22.04.1996 - Измина още една седмица + няколко почивни дни в тичане, ходене и търсене на кола. Още нямаме нищо конкретно. Единственото, което вече със сигурност знаем и със сигурност нямаме, това са достатъчно пари. Защото очите ни постоянно се заглеждат в по-новите и хубави коли, с многото изгъзици вътре, като се почне от електрическо настройване на огледалата, та се мине през електрическите прозорци, централно затваряне и се стигне до автоматично подаване на газ, при зададена на компютъра скорост. Но за да притежаваме всичкото това, трябва да се изръсим с 14-15 хиляди долара, което пък не ни се иска, а и би било непосилно за нас. В четвъртък сутринта сме се уговорили с Румен да ни вози и хукваме пак по адресите. Явно обикаляне трябва, за да се намери верния човек и съответно още по-вярната му кола. Вчера за малко бяхме полудели да купуваме “FORD”, но се отказахме. Те са много големи коли и чак такъв комфорт на нас не ни е нужен. Продължаваме да си държим на “NISSAN” като марка и даже сме намерили няколко. Надяваме се поне за един от всичките да стане пазарлъка.
Не сме се виждали или събирали с никой от приятелите ни - сега като сме вързани в къщи, та не можем да щъкаме много нагоре-надолу. Онзи ден стана приказка за температури, климат и т.н. В подкрепа на този природен и климатичен феномен, ще ви предам прогнозата за времето в петък и събота. В определени квартали сутринта е било 3°C (да, три градуса), а през деня е стигнало до 29°C! В съботата обаче нищо не попречи на децата да прекарат добре на Неничковият рожден ден - ядоха пици, торта, играха, къпаха се в басейна и вилняха на воля. Гостите му си заминаха в 14:30, а ние с Женя, след като поринахме след тях, излязохме на разходка с цел да видим една кола. Тя уж беше в съседен квартал, а пък вървяхме 2 часа в едната посока и още толкова на обратно. Голямо тъпкане падна на тротоарните плочи - Женя на края вика: “Отходихме си я тази кола!” На мене не гъза, ами ушите ми чак се протриха от уж полезното за всички движение. Добре че малкото мрънкало го нямаше с нас, защото то щеше да го отнесе заради цялостното ни изтощение, завалийчето. Вечерта обаче, като се прибрахме утрепани като византийски войници в отстъпление, след освежителната баня всичко вече беше много добре. Аз даже и салата си направих от маруля, последните Великденски яйца счупихме, допихме окончателно ракията (без запасите разбира се), вечеряхме дълго и обилно, пихме по една бира за капак и аз вече бях готов за лягане. Правех си много смели и наивни сметки да гледам филмите по телевизията, но много рано излязох от строя и паднах в постелите.
Вчера пак направихме една обиколка на гаражите за продажба на автомобили, но този път на по-кратки и умерени разстояния (не мене още ми е зачервен гъза като на маймуна от предното безмилостно ходене). Женя ми се обади напред, че някой щял да идва довечера да гледа каравана. Ако е късмет и се продаде, ето от къде ще дойде горницата за колата, но ще видим. Тази седмица се е задала една много тлъста телефонна сметка за плащане. Както не бяха ни пращали известия, та сега всичкото ще си го платим на камара. Но ще се оправим – няма да измрем от глад. Чакаме да купим колата, та ще я снимаме подробно с камерата, като ще направим и още някои домашни кадри. Смятам да завършим и двете касетки, та да ви ги изпратим своевременно. Неничко много хубаво се е научил да свири една песничка на пианото, обаче като му пусна и барабаните малко й обърква ритъма. Но иначе я докарва на мелодия. Упорито учи и запаметява много, повтаря едни и същи места, за да ги изглади - не го мързи както мене едно време с акордеона. Обаче това става само когато е на кеф, а то толкова рядко му се случва, че аз за по-лесно не го и броя даже...
23.04.1996 - Продължавам с описанието на мемоарната книга, въпреки че напоследък няма какво толкова да се пише. Събитията сами следват хода си и добре че е така, защото ние и без друго нищо не можем да променим за сега. Чакаме утре вечер да стане ясно до къде ще доведем пазарлъка за една кола, а ако нищо не стане – в четвъртък потегляме за други. Снощи този човек не дойде, нито се обади после по телефона – типична австралийска коректност, която на моменти ме вбесява и за която вече много пъти е ставало на дума (а предполагам, че и от сега нататък ще продължавам да отбелязвам подобни явления). Чудя се само как просперира тази страна, на какви “народни” навици и добродетели почива и как в крайна сметка е постигнато всичкото това чудо? Но и отговорът ми е също ясен – изключително и само от емигрантите, от будните умове, в основата си на културните и възпитани предимно европейски хора. Останалото е боклук, което и за сапун не става. Как го няма другаря Хитлер в днешните времена, та да я прочисти тая нация от “фурдътъ” и измета! Това етика, морал – тези понятия изобщо не са познати на австралийската сволочь. Казва някой че ще дойде, а после не се и обажда по телефона даже да се извини. А телефоните им висят на гъзовете и почти всеки трети човек има MOBILE PHONE (подвижен или мобилен телефон, т.нар. от българската преса “мобифон” – лош превод на понятие, достатъчно смешно и жалко, че не мога да се начудя как може да се афишира в толкова широк кръг една подобна безсмислица, но това е отделна тема; да не разводнявам сега основната си мисъл). Тези апарати са изключително много популярни тук, та куцо и сакато си ги носи закачени на каиша, с който стяга отпуснатият си от мързел и бира корем; и в клозета не се разделят с тях, ама да рече да звънне някой и да се извини за допусната от него грешка – не, не дават турците! Такива телефони са по $200, $300 и нагоре, но притежанието им изобщо не се смята за някакъв признак на кой знае какъв престиж всред обитателите на житейското блато. Всеки може да има и почти всеки го има – от гиризчията, касапина и зарзаватчията, през омазания до ушите си монтьор, който сменя маслото на колата и забравя преди това да стегне пробката, та до най-големите върхове на политическата и икономическа йерархия...
