28.06.1993 – Така - малко преди да излезем с Нени за българското училище, реших да разширя писмото с още някоя овча мисъл. Гостито с чехите мина добре. Касетата се запълни и тези дни сигурно ще я изпратим.

Днес получихме писмо от Заркови и едно от вас - № 27 и разбира се много се зарадвахме. Женя ми ги донесе в училище и аз си четох следобеда в една празна от занятия класна стая, преди да отида да взема Неничко от неговата занималня. Като си дойдохме първо подхапнахме с каквото Бог дал от огромния хладилник и чак тогава всеки от нас се залови за някаква смислена дейност.

Захари пише, че не са ни получили второто писмо. То беше адресирано лично до Симеон Тъпов и понеже той беше служител в едни “особени” Министерства (на Вътрешните работи, а в последствие и на Правосъдието), не е изключено кореспонденцията му още да се следи и проверява от класовия враг. Това са само мои догадки, но по-разумен отговор не мога да си дам за изчезването баш на това писмо. Защото пък навсякъде другаде писмата ни са се получили, но оставам с оптимистичната надежда, че “проверяващите” копои са си извлекли малко поука от редовете ми, които по задължение ще са прочели, и то в работно време – клоуни нещастни! Както и да е - аз и на Захари ще загатна за тези мои, чисто лични предположения…

Чета сега от вашето писмо и в същото време се ядосвам, че толкова много сили и труд сте хвърлили, а в същото време аз съм отчайващо далече и с нищо не мога да ви помогна. Време е като че ли да понамалите малко темпото в трудово-оздравителния лагер - пазете си силите, че те и за тука ще ви трябват!

Аз днес най-после изпратих писмата до Албенчето, до Ямбол и до Валя и Сашо. Не знам обаче къде вие точно си пускате писмата, но специално тези от вас пристигат без никакви печати по марките и аз с удовлетворение ви ги връщам за многократна употреба. Предполагам, че вече сте събрали доста, но нека да има. Поне това перо да отпадне от бюджета ви – а пък ако са ви станали чак толкова много и нямате място за тях да ги съхранявате по долапите, пробвайте да ги върнете на гишето в пощата и си искайте парите обратно – хе-хе-хе, смея се но не се шегувам...

Сигурно тези дни се е получила и другата касетата, която ви изпратихме - с природата на Австралия. Много ще се радвам, ако ви е била интересна. Ако някой поиска, дайте я и на други приятели и познати за гледане. Тези дни специално ще прескоча и до Емиграционната служба, за да видя какви са последните условия за емиграция и от по-първа ръка да разбера какъв е реда и начина за легално идване в Австралия, че на Захарчо много му е дало зор, според думите му от писмото. Аз ще се опитам да направя всичко възможно за тях – лошото е само, че освен с информация с нищо друго не мога да помогна, а така силно искам. Ако оставят на мене да избирам кой да дойде при нас, аз цяло Габрово ще им докарам, че да я възродим и подобрим малко тази изостанала австралийска нация.

Около нас новини няма. Утре ще се явя на първия тур от интервюта в автомобилния завод – после ще ви опиша подробно всичко, кое как е минало. Сега отивам до нашия приятел Иван, дето е женен за австралийка. Той в началото на своето пристигане е работил там, че да ми разкаже някои неща и тънкости от занаята.

29.06.1993 – Току що се връщам от интервюто - хапнах малко преди това, за да не припадна над белите листи и веднага сядам да пиша. Вкараха ни десетина души–мераклии в една стая, раздадоха ни по един химикал и трябваше да попълваме разни бланки – имена, образование и т.н., защо искаме да почнем работа точно там и пр. Аз попълвах общо взето грамотно, но изглежда съм допуснал и някои грешки, защото после ми казаха, че езикът ми не е достатъчно добър, за да разбирам какво ми казват и какво ще искат от мене. Което си е и чистата истина. Освен това нямам официална препоръка от предишното ми работно място, в случая “Електроника”-та и аз чакам час по-скоро да ми изпратите тези неща. Тази фирма много държала на препоръката. Както и да е – хората препоръчаха като си завърша и другия срок на обучение, да им се обадя пак, след като и толкова много държа на тази работа. Така и ще стане най-вероятно, само дето няма да има как да им обясня, че аз изобщо дори не държа на тяхната пиклива работа, ами просто нямам друг изход... Немокаяни такива!... Сега чакам Женя и Нени да си дойдат, че заминаваме на гости при германците. Там окончателно ще завършим касетите и тези дни ги пращаме.

