22.02.2020 – Времето отново ни застъпи с тежкия си табан и само дорде изврякаме изпод теговното бреме на обстоятелствата около нас, ей ги нб – хвръкнаха сякаш завчас близо 20-те дни от последната ми среща с мастилото и белите листи на тетрадката. През този период от време, наоколо се случиха доста разнородни събития от най-различен характер, но пък нямащи никакви сериозни последствия пряко или косвено върху нас самите. Макар и не чак толкова интересни по своя сюжет, аз тук просто ще ги добавя само като една неразделна част от житейската ми история – все едно са някакви жалони, които някога, много преди днешната дата някой е трасирал трънливия път, който щем не щем трябва да извървим безропотно и без да се отклоняваме от маркировката му.

Двете основни мои занимания и задължения през последните няколко дни (двадесетина, както вече с известна доза огорчение подчертах малко по-горе…) се свеждаха единствено до търсенето на работа чрез поголовно подаване на молби за вакантни длъжности и разбира се, побутване оттук-оттам по някоя незначителна строителна дейност из дебрите и лабиринтите на другата къща. Макар, че за една работна позиция кандидатстваме по около 80-90 души на камара, аз продължавам самоотвержено да поддържам интереса и формата си почти към всяка позиция, касаеща моята специалност и квалификация, добити назад във времето и годините. В продължение на ден-два се разправях със закрепването на разни подвижни душове (т.нар., “душ-телефон”…) и закачалки за пешкири в голямата баня. Плочките, които наслагахме навред из мокрите помещения са керамични, а твърдостта им граничи с тази на мрамора, гранита и стъклото взети заедно. Докато пробия една най-проста дупка в тях, че да ѝ навра дюбела за винта, бургията (лъжливо прехвалено китайско производство, разумява се…) отпред светва до жълто и върхът ѝ омеква като варен морков за руска салата (да не споменавам нещо по-меко, че ще станем за резил…) – още малко и ще ми се огъне в ръцете. Бормашината се тресе, сякаш е тежка картечница, а воят изпод дулото ѝ се чува не само у съседите, ами и в съседните квартали чак; пот тече от мен и шурти отвред като чешма, поради жегата и напрежението – а такива места бяха не едно или две, ами няколко в различните части по стените на баните. В същото време пък не смеех и да натискам много, защото плочите са крехки и лесно се чупят – а една подобна пукнатина можеше да отвори допълнителна работа за други часове, че и дни напред. Аз имам резервни екземпляри, ама пък нали и това не е решение – та на всичкия ми зор, трябваше да бъда и изключително внимателен с тези манипулации (нещо като да израждам първескиня, та и по-сложно дори).

Така дойде една събота, ама точно две преди днешната. За тогава имахме билети да посетим концерта на Валди Тотев – един от основните изпълнители в група “Щурците” с ръководител Кирил Маричков. В днешно време тези музиканти свирят както поотделно, така и в комбинация с разни други състави – имат много изяви не само в България, но и далеч зад граница: Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и т.н. Въпросният Валди Тотев на пианото, заедно с жена си, която пък е цигуларка изнесоха пред всички нас един невероятен концерт, с който ни върнаха далеч в миналото на хубавата българска естрадна и популярна музика. За жалост, единствено публиката от наша страна беше малко рехава, но дори и само тези, които присъствахме в ресторанта, успяхме да създадем необходимата обстановка и атмосфера за един подобен музикален форум. Веселбата продължи до късно през нощта, а на другия ден Даниелчето ходи даже и на работа. Ние вечерта отидохме с моята кола, която оставихме на улицата, а по-късно Ванеса дойде отнякъде с Марко, за да ни прибере обратно в къщи с нейната.

Седмицата след тези почивни дни не се открои с нищо особено, освен с няколкото довършителни мероприятия, които проведох по колибата. Когато сменяхме вратите на дървените шкафове в кухнята, дърводелецът ми донесе и няколко парчета фурнир (ивици), които имах намерения да залепя най-отдолу по ръба на дървената рамка. Конструкцията на тези кухненски мебели е такава, че навсякъде върви една дъска с широчина около 150 мм – до този момент тя беше бяла, от същия материал на шкафовете. Обаче аз реших, че ако залепя отгоре ѝ тези черни фурнирни ивички, цялостният вид на мебелировката може да се раздвижи и поразчупи малко по отношение на кухненския интериор, а най-важно и далеч не на последно място – целта на това упражнение в основата си беше да се скрият всички откъртени краища и ръбчета на съществуващите дъсчици, след тяхната 30-годишна експлоатация и многократни подритвания с обувките. Отначало пробвах да лепя с лепило за дърво - т.нар. PVA, под каквото наименование е известно в местната търговска мрежа; или небезизвестното C200, както пък този продукт е известен у нас. Купих от железарията една кутия, обаче понеже имах и разни стари остатъци от същото лепило, рекох да употребя първо тях. Разочарованието ми дойде почти мигновено, след като не успях да залепя нищо с него – отзад основата беше много гладка и лъскава (пластмасовия ламинат на плоскостите) и уж вълшебното PVA не свърши абсолютно никаква работа. Той самият дърводелец още тогава препоръча с какъв материал трябва да се работи, ама аз рекох да се изхитря и да мина с по-малко масраф – другото лепило е от рода на хелметекса, с което кундурджиите пък подлепят съдраните подметки на обувките. Е, то вече е много яко (вечно!...), ама пък и е доста скъпо, опустялото. Една кутия от кило обем струва над $23 – добре че по рафтовете на дюкяна намерих някаква смачкана и безформена при транспорта, та хората ми я харизаха само за $10. След приключване на работата даже ми хартиса известно количество, та част от това лепилце зимъс (през юни и юли…) ще мъкна подире си и в България за наша обща ежедневна употреба на място, докато другата ще се въргаля из кутиите в работилницата и след години определено ще изхвърля, след като изсъхне доволно. Този вид адхезив не може да трае дълго и колкото добре да е затворен в кутията, той на края изфирясва и става негоден за употреба (не е примерно като буркан с лютеница, дето можеш да я ядеш и след 2-3 години чак и пак нищо да ѝ няма на вкуса; или пък компот от праскови – неразривна част от държавния резерв, барабар с русенското варено, имамбаялдъта и разни други неостаряващи и вечно “зелени” хранителни запаси за оцеляване в мирно време). Но пък за момента това лепило ми свърши прекрасна работа, та да не ме е яд за остатъка – дано улови ред и за някои обущарски дейности на татко, като му го занеса армаган…

