Скъпи и обични родители наши; приятели, читатели и прочие деятели!

08.08.2008 – Днес започвам новата си серия от репортажи на един сравнително интересен ден. Довечера в 20:00 ще бъде даден старта на официалната церемония по откриване на поредните летни Олимпийски игри, които тази година с провеждат в Китай. Казват, че на такива особени дати ставали все “особени” неща - осмия ден на осмия месец, от осмата година и точно в осем часа. Аз не знам до кога и каква част от тая какафония ще бъда в състояние и ще имам търпението да изгледам чрез директното ѝ предаване по телевизията (а иначе казано, най-чиста финансова надпревара по разхищения на средства, заради своята уникална пищност на хореографията) - поради разликата във времето от 2 часа между нас и китайците, излъчването на програмата ще започне чак в 22:00 съгласно показанията на местните часовници. Не е изключено до тогава да съм си вече легнал, опиянен от нечия чужда спортна слава или пък да предпочета някой боен филм, с много разпилени по паважа черва и кофи с кървища, пред това изключително шоу и парад на суетата. Моите уважения към спортните качества на състезателите, но в последно време тези олимпиади се превърнаха в един малко налудничав маратон по сравняване на кой от кого е повече по- и най-много най- от всички останали, съдейки единствено по помпозността и екстравагантността на церемониите – както за откриването, така и за закриването на Игрите. Спомням си, че навремето ние така си мерехме пишките по клозетите на детските градини и началните училища, което погледнато отстрани със строгото педагогическо око на средношколска другарка, хич биля не е било толкова правилно – нали така…

През изтеклите няколко дни се събра доста материал за описание и споделяне. Миналият петък не съм се занимавал с никаква писателска дейност. Още в четвъртък разпечатах писмото на работа, което Наталия трябваше да отнесе със себе си за България. Предишните вечери пък до късно се занимавах с всевъзможни презаписи на дискове, подготовка на пратката и разни други организационни въпроси от общ характер. В петък вече всичко беше готово за изпращане - Даниела лично от себе си прибави и една обща поздравителна картичка за рождените ви дни (откакто се е събрала да живее с мен, тя е придобила множество от нашенските “габровски” табиети - особено тези, свързани с пословичната ни пестеливост, ха-ха-ха!...). На края добавихме и малките ви символични подаръчета – така надеждно пакетирана и окомплектована, кутийката доби готовност за политането си към Родината. Вечерта отпразнувахме подобаващо рождения ден на татко - аз хем бях на масата и празнувах, хем отстрани записвах и дисковете на компютъра, хем пък и всичко останало (туй дето само аз го мога - да върша по милион неща наведнъж; единствено както Наполеон и след него моя милост...). Наред с всичката ни суетня се обаждахме и по телефона - с радост разбрахме, че в същото време имахте гости: добри и верни приятели, дошли да уважат с присъствието си скъпия ми татко.

На другия ден, вече събота - учителката се беше обадила, че ще дойде за урока малко по-късно. Разгеле, това ми даде възможност да изтегля моята работа по-рано и да си насмогна с плочите. Имах да довършвам още 2-3 реда, докато свърши стария пясък - изкарах ги и отидох с каручката за още една доза, което количество трябва да стигне вече до окончателното завършване на плочника. После стана време за урока и учителката дойде – мина още един час в репетиции и разучаване на нови или недоразбрани стари песни. После аз се залових на нова сметка с моите прословути павета и до вечерта, когато трябваше да поемаме към Ваня и Бранко, бях вече преполовил двора (ама че бавно става, мамка му! – ако трябва да си вадя хляба с плочкаджийство, отдавна да съм умрял от глад).

Пясъкът, който докарах така и не го разтоварих. Напъхах колата с ремаркето на заден ход по вече готовия плочник, оставих портата да зее отворена и подпряна отдолу с една саксия (защото все още няма застопоряване...) и заминахме на гости с моята кола.

