Мили родители, мила наша бабо и всички останали приближени,
30.07.1994 – И тези дни няма особени новини около нас, с които да се похвалим. Ежедневието си тече и всичко като че ли е на “кота нула” или в точката си на замръзване. Продължавам масирано да изпращам молби за работа, безмилостно и безжалостно средствата изтичат за пощенски разходи под формата на пликове и марки - обаче положителни резултати от тези ми действия тотално отсъстват. Ще рече да се обади някой от немай си-къде, да поразпита що за птица съм и още щом ми чуе “европейския” акцент, бърза да каже: “Ще видим, ще ти се обадим!” Аз надежди не губя, нито пък почва под краката си, но това еднообразие и рутина започва да ми дотяга и да ми се иска вече да се залавям за нещо, каквото и ще да е. Онзи ден с един друг приятел ходихме по разни търгове. Той е телевизионен техник и играе за разни стари пачници, дето после ги оправя и продава съответно. Иска да “работим” заедно като ортаци, защото вижда че съм по-окомуш и управен – дялан камък: където ме туриш, там оставам. Обаче на мене с тази хамалогия не ми се занимава – то се иска и малко да разбирам от търговия, от търгове, наддавания, залагания и пр. Докато аз съм само един обикновен търгаш – търговец на миши кожи, както беше казала на времето леля Тинка, на Огнян майка му. Не е за мене тая работа – вярно е, че аз владея до съвършенство тънкостите на евтиния пазар (може би в предишният си живот съм бил евреин...), обаче това е само на ниво собствени нужди и подпомагане на някой приятел, изпаднал в беда. Ако на това се осланям да се изхранваме, трябва сигурно и да спя по търговете; или да питам къде серат гладните, както казва народната мъдрост...
02.08.1994 – Рождения ден на татко вчера го отбелязахме по подобаващ начин, въпреки че нямахме възможност да изпращаме нарочни колети и пратки по този повод. То аз една проста картичка не му пратих, какво остава за друго - но дано да ми влезе в положението и да потърпи още малко. През деня обикалям и кръстосвам улиците като въртоглав – не ми се стои у нас, защото аз вярвам в отворения начин на живот, а не в затворения между 4 стени. Де на пазар ще отида, де до някой магазин – с този се заговоря, с онзи се заприказвам; аз съм общителен човек, не съм някой смотаняк. С едни си говорим за времето, с други за работа (аз навсякъде между другото се одумвам, пък не се знае кой на кого е човек и кой може да чуе, че търся работа – все някой ще откликне на моят зов за помощ...). Прибрах се следобеда и гледам, че телефонният секретар святка и мига с червената си лампа “на пожар” – някой е оставил съобщение, с други думи. “Къде ли пък сега ни канят на гости и у кого ли ще е следващата сбирка?” – това ми беше първата мисъл, която ме развълнува до основи, защото аз работата я търся само помежду другото. Основните ми занимания са срещи с хора, общуване с приятели и репетиране на позабравени и апокрифни, мръсни песни от студентските бригади и старите шлагери на баба и дядо.
Натискам копчето аз, за да прослушам внимателно чий е и какъв му е зорът – чувам, че някой плямпа на английски, аз изобщо нищо не разбирам от това и вследствие започвам да си губя цвета на лицето. Сега рекох, остава и някой да ме вика за интервю или пък още по-добре – направо на работа, а аз да не мога да разбера за какво иде реч! Връщах записа няколко пъти, едвам долових за какво горе-долу става въпрос и единственото което подразбрах беше, че се обаждат онези хора от Бризбън (това всъщност беше последната дума на записа и нея просто нямаше как да не я схвана, а инак да речеш – не съм толкоз прос’). Тези, рекох си – акъл нямат бре! Да ме търсят чак от 2500 км и то баш мене – малко ли са им кадрите в Куинсланд, че до моя милост са опрели (Queensland между другото, е щат в Австралия, със столица Бризбън – изключително топло, красиво и романтично място; там се намират Големият Бариерен Риф или т. нар. “Коралов Риф”, както и много други природни и географски забележителности от световна величина). Така си размишлявам и си говоря сам като луд с гъза си, докато най-после не се прибра и Женя, че и тя да прослуша записа – нали уж е по-учена и веща от мене, белким тя разбере нещо повече със знанията си по езика на местните. Още в България бяхме, когато тя най-уставно започна с частните уроци по английски, докато аз се надявах, че ще се науча да говоря “в движение”. Е, точно тук бях малко посбъркал с предположенията си, на което продължавам да плащам скъп данък. Защото другите като нас, които обаче добре знаеха език, вече отдавна се бяха ориентирали към професионални курсове, към продължаване на образованието си в австралийски университети, а някои бяха достатъчно късметлии, че дори започнаха и работа из разните фирми и компании. Само аз, последният мухикан, ни за учене ми се слушаше, ни за езици, ни за нищо – аз само исках да работя и да изкарвам пари; но то едното без другото не можеше и беше невъзможно – един наивен план, обречен на гибел. И добре че го разбрах сравнително навреме, та сега мълчаливо се опитвам да си поправям грешките...