Снощи по телевизията имаше публицистично предаване по повод заплатите на някои отговорни другари, специално в сферата на икономиката. Тези хора са генералните директори на обединения, мощни индустриални фирми, тръстове и компании. Те движат и ръководят икономиката не само на Австралия, но и на много други икономически подвластни й държави. Заплатата на една такава личност е между 1.5 и 2 милиона долара на година (около $33,000 седмично, че и малко повече). Инженерът е значително по-скромен и също получава 35-40 хиляди долара, само че годишно. Раздухването на огъня снощи беше, как аджеба при масов спад на производството в границите на 40% и 60%, заплатите на тези юнаци (негодяи) са пораснали с по 150%-300% за миналата финансова година. Изглежда тези новите, дето сега поеха кормилото на властта са започнали да се ровят “на стария в канчето” и на яве ще изплуват много подобни спекулации. От това обаче на нас, простосмъртните не ни става “по-хладно” (защото общо взето е топло, та нямаме нужда от повече топлина), но поне ни е интересно да слушаме и гледаме с каква охота им вадят кирливите ризи. Аз се чудя от къде $3000 да понадя, за да си купя една сравнително добра 8-годишна кола, а онзи моля ви се, се разписва за $40,000 седмично - демокрация в остра форма! Добре че няма много българи тука, защото революцията ни е в кърпа вързана. Не знам дали вече и в България разликата в доходите на хората не е 50-60 пъти един от друг, но в тази част на света това е доста осезателно. Единственото което ни радва е, че ние все пак се намираме всред тези хора, всеки момент можеш да му блъснеш колата на светофара, да му припикаеш дувара на къщата или заедно да караме велосипеди по алеята в парка. И той и аз пием една и съща бира, ядем едно и също филе от магазина и дишаме един и същ (чист) въздух. Всеки си е щастлив и задоволен по своему и никому не пречи с нищо. Това е само един малък епизод от живота на този шарен и объркан свят. Разказах ви го, за да добиете представа за всичките му светлини, разцветки, нюанси и разновидности. Може би до времето, до което всичките тези писма ще влязат в една обща мемоарна книга и достигнат до по-широкият кръг от читатели, нещата да са се попроменили - и тук в Австралия, а защо не и в България. Ала най-много ми се иска промяната да не е само вятър, а действително нещо да стане и то в положителен смисъл...
Тази сутрин беше мокро по пътя - не валеше дъжд, но изглежда нощес беше валяло. И сега го гледам такова лигаво, като сив софийски ноемврийски ден. Само дето жълти листа от кестени няма по пътя – това също е минус за държавата и чувствително липсва от общия натюрморт...
24.04.1996 - Снощи се наложи да се прибирам от работа с колелото в най-големия дъжд. Добре че поне беше топло, но иначе по мене нямаше сухо място - плюс кал, пясък и другите боклуци от пътя. Влязох направо в банята, за да заприличам отново на човек. Тази сутрин дойдох на работа почти сух, но напред пак започна да вали и както го е закротило, ще отиде до довечера. Пак ще съм мокър, но дано да ми е за последен път днес.
Снощи цяла вечер се разправях с едни наши момчета – дошли от България с туристически визи за по 1 месец и искат да останат тук. Че да си намерят и работа на всичкото отгоре, без да знаят дума английски. А аз нали съм и без кола, та помолих Румен да ми съдейства, че и той изгуби цялата си вечер покрай мене. Били в Аделаида и някой им е дал нашия телефон - да им помогнем с нещо, нали аз съм като Странджата и Апостола взети заедно. Ще направим каквото изисква човещината, но няма да сме им много полезни. Струва ми се, че на тях и Господ не може да им помогне - но както и да е, ще се оправяме някак си...
Вчера пак имахме писмо от Валя и Сашо. Те сега жените като са си из къщи, та намират време и за писане на писма. Но почнат ли работа – край с тяхното земно и домакинско царство; ще им се стъжни положението. Дълго време обаче нямаме никаква вест от вас. Молим се само да сте добре, живи и здрави, пък другото е лесно. Нека да вземем и ние един път колата, че да мирясаме малко. А пък и навън едно мръсно време се отвори за обикаляне, та няма на къде повече. Е, полагаше му се вече и да повали малко, но баш сега ли намери - когато липсва покрива над главата ми? Аз иначе нямам нищо против природата и климатичните й сезонни капризи. Но едва тези дни започвам да разбирам, че когато вали, човек всъщност може и да се намокри. До сега не ми беше правило впечатление; от стълбите – в колата, от колата – на масата. Много-много не съм имал допир с природните явления и стихии. Трябваше да остана без кола, че да го видя какво е. Но се надявам, че ще е за кратко...
Женя ми се обади напред – ходила да плаща разни сметки и да пазарува. Получила писмо-отказ от онази автомобилна компания, където тя кандидатства неотдавна за работа и онзи ден беше на интервю. Пореден шамар на съдбата, но какво да се прави – трябва и него да изядем. Тази сутрин на пода в банята си изтървах часовника и той спря безмълвно и за постоянно, с което доказах че и швейцарските часовници се повреждат, когато се хвърлят безотговорно по цимента. Аз го бях намерил в каравана, докато го чистихме и ми е максул, но все пак не ми стана много драго. При случай ще го изпратя на татко – той има приятел часовникар; нека да му го оправи срещу една половинка ракия и да си го носи със здраве. Тук за ремонт е немислимо, защото ще ми струва колкото да си купя два нови часовника. Връщам си се към моя стар “CITIZEN”, който имам още от Аделаида и който е много хубав. Е, швейцарският беше по-хубав, защото доктора едва ли би си позволил да носи боклуци и аз бях много щастлив с находката си, но както вече се видя – не за дълго; сиромахът кога ли е имал късмет, та и аз. Точно тук ми идва на ума една народна приказка, която аз знам от моя много голям приятел, Йовчо. По повод на сиромашията и че принципно късметът бяга от нея, той подкрепяше с думите: “Ще рече веднъж да се разгони на сиромаха кравата, баш тогаз на селския бик му се чупи х*я обаче” – много вярна приказка; тъжна, но вярна. Не ми потръгна нещо на часовници в тая Австралия, защото на моя пък преди време му ударих стъклото в парапета на стълбището и една кварцова люспа се откърти от него. Сега се е разхерметизирал, защото от там може да влезе вода. Е, аз го пазя уж от влага, но за ново стъкло ми искат $60, а целия часовник чисто нов струва $100. Така че ще го нося докато може и ще го изхвърля после - нали и ние сме богаташи вече, ха-ха-ха!...
