха само финалните процедури по приготовлението на крема за тортата, мелене на орехи за блатовете ѝ, разбиване на майонеза и множество други дребни бъзикни от домакинско естество. Понеже тя не беше на работа в петък, та до вечерта успяхме да приготвим почти всичко за тържеството на следващия ден – останаха само да се разджуркат едни кебапчета и кюфтета, с което аз се справих сутринта, а на нейните ръце пък легна разстилането на една зелена баница и млин, които опекохме в последния момент, преди да нахлуят хуните, за да им ги поднесем топли и пресни. Бяхме толкова добре организирани, че аз даже по едно време се прибрах в механата на спокойствие, където си отпуснах нервите с написването на някой и друг ред от редакцията на моите стари писма; същевременно чрез което не исках да присъствам и на кочината, която обикновено остава след готвежите на буля ви Дана: подире ѝ се влачи тесто и се разнася из нишите на кухнята, по пода се ръсят сирене и яйца, масата става цялата в олио, защото там се извършва месенето на млина, без да споменавам планината с мръсни паници, купи и тигани, която прогресивно и застрашаващо расте в мивката на всяко нейно докосване до долапите, където държим съдовете и посудата. През това време аз на няколко пъти поизмих част от тази купчина, за да освободя място за новите попълнения, които сякаш извираха от кухненските шкафове. После извадих пластмасовите маси и столовете от бараката, изнесохме и няколко от вътре и заедно със съществуващите 8 броя таман изпълнихме капацитета на седящите куверти.

Към 18:30 едни по едни започнаха да прииждат и гостите, с което дадохме началния ход на официалното ни семейно тържество. Поради обективни съображения от естеството на противопожарната безопасност, умишлено не запалих огъня в камината, защото напоследък около нас бушуват свирепи и опустошителни горски пожари, стихията и последиците от които взеха даже няколко човешки жертви; отделно има изгорели до основите си къщи, евакуират населението в най-засегнатите райони и въобще там е някакъв земен ад и ужас, какъвто апокалипсис скоро не е имало по тъдявашния край. Вместо на дървените въглища, опекохме кебапчетата и кюфтетата на електрическата скара, която върши достатъчно добра работа, макар и печивото да не ухае чак толкова осезателно на прегоряла мърша върху жив въглен от горска цепеница или пън. Вилняхме по двора до доста късно и изглежда сме попревишили малко децибелите на шума, защото по някое време едни полицаи минаха уж случайно покрай нашата къща, за да ни направят забележка – както се оказа на другия ден, една нова съседка се бе оплакала от нас и среднощната ни вакханалия, та онези тутакси довтасали да видят що става и какво се върши в иначе тихия квартал. От там насетне я карахме малко по-тихичко и кротко, но бърборенето ни продължи до около 03:30-04:00 на заранта, когато най-после легнахме след като изпратихме и последните моабетчии да си вървят по домовете. Прибрахме надве-натри хранителните остатъци и се отдадохме на почивка и здравословен сън. По някое време на другия ден случайно видях въпросната оплаквачка да се рови нещо из градината си и оная не пропусна да подчертае, че не била спала цяла нощ. “Амчи, рекох ѝ - и аз така не спах кат’ теб, а даже на сабале повръщбх! – а ти, попитах я – повръща ли?” Не, не била. “Ето, викам – значи си била по-добре от мен”. Англичанка, какво да я правиш – те вечно мърморят и се жалват за нещо си…