Както и да е – слуша Женя на онзи делегат отсреща на жицата недомлъвките и ми казва, че хората искали аз да им се обадя обратно, за да разговаряме по въпросите за интервюта, започване на евентуална работа и т.н. Брей, майката му стара - застина ми фъшкията на задника и вечерта свикахме спешен разбор на ситуацията у Валери и Даниела. Там дойдоха и други наши общи приятели, дето са пу врели и кипели в тези въпроси и както си приказвахме за всичко това, така постепенно се наредихме покрай масата и започнахме едно непринудено, но много задружно и трогателно тържество. Повод не ни трябваше – щом като си се събудил сабале и си изкарал жив и здрав през целия ден без да ти се случи нищо лошо, какво по-хубаво от това, да си завършиш и денят с една малка почерпка. И така както почнахме с анализите на нововъзникналото за мене положение, така чак на сутринта се сетихме, че трябваше и да си тръгваме към нас...
03.08.1994 – ... Стана тя каквато стана, ами хващайте се сега за парапета, за да не се строполите през балкона като чуете продължението на историята ми. Прибираме се нощес по никое време (казвам “нощес” от неудобство – беше си направо призори) и единственото на което бях способен в този ранен час, беше да си изпия профилактичните хапове за да не ме боли главата и да се отдам на здрав, укрепващ духа и тялото сън.
Трябва да е било към 06:45, баш когато ми беше най-сладкия сън – телефона звъни “по тревога”! Бре, какво по дяволите пък сега се случва?! Аз муча в несвяст и тичам към звънеца, защото онова толкова силно дрънка, че ме беше срам от съседите - да не разбуди и тях. С цялата си глупост отивам да отварям входната врата, като мислех че някой ни търси за нещо. Впоследствие установявам, че там няма никой, а звъненето в ушите ми продължава – колко пък да съм изпил вечерта, че да ме удари и халюцинацията на сутринта? Разбрах все пак, че това дрънчене като на саби и мечове, примесено с камбаните от асамблеята “Знаме на мира”, на практика идваше от шибаният ни телефон. Вдигам слушалката и бясно изревавам на български: “А бре вие да не сте луди?! Я вижте кое време е, та сте се раздрънчали посред нощ!” Мислех че някой ранобудник от снощната вечеринка си прави майтап с нас да ни събуди. Добре ама на мене пак почва да ми се ломоти отсреща на английски и аз познавам гласът на същия човек, който ми беше оставил съобщението предния ден. Той чакал, чакал да му се обадя, ама аз нали бях зает с други неща - така и не съм се сетил, че трябваше да му звъня. А и да му се бях обадил – какво от туй? Какво ще му разправям, с какво ще го омайвам и какви ще му ги дъвча насреща – забрави!... После стана ясно, че понеже в Бризбън не местят часовниците, разликата ни с тях беше 1 час и той е гледал да се обади преди аз да тръгна за работа, та да ме хване в къщи преди да изляза... Моля? Кой каза работа тука – какви ги говорите бре?... Аз съм си домашен плъх и само ходя по места дето на мене ми е кеф да посещавам, с фабрики и заводи не се занимавам...
