Мили майко, татко, бабо и близки,

Днес (20.08.1993), преди да се прибера в къщи, в един голям плик изпратих видеокасетата, поредното си писмо и разни нагледни материали, както и подаръка на татко за рождения му ден – самобръсначка + резервни ножчета. Надявам се, докато се върнете от морето, вече да сте ги получили. Малко със закъснение се явява тази моя пратка, но по този начин пък тя ще обхване и рождения ден на майка (хе-хе, с един куршум – два заека; аз не случайно съм от Габрово). Шегата настрана, обаче при нашите конкретни условия, нещата много трудно могат да се съчетават с астрономическа точност, особено пък и от това огромно разстояние, което ни разделя. Така че +/- някоя и друга седмица (че и месец), в случая не бива да бъдат от сериозно значение за крайния резултат. Нали по-важното е, че сме се сетили за вас и с нещо много дребно сме ви уважили за празниците…

След като се прибрах от пощата, веднага се заех с подготовката и изпращането на документите си за работа в Тасмания, че тук пощенските клонове затварят рано – в 16:30, а в събота и неделя изобщо не работят. Даже видях, че се е получило и писмо от вас, но го четох едва след като приключих със служебните си ангажименти. Чак сега духовете се поуталожиха малко, та сядам на спокойствие да напиша някоя дума.

Писмото от вас, което пристигна днес носеше № 34, като аз предполагам, че под № 33 най-вероятно е другото (с характеристиката), което или ще се забави достатъчно много, или пък то изобщо няма да дойде. Почне ли една поща много да се “препоръчва”, обикновено не стига до където трябва. Но ще видим какво ще стане – нека да не избързвам с отрицателните си мисли. Дано обаче поне вие да получавате акуратно всичко от нас – от България рано или късно нещата пристигат тук, което е по-важно. В някое от последните ни пратки имаше и едно писмо, адресирано до Заркови – дадохте ли му го вече, защото за тях е доста важно да действат съгласно инструкциите ми и то колкото се може по-скоро. Съжаляваме, че татко може и да не отиде в Гърция заради немокаятлъка на чуждите хора, но дано се оправят някак нещата. Не сте казвали за глобата – колко е и кой я е платил? Аз мисля, че служебните лица са отговорни за това, а не той самият…

23.08.1993 - Малко преди да излезем с Нени за българското училище, сядам да опиша уикенда, че от ходене насам-натам не ми остана време да се занимавам с писателство. Първо, още в петък вечерта нашите приятели, австралийците ни поканиха на гости. Там изкарахме много весело и взехме решение да отидем някъде в събота и неделя. На другия ден Женя пак беше на работа до обяд, а аз приготвих една експресна бобена салата, омесих кайма за кюфтета и се занимавах с разни други кулинарни авантюри. Понеже предната вечер закъсняхме много, Нени се събуди и стана чак в 11:00 - тъкмо ме остави на мира да си “ошетам” и подредя домакинството. Следобеда се наложи дори и аз да поуча малко, въпреки че времето беше разкошно и най-малко мястото ми беше у дома, заровен между тетрадките с домашни и учебниците – това просто не беше справедливо...

Вечерта пък у нас имаше гости - пак в подобен състав, но с малки промени. Обаче постоянното присъствие на Иван и Керъл (австралийците), както на г-н Минния инженер и “медицинската му сестра”, наред с нашето скромно участие, се запазваха навсякъде. Та, на другия ден (неделя, вчера), станахме по-раничко и с още две семейства отидохме до един парк, където ходим обикновено когато никъде другаде не можем да отидем. Там има големи поляни за игра, алеи за каране на колело, пътеки за пешеходен туризъм и множество барбекюта, които ние предимно ползваме измежду всичките останали паркови съоръжения за спорт и други развлечения. Мъчих се да уча Женя да кара колело и тя до вечерта успя да се задържа на седлото, само дето не може още да прави завои. Но и това ще стане постепенно – с повечко упоритост от нейна страна и много търпение от моя...

По традиция се снимахме с камерата, която пак бяхме заели тези дни от библиотеката. Така изкарахме целия ден – времето беше разкошно с температура от 21°C, като на нас то ни изглеждаше дори горещо след “смразяващите” 12°C, които измервахме до неотдавна. Тези дни по прогноза го дават да стигне 25°C, което си е направо лято, въпреки че този сезон ще настъпи едва на 01 Декември. Вечерта минахме през едни от приятелите ни да изгледаме това, което бяхме заснели с камерата. Всички те пък, в четвъртък вечер ще дойдат у дома, за да изгледат филма от екскурзията ни.

А утре (вторник) у нас ще идва нашия приятел, дядо Ник, да се видим за малко. Той поддържа редовна връзка с леля Здравка, пък и нали има вероятност заедно с него да отидем до Сидней през ваканцията. Е - и при тази натоварена програма, как да си намеря работа, а? Тя не се търси нито по пътищата, нито по парковете, нито по моабетите. Но нищо де - аз в днешния вестник видях една обява като за мене, този път в Бризбън. Ама и какво от това пък – ние на Полюса вече “ходихме”, в Тасмания също; защо да не “отидем” и до там? Яхваме се на мечтите си и заминаваме – за това поне пари не се искат... За да превърнем тези мечти в реалност обаче, аз утре ще си изпратя кандидатските документи за тази работна позиция, които днес извадих от компютъра.