Пишете ни дали се стягате вече за морето? Мисля, че е станало време за това. Тъкмо сега ми дойде на ума за нашата палатка, която оставихме в отлично състояние преди да заминем. Ако искате ползвайте нея или пък я продайте – тук има палатки като нашата, малката; струват около $30 и са вълшебни като вид и качество. Големите са от порядък $200-$300, като има и още по-скъпи (цели палати, а не само палатки). Ориентирайте са за цените на пазара при вас и я продавайте на някой. Симеон Тъпов беше изявил желание за това преди време. Също и другите къмпинг-атрибути и оборудване. Ако някога ни потрябват такива вещи, ще си ги набавим от тук. Освен това в Австралия е по-популярно да влачиш караван с всички удобства подире си, отколкото да зачукваш колчета в земята и нощем да те лазят змиите и паяците – дивото къмпиране е малко рисковано в тази иначе дивно-дива страна...

30.06.1993 - Снощи гостито у германците мина на голяма висота. Приказвахме и се смяхме много с тези хора. Те са много сърдечни и възпитани. От дума на дума стана въпрос и за предстоящата ваканция. Ние им казахме, че нямаме идея как ще я прекараме – аз нали се въздържам от големи и дългосрочни насрещни планове; повечето гледам отпред и в краката си – сега, за момента или най-много от днес за утре. По-надалече не смея да се простирам дори и в мечтите си. Тогава жената каза, че те са навити да ходят до Alice Springs (Алис Спрингс – нали го помните това градче) и от там пък да прескочат до най-австралийското нещо на света – Ayers Rock (“Аерс Рок” - името на някакъв техен камък). Това място се намира на около 300 км от Алис Спрингс по средата на пустинята, който пък град е на други 1600 км от Аделаида, в самото сърце на Австралия. Аз, както обикновено, прегърнах тази налудничава идея много страстно и с подчертана любов към природата (нали е за ходене – на мене дълъг път ми дай; не ме карай на работа, че не обичам...). Цяла вечер обмисляхме това пътешествие от всичките му възможни страни и посоки и сигурно ще заминем – а пък колко бира излочихме докато всеки от нас разкаже за странстващите си патиланства по света. Аз, с моите нескончаеми разкази за Германия и ходенията ни до там с мотора, можех да държа тези хора будни до сутринта, но по едно време ми дожаля за домакинята и по някое никакво време си тръгнахме. Пътуване се очаква да се извърши през пустинни местности, диви аборигенски земи и ще изисква изключително сериозна подготовка – както на машините, така и на екипажите. В неделя ще се съберем у дома пък, за да започне изживяването на част от 50-те процента (на подготовката) - нали казват, че на всяко едно преживяване, 50% от удоволствието е именно в самата му подготовка... Това е невероятна тръпка, която ме е обзела и буквално ме е обсебила - нощес от мисли и кроежи на планове чак не можах да заспя. Разбира се ще пишем за всичко, каквото ще изживеем и предстои да преживеем по време на тази нововъзникнала авантюра…

Женя най-после получи писмо, че е приета в новия си курс, който ще бъде много полезен за нея. Той също ще се провежда ежедневно от 09:00 до 15:30, в продължение на 20 седмици. Започва от 26 Юли, веднага след ваканцията (и ако не са ни изяли канибалите и аборигените по пътя). Германците имат видеокамера и сигурно ще направим невероятен филм. Дано всичко да върви гладко, по план – едва сега си позволявам да погледна съвсем малко в много близкото бъдеще, само с крайчеца на едното си око и да помечтая за кратко; ако може…