Превключвам речника в главата си и от български става пак български, но с английски окончания на думите и ударения на сричките; произношението също го докарвам, все едно че въргалям горещ варен картоф из устата си. Тъй и тъй, вика онзи – разбрали те какъв съм, що съм – да отивам на интервю другата седмица при тях, а днес е сряда. Аз хем си викам на акъла, че тези хора нещо не са в ред, хем пък започвам да трептя и да пърхам като ученичка на първа среща – а-ха, за малко да се разрева! Брей че ситуация, майчице свята – до къде се докарах и в какви роли се въвлякох, да не знам ни какво да кажа, нито какво да направя. А мама и тате ги няма, че да ги попитам – те са надалеч, през девет морета и земи, та в десетите; телефона скъп – аз докато обясня всичко и да ги питам за съвет, онези от централата ще дръпнат шалтера...
Абе, викам аз – то да дойда на интервю добре, ама аз съм в Аделаида а пък тя е чак на 2500 км от Бризбън. А човека ми успокоява, че за два часа и половина се стигало със самолет и после компанията била на много лесно място, съвсем близо до летището – от там с такси за други 15 минути съм при тях; смешник! - си викам на акъла! Де толкоз пари у мене за самолетни билети, че за таксита, че хотели – абе не е за помисляне! Нормалните хора го правят това упражнение и то е съвсем естествено и възможно, но за нас дето броим стотинките във всеки джоб тези маневри и екскурзии са немислими. Смънках аз, че ме е хванало финансовото разстройство, че не работя в момента и попитах дали има някакъв начин, те да ми поемат всичките масрафи по транспорта до тях и обратно. В края на краищата, те ме викат - чувал съм от други, че имало такава практика: работодателят да поема разходите на своите кандидати за работа. Демек, направих си устата, пък да става каквото ще...
След малко разговора продължи в съвсем друга посока и придоби коренно противоположна траектория – “Няма нужда, вика онзи – да идваш на интервю в понеделник: намери начин да се добереш до Бризбън някак си и във вторник ще започнеш направо работа при нас. Отначало на пробно-изпитателен срок от три месеца, а после ще видим – ако взаимно се харесаме, ще останеш на постоянно място!” Леле-е-е, ами сега какво прайваш бако?! Аз разбира се приех предложението с готовност и благодарност, пожелахме си “до скоро виждане в слънчев Куинсланд” и първото смислено движение, което направих след като положих слушалката обратно на телефона, беше към тоалетната където се освободих от всички възможни товари и напрежения, които ми тегнеха из корема. Изби ме рядкото щастие, като че ли бях преди изпит по Научен Комунизъм или История на БКП (не знам защо ги изписах с главни букви, но не ми се задрасква баш сега, когато ми е потекла мисълта). Аз съм си такъв - спомням си, че преди всеки изпит се просирах, защото ме беше много страх да не ме скъсат, знаейки и с какъв “багаж” от (не)знания съм се явявал по тез проклети изпити...
След всички тези словесни ритуали, вземам горещ душ, после хладен; смених им поредността няколко пъти, с което започвам много бавно да отрезвявам и да се концентрирам върху предстоящото голямо събитие. Те всъщност бяха серия от събития, защото преди да тръгна по трасето за другия край на континента, трябваше да се мине през много други инстанции, да се направи сериозна подготовка на колата за дългия път, а загадката от неизвестното което ме очакваше там, постоянно ме караше да ходя през 5 минути до клозета – от къде бях насъбрал толкова отходен “материал”; чудех се вече сам на себе си...