У Ваня и Бранко си изкарахме много весело - гледахме дискове, слушахме музики и т.н. Като специален жест от тяхно име е пълната версия на концерта на Кичка Бодурова, който те ви изпратиха – особено след като разбраха, че татко иска да го гледа. Аз презаписах това, което той ми беше изпратил, но явно че предаването по телевизията е било посъкратено малко. Бранкови имат платен канал на телевизионната програма “Планета” и от там също ни записват някои интересни концерти. Наред с пошлостта на подправените до неузнаваемост чалгаджийки (гумени цици, изкуствени мигли и устни, тотална липса на интелект и като че по някакво идиотско правило задължително изрусени като щавена овча вълна, поне в повечето от случаите…), това предаване излъчва доста интересни концерти с народна и шлагерна музика, леят се македонски песни, което до някаква степен облекчава и принизява (д)ефекта от помията, която ръсят от екрана перхидролните кучки и мастии, смятащи се за звезди; те може и да са някакви звезди, ама от тези дето много бързо залязват - преди още да са изгрели…

На другия ден трябваше да отидем до златаря, че да приберем пръстените на Даниела (добре че предвидливо бяхме взели раницата на детето, че инак къде щяхме да ги дяваме толкоз много бижута, ха-ха-ха!). Хората живеят съвсем наблизо до Ваня и Бранко - бяха се обадили междувременно да минем и през тях на връщане. Отиваме, вземаме пръстенчетата и Даниела тутакси ахва от възхита - те наистина бяха много хубави, защото Петьо е голям майстор със златни ръце. Щом като аз ги харесах, дето от таквиз работи хич нищо не ми отбира главата; че и Даниела - която пък по принцип нищо не харесва от първия път. Правете си значи сметката за каква ювелирна стойност говорим тук – не перо, ами от кралска птица лайно! (това, в кръга на шегата, разбира се). Поприказвахме малко, пихме по едно кафе и през това време Игор руснака (на Дарина...) се обади да ме пита за телефона на Крум. Като разбра обаче, че сме в Бризбън та ни покани да идем и до тях, че да им разгледаме новата къща. Само че преди да тръгнем нататък се върнахме до Бранкови, защото Ваня също искаше да види пръстените. И сега бат’ Бранко търси мина, за да изрови златото, с което и жена му да си поръча няколко такива накити и украшения (барем по един за всеки пръст, но без тези на краката).

На края се завлякохме и у Игорови. Там заварихме други няколко български семейства, с които не се познавахме от преди - стана една много хубава, макар и импровизирана веселба, кажи-речи до мръкнало. Аз цял следобед се лигавих и жабурих с две бири, защото бяхме тръгнали с моята кола - понеже тя е с ръчни скорости, Даниела не може да я управлява; наш’та разбира само на автоматичните предавки, които и без друго се сменят сами. Така или иначе си изкарахме много весело - хем всички бяха млади хора, ама нас младежите много ни харесват, защото сме им все още на акъла и не бием на вехто, както някои други...

Прибрахме се чак вечерта, вече по тъмно - Даниела и Ванеса веднага се заловиха с домакинството, а аз от там насетне запретнах ръкави да разтоварвам шибания пясък от ремаркето. Трябваше да го разкача и да освободя колата на Даниела, та да върви с нея на работа следващия ден. Добре че бяха тези фенери отпред, за да виждам какво става по двора - така скоро приключих и с тази дейност. Свирихме набързо с Неси и се разхвърляхме по кушетките.

В понеделник седмицата започна, независимо дали на нас ни се искаше изобщо да почва или не. Даниела ходи до Бризбън да се види с една станала напоследък обща позната покрай Миленчови; Ванеса замина на училище, аз отидох на работа и като се прибирам вечерта - гледам на наш Крум колата паркирана пред нас. Трябвало нещо да свършат служебно, пак покрай визите на сестра му, после кола решили да купят друга и т.н. Хайде, сядаме в механата да се видим, да хапнем и естествено да сръбнем. Междувременно успяхме да се свържем с Албенчето през компютрите - поприказвахме малко и с нея.

На другия ден Крумчови отидоха да си изпълняват задачите, след което директно са тръгнали към тях, но пък до ден-два отново щяха да идват насам – този път за колата. Ние се разправяхме с нашите обичайни семейни дейности и ангажименти, след което легнахме. В сряда нашите хора се обадиха, че пристигат, само че много късно вечерта. Даниела напълни една дълбока тава с мусака, а ние с Ванеса през това време свирихме и приключихме със задължителната програма. После тя легна, а аз седнах на компютъра да видя дали Албенчето не е случайно пак на линия. Преди това говорихме с вас по телефона, докато с нея се отнесохме и си бърборихме час и половина - добре че тя не беше много заета служебно, та хубавичко си поприказвахме; от единия край на света, та до другия – брей, до къде стигна пустата му техника! Крумчови пристигнаха чак в 23:00 – точно, както очаквах и аз, защото те се обадиха в 18:30 и още не бяха тръгнали. От тях до нас са си едно 3-4 час път, особено пък вечерта в тъмницата. Освен това той не минава през балкана, от където обикновено пътуваме ние, ами ходи чак в Бризбън, па от там засуква назад към Gold Coast – всичко това са си много километри и допълнително време. Така или иначе с тях седнахме доста късно на моабет и още по-късно станахме от софрата - беше станало вече 01:30, дорде се оправим всички за лягане.

