Мили родители – тук влизат и близките нам,

В последните няколко дни, емоциите и притесненията ни се въртят все около един не чак до там приятен факт. Тъй като той също е от нашето ежедневие, а и сам по себе си е доста поучителен, за това не мога да го отмина “просто ей така” и изедин път много ми се прииска да го споделя с всички вас. От неговите крайни резултати могат да се извадят множество поуки, дори да се направят анализи и въобще той да послужи като обица на ухото за всеки, който смята че е голям многознайко и житейски разбирач (като мене например)...

За какво иде реч тука, ще се запита някой по-буден и окумуш? – ами нали си спомняте, че преди няколко писма време, стана така че моята скромна особа попадна на вражеска полицейска хайка и тутакси се намерих сред многобройната общност на законо-нарушителите и престъпните деятели. Да ме засекат моля ви се (тук припомням на забравилите), с моя малък рейс дето едвам пърха като бръмбар по равното даже, с много, ама с ужасно много превишена бързина! Аз, който съм толкова внимателен шофьор, така старателно следя за пътни камери, скрити полицаи и разни други клопки по безкрайните шосета на Родината ни-мащеха (от рода на алкохолни проби примерно или подобни) – а те баш у мене да се уловят и да съставят този срамен акт за възвишената ми скорост! И да рече човек, повторно и логично да попита: аджеба, за къде ти така “старателно” си се разбързал ве, другарю водач на пътно превозно средство? Ще му отвърна тутакси и без лъжовност, че зорът ми изцяло в този привечерен час беше продиктуван от безкористно желание да се видим възможно по-скоро с дружките си; на софра демек бяхме тръгнали, та за това ми беше и бързането съответно - да не би някой друг да изпука пукницата без мене и моабетът да започне без моите встъпителни слова и тостове. Добре ама за жандармерията това не са достатъчно добри и смислено издържани аргументи за ускореното движение на МПС-то и тя (в качеството си на властелин и в името на реда и законността), зашива на място и без упойка същият този водач и другар, в размер на близо две пълни земеделски дневни надници (това последното е вместо финансово сравнение с кайма, телевизори и други продукти). В моят случай засечката стана само с една стационарна пътна камера, която едновременно прави снимки с радар, задействан мигновено щом транспортното возило надвиши лимита на разрешената за съответното място скорост. Фотографията й пък е напълно достатъчно като доказателство, за да ме постави откъм грешната страна на закона.

До тук – чудесно, всички сме живи и здрави; отидохме на вечеринката според уговорката ни и си изкарахме достатъчно добре - толкова добре, че на другия ден дори и нищо да не помня за злополучната си участ от предишния; безпаметно добре, с по-прости думи и ако така пу ви се харесва.

Не след дълго обаче в пощенската ни кутия, която по принцип е предназначена за приятни и весели съобщения предимно от България, пристигна една не дотам смехотворна “честитка”, с размера на глобата във връзка с гореизложеното ми нарушение на реда. Някъде измежду редовете й беше упоменат и крайния срок за изплащането на паричното наказание - три месеца от денят на неговото получаване (към днешната дата и броено от днес нататък). Успокоителното и до някаква степен на задоволство разбира се, беше прочитането и осмислянето на следващите редове от малката “сувенирна” картичка – надълго и нашироко хората обясняват, къде и в кой точно държавен проект ще бъдат вложени нещастните ми парички от глобата, уверявайки ме как те изобщо нямало да отидат на вятъра или прахосани по коктейли и празненства, а щели видимо и осезаемо да послужат за развитие и доизграждане на инфраструктурата, да се строят повече пътища, мостове, детски площадки и прочие плява. Да се просълзиш от умиление чак - иде ти с глас да ревнеш от гордост без никакви предразсъдъци!...

Като стана ясно, че парите не ми ги искат нито днес, нито утре - най-малкото пък веднага, а чак след три месеца, започнах да се успокоявам и постепенно да възвръщам човешкият си облик (който до напред бях изгубил от яд и злоба). И, което е естествено - веднага след това малко сътресение, ние се потопихме в битието си, заети с преборване срещу и преодоляване на една или друга трудност; с прескачане или заобикаляне на всевъзможните препятствия по неясните все още за нас пътища, по които всички най-самоотвержено вървим, без самите ние да знаем на къде. Кой на курс, кой на училище; домакинскo-семейни задължения и рутинно-сивкаво ежедневие, тук-таме оцветено и дебело подплатено с някой пищен гуляй, които мене специално ме зареждат с много положителна енергия, от която батериите ми издържат точно до следващия моабет, който пък обикновено се случва да бъде само след няколко кратки дена. И така отново и отново – цикълът се повтаря, кръгът се разширява и никога не се затваря...