Веднага почнах аз от своя страна да дрънкам телефоните и да се хваля на приятелите от компанията, че започвам работа (а иначе си падам хвалипръцко, нищо че ги изживявам така емоционално нещата; аз ни радост, нито мъка мога да тая за себе си – трябва да я споделя с някой...). До това време, докато водих отчаяните си преговори с бъдещите ми работодатели, вече и Женя стана от кревата и къщата се размърда. Неничко набързо замина на училище и добре че поне той не беше покрай мене, че както ми беше натопорчено, сигурно щеше да отнесе някой пердах без време и без причини, ей така – за профилактика. Аз веднага се облякох и хукнах да уреждам служебните и протоколни задачи – най-главното място беше да изпрося талони за бензин от Бюрото по труда и Социалните грижи. Оказа се и без друго, че с кола пътят излиза най-евтино, предвид че самолетните билети, купени с такова малко предварение не биха били никак евтини; влакът или автобусът – също. По някакви техни тарифи ми отпуснаха определен лимит в литри, на базата на разстоянието което трябваше да пропътувам. Срещу този им жест, аз само трябваше да представя документ, че действително съм започнал работа на въпросното място. Трябваше да се уредят и други последни плащания и приключване на сметки – животът започваше отново, след прекъсване от близо две години. “Отново” означаваше пак от дъното, защото за това време всичко което постигнахме макар и малко, трябваше да го загърбим и изоставим зад себе си и да започнем от вилицата и лъжицата (за кой ли път...).
Така този и следващия ден преминаха в тичане по инстанции, събиране на документи, пълнене на бидони с бензин, които щяха да вървят с мене до края. Успях да подготвя и колата за път – то всъщност нямаше и кой знае какво толкова да й подготвям. Махнах задната седалка, за да мога да се разполагам във фургона и да спя отзад. Там също бяха складирани тубите с бензина, разни дрехи по закачалки и в чанти, както и задължителните инструменти за всеки случай по пътя (всичките ми в наличност); намерих място и за едно бидонче с вода и торбичка със сандвичи – о, не! Не тези омразни сандвичи пак...
В четвъртък вечерта (04.08.1994) нашите приятели дойдоха в къщи на прощален моабет. Аз хем се радвах, хем ми беше мъчно че ги оставям. Всички те ми бяха станали толкова скъпи и мили, че нямаше човек, за който ако се наложи да не стъпна и в огъня дори. Заминаването ми стана толкова скоропостижно и неочаквано, че нямах даже време да се сбогувам с моите хора от сервиза на “Сузуки”, които толкова много са ми помагали; мислех учителките си от Университета да видя и да им кажа последно “сбогом”, да им благодаря за старанието и усърдието, с което вливаха в кратуните ни капка по капка от необходимите знания; бях благодарен на целия свят, исках да се отплатя по някакъв начин на всеки срещнат случаен минувач; дори в черква не можах да отида и да се обадя на отец Тодор, че заминавам – барем една благословия да ми каже човекът на изпроводяк. За тази година и половина, благодарение на своята същност и лични качества (не се хваля, това е самата истина…), аз създадох огромна мрежа от връзки и контакти с всякакви хора, на които сега исках да споделя голямата си радост; исках за последно да прегърна всеки един поотделно в знак на трогателна благодарност. Е, не успях - Бог ми е свидетел. Вярно, заминавам само аз, като Женя и Нени остават за сега в Аделаида, но никой от тях не може да свърши тази емоционална работа по-добре от мене – сега тръгвам като един жалък и долен беглец; доволен съм неописуемо от развоя на събитията, но се чувствам неловко и тъпо – като къртица или лалугер...
Разбира се вечерта, удавени в алкохол всички тези чувства и терзания се позаличиха и попретъпиха, за да изплуват отново по цялото 2500-километрово трасе до Бризбън... Предвид огромния моабет, който се развихри у дома и многото гости които имахме, лягането отново се изтегли по малките часове на нощта (по-скоро, в ранните часове на настъпващата нова календарна дата). На другия ден станах чак на обяд, но с всичките моткания и последни приготовления, на път тръгнах едва в 16:00. Женя и Нени ми пожелаха “на добър час”, преляха ми с едно канче вода за щастие и успех и аз потеглих към неизвестното...