С тази дейност се бъзиках на 2-3 пъти. Първо трябваше да залепя едните части, които в ъглите се припокриваха. На следващия ден ги скроих по мярка, за да съм сигурен, че им е засъхнало лепилото и няма да ги размърдам, докато ги дялкам с тъпата си чекия (също китайска – че каква ли пък да е и друга?...). След това облепих другите срещуположни и прилежащи парчета – на следващия ден вече тях кроих, докато не получих крайния резултат. Така стигнахме и до петъка, когато с Даниела заминахме на краткотрайна почивка в едно от курортните селища на Sunshine Coast. Тя беше направила резервация в някакъв тамошен хотел, където изкарахме времето до понеделник, когато си тръгнахме обратно за вкъщи.

Сутринта на път закарахме Ванеса на работа в ситито на Бризбън, а ние от там се отбихме до гръцката бакалница за набавянето на някои необходими хранителни продукти. От там вече поехме нагоре по пътя, а пък денят едва се беше позакрепил малко без дъжд. Само допреди ден-два при нас се изваляха сума проливни и продължителни дъждове, та чак езерото преля и пак напълни задните ни дворове до първото стъпало на площадките. През цялото това мочурливо време аз наблюдавах много отблизо оттичането на улуците и този път проблеми от наводняване на стрехите и особено вътре в къщата не сме имали. Мероприятието по почистване на лакомиците явно даде необходимите резултати, но по принцип там трябва да се вземат и допълнителни мерки за отводняване, когато дойде ред точно на това място да се строи допълнителния покрив в двора. Важното е, че за сега положението е овладяно и се надявам повече подобни катастрофални течове да не ни се случват, както стана малко преди Коледа или след Нова година (не помня вече на кой от дъждовете се наводнихме, че напоследък бяха доста).

Думата ми беше, че него ден времето таман се беше пооправило, след като стихията пак отнесе покриви, къщи, пътища и се дадоха разни други материални жертви и стопански загуби. При нас отново беше по-спокойно, но някъде нагоре в северна посока валежите не са били така безобидни. По пътя имахме за цел да посетим няколко бутика (от нашите бедняшки търговски вериги…), от където накупихме добра и евтина стока. Следобеда някъде пристигнахме в хотела и след като се настанихме на бърза ръка, веднага излязохме по разходки. После пък се къпахме в басейна и вечерта седнахме на терасата за поредната ни седянка и скромна трапеза.

В събота също хукнахме по разни алъш-вериш променади и се прибрахме кажи-речи чак за вечеря. В този хотелски комплекс имаше някакъв проблем с Интернета и за няколкото ни дни на престой останахме извън обсега на световните и местни клюки, без никаква връзка с цивилизацията. В неделя сутринта пък пристигнаха Ванеса и Марко, та с тях поминахме деня весело и щастливо. Същият ден той имаше рожден ден и за обяд всички заедно ходихме да ядем купешка храна в едно крайморско кафене. След това имахме волна програма, индивидуална почивка и на края до вечерта се къпахме в басейна. Морето по принцип беше много бурно и мръсно от калните наноси, които реките влачеха по течението си в резултат на падналите в последно време обилни дъждове. Обаче водата в басейна беше кристално чиста, бистра и топла като чай, така че този път плажовете и морският бряг не са ни липсвали особено. Вечерта младежите се върнаха на Gold Coast, а ние останахме в комплекса до понеделник, когато след други поредни разходки окончателно се завърнахме у дома.

Дейността по другата къща започна още от следващия ден – въртях се с разни допълнителни мероприятия, които да дадат възможност на Желязко да завърши неговата част, с окончателното фугиране на фаянса по пода и стените. Междувременно залепихме мивката в пералното помещение и другата в голямата баня. Всички допирни ръбове към плочките трябваше допълнително да се изпълнят със силикон, който да предпазва от проникване на вода и влага зад тях. Бяхме забравили да монтираме един контакт над котлоните в кухнята, та и с него се увъртяхме сума време – отново дупчихме в керамиката, кабели прокарвах, допълнителни връзки правих; клеми, жици и т.н. Вечерта майсторът остана на софра у нас, а на следващия ден пък до обяд се занимавахме с някои наложителни мероприятия в нашите бани. Мивките и ваната трябваше да се освежат с нови водни изолации, та и на тях пуснахме по една нишка силикон. Желязко си замина, а аз веднага се преместих на другата колиба и се занимах с опаянтването на тръбите по новия душ над курната. Трябваше да монтирам няколко скоби по стената, които да подсигурят водната ми инсталация, която до този момент се крепеше единствено на връзките между отделните фитинги. Обаче като почне да се навира маркуча към мундщука на крана и цялата система мърдаше нагоре-надолу – в даден момент някой букчия обезателно щеше да я изкърти, барабар с всичките ми душове, кранове и холендри по нея. Та взех някакви “противоидиотни” мерки, да подсигуря що-годе по-сериозна стабилност на тръбите чрез тези скоби. Това понятие е много популярно в Австралия – особено в инженеринговите среди, където се създава първоначалния дизайн и от там конструкторската му документация. Местните инженери казват, че едно изделие трябва да бъде изпълнено абсолютно “idiot-proof” – т.е., ако някой (идиот, в случая…) рече да си завре пръстите някъде, където не трябва и не му е работата да си пъха гагата, това да е невъзможно с основна цел на безопасност. С други думи: не е достатъчно да сложиш табелка “Не пипай – високо напрежение; опасно за живота” или “Не скачай от влака по време на движение”, ами даже и да понечи някой серсемин да го направи, всичко да бъде така осигурено, че последният да не го удари тока или пък да не се претрепе, ако такъв му е бил първоначалният замисъл. Та и аз отдавна вече работя по този авангарден почин, за да съм сигурен, че утре няма да дойде някой главанак при мен и да зее насреща ми: “Ам’, то са счупи, ве! Значи слабо или калпаво е било направено”. По същия начин стягам електрически контакти, ключове за лампи, вентилатори и всичко, до което ръката на средностатистическият идиот може да достигне и да ми се изсере на метеното, както казваме пък ние, по-образованите и начетените. Подобен е случая със щепсела, захранващ компютри, лаптопи и т.н. – тръгнеш ли да го скубеш на всяко включване или изключване и след няколко такива дърпания, последният ти остава в ръцете; завинаги и неподлежащ на ремонт. Така онзи ден (в четвъртък следобед) приключих окончателно с курната и душа на открито. Остава само да се лакират плочките, обаче днес пак превалява, та ще изчакам по-сухото време за нанасяне на покритието.