01.07.1993 - Днес трябваше да платим поредната си вноска, като част от сумата за погасяване на билетите, които бяха отпуснати за пристигането ни в Австралия. Понеже изпращаме една специална бланка със съответната сума чрез официална и престижна банка, насилствено създадените у нас “добри намерения” не можаха да се осъществят (ами насилствени са, я – кой луд обича да си изплаща заема в банката; когато се взема от там е много лесно, обаче връщането му не е най-приятното забавление, което може да се случи на човек). А това всъщност не стана, защото нашата банка от два дни е в стачка – уволнили моля ви се 7000 времеядци и хайлази (чиновници) на територията на цяла Австралия и хоп – хайде ще стачкуваме, за да връщаме хайлазите обратно по работните им места (вече бивши). А това е банка с такава международна мрежа и значение във всяка точка на света, че само може би КГБ или ЦРУ ги превъзхожда по структура и организация. Лихвените им проценти не мърдат дори в частта след десетичната точка (или запетая...), нито пък клиентите им са започнали панически да си изтеглят влоговете, за да не ги загубят. Просто тази маса от хора е била излишна и те явно, че нищо смислено не са правили до сега, за да ги махнат отведнъж като непотребна вещ. Ако питат мене, те и останалите не са кой знае колко нужни, защото тук компютрите такава работа вършат, особено в банковото дело, та проблем би имало само, ако им спрат тока за повече от месец (защото те продължават да работят достатъчно дълго време на батерии и не са болезнено зависими от енергийната мрежа), обаче тук пък няма режими за тока и водата. Та гледам, че и в тази част на света веят малко “кръстьопетковски” ветрове. Профсъюзи имат всякакви разновидности, вероятно за всяка една отделна индустрия или бранш в икономиката, дето само се бъркат в нещата и си навират носовете където трябва и не трябва; от там им идва и халът, на който се намират в момента. Но както и да е, ние тях няма да ги оправим, ами барем за нас си да гледаме!...

Текат последните дни преди ваканцията ни, а за някои от нас и последни в това училище. Много наши приятели и “съкурсници” вече са си изразходили часовете, които се полагат (510) и са достигнали нивото за владеене на езика, което им е необходимо, за да се хвърлят в бурното море на живота (бизнеса). Но не са малко и хората (включая дори и самият себе си), които все още не смеят, страх ги е, не се чувстват сигурни в знанията си, а им е и доста по-добре да са си студенти до обяд и да сучат от нищо неподозиращата и с нищо невиновна “мащеха” (Австралия).

Тук наред с нас има толкова много хора, които не са доволни от нищо – нито от системата на образование, нито от социалната им помощ, нито от стоките по магазините – абе нищо не ги задоволява и вечно мърморят. Те по своему са доста нещастни, защото наивно си мислят, че някъде другаде е много по-добре (например на Марс или на Луната), където никога не биха могли да попаднат обаче. Така че, разчувайки се из България за нашата конкретна ситуация на емигранти в по-нови времена, твърде възможно е да се натъкнете и на несравнимо по-различни мнения от нашите въжделения, описани до тук в писмата ни. В този си материал аз разглеждам и предавам директно единствено и само какво е конкретното положение с нас самите – за останалите себеподобни не мога нищо да кажа, нито пък да пречупвам фактите през призмата на техния поглед. Ако някъде из текста бегло са споменати имената на някои наши приятели или близки, то това е само мимоходом и предимно заради самия факт, че сме били в една компания с дадени хора, а не за да предавам техните лични мнения и настроения. По принцип, с положителния заряд който нося в себе си и отчайващ оптимизъм, аз представям нещата винаги от малко по-веселата им и бляскава страна. Това в никой случай не е с някаква користна цел за прикриване на истината, а защото човек за едно и също нещо може да разкаже по хиляди начини. Едни го гледат само от тъжната страна, вечно мърморят и се оплакват; други (като мене) плуват по повърхността и не задълбават с острието много надълбоко. Аз съм винаги щастлив, доволен съм от всичко и нито слънцето ми блещи в очите, нито водата в океана ми е солена, нито облаците на небето ме натискат защото били ниско, нито пък като стане малко по-хладно времето, казвам че е настанал “кучешкия студ”. Така при тези условия и уговорки, за вас не остава нищо друго, освен да прецените на място истинските плюсове и минуси на този така отдалечен от цивилизацията свят и едва тогава да сравните, до колко собственоръчно написаното от мене се припокрива с действителността. Дано да имате тази възможност!...