Женя днес пак е купила вестника с обявите за продажби. Излязъл е с един ден по-рано, защото утре е национален празник. Значи още довечера започвам да въртя телефоните, та да видим какво ще стане с тези коли. Тя през деня ще ми е нагласила списъка с подходящите обекти - аз само трябва да уговоря срещите за утре. Много ми се иска да купим колата тези дни, за да възстановим нормалния си ритъм на живот, защото както много пъти съм писал и подчертавал – човек без кола тук просто е загубен! Онзи ден варих боб. Отначало го ядохме гъст на яхния (на официалните моменти), но после го бъкнах с малко вода и цяла неделя го ядем на чорба. Абе досущ като капиталистите, дето вземат по 2 милиона годишно. Разбира се цялата тая история не е до нямане на пари, а защото хладилника започна да се изпразва, а без кола не можем да напазаруваме генерално. Но щом купим возилото и отново ще излеем рогът на изобилието в кухнята...
26.04.1996 - Включвам се извънредно от работа в днешния петъчен ден, въпреки че този ден щях да го почивам. Вчера след неимоверно обикаляне и продължително оглеждане на колите за продан, най-после се спряхме на нещо, което отговори на вид, състояние и по цена на всички наши капризи. За $7500 успях да спазаря един “Nissan”, като този който ние искахме, само че оригинално произведен в Япония и внесен с кораб от там. Подобните модели, които се произвеждат в Мелбърн за местния пазар, по качество се намират на светлинни години от тези, които се докоснати от изкусните ръце на японеца. Разликата между тях и произвежданите в Австралия е горе-долу, каквато е приликата между “Запорожец” и “BMW” в полза на японците, разбира се. Не смея още да описвам какви изгъзици има, докато не го вкарам окончателно в гаража, но като предварително мога да кажа, че единственото нещо което тази кола няма, е автоматическа клечка за зъби и пръст, който да ти чопли пилетата от носа докато караш. Всичко останало е електроника, електрика, лукс, удобства и комфорт. Ще има подробен филмов репортаж в предстоящите дни или седмици, но това което мога да кажа за сега е, че сме безкрайно много доволни от покупката си. Снощи оставихме на човека $500 капаро, той ще оправи всички документи и в понеделник ще отидем да я прехвърлим на мое име, след което ще си я вземем. Много хубав силен, наситен син цвят е - като че ли наскоро излязла от завода. Произвеждана е през 1988-1989, което в нашия случай това е просто “вчера” и я класифицираме като почти нова. Двигателят е 2 л, с 24 клапана и двоен разпределителен вал, 6 цилиндъра. С четири автоматични скорости и т.н. Остава Господ да я запази в този й вид. А пък какви колелета има – не е за разправяне: 215 x 15” гуми и лети джанти от някаква жълта специална алуминиева сплав. Изобщо – самолет! Разликата от другата, която спазарихме за $9500 е само в 3-литровия двигател, но купетата са почти същите, така че един ден ако искам мога да сменя мотора, но в никакъв случай няма да струва $2000, които пари сега спестихме. Има някои дреболии по арматурното табло – копченца, пластмасови решетчици и т.н., които трябва да се сменят едно по едно в близко време, но това ще бъде част от удоволствието и развлечението в свободното ми време. Иначе уж всичко друго е в ред. Аз я покарах малко, добре върви. Остава сега да й свикнем с табиетите и да си я коландрим…
Без да искам аз отново се връщам на колата, като най-прясното, най-емоционалното, замисляно от толкова време насам и чакано събитие, а в същото време и радостно, отбелязващо нова крачка напред в развитието ни. Толкова съм радостен, че не жълто по гащите, ами целия съм в лайна от кеф! Но хайде, ще спра за сега до тук по този въпрос, да не би нещо да стане в последния момент. Занапред много има да се връщам на темата “кола”, така че технически няма да остане нито един неизяснен момент. Може би заради “ръката”, която подадох онази вечер на двете български момчета, та сега съдбата да ми отвръща на жеста чрез намирането и покупката на тази кола. Аз разбира се, не съм го направил за някаква благодарност или с користна цел, а просто от човещина. Те, горките едва ли ще могат да ми се отблагодарят - не че няма да искат, а просто ще им липсва възможност. Шансовете им за успех са толкова нищожни, но все пак един път човек тръгнал по този авантюристичен начин е решен и готов на всичко. Единия е от София, другият е от Пловдив - сервитьор-барман и строител. Професии не много престижни, но все пак дано успеят някак си. Веднага със съдействието на Румен и Наско, намерихме друго едно момче, което вече три години е в нелегалност тук, работи но в същото време действа за оставане в Австралия. И той е строител. Постоянно му отказват поданство и неговия случай се движи от адвокат. Той сигурно плаща луди пари за това и въпреки всичко, пак не може да успее и да се легализира. В момента дори се води дело по неговия въпрос - последната инстанция е да подаде жалба и до Федералния съд, но ако и от там му откажат визата, просто ще го качат на самолета и ще трябва да излезе от страната в срок от 48 часа. Изобщо положението за такива хора е много трудно, да не казвам абсурдно. Някаква фирма от България издала туристически визи на тези момчета за по 1 месец, казали им че могат да потърсят политическо убежище тук, но те работите съвсем не стават така – дори и на мене самият не ми е ясно как всъщност стават. Тези момчета сега са настанени в една евтина квартира, а аз утре ще отида да ги навестя. Свързал съм ги и с човека, за когото споменах напред - дано нещо измислят като се съберат. Утре ще им занеса кафе, Женя нещо ще им направи за закуска, но как ще е от тук нататък - Бог да им е на помощ! И тук аз пак се връщам на нашата ситуация и времето, в което ние тръгнахме за насам – това е просто едно историческо време, както аз казвах на татко. Първата голяма вълна от емигранти в Австралия е била непосредствено след войните. Следващата е била малко след 1950, когато комунистите остават с погрешното впечатление, че вече са застанали начело на света и световния пролетариат, а революцията им е победила във всички страни. От тогава по-масово проявление на емиграция се забелязва едва напоследък, след тоталното сриване на червените комунистически лъжи и химери, веднага с падането на Берлинската стена. И това разбира се не е постоянно явление, нито пък някаква праволинейна политическа програма. Тогава ние просто улучихме подходящия момент. Вярно е, че сега живеем далече от вас; и вие и ние страдаме и ни е мъчно едни за други, но залогът е много голям и вярата и надеждата ни крепи, че един ден пак ще бъдем заедно. От всичко най-много ни се иска вие да дойдете тук и сами да се срещнете с тукашния живот, защото онзи оттатък, т.нар. “реален”, ние добре си го знаем и изобщо не ни съблазнява...