В тази обстановка и тиха дружелюбна среда изтекоха и въпросните три месеца, които Полицията ми беше отпуснала, за да си платя най-чинно глобата. Крайният й срок се падаше в петък, а в понеделника раздаваха “пенсиите” (както аз наричам социалните ни помощи). Е, викам си – като преведат парите в банката и веднага отивам да плащам; както всъщност и стана, но не съвсем...

В понеделник, след като с треперещи ръце изтеглих $91 за прословутата ми глоба, отидох в най-близкият пощенски клон и смело и самоотвержено заявих на касиерката зад гишето, че възнамерявам да си платя дължимото към правителството, управляващата власт и в частност към Полицията. Онази обаче я гледам, че се мръщи нещо, бърчи вежди, свива устни – абе не е особено щастлива, както се очакваше да бъде. Гледа бланките, сравнява нещо, в лицето ми се звери (за сетен път да се увери, да не би пред нея да беше застанал истинският Марчело Мастрояни); телефоните въртя, пита, разпитва тоз-онзи – на края отсече: не може! Как рекох, така да не може бе мадам, амчи вземете ми парите моля ви се – аз доброволно ви ги давам, за доброто на туй общество го правя, че и на утрешното дето върви подире ни! А тя: не, та не! – да съм вървял ми казва, на друго място да плащам; при тях можели да оперират само с разплащания, които са в законовият срок. Такива като мене, дето са извън срока и още повече извън закона, плащали някъде другаде (ама и тя не ми казва къде точно). Брей, долна ви вяра праволинейна и неграмотна – тая ме изкара не само извън закона (където аз поначало си бях), ами и извън кожата ми чак!...

От пощата, с бясна скорост (но вече в рамките на максимално допустимата, която е 60 км/ч), полетях към Транспортния отдел на Министерството, наредих се чинно и прилежно на опашката и след като изчаках суматията народ да се извърви и всеки да си изприкаже болката пред блуждаещите човешки фигури зад гишетата, най-после дойде и моят ред. Обаче и там взеха да клатят глави неодобрително и да си връткат отчаяно очите в кръгове – кокорят се насреща ми, чак бялото им се вижда. “Какво правим сега?”, питам аз съвсем резонно, като в това време откъм стомаха ми започнаха да се надигат необуздани потоци от ругатни и клетви – почват да ми шупват лайната демек; познавам добре тези симптоми в простия си организъм. От там ме изпратиха да се разправям директно в Полицията – в края на краищата, това си било тяхно дело (обясниха ми) и те би трябвало да се оправят както намерят за най-добре. Прехвърляха си топката един-друг на няколко пъти, но в крайна сметка клиентът, в лицето на моя милост (който трябваше винаги да има право и за тях да бъде изписван с главно “К”), не беше обслужен и последният далеч не беше щастлив от така разигралите се пред очите му сценки; направо взех да губя връзка с главния си мозък (ако въобще имах такъв)…

Прецапвам само през площада – ето ме отсреща, в сградата на Полицията вече. И на тяхното гише ми казаха, че съм закъснял с плащането (амчи аз да не съм кьорав бе, моят! Нали и аз самият виждам, че съм окъснял малко и дати поне, ако не нищо друго, мога да чета дори и на вашия шибан език... Просто се правя на хампи в случая, театро им изнасям и играя водевили, ама полицаят тъп от изкуство разбира ли ти?...). А аз в същото време разумно им обяснявам: така и така, парите от социалните служби дойдоха днес, други нямам (ама че лъжец съм...); не работя, доходи нямам никакви (още по-голям лъжец и вече нагъл ставам); изобщо нищо друго си нямам, освен тези $91, които така много исках да им дам точно в този ден проклет. Тогава вече ми съобщиха, че в такива случаи като моя (със закъсняло плащане на глоба) само съдия-изпълнител или местният шериф можели да разрешат проблема; да съм си вървял сега, а те щели да ми изпратят призовка за съда – ще ме съдят значи, като рецидив; в истинско съдилище! Брей, майка му мечка – взеха да ми се огъват крачката в коленете и да ме хваща страх; в такива случаи ме избива студена пот, която бързо преминава в гореща диария и започвам да се чудя на къде да поемам (така неловко се държах и по време на изпит; никак не обичах да ме разпитват за неща, които не бях и чувал даже). Но там, в частност точно в този “институт”, нито някакви смислени обяснения помагат, нито горещи молби, нито пък горки сълзи – като кажат онези нещо, така и става...