Аз пак малко се отплеснах в монолози и лични анализи, защото днес Женя се прибра от училище леко притеснена и възбудена, та с кривите си настроения повлия и на моите нервни клетки. Сега тя е приета в другото училище, където всички останали “професори” и полиглоти от нашите също кандидатстваха, но на края само Женя и още едно скромно момче са приети от “раз” (от българчетата имам предвид). Та всички наоколо са малко настръхнали не точно против този факт, но нали сте чували за българи в чужбина – защо да е тя, а да не са те; и как е възможно това? А аз в същото време се гордея с нея и се радвам за успехът й, защото тя за ученето си учи – тя си знаеше и от по-рано уроците. Тук се искаше човек да бъде само малко по-умерен в изискванията и едва ли не в капризите си; да уважава опитите на чуждите хора да ни приобщят към тях и да ни направят равни с тях. Амчи ние сме като бебетата бре: за нашите нищожни 6-7 месеца, ако нормално се опитваме да се “изправим в кошчето” и да се задържим “седнали” на дупетата си, до “прохождането” и истинското “проговаряне” има достатъчно дълго време, за което много хора не са подготвени да чакат. На никой не му се започва пак от нулата и те смятат, че това което са били в България, сега само ще го умножават и развиват. За нас обаче, където и каквото бяхме там, и на “абсолютната” нула да ни върнат, ние пак ще я кретаме някак си. Аз защо казвам: едни големи бебета, които само не се поакват и напишкват в гащите - иначе всичко останало си е същото. Тези сравнения са много точни и не са плод на някакви мои временни негативни настроения. Напротив, оптимизмът ми граничи с наивност, както обикновено – точно поради тези причини не се събарям лесно. Дори служим за опора на много от нашите приятели, които понякога излизат от релсите...

Стига толкова за емоционалната страна - тези дни събираме информация за грандиозното ни пътуване с германците и главите ни са заети с други неща. Проучваме какви са пътищата в тези райони, защото за много от тях в картата пише, че са възможни за преминаване само в определени сезони на годината (в повечето от останалото време, особено през валежния период те са залети от наводнения и съответно непроходими). Други пък са специално предназначени и проходими изключително и единствено за автомобили с двойно предаване (джипове), докато обикновените леки коли като нашите закъсват и ги вадят от калта едва напролет, като се оцедят водите. Тези дни говорихме за идеята ни и с нашата учителка. Тя ходи по този край предната ваканция, по Великден. Само че до главния град (Алис Спрингс) е стигнала със самолет и от там 300 км ги е пътувала с кола. Но пък ни разказа фантастични неща. Даде ми две книги от библиотеката да прочета за тези места и да разгледаме екзотичните снимки от там. Пътищата минават покрай огромни езера или през други, които в този сезон са напълно сухи; в противен случай преминаването им е невъзможно. Други пък са толкова солени, че като изсъхнат от силното пустинно слънце, на повърхността им се кара по гладка като асфалт сол. Абе: кал, пясъци, аборигени, стрели, копия, камъни и емоции. Нени е във възторг. Не съм му казал още кога ще тръгваме, само загатвам някои моменти, че той няма да иска за заспива от мераци и напрежение. Тази вечер даже си легна преди 20:00, с едната дума. Други дни обикновено имаме проблеми - все не му се ляга, потрива се, мотае се, а сутринта когато трябва да става за училището, мрази целия свят (миличкият ми, толкова много прилича на майка си)...

02.07.1993 - Днес завършихме успешно и този учебен срок. Имахме малка почерпка–парти в училище, пожелахме си “На добър час!” и се разделихме като абитуриентите. От там отидохме да вземем Нени, а след това се впуснахме в бесен и безогледен пазар. Тъкмо вечеряхме напред и аз използвам времето за писане, защото иначе трябваше да мълча срещу телевизора.

Получих писмото на Нено Митев. Той имал някакви далечни роднини в Перт, та ни моли ако можем да ги издирим и да му изпратя адресите им. Аз разбира се ще направя всичко възможно за него – ние бяхме много добри колеги в завода.

Утре ще имаме, станалите вече традиционни гости понеже е събота, а в неделя у нас ще идват германците, че да уточняваме подробностите за предстоящото ни съвместно пътуване. Последното се очертава да бъде с около 3500 км общ пробег на трасето и продължителност от десетина дни (почти цялата ни ваканция). Колата изгаря точно 9.3 л бензин на 100 км и за целта ще ни трябват около $270 при сегашните цени на горивото. Дано поне други разходи да нямаме, защото предвиждаме спането да се извършва в колите. За храната масрафите така или иначе и където и да сме са си все едни и същи. Започвам на един отделен лист да изготвям списък с необходимите вещи и снаряжение за вземане, да видим дали ще остане място за самите нас във фургона на рейса!...

