24.01.1996 - Нещо пак се одъжди тези дни, та може и да не отидем никъде поради лошото време. Снощи валя, тази сутрин също. Не е неприятно, но навън в никой случай не е много подходящо за екскурзии. Още повече, че където бяхме запланували да отидем е силно планинска местност и може би там вали още по-интензивно, отколкото долу в града. Е, ние дори и в Бризбън да си останем, пак има какво да правим през всичкото това време…
Предвид извънредното положение с дъжда, с Женя окончателно взехме решение да не ходим на предвиденото в началото място. Може би ще предприемем отделни лъчове за по един цял ден и то само ако времето позволява. Ще се опитаме да заснемем и едно кратко филмче за посетените от нас места. Но както продължава да вали, най-вероятно е нищо от това да не се осъществи. Прогнозата я дават такава до края на седмицата, а тук синоптиците рядко грешат – излезе ли на сателита мокрото синьо петно, значи че това е дъжд и той обикновено се изсипва точно там, където са го засекли в метеорологичните станции. Понякога нещата не се свеждат само до пари и свободно време, а изискват и добра синоптична обстановка на околната среда. Имаме една започната видеокасета, която искаме да допълним тези дни и да ви я изпратим.
Нямам нищо за описване, та в момента се чудя за какво да ви пиша. Ей го, вчера например – попаднах в плен на спомените си и ви описах една малка случка от миналото. Обаче днес е доста “постно” откъм събития. Добре че до сега винаги е имало по нещо за споделяне, че да ми се оформят писмата. Иначе не ми е много ясно с какво щях да ви забавлявам. Защото аз веднъж като ви пиша кое колко струва, че времето е прекрасно (въпреки че баш в тази минута вали дъжд) и че аз по цял ден съм на работа, без да виждам небето, слънцето и облаците – от това повече нищо по-различно не би могло да се каже. В тези няколко описания се заключава целият ми живот, както и този на околните. А пък така, когато има по някое и друго събитийце за описване, в краен резултат се получава и разговорът помежду ни – нищо, че това за момента е само един монолог. Но сега наистина преустановявам с писането, защото се чувствам кух и нищо смислено не мога да измъдря...
25.01.1996 - Днес излиза вестника с обявите за продажби (винаги в четвъртък, всъщност всеки втори). Очаквам да имам много вълнения около продажбите на колата и каравана. Междувременно ще гледаме и да поизлезем някъде на въздух. Но иначе около нас продължава да няма нищо особено и да не се случва почти нищо съществено. Голямо затишие е настанало – значи и бурята предвещава да е скоро; мирише ми въздуха на барут – казвам ви аз, няма майтап!...
Постепенно започна и рехабилитационния ни период след тежките финансови наранявания, които получихме в края на миналата година – бавно и мъчително се възстановяваме и от отпуската. Дъното на празната семейна хазна отново взе да се покрива – много внимателно се раздвижваме и изправяме на крака, но все още сме доста слаби. Смятам обаче (наивно…), че след още няколко получени заплати и ще сме напълно парично здрави (дано не бъркам нещо с бляскавите си прогнози).
Женя онзи ден е писала писмо на Красьо и Викито. Тези дни ще им го изпратим. Силно се надявам, че ще повикат Женя поне на интервю от едно работно място, за което тя е много подходяща кандидатура. Дано и за колата да започнат обажданията вече – независимо че аз в началото много си я обичах, от мигът в който влезе във вестника с обявите за продажби, аз повече не мога да я гледам (ебаси силните чувства – амчи то по същия начин човек и жена си може да намрази; въй-въй, да пази Господ). Искам час по-скоро да се отърва от нея и на мястото й да дойде нещо по-голямо и внушително. Дори караванът не искам да се продаде толкова много, колкото колата. Защото ако купим някакъв по-мощен автомобил, спокойно ще можем да го теглим и през Шипченският проход даже...
28.01.1996 – Неделя е - но какво от това, след като съм си в къщи, затворен между четири стени (всъщност шест, ако броим пода и таванът). След няколкодневно “мълчание” от моя страна, ето че едва днес намирам време да седна и да опиша всичко, както се е случило през този сравнително кратък период от време. Събитията изведнъж промениха своя стремителен ход и се развиха толкова стихийно и бясно в съвсем други посоки, които аз не очаквах и за които не бях подготвен. Но за да се свърже всичко по време, с ваше позволение аз сега ще се върна там, където бях прекъснал писането си в петък на работа - всъщност това стана още в четвъртък, защото в петък (26 Януари) беше Денят на Австралия и ние не сме работили. А ако пак се отклоня от темата с някоя странична случка, това ще бъде напълно случайно и аз предварително изпросвам извинението ви. Слушайте сега…
В четвъртъчният ранен следобед се прибрах в къщи със скритата надежда, че въпреки предварителните дъждовни обстоятелства, ние все пак ще заминем на заплануваната си четиридневна екскурзия. Времето тогава беше слънчево, топло и от дъждовете които тукашната “Любка Кумчева” беше прогнозирала да паднат точно през тези дни, едва напред се изля един много силен, но кратковременен порой. Последният освежи времето доста добре, защото иначе тук се топим под изпепеляващите 33°C на сянка (естествено че над нулата - нищо че е Януари и че някъде по света булдозери разриват сняг...). Та прибирам се аз в къщи онзи ден и Женя ми каза, че някакви хора са се обаждали за колата и са проявили интерес към купуването й. Щели да се обадят пак, та се наложи да чакаме известно време замръзнали по местата си в слухтене и ослушване за телефонен звън. Точно те обаче не се обадиха отново (нали и друг път съм ви разказвал за пословичната акуратност и точност на средностатистическият австралоидален индивидуал), но за сметка на това пък точно в 16:00 по телефона звънна една секретарка на някаква фирма, за да повикат Женя на интервю. А това е точно онова работно място, за което аз бях предсказал гласно дори в писмото си, че хората ще се заинтересуват от нея, от резюмето и опита й в областта и че поне ще я повикат на интервю, ако не нищо повече. Така разбира се и стана, защото въпросната им среща трябва да се проведе утре в 09:30, а това окончателно измени нашата програма за тези дни и екскурзията ни съвсем отпадна.