Това всичкото до тук уж приключи в сряда - но пък и не съвсем, защото вчера Крум и Валя цял ден са се разправяли с купуването и прехвърлянето на колите, с документи и формалности, което им е отнело целия ден. Снощи пак спаха у нас, че днес да ходят до Емиграционните служби и от там вече окончателно да си тръгват - дано са си свършили работата поне, че от толкоз честите им визити ние не можем нашата работа да си погледнем. Но нали сме хора все пак – трябва да си помагаме един другиму...

Даниела и днес е ангажирана с нашата позната от Мелбърн - вероятно там също ще рече да им отидем на гости. Аз довечера си тръгвам по-рано от работа, защото ще ходим при нашия счетоводител да оправяме финансовите батаци от миналата година. Като се приберем ще позяпаме откриването на Олимпиадата, но аз може и да го пропусна. Утре - урок, плочник и общо взето само до там ми се простират насрещните планове. Чак в понеделник ще се разбере какво още друго ще се е случило през тези дни, за което дори и самият аз не предполагам и ще бъда изненадан.

11.08.2008 - А пък ето ви и случките от изминалите два почивни дни, представени във възможно най-синтезирания си вид, в който аз мога да ги предам. В петък вечерта, след задължителния ритуал по свиренето ни с Ванеса, седнахме уж да зяпаме телевизия. Аз почнах да гледам един друг филм обаче и доста по-късно превключих на Олимпийската вълна, която в този момент буквално беше заляла света. Тъкмо по това време хванах парада на спортните делегации и за щастие българската и австралийската още не бяха минали. Може би всички сте забелязали хаотичното им появяване едни след други, а не баш по азбучен ред на държавите, които представят. Коментаторите обясниха този феномен с особеността на китайската азбука, в която буквите (йероглифите по-точно...) не са подредени така, както ние, нормалните човеци от европеидната раса сме свикнали с поредността им съгласно латинската и българската азбуки. Тяхното писмо е съвсем бамбашка от нашето и така имената на държавите бяха размесени според китайския словоред. Много исках да видя българската делегация - не че щях да позная някого измежду редиците ѝ, но просто ей така, от национално чувство и гордост. Добре че нашите се появиха малко пу към края, та им станах на крака и им отдадох чест по войнишки – моите патриотични чувства не ме напускат дори когато спя или пък съм пиян. Австралийците обаче исках да видя заради нашия Мартин - той сега е там с националния отбор по гребане и се явява техен главен треньор. Е, баш него не успях да го мерна из калабалъка, че пък и доста народ се беше събрал вече на стадиона. Самият той е една изключително скромна и почтена личност – тази пошла показност и бляскава слава, бликаща изпод светлините на прожекторите специално на него му е доста чужда. Независимо от всичко, от уважение към домакините аз изчаках да премине и тяхната делегация, след което в 01:30 през нощта си легнах. Не издържах да гледам самото представление, със запалването на огъня и т.н. Напоследък усилено се е заговорило, че Бризбън (а от там респективно и наше село...), ще бъде сериозен кандидат и претендент за домакин на следващите игри през 2015. А пък защо точно тогава, така и не разбрах - нали се провеждат на всеки 4 години; би трябвало да съм чул 2016, но като дойде до там, отделно ще разкажа за това събитие, с много повече подробности. Не е изключено да се съобщили и датата за изтегляне на жребия, но аз не съм обърнал достатъчно внимание.