Карането не беше особено леко, защото този ден имаше много силен страничен вятър, който ме лашкаше по пътя като прогнило корито в бурно море и това правеше пътуването ми до някаква степен неприятно. На няколко места се налагаше да спирам по естествени големи нужди, предвид преяждането и препиването предната вечер. От време на време поспирвах и да предрямвам, защото монотонната скорост от едвам 80-90 км/ч с която се движех, освен всичко друго ме унасяше и в сън. Положението се влоши след като и съвсем мръкна и започнахме да се движим на фарове. Идиотите отсреща, освен че беше твърде вероятно да са били пияни, не си гасяха дългите светлини и ме заслепяваха ужасно. Камиони и прицепи хвърчат денонощно по натовареното шосе и допълнително изнервят обстановката; взирането в тъмнината да не би да ударя някое нещастно кенгуру или друга земна твар пък хептен ме измори. В 24:00 вече съвсем каталясах и спрях да се наспя. Като се търкулнах отзад във фургона, така непробудно съм спал докато в колата не стана горещо като в сауна от изгрялото вече ослепително слънце. Нямах представа нито къде се намирам, нито колко път съм минал, нито пък колко още ми остава. До едно време по светлото следих пътната карта, но след това зарязах всичко и се отдадох на прекрасната маркировка да ме води на там, за където бях тръгнал...
Някъде по пътя си настигнах табели за населено място, сравних с картата и се оказа, че не съм и на половината път още. Подкарах по-яко, обаче то като “добичето” под тебе не е яко - колкото и да го смушкваш, то си знае една скорост и дори нея едвам поддържа. Вечерите, особено като запаля фаровете, имах проблеми с бушона на дългите светлини. Колко пъти спирах да го сменям – все изгаря, а гледам че и кутията с предпазителите се нагрява опасно много; уплаших се да не се подпали, а от там и всичко останало. Почнат ли и тубите с бензина да експлоадирват една по една, направо не ми се помисляше какво можеше да стане насред пътя в тъмната като негърски задник нощ (абе то в поговорката е казано “гъз”, ама аз рекох да съм по-възпитан този път). През деня, като погледнах на светлото се оказа една разхлабена клема и при лошия си контакт нагряването става повече и бушона веднага фъсва. За втората си нощ под откритото небе вече се бях добрал по-близко до целта и спах само на около 200 км преди Бризбън. Независимо че уж се движех на североизток и беше логично температурите да се повишават, в откритата австралийска пустош нощите не са само хладни, ами леко смразяващи. Един покрив от ламарина не правеше голяма разлика между климата навън и вътре в купето. За това употребих термина за “откритото небе” – единственото от което бях защитен в колата бяха дивите зверове, змии и влечуги, комари и мухи. Но студът си е студ – от него отърване няма. Това беше в петък - 05.08.1994.
На следващия ден постепенно придвижването ми стана по-затормозено. Автомобилният поток и трафик на огромния град ме пое километри преди да стигна центъра на града. В Аделаида има около един милион жители, докато за Бризбън бях чел, че са някъде към милион и половина народ, и горница даже. Данните ми не са проверени, така че спокойно могат да се считат за неверни. Съгласно други източници, в Бризбън имало над 2 милиона население, но това зависи кои райони и квартали влизат в статистиката. Така или иначе – голям град, много добитък. Още с влизането в покрайнините се забеляза една съвсем друга и различна картина от аделаидската, с която бяхме свикнали. То са естакади, мостове, подлези, надлези; кулокранове на всяка крачка – нещо се строи, нещо се издига, пари се правят денонощно и живот кипи, та пушек се вдига! Това в замрялата и консервативна Аделаида го нямаше. Отделно дето красотата и величието на централната градска част не можеше по нищо да се сравнява с това, което напуснах преди два дни. Самото сити на Бризбън и градът като цяло разбира се, е разположен по поречието от двата бряга на едноименната плавателна и пълноводна река, по която вървят кораби, шлепове и други съдове – лодки, яхти, скутери: окото ми се напълни! Аз нямах много време да се размотавам – достатъчно много видях и без да искам опознах града в многобройните си изгубвания и лутания из криволичещите му улици. В Аделаида бяхме свикнали всичко да е равно като на тепсия, улиците са прави и перпендикулярни една на друга – почти като линии в тетрадка с тесни и широки редове, само че “на кръст”. Градът е строен от военни, които са дали необходимата строга форма и облик на цялото място. Докато в Бризбън ме подлудиха множеството завои, еднопосочни улици, хиляди хълмове и възвишения, което пък в същото време правеше обстановката по-интересна и раздвижена.