След тази суетня и емоции, ние с Нени излязохме и отидохме до една заложна къща. Той имаше разни негови неща, които не му трябваха повече, та ги размени срещу една много хубава тенис-ракета. После с Женя излизахме малко по пазар, докато Нени се къпа в басейна. Вечерта с Ани и Сашо, Румен и Ива се разбрахме да излезем другия ден на разходка, за да уважим Националния празник на Австралия и да се почерпим, естествено на барбекю. Така ние в петък сутринта отидохме до Ботаническата градина с цел разходка и разглеждане на отделните екзотични растения, а следобеда се срещнахме и с останалите ни приятели. В Градината си правихме много снимки, както и видеофилм, но този път не така дълъг, защото батериите на камерата свършиха много бързо – бях забравил да ги заредя; по-скоро не ми беше напомнено навреме, че трябва да ги зареждам и виновникът за този съществен пропуск беше друг (друга, ако трябва да съм граматически коректен и издържан; досещате се вече кой и че този път това не беше Нени). Там нашето малко отроче се тъпка със сладолед, ние с майка му се наливахме безразборно с кока-кола (от най-отровната, дето най-много я отричаха в България и препоръчваха само жълта лимонада и “Алтай”, а пък тая “отровната” си я пиеха други – нищо, нека сега вашите черва да изгният, мръсни комуноидиотски богоизбраници и червени сатрапи; благодарение на вас, ние се запазихме чисти и неопетнени). После празненството ни продължи на един близък връх, малко над Бризбън, където са инсталирани телевизионните кули на предавателните станции (нещо като местностите “Градище” или “Петкова нива” в Габрово). Понеже на всичкото отгоре беше и доста топло, след обилния обяд се свлякохме в централния градски парк. За там вече съм споменавал, че има множество алеи за дълги пешеходни и велосипедни разходки, чудна природа, разположен покрай реката и с няколко басейна. Така, потопени до гуша във водата като хипопотами и без излишни движения, изкарахме до късно вечерта.
За следващия ден (събота, т.е. вчера) нашата фамилия беше запланувала посещение на един парк “Морски свят”, с много аквариуми, атракции, водни пързалки, влакчета, въжени линии и т.н. Това място се намира в курорта Gold Coast, на около 80 км от Бризбън. Там изкарахме чудесно и от мястото има заснет подробен филм (след съответното зареждане батериите на видеокамерата още от предния ден), а вечерта се вляхме измежду туристическия поток в самата централна част на курорта. Това място е с население от 300,000 жители, но в активния летен сезон добитъка му стига над 1 милион. Представа нямате каква лудница и олелия е там, но в същото време на фона от скъпи небостъргачи/хотели, изящни магазини и търговски вериги, аркади, фонтани, неонови светлини, ефекти, реклами, казино, барове и ресторанти, бряг, море и пясък, богаташи и на последно място просяци като нас. По време на надвечерната ни променада, съвсем случайно на улицата срещнахме Ани и Сашо - и те решили да допълнят цифрата от 1 милион туристи, та така отново доказахме колко малък е света за такива извисени души като нашите (Сашовата и моята имам предвид, другите не ги споменавам от скромност...). Та, разходката продължи вече в малко по-италиански стил и вариант, с викове и крясъци, предупреждения на висок глас: “Спри!”, “Чакай!”, “Оглеждай се като пресичаш!”, “Хайде, вървете де!” и все от тоя сорт. Решихме и да вечеряме в ресторант, но добре че се разделихме с тях, защото ние искахме морски специалитети и деликатеси + италианско меню за мене, докато Сашови бяха любители на китайската кухня (от която на мене ми се гади, без изобщо да съм я опитвал; просто си знам, че такива манджи аз не ям). Късно снощи в 23:00 се прибрахме - уморени и сити. На телефонния секретар имаше няколко обаждания за колата и каравана, с които пък днес трябваше да се разправям почти през целия ден. Идваха няколко души на оглед, но остана да решават в последствие какво искат да правят и уж ще ми се обаждат допълнително. Не знам още какво ще стане с всичко това.
Женя в момента се подготвя за утрешното си интервю, което е бетер и от държавен изпит по Научен комунизъм. Нени отиде у свой приятел да си играят, а аз записвам филма от вчера, като същевременно съм седнал на терасата и пиша настоящото писмо. Оказа се че филмът ми е доста дълъг и не мога да го събера на останалото празно място от вашата касетка и за това започнах нова с целия филм, който стана повече от 80 минути. На тази видеокасета записах малката част от Ботаническата градина, но в нея има още място за около 50-минутно допълване. Нямам идея още с какъв материал ще стане това, но все ще намерим с нещо да го запълним. Не е оправдано, а е и глупаво да ви изпращаме полупразни касети. Вярно, че ще трябва още малко да почакате, но така пък удоволствието ви ще е по-пълно.