На другата сутрин станахме рано и всеки се залови със задачите си. Ванеса почна да свири, Даниела се измъкна от отговорност и замина по пазар, а аз изпълнявах ролята едновременно на звероукротител, пазвантин, надзирател в затвор и градински уредник от Английския Кралски двор или пък на Елисейския дворец в Париж. С оглед Ванеса да свири правилно и да използва пълноценно времето си преди урока, трябваше да тичам от плочника до вратата и час през час да ѝ навиквам: “Повтори!”, “Изсвири го пак!”, “Не спирай!”, “Не ставай!” и т.н. Поради тези си служебни обязаности, нито работа свърших кой знае каква на двора, нито пък от свирнята ѝ имаше някаква съществена полза. На края влязох вътре и чак тогава проведохме репетицията си като хората. През това време учителката дойде и приложи строгите хватки, както за пред истинска изпитна комисия – е, всичко беше горе-долу добре и вярно, но пък винаги има какво да се желае повече и от това изпълнението на Неси непрекъснато да се подобрява. След урока вече се залових съвсем сериозно с плочките и до вечерта отхвърлих още 6 реда. Ама преди това трябваше с други неща да се занимавам - дърва насякох, защото установих, че щом направя и последния ред, няма да има къде да ги цепя. На тревата не става, защото ме е страх да не я повредя; на плочника пък хептен не може, защото като замахна с тоя тежък чук и ще натроша плочите отдолу – въобще, получи ми се една временна безизходица, от която тепърва имам да излизам. Може да намеря някой по-голям пън (като мен, да речем…) и да го сложа встрани от бунгалото, на тясната ивица трева между бараката и плочника – да се обособи нещо като място, предназначено само за цепене на дърва (по селата не му ли викаха дръвник на това?...); друго, по-умно решение за сега не успях да измисля. Ама докато се чудех как да се справя със ситуацията, поне си насякох няколко пънчета – сега имам достатъчно запас от цепеници за доста печива напред. В другата къща при Нолин ме чакат едни клонаци - ще нарежа и изгоря първо тях, че тогаз ще му мисля за останалите дърва, дето са складирани зад колибата.

Вечерта дояждахме хранителни остатъци от седмицата – понеже пестим за лодка, а пък и прасе не гледаме на двора (в случая аз съм му иззел изцяло функциите – прасешките, имам предвид; храна не изхвърлям – всичко си изяждам, че и за още питам като в пионерски лагер). Направихме си и едно скромно тържество - гледахме някакъв диск с предавания за най-различни туристически райони от България, Турция и Гърция. С най-голямо задоволство изразявам възхищението си от чудните документални филми, които тези хора са направили. Аз харесвам и двата формата - едното предаване е на някаква си Тони (млада и хубава, като далечен спомен от многочислените ми ученически любовища…). Тая мома все разправя за разни градчета, язовири, села, манастири и т.н. – много сладкодумна устатница (в добрия смисъл…). Другото предаване пък е на двоица млади хора – някой си Тео, но не помня как му се казваше момичето. Последните им серии бяха за Етъра и за Балчик - абе с една дума: истинска КРАСОТА! На мен много ми харесват въпросните документално-географски филмови материали, защото почти навсякъде съм бил, специално из Българията - а виждам колко много са се променили тези места в последно време; някои почти до неузнаваемост. Па си мисля: не ще да е всичкото това само плод на Народната власт - парб е играла там, хем яко, ама пък и нека; барем е станало значително по-хубаво от преди. Харесва ми определено, че наред с новото и модерно строителство, е запазено доколкото това е възможно и оригиналното, автентичното и уникалното. Имам предвид главно къщите по села и градове. Всичко това ме навежда на една много трогателна и деликатна мисъл: нашата Родина е с неземна красота; обаче на управа ли не случи или пък просто на народ? – ей с това си блъскам кухата глава напоследък и все не ми се явява отговорът на загадката…

Дорде не изгледахме всичко, не мирясахме да си легнем. Ванеса пък беше на малко по-различна вълна от нас – тя си беше пуснала да гледа един сборен диск, който дядо ѝ е правил специално за нея: с рисувани филмчета, със забавни детски предавания и песнички. Гледаше ги с подчертан интерес, само дето не можа твърде да си обясни едно: как така бе джанъм, уж са в България, а пък децата ѝ пеят на английски език? (явно уроците за чуждопоклонничеството все още не са им предавани в училище и тя трудно възприема някой в собствената си страна да пише, пее и говори на чужд език)... Викам ѝ: “Както ти пееш на български, така пък те на английски...!”, ама дали ме разбра детето, не знам – едва ли, след като самият аз не го проумявам...

Сутринта в неделя станахме малко по-късно – като аристократите. Работа по двора нямаше да има - бяхме си определили деня да излезем извън пределите на дома, далеч от шибаните плочници, бетонобъркачки и павета. Искахме да заведем Ванеса някъде високо в планината, че уж от разликата в надморските височини да ѝ се оправят болежките; така съм чувал, но може и да са само бабини деветини – ако не помогне, поне няма да навреди. А тя все кашля, все сополите ѝ висят до коленете и все по нещо не ѝ е съвсем наред. Уж взема разни лекарства, ама помине ѝ за малко и после пак се повтаря. Даниела тези дни ще я води на лекар-специалист, а не на селски фелдшер, дето знае само аспирин и хинин да раздава.