28.04.1996 - Въпреки че днес е неделя по икиндия, рекох да драсна някой и друг ред, пък макар и да нямам такива навици за писане баш по това време. Стоим и чакаме да дойде “утрето”, за да си приберем колата - два дни вали дъжд и не сме мърдали на никъде. В петък след работа направихме едно частично и половинчато пазаруване с колелото и раницата. Вчера ходих да плащам наема и там се отбих при тези момчета, които дойдоха онзи ден. Занесох им кафе, хляб, кренвирши, вилици и т.н. Те съвсем изпрягат горките, защото привършват и малкото пари, които са имали. Времето беше много лошо, но отидох защото им бях обещал. Пък и нали трябва да помогнем с нещо. Въртях до тях с колелото 10-15 км в най-големия дъжд, но дано поне Господ им покаже правилния път, защото аз няма да мога. Заведох ги и до Македонската църква, с надеждата че там могат да срещнат някой, който да им даде някакъв акъл, подслон, работа и т.н. Аз утре ще се обадя в Емиграционната служба, за да им организирам официално интервю. Колко обаче това ще помогне не знам, но каквото стане.
Вчера следобед като попрестана дъжда, та излязохме да купим и малко зеленчуци. Снощи си пържихме тиквички с чесън. Независимо че е с един ден закъснение, искам да ви честитя вчерашния сватбен ден. Хубаво беше и по телефона да се чуем, но сега сме прескочили даже и над лимита за този месец, та за това не се обадихме - другия месец пак ще ударим една шайба. Сега предстоят емоции около колата, снимки, филми и т.н. Сигурно и по-голямо колетче ще изпратим. Чакаме вече и някаква вест от вас, защото нищо не сме получавали напоследък - сигурно има вече цели 3 седмици. Чуваме се от време на време с нашите приятели, но живеем в изолация, сега като си нямаме “крилца”. Но дано от утре да нормализираме живота с новата кола, защото ми дотегна.
Иначе всичко друго си е както до сега, в съботния вестник Женя намери доста обяви за работа и от утре ще започне да изпраща документите си. Нещо ми говори, че утре ще пристигне и някакъв хабер от вас - аз не съм на работа. Сутринта ще ходя да се подстригвам и ще чакам собственика на колата да ми се обади, за да отидем да я прехвърлим. Сега ще спирам до тук, защото малкото зверче съвсем пощуря тези дни затворено в домашната клетка и иска да го забавлявам с игра на карти. На морето се научи да играе на “Сантасе” и вече ме бие като шкембе у дувар. Женя ще пържи картофи и шницели. Бира само дето нямаме и това ме прави много тъжен, но... Онзи ден най-после си купих измервателния уред (мултицет), но кога ще го вкарам в редовна употреба не се знае още. Вероятно ще си го пазя за нов, а пък в контактите ще бъркам с пръсти за проверка на тока и ще ближа с език електродите на батериите...
Все се каня да помоля майка да ми напише рецептата как се прави кисело мляко от прясно (процеса се казва “квасене” или “подквасване” на мляко, ако случайно сте забравили това в годините на непрекъснатият социалистически растеж и възход). Тук 1 кг кисело мляко струва колкото 2 кг месо (когато е намалено) - $3. А за един литър прясно искат само $1. Колко прясно мляко трябва за получаването на 1 кг кисело и как става кондиката? Нека майка да се консултира с баба, че да почнем да си го правим в домашни условия. Нени много го обича а и аз, но когато купим, гледаме да има за него. На мене ми се пие айран, обаче той стъпва колкото цената на бирата. По тези причини не употребявам активно и двата артикула. Та, нека майка да помисли за бедните си дечица, дето петимисват за едно бурканче кисело мляко от 22 стотинки (с амбалажа)...
30.04.1996 - Вторник. След много емоции отново съм на работа както обичайно - естествено с новата лимузина. Няма вече пот, няма дъжд, кал и велосипедни мизерии. Вчера имахме малки проблеми по установяване самоличността на колата, защото номера на шасито й не отговаряше на този, който е влязъл в компютрите. Оказа се после, че било някаква грешка или неточност и всичко се оправи. Само че цялата тази история отне точно 5 часа. Сега всичко вече е наред; снощи, след като нещата се улегнаха, купихме една боца с уиски, та го изпихме у Руменови за хубавата работа. Добре че беше той - един път, че ме насърчи да вземем тази кола и втори път - дето цял ден ни разкарва напред-назад из огромния град. Отново сме мобилни и живота влиза в нормалния си ритъм. Довечера ще ходя да занеса малко пари и храна на онези български момци. Те вчера са си задействали нещата в Емиграционната служба, но какво ще излезе от цялата работа, никой не знае...
Тези дни цяла Австралия е настръхнала от един нечуван до сега в историята й брутален нечовешки акт. В доста известен и силно посещаван курортен център в Тасмания, някакъв изрод да вземе един автомат и да избие сума народ. Гърмял ги е като зайци – от упор. Първо влязъл в бара и стрелял наред по всичко живо. После почнал да гърми по бунгалата; де що види мърдаща фигура – отстрелва я. Има 34 души убити на място, отделно сума ранени и т.н. Задържал даже и заложници. Разбира се не след дълго е задържан и най-интелигентно прострелян в крака, за да го настанят в болница. Сега се води следствие и т.н., но трагедията си остава трагедия. Това е най-злополучният подобен инцидент на убийства в историята на Австралия, без да се смята масовото клане и избиване на аборигени при пристигането на белите заселници (за тях обаче никой не скърби и до сега не е имало общонационален траур). Това беше черната хроника, а сега да продължа с нещо по-ведро…
Времето е ужасно - вали, но не дъжд, а ситно пръска някаква влага и единствената разлика с Лондон е, че тук поне е топло. Надяваме се, че този фронт ще премине и пак ще се установи чудното време, което винаги сме имали. Оказа се че и другия понеделник е официален празник – тогава пък е Денят на труда. В Австралия също се почитат Марксистко-Ленинските революционни завоевания и се отбелязват с празнично настроение, много бира, карначета и неотиване на работа. В някои щати на необятната държава дори самият Първи май се почива. Тук обаче за почивен ден е приет непосредственият понеделник след празника. За нас той повече ще звучи като Гергьовден и по стара българска традиция ще се “уважим” с някоя агнешка плешчица (кебапчета, картофи и боб за тези, които се въздържат от употреба на агнешко месо...). Ние вероятно тогава ще запрашим към Gold Coast, за да гостуваме на Иван, но още не сме съгласували и уточнили идеята си с тях.