Утре както знаете, аз не съм на работа и това е добре - тъкмо да закарам Женя на интервюто. Ще я чакам отвън – не знам дали ще ме пуснат вътре с нея, че да я държа поне за ръчичката докато я изпитват - аз иначе от нейните науки не разбирам нищо и не мога да й подсказвам. Пак утре ще дадем още едно филмче за снимки, ще плащаме наема и ще се помотаем малко из центъра. Ще продължа да ви информирам своевременно за събития и факти от общ или конкретен характер – независимо искате или не. Очакват се големи раздвижвания на пластовете около нас, но нека всичко да върви по реда си. Само от едно нещо се опасявам много обаче: да не би от многото “раздвижване” на тези пластове, да вземат че да му се срутят основите на този мост, по който трябва да преминем на отсрещната страна (където е уж по-завет или поне ние така си мислим и надяваме)...
30.01.1996 - Вчерашният ден премина под напора и напреженията около интервюто на Женя. Точно както бях предсказал, тя там отново беше приета на работа, само че с обидно ниска заплата - $25,000 годишно. Това е далеч под необходимите 32-33 хиляди долара, отговарящи на нейния ценз, квалификация, образование и т.н. Остана директорът да се консултира със собственика на фирмата и отново да имат срещи и преговори. Иначе много са я харесали и точно такъв човек им трябвал, само че нямат достатъчно пари да му платят. Нещата не са утихнали още, защото ги чакаме да се обадят за повторно интервю или за евентуален отказ. След интервюто имахме няколко други задачи за изпълнение и после се прибрахме. От потенциалните клиенти, които имах за колата и каравана, никой не се обади повторно. Мирише ми на някакво закучване пак, но аз нали съм си хроничен черногледец – не очаквам нищо друго.
Работната ми седмица започна след четиридневно прекъсване с обичайните ежедневни задачи, в гонитба на пускови срокове и вечна припряност. Тези дни е доста топло (35°C-38°C), но в басейна, под душа и на климатична инсталация се издържа – иначе е ад! Нени вчера започна петият си клас - вече започнаха да им дават повече домашни и положението ми се струва с една степен по-затегнато. Самият директор на училището им е преподавател и изглежда той е по-сериозен от останалите. Женя сигурно няма да се обажда по телефона на техните в Ямбол. Така че може би аз ще звънна малко по-късно до Габрово, за да си доизприказвам лимита. Друго просто не се сещам - нещо ми се е затлачил мозъка тези дни, а това ми положение и състояние никак не ми харесва...
31.01.1996 - И този тежък горещ месец вече изтече. Нощес беше много топло, че ставах в 01:30 да се къпя със студена вода. Но каква ти студена? – тя е дори по-топла, отколкото тече горещата вода от бойлера. Тръбите вървят външно по задните фасади на сградите и са закопани на плитко в земята. Колкото топло е отвън, такава е и водата в чешмите – но след като издържахме на социал-комунистическото управление толкова години, ще устискаме и на австралийската жега; в Сибир да не би да е по-добре, а?…
Тази година на всяко дете раздадоха по $50 преди започването на учебния срок – елементарно-подигравателен политически ход на сега управляващата Работническа партия, защото вече влязоха в предизборната си кампания за федералните избори, които ще се проведат на 02 Март. Опозицията прецени обаче, че тези пари е можело да бъдат оползотворени по далеч по-добър начин. И това сигурно е така, защото по телевизията дадоха стотици нещастни първолаци, за които нямаше достатъчно класни стаи, училищата им с недовършени ремонти от преди месеци и т.н. Изобщо – каша, лайна и помия, като навред по света, където управляват истински или предрешени, настоящи или бивши комунистически продажници.
Женя от 05 Февруари започва някакъв кратък курс, а от 12-ти – двуседмичен стаж. Учителката й се е обадила напред и казала, че фирмите проявили голям интерес към нейните документи и към нея самата. От две места вече я искали да отиде и при тях да си изкара въпросният стаж. Това също в някаква степен ни повдига надеждите за евентуален успех, въпреки че гаранции няма никакви. Днес снимките ще са готови и ние ще ви изпратим поне част от тях. Сигурно утре вечерта ще отидем и на междинен пазар, защото още имаме разни изостанали храни от лани. Нека първо да доядем всичко, пък тогава ще направим следващото генерално зареждане на хладилника. То в тази жега не ни се и яде много, но все пак се нареждаме около масата в определения час – по навик...
Дано вече да сте получили нашия закъснял, но обявен за “Новогодишен” колет. Аз мисля, че минаха 2-3 седмици откакто сме го изпратили. Довечера ще се обадя по телефона за да разбера. Трябва вече и писмо да имаме тези дни от вас – ето, че пак се изчерпах откъм дар-слово; нещо става с мен, мамка му...
01.02.1996 - Отново се включвам с “горещите” новини за деня, които са такива не само от жегата и знойното време навън. Вчера на Женя се е обаждал директора на онази компания, при когото тя онзи ден беше на интервю. Нещата там са се развили с главоломна скорост в положителна посока - дано само това да е вярната посока за нас. Какво става – отначало във вестника те обявяват вакантна позиция за секретарка, която едновременно да се грижи и за стандартизационните документи (там, където й е силата на нашата жена-мъченица и майка-героиня). Именно поради тези причини заплатата също е “секретарска” – демек ниска. След интервюто с Женя, която ги убеждава в своите качества, в нейно лице директорът вижда човека, точно който му трябва и то не за да попълва разни бланки и вари кафета на управленческото звено, а действително да се занимава с техническата документация на фирмата. Последват много бързи консултации със собственика й, той също бива убеден и решават да обявят нова позиция във вестника, за отговорен изпълнител по стандартизацията - а именно точно за нашата Женя. Съответно вече и заплатата отговаря за този вид дейност. Тази машинация е нужна с цел всичко да бъде изпълнено легално и по закон, вместо ролите да се разпределят изпод масата и задкулисно. Женя няма да кандидатства наново, защото те й имат документите и впечатлението, което е оставила у тях. Може би сега ще се явят и други кандидати, но на първо място ще бъде разглеждана нейната кандидатура. Така че от там се очакват добри резултати - да видим как ще се развие всичко. Но факта, че откриват ново работно място хич не е случаен и е много вероятно да го заеме самата Женя. Ще следя от близо хода на събитията и ще го отразявам своевременно...