Моята цел беше да стигна и до Gold Coast (Голд Кост – “Златен Бряг”), където имах уговорка да отседна за кратко у едни други приятели, с които също се познавахме от Аделаида. Те са от Варна - мъжът е бивш моряк и корабен механик, който си намери работа в едно автобусно депо за ремонт на дизелови двигатели (съвсем по специалността...), а жена му е корабен архитект, която всъщност преди него намери работа в една компания за производство на луксозни и скъпоструващи яхти, моторници и т.н. (тя пък си е баш стъпила върху специалността). С тях се познаваме покрай други наши общи приятели и сега в трудния момент ми подадоха ръка, за да се уловя като удавника за сламката.
Колкото се губих и намирах – най-после излязох на магистралата за въпросният Gold Coast. Аз го мислех, че това е някакво населено място, един град така да се каже, а то се оказа че е всъщност множество малки селца и квартали, свързани в едно. Разстоянието до там от Бризбън е 70-80 км и табелите отначало действително сочат Gold Coast като крайна точка. Добре ама по едно време взеха да пишат наименованието на отделните квартали и това съвсем ме обърка и шашна. Едвам ги намерих хората къде живеят, но все пак крайната точка беше достигната и крайната цел – постигната.
От тук насетне започнах трескаво да мисля и да се подготвям за следващите ми действия и постъпки. При Недко и Виолета (така се казват познатите ни) останах да преспя в събота. Те живееха още на квартира, но бяха предприели и строеж на нова къща, та в неделя ходихме да видим мястото и до къде е стигнала постройката. Поразходихме се напред-назад, но аз бях толкова притеснен и неориентиран, че не знаех на какво повече да се радвам; за кого повече да страдам и милея; за кое по-напред да се кахъря. Така мина и неделния ден…
В понеделник (08.08.1994) реших да прескоча пак до Бризбън, да го поразгледам малко, да се ориентирам в обстановката, защото аз не можех да се понасям в това състояние на безтегловна кухина. А хората, у които бях отседнал бяха и двамата на работа, малката на училище и т.н. Оставих си само дисагите и хайде пак на път – обратно към столичният град. Запомних от къде се минава, купих си и карта – въобще бавно и постепенно започнаха да ми се възвръщат и възстановяват навиците и да излизам от това безхаберие, в което временно бях изпаднал. “Кратка схватка, и наново ескадроните летят”..., както беше казал Смирненски, ако не се лъжа.
Основната ми мисъл беше да намеря завода, където трябваше да отида и имах уговорка да се срещна с работодателите на следващия ден в 14:30. Пак с много лутане и серия от загубвания и объркване по пътя, намерих фабриката, която бавно и тържествено обиколих без да слизам от колата. Видях порталът, паркинга за колите, огледах какво има наоколо и уж сравнително запомних мястото. Понеже оставаха много часове до връщането ми у тези хора на Gold Coast, реших да взема местния вестник и да погледна как стои въпроса с квартирите. У приятелите ни не можех да остана за дълго време, както смятах предварително. Аз си правех сметките да стоя у тях в първите няколко седмици и да видя на къде ще потръгнат нещата с работата ми, като мислех да пътувам до там и обратно. Но то се оказа, че от тях до завода разстоянието е 90 км, после още толкова назад – просто това беше абсурден вариант, а и да им се изтърся на главите за толкова много време, също не беше някак си възпитано от моя страна.
Отварям страницата със стаите под наем (за по-евтино, естествено – за какво ми е на мене апартамент, след като съм сам като куче...). А пък и сметките ми бяха, че 2-3 месеца ще изкарам как да е, ще натрупам пари като няма да харча нищо, освен да оцелявам и ще си се прибирам назад към село, при дружките и при дружинката ми. Една стая ми се наби на очите и че е свободна в момента, защото на мене ми трябваше нещо СЕГА, а не в другиден, нито другата седмица и т.н. Обаждам се – някакъв дядка Джон вдига слушалката и едвам говори. Казвам му за какво става въпрос – той ми даде адреса и аз след половин час бях при него. Беше на сравнително лесно място от завода, не толкова далече от там и въобще покри елементарните ми и занижени до екзистенц-минимум изисквания. Исках само креват да има под мене, че от две нощи спане направо на ламарината в колата, ми се беше изръбил гърба - в това се заключаваха всичките ми капризи.