В четвъртък сутринта на ранина изпратих една молба за работа; видях, че и още някой ми беше пуснал съобщение с любезната си покана за интервю (по-скоро лицемерна, понеже аз на тяхната студенокръвна любезност нямам вяра…). До половин час агентката ми се обади с предварителни приказки и уговорки, но остана да разговаряме по-подробно на следващия ден – петък (вчера, демек). Междувременно обаче аз организирах интервюто си с другите хора за 09:00, а с нея се разбрахме, че ще мина да я видя през офиса ѝ веднага, щом се освободя след първото интервю. Така и стана – с въпросните хора се замотах около един час и останах доста впечатлен от производството им. Те обаче имаха и други кандидати, та резултатите от тази среща ще се надявам да дойдат чак по средата на идната седмица или дори към края. Другото ми интервю обаче с агентката даде малко по-големи надежди, поне на тоя етап и тя ентусиазирано, недвусмислено подчерта, че аз съм доста подходящ специалист за въпросната работа. Насрочи ми още едно интервю във вторник, на което вече да се срещна със самите работодатели, за да приказваме по-обстойно от какво имат нужда и дали ще мога да се справя със задачата им. Ангажиментът е първоначално за период от 6 месеца, но аз подчертах, че съм свободен само през 4 от тях – нали заминаваме на тур в България, кой ще ти се занимава със служебна работа баш в разгара на летния сезон по Европата? Така или иначе, след ден-два ще стане ясно на къде ще потеглят нещата и дали каруцата ми ще излезе от дълбоката кал, в която е заседнала от месеци насам; близо година скоро ще ѝ струваме вече...

Добрите новини разбира се, не свършват само до тук – вчера дойде и съобщение от моите настоящи шефове, че първата депозитна вноска от поръчителя на инсталацията в Нова Гвинея вече им е преведена и част от нея те ще заделят за изплащане на моя дълг (отначало една малка част, след което на следващото плащане ще ми преведат друга, уж малко по-голяма; за оставащата по-внушителна сума обаче, хич още не е ставало дума, но предполагам с нея ще ми се издължат по към края, когато и те самите предадат окончателно изделието на клиента). Така че всичко принципно се движи, бавно пълзейки напред и нагоре – като някой охлюв, когато с мъка се катери по стеблото на омайна роза и тук-таме запира по бодлите ѝ.

Вчера се върнах от Бризбън и следобеда се залових да подготвя последната стая за покриване с дъски. Циментовия под трябваше да се изчисти идеално от всякакви дребни камъчета и песъчинки; това свърши прахосмукачката. След което пуснах в действие парцала, с който пък и го измих до блясък. Отгоре му постлах основата (2 мм дебела неопренова подложка, която служи за изолация и която поема всякакви по-несъществени кривини и пукнатини на цимента. Отгоре ще наредя и плоскостите, но ми трябва циркуляр за скрояване на парчетата. Такава машина има Бранко (Марианския), която от няколко години насам вече непрекъснато обикаля всички български семейства, които правят подобни ремонти по къщите си. Първо той си я купи за у тях; след като самият си свърши работата в къщи, даде я на Мартин и Дарина. Те пък я предадоха на счетоводителите, от там премина в ръцете на Янко, след което и в моите (първия път, когато редих дюшемето у дома). Сума време тая машина седя в работилницата и събира прахоляка, докато пак не ми потрябва – нали преди година, че и повече даже започнах постилането на другата къща, ама по средата на акцията смених обектите според приоритетите им и не можах да я довърша цялата. Междувременно обаче бачо Гьорги се възползва от циркуляра, та и той да свърши нещо у тях завалията, докато аз повторно ще го взема от тях след интервюто ми във вторник. Кой ще бъде следващият му клиент след мен, все още не е ясно…

Днес е и Задушница – казваме Бог да прости и успокои душите на всички наши починали близки, а ние от своя страна пък ще почетем паметта им довечера чрез една скромна панихида с гости Ваня и Бранко; най-вероятно ще дойдат и Ванеса с Марко, та да се доядат напълно разните мръви и месища, които Даниелчето е нагласила да пече в тавата. Този път менюто ни няма да съдържа традиционните за нашето заведение кебапчета или кюфтета, а аз съм тъй тъжен, та тъжен, понеже такива цели мръвки “не ‘бича го”. Ще се наям вероятно само със салати и баници…

04.03.2020 – Седмица и половина по-късно от датата на последния ми репортаж, днес с няколко думи ще предам оскъдните сведения от тази част на света. Всичко около нас се намира в точката си на замръзване и чака затоплянето след продължителния ледников период, задържал се вече в продължение на месеци. Този отрязък от време, както и напоследък досегашните, също не се открои с някакви забележителни успехи или постижения – нито в личен, нито в семеен, камо ли пък в обществен план. С това свое предварително предупреждение, сега давам ход на поредното си задгранично комюнике.