Снощи излязохме да се разходим малко в знойната вечер. Отбихме се и в кръчмата, та изпихме и една кана с ледена бира - стига с тези садистично-мазохистични икономии! Довечера пък ще си напазаруваме някои необходими за оцеляването ни суровини. Нени си остана в къщи – играят с един батко на тенис, от който той доста добре се е научил да играе, наш съсед. После са се къпали в басейна, а Нени се качил горе в апартамента да ни чака, защото бяхме му оставили ключа. Обаче докато си дойдем и ние, сопола му вече беше увиснал до коленете - башка дето два реда едри сълзи се стичат на потоци по мърлявите му бузки. Стои на едно място и реве с глас – вайка се защо ни няма и защо не се прибираме вече? Винаги е така когато го оставяме - страх го е да седи сам, а пък не му се идва с нас, защото му е скучно...
Вчера взехме и снимките от Фото-то. Малко ми се струват бледи, цветовете им не са хубави, но това може да е и от филма. Този път марката му не беше “КОДАК”, а някакъв друг евтин китайски боклук. Качеството на снимките зависи от много неща, но в основата си стоят материалите, с които се работи.
Снощи реших да се обадя и по телефона, но връзката беше толкова лоша, че още ме е яд за изгубеното време и средства. Чувах само отделни, откъслечни букви, които по смисъл се опитвах да свързвам в думи и изречения. От разговора ни почти нищо не разбрах, освен че сте били болни от грип. Сега, на всичкото отгоре и това вече ви е дошло в повече, вярвам, но дано бързо да се оправите. Разбрах също, че и колета ни не сте получили още и че сте ни изпратили албумите. Стана ми ясно и че пощенските такси ще се увеличават (пак и за кой ли път) - вече ще се изпращат само неща, които ние определим и си поемаме съответните разходи. Спрете с поголовното изпращане на колети вече. По-скоро ние ще ви пращаме неща от тук; вие няма нужда да влизате в излишни масрафи. Освен това ние нямаме нужда от нищо, освен от пари - и то от много пари; точно толкова, колкото има в една банка – в никой случай повече, защото пък сме и скромни! Разбира се по този въпрос нищо не може да се направи, освен да работим смирено и почтено, за да печелим достатъчно. Вие не се притеснявайте за нас, защото независимо от всякакви обстоятелства, ние сме си много добре. Постоянно чакаме да стане всичко, което Бог ние е отредил - а той най-добре си знае работата. Вие само бъдете здрави, живи и спокойни – нищо друго не искаме от вас. Ето другата седмица ще посрещнем Албена и Васил, ще се видим, те ще разкажат какво са видяли и чули из Татковината. Преди да тръгнат за България те също си купиха видеокамера, та ще гледаме и кино, надявам се. Изобщо всичко си върви полека-лека и се нарежда от само себе си - само дето не става изведнъж, както на нас ни се иска. Но ние сме търпеливи...
Сега Женя си подготвя документите за една много страшна служба в Министерството на вътрешните работи (Полицията). Тези дни ще им изпрати резюмето си - макар че шансовете й са почти нулеви, тя все пак ще си опита късмета, защото никой никога не знае от къде ще изскочи пилето...
05.02.1996 - Не съм писал тези почивни дни - просто нямаше нищо за отбелязване и реших да не ви пълня главите с излишна или пък ненужна информация. В петък след работа ходих в един дюкян да ми отрежат парче плексиглас за каравана. Като карахме по онзи разбит път на връщане от морето, страничното стъкло се е пукнало от тръскането и вибрациите, та вчера го подмених с този плексиглас. Оказа се, че нашия телефонен номер се е разигравал на томбола от една радиопрограма и така ние сме спечелили $3000. Разбира се това не е по смисъла на истински парични знаци и банкноти, а под формата на разни бонификации и безплатни талони за съвсем безсмислени глупости – например да се купи едно нещо, от което човек няма абсолютно никаква нужда, а пък да получи още едно такова нещо без пари; раздават се билети за кино – пак под формата на “купи два – получи три”, парфюми, подаръци и т.н. Довечера ще идва у дома човек да ни разяснява придобивките, които сме спечелили. И това е нещо все пак, макар и не във вид на долари. Аз обикновено съм доста скептичен към разни такива печалби и тъпотии, защото за да се спестят например $3000, трябва да се похарчат други $5000. Като почнат тези реклами и масови психози, та ме вбесяват чак: как е възможно да правят хората на толкова глупави, но това е също част от бизнеса и дрането на кожи започва още със самата реклама. Довечера ще знам повече кое какво е – ако няма смъртен случай, утре може и да съм в състояние да опиша поредната уловка; те хептен за шарани ни взеха – става ми смешно и жалко за наивниците, които продължават да вярват че нещо ще спечелят...
В събота си бяхме в къщи. За Живко записах на касетка малко музикални изпълнения от телевизията, но мисля че и вашето настроение биха могли да освежат – първо я изгледайте, когато се получи. Нени понеже пу знае модерните състави, та ми казва кое парче да запишем и кое не. А иначе цял ден се въртяхме като пумпали и се потривахме, без да свършим за пет пари работа. Вчера пък ходихме за риба на една река близо до града. Женя хвана една рибка (нали е с рибарско потекло...), но на края я пуснахме обратно във водата, защото беше много малка, а и само една. После отидохме в един парк край морето и си правихме барбекю. Разходихме се из квартала край брега и се прибрахме.