Човечецът ми показа стаичката (една миризлива дупка, по-скоро бърлога на язовец...) – там имаше малко бюрце с един единствен разпаянтен стол, единично и скърцащо до безобразие, почти разпадащо се легло, хладилник с размерите на нощно шкафче, като последният ми служеше и за такова; малкият двукрилен гардероб пълен с хлебарки допълваше луксозният интериор на тоя вертеп. И всичкото това за някакви си $55 на седмица – “Считай, че съм се нанесъл вече!”, виквам аз на стареца и незабавно вкарвам в стаята си две туби с бензин за гаранция. А пък къщата стара, паянтова – да я духнеш и ще падне. На времето може би да е била престижна, защото е в не съвсем лош квартал (после и за това ще стане на дума, за кварталът де...); с много стаи, обща кухня за обитателите, обща баня на етажа с един вмирисан клозет (пак за същите обитатели), но пък “ШЕРАТОН” тъкмо го строяха по това време, така че нямах много шанс да избирам – взех първото, което ми се изпречи пред очите. И време нямах много – започването на тази работа беше заело цялостното ми мислене и мозъчна дейност – не ми бяха останали допълнителни клетки за никакви глезотии и гъдели.
Оставих си малкото багаж който имах в колата във вече моята лична квартира и изпуших обратно към Gold Coast, за да си взема оставените там торби и дисаги. Недкови тъкмо се бяха прибрали от работа - взехме си временно “довиждане”, защото с тях щяхме да се срещаме занапред по-често, след като аз бях вече наоколо и това беше всичко.
На другия ден отидох на срещата в завода, разведоха ме из помещенията, показаха ми малко от обстановката и в сряда, 10.08.1994 започнах първата си официална работа в Австралия. Всичко от А и Б, всичко отначало, всичко от нула, по нови начини и методи, по техните стандарти и мераци; както ТЕ кажат и както ТЕ го искат. А тъкмо бях навършил 35 - не знаех още, че и на тази възраст човек може да започва от абсолютната нула...
Още първия ден ми дадоха задачи, все едно че съм бил с тях от месеци и перфектно знаех всичко за начините им на работа и производството на завода (автобуси, между другото – не знам дали споменах някъде, но сигурно за това ще става на дума и по-нататък в репортажа). Първоначалният шок който изживях, беше обаче загубването ми сутринта (просто поредното...), на път за работа – първият ми работен ден. Както вече разказах, много от улиците на големият и динамичен Бризбън са еднопосочни и ако на отиване човек минава по един път, връщането му става по друг, което тотално разбива представите му за нормална ориентация. Друг фактор, сериозно допринасящ за тези чести обърквания беше времето. В 06:30, когато тръгвам за работа е все още абсолютна тъмнина навън, тъй като в този щат не местят часовниците по лятно и зимно разписание - да видя пътя, по който съм си дошъл предната вечер (и то пак по тъмното, защото пък и мръква в 17:30), също е голям успех. Обикновено тръгвам напосоки, като се надявам че докато съмне ще мога да разпозная някой ориентир - сграда, магазин или каквато и да е забележителност на релефа, та белким се успокоя за правилната си посока на движение. И което беше още по-обикновено обаче - винаги бях в грешка. Та със самото си започване от първия ден се загубих и закъснях за работа, с което си казах, че с мене вече е свършено – край, сега ще ме уволнят омразните капиталисти, дето още не съм им прекрачил прага дето се вика! Нищо подобно обаче не се случи и като му казах на шефа, че не съм могъл да намеря завода сутринта в тъмното, той искрено се разсмя и предложи да започвам когато изгрее слънцето, щом като така ми е “по-удобно”. Освен това “гъвкавото” работно време тук е силно разпространено. Можеш да почнеш работа между 07:00 и 08:00, когато си избереш и както намериш за добре. Няма такава строгост за спазване на някакъв идиотски час на започване – щом влезеш обаче и си седнеш на бюрото, продукцията започва да тече от този миг нататък. Няма да се разказват мачове, кой къде с кого е пил, ял и спал предната нощ; няма лаф-моабет и безкрайни почивки за цигари и кафета по коридорите. Започваме в 06:50 - в 09:20 има 10 минути почивка за по един тютюн; после в 12:30 дават половин час за обядване; в 15:20 има други 10 минути и си тръгваш в 17:20 точно като ударен с мокър парцал – главата ти надута като топка, очите ти едвам гледат премрежени от взиране в чертежите и само искаш да убиваш, да мачкаш, да трошиш. Двете почивки по 10 минути се полагат от работодателя и са извоювани от Профсъюзите, а половиният час на обед е от нашето лично време. Работната седмица по закон е с продължителност от 38 часа, но ние работим по 40, като тези допълнителни и акумулирани във времето часове се възстановяват във вид на един почивен ден, обикновено понеделник след неделята. На всеки 4 седмици, петият понеделник се пада почивен. Отделно от това, което е само по лично желание и възможност, всеки от нас може да надработва по 2 часа допълнителен труд, начисляващ се с коефициент 1.5 спрямо основната тарифна ставка, а в събота между 06:00 и 12:00 се надработват други 6 часа, от които първите 3 са по същия коефициент 1.5, а другите 3 – се умножават по 2. За това съботите са най-предпочитаното за наднормен труд време, че най-добре се услажда тлъстата почти двойна надница.