05.07.1993 – Понеделник е. Вече сме във ваканция и чувството, че всички дни от седмицата се неделни е превъзходно. Аз тъкмо привърших списъка с предварителни дейности и мероприятия - всичките неотложни и пряко свързани с голямото пътешествие. Все ги отлагах до сега за този момент, когато ще имам повече време на разположение и мога да посвещавам дните лично на себе си и моята невръстна любовничка Сузи (умаленото от “Сузуки”). Аз още онзи ден се залових с малко подготовка за голямото пътуване – гумите да погледна, маслата да долея, спирачките да бутна и т.н. Едната ми гума беше вече много изтрита, та отидох в сервиза за гуми и купих една втора ръка “Дънлоп”, много запазена. Струва $20, което включва монтаж/демонтаж, помпане, баланс и т.н. Старата гума не я изхвърлих, ами си я прибрах; привързах я с една връв отпред на бронята, за всеки случай по пътя. Тя не чини много като грайфер, но при всяко положение е по-добра от никаква, особено в условията на суровият и необятен австралийски пущинак. След това започнах да се занимавам със спирачките. Челюстите им бяха много изтрити, та се наложи да регулирам разстоянията на всяко едно колело, че да ги доближа до барабаните. Следващият им етап вече ще бъде – $62 за нови (за четирите колелета). Наложи се и малко масло да долея в мотора – сложих цял литър и кога е заминало не знам. Пък и не помня кога точно го сменях с ново, но със сигурност от тогава съм минал поне 3-4 хиляди километра. Това добре ли е, не е ли – нямам представа. Трабанта нали нямаше такива масла, та на тази кола даже не ми минава и през ума да го проверявам с клечката. Спомням си, че като го излях предния път за смяна, от пробката изтече само 1 л, а трябваше да бъде над 3 л. А пък аз гледам, че ауспуха е бял като яйце и си викам – добре си е значи мотора, не ми гори масло, защото не е черен (опушен). А то не гори, просто защото е нямало вътре; после вече като долях колкото трябва всичко се оправи, но тръбата на ауспуха пак не е тъмна, а стои светла. Но иначе нищо й няма на колата!...

След, значи, лежане и пъшкане цял ден покрай рейса в подготовката за голямото му турне, вечерта само се окъпах и малко след това ни дойдоха гостите - нашите приятели минния инженер с жена си (медицинската сестра). Впоследствие дойдоха и други – полуавстралийците (казвам им така, защото Иван като е българин, а жена му австралийка, аз не знам - полубългари ли трябва да ги наричам?). Те си заминаха по някоя време, дойдоха пък други едни. После и те си заминаха, а ние най-накрая си легнахме в 03:00, естествено всичките у нас. Случайно открихме, че този диван в хола е разтегателен, за гости – чуден! Добре ама на нашите хора синчето им тренира футбол към един отбор и трябваше да играят много важен мач на другия ден, от 08:30 (луди хора, ама върви се разправяй...). Че ставаме в 07:00 само ние татковците (още пияни като мотики…), грабваме полузаспалите деца – и хайде на мач. Та вчера до обяд изкарахме деня по стадиони и игрища. Аз следобеда полегнах за малко, но не можах да спя, защото имах още работа по колата – мене сън не ме лови ако имам нещо по-важно да правя. Станах и до вечерта с това се занимавах. Нени си кара колелото покрай мене, а Женя приготвя пици за вечеря, че нали германците пък щяха да идват у дома да си приказваме за екскурзията (онези първите 50% на тръпката и удоволствието от подготовката не бяха изживяни още...). Те дойдоха към 18:30 и много дълго си мечтахме за всичко; кое как ще бъде и къде какво ще видим. Направихме маршрут, уточнихме разни малки подробности и се забавлявахме чудесно. Аз им извадих и връчих един списък от 24 точки с неща за вземане и те много го харесаха, та си го преписаха да се подготвят стриктно по него. Вечерта и с тях бяхме до 23:00 – в мигът в който си тръгнаха и ние легнахме като пребити...