По-предната събота, когато беше Задушница, вечерта чакахме да ни посетят Ваня и Бранко. Добре ама той нещо бил изстинал, та го втресло и те не посмели да му разнасят и пръскат бацилите наляво и надясно, та се обадиха, че нямало да дойдат. Даниела така или иначе се беше приготвила за гости, но само Марко оцени старанието ѝ в кухнята. Независимо, че бяхме сами, ние почетохме паметта на починалите наши близки, а на другия ден (неделя) ходихме на църква да запалим и по някоя свещ за Бог да прости. Поради непоносимите горещини това лято, което все още продължава да ни гори и мъчи с жегите си, него ден не сме излизали никъде или поне аз не съм запомнил остатъка му с нещо вълнуващо – вероятно само сме стояли под перките на вентилаторите и сме си убивали насила времето.

Миналата седмица започна с големите надежди и мечти, че във вторник ще се срещна с потенциалните си работодатели и едва ли не още в сряда ще започна работа при тях. Добре ама човекът, който трябвало непременно да ме види и да прецени що за стока и екземпляр съм, заминал някъде служебно по отстраняване на ненадейно възникнала авария, та уж в сряда, та не дори в четвъртък и петък, ами едва онзи ден научих от агентката, че интервюто ми се отлага чак за Денят на Св. Патрик – 17 Март, когато по целия свят се чества светият апостол на Ирландия и защитник на нейния славен народ. Това протакане на хб за днес, че пък не – хайде, утре; после не утре, ами в други ден и т.н., малко разстрои ежедневните ми дейности по онази колиба, които си бях наумил да свърша, очаквайки всеки миг да ми се обадят и слухтейки като глух петел да позвъни телефонът. Като видях, че нещата не отиват в желаната от мен посока, в четвъртък вечерта най-после се метнах на колата и отидох да взема от бачо Гьорги циркулярната машина, с която да си скроя дъските на пода в последната стая. Искаше ми се всичкото да стане само с едно ходене до Бризбън и да не троша бензиновите пари на вятъра, ама нали на мен не ми е дадено нещата да се случват отведнъж, та превих и този път гърбина пред повелята на съдбата. В петък вече всичко беше готово, като за събота ми бяха останали само няколко крайни дъсчици в гардероба, които да скроя на място, за да се предаде успешно обекта и отчете пред комисията като готов, с приемо-предавателен Протокол № 16, 19 или какъвто там му беше образеца по стандартите (в случая ГОСТ или БДС, защото за DIN и ISO все още нямаме нужния капацитет и ниво на качество).

За въпросната събота пък се бяхме разбрали да отидем на гости в Бризбън при наш Цецо, който беше тук при младите, за да им наглежда дечурлигата, докато те пък ходиха на сватба в Тасмания. И плановете бяха прекрасни, до момента в който Даниела видя, че е дежурна – както в съботата, така и на следващия неделен ден; все нейните омразни втори смени. Можехме евентуално ние да отидем до тях в петък вечерта, ама аз работих до късно, за мен беше постен ден и т.н. Остана уговорката да се видим в неделя; Цецо щеше да дойде следобеда/надвечер, когато се приберат неговите младежи и го освободят от наряда по дундуркането на дребните. Тъкмо тогава беше и Сирни Заговезни, та хептен добре щяхме да спазим традицията. Аз извъртях една солидна доза кюфтенца за скара, Даниела издърпа една баница и замина на работа. Само че и тази програма се осуети, поради някакви други ангажименти на Цецо. Вечерта аз си накълцах една Великденска салата, па седнах сам с мастиката да посрещам и изпращам кръстници и кумици. Пекох на огъня кюфтета за Ванеса и Марко, които бяха единствените посетители на заведението, след като пак скитаха цял ден на някъде (а казвам пак, защото пък в събота също бяха по разни техни разходки из Sunshine Coast, където Кралевитият имал някаква баскетболна среща с отбора, който той тренира и доста успешно обучава). Малко по-късно, когато и Даниела се прибра от работа, удостоихме празника с по някое питие горница, хапнахме набързо и това беше всичко по отношение на сладките Заговезни и още по-леките им пости.

Седмицата започна с рождения ден на Ванеса, която от онзи ден е без работа и сега всячески се опитва да намери някаква друга, подходяща за нейното правно обучение. Вчера ходи в Бризбън на едно интервю, днес пък ще се явява на друго. Все някъде ще се закачи детето, поне докато тръгнем за България, а после вече ще му мислим на нова сметка. Тя иска да се премести да живее в Бризбън, където намира много повече възможности за растеж в професионално отношение – аз лично изобщо не я виждам да снове между печката със загорелите тави и манджи, мивката с мазни чинии и пералната машина с мръсни дрехи и чаршафи; в ръка с прахосмукачката пък, да не говорим - да ни е жива и здрава и нека Господ да ѝ е на помощ, че като ѝ знам домакинските способности; пази Боже…