В неделя следобед пък Неничко и Меган ни идваха на гости с малката Айдън, та и с тях изкарахме няколко приятни часа на хава под асмите. От предната вечер имаше останали мезета и салати, както и малко месни заготовки, които пак опекохме на скарата заради пожарите. Вечерта прибрахме набързо едно-друго и веднага легнахме като отсечени – нямахме сили нито за гледане на филми, ни за телефонни разговори и сеанси (със сигурност един ден горчиво ще съжалявам и горко ще се кая за пропуснатите мигове да бъдем заедно, макар и само пред малкия екран на компютъра – вероятно всички тук разбират проницателността на думите ми…). Така завърши тази толкова отдавна спрягана вечеринка, заради която свикахме почти цялото българско обкръжение, с които хора ние и без друго се събираме непрекъснато по един или друг повод. Следващото соаре от подобен глобален мащаб и със значително по-масово участие ще бъде Коледното ни парти, когато обикновено цялата тумба се изсипваме покрай басейна у Иван и Люси и гуляят започва още от обяд. Там пък се събираме още повече кратуни, защото те от своя страна имат допълнителни приятели, башка старите (родителите на Люси…) и някои други, с които пък ние самите не сме чак толкова близки, но обикновено много добре поминаваме и в тяхната весела компания. След всичко това, на 26 Декември Нени и Меган ще бъдат у нас за посрещането на Коледа (в случая това ще бъде нещо като изпращане, защото същинското посрещане на Христовото Рождество ще се извърши предишния ден – ние на следващия потегляме за Сидней, а те на 28-ми пък заминават на къмпинг с караваната, където с приятелите си ще отпразнуват и настъпването на Новата 2020 година. Разбира се, това са само предварителните планове като по-далечна перспектива, направени още преди няколко месеца. Основните мероприятия и цели ще се запазят като структура и направление, но между тях може да настъпят известни малки промени и допълнения – нека първо да им наближи времето, че тогава пак ще ги обсъждаме.

Така вече идва и най-интересния момент на по-вълнуващия ден – демек, вчерашният понеделник. Точно както беше според уговорката ни от петък, началникът на отдела ми се обади с допълнителните си разяснения относно евентуалното ми започване на работа при тях. Вероятно част от поставените ми условия ще бъдат задоволени, но аз така и не разбрах, аджеба колко пари ще ми плащат. Остана това да се доуточни с директора на компанията и се разбрахме те днес пак да ме потърсят – уж за последно. Добре ама когато човекът ми се обади напред, каза че все още нямали окончателна подготовка за моето назначение и това щяло да стане едва към края на тази седмица или може би даже чак в началото на следващата. Останах с впечатлението, че във всички случаи тези хора ще ми дадат шанс да поработя известно време за тях и в случай, че едни други се харесаме, тогава вече окончателно ще продължим с взаимните си служебни ангажименти. Така или иначе, след като за момента нямам абсолютно никаква друга алтернатива, аз на тоя етап ще им се хвана на хорото като някакво временно спасение и избавление от безпаричието, но същевременно с това ще продължа да се оглеждам и за друга работа, защото от тази едва ли ще заработвам достатъчно средства, предвид по-големите масрафи, които ще са тясно свързани с ежедневното ми пътуване до Бризбън и обратно. Вероятно, когато започна същинската си работа във фирмата ще има и доста повече какво да се разказва покрай задачите и проектите, с които ще ме натоварват – за това сега приключвам със злободневната тема, с полагаемите се за подобна развръзка цял чувал чувства на съмнения и едва дребна шепка малко по-светли и окуражителни надежди…

Днес сутринта пристигнаха двата палета с плочките, които бях вече поръчал още миналата седмица. Докараха ми ги с един камион и аз за около час и нещо нанесох пакетите на временно съхранение в гаража. Алармирах веднага Желязко и той тези дни обеща да дойде у нас, за да започнем съвместната си работа по разкрояването и залепянето им. Не е изключено даже да дадем началото на този обект още утре, но всичко зависи от него и свободното му време, с което той ще разполага до края на седмицата. Все пак тази фасада на къщата и пътеката отпред ще отнемат едно 4-5 дни непрекъснат и доста изморителен труд, с активната помощ и от моя страна, разбира се. Ако почнем да редим плочките от утре, това ще предполага плътната ми заетост покрай майстора и време за писане няма да ми остане. За края на по-следващата седмица Даниелчето ми е организирала една няколкодневна почивка нагоре по Sunshine Coast, където обикновено отсядаме – обаче ако започна работа, този път ще се наложи да пътуваме с двете коли нагоре. Тя ще тръгне още в петък сутринта, докато аз ще се придвижа нататък едва привечер, след края на работното време. Подобна ще бъде и програмата на връщане – аз ще поема в понеделника на ранина, докато Дани може да се размотава още цял ден и да се прибере чак вечерта. И това са само наши планове, без да сме съвсем наясно кое как точно ще се получи – но пък тук основната директива е по-важна, докато с подробностите ще се справяме в движение, мимоходом както се казва…