Междувременно като се прибрахме, вече бяхме получили писмото с характеристиката и други неща - благодарим ви за всичко. Нени много се зарадва на картинките си и на книжката, която започна веднага да оцветява. Характеристиката ми е прекрасна - аз тук бързо ще я преведа и ще я прилагам с останалите си документи. Струва ми се, че по-малко е засегнат въпроса за високият ми професионализъм, в смисъл – натрупан във времето опит, конкретни задачи, с които съм се занимавал и т.н. Но то пък, като си помисли човек: какви ли чак толкова сериозни задания съм имал? Аз докато се науча на занаята и навлезя в професията си, то всичкото се срина пред нас, още преди да сме се докоснали до него. Независимо от всичко, аз ще я покажа на учителите ми и ако се наложи ще напишем нова – по-професионална. Но за сега това което имам е добро - по-нататък ще ви пиша допълнително, ако нещо се налага.

Притесних се, че много пари са ви взели за пратката, а и всичките марки този път бяха безмилостно подпечатани – като че ли някоя мустаката пощаджийка нарочно е била с печата отгоре им по най-безобразен начин. Но аз пак ви ги изпращам - като ги залепите отново със застъпване, само че от другата страна, мисля че могат да бъдат повторно използваеми. В едно от писмата ви бях рисувал едни картинки как става този номер - използвайте ги!

Това писмо е дошло при нас точно за 26 дни и не беше пуснато в пощенската ни кутия, ами само известие получихме за него. Ние живеем на 50 м от местният пощенски клон – намира се буквално през улицата на отсрещния тротоар. Така че няма да има проблеми за получаването на каквото и да е. Между другото, един контейнер изпратен от България с багаж, коли (но не повече от две) или с каквато и да е друга стока, струва $2000. Моя приятел Иван работи на летището и знае добре таксите, защото искаше да започва самостоятелен бизнес с внос на столове от Троян, а пък тук да ги пласира; обаче нещо не му провървя. Няма значение колко е тежък контейнера със стоката – важен е обемът му, а за този стандартен размер от около 20 мі, таксата е толкова.

Много се радваме, че милата ни баба Фанче е добре, а вие често се събирате с приятелите си за разнообразяване на сивите и скучни еднотипни дни. Благодарим за поздравите от Мариана и Емил Цонкови. Поздравете ги и вие специално от нас, а на него му благодарете лично от мое име за безупречната характеристика, която ми е написал – не съм се и съмнявал за миг, като си спомня колко “добро дете” бях...

25.08.1993 - По моите тукашни предположения вие вече сте си дошли от морето и тези дни ще получите касетата с нашата екскурзия. Гледайте я с удоволствие и търпение. Всичко е истинско и реално - няма декори, няма камуфлажи и каскадьори.

Тези дни около нас не се случва нищо особено. Учим, правим контролни в училище, пишем домашни в къщи, аз се оглеждам из вестниците за някаква работа и т.н. Забравих да благодаря на баба за милото писмо, което ни е написала, а нейният малък Неничко специално ще пише отговор на писмото й, което тя е адресирала до него. Времето е чудесно - днес вече температурите са почти летни - 24°C. Но синоптиците предвещават то отново да се разваля, та с капризите си може и да ни осуети плановете за събота и неделя. Мислим да отидем пак за риба (омръзнаха ми вече тези шарани - защо по реките не се въдят кебапчета, или поне кюфтенца; лигите ми изтекоха и пресъхнаха по мечти за една истинска българска мешана скара). Резервирали сме камерата и пак ще си щракнем някое и друго кадро – така след години, гледайки филма няма да можем да разпознаваме кои сме били...

Цената на бензина на нова сметка започна стремително да пада. Тези дни разбрахме, че бюджета всъщност още не е гласуван в Сената. За сега само се умува, а какво ще стане нататък, поне на нас не ни е много ясно. Но каквото и да е, ние пак ще сме добре. Дано успея да уредя нещата със следващия си курс – това ще бъде идеално вече, та чак не ми се вярва.

Тези дни ще пишем писмо на Валя и Сашо, в което ще им споменем за намеренията ни пак да се видим с тях в Сидней. Едни наши приятели са се навили да дойдат с нас, та с две коли по пътя ще бъде по-спокойно. Ако пък уредя и една видеокамера от някъде, много вероятно е да завъртим още един пълнометражен филм – на малко по-цивилизована тематика този път...

26.08.1993 - Днес в училище правихме тест и аз мисля, че добре се представих - ще видим резултатите следващия път. Това е важно за всички нас, защото в края на срока ще ни раздадат едни свидетелства с показания от изпитите успех. С тях именно ще кандидатстваме в другите курсове, които поначало са за хора с по-високо ниво на английски език. Единственото положително от тази днешна дата е, че довечера ще имаме много гости. Женя пържи риба в момента, прави разни сосове и т.н. Нени е отвън и кара колелото, а пък мене нали ме гледате с какво се занимавам...

Все забравям да ви се похваля, че в последно време излезе новия телефонен указател на града, който задължително се издава в началото на всяка финансова година. От телефонните служби “TELECOM” (монопол за сега) минават по домовете на всички абонати и оставят по един указател пред всяка врата, безплатен разбира се (глупости: безплатен! – цената му най-вероятно влиза в телефонната такса, които ние безропотно плащаме всеки месец, но понеже за тези “тухли” не ни искат допълнително пари, та си мислим че са ни аванта; сладка измама и жалка заблуда). Всъщност тези телефонни указатели са два вида: т.нар. “Жълти страници”, като само той е съставен от две части и съдържа общо 2250 стр. Вътре са поместени рекламите, телефонните номера и адресите на всички фирми, заводи, магазини и обществени места. Другият указател го наричат “Бели страници” – той пък има 1170 стр. и съдържа адресите и номерата само на частните телефонни абонати. В него няма реклами на отделните фирми, както има в “Жълтия”, за това е и по-малък по обем. За информация и обща култура ви изпращам по една страница от всеки вид. Естествено, в “Белия” е поместен и номера на нашия домашен телефонен пост. Обикновено по указателя се търси работа – всяка фирма има някаква реклама там, но това става едва след доброто овладяване на езика. Аз повече отдавам предпочитанието си към преките контакти, защото тогава целия говоря - отвсякъде! С ръце, с крака, очи, уши и пр. – всичко, което може да мърда по мене го пускам в действие, т.е. в “разговора” и хората ме разбират. Обаче същото това, предадено по жицата все още си е зор, хем голям…