Ще започна от края да се запознавам с изгъзиците на колата. Имам книжката й, но тя е на японски език, та не ми е от особена полза. Ще пиша на фирмата да ми я пратят на английски (като компромисен вариант - първо обаче ще я изискам на български език или в най-лошия случай на руски). От наградата която бяхме спечелили преди няколко месеца, имаме много талончета за безплатни авто услуги. Сега ще ги употребя всичките – баланс на гуми, центровка на фарове и т.н. Едно по едно ще проверя всички системи по колата, а няма да ми струва нито цент.
01.05.1996 - Независимо от празничното настроение на пролетариата, времето навън е ужасно. Вали дъжд, студено е – само 20°C. За изнежени организми като нашите, това е равносилно на измръзване от първа степен! Не сме свикнали ние на такива студове, но ще ги преживеем някак си. Снощи имахме занимания с нашия питомец, на когото математиката не му се отдава особено добре. Знае правилата, но обърква събиране с умножение, не внимава и допуска грешки от разсеяност.
Вчера пристигна съобщение за колетите и Женя днес ще ги вземе от пощата. Надяваме се на някакво писмо вътре, защото скоро не сме научавали новини от вас. Довечера ще ходим на пазар, защото сандвичите ми са с едно миризливо сирене, което дори и татко не би ял. Беше малко пожълтяло и мухлясало, но аз обичам такива вълнуващи и екзотични вкусове. Обрязах буцата от всичките й страни и с тези изрезки (дето са най-пожълтели и посинели) си направих сандвич, който сега сладко-сладко си ям с един домат. И пак не е могло да се умирише още повече, както е по моята рецепта, но въпреки това съвсем ясно се усеща горчиво-киселата му жилка и привкус на спарен войнишки чорап (е, добре де – нека е партенка, щом така се възбуждате повече). Докато трая този акт снощи, на малкия демонстративно му се повдигаше, а милата му майчица не спря да ме хока през цялото време, но аз най-невъзмутимо и хладнокръвно си приготвих деликатеса (аз не съм войнствена натура; не бия и не удрям жена, а пък и защо? – тя по-умна няма да стане, а пък после аз трябва да й лежа присъдата в затвора за убийство; мерси от такава алтернатива, ще си я търпя такава – до когато мога, до тогава). У-фф, и тук се сетих за един виц, който сърце не ми дава да подмина без да го споделя с вас – прочетох го онзи ден в някакво списание, та се просълзих от смях. Преводът му буквално би звучал по следния начин:
Мъж и жена мълчаливо празнуват 25-та годишнина от сватбата си. Тя си мисли: “За всичките тези години аз го научих да глади, да готви, да чисти, с децата се занимава, купува ми подаръци, родителите ми почита и уважава, работи от сутрин до вечер и всичките си пари носи в къщи”. В това време мъжът си казва: “Ако още тогава в денят на сватбата ни я бях убил, сега отдавна вече да съм я излежал и да съм си свободен” (тук за убийство на жена не дават много – най-много 15-20 години; б.а.)…
Та, да се върна пак на миризливото ми сирене - с умиление си спомних как и на мене ми се потърсваше и повдигаше на морето, когато един път татко донесе малка бучка синьо сиренце от някакви чужденци. После поумнях, но такива сирена нямаше вече. Тук естествено също продават, но тези артикули спадат към деликатесните стоки и са много скъпи – по над $20 килото. Обикновеното бяло саламурено сирене е само $6-$7 и с малко повече настойчивост, устойчивост и търпение, една буца забравена в долапа от месеци и затворена плътно в пластмасова кутия, с достатъчна точност може да се приближи до вкуса и миризмата на истинското синьо сирене, т.нар. “Рокфор” (Roquefort). Е, не скривам, че доста от колегите в момента ме избикалят и избягват да се задържат покрай бюрото ми. По-смелите и безпардонни ме питаха директно какво по дяволите ям днес за обяд, че така вони и е умирисало целия отдел, че и навън в коридора. Някои дори си помислиха, че случайно съм се изпуснал или направо съм “изтървал” нещо в гащите си, но аз постоянно говоря и подчертавам ниската култура на средния австралопитек – какво му разбира тиквата от деликатесни манджи и мезета. В завършек само ще добавя, че ако листите и на вас са домирисали “странно”, то е само защото едновременно с консумацията на миризливия си сандвич в едната ръка, с другата и с вече омазани от сиренето пръсти пиша настоящите си исторически редове – сега разбрахте защо писмото ми леко намирисва на развалено; а пък вие прощавайте, ако с това съм засегнал нечии по-лабилни чувства и изострено обоняние. С подобно сирене имам още една история, но нея ще ви я разказвам при друг повод, че сега и без друго достатъчно много вмирисахме темата…
Дано тези дни се оправи времето, че да разхвърлям колата. Тя си върви и така, но все пак аз искам моята ръка да пипне и моето око да види, кое как е и в какво състояние се намира. Имам вече прясна информация, че Женя е прибрала колетите от пощата. Всичко е пристигнало, макар и не в същия вид, в който е било изпратено. Някои пластмасови неща са се счупили по пътя, алуминиевите тенджерки са леко деформирани от хвърлянето им из самолетите и т.н. Такава глупост допуснах с тези черпаци, че в кожата си още не мога да се побера! С кой акъл ви писах тогава да ги изпращате на толкова хиляди километри?! Ама свършила се вече тя - връщане назад няма. Има дълги и хубави писма, които ще си чета сигурно седмици наред. Документите също са пристигнали – пълномощните и т.н. Трябва само хубаво да разбера какво точно искате да се превежда и заверява. Аз нищо не помня от предишната процедура в Аделаида. Не знам дали тогава превеждахме документите на английски или не сме. Помня само, че отидох при мой познат адвокат; той подписа всичко, после нотариуса удари държавния печат върху подписа му и от там – директно в Сидней на консула. След това получих всичко по обратния ред и което изпратих съответно на вас. Но каква ще бъде сегашната процедура - тепърва ще видим.