В петък вечерта, към 21:30 – тъкмо ми беше станало най-сладко аперитивчето: звъни един делегат, с някакъв негов производствен зор. Аз още през деня бях кандидатствал за работа по неговата обява и онзи се сетил да ме дрънка посред нощите. Поприказвахме малко, разбрах му болката – човекът ми изпрати едни материали, които да разгледам и да видя дали мога да се справя с тях. На другия ден се позанимах с чертежите му, но далеч не стигнах до желаните и тъй очаквани, умопомрачително бляскави резултати. Неговите файлове бяха създадени на съвършено друга програма, които аз се опитах да прехвърля във формата на моята. Това донякъде беше лесна задача, но по-нататъшни действия не можеха да се получат поради несъответствието между двете компютърни системи. Периодично му изпращах мнението си, подкрепено с готовите чертежи. Единодушно стигнахме до компромисния вариант, че всички тези детайли трябва да се премоделират и съответно начертаят, едва след което да влизат вече официално в производството. Спазарихме се за една, колкото минимална, толкова и унизителна почасова плата + GST (по българските аршини, това е данъкът на добавената/принадената стойност - т.нар., ДДС) и се разбрахме да изчакаме крайните резултати от повсеместните ни опити. С неговите боклуци се бъзиках и в неделя следобед, ангажирах даже и наш Жорко Наталкин (зетя на Ваня и Бранко – много мой човек и добро момче; инженерче като мен, само че хидравличен специалист – друг академичен кадър на световноизвестното вече Габровско ВМЕИ). Та, той също се опита да направи директна трансформация между файловете с неговата програма, но не успя. В късния неделен следобед, получих радиограма от работодателя, че той имал някой друг предвид, който вече щял да се справи по-успешно със задачата, използвайки разни други методики, с каквито аз не разполагам. Пожелах му успех и силен попътен вятър – много любезно, типично в моя уникален и неподправен литературен стил (на майка, на стринка, чинка, вуйна и разбира се на леля, като за капак в гъза)…

Така за съвсем малко щях да се наредя и аз на хляб, ама пак не ми бил в това късмета – явно Бог ме гласи за други, много по-свещени и велики дела, каквито всъщност ми приличат и за каквито съм създаден. Но, да се върнем сега на онзиденшния понеделник, когато отпразнувахме 20-ят рожден ден на нашата малка и отдавна вече пораснала Ванеса. Още в събота сутринта, преди аз да отида на обекта и преди следобедната смяна на Даниела, с последната се хванахме да извъртим една торта на отрочето – небезизвестната “Гараш”, която е и единствен по рода си продукт, производство на домашния ни сладкарски цех. Веднага установих повреди по миксера, който последният път, когато го ползвахме за моята торта на Архангелов ден беше в пълната си изправност. Сега обаче нещо прекъсваше от вътре, едно копченце за превключване на оборотите не функционираше и въобще – на мен ми стана напълно ясно, че уредът бе попадал в букчийски ръце. Допреди известно време, все Мария ѝ беше крива на Ванеса – ако имаше нещо счупено (а то не спря да се чупи и троши у нас…), все нея изкарваха виновна. После в живота ѝ се появи нещастният Марко, който напълно достойно замести магариите на Мария и сега каквото и да се поломи у дома, нашата все него набеждава. Едвам избъркахме крема за тортата – навих му шнура, сгънах миксера под мишница и го запъдих директно в зелената кофа за боклук; дори не и в жълтата, която ползваме за рециклиране на суровини и материали. Така погребахме един отколешен подарък на Даниела, който ѝ бях подарил преди години, ама не помня вече по какъв повод (нищо чудно да е било, единствено подтикнат от безрезервната си любов към нея) – най-вероятно по никакъв, защото аз купувам вещи и раздавам благата си веднага, когато ги видя, а не изчаквам да се появи някакъв специален случай, та чак тогава да ги поднасям. Веднага в електронния продавалник намерих подобен уред, спазарих го и от исканите за него $30, взех го само за $15. Жената заминава при близките си във Франция, та гледаше завалийката да се освободи от ненужната си покъщнина и вещи. Даже напред в най-големия дъжд ходих на 20 км от нас да го доставя, след което се и върнах (отидох, все едно до Трявна за един пиклив миксер, ама пък се прибрах с него). Устройството е чисто ново, почти неползвано, с електронен дисплей и регулатор на скоростите (16 степени, плюс една последна, на която ѝ викат “турбо” – с нея вече, яйцата от купата за разбиване направо политат към тавана или от тях се люпят пилета; в зависимост от срокът им на годност).

По същия случаен закон и щастливи обстоятелства, вчера пък се сдобих с водната помпа на татко, с чиято помощ ще отводняваме мазата. Само че тя е толкова мощна и продуктивна, че с нея можем да отводним и някой селски геран. Снощи я изпробвах в реални условия на воден режим, защото човекът, от когото я купих нямаше тази възможност за демонстрация на работата ѝ. Той само ми я закачи кратковременно с един кабел в тока, колкото да я чуя, че работи и това беше всичко. За нея пък ходих чак в Стара Загора, та от там да я мъкна в Габрово, но така стана по-добре, че в същото време закарах и Ванеса до Университета в Бризбън, където тя имаше малко работа преди да се яви на интервюто си следобеда. От там се подпътих в друга посока, но в крайна сметка стоката ми е налице – годна за употреба и готова за експлоатация; да не споменавам, че е и чисто нова, барабар с кутията. Пробите ми се извършиха на тревата в предния двор – напълних една от тези пластмасови ванички с вода, топнах агрегата и го включих в мрежата. Контактът ми е в коридора, досами външния хладилник. От там до тревната площ са няколко метра и дорде отида да видя как се изхвърля нагоре водата като фонтан, ваничката отдолу беше вече празна. На повторния ми опит, този път в съда напъхах маркуча от чешмата да му поддържа дебита на нивото – установих, че колкото пуска кранът от мрежата на водното захранване, почти същото е и количеството на изхвърлената течност; много яко нещо – надявам се да е и вечно! Помпата е италианско производство, внесена в Австралия наред с множество подобни с цял палет – човекът правил с тях търговия и му останали само 3 парчета, едното от които вече е наше притежание. И тая стока я спазарихме добре – от $75, та на $50. Иначе такива изделия надхвърлят цена от $200 по магазините (че и доста повече, в зависимост от качествата и произхода им). Смятам, че това универсално съоръжение ще свърши и нашата работа по предназначение, та дори можем да наемаме и допълнителни отводнителни мероприятия по домовете на хората; с предварителна заявка и срещу скромно отплащане във вид на шише домашна ракия или кило вино, примерно – колкото пък да не е и хептен без хич, че ще дойде срамота за бизнеса.