28.08.1993 – Е-е-йй, голям ден беше вчера за българските хъшове покрай Murray river (река “Мъри”, за която е ставало дума и преди); че и доста дълъг, но за да съм последователен ще започна разказът си подред. Първо бяхме на училище. В това нямаше нищо лошо, но и нищо вълнуващо също. Следобеда след часовете, от училището в което учихме всички калпазани (а някои от нас продължават обучението си там), беше организирано тържественото връчване на заветните дипломи-грамоти на успешно завършилите курса по говорим и писмен английски език. По стара австралийска традиция (и по моему много добра), официалната част беше претупана по-набързо, за да се отправим после всички присъстващи към шведските маси, отрупани с мезета, напитки, плодове и зеленчуци. Тук редът е такъв - след някакво обществено мероприятие, независимо какво е то, към краят му неминуемо се преминава към освежителни действия под формата на сандвичи, банани, бели и червени вина, сокове и пр. На това тържество присъстваха почти всички от нашите учители, студенти като нас и т.н. Получи се една много хубава и задушевна среща/събор-наддумване. Цялата церемония завърши неприлично рано - към 20:00, за срамотиите...

Понеже с нас беше и г-н Минния инженер, после отидохме у тях за да се разберем, че днес заедно ще ходим да връщаме шишетата, които събираме вече кооперативно с него; че после ще се съберем у дома да се почерпим за хубавата работа; че те ще спят вечерта у дома, а на другия ден рано-рано отиваме за риба, съвместно с една голяма компания от жадни за емоции себеподобни. По тези обективни причини снощи не сме се бавили много у тях – срам/несрам, прибрахме се към 22:30, та чак съседите наизлязоха да видят, защо бе джанъм си идваме толкова рано; опасяваха се, да не би да са ни изгонили преждевременно от някъде. В пощенската ни кутия от обяд (когато минава пощаджията) лежаха няколко писма – две от Габрово (№ 35 и № 36) и третото с отговорът от кандидатстването ми за работа в Тасмания. Последните пишат, че са ми получили документите, предали са ги на комисия по разглеждане на кандидатите и че в близко бъдеще ще ме поканят на интервю, ако обаче бъда одобрен. Това е един чудесен и перфектен отказ, въпреки че не ми го казват в право очите. Тук имат 1001 начина да бъдат любезни, мили (лицемерни) и в крайна сметка нещо да бъде отказано или неодобрено. Но понеже отговорът им не е директен и твърдо “НЕ”, за нас не остава нищо друго, освен да се уповаваме на голата надежда и търпеливо да изчакваме официалният им отказ. За това - толкова по този частен случай...

Получаването на вашите писма също много ни зарадва и ги четохме до среднощ. Женя стана рано тази сутрин за работа, а аз с Нени отидох да се разправям с шишетата. Взехме $60, които веднага обърнахме в напитки и разни лакомства за децата. За да откъртим тази голяма сума, явно че добре се бяхме потрудили с моя ортак. Следобеда се прибрахме у нас и до напред имахме упражнения по четене. Нени три пъти прочете писмото на дядо си. Всичко може, но е такъв мързел, че трудно мога да ви го опиша, а и понеже аз не съм бил такова калпаво дете, та нямам с кого да ви го сравня – да ни е жив и здрав. Той много се радва на картинките си и в момента отговаря на вашите писма, макар през сълзи и сополи.

За всичко което става около вас, неминуемо се радваме и ние. Дано и баба да е добре със здравето. Разбираме и за някакви нови квартиранти – дано да са свестни хора: един път заради нея самата и втори път - заради имотецът ни. Но каквото организирате вие, това ще бъде и най-доброто. Ние сме толкова далече, че да ви даваме акъл или да диктуваме положението. Вярваме във вас и отлично знаем, че всичко което сте предприели ще бъде успешно.

Хубаво е, че Заркови са ходили до морето, а и че са ви дошли на гости после. Те са много чудесни хора – ах, какви приятели бяхме само! За това сега ми липсват толкова много… От писмото ви разбираме, че вчера сте се върнали от морето, а отново по мои предположения днес и утре ще сте на лозето, по Стоевци и т.н. Щом като си знаем програмите едни на други с такава точност и в такива подробности, значи че не сме чак толкова надалеко. Няма нищо страшно – по-интересното ще бъде обаче, ако ме вземат на работа в Тасмания, а пък да ходя в командировки на Южния Полюс. Това го разбирам аз вече като “далече”, но такава опасност за сега няма. И там ще бъда с няколкократно преспиване в базата, а не да летя с Трабанта като изтребител за по един ден Габрово-Силистра-Варна и вечерта пак у нас, до задника на жена си. Тези филми се забравят вече...

Джон Мадемов се е прибрал тези дни от България и сигурно ще се обади по телефона някоя събота или неделя, за да възстановим връзката си с него. Тогава са големите телефонни намаления за цяла Австралия – можеш да говориш за $1 в продължение на 5 минути с когото си поискаш (само вътре в страната). Интерконтиненталните връзки са по-скъпи, но също не са невъзможни. Дано сте се сетили да вземете снимките, та да ги покажете и на чинка Кальопа в Айтос – ние така и не можахме да се видим с нея през последните години...

Времето тук се стабилизира сравнително добро, около 25°C. За утре го дават също слънчево и топло. Пак сме взели днес камерата от библиотеката, та да поснимаме малко наоколо, особено ако отидем отново до Victor Harbour (Виктор Харбър). В предишните писма ви бяхме писали за това място, можете да го видите и на снимките. Освен тях, отделни кадри от там са показани и на филма за Аделаида, който ви изпратих неотдавна – епизодите с конския вагон, острова с пингвините и т.н. Надявам се утре пак да отидем там и вече ние самите да си направим наш, собствен филм.