Женя много усилено се подготвя за позицията си в Полицията. Днес й започна новия курс, а от другия понеделник тръгва на стаж. Междувременно ще чакаме и резултатите от фирмата, където тя ходи на интервю миналата седмица. Нени е на училище.
Ето че и обедът дойде. Няма кой да ми се обади по телефона и да ме попита как съм; нито пък аз има на кого да звънна у нас, че да попитам за писма и дали всичко е наред. Ама така ще е от сега нататък, особено ако госпожата започне работа. Нени попита: “Мама ако почне в Полицията, ще има ли униформа и ще кара ли полицейска кола със сирени?” Аз пък живо се заинтересувах дали ще й дадат пищов... А тя ни нахока и двамата на края, абе – полицайка, какво да искаш повече. Не знам само, ако и полицейско куче й зачислят - тогава какво ще правим?...
Останаха още 20 минути незаписани на касетката, която отдавна се каним да изпратим. Може да направим пак едно видео-писмо и така да се свърши до края. Само че не знам какво ще ви говорим, след като аз толкова подробно описвам всичко. Надяваме се тези дни, най-късно до една-две седмици да имаме по-внушителни факти за отбелязване.
Притеснявам се, че продажбите ни не вървят никак, може би защото им сложихме доста високи цени. Ще ги свалим малко, за да видим какво ще стане и дали ще има повече купувачески интерес. Чакам и писмо от вас, може би и албумите ще пристигнат скоро. Аз ви бях писал да не бързате с изпращането им, но тя се свършила вече. Благодарни сме ви много за всичко, което правите за нас...
Скоро са и Заговезни, на 25 Февруари. Сигурно ще се съберем у Сашови, нали са ни формално кръстници. Роси е пристигнал онзи ден, но още не сме се видяли, защото те са много заети с Наско. Сега е много силно строително време и всяка минута е ценна.
06.02.1996 - Снощи идваха едни хора в къщи и официално ни връчиха една книжка с купони, които можем да ползваме за кино, ресторант, автосервиз и най-различни други услуги. Всички придобивки трябва да се използват до 09 Август – до тогава е срокът на талоните. А ние запрятаме ръкави и още от довечера ги почваме едно по едно.
Иначе други новини няма около нас. Аз съм на работа, Женя ходи на курс, а Нени е на училище. Чакаме с нетърпение Албена и Васил, че да раздуят българските клюки. Вчера получихме писмо от Валя и Сашо – те са добре и свикват отново да живеят сами. Забравих онзи ден да попитам майка по телефона дали вече сте се виждали с чичо Ванчо и леля Денка. Но то толкова лошо се чуваше от ужасната връзка, че не ми дойде даже и на ума да задам този въпрос. Сигурно в писмата ви ще пише всичко.
Надявам се, че вече сте оздравели напълно от този грип. Малък Сечко тук започна с известно захлаждане, което е добре, защото в продължение на една седмица беше много горещо и задушно. Но сега времето се нормализира. Чакаме есента и зимата. Снощи имах занимания с малкото телевизорче. Нещо му се беше загубил говора. Отворих го и то само се оправи - може би е била някаква лоша връзка. То има екран с диагонал само 6 инча (12.5 см), но на вид е много сладко. Неничко го ползва от време на време по заслуги, когато му разрешаваме да гледа някой филм – но той заспива още докато изреждат артистите и надписите в началото. Легне ли веднъж – край; нито книги чете, нито телевизия гледа. Заспива много бързо, но сутрин в 06:00 е вече на крака и по правило гладен. Рови из хладилника, тършува за нещо оставено в долапите - хапва каквото намери, после си пуска детските филми по сутрешните телевизионни предавания и си доспива на дивана до 08:00, когато започват приготовленията му за училище. Изобщо – живее си финно, де аз да имах неговия живот!...
Ще изчакам още една-две седмици, че пак ще ви се обадя по телефона. Тъкмо до тогава ще са се получили колетите – вашите тук и нашия там. Дано да не се е загубил някъде или пък да го откраднат, защото това ще бъде голям удар за нас. Искам да си мисля, че всичко ще бъде наред, но докато не разбера че сте го получили, постоянно ще живея в съмнения.
07.02.1996 – Пак нищо особено, пак няма нищо съществено. Вчера дойде една омразна сметка за $185, която трябва да платим за данъка на земята. Това е сумата за тримесечие. Значи на всеки 3 месеца ще плащаме по толкова. Така като че ли е малко по-добре и безболезнено, отколкото да се изръсят $1000 на камара в края на годината и то баш преди Коледа.
Започнахме употребата на безплатните купони от печалбата. Снощи например си взехме две видеокасети от библиотеката и купихме един специален сандвич (хамбургер) за Нени от махленския ресторант/закусвалня. А ние с майка му ядохме постна чорба по градинарски с повечко хляб – при това в къщи. Така приключи вечерта, а днешния ден също не се отличава с особени събития. Освен ако по обед дойдат писма (които ние вече много очакваме)...
08.02.1996 - Преждевременно прекъснах мислите си вчера и не по мое желание, а защото бях много зает. Шефа ме занимава с разни негови въпроси, които отнеха и обедната ми почивка, та за това не съм писал. Днес покрай мене е по-спокойно, но пак има неща които се бързат - те обаче не могат да станат веднага, както на тях им се иска. Но старая се поне едно по едно да изчиствам проблемите. Вчера най-после получихме писмо от Ямбол, писано още на 11 Януари - веднага след като сте били заедно в Габрово. Ние знаехме за тази ваша среща, но от телефонен разговор ли, от някое ваше писмо ли – вече не помня, а и не е толкова важно...