За трети, четвърти или кой знае кой пореден път вече, споменавам за рождения ден на Ванеса, обаче всеки път изникват разни нови теми, които разклоняват описанието на основната ми мисъл в съчинението. Значи, тортата вече е готова, макар че ние я наченахме още предната вечер на Заговезни, след като последната имаше двойно предназначение – и за двата празника, демек… Тази година гости нямаше да посрещаме и бяхме решили да го караме малко по-измясто, поради ред причини, някои от които дори финансови, макар и не чак толкова съществени. Просто организацията на мероприятието този път беше малко по-сложна, основно предвид на денят понеделник. Трябваше да чакаме чак до събота, но то пък за неделя има насрочено друго обществено мероприятие с приятелите и т.н. В петък Даниела пак ще ме размъква по разни нейни концерти и културни развлечения, така че празникът си остана само наш, семеен и при “закрити врата”, както се казва в сферата на правната дипломация. Отдавна беше взето решение по този повод да отидем на ресторант, където пък ние още по-отдавна само баламосваме детето, че един ден ще го заведем и там. А то стана така, че самото дете вече беше ходило с Марко няколко пъти именно в този любим на Неси гръцки ресторант, където тя познаваше едва ли не и обслужващият му персонал дори (образно казано). Аз сутринта имах излизане, защото карах колата на Даниела до сервиза да ѝ сменят един носач, който се беше счупил незнайно как и още по-незнайно кога. Аз обвинявам огромния товар, с който натоварих купето, когато пренасях циментовите блокове от магазина до нас. Ама пък това беше месеци назад във времето и от тогава ние сме ходили къде ли не с нея, само че вече онзи ден Дани се оплака, че нещо стържело отдолу. Репликата от моя страна, че “нещото ѝ стърже по-скоро в мозъка, отколкото в колата” хич не помогна за изглаждане на положението и чак когато легнах под нея (под колата, бре – не под Даниела…) и видях с очите си счупената скоба, стана ясно каква е и диагнозата на заболяването. Това наложи експресно да отлетя на 50 км от дома, където предишния път сменяха амортисьорите и всички втулки по ходовата част. За половин час работа – отървах се само с масраф от $50, обаче загубих половината от сутринта. На връщане се отбих през дюкяна на моя човек с вехтошарските стоки и строителни материали, та повлякох от там две чисто нови, бели порцеланови сапунерки (е, срещу $25, разбира се), които ще монтирам от двете страни на външния душ; а защо две, а не само една? – ами защото страшно много обичам симетрията, след като съм зодия Близнаци все пак (бързам да дам отговора си предварително, за да няма подир излишни въпроси).

Докато се прибера с отремонтираната кола на Даниела, онези двамата млади вагабонти (рожденичката и кандидат-зетят…), вече се бяха измъкнали от нас и заминали по техни разходки и гуляи. Марко ѝ беше организирал кратка екскурзия в околността, ходили по водопади, къпали се из реките и т.н. Дойдоха си чак вечерта, едва когато и аз успях да си поздравя детето за рождения му ден. Приготвихме се и отидохме във въпросния ресторант. Аз от понеделник бях вече влязъл в режим на строг пост и тримирене, чийто срок изтича само след няколко часа. Спазих процедурата много стриктно и точно, без употребата на никаква храна и вода. Издържах успешно, за слава на Небесата – с гладът проблеми нямах никакви, обаче през цялото време изпитвах единствено жажда; е, не някаква остра, нетърпима и болезнена, а просто нормална. Добре че тези дни не е така горещо, както беше миналата седмица – тогава вече действително мероприятието ми щеше да бъде по-мъчително и трудно изпълнимо.

След ресторанта се прибрахме в къщи, духахме свещи, направихме си по някоя снимка и това беше всичко от 20-тата годишнина на Ванеса. На другия ден (вчера), тя ходи на интервю за работа, аз пък се разправях с помпите на татко. Днес тя пак е на интервю, а аз се сдобих с миксера на Даниела. Току напред пак дойде едно съобщение за работа, което е от други, местни хора – те пък правят алуминиеви лодки и транспортиращи колесари за тях. Очаквам да ме повикат поне на първа среща, след като онази, която вече ми е уговорена се отложи за след две седмици. А през останалото време – е, имам сума работа да върша по онази къща; няма да скучая – търпение му е майката…

15.03.2020 – Информацията ми от последната мълчалива десетдневка е оскъдна, но все пак тук-таме се понамирва и нещо, с което да предъвчем остатъка от днешния ветровит неделен следобед. Преди малко се върнахме от поклонение – лично аз, толкова дълго не се бях черкувал от датата 15.IX.1985, когато се венчавах като смирен раб Божий в светата обител на Дряновския манастир (единствената причина обаче да не добавя и думата “прокобна” е, че въпросният черен ден в живота ми съвпада с рождената дата на моята скъпа и прескъпа майчица свята). Съгласно Православния календар, днес е втората неделя от Великденския пост, но същевременно и денят на Св. Гавраил. Службата беше доста тържествена и продължителна, но на края стигнахме и до нафорките. Даниела обядва и се тръшна в кревата да чете книга (не знам как хората четат на сън, но изглежда при някои по-възвишени индивиди като нея, това занятие пък да не е чак толкова невъзможно…); аз пощипвах от края на крак по някой и друг къшей хлебец, топнат обилно в хайвера, който в петък вечерта най-после разбих. Смеската ми до едно време вървя много добре, обаче на следващата доза олио нещо се пресече и се разреди до агрегатното състояние на Радомирската боза. Тогава пък вътре хвърлих една шепа галета, чиито трохи повторно втвърдиха заготовката, но сега въпросният хайвер повечето мяза на тесто за войнишки курабии, които пък иначе на вкус бият малко на хамсия от каче. Така или иначе, за подхапване става и полека-лека ще опразним кукуто, където толкова усърдно го разбивах, почти до стопяване на миксера. Отделно дето стана и безумно много, по подобие на приказката за “Вълшебното гърне” на небезизвестните братя Грим – кашата на момата извирала ли извирала от делвата, та ѝ заляла печката, после масата, тръгнала да се разлива по пода, а на края запълнила и цялата горска колибка. Галетата като шупнаха след известно време и хайверът ми стана двойно повече, при което обаче от злоупотребата с хляб няма никаква нужда – направо може да се гребе с лъжицата на принципа “две в едно”; онова се реже с ножа като реване – ебаси каква странна манджа сготвих!...