Вчера в училище, с учебна цел гледахме един много интересен рисуван (мултипликационен) филм - казва се “Животинска ферма”. В него по хумористичен, но и доста реален начин се описва как се е зародил комунизма, как и от кого са създадени законите му и техните изменения, отнасящи се само за някои (правоимащи и безсмъртни парвенюта), но не и за всички като цяло. Нашият приятел германеца го е записал, аз ще го презапиша от него и непременно ще ви го изпратя. Той се разбира по смисъл - няма много приказки, а където има пък, ще се опитам да ви ги преведа. Мисля, че ще останете доволни с изглеждането му. Нашите руснаци от училище казаха, че в Русия този филм са го прожектирали вече, не знам за България. Но както и да е - ще го видите в оригинал. Аз като наближи да го записвам ще отделя един лист само за него, в някое от следващите ни писма може би…

Пак по-нататък ще ви изпратя и две касетки за касетофона, които ще запиша директно от тукашното радио. Чудни песни пускат обикновено, а от 20:00 в събота до 06:00 в неделя има нон-стоп музика и песни (шлагери) на 50-те, 60-те и 70-те години на века - цяла нощ въртят разни добре познати мелодии! Няма новини, няма реклами – само музика. Ние си правим моабетите на тази радиостанция – нито плочи въртим, та да ги обръщаме през 20 минути, нито с касетки се разправяме, че и на тях да слугуваме през половин час. Включваме радиото и забравяме за музикалното оформление – каквото ни пуснат в момента в ефир, това си пеем, на това танцуваме и т.н.; голяма веселба пада!

Още малко по-нататък, но то наистина ще бъде вече доста по-нататък, ще гледаме и два самолетни билета да ви изпратим, ама дано седалките да не се паднат до крилото, че нищо няма да видите отдолу. Нали вече имаме човек на летището (Иван) – смятам, че нямам да има проблем за това.

Доста са го повишили нашия къмпинг “Юг”, като чета от писмото. Ние когато бяхме там миналата година, лятото преди да тръгнем за Австралия, цената беше по 7 лв. за всичко – на човек, за палатка, кола и другите щуротии. Сега значи е двойно. Но пък, погледнато от другия ъгъл – това са цени, отнесени към 3000 лв. месечен доход за момента; все едно че се плаща по 1.50 лв на 300 лв. заплата от близкото минало. Едно на друго, ще излезе че е почти същото. Не знам тук как е по крайбрежието, но по къмпингите които ние ползвахме, плащахме средно по $6-$7 на човек - спрямо около $2400 на месец (при положение, че човек работи разбира се), цифрите показват, че в Австралия никак не е скъпо, поне в това отношение.

Радваме се, че татко най-после е с прилична заплата, най-малко като цифра. Не знаем обаче с колко са скочили цените и наистина това добри пари ли са както изглеждат или не? Защото то ако всичко останало е поскъпнало с пъти, кел файда че заплатата е станала голяма и съдържа много нули – нали с тях не могат да се купят много неща. Мога да си представя, както и плащат само от време на време, че ви е доста трудно във финансово отношение, но как да помогна баш сега - и аз не знам. Само се молим да сте живи и здрави, пък другото ще се нареди някак си.

Татко, благодаря за поздравите на Тонка. Аз се радвам, че и тя ще драсне някой ред, като най-активна от отдела. Не знам кои други колеги са останали в завода, но независимо когото и да видиш - казвай му много здраве от мене; аз мисля, че с всички бях в отлични отношения, ти ме познаваш. За Цеца искрено съжалявам, поздрави я при случай. Питай ако знае някакъв хап да се изпрати от тук - не й знам болестта с точност, но съм готов да помогна с каквото мога и е необходимо. Такъв проблем като този който сте решили с Димитър Денчев, може и тук в Австралия да е много актуален, основно защото има невероятно много мини и фабрики около тях. Не знам обаче, тази руда преработват ли я на място или не – мисля че във връзка с екологията, рудата само се копае тук и се изнася за рафиниране и обогатяване, а от чужбина внасят готова стомана и то от къде ли не – Япония, Китай, Швеция; отделно дето е на невероятно високи цени, но пък за сметка на това, въздухът който дишаме всеки ден е чист (уж). На всичкото отгоре, утежняващ фактор е, че работната ръка е скъпа в Австралия и винаги се предпочита евтин внос пред по-скъпото и нерентабилно местно производство. Голям глад трябва да настане, за да се научат тия хайлази всичко да си правят сами; но няма да им се случи скоро. А иначе, всичко може: има и хора, и енергия, и суровини, всякакви ресурси! Богата държава и огромна е тая Австралия – България й се нанася точно 70 пъти по площта!

Камерите (малките, 8 мм), за които съм ти говорил, работят с малки касетки – наполовина от обикновените. За да гледаш малката касета на нормално видео, последната се пъха в едно приспособление, на външен вид и размер като обикновена видеокасета. Но вътре има един механизъм, с две малки батерии по 1.5 V. Той разпъва лентата на по-голяма дължина, за да могат да я обхванат и четат главите на видеото. Ако искаш малката касета да я прехвърлиш на голяма, като първоносител се използва самата видеокамера, която само с едно копче преминава от режим на камера (запис) в режим на възпроизвеждане и от нея вече, на друго видео, посредством кабел става презаписа. Аз предполагам, че завода разполага с голяма стандартна видеокамера. Някога я вземи, разгледай я. Малките камери се появиха сравнително скоро и едва ли ги е имало в България. Но Пенчо Христов може отвън да я е донесъл, не знам. Предварително ми пиши пак - ако ви трябва малка касета да изпратя от тук, защото в България и ги има ще са много скъпи, поради факта че не са толкова популярни.