Разбра се вече, че ще се съдим с Полицията - оставаше ми само смирено да си очаквам призовката в къщи и да се опитам да се защитя по максимално “най-безкръвен” начин. Аргументите ми бяха доста силни, а след изпиването и на някое мяхче с вино съвсем се засилваха, като на моменти дори преминаваха в отвъдното – смятах се за толкова праведен, че по едно време дори исках аз да съдя Полицията, за нанесените ми от тях морални щети и душевни сътресения, а не те мен... После всичко преминаваше с махмурлука и си заемаше нормалната структура, но макар и “подсъдим”, проявявах феноменалните си умения на свой собствен адвокат.

От цялата тази малка драма си извадих обаче редица заключения и направих дълбоки анализи, както вече споменах още в самото начало на разказа си. Оказа се така, че в тази иначе китна държавица, властите съвсем не си поплюват и щеш-не щеш, длъжен си да им се съобразяваш със законите, да ги спазваш и да живееш по техните правила. Независимо че ние българите сме си “най-великата нация”, особено като седнем на маса (безспорно за това ни бива и сме ненадминати...), попадайки в един друг свят, където дори не си и желан особено много, съблюдаването на всеприетите и всеобщи норми на поведение са задължителен фактор за оцеляването в чуждото общество. Не знам дали е австралийска тази поговорка, но те самите доста често си я споменават и припомнят: “Когато си в Рим, прави това което римляните правят!” С други думи, не си вири излишно носа и щом си “на гости”, не е задължително да се чувстваш като у дома си и да правиш каквото ти кефне. Колкото на пръв поглед австралийците да дават вид и да изглеждат като една разпасана и разюздана нация, така в същото време те се страхуват от законите и предпочитат да ги спазват, за да си нямат проблеми. Тук под едно небе сме събрани от кол и от въже, с най-различни степени на възпитание, култура, емоционални заряди, религия, политически убеждения и др. – единствено законите на държавата са тези, пред които всички сме равни (или поне би трябвало да бъдем). Е, както навсякъде по света и тук има някои дето са “по-равни”, обаче след като ние не сме от тях, за нас остава единствената утеха да си играем по правилата, та да ни е мир на главата. Беззаконието и анархията, прави ми впечатление, че тук не са популярни изрази. Ние попаднахме в тази част на географията от малко по-друг свят, който ни позволяваше известни волности – на място обаче правилата се заучават много лесно: нямаш предпазен колан например – “пра-ас!” и тлъстата глоба по непокорната ти кратуна не закъснява. Като се чудиш къде серат гладните, защото от оскъдната социална помощ трябва да отделиш и сумата, че да си платиш за гяволъка, да видиш как следващия път щом влезеш в колата и първото ти движение е да си закопчееш колана; на паркинга даже стоиш с него! Подобни са примерите и за превишената скорост, за карането след употреба на алкохол и т.н. Като те опраскат на няколко “възлови” места, автоматично ти се събужда самосъзнанието и си поемаш по релсите в съвсем правилната посока – и вече не само с “едно на ум” ами с няколко...

Та и аз сега, в моя конкретен случай – абе хората ми дали три месеца срок да си платя чинно и акуратно (90 дена за 90 кинта глоба са точно по лев на ден - да си ги бях отделял ежедневно, нямаше да се развлачвам по съдилищата сега...). А аз си казах, че щом срокът изтича в петък, значи и в понеделник пак може - да не е на тяхната, ами на моята. Е, да де ама не стана... Тя се свършила вече – от тук нататък просто трябва да се внимава повече – това беше поредния “открит урок” на живота, добре ще го запомня. Щом дойде призовката и се явя на делото, непременно ще се спра отново на този случай – разказах го нарочно, защото ако един ден някой рече да прочете тези редове, нека да е наясно, че преди да добие някакви “права”, хукналият навън гурбетчия, печалбар или авантюрист, в чужбина първо го посрещат “задълженията” на съответната държава. И ако последните биха били спазвани от повечето човекоподобни като нас и особено в собствената ни Родина, за нищо на света не бихме дръзнали да я напускаме, че да се гърчим и огъваме пред чуждите. Думите ми тук не искам да звучат и като лозунг – споделих с вас една история, със съответните последствия, които са само за мене. Който е умен, нека да чете и между редовете – основната идея ще се открие там...