21.11.2019 – Баш навръх големият Християнски празник (Въведение Богородично…) и точно 9 денонощия по-късно от последното ми задгранично комюнике, ето ме отново изправен пред вас в целия си не толкова исполински ръст – брадясал, космясал, обгорял от слънцето, с пробити от цимента пръсти и вероятно едно, барем кило-две втален, но пък и не чак толкова отслабнал, та да се класифицира като “до неузнаваемост”. През разглеждания период от време събитията около мен се развиха с такава бясно-стремителна скорост, че аз нямах дори възможността да ги проследявам и обработвам в съзнанието си. Яхнал проблемите като Санчо Панса връз куцото си магаре (по-скоро като Колю “Бързака”…), аз летях наравно с тях дорде снощи вече не кацнах окончателно (паднах…), убит от преумора и изтощение. В продължение на 8 дълги трудодни, двамата с Желязко направихме фасадата на онази къща и предният ѝ двор да замязат на Версайския дворец (или най-малко на царският във Врана, а защо не и онзи в Балчик - лятната резиденция на румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург)…

Още същия ден, който споменах в предишното си изложение (а това беше вторник, миналата седмица), Желязко потвърди своята готовност за работа и до вечерта довтаса у дома с цялото си плочкаджийско снаряжение – диамантени дискове, машини за водно рязане на камъни и всякаква подобна строителна екипировка. Настанихме го на временен пансион в жълтия салон (стаята ни за гости, изтрезвително отделение или както там го наречете за благозвучие) и вечерта направихме с него една чудна, встъпителна майсторска софра. Същинската ни съвместна трудова активност започна веднага на следващия ден…

Наизвадихме инструментариума, включихме машинарията, взехме мерките и рязането започна – пронизващ вой, адски шум и прахоляк до небесата! Само 3-4 дни лепихме каменните плочи по предните стени на колибата. Там, където площта беше по-права и равна, работата вървеше малко по-чевръсто, обаче като дойде облицоването на колоните пред гаражите, настъпи вече истинският ни ужас. На всичкото отгоре съседът (да го вземат мътните и него…), толкова много хареса цялостния дизайн на орнаментите, че поиска и неговата част да направим същата, за да няма разлика поне във фасадата на сградата. Аз и без друго му бях задължен заради платната, които той опъна пред площадката със собствени средства, та за негов хатър се съгласих да облепим с каменните плоскости цялата предна част на общата постройка. А пък той така се влюби в изработката и окончателния вид на къщата, че само час през час ни носеше ледена бира от хладилника и ни захранваше със хмел, за да не припаднем от жега и физическа премала. Бавно и славно, този подобект беше завършен успешно и по възможно най-добрия начин. А да се справя сам с тази деликатна дейност и единствено със собствените си сили просто граничеше с абсурда – аз нито чак такъв опит имам в тези дела, нито пък наличният ми машинен парк щеше да позволи една такава сериозна и по-скоро творческа работа. Със стационарния циркуляр на Желязко, изрязването на каменните плочи по предварително взет размер с точност до милиметъра беше лесно, независимо от шумотевицата и воя, които се извиваха изпод режещите зъбци на диамантения диск. Водната струя отмива праха и същевременно охлажда абразива, но пък гащите ти стават вир-вода само след няколко минути работа, понеже калта пръска навред като Новозеландски гейзер...