Аз малко се отклоних с тези въпроси, но искам да се върна на рудата пак. Сигурен съм, че тук може да има почва за работа и разработки, защото хората не са толкова всезнаещи и всеможещи. Но за съжаление, просто аз съм все още много далече от всичко това. Един път да им вляза в средата, ще се поинтересувам и ще се опитвам да предлагам много неща. Тук общообразователното, интелектуалното и културното ниво не е особено високо - ние сме много по-интелигентни от тукашните хора, нищо че звучно си попръдваме в движение по тротоарите и още гледаме като телета по витрините. Тук се ползват някои заучени, официални изрази, задължителни в обществената сфера на услуги или из офисите. Всичко останало е обикновен просташки език, жаргон и пр. Иска се само да разполагаме с достатъчно време и да сме попаднали в техните среди. Аз за това казвах по-рано, че езикът се учи в движение, като имах предвид, че ще се смесим с тукашните – или поне се надявах на това. Но впоследствие се оказа, че в началото такова “движение” изобщо няма, а и честите ни контакти със землячески колонии и общуването помежду си на чист и роден български език, съвсем хич не допринасят за упражняването на английският (който всъщност ние би трябвало да знаем по-добре). Но успокоителното е, че постепенно започваме да се отпускаме в по-разширени разговори, малко по-свободно вече и макар че не приказваме толкова правилно, все пак се разбираме.

Колетчето, за което ни питате в писмата си, ние получихме още онзи ден – заедно с бонбоните и частите за миксера. Имам смътни спомени, че моите части за миксера са в чекмеджето на кухненската маса. Ако не са там – проверете в шкафовете над пералнята или някъде из секцията в стаята. При неуспех за откриването им – вижте евентуално из боклуците ми на тавана. Определено няма да ги намерите в мазата при качето със зелето, нито пък в стаята на баба. Дано излязат от някъде, а нищо чудно е те все още да са си в магазин “Здравец” – твърде вероятно е и само да съм си мислел да ги купувам един ден, а този ден просто да не е дошъл изобщо. Ами забравям бе, нали е един акълът човешки – за кое по-напред да мисли...

30.08.1993 - Тази вечер не можахме да отидем на българско училище с Нени, че имах да пиша много домашни за на другия ден. Женя го занимава в момента и учат за буквите Ж, Ш и Щ. Той доста ги бърка, а и не само тях. Онази вечер имахме гости, както се бяхме разбрали. На другата сутрин (вчера, неделя) рано-рано излязохме и с още 5 семейства, 4 коли и 6 деца отидохме за риба. Този път на нашето първо място, за където все още се носеха легендите за съотношението вода/риба. Това е близо до градчето Виктор Харбър – Goolwa се казва. Там река Мъри се влива в океана и обикновено влачи със себе си и рибата, която очаквахме. В предни писма съм ви описвал това място, а го имате отбелязано и на зелената карта. Този път хванахме само няколко риби, но родени сравнително отдавна, защото бяха доста големи на размер. Утре пък ще се събираме с компанията да си я ядат риболовците у едни наши приятели, където е по-широко и можем да се съберем всичките калпаци. Аз разбира се, ще участвам с други хранителни блюда, защото на рибата много-много не й се кланям и не почитам вкусовите й качества. Като повод за събиране обаче е добра, а това за мене е достатъчно условие да ме направи щастлив. Времето беше великолепно, което личи и от филма, който направихме с видеокамерата. Топло и тихо, за разлика от днес обаче – ветровито и облачно; дори напред се изля един доста силен дъжд, но в Австралия е така – времето бързо се разваля, но и бързо се оправя. Обикновено прогнозите по телевизията и радиото се сбъдват, с достатъчна точност – кажат ли: “За всеки случай си носете и чадъри с вас”, на следващият ден непременно вали...

Та, след не чак толкова успешният рибарлък отидохме на разходка из района, защото шараните вече бяха добре нахранени, а да ги чакахме до вечерта да огладняват пак, щяхме много да се забавим с прибирането ни обратно по домовете. Така че вчера доста походихме, но и доста се поизморихме. Седмицата започна пак със своите си ежедневни грижи, безкрайни домашни и уроци, нови надежди и пр. Днес получих писмо от Полицията, с което ми се извиняват за допуснатата неточност от техен служител във връзка с глобата ми на паркинга. Това не е чак толкова важно, че са ми опростили пикливите $11 глоба, колкото по-скоро е интересно: как съм успял да ги убедя на техния идиотски език, че не те са правите и че в този случай моя милост беше невинна. Та това си е една малка победа, така да се рече, колкото и глупаво да звучи. Аз още утре ще занеса писмото в училище, за да го покажа на другарката - да ме види какъв хубавец съм, каква юначина...

01.09.1993 - Май че днес леля Маринка имаше рожден ден. Поздравете я непременно от всички нас и от наше име й пожелайте здраве и много години щастие! Нека да й е честита и пенсията (дано да е прилична като сума!) - дълго време да я получава и всяко тримесечие да я увеличават! Ние снощи бяхме на гости, на риба. Другите казаха, че била много вкусна, но аз останах верен на изтънченият си вкус и лапах предимно карначета с бира. Като се прибрахме късно, видяхме че е пристигнало писмо от Ямбол. Там всички са добре и всеки момент очакват бебето. Не ни пишат обаче дали са получили едно писмо, в което имаше 20 американски долара. Женя ги беше изпратила за Живковия рожден ден, макар и с голямо закъснение. Аз бях пропуснал да ги сложа в кутийката с видеокасетата (не помня точно коя) и те заминаха отделно, в обикновен плик за писмо, между листите му. Дано са ги получили, но аз лично не вярвам - че защо ли така се съмнявам?...