Лете, зиме - даже есенес,

през дене, нощес – и дори вместо компрес,

щом мъгли застелят, гъсти на талази,

и те болест скверна откъмто гъза нагази,

пийте само аспирин, като бръснаря Никодим -

който с този кисел витамин

изцери дори комшийка си от СПИН!...

Този псалм го измислих в момента – може да е малко глуповат, но става за реклама на аспирина (а пък защо да не прозвучи и като реквием за Aspro Clear, с който когато бяхме ученици се церяхме след препиване; ех, спомени - сладки спомени греховни). Обаче колкото и да е вълшебен цяр, понявга и той не може да помогне – особено когато положението се отърве и работата тръгне вече на “изуй гащи”...

Та, свирихме с Неси сутринта, ядохме полу-закуска/полу-обяд и заминахме нагоре. Само че с подробностите от това семейно събитие ще ви запозная чак утре, защото днешната ми почивка отдавна свърши. Понеже си щъкам ей тук, безразборно на клавиатурата, та никой около мен не може и да си представи дори какво правя в момента – първо те не могат да допуснат, че върша нещо несвързано със служебните ми задължения; дори и да надникне нечия по-любопитна кратуна иззад монитора, няма да разбере какво пиша – все едно че е отчетен доклад на партийно заседание или техническа инструкция по осеменяването на юрдечка...

12.08.2008 - Продължавам си мисълта от вчера, която по стечение на обстоятелствата не можах да продължа. Тръгваме значи нагоре към балкана; все едно вървим за Узана, ама първо свиваме към Столетов на път за вр. Ботев - нещо такова се получи. По време на пътуването ние на няколко пъти променяхме маршрута, с цел да се посетят повече и все неизвестни за нас до сега природни забележителности на района. За щастие времето беше разкошно – ясно и слънчево, макар и малко зъбато, но пък поне тихо. Даже и горе в планината, където обикновено духат всякакви ветрове и от всички посоки, сега беше тихо и спокойно като в гробищен парк. Разходихме се до много и най-различни места, видяхме чудни гледки, пропасти, скали, водопади и т.н. Понеже обиколката ни имаше чисто медицинска и профилактична цел (по определена рехабилитационна програма), сутринта в суетнята забравихме да вземем фотоапарат, че да си направим някоя и друга снимка - така съжалихме всички; от толкоз много камери из долапи и по чекмеджета у нас, та сега без нито една! Но поне впечатленията ни се запазиха и вече знаем къде можем да отидем пак, за да се поразтъпчем из хладните гори - тогава ще направим снимките.

Върнахме се от разходката чак привечер. До това време вече Ванеса беше обезумяла от глад и набързо излапа една огромна паница с попара, която аз обикновено ѝ правя, когато няма други манджи или тя не може да чака по-дългото приготовление на специалитетите ми. После свирихме, както обикновено и се разпределихме по каютите.

Вчера (понеделник) седмицата започна с обичайното си ежедневие и ритъм - училища, безумни пътувания, с ранни ставания в тъмни мразовити утрини; Янко мерил температурата тази сутрин - било едва 5°C (е, вярно че градусите били над нулата, ама пък само пет - това състояние на природата и околната среда се описва с израза “кучи студ”). В събота вечерта ще ходим у тях. Аз ще съм там през целия ден, че искал някакви контакти да прекарва - ще му окажа електрическата си помощ, какво да го правя; а пък той после ще почерпи и така, до края на света…

Даниела вчера не беше на работа - чистила къщата и прала дрехи цял ден като малоумна. Вечерта не посмях да прекрача прага: дюшемето лъщи, та ще ме заслепи чак – муха да кацне връз дъските и ще се разчекне на мига; чергите греят по пода – по-чисти и от чаршафите дори, с които се завиваме в кревата. Аз не съм чел никъде, дали толкоз много хигиена е чак пък толкоз здравословна, ама нищо – като ѝ се чисти на жената, нека да си шета; ние сме за това – да цапаме, за да ѝ подсигуряваме редовно поле за действие, щото тя иначе скучае.

Днес Ванеса е на някаква екскурзия от училище, вчера пък ги водили да пеят в градската зала и децата се представили много добре. Утре за мен (и работещите в Бризбън) е почивен ден – в момента се провежда десетдневката на традиционния им селски панаир, та от градската управа са отпуснали деня като неприсъствен с цел всеки, който желае да отиде на място и да