Сега вече е 08:30 - аз нарочно станах по-рано, за да ви опиша тези няколко дни, след което тръгваме с Нени по разни наши задачи. Ще изпратя и видеокасетата до Ямбол, че после пък ще ни няма за 10 дни. Възможно е и кореспонденцията ни да се разстрои в някакви граници, но поне от това ми писмо ще знаете причините, което също ще гледам да пусна тези дни, преди потеглянето ни. По този начин и следващото сигурно ще се забави, но ние ще гледаме да водим дневника по време на пътуването и да описваме ден по ден екскурзията. Нямам представа от обстановката все още, за това не смея да правя смели и безпочвени предположения. Едно е ясно поне, че желание и ентусиазъм няма да ми липсват…

Днес получих и една “честитка” за глоба. Нали преди време имах разправии на един паркинг – това беше през Февруари; брей, не забравят мръсниците! Но аз още тогава писах възражение и мислех, че са ми опростили греховете. Фишът обаче е само за $11, но има и една допълнителна сума от други $12.40 за по-късно плащане. Че напред се обаждах по телефона до съответните служби, за да разбера какво става и какво искат от мене – добрият и съвестен гражданин. В крайна сметка се оказа, че писменото ми възражение не било прието и уважено, след което сега ще трябва да платя тези $11. Поне ми се разминаха другите $12.40, а пък това в моето положение си е чиста печалба. Съвсем по комунистически я карат тук – тръгнали от хората глоби да събират, а не могат да им намерят работа или пък нещо друго да правят. Но ще плащам, какво да правя – тъжен факт...

Ходих и до емиграционната служба, за да разбера нещо повече по въпроса на Захари. Всичко съм описал най-точно и подробно в писмо, като за изпращането съм използвал кутията на касетата – то ще дойде до вас заедно с останалите джунджурии, а пък вие ще му го дадете като се видите из Габрово. Отбивах се и до Централната поща, за да търся адреса на Нено Митевите хора в Перт. Там имат телефонните указатели на всяко населено място и по един такъв за съответният град исках да ги открия. Почти нищо не намерих обаче, освен трима души с много сходни имена и си мисля дали това не са тези въпросни братя, които той издирва. Нека татко да му каже, че въпросът му съм го задействал удма, но няма да стане изведнъж - много малко са ми данните за човека, като основно знам само, че е починал. Търсим всъщност синовете му - ще видя какво мога да направя по-нататък от тази тънка нишка информация.

Изпращаме ви пак един замък на снимка и монети от $1 и $2. Понеже тези бяха по-нови, за това реших да имате и тях. По-нататък ще ви изпратим и някоя банкнота. Те са интересни, защото $5 и $10 са пластмасови (найлонови). Между другото, попитайте д-р Табаков дали не знае някой, който проявява интерес към тукашните пари, в смисъл като нумизматична стойност и дали не може да стане някакъв търговски обмен. Пишете ми за това. Ние след малко излизаме, че ще ходим да ми връчват официално австралийската инженерска диплома, която става само да си я туря в рамка и провеся в гаража или най-много в килера. Човек дори и задника не може да си забърше с нея, защото ги печатат на много твърда хартия, а и мастилата са едни, та лесно се размиват като се разлизгат... Това което всъщност ни дават, е един сертификат (удостоверение), че сме пълноправни членове на Австралийският Институт на Инженерите, което пък е въз основа на българската ни диплома (като “правата” ни се заключават единствено в задължението, ежегодно и редовно да плащаме членският си внос). Но това далеч не означава, че нашата придобита с толкова мъки и упоритост квалификация, я приравняват спрямо техните науки и че крачим рамо до рамо с местните инженерни величия, завършили тукашните университети и институти. Често в обявите за работа, едно от изискванията е кандидатът да бъде член на този Институт, но от там насетне - нищо повече не ти помага в последващата селекция. Правя паралел с Научно-Техническия Съюз в България - не можеше да участваме в теми и разработки, ако не членувахме в НТС-то. Аз като им разправям, че са битер от комунистите, те мигат насреща ми като мишки в трици и не им се вярва на ушите...

06.07.1993 - Продължавам, като ще използвам мястото, за да обясня с няколко думи и втория филм за Аделаида, който изпращаме с този колет. Той започва с общи кадри от различни атрактивни места: Казиното, детски увеселителен парк, ледена пързалка (дори с писта и за ски - всичко това е закрито и когато отвън е 42°C, вътре хората карат ски, шейни и кънки, но добре облечени); по-навътре в касетата дават кадри от парка с кенгурата и коалите, където и ние сме ходили - изпращали сме снимки от там; после следва фестивал, който се провежда по Коледа (карнавал); моменти от Формула 1 - последният кръг за Световната купа, провеждащ се през Ноември из улиците на града.

След това следват малко кадри от пазара и музикантите по главната улица. От самолетните снимки обясняват кога, как и от кого е построен градът, говорят за някои паметници и т.н., дават обща информация за времето и климата (средиземноморски). Казват, че средните температури са: за Януари – 29°C и за Юли – 15°C, но често те са над и съответно под тези силно усреднени стойности.