Моята работа за сега е на чертожна дъска, изчертавам едни шаблони и машинни детайли, но в последствие се чува, че ще ме преместят да работя на компютър. Аз нямам претенции – един път като се докопах до кокала, няма изпускане вече, ако ще на шиш да ме въртят и на бавен огън да ме пекат. Който знае що е безработица и немотия, той много добре ще ми разбере думичките...
Забелязвам тук в тоя Бризбън, някак си по-други коли като че ли карат хората. По-заможни трябва да са, защото не виждам такива бараки и таратайки по пътищата, каквито имаше в Аделаида. Аз с моя малък рейс като че ли не съм им от категорията и всички поголовно ме изпреварват, размяткват ми едни средни пръсти, едни юмруци – дали пък не им преча с моят костенур, като се движа така бавно и тържествено? Амчи ние нямаме конски сили бре, как да се меря аз по светофарите с тези мощни чудовища! Та започва да ме навява мисълта за евентуална смяна на тази детска играчка с нещо по-сериозно, ама първо трябва да събера множество заплати на куп, че тогаз да мисля как и за какво да ги похарча. За сега само трупам и пестя от всяко малко нещо – усещам, че ще имаме нужда от пари; и то не само това, ами от МНОГО пари... Тук, както уж е евтино, така стотинките се изнизват и изпаряват като дим от капитанска лула. Разстоянията са доста по-големи и въпреки че бензина е около 54-58 цента на литър, потреблението му е значително по-завишено, отколкото беше в Аделаида. До работата ми е към 15 км, с връщането – правя 30 км на ден. Обаче да река да мръдна до някъде и да опозная “родния край”, трябва половин резервоар гориво да изхабя. Аз за бензин не се стискам – това е може би единственият продукт, за който не ми свидят парите (да можеше и да се пие, хептен добре щеше да бъде...). Ако реша да отида на някъде, не се замислям нито за миг – гледам да усвоявам и попивам колкото е възможно повече впечатления, защото по тоя край действително има доста красиви места за гледане, посещение и екскурзии.
Сега в събота и неделя сигурно ще измисля да се разходя до някъде. Независимо че съботният ден наполовина е зает с работа (само до обяд), след това има достатъчно много време както и цялата неделя. Абе с една дума – аз и друг път съм го казвал, ама с риск да се повторя ще го кажа пак: и в черква да се спи, и свещи колкото диреци да се палят, пак ще бъде малко за да се изрази благодарността към съдбата и Божията помощ, дето ме докараха тук в това райско място и то по този така случаен и чудат начин. Явно Господ чу молбите ви и чрез вас и вашата безпределна всеотдайност и вяра, помогна и на нас да изплуваме малко поне от тинята и калта. Да видим сега от тук насетне какво ще става... Началото е сложено и пилоните са побити – градежът започва от най-ниското стъпало...
Безпределно ваш: Ангелчо…
Август, 1994 – БРИЗБЪН, щата Куинсланд – АВСТРАЛИЯ…