Колко навреме дойде и тази кола, та с двете ръце се кръстя чак. Каквото е време отвън, нямаше да мога да ходя на работа. Абе свещи трябва да се палят в черква, колкото диреци големи! Независимо от всичко и от отровните приказки, които изрекох по повод на колетите, аз горещо ви благодаря за това, което сте направили за нас. Обвинявам се единствено за това, че не трябваше изобщо да ви въвличам в тази моя приумица, но нали знаете – глупостта се събира-събира, пък току избие на някъде. Може би не трябваше да ви споделям и недоволството си, но на кого да го кажа, ако не на вас: на Женя вече й надух главата и тя не ме слуша – ужасна е!...
Не сме получавали скоро писмо и от Ямболските Щати. Сега си обяснявам защо писмата ви са се бавили – вие сте ги пуснали с колетите, а те са пътували по-бавно. Но нищо – важното е, че всичко е пристигнало и сега в следващите дни ще отговарям последователно на писмата ви. Като изчерпя всичко на този етап, пак ще изпратим един голям колет. Дано и времето да се оправи, че да направим снимки и филми.
На работа – все така, при обичайната заетост. Сега ме чакат да завърша един обект, та да се включа към друг и да помогна на мой колега. Почивката ми е към края си вече, а следващото ми включване ще бъде след като си прочета писмата. Женя чете много бързо, но аз ще има да ги сричам с дни – просто тренинг, не че аз съм по-прост от нея. После - аз съм писател, а не читател; нали така...
Продължавам вечерта от вкъщи. Мъката си не мога да изразя с обикновени думи, когато научих за нелепата кончина на милото ми Ети (Иринка Кавалова, а понастоящем Д-р Анчева по мъж...). Толкова съм покрусен, че цяла вечер ходя като замотан и не мога нищо да предприема. Писмото още не съм чел, в което се съобщава за трагичния инцидент, но когато Женя ми се обади допълнително на работа за да ми каже грозната вест, стана ми лошо и ми се подкосиха краката. Веднага си тръгнах, а пък в петък ще си надработвам часовете. Навън вали като из ведро и ми е много, много мъчно. Чичо Пончо горкия, дали ще издържи на всичкия тоз удар при неговото критично състояние - и аз не знам. Не сте ми казвали, че е имал инфаркт. Изобщо – голяма трагедия; страшна! Бебето сигурно няма и годинка - нали скоро ми писахте, че се е родило. Майко, траурни картички да изпращам няма смисъл. Моля те отиди при случай при Аньо (Ангел Анчев) и при леля Цеца и им предай горещите ми и най-искрени, дълбоки съболезнования. Тъжа заедно с всички, които познавахме Етито. Никога няма да забравя прекрасните мигове, които сме имали с нея – от деца, през ученическите ни и ергенски години, та до по-късни времена. Бог нека да й прости греховете и да закриля поне децата й. Много ми е тъжно за да пиша повече, каквото вие разберете подробности за случая – информирайте ме. Дано и Захари да се обади, та да хвърли малко светлина за този злощастен инцидент, който предполагам е покрил с траур половината град. Сбогом и почивай в мир, приятелко моя добра – някога при теб отново всички ще се съберем, когато там ще няма нощ, а само слънчев, топъл ден; и единствено ще сме отдали се на приятелството старо в плен...
Сами разбирате вероятно, че след всичко което научих и през сълзи написах, самият аз имах нужда от известно прекъсване за събиране и подравняване на разпилените си мисли. Независимо че мъката в сърцето ми е още твърде прясна, няколко часа по-късно се връщам да опиша какво свършихме до тук, а после ще се местя да допрочета писмата ви.
Първо кофичката и една малка чинийка дойдоха счупени и ние ги изхвърлихме. От сега нататък ако нещо ще се изпраща, ще ви се обаждам специално по телефона като предварително ще обмисляме всичко, за да избегнем подобни безумия като сега. Пълномощните декларационни документи попълнихме веднага с данните си от зелените карти, които не знам защо някои продължават да наричат “паспорти”. Те поне са валидни все още – моят е със срок на годност до 2001, а на Женя - до 2005. На края всичко подписахме и Женя утре ще ги изпрати на Валя в Сидней. Те са много близки с консула и ще му ги предаде по кратката процедура, а той ще ги завери още по-експресно и ще ни ги върне обратно. А пък ние ще ги сложим вътре в колета, за да пътуват заедно с останалите джунджурии. Така би било по-добре, отколкото в отделно писмо което може да се загуби. Всичко се извърши толкова светкавично, както и в Америка не може да стане. Следващите дни ще пиша по-подробно и по самите писма - сега исках само да ви уверя, че нещата са задействани със завидна точност и бързина, както само един Ангел Михов може!...
Тази вечер ходихме на пазар, после вечеряхме - сега аз пиша и полагам финалните си за деня редове. От там насетне ако ми останат сили ще си чета писмата; Нени легна, а Женя гледа “кутията” с екрана. След всичко това и аз лягам, защото сутрин ми е много тежко ставането. По прогнозата времето го дават дъждовно поне до събота. Отново ще има наводнения някъде, познавам. Нашето поточе, което минава покрай блока и алеята за велосипеди, пак е изскочило и вече водата му минава над мостовете. Нашия днес го домързяло да заобикаля, та хем дъжда го валял докато се прибирал от училище, хем газил и водата по моста. Дошъл си мокър като плъх и сега всичко се суши из стаите. В момента обстановката у дома е като в горска хижа, само дето камина с дърва нямаме. Добре че ремонтирахме онзи калорифер, друг радиатор имам в гаража, но него ще го пускам на колата, че и тя е мокра до ушите горката. Иначе е топло – около 22°C, но този дъжд взе да ни дотяга. От много “плодородие” ни стана байгън.
