Мили майко, татко и бабо,
Тези дни най-после посрещнахме Мони и Боряна. Ако не ги познавате лично, то поне задължително сте чували за тях от Валя и Сашо, а вероятно и от нас. На практика, това са техни много близки приятели, с които и ние се запознахме още в София покрай съвместните ни срещи, когато ходихме на първото си интервю с посланика на Австралия в х-л “Шератон”. Към времето когато ние заминахме, те не можаха да се похвалят с такъв късмет като нашия, защото доста по-късно са им разрешили входните визи. Ето, ние сме близо година и половина тука, Сашови тъкмо навършиха две, а Борянини едва сега пристигат - след толкова много чакане и надежди. А пък по моя преценка, горе-долу всички ние по едно и също време сме си подавали документите за емиграция в Белград. Дори Мони, междувременно е ходил да работи в Южна Африка, като идеята им за идване в Австралия вече е била почти забравена. Обаче след няколкомесечният му престой там, всичко свързано с молбата им се е задействало и Боряна го привикала по спешност да се връща в България, защото тръгват за насам. Не знам само Мони как не е получил разрив на сърцето, след като е научил за тази голяма радостна новина...
За пристигането им, с точната дата и час бяхме предварително уведомени от Валя и Сашо. Последните със съжаление научиха, че приятелите им няма да се заселят при тях в Сидней – изглежда обаче, че не е имало места за там и са ги брулнали където и да е - в този случай, в “село” Аделаида. Ние пък от своя страна се зарадвахме, че ще си имаме още едни приятели, с които вече се познавахме от България и аз още там, на място в кафенето прецених, че са “наши хора”. В смисъл: весели, майтапчии, горе-долу наша възраст, пушат, пият – значи с една дума “стават”, а не са някакви надути пуяци, че като знам колко съм ги срещал и такива, да те е яд че ги познаваш. Но за Мони и Боряна бяхме единодушни, че ще им помогнем в началото с абсолютно всичко каквото можем - ще ги настаним, ще ги въвлечем в нашата компания и ще станат неразделна част от нас.
В денят, в който те пристигаха на летището, на мене пък ми бяха организирали интервю за работа в една агенция. Самолетът им пристигаше в 06:00, а моята среща беше насрочена чак за 11:00 - време за всичко имаше бол. Ставам рано, къпя се експресно и тичам на летището. Е, с колата разбира се отидох, но то е на 10 минути път от нас, така че не съм се бавил много. Поизчаках ги малко, докато излязат защото те като новопристигнали емигранти, трябваше да минат множество карантинни и митнически проверки.
Докато траеше изчаквателният период, с умиление си спомних и нашето пристигане в Австралия, преди малко повече от година време. Като знам какво чудо носех в дисагите си, от сорта на няколко консерви “Копърка в доматен сос” и “Пастет Апетит”; башка по две щафети шпек-салам и луканка. А за ракията пък да не говорим – едно 5 кила трябва да е имало, равномерно разпределени и небрежно разпръснати измежду парцалките, с които дойдохме... И като си помисля само колко смело и безотговорно отвърнах с “No, no sir!” (“Съвсем не, господине!”) на въпроса на митничаря, дали не носим някакви храни, продукти и т.н. – мале мила майчице, какъв панаир щеше да стане, ако ни бяха изловили тогава, особено със салама и луканката. Месни продукти и най-вече такива в суров вид е не само забранено да се внасят, ами е дори и подсъдно. От летището директно щяха да ме вкарат в дранголника, че бял ден нямаше да видя до изясняване на обстоятелствата. Ама човек когато не знае и е наивен до оглупяване, понякога допуска и грешки с тази си по детски чиста и неосквернена душа. Не че тези салами и консерви ми бяха чак толкова изтрябвали за оцеляването на фамилията, но в последния момент на изпращането всеки пъха по нещо в торбата и то стана голяма суматоха преди излитането, спомням си. Даже едната пръчка с луканката чичо Божко ми я даде, от Ямбол пък дадоха салама и консервите – абе като че ли отивахме не на края на света, ами оттатък краят му. Кой да ти е мислил тогава, че мястото в действителност се намираше точно там - почти извън пределите на географския глобус. Прекрасно също си спомням, как върху багажите на всички ни вървяха кучетата и душиха за наркотици. Само че те са обучени да надушват кокаина, марихуаната и хашиша, но на Панагюрска/Смядовска луканка не са ги учили и за това са си останали само едни прости и ограничени псета, лишени от всякакво въображение. И като ме попитаха дали имам бомби, дали не пренасям оръжие, дали не пуша трева или пък не се друсам, и както малко по-рано се разбра, че не носех и храна, вече бях напълно “чист” и така пречистени стъпихме на Австралийската земя. После пък, като се замислях и връщах лентата на спомените си назад, ставаше ми хем смешно, хем и малко страшно, като зная вече какво можеше да произтече от тази, типично в моя стил недобросъвестност. Както и да е де – аз от време на време току се присетя за нещо, пък взема че се отклоня за малко от основната линия на епизода, но всичко това е с цел натрупване на полезна информация и споделяне на преживяното...
Та, докато аз си размишлявах и припомнях разни не толкова далечни случки и факти, ето ги че идват насреща ми нашите Мони и Боряна, заедно с малкия Жорко. Часът напредна до 07:45 и първата ни спирка беше естествено у нас, понеже живеем най-близо до аерогарата. Всички други бяха заети – кой на работа, кой на училище; по нивите и кърищата също имахме представители и аз бях единствено свободен него ден - и то заради това мое проклето интервю в агенцията за набиране на жива работна сила.