Следват кадри от река Торенс, която минава през целия град, на места с лодки и водни колелета по нея; “Елдер-парк” се казва Централната градска градина, с гъмжило от почиващи и разхождащи се хора. Съвсем близо до него е Аделаидският фестивален театър – бяла, раздвижена сграда. След това са “Лодки за разходки” по реката и големия мост, по който обикновено ние минаваме, когато отиваме на гости у едни приятели, живеещи в северната част на столичния град. Мостът е построен през 1931 и е дълъг 40 м. Другия мост, железният, свързва Университета с Централния парк и е построен през 1937. Съвсем близо до това място е Зоопарка, направен и открит още в 1883. Виждат се зебри и най-различни други животни.

Другото място, където хората влизат през едни железни врати, а отзад се вижда бялото здание като пирамида, е Ботаническата градина. Тази сграда е Консерваториума – място където имитират определена околна среда, за да се развиват специални растения – тропически гори и т.н., посредством модерни технологични процеси – виждате инсталациите за влага, които създават около 95% влажност. След посещение, от там се излиза с почти мокри дрехи. Следват кадри из самата градина – цветя, дървета, алеи, хора и т.н. После има някаква църква – катедрала. Аделаида е градът с най-много църкви – над 100, понеже и религиите са най-различни. Часовникът от кулата на тази църква е първият в Аделаида, ръчно изработен в Лондон през 1836 и от тогава работи в продължение на повече от 150 години.

Следва сградата на стария Парламент, която сега е само музей, построен точно срещу Централната железопътна гара. Непосредствено до стария е сградата на новия (сегашния) Парламент - сива гранитна сграда, навяваща от 1889 насам у хората лъжлив оптимизъм и лицемерен респект (с големите каменни колони отпред). Следва поглед от високо към голяма бяла къща в един парк – това пък е свърталището на лалугерите и синекурците от Кметството, определящи глобите и останалите такси на населението. А после следват кадри от различни музеи, Аделаидския университет и т.н.

Следващото представяне е епизод от Шотландската църква, с много остра и висока кула, строена в далечната 1865. После идва единственият оставен като атракция трамвай, свързващ ситито с един от най-известните морски квартали и плаж на Аделаида – Гленелг (Glenelg). Там ходихме често, докато беше по-горещо и непоносимо времето, но сега в студа това е само един малък топъл спомен от преди няколко месеца. Другата атракция, пак там на брега и същия плаж, е старата фрегата. Част от нея е превърната в музей – другата част, естествено – кръчма, с най-вкусните морски храни в града. Голямата сграда, една от малкото тук, е хотелът - на самия бряг на океана. С много стаи, зали за конференции, срещи и пр. моабети. Намира се само на 15 минути от центъра. Следва плажът, на който сме лежали и препичали трътките и ние, бедните...

На 20 минути с кола южно от Аделаида се намира Нуарланга - малко градче с много градини, плодни дръвчета и пр. На 80 км от тук в същата посока е и другия атрактивен град – Виктор Харбър. И там сме били, и от там имате снимки. На филма виждате коня и конския вагон, които се движат по един мост, свързващ сушата с малкия остров, където пък има най-различни пингвини, тюлени и др. животни. На филма се забелязват игриви делфини, китове и… – да пази Господ: акули! Разбира се, последните също влизат в атракцията за туристи и посетители и могат да се видят евентуално с бинокъл, когато са по-далече от бреговете. Но и от по-близко разстояние също може да се усети хищническият им и ненаситен гладен дъх. Проблемът е в това, че до сега никой не е успял после да разкаже пресните си впечатления от тези, най-често фатални за човека, срещи с кръвожадният морски хищник…

Другото градче е Гуула. Там пък бяхме за риба един път - снимки имате и от тези места. Старо, историческо място, с възстановени къщи и традиции. С влакчето се пътува приблизително 25 минути, много старо и атрактивно – това е била първата австралийска железопътна линия, превозваща пътници. Красивият замък се намира на 20 минути с кола, източно от ситито, в сърцето на аделаидските възвишения. Близо до него е и историческото градче Хандорф (Hahndorf). Типичен немски град, създаден навремето от германци, пренесли традициите си в правенето на бира, вино и напиването им като свине. Виждате магазинчета, работилнички и други сергийки, всичко се прави на ръка - хляб, баници, шапки и т.н., торти, кифли и пр. Там в този град има и музей на часовниците, една от най-големите сбирки в света – виждате интересни, неповторими модели. Следва Хандорфската художествена галерия, после идва ред на пазари, базари, кошници, цветя, черпаци и разбира се типичната германска атмосфера в кръчмата - танци, празници на виното, бирата и всичко което произтича от това; музика, фестивали на семейството и пр.