02.05.1996 - Продължавам с писмото си, което отново има вероятност да стане доста дълго и подробно. При случай, можете да ми пишете - ако действително се отегчавате, аз мога и да преустановя със скучните си излияния. И без друго около нас нищо вълнуващо не се случва, което да заслужава такова голямо внимание. Но аз все пак пиша всичко това, за да има един ден какво да оставя след себе си. Вярно е, че аз съм един незначителен човек и моята история едва ли би заинтригувала който и да е друг извън семейния кръг и приятелите ми. Тези редове обаче ме правят същият този дребен и невзрачен човечец, само че вече с написана история. Макар че в нея ще липсват всичките години от една шепа бебе до напускането ми от България, но един ден това дори може да се окаже по-интересно, отколкото ако си бях останал там. Използвайки поводът за написването на този дневник под формата на писма до родителите си, аз продължавам да смятам че това е една своеобразна диря, която аз искам да завещая на идните поколения. Дори и без капчица художествена стойност, това остава едно настолно четиво, достойно за всеки домашен или обществен кенеф. Така че в заключение на този кратък увод, мога да успокоя бъдещите си читатели че “сагата ще продължи”. А вас мили родители мои уверявам, че прочитайки всичко това собственоръчно написано от мене, всички ние ще бъдем поне с една малка стъпчица по-близко един до друг…
А сега за протокола и отчета на майка - вчера получихме писма № 140 и № 141 в колетите, а № 142, дойде по пощата в обикновен плик. Пак с няколко думи ще се върна на тези прословути пълномощни. Днес Женя ги е изпратила в Сидней за заверка, но ми направи впечатление, че в документите е посочен адрес на който живеем ул. “Скобелевска 28А”. Добре де, ама ние нали продадохме апартамента и сега там живеят други хора. Но щом адвокатката така е казала - добре, ще бъде изпълнено. Обаче трябва всички да знаете, че това е много объркана работа - чудя се даже защо изобщо й трябва президент на тая държава? Ама то е един ужас, бе! След това още повече се зачудих, защо аджеба документите ни трябва да се превеждат на английски? Това би трябвало да бъде само в случая, когато отида при австралийски адвокат, та той да разбере за какво става на дума. Ние обаче кореспондираме директно с консула, все едно че сме се подписали в негово присъствие и той заверява документите, че подписалите се лица сме именно точно ние. Така че от преводи изобщо няма нужда. Така поне ни обясни Валя и аз я подкрепям в разсъжденията й, защото е логично да е така. Чакаме да подпишат листите и веднага ви ги изпращам. Дано свършат работа и дано да пристигнат преди крайният срок, 01 Юни.
Румен ми се обажда снощи – и той е под ударите на “милите хора”, даже надълго и нашироко ми обясни за какво става дума. Но аз толкова много бях разстроен след новината за Иринка, че нищо не запомних от разговора ни. Помня само като спомена, че българите щели да ни лишат от раздаване на бонове (акции) за приватизацията. Голям праз – че малко ли са ми тука фабриките и компаниите, в които ако имам достатъчно пари, мога спокойно да си ги вложа? При това без да се страхувам от нищо и никой. И поне акциите ми ще бъдат в печеливши обекти, дето съм сигурен, че няма да си загубя средствата и да пропадна заедно с някой червен боклук, пък бил той и вече станал едър земевладелец или фабрикант. Довечера на спокойствие ще го попитам за подробностите, които изтървах поради невнимание от снощната ни телефонна дискусия. Прочетох всичките писма, но сега всичко стана на каша в главата ми. По-нататък ще седна пак да ги чета лист по лист и паралелно с това ще отговарям на въпросите ви, защото иначе забравям.
Отначало се зарадвах, че сте ми изпратили адреса на тези хора в Нова Зеландия. Но тая история с мъжа й малко ми мирише на КаГеБе-йска. Народа масово бяга от там и идва в Австралия, за да търси препитание и по-добър живот, че там е битер и от Бангладеш, а той видите ли - почнал и работа веднага на всичкото отгоре, а пък после изтеглил жена си и децата си. Не е много чисто всичко това, но ще видим какво ще правим. Вече като чуя за комунист, та лошо ми става. Може да има и свестни хора измежду тях, но аз ги слагам под един знаменател и ги варя в общия казан с катран. Не ми се занимава и забърква с такива хора – то вече на демократите не може да се вярва и разчита, че и тях не ги знае човек кои са истински и кои фалшиви, камо ли пък с някой комуняга да се наешвам.
Тази сутрин слушах по радиото, че нашите управници тук, като направили баланс от приходите на хората, икономическото състояние и т.н., практически инфлацията била победена и надживяна. Хубаво де, ама тя за миналата година беше части от процента. Така че на нас кой знае колко няма да ни се промени живота, но все пак отиваме на по-хубаво...
Установих нещо много неудобно на иначе страхотната стереоуредба в новата кола. На УКВ (FM-обхвата) горната граница е само до 90.0 MHz вместо 108.0 MHz каквато е в Австралия, а предполагам и в останалата част на цивилизования свят. Повечето станции работят от 94.0 MHz нагоре до 105.0 MHz. Така че УКВ няма да може да се слуша в тази таратайка. Просто “FM” диапазона е изместен с 10-15 MHz надолу, защото вместо да започва от 88.0 MHz, той слиза до 76.0 MHz, където пък радиостанции и предавания на УКВ в Австралия изобщо няма. Изглежда японците са на друг честотен обхват, различен от стандартния и понеже тази кола е внесена направо от там, а не е произведена по австралийските стандарти, за това се получава така. Сигурно има майстори, които могат да ми преместят обхвата в стандартния диапазон, но то ще ми струва колкото да сменя цялата уредба. А иначе последната е много модерна, с автоматично изваждаща и прибираща се антена, памет на няколко радиостанции, автоматики и т.н. Колата е предназначена за безоловен бензин, който тук се продава в две категории на качество и цени – обикновен и супер. Снощи заредих от супера и така ще си карам вече. Той е с 2-3 цента по-скъп, но е по-хубав и ще бъде по-добре за мотора.