Работният ни ден започваше обикновено към 08:00-08:30, докато майсторът си изпие кафето, па да си изпуши и цигарите, че да си прегледа и информацията в телефона, докато вечер приключвахме амен-амен по мръкнало. Следва бърз душ и сядане на софрата, която Даниела вече е приготвила за нас. Хапваме, сръбваме и към 22:00 лягаме, защото след второто, най-много третото питие и всички почваме да клюмаме глави по масата – плочкаджийството ще дойде комай още по-тежък занаят от бетонджийството; аз не знам кое всъщност е леко в строителството – може би единствено подписването на приемо-предавателния протокол ще се окаже малко по-привлекателна дейност в цялостната тъй пъстра гама от дейности, свързани с изграждането на един какъвто и да е строителен обект…

След приключването с облицовката на стените, веднага на другия ден се прехвърлихме на земята – първата и значително по-лесна задача беше да покрием едно определено пространство пред гаражите, с естествено продължение на шарките от съществуващата пътека пред входната врата на колибата. Тези плочки аз ги бях правил много отдавна - още по времето, когато Нолин и Уоли живееха там. От същия доставчик успях да намеря много близък вариант като десен и нюанси, които се вързаха прекрасно по цвят и вид със старите. Криволиците по пътеката обаче, която води към задния двор ни отне много повече време, защото значителна част от площта ѝ трябваше да се запълни със специално скроени за всяко отделно място изрезки. Със същите плочи облицовахме тухлите по вътрешните рамки на прозорците, както и первазите, с която дейност вече направо си проклехме дните. Така или иначе, с клетви, тежки попръжни и заклинания всичко стана изключително добре, красиво и привлекателно за окото – за тази хубавиня масрафът също отсече близо $5000 (само че малко над…) с материалите и надниците на майстора, като за да довърша напълно обекта и да го оградя с кръгче, аз тепърва трябва да купя и едно специално безцветно покритие за плочки, камъни и бетон, с което пък съвсем скоро да ударя и две ръце слой на завършените вече стени и пътеки…

В своите строителни аксесоари, Желязко беше донесъл и една машина за основно и дълбоко почистване на покривни керемиди и бетонни площадки посредством водна струя под изключително високо налягане. До сега бях виждал такива съоръжения, но електрически, които също вършат не тъй лоша работа. Обаче тоя агрегат беше с бензинов двигател и съответната помпа, която произвежда налягане от порядъка на 200 атмосфери (да, двеста – не е грешка в нулите). Преди да се нанесе лепилото за плочките, бетонната повърхност отдолу трябва да бъде идеално изчистена от всякаква мръсотия – мазни петна от двигателно масло, капало от картерите на колите, набита пепел, мухъл, плесен и какво ли още не. С помощта на тази мощна водна струя, бетонът отпред светна като чисто нов – всичката, набивана в продължение на 30 години кал между порите му излезе до нивото на чакъла. Това обаче отне часове наред мокрене и проливане на бензин и вода, защото широчината на мундщука отпред е едва 50-60 мм и за да се гарантира пълното почистване на площта, на места дори трябваше да се повтаря. Независимо от всичките неволи, свързани с тази дейност, сладостта пък от успеха на края е по-важна от всичките ми мокри гащи на света. Така, както водата пръскаше непрекъснато по крачолите ми и се стичаше надолу по тях на кални и мръсни вади, на няколко пъти се и изпиках без никой да забележи – с единствената благородна цел да не спирам процеса, че да тичам чак в страничния двор, където фактически беше официалния отходен възел, отреден за по-малките ни человечески понужди от чисто физиологическо естество. По принцип нашите намерения със съседа са в много скоро време да боядисаме пространството извън вече налепените плочки пред гаражите, за да покрием площадката чак до долу, където пък започва бордюрът на улицата. Това също трябва да стане сравнително бързичко, за да не се набие мръсотията отново по бетона, че този път няма да има с какво да я чистим.