Вчера цял ден с Бранко строихме две малки стенички в гаража на онази къща, с които заградихме едно малко помещенийце, предназначено за пране, плакнене и препиране на дрехи. Аз бях направил много точни предварителни пресмятания, с минимален разход на материала до последното възможно копанче, но те се оказаха твърде опестени откъм пространство и ако този проект се беше осъществил съгласно моите компютърни скици, то пералнята трябваше да се зарежда през керемидите на покрива или най-малко през нарочна дупка в тавана. С известни компромиси обаче и строителни хитрини, ние успяхме да отпуснем близо метър ширина и сега в тази дупка ще има място дори и за коша с мръсните парцали – башка етажерки за перилни препарати и прочие хигиенизационно-санитарен домашен инвентар. Като подкарахме бичметата сабалам в 09:30, привечер в 18:30 бяхме напълно втасали с всичко, включително и с монтажа касата на вратата. Спуснах кепенците мигновено и оставих батака след нас да го чистя на някакъв следващ етап – сега там сред талаша се въргалят бургии, инструменти, шурупи и пирони, но надвечер ще отида да ошетам набързо, докато си почивам от писането. Бяхме се разбрали с Ваня за снощи да им отидем на гости и вместо ние да почерпим Бранко за добре свършената работа през деня, стана така, че той самият тури за нас една майсторска софра. Прибрахме се късно и тази сутрин едвам станахме за черква. През това време Ванеса беше в къщи с Марко и Бела (друга нейна сърбохърватска приятелка), та цяла вечер са си готвили, правили си разни сладкиши и сега само дебна да видя колко инвентар от долапите са ми изпочупили хлапетата пък този път. Докато се завърнем с майка ѝ от църква обаче и наш’та се беше измела вече на някъде с колата – вероятно за да не ѝ задавам уличаващите си въпроси. А може и да учи, детето – обикновено казва, че все в библиотеката на Университета стои, ама дали е така, не е ли? – единствено бъдещето ще покаже…

Още в четвъртък следобеда отидох до железарията да накупя дървения материал за рамките – с всичките 11 парчета с размери 70 x 35 мм/2.40 м се справихме буквално до последната треска, като на места дори сложихме някои мои стари остатъци от други подобни строителни мероприятия. Подир дъските хвръкнаха само някакви си $42, обаче за крепежните елементи дадох други $12. Трябваха няколко по-яки и дълги винта, тип “каруцарски”, с които да хванем долните планки в бетона на гаража. Други пък отидоха за забиване в страничната тухлена стена. Като по някакво чудо, отсреща към другата стена на “Г”-образната конструкция се улучи вертикалната дървена греда, между пода и тавана, та ковахме директно в нея с едни по-дълги винтове за дърво. Закрепихме и един неподвижен вътрешен прозорец, който ще осигурява известна светлина в пералното помещение. Сега остава само да прекарам кабела за осветителните лампи в тавана и да изпуша от двете страни рамките със стандартните плоскости от гипсокартон.

В четвъртък сутринта водих Ванеса в Бризбън – междувременно, след като в края на Февруари приключи тримесечният ѝ стаж в една голяма компания, тя се яви на няколко други интервюта за нова работа; те пък онзи ден я повикаха от старата, само че в някакъв друг отдел. Сега тя избира къде точно иска да работи и с какво именно най-много ѝ се ще да се занимава. До няколко дни трябва да даде окончателния си отговор – вероятно до средата на другата седмица, която започва от утрешния понеделник.

Останалите дни от разглеждания период бяха все “дъждовни” – в буквален и преносен смисъл; сума дъжд се изля от небето, а покрай него и аз самият не свърших много работа по колибата. Имах междувременно няколко сериозни телефонни обаждания във връзка с потенциални работни позиции; в един от дните даже ходих и на интервю в някакъв огромен завод за производство на лодки и двигатели за тях – на 15-20 минути път от нас; до там може и с велосипед да се ходи даже. Смятам, че се представих добре, но все пак хората имаха и други кандидати, които може да са се представили още по-добре от мен. До седмица-две резултатите и от тази моя среща ще станат известни, но преди това след два дни аз имам насрочено друго интервю в Бризбън, което е за 3-месечен договор и към която работа имам малко по-завишен интерес, предвид предстоящото ни пътуване до България. Добре ама то пък може и да се отложи във връзка с тези идиотски вирусни зарази, дето се носят на талази из целия свят. Така че в тази посока тепърва има да се проясняват множество, далеч не съвсем ясни подробности, в малка част от които попада и екскурзията ни до Япония – тя пък планирана за началото на Май. С тези затваряния на граници, карантинни периоди в изолатори и какви ли не още мерки за сигурност, пътуванията зад граница ще паднат рязко до нечувано ниски стойности. Наши приятели, които щяха да летят за София на 01 Април, вече няма да летят – самолетната компания им анулира билетите, като им подсигурява ваучери на същата сума за подобно пътуване в рамките на 12 месеца, но едва след като (и ако…) се раздигне пушилката от неизвестността около масовата вирусна психоза. Нашият случай може да се окаже подобен – никой нищичко не знае и всички вдигат рамене в своята безпомощност…

Това беше краткият ми очерк за изминалата десетдневка – предполагам, че през следващата ще има известно раздвижване, но може би това движение да се заключи единствено в поставянето на няколкото допълнителни плочки по пода на пералното помещение, с които да продължа и изпълня шарката на съществуващите, които редихме преди няколко месеца с Желязко, след като там вече разпънахме малко дължината на цялото мокро помещение. Всичко останало е забулено във валма от мъгла и гъста, непрогледна неяснота – почти като в тъмнична килия…