В петък всички класове от училището ще ходим на пикник. Аз ще водя и Нени с мене, че неговото пък ще е затворено – учителите им щели да ходят някъде. Пак всеки ще носи по нещо уникално от националната си кухня, което да сподели с ближния по софра – аз този път ще се представям с бяла салата “Снежанка”. Равни количества кисело мляко и сирене “Крема”, много чесън и кисели краставички. Заливам обилно с олио, че и копърец поръсвам смело с шепата. Обаче натрошени орехи не слагам на тази салата, защото повече ми харесва без тях. Тук е така – дори на гости или рождени дни да отидем, всеки носи по нещо дребно и така става моабета. За пиенето (особено за алкохола, защото е много скъп) неписаните закони са същите – навсякъде за където и да се запътим, все някакво шишенце трябва да се подава из нечий джоб; де винце, де някоя водчица или пък няколко бирички – за адет. Изобщо гостите не оказват никакво финансово натоварване или сътресение на домакините. Остава само повода хората да прекарат определено време заедно и удоволствието на последните, да поринат боклуците след изпращането на навлеците и да измият паниците след тях. Ние все още не сме възприели изцяло тази местна система, но австралийците я практикуват много успешно – до съвършенство...

Днес дойде и сметката за тока – $62 за три месеца. Това е обаче само за осветление и хладилник, телевизор, радио и т.н. Всичко останало е на газ – топла вода и готвене. Тук има една служба, от където с малко намаляват дължимата от абоната сума – обикновено се падат по $17, защото е някакъв процент от общата стойност; привилегията е отново само за безработните. И това важи единствено за сметката на електричеството. Сметки за газ, телефон и другите луксове не се поемат от никого, освен от този който ги е навъртял.

Снощи бяхме на гости на г-н Минния инженер. Той имаше рожден ден и ни изненада с този неоспорим факт в колата, докато се прибирахме заедно от школото. Та от училището – право у тях се изсипахме; а човек като си обича една работа, от рано си я започва. Нямаше голяма дунанма - само ние четиримата си бяхме, но изкарахме много весело (както обикновено). Снощи стана на дума за “Писмото на Исус” и жена му, понеже е много суеверна и вярваща, помоли да й изпратите едно копие - ако е възможно и ако е прието разбира се така да се раздава. Иска да си го носи и тя като нас в чантата. Нени понеже днес не беше на училище, а и техния син също, та остана да спи у тях, за да си играят днес цял ден заедно. Напред ходих да го прибера, от там пак отидохме да вземем камерата от библиотеката и си дойдохме. Окъпахме се и всеки се залови със задачите си – Нени си играе, Женя прави торта, че хазаина ще идва тази вечер, а аз – е, тя моята е ясна, нали ме виждате (четете) с какво се занимавам. Така става, че вече на два пъти все ние минаваме през тях да му носим парите за наема, защото постоянно ходим някъде, но днес трябва той да дойде лично да си ги вземе. Това в никой случай не е някакъв жест на внимание от негова страна, а просто идвайки, човекът си наглежда имота, вижда как го поддържаме, проверява дали има някакви повреди и т.н. Е, наред с неговата “любезност”, върши и служебната си работа – той е хазаин, ние сме му наематели; нужна е и проверка от време на време…

Ние днес ходихме на пикник в Ботаническата градина, организиран от нашето училище. Времето не беше много добро, но изкарахме весело. Пак от днес, с продължителност от десетина дни, тук в Аделаида се открива традиционният пролетен панаир – на всичко: животни, техника, земеделие и т.н. Може би ще отидем да го посетим, но първо това ще зависи от финансите ни за момента. Онзи ден от България си е дошла нашата приятелка, която беше на погребение на брат си, но не сме се чували и виждали още с тях, за да ни разкаже по-пресни впечатления от Родината. То като е такъв и случаят, та е малко неудобно ние да ги дрънкаме първи – когато те си преценят, сами ще ни се обадят.

Току що синоптиците по телевизията предсказаха добро време за събота и неделя и сигурно пак ще хукнем на някъде. Действаме усилено по въпроса със следващия курс, от което ще зависи и ходенето ни до Сидней. Имаме писмо от Албенчето, което се сетих че не съм чел, а след като го прочета ще продължа да пиша... Божи и той събирал картинки от дъвки за Нени и му ги изпратил. Изкарали много хубаво на морето. Чакат вест от вас и това е в общи линии от писмото им.

Днес във вестника четох, че в Австралия рекламират и продават чехските гуми “BARUM” (стандартен размер 155 х 13”). Дават ги по $53 едната, което е средна стойност като цена, защото има гуми по $39 (моите например, 12”), $49, $60 и т.н. нагоре до безкрайност, в зависимост от марката и размера. Как са пробили тези чехи тук, не ми е ясно. А и цената им не е особено ниска – за качествата на гумите нямам представа, но съдейки по спомените си от България – не бяха лоши като че ли. Ако обаче видя на пазара видинските “ВИДА” или поне софийските “Георги Димитров”-ки, незабавно ще си купя по един чифт от всеки вид – за отпред и за отзад (ще туря “Видинките” отзад, че да не се хлъзгам по снега зимъска – ха-ха-ха!)…