Довечера имам да ходя до банката нещо да ги питам и ще се прибирам. Понеже няма телевизия, ще продължа да пиша и да отговарям на запитванията от писмата ви. Много се радвам, че и татко ни е писал. Благодаря за рецептата на пелина. То каквото е времето отвън - не само че е за червено вино, ами трябва и да е греяно на всичкото отгоре, с мед и чер пипер. Такъв студ е свило (22°C) - ще умрем като кучета. В къщи вече не може да се стои гол и бос, само по късите гащи. Налага се да си обличаме и по една тениска. Спим и завити вече с чаршаф – абе, сибирски бели нощи…
Започнаха да се наводняват улиците из Бризбън - ами то от три дни вали. Не силно, но постоянно. Летните дъждове се изсипват изведнъж, но сега го е кротнало и няма изгледи за проясняване. Също както при вас снегът и продължителната зима, само че тук валежите са по-воднисти. И не седем месеца, каквато е зимата в България, ами само 7 дни; после се оправя и забравяме че е било...
Продължавам с описанието на случките вече от вкъщи на сухо и топло. Отвън просто не е за мъже - сега пък излезе и един напорист бурен вятър, който допълнително усложнява обстановката. Пак има наводнени пътища, скъсани далекопроводи и т.н. Отбелязано е максимално ниво на падналите дъждове – 165 мм. Това е дебелината на падналата водна маса върху единица площ. Нашето поточе, което обикновено е колкото Жълтешката река, сега е по-голямо от Марица или Искъра в най-долните си течения. И помен няма от велосипедната алея, нито от мостовете над рекичката. За сега проходими са останали само няколкото големи и високи моста, по които минава целия автомобилен трафик. Имам чувството, че тая огромна водна стихия ще помете и тях. Голямо бедствие настана от един нищо и никакъв дъжд. Аз съм ви изпращал снимки на тази рекичка в нормалното й състояние и при едни проливни дъждове миналата година. Но това, което е сега надмина представите ми. Утре Женя ще отиде да заснеме с апаратчето новото положение, а вие сравнявайте снимките. Дъждовете продължават - такава е прогнозата и за следващите дни. Лошо!...
Сега започвам разсъжденията си по вашите писма, като първо ще започна с татковото. За виното и пелина вече споменах. Още веднъж благодаря - наздраве, а като приготвя такъмите, ще пиша за резултатите.
Отделям няколко реда и за видеокасетите. Приемам забележката и вече ще съблюдавам това правило. Обикновено до 240-минутни се стига само когато има голяма екскурзия и много филмов материал. Но ще ги правя на две по 120 или по 180 минути, като ще допълваме с нещо втората. Тук има всякакви касетки, но най-популярни и евтини са 3-часовите. Има и някакви 300-минутни, но те са много фини, а същевременно тежки, та се съмнявам дали обикновени и прости видеомагнетофони ще са в състояние да ги въртят. Положението е абсолютно същото, както при аудио касетките С90 и С120. Само отбрани марки касетофони могат да ги свирят. Простите най-добре вървят само с С60. Татко, не знам защо ми е това ключенце на видеото за SECAM програми. Аз нали доказах, че можем да гледаме цветно изпратени от вас касетки, зависи само как са записани. Тази касетка със старите шлагери, специално в средата е чудна. Но ще проверя във видео сервиза. Аз там също ще питам за преместване на честотата на радиото на колата - така че ще имам ходене, така или иначе.
И тук долара ни поскъпва спрямо американския. Като дойдохме курса беше USA$1.00 = AUS$0.65, а сега е USA$1.00 = AUS$0.80, но това е добре и говори за стабилизиране на австралийската икономика. Аз ви ги обяснявах тези неща по време на апартаментната суматоха. Ако сега бяха дошли парите от България, първо вие нямаше да вземете тази сума в американски долари, а после ние щяхме допълнително да загубим от прехвърлянето им в нашенски пари, защото и местния долар постоянно расте. Не съм забелязал обаче да са се увеличили цените, въпреки че тези неща стават неусетно и незабележимо, без много шум. С това отговорът специално на татковото писмо привърши, но аз продължавам да пиша и където има специализирана информация за него, нарочно ще акцентирам върху нея.
Аз също се присъединявам към мнението ви, че апартамента се продаде точно навреме и на сравнително добра сметка. Вие нямаше да издържите вече да тичате и там да оправяте, особено сега след като и милата ни баба е вече на легло при вас. То, ако е рекъл Господ, един ден мога да си го откупя обратно – нищо не се знае. Но нещата са по-важни тук да вървят както сме ги набелязали. Майко, кибритите ми от колекцията нека за сега да си стоят на тавана, но така както тече покрива, да не би да се ягмосат нещо. Изпращането им наистина е невъзможно при тези цени. Освен това те са много – близо 3500 броя. Пък и щом трябват специални разрешения – оставете ги за сега. Хубаво беше да са ми тук под ръка - все пак това е една огромна многогодишна колекция, но аз не съм си я отписал все още. Щом е при вас, значи още я имам. Друг е варианта, ако се изпратят всичките на куп чрез най-бавната поща, с кораб. Нали така щяха да идват палатките. Без да го чувствате като задължение и бреме, при случай проверете на митницата за разрешението и колко би струвало, а в писмата по-нататък ще се доразберем. Гледам да ви създавам странични емоции и разнообразие, че да се поддържа тръпката за живот. За изпращане на сервизи и стъклария – и дума да не става! Видяхте какво стана с пластмасовите и алуминиеви черпаци, какво остана за порцелан и стъкло. Абсурд!
Абе до кога ще вали сняг при вас, няма ли да хвърляте кожусите вече? То е бивало, но такова чудо и в детството си не помня. Ето за този снежен момент ми е мъчно, но и аз имам много “бели” спомени – скиорски, планински, хижарски, греяни ракии, кисели и мазни мезета и т.н. Сигурно децата са си отиграли на снега, хората са се накарали на ски по Узана, а язовирите преливат от вода. Дано да е така, търся нещо положително в иначе изцяло лайняната обстановка в България – нито икономика, нито политика, нито човеците са хора, нито пък нещо друго е като хората. Кучешка работа, но дори и това не е добро като сравнение, защото в нашия свят куче да си - живот ще си живееш. Глад, студ, бой и други мизерии не са познати дори и за кучетата, но нейсе. Защо се обърка така тази прекрасна страна, не мога да си обясня? Впрочем аз отговор имам, ами не ми се разводнява темата пак с шибаната политика...