Снощи след работа излязохме на разходка с Женя, а Нени си остана пред блока да играе тенис и да се къпе в басейна. Пак изпихме една кана с бира в махленската кръчма и се прибрахме. После вечеряхме, филма по телевизията изгледахме и кратките часове след работа свършиха много бързо. Нямаме вече трета или четвърта поредна седмица писмо от вас. Може би да е само трета, но на нас ни се увиждат дните, като че ли минава цяла вечност между получаването на отделните писма. Лошото е, че ние с нищо не можем да ви помогнем и да ви бъдем полезни, но поне искаме да знаем какво става с вас...
Продължавам в обедната си почивка. Тъкмо разговарях с нашата адвокатка, която ни движи всички въпроси по имота. От Кметството чакаме да ни върнат едни $60, че да ги прибавим към Неничковия фонд за колело. Той горкият, събира $50 в продължение на три години, но какво да прави, след като и самите му спомоществователи не ги бива много финансово. Сега тези парички от Съвета, заедно с едни други, плюс тези от картите които ще продаде за $70, та всичките ще ги съберем на камара - да видим за какво ще стигнат. Трябва да има и той велосипед, не става иначе. Откраднатият няма надежди да си дойде обратно – видяла се е тя, че сега ще купуваме друг - дано него пу да го уварди от предния. Пак ще разгледаме вестника с обявите и ще търсим нещо подходящо по вид и цена. Новите са много скъпи и не си струва да се хвърлят толкова пари само за едно колело. Довечера ще ходим на пазар, но не генерално зареждане, а само частично – хляб, яйца и домати; провизии, без които моят живот буквално спира, ако ги нямаме в наличност – иначе мога да помина без всичко друго.
11.01.1996 - Хванала ни е нещо депресията, та хич не ни се пише и на двамата. Отделно дето няма какво да се описва, но все пак. Аз забелязвам по себе си, че нямам никакъв мерак за писане. Склонен съм даже да скъсам и изхвърля всичко онова, което до сега съм написал до тук – амчи то няма никаква стойност бре! Никакво въображение, никакъв художествен сюжет – сухо редене на низ от думи, лишени от смисъл, бедни и скучни. Това е може би така, защото постоянно очакваме да се случат толкова много неща, а на практика и в действителност нито едно от тях не се получава. Петъчният работен ден за щастие приключи без особени напрежения и сътресения. Предадох си задачите, които висяха над главата ми. После в къщи – нищо ново. Изкарахме цялата вечер, че и половината нощ пред телевизора, в губене на време и без нещо положително.
В събота сутринта се срещнахме на летището със Сашо, за да посрещнем Албена и Васил, а и той да ги откара после с багажа до тях. Пихме по едно кафе, разгледахме новото международно летище на Бризбън и в 09:00 самолета кацна. Чакахме 40 минути докато нашите хора се появят от вратата, вече на наша си земя. Почти не сме приказвали за нищо конкретно, защото всички бяха прекалено много изморени от дългото пътуване. Албена каза само, че са се видяли с майка, но те специално ще ни се обадят или пък ще се видим в най-скоро време, за да ни разкажат повече подробности. Те още се пренастройват кога да се яде и кога да се спи – все ще минат няколко дена, докато забравят часовата разликата между Австралия и България. Може би довечера или през седмицата ще ни се обадят. Не е удобно ние да им звъним – нека първо да се окопитят малко.
След летището аз ходих да платя наема и от там се прибрах. После пък с Неничко отидохме до едни гробища за мотоциклети – за сега само гледаме за обща култура, евентуално може да купим някоя бракма. Но това ще стане едва когато и то ако продадем колата. Продължавам обаче да нямам никакви клиенти, ни за кола, ни за караван - аз изобщо не очаквах такива плачевни резултати; защо обедня толкова много този народ, бре? Какво му стана, че така спря да купува? Е, то каквото има и трябва да стане, ще си стане и без да го мислим, но все пак тези продажби ми остават като дерт и сериозен кахър.
За вечерта в събота (снощи) чакахме Румен и Ива да ни дойдат на гости. Аз като ходих да купувам виното за случая, край боклука си намерих един портативен телевизор – черно-бял, в отличен външен вид, като после установих че е и в изправност. Има само някои копченца да му се сложат и ще си работи, та пушек ще се вдига от него. Освен това телевизорът е пригоден и за 12-волтова инсталация от колата. Него специално ще си го инсталирам в клозета, ние вече сме с три – и това ако не е жизнено равнище и повишаване на стандарта; “Ovo je standart!”, както казват братята сърби...
Снощи си прекарахме много весело с гостите, та аз още се намирам в състояние на безтегловност под влияние на вечерната почерпушка. Женя и Нени отидоха да играят тенис, докато аз подрямах малко неофициално на дивана. Обаче нали не съм свикнал да си губя времето, та скочих напред да пиша писмо. Нощес след като гостите си тръгнаха, на два пъти се опитвахме да се свържем по телефона с вас, но изглежда нямаше никой в къщи. При вас е било някъде по следобедното време (надвечер в събота, точно на 10 Февруари). Тревожим се защо нямаме писма от вас. Но може би Албена ще ни разкаже повече подробности, а ние междувременно пак ще ви търсим. Женя е сънувала някакъв лош сън онази нощ, та за това ме накара да ви се обадя. Аз пък сънувах татко нощес - че са го изпратили на някакъв курс в Техникума, да учи как се полагат кабели в земята (пак по специалността съм гледал да ми бъде сънят...).