Тази седмица изкарахме без писма от вас но чувствам, че следващото което пристигне, ще бъде пропито с морски дъх и мирис на водорасли. Забравих да ви пиша и за още един факт, доста интересен и в същото време мистериозен. Онази вечер, като бяхме на гости (на рибеният моабет), измежду всички теми които разисквахме на масата, нещо стана на дума за български пари, банкноти и т.н. И понеже на един наш приятел са му изпратили 1 лев за рождения ден - да си купи подарък и с остатъка да се почерпят някъде с жена си, аз също се изказах, че ще поискам и вие да ми изпратите някоя банкнота, просто за спомен. Повод за разговора ни беше и това, че разказвах на компанията за едно диво място в пустинята, през където ние минахме на път за “Камъка” и където влязохме в някакво невзрачно и малко магазинче-кръчма. Там зад една голяма витрина бяха събрани пари от всички краища на света – кой от където дошъл и минал, оставял по нещо дребно от сърце, каквото е имал в себе си за момента. Видяхме югославски динари, източногермански марки, дори румънски леи и какви ли не други банкноти, но разбира се за голямо огорчение и разочарование, “балкански лев” не забелязахме - хем доста се взирахме през стъклото, с празните си надежди да открием нещо наше и добре познато, дори и в това затънтено кътче на Планетата. И ако действително тогава имахме в нас някаква българска валута, със сигурност щяхме да оставим и ние нашият скромен принос към тази чудата колекция; та разговорът ни се водеше все в този дух и весел смях.

Прибираме се обаче у дома след тържеството (аз бях със сакото, с което ходех по-рано на работа; онова новото) - бъркам в горното му джобче и от там изваждам два истински конвертируеми лева, печатани след паричната реформа през 1962; старателно сгънати на четири, изключително мазни и мръсни, кой знае от кои времена останали там и забравени завинаги, но съгласно номинала си бяха все още в обръщение. Мисля дори, че по едно време това сако съм го носил и до “Бялката” на химическо чистене – не можах да намеря разумно обяснение нито пък имах някакъв бистър спомен за този странен факт. Отдадох го единствено на силното си желание и на мистерията. Та сега вече, освен стотинките които останаха у нас на летището в София, имаме и два лева на цяло, което за тук си е направо чужда валута. Дано не ме хванат някъде с нея, че да ме запрат пазвантите – има да доказвам цяла нощ от къде я имам тая валута, в някое влажно мазе или тъмна килия - ха-ха-ха!...

06.09.1993 - Тези дни не съм писал, че много напрежения имаше във въздушното пространство около нас. Онзи ден (в петък) идва хазаинът за наема. Поприказвахме малко и си тръгна. В съботата пък учих почти целия ден, докато Женя беше на работа, а Нени си игра покрай мене и решава задачи. Вечерта я прекарахме в отегчителни въздишки и взаимно мълчание пред отвратително скучният телевизор (и това ако е живот – “здраве” му кажи; тиха семейна идилия – УЖАС!).

На другия ден (вчера всъщност, неделя), с още едно семейство отново ходихме на онези водопади, където бяхме през лятото и имахме много снимки от това приятно място. Само че тогава тези хора не идваха с нас, защото все още нямаха кола. Аз бях взел и камерата, та стана общо взето добър късометражен филм – ще се нагледате поне на вода!

Вчера беше и Денят на таткото, който в Австралия се празнува с нужните почести и когото (пак таткото) тук го ценят и уважават много (за разлика от нашите изкривени балкански обичаи и комунистически нрави, чрез обезличаване образът на бащата и издигането на майката почти в култ). Аз обаче по тукашна традиция също казвам: “Честит празник, скъпи татко наш! Да си ни жив и здрав още дълги и щастливи години!” Нени ми подари една много хубава картичка, дето са я правили в училище специално за този празник. Та използвайки този благороден повод, след екскурзията всички отидохме у едни наши приятели, с които се запознахме в първите дни след пристигането ни в Австралия. Момичето започна работа в мебелния магазин при нашата приятелка – австралийката, на Иван жена му. Та от там, с някакви намаления те са си купили маса, като старата им се яви вече излишна и ни я подариха. Така цялата компания отидохме у тях, та ние да си вземем масата. Освен това пак същите приятели ни подариха и една много хубава кафеварка с два чайника, часовник с програма и настолна (вградена) лампа. Много хубава мебел. Преди време Тошко (мъжа й) я беше намерил на един боклук. Оправи си я човекът и стана като нова. Обаче бързо й се наситили, а пък те не пият кафе. Та сега ни я дадоха на нас - да й се порадваме ние малко на свой ред. Той й отрязал щепсела обаче, та докато заработи на пълни обороти ще мине и през моите ръце, но нали ви казвам – като мебел е чудна, даже и само за украса да стои на някоя лавица...

От тях, след като си натоварихме армаганите, отидохме у нашите приятели – Минния инженер и медицинската сестра. В тях пък заварихме други едни българи, дошли преди три седмици тук, но по различна от нашата линия – чрез свои роднини в Австралия (със спонсор). Семейството е от София, но мъжът има братовчед в Габрово – Кольо, чиято жена пък е работила в “Парахода”; казва се Тамара и е рускиня. Майка сигурно я познава. Мъжът пък е идвал в “Електроника”-та за нагряване и изпичане на разни пластификатори, шамот или нещо подобно, защото по-рано е работил към някакво минно обединение. Казва се Гошо (Георги) Малинов. Може да знаете нещо за родът им в Габрово и да излезем дори познати. То тук всички сме такива “роднини”, но ние може да сме нещо по-горница от обикновените. Току що ми светна една лампа в ума: абе татко, това дали не е човека, дето ходихме заедно, уж да правим частпром с него в София, но тогава нищо не стана? Вижте, дано се сетите нещо. Името му ми звучи в ушите някак си съвсем близко. Ще се получи много интересно, ако се окажем наистина и далечни приятели. Те са също доста симпатични и интелигентни хора.

Та - стояхме на гостито пак до 22:30 и си тръгнахме. Къпане, лягане – спахме като убити, след тази голяма разходка през целия ден. Този път ходихме и до трите водопада, а и времето беше много хубаво и подходящо за излети. И всичкото става само пеша, по козите пътеки и сипеи. Изморихме се доста, но пък със сигурност изгорихме по някоя и друга калория, които си набавихме незабавно - още вечерта на същия ден.