Започнахме да си приказваме - видяхме се преди 5 минути, а вече си бяхме станали близки. Разбира се за по-топлото ни и бързо сближаване, спомогна и едно шише водка, което Мони извади от неговите торби - да почерпи за успешното им приземяване в крайната точка на полета. А пък това че беше едва 08:00 сутринта въобще не се оказа някакъв сериозен фактор, пречка или бариера, та да ме накара да събирам сетните си сили и да откажа приятелският му жест на внимание и уважение към мен. Нищо подобно – нали щях да обидя човека. И така съвсем другарски започнахме със салатките още от тъмните зори, но за нещастие аз в 10:00 трябваше вече да започна приготовленията си за интервюто. Бях научил разни купешки лафове, подготвих си малко уводно слово, нещо като автобиография в кратце; направил си бях всякаква предварителна програма на действия, държание, маниери и т.н. Как ще се ръкувам с хората, как ще си държа ръцете, къде ще са ми краката; как ще внимавам да не се оригвам, да не си бъркам в носа или чопля калта от ушите – абе всичко бях режисирал, като в един малък провинциален театър, по-скоро цирк... Добре ама като се спиртосахме ние с моя човек сабалето, та като ми се отпусна и душата, и сърцето, и краката – хич вече не ми дремеше, къде ще са ми заврени ръцете и дали ще се ръкувам или ще целувам ръка на някого (щото аз и тез метани ги мога)...
След малко по-продължително време стоене под студения душ, облякох най-новия си кат дрешки и хайде – тичам на интервюто. Там вече като отидох ми бяха паднали всякакви задръжки и притеснения. Говорих свободно и открито, като сам се учудих на знанията и възможностите си – открих формулата на успеха: половинка водка преди всяка среща, смятам че ще бъде гаранция за едно добро представяне, независимо за каква работна позиция кандидатствам...
Агентката каза едно сухо: “Ще видим...” и обеща, че щели да ми се обадят като се появи някое подходящо за мене работно място. Те така казват всички, само че забелязвам, че баш на мене забравят да се обадят и все някой друг е “по-равен” от мене, дето тук уж всички сме равни съгласно Конституцията...
Както и да е – аз преди няколко дена успешно си завърших курса по компютърен дизайн, имах даже и две седмици стаж по специалността. Бяха ме настанили в един офис на проектантска фирма, където се занимаваха с електрически съоръжения, линии, табла, предпазители и всякакви токопроводящи теми от Електричеството и Електроснабдяването. Аз бях доволен от това място, защото имах възможността да доусъвършенствам програмата на компютъра, която тъкмо бях изучил и сега ми трябваше само много практикуване. Доста се надявах от същото това място да ме оставят на работа при тях, но и те рекоха: “Ще видим”... Всичките тези характеристики и стажове са описани в документите ми за работа, които изпращам напоследък почти всеки ден, но все нещо не ми достига за сега, а брилянтните си представяния по тези срещи-интервюта не мога всеки път да подплатявам с половинка “Smirnoff”. Трябва нещо друго да стане, но за сега все още търсим ключа на загадката. Даже в една от позициите, за които кандидатствах онзи ден, се измъдри и една за Бризбън. В някакъв завод търсеха конструктори като мене и аз с голяма доза ентусиазъм си засилих молбата към тях. Лошото е само, че по такива подобни места търсят не точно мене като такъв, а обикновено такъв като мене. А такива сме хиляди – с лопата да ни ринеш. Кой ще се спре баш на моя милост и защо – на мене още по името ми личи, че съм чужденец. Ти името пак го остави, но в момента в който кажеш “Добър ден”, те вече са те преценили че не си “техен” и трябва с нещо изключително да ги изненадаш, за да ти дадат шанса точно на тебе и да кажат: “А бе, ти си хубаво момче, не можеш много да приказваш, ама сигурно пък добре работиш – я ела при нас, да те пробваме!”... За да се случи това трябва и самите хора да са на голям зор, защото те иначе си намират кадри измежду своите и нямат особена нужда от емигранти като нас…
Това беше само един кратък анализ и обзор, за да се разбере защо нещата стават малко по-бавничко, особено и конкретно в нашия частен случай. А иначе не губим нерви, не губим надежди – продължаваме да се борим упорито, до затъпяване...
Мони и Боряна се настаниха в едно апартаментче недалеч от нас и мине-не мине време – все се събираме заедно. Де те у нас, де пък ние у тях – празно няма. Запознахме ги с останалите ни приятели и те достойно допълниха здравото ни и сплотено моабетчийско ядро. Малчуганите си играят заедно и видимо нямат никакви проблеми помежду. Ако могат по цяла нощ да не спят и да тътрузят тези колички по пода, най-добре ще им бъде. Ама и ние като сме шумни и като заграчим и ревнем с китарите, та не ги чуваме много какво правят по другите стаи - важното е да не са ни пред очите и да не ми се моткат по масата, че никак не обичам две поколения на една и съща софра. С тези дето са по-напред – може; но с тези дето идват отдолу – никога; е - поне за сега, докато са малки...
Юли, 1994 – Adelaide, AUSTRALIA