Днес, понеже е неделя, ние с Нени ходихме на битака и цялата ни сутрин премина в ровене из хорските вехтории. Той напред отиде да си играе със съседчетата, къпаха се и т.н. Сега са все още с майка си на тенис корта и ме чакат да отида при тях.
Женя от утре започва професионален стаж в една много голяма и известна компания, намираща се точно в самия център на града - на самия пъп на Бризбън. Офисите й са на 23-я етаж в някой от небостъргачите, но и аз не знам с точност в кой от всичките. Ако не друго, поне ще види приятна бизнес атмосфера и обстановка, ще диша скъпите парфюми на баровците, а няма да гази по стружките из някоя фабрика. А пък ако се представи добре и имат нужда от нея, може и на работа да я вземат там. Де тоз късмет...
Онази вечер падна много силен дъжд, който обърна времето и вече не е такава жега. Вечерите са малко по-нормални и вече може да се спи през нощта. С тези си редове до тук изчерпах и описах почивните дни. Утре ще продължа от работа, а сега ще седна да надпиша и снимките – независимо от всичко, малко съм беден откъм информация. Заедно с всички вас ще чакаме да се случи нещо по-вълнуващо, а до тогава – търпение му е майката…
12.02.1996 – Снощи, както вече бях писал някъде отгоре, най-после надписах снимките, които трябва да ви изпратим. След това за разтоварване готвих миш-маш – а с къпането, вечерята и дрямането пред телевизора съвсем безславно приключи и самия ден. Преди да си легна в 23:30, аз пак ви търсих по телефона. Съгласно българският времеви пояс това е било в неделя около 16:30, но аз отново никого не улучих на слушалката. Тогава предположих, че сте отишли до Пловдив за да се видите с чичо Ванчо и леля Денка. Но тези дни ние пак ще звъним, докато най-накрая се свържем.
Тази година Заговезни се пада на 25 Февруари, та сигурно ще се разнасят и торти по тези причини. Аз вероятно ще се опитам да направя легендарната торта на леля Бонка - без рецепти, само по детинските си спомени. Към този час от деня, Женя вече е заела своето работно място в ситито, а Нени е на училище. Дано тази седмица вече да получим дълго чаканото писмо от вас и да пристигнат албумите. Довечера ще се обадим и на Албена, за да разберем повече подробности и новини от България - надявам се, че са се аклиматизирали вече. Васил от днес е на работа, а малкия веднага започва училището.
Аз пък съм в началото на един цялостен проект, който е малко по-сериозно занимание от досегашните ми ежедневни задачи в завода. Зает съм много и не мога да се оплача от скука, но с дълбока и изпепеляваща носталгия си спомням времето, прекарано в “Електроника”-та – то бяха вицове, майтапи и кудоши с кого ли не, чести моабети след работно време (че и през…); решаване на кръстословици и сладки приказки ту с тази колежчица, ту пък с друга. Това тук наистина ми липсва много. Да не говорим пък, че в отдела изобщо нямам жени под ръка, а съм изцяло заобиколен само от нерези – няма подир кого и едното си око да оплакна даже! Защо нечестивият ме наказа така? Какво толкова съгреших, та си заслужих орисията на яре всред глутница от вълци?...
Продължавам с мрачната си мисловност и на обед. Сега, като няма никой из дома, та не мога да имам и някаква по-прясна информация от самата “кухня”. Чак довечера ще се разбере кой как е прекарал времето си през деня, има ли пристигнали писма и т.н. През следващите две седмици Женя ще работи много близо до службата на Ива. Ще могат в обедните почивки дори да се срещат, да пият кафе и да оглеждат света наоколо. А за мене остава единствената утеха, че след 29 години и някакви си месеци отгоре ще се пенсионирам – тъжна перспектива...
Снощи ми се обажда Ани и каза че баща й, по Албена и Васил ми е изпратил някаква значка от Военното училище, в което са учили заедно с вуйчо. С последните още не сме се виждали, та да обменим мисли кой как поминава в Родината и какво е общото дередже в България, но може би следващата неделя ще организираме някакъв митинг на нашата малка социална група и тогава ще се разискват тези въпроси...
13.02.1996 - Отново нищо ново, никакви писма и колети – пощенската ни кутия пак остана празна като ням свидетел на мъката ни по всички вас. Снощи се обади Албена, та ни разказа за срещата ви с нея, а и разни подробности от Татковината. Разбрахме се някоя вечер да им отидем на гости, за да си вземем пакетчето, което сте ни изпратили по тях. На Женя много й харесва мястото, където си кара стажа, но дали ще я оставят там на работа – никой не знае. Всичките й колеги са “от лъв нагоре”, та ние едва ли ще имаме някакъв успех, но поне една хубава характеристика може да вземе на края.
В Бризбън има едно място, нещо подобно на “Солни пазар” в София, където също се продават коли на старо. Решил съм тази неделя да заведа и моята “баба Яга” - дано поне там някой да я хареса. Иначе чрез вестника до този момент нищо не става – нито с колата, нито пък с каравана; защо така – и аз не знам. Абе той отговорът е много прост: на никой не му трябват такива стари боклуци. Хората се ориентират към купуване на по-нови стоки и за да се привлече все пак някой мераклия, аз едва ли не трябва да му ги подаря, само че не е познал с мене…
Снощи пак щях да ви се обаждам по телефона, но какво се увъртяхме: разни филми гледахме – първо един, че друг след него, а после пък забравих. Сигурно вече сте се прибрали, от където сте били. Довечера пак ще пробвам…
Брей - какво ми стана, та изедин път нещо ми секна: и писането, и мисълта, и всичко. Просто не знам за какво да ви пиша, защото няма абсолютно нищо интересно. Снощи, докато чаках Женя да си дойде от работа, готвих “Супа по сиромашки” от всичко останало, дето се въргаляше в хладилника и из долапите. В тенджерата под налягане наблъсках каквито зеленчуци и суб-продукти намерих – ще има да си я ям цяла седмица, защото Неничко е станал много капризен, претенциозен и не яде какво да е. Майка му уйдисва на халосиите му, но един ден когато и тя започне работа, ще има да реват и двамата. Процесът е неуправляем и аз съм вдигнал ръце вече от тях – да серат, че да мажат...