17.03.2020 – Излиза, че на практика аз просто нямам какво повече да добавя към и без друго доста позабавилото ми се писмо, за това днес реших да го довърша набързо, че да ви го изпратя за прочит, а пък в следващото вече със сигурност ще има значително по-богата и актуална информация. Забелязвам, че подобни измамни твърдения правя в продължение на последните 28-29 години, откакто сме се заселили в Австралия, а пък в края на краищата всичко се заключава в един и същ омагьосан кръговрат, без да съм регистрирал и отчел някакъв кой знае какъв мощен икономически или социален напредък. От 2-3 седмици насам се надявам на едно интервю, на което трябваше да се явя дори днес. Снощи агентката ми се обади, че това ще стане най-вероятно едва утре. За тази работа ще се състезаваме общо двама души, като аз силно се надявам, че другият претендент вече е намерил своето място под слънцето и на онези няма да им остава нищо друго, освен поради липса на кадри да назначат именно мен. Наред с това очаквам развръзка и от интервюто си в компанията за лодки, на което ходих миналата седмица. Паралелно с всичко, моите шефове също показват някакво раздвижване, макар и минимално – уж имало доста проекти за разрешаване в близкото бъдеще, ама колко наблизо ще е това тяхно бъдеще, само един Господ знае със сигурност. Прекият ми ръководител е болен – на стари години паднал поразен от някакъв вид шарка, ама едра ли, дребна ли – така и не разбрах. От същото заболяване аз страдах преди няколко години, обаче болката му е доста неприятна, да не река нещо по-силно и грубо. Минава за около две седмици, ама болестта протича доста болезнено и оставя трайни следи – добре все пак, че не го е съборил сегашният “коронен” вирус, който стана толкова популярен напоследък и който предизвика сътресения в целия свят. Икономическите му последствия ще има да ни тегнат дълго време на шиите и то само на тези, които оцелеят от него, разбира се; надяваме се ние да попаднем в числото им, с Божията воля и милост, разумява се…

След като в събота с Бранко дадохме основния вид на пералното помещение, вчера запретнах ръкави и проведох някои довършителни мероприятия – главно от козметично естество. Цял ден се въртях из гаража и се бъзиках с какво ли не, обаче до вечерта вече имах грандиозни планове за цялостното оформление на къта, по който нов разширен проект в петък пък ще впрегна Желязко да ми изработи една дюлгерска надница. Има да се нахвърлят няколко плочки по пода, както и да се налепят други на стената, които да се явят като продължение на сега съществуващите. После вече ще слагам стените, осветлението и всичко останало. Действам хаотично, по всички възможни отворени фронтове, където е допустимо да се атакува само със собствени сили, при минимални масрафи. Единствено трябва да докупя още няколко плочки за пода от същия вид, за да уйдисат на сегашните – останалите материали ги имам във вид на парчетии и остатъци от баните, които сега вече ще влязат в употреба.

Новините от последния час са, че Ванеса прие офертата за работата, която ѝ предложиха от старото работно място, където тя кара тримесечния си стаж през лятото. Намерили са си с Марко някакъв обзаведен апартамент (боксониера) и тези дни ще се местят да живеят в Бризбън, че да им са наръки разните университети, библиотеки и работни места. Тази уговорка ще трае пробно, само до края на Юни, когато уж ще летим за България. Само че това “уж” може да се окаже проблемно и ние съвсем не на ужким да си останем зад пределите на Австралия. Карантинният период все още не е настъпил за тукашната държава с цялата му наложителност и строгост, въпреки взетите междувременно сериозни мерки за неразпространението на вируса. Обаче положението на ситуацията се сменя не с дни, ами се изражда в по-грозна форма буквално с часове и по никакъв начин не можем да бъдем сигурни вече какви ще бъдат последствията за всички нас – каквото дойде, това ще е. За сега екскурзията ни за Япония не е отменена, предвид относително спокойната обстановка в Страната на изгряващото слънце – с тази разлика, че самите ние действаме да я отменим или поне отложим за по-благоприятни времена. Те обаче дори нямат никакви намерения да прекратят провеждането на Летните Олимпийски игри, които са планирани за тази година в Токио през периода между 24 Юли и 09 Август. Общо взето неяснотата е повсеместна и на всички нива – за кой ли път вече ще легнем всички пак връз Божиите плещи, а пък той да ни понася на където трябва и на където заслужаваме…

Напоследък доста често вали – лозите полудяха, тревата пощръкля и сега поляните отново се изпълниха със зеления си килим. След малко ще се местя от писалищната маса на строителната площадка. Толкова добре поминавам дните си, че въобще не ми се помисля за друга работа. Днес ще правя нова дупка в тавана на гаража – досегашната се намира в помещението, което вече е определено да бъде за някаква стая, а това е грозно. Ще я преместя в новообразуваната “перална зала”, където ще остане скрита за обикновения посетител и наблюдател. През този отвор се прониква горе в подпокривното пространство и това е единственото място, от което може да се извършват разни ремонтни дейности по тавана – освен разбира се външно, през керемидите, след съответното им разместване. В нашата къща този “вход” се намира в коридора, което е малко по-дискретно и не дразни окото. В другата беше на още по-удобно място, но нали решихме гаражът да се превърне в нещо като кабинет, игрална зала, звукозаписно студио или каквото и да е от подобно служебно естество. Офисът обаче на бъдещата адвокатка най-вероятно ще се мести някъде в Бризбън, защото тя за оставане при нас на Gold Coast не иска и да чуе – да върви там и да си троши главата; не можем нито да я спрем, нито пък да ѝ повлияем с мнението си, което и без друго никой не ни иска така или иначе. Като се налудува, сама ще миряса, но аз лично се съмнявам в това, въпреки желанието на мама Дани детето да е вечно до полата ѝ. Ванеса смята, че столицата предлага много повече развлечения и бизнес възможности, отколкото наше село – това може и да е така, но на нас просто не ни се иска да го приемем за истина. Каквото и да е – само здраве и живот да има…