В един от дните, ама вече тъй и не си спомням кой точно - обажда ми се човекът, при когото също ходих на интервю една сутрин; всъщност, звъни ми секретарката му. Да дойдеш вика, веднага – шефът имал една спешна работа, която трябвало да се изкара до 16:00 на същия ден. Абе, рекох – вие луди ли сте, бре? Че как да зарежа сега кереча и Желязко баш по средата на нашата дейност? Казах на жената, че това е практически невъзможно – да ми се бяха обадили предната вечер, иди-ела; щях да измисля нещо. Обаче така изведнъж – никак не става. Много вероятно именно с това да си прерязах и възможността за работа при тези хора, след като те повторно изобщо не ми се обадиха след това – хем аз поръчах на секретарката да предаде на шефа си той да ми се обади, че с него евентуално да се уговорим как да процедираме. Ама нали две дини под една мишница не могат да се носят, та и моята не бе някакво изключение от всеобщото правило за всемирната гадост. Така аз съвсем сам и още по-съзнателно погребах тази иначе златна възможност за работа на Gold Coast и сравнително близо до нас, която остана заровена завинаги под плочките на онази проклета къща – майната му, да спи зло под камък; то да е едно, че да се ядосва човек – пък те хиляди такива и всякакви подобни…

Отиваме обаче и по-нататък – моята заветна цел уж беше да взема по-добрата и интересна работа в компанията за специализирани минни машини. Хората от там още миналата седмица най-любезно ми се обадиха, че в момента подготвят терена за моето назначение и обещаха да се свържат с мен повторно до края на петъчния работен ден. Аз всеки ден тръпнех да не би да ме потърсят, че да се чудя какво да им приказвам, след като и моята работа в къщи беше само наполовина готова. След като те не ми звъннаха обаче, ние с Желязко решихме да работим и през съботно-неделните дни, за да отхвърлим повече от вече започнатата дейност – да има поне едно нещо напълно завършено и окончателно готово за експлоатация и последващи допълнителни, съвсем финални операции (като нанасяне на лаковото покритие например, което от тук насетне чака единствено и само мен). Към края на неделния следобед с погнуса и отвращение се разбра, че работата ни продължава и на следващия ден, с надеждите понеделникът да бъде последен от и без друго дългата трудова серия. Именно тогава трябваше да ми се обадят повторно от завода, както беше според предварителната ни уговорка. Аз през целия ден се кръстих това да стане барем до края на деня, обаче като видях че остана работа и за вторник, та си рекох по-добре да се спотайвам и онези хич даже да не ме закачат, поне докато завършим обекта. Днес тъй, утре пак тъй – та не във вторник, ами чак в сряда вечерта (демек снощи…) успяхме да сложим и последната възможна плочка по первазите на прозорците. На края вече и двамата с Желязко се заваляхме по плаца като пребити псета – един път от дългата серия трудодни без никаква почивка между тях, а жегата от палещото слънце беше отделно и като прибавка към мизерията, през която минахме и двамата. Така или иначе обаче, онези немокаяни от фабриката не се обадиха – аз едва вчера вече звъннах на секретарката да попитам какво е дереджето, обаче най-изненадващо от всичко беше, че тя не знаеше нищо за момента. Сега чакам да мине още някой час горница, след което ще се обадя и на другия човек, с когото провеждахме разговорите си през това време и с когото имах вече някакви по-перспективни уговорки и надежди. Ако и те умрат, продължавам най-активно да търся друга работа (която дейност аз всъщност не съм преставал нито за миг, дори и по време на строителството), а в свободното си време ще довършвам започнатото оттатък по другата къща. В един от дните Желязко монтира тоалетните чинии – от мен сега се иска да закача казанчетата, да пробивам плочките, дюбели да набивам, винтове да им навивам и т.н. После пък ще рече да им се правят водните връзки, тръби и съединения – ето ти един цял ден работа и врътня само с тези бъзикни. Покритието на плочки и камъчета ще отнесе други ден-два, ако не и повече за двата слоя. Подир това идва бояджилъкът на площадката пред гаражите – да не говоря за довършителната работа вътре в самата къща; сума трудови надници ще има и там да се надработят. Но – да сме живи и здрави, пък за другото има кой да мисли и да го реди от горе…