Започна да се чувства постепенното есенно захлаждане - нощем става 18°C-19°C, а през деня не повече от 27°C. Миналите две седмици ни беше подкарало 36°C-37°C денонощно, но сега е добре. Горещото лято свърши като че ли - сега остават другите три прекрасни сезона. Моята алергия също отшумя отдавна и сега е все едно, че никога не съм имал такъв зор.
14.02.1996 - Въпреки че съгласно Католическия календар днес е денят на Св. Валентин - празник на всички влюбени и обичащи се хора по света и навред наоколо гъмжи от любов, този ден аз повече го свързвам с българския Св. Трифон Зарезан, с лозарските празници и съпътстващите го пиянски музикални седмици. Надявам се и би ми се искало, тази година също да сте уважили тези тържества по подобаващ начин. Ето например, това сега е едно от нещата, което ужасно много ми липсва тук, за което определено ме хваща носталгията и ме е яд, че не съм част от този колорит. Празници и чествания, които никога под никаква форма не биха могли да се изживеят тук, освен само частично в Аделаида. Но както и да е - нищо не може да се направи освен да се примиряваме и да си спомняме с умиление за миналото. Спомените поне никой не е в състояние да ми отнеме, както и да ме лиши от собствените ми мечти...
Вчера най-после пристигна съобщението за колетите (предполагам, че става въпрос за албумите ни), които аз днес след работа ще отида да взема. И още други неща имам да върша, а пък вечерта ще закарам Женя на курс – вечерен. На този тя ходи само веднъж седмично и посещава паралелно с другия, който е през деня.
Ех, мама му стара - през целия днешен ден няма да спра нито за миг да мисля: къде сте, как сте, дали сте отишли на лозето или това официално ще бъде в събота и неделя. Представям си колко много сняг е навалял, как цвъркат дебелите вратни пържоли отвън на скарата, а вътре в колибата се пият греяни ракии с блажни и кисели мезета и пенливите, руйни вина се леят направо от менците! Дано сте успели да се съберете в максимален състав – както на с. Стоевци, така и на лозето. Ще чакам с нетърпение да ми пишете подробности около тези светли празници. И между другото, понеже по образи и по имена сега пред очите ми са всички “активисти” и винопроизводители-консуматори, използвам случая най-сърдечно да ги поздравя: чичо Божко, чичо Цоко, чичо Христо (всички възможни) и разбира се останалите, които не съм споменал лично и по име. Естествено и татко е в числото на “и другите”, но защото той още е “новобранец” в бранша (едва от ерата на 1980), та няма необходимият стаж и ценз, за да се нареди сред “първенците” в челните колони...
Продължавам с новините в обедната си почивка. Както вече споменах, преди ден-два ми зададоха нов голям проект (автобус амчи – няма да ми дадат да правя космическа совалка, я; или пък атомна подводница). Ще бъда негов отговорен конструктор и в същото време ще чертая разни възли, детайли и монтажни чертежи за него. Това говори добре, че все пак разчитат на мене и ми вярват за такова отговорно нещо, а и голямо – марка MERCEDES, дълъг 12.5 м. Много от чертежите са вече създадени, но някои от тях трябва да се преработват по съответните изисквания на клиента. Тук за всеки клиент има различна документация, защото капризите им са различни, а пък в тази част на света той (клиента демек) винаги има право, защото той самият плаща от собствения си джоб. Така че всички в завода му се въртим на пета (пак на Клиента) - за нас няма невъзможни неща и неосъществими изисквания, които той си е позволил да поиска, срещу съответното солидно заплащане. Няма изрази от рода на: “Ей туй имаме на склад, завода разполага само с това – ако ти харесва, купувай го, ако ли не – върви на майната си!” Всичко се проектира индивидуално и е уникално за самата поръчка, а това с “майната” също се казва, но тихичко, под сурдинка или наум. Клиента се нарича с какви ли не омразни, мръсни и обидни епитети, ама иначе пред него са готови да му оближат гъза и му се кланят доземи. Но така е по целия свят, а иначе е приятно като те наричат: “Сър, какво ще обичате?”, “Как сте, господине?” и т.н. А зад гърба ти може да се изсмеят, че не ти е закопчано горното копче на ризата или че много късо ти е вързана вратовръзката. Но както и да е - светът в който живеем е красив, интересен, често пъти и странен; но нали земята е пълна с шъшкъни - има ги в изобилие и тук...
Днес ще работя само до 15:10, а утре ще си надработвам извънредните часове. Неничко общо взето изпълнява заръките докато ни няма и уж се справя сам, с някои малки изключения. Правя му и чест контрол по телефона, но не мога да го изненадвам с по-ранното си прибиране от работа, както на времето моя татко изненадваше мене. Той отлично знае до кога работя и гледа всичко да е оправил до тогава, но някой път може и да го скондапсам, за да видя дали правилно се изпълнява дневната програма и как се спазва режима. Горещо се моля само час по-скоро Женя да започне работа и веднага ще си преорганизираме системата на живот. Но че усещаме остра нужда от вас тук – това е факт неоспорим. Само с ум се бия: как да го осъществим и под каква форма да стане...