Днес имах много тичане по разни компютри, събиране на подписи, писане на писма, изпращането им на пощата и т.н. Междувременно във вестниците открих осем обяви за машинни инженери и докато изпратя документите си на всичките, голям зор видях. Но се справих с шеметна бързина, като и Женя ми помогна малко. Водих Нени на българско училище - на връщане пуснахме писмата в пощенската кутия и се прибрахме. Нени легна веднага, след традиционното си измиване и тутакси заспа. Женя гледа някакъв тъп филм, традиционно пак (английски амчи – нали ако беше български или поне руски, щях да се мъча да го гледам и аз). А аз по същата традиция пиша писмо, защото изтървах началото на филма. За утре вече съм записан за сервиз – ще регулират клапаните на “Суза” за $15, а аз отделно ще я черпя едни предни челюсти за спирачките, да види че не ми се свиди за нея и давам мило и драго, само тя да е добре и щастлива – обичам я! Болезнено и безрезервно, до последната й малка шайба!...

07.09.1993 - Днес май че другаря Тодор Живков беше роден. Нека да е жив и здрав, че ни докара до тук и то специално в тази част на Земното кълбо! Получи се и писмото ви от морето, както очаквах - с всичките му мидички, песъчинки, картички, писма и слънчеви поздрави. За вас то е останало като един приятен спомен, но за нас, докато четохме топлите ви редове, изживявахме отново всичко - все едно че бяхме там. Дано като сте се върнали да сте получили вече и видеокасетата, отзивите за която чакаме с нетърпение. От вашето писмо разбрахме, че много добре си прекарвате времето на морето и този факт до голяма степен ни успокоява. Щом пък не ви се струва и толкова скъпо – това направо ни радва. Ние също сме добре и чакаме лятото с топлото си време. Тази година се надявам да бъдем по-организирани, за да можем по-често да ходим на плаж. Положително това ще е така, защото нашите приятели (медицинската сестра) живеят на 100 метра от морето - през улицата само. Ще им дотегне от гости и навлеци като нас...

Нощес до късно оправях кафеварката, изпробвах я и т.н. Тази сутрин тя ни събуди с горещата си вода и алармата, която е вградена в нея. Връщам се малко пак на Денят на таткото. Изпращам ви специално една корица от списание, издадено точно по този повод. Видя ми се много мила и сантиментална. Надписът на нея означава: “Бащи и синове”. Изпращам я татко да си я сложи на чертожната дъска в “Електроника”-та – за спомен от неговите потомци, скъп син и още по-скъп внук. Онзи ден пък Нени заедно с класа им са ги водили на градския панаир – нещо като развлечение с учебна цел, организирано от училището. Та от там той довлече сума “материали” (боклуци) – всякакви видове листовки, реклами, цветни изрезки и т.н. Той лично изпрати тези две балончета на Божи. Искаше да ги надписва и да рисува нещо по тях, но аз се опасих да не ги скъса с химикалката, та заминаха така - дюс.

09.09.1993 - Тук това е ден като всички останали, но аз винаги с умиление си припомням многото неща, които ние сме правили по време на поредните почивни Деветосептемврийски дни: и ходенето по Балкана си спомням, и хижите, и екскурзиите в ранното ми детство. По-късно в живота ми се появиха лозя, гроздобери, печене на чушки, варене на лютеници, консервиране на домати, камбета, туршии, патладжани и множество други, изключително приятни дейности. Честно казано, от последните изброени артикули ми липсват единствено само вкусовите им качества, а не суматохата и какафонията около приготовлението им. Но дори и то беше приятно, ако за миг си затворя очите и се върна назад в спомените си. Надявам се, че и вие вече сте прибрали реколтата от лозето. Остава само да се обере гроздето и да се смачка виното – първо бялото, после и червеното. Подир следват ритуалите по наливането му в бъчвите, от там в бутилки от “Швепс” и олио; на края като опре до сваряването и на ракията - ето, че пак дойде следващата пролет. Но вие поне през зимата ще си починете добре - дано да не е много люта тази година, че лоши вести взеха да идват откъмто Българията. Положението от ден на ден става все по-лошо и по-лошо, а до кога ще се влошава – никой не знае. Пишете ми вие как сте и как я карате. Имате ли нужда от нещо друго, освен от нас? Иска ми се да ви помогна, но то ще е тук, като дойдете един ден...

Трепетно очаквам тези дни да започнат да се обаждат от тук-от там, където са ми получили документите за работа. Шансовете ми за успех са все още нулеви, но нали живеем с голямата доза надежда. Каквото стане. Смятаме, че ако се преместим в Пърт, определено ще бъдем по-добре. Този застой, който го има специално в Южна Австралия, едва ли съществува някъде другаде по света. Дори и в соц. лагера поне нещо се прави и предприема, докато тук – нищо. Западна Австралия било нещо съвсем друго, освен това там не управлява работническата класа, като тук. Може би ще отидем да видим как стоят нещата там...

Тези дни ако е хубаво времето пак ще се завлечем на някъде. Камерата по график ще я вземам другата седмица и пак ще се снимаме. Дано да има и някакъв начин, ако отидем в Сидней, да я вземем с нас. Ако пък не заминем за там, германците отново са ни поканили на пътешествие до един Национален парк, та ще видим на къде ще поемаме. Още не съм писал на Бакала и ми става съвестно вече. Ако ви се обади по телефона, кажете му, че постоянно мисля за него и се притеснявам за писмото му, но не знам защо не сядам да му напиша два-три реда. Ще стане всичко, но не може бърже...

Приемете поздравите ни и целувките на всички до вас и нашите общи приятели. Утре ще изпратя писмото, че пак стана много дебело. Специални поздрави и целувки на баба, поздравете и съседите при случай: Женя, Нени, Ангел