Денят на татковците е един от най-важните празници в Австралия. Обикновено на този ден, те се напиват с официалното разрешение на царицата-майка – през останалите дни също го правят, но без нейното благоволение или знание. Следващите кадри са от Бароса Вали (Barossa Valley) - друг голям винопроизводителен център, където правят най-доброто вино в света. Градчето е създадено от английски и германски емигранти. Виждате много стар хотел, но действащ и сега, почистен и реставриран. Пак край това градче се провежда и състезание с балони, напълнени с горещ въздух. Най-често точно над коша с търсачите на силни усещания има една огромна газова горелка, която бълва нажежен въздух и чрез интензитета на нейното горене, се регулира скоростта и височината на летене. Снимките от този балон са впечатляващи, спиращи дъха, но аз лично не бих се покатерил на такова дърво без корен. Ще рече някой на майтап да го ръгне с чекията, за да провери колко е здрав плата и отиде, та се не видя… Кадрите продължават с музики, танци, бира се лее, скара се пече - тържествата са нескончаеми. Там има и фабрика за бъчви, където виното се съхранява и отлежава. Изпарват ги, обгарят ги и т.н.

След това следват кадри от фестивала на виното в същото населено място (Бароса Вали). На място могат да се опитват най-различни сортове и видове вина – през този ден това удоволствие е безплатно и от опитване на “мостри” в няколко последователни подобни винарни, “дегустаторът” може да не е напълно в състояние да си спомни, къде точно си е паркирал колата сутринта! Виждате и как берат лозята – с комбайни. След това има състезание с коне, бъчви и други атракции. И това е градче с много музеи, интересни исторически къщи и т.н. В едно от тези места е технологичния или техническият им музей. Виждате много стари коли, мотори и една каляска на някакъв махараджа. После пак следват кратки кадри от Формула 1, след което пък е Коледният фестивал (карнавала). Не знам само как се чувства Дядо Мраз в тези дрехи, при вида на толкова много полуголи деца; Снежанките обикновено също са с оскъдни дрешки по тях, а на 25 Декември задължително е топличко - 35°C-40°C!

После са кадрите от националния парк Кливлънд – кенгура, коали и други животни. Доста снимки имате и от това място. Следва пак Казиното и Фестивалния театър. Към края виждате кадри от търговската улица (стъргалото). Топките, асансьорите и тази улица ви бяхме снимали в предната ни касета. Виждате и част от скъпите магазини по тази улица.

Непосредствено след свършването на този документален филм, започва една наша филмова серия, която също може да се нарече документална. Това са няколкоминутните кадри от онзи ден, когато бяхме на хижата. От време на време в кадър се появява една русолява жена със зелена блузка и червено шалче. Това е моята учителка. Тя е от Тасмания, а до нея с бяла блуза (в кухнята) е Зигрид – германката, с които ще ходим на пътешествие. В момента мъжът й е снимал, а аз презаписах филма от тяхната камера. Следва концерта на корейските момиченца, който не е записан целия. Представянето на едно детенце от Полша (с цигулката), беше гвоздей на програмата - със своя чар и несръчност беше горещо аплодирано и насърчено от всички нас. Чухте малко от изпълнението на един руснак на класическа китара. След концерта – приготовления, готвене и моабет. Аз пак съм “старши” по кухня…

Така - привършвам вече. Този преразказ на 3-часов филм, сбит на 2-3 страници ме изтощи. Утре изпращам видеокасетата, пак няколко снимки и писма. Тогава ще бъде и главната ни подготовка за пътуването. Камерата е у нас и на нова касета ще започнем филм за нашата екскурзия. На тази касета има още 10 минути празно място, но нямаше с какво да го запълним. Утре ще започна и ново писмо, което ще разкаже за ходенето ни до най-голямото монолитно каменно образувание на света – Ayers Rock…

Целуваме и ви прегръщаме всички най-горещо: Женя, Ангел