Така в най-общи линии ви запознах с всичко до този момент – 12:45 на днешният, не по-малко велик от Велики четвъртък. Ако онези нехранимайковци и днес не ми се обадят да започна работа утре или най-късно в понеделник, сутринта ще закараме Ванеса на работа в Бризбън, а пък ние с майка ѝ от там продължаваме нагоре към северния морски курорт Sunshine Coast, където ще отморим за няколко дни, завръщайки се обратно у дома в понеделник вечерта. Вероятно тук е мястото да отбележа, че малката икономистка и бъдещ юрисконсулт от вчера започна нещо като обучителен стаж, със съответното заплащане, макар и за сега само символично. В тази престижна столична фирма тя ще изкара най-малко 3 месеца, след което време могат да настъпят всякакви промени. А пък какво ще ни донесе следващата седмица можем само да гадаем и да се молим Богу горещо тя да е изпълнена само с добрини и положителни емоции. На тази малка почивка ще започна предпразничното си и последно за тази календарна година писмо, което вече може би ще носи известни изненади – кой знае…

А сега, като ви прегръщам най-силно и целувам още по-горещо от името на всички мои сподвижници, пожелавам зимата, която вече нетърпеливо чука на прага да бъде по-къса и сравнително топла; изкарайте си я с минимални разходи за ток, много живи и напълно здрави с по-малко хапчета против грипове и настинки, а пък напролет вече ще видим какво ще правим. Ваши най-скъпи и тъй много мили: Нени, Неси, Дани, Ани, Меги и порасналата вече Айдън… О-оо, чакай! - и Марко, и Марко е в числото. Него пък хептен го забравих в уравнението - да ме прощава Ванеса, ама не е било нарочно; той е добро момче – аз до скоро му виках все Михайло, ама взех вече да се усещам и да премислям двойно, преди да се обърна към него, че онова наш’то малкото само се мръщи, сумти и съска като истинска пепелянка (досущ кат’ майка си - да са ми живи и здрави и двете, че какво прайвам без тях)…

P.S. С работата ми комай нищо няма да стане, защото следобеда като разговарях и със шефа на отдела, с когото уж имахме уговорка, той само мънкаше насреща ми и каза, че нямали още готовност за мен, не знаели дали ще се справям с това, което имат да правят за момента и разни ей такива работи. Остана пак да се чуваме, в случай че нещо друго и по-подходящо като дейност им се отвори в близкото време напред. За мен това не е нищо повече от един много възпитан и културен отказ, какъвто резултат аз и без друго очаквах, след като нещата не се случиха отведнъж и на мига, както обичам да става обикновено - без много-много въпроси, излишни отговори и унизителни пазарлъци. При това положение продължавам с търсенето на нова работа и с усилената строителна дейност по къщата – за много години и Господ да ми е на помощ… Покорно ваш: Ангелчо…

Със звън камбанен на кристални чаши

срещни денят си свой рожден -

наливай вино за наздравиците наши,

що вдигаме за теб на тоя ден!

Бъди честита, здрава и щастлива -

не само днес и утре, а за бъднини!

Живей, пътувай и сега танцувай -

и все така, та чак до старини...

 P.S.’ А това пък тук, вероятно съм го писал по повод на нечий рожден ден – в момент на временен изблик на гореща нежност и сладко, творческо упоение. Нямам спомен обаче за коя точно особа от нежния пол са били предназначени разтапящите ми благопожелания – ако някоя се разпознае тук, то нека да ми подскаже по някакъв начин. Едва ли ще съм бил толкоз “съчинителен” за някой мъжки “особ” – във всички случаи съзнанието ми е било частично замъглено от жена, ама върви, че я търси сега из навалицата коя е баш от всичките заподозрени и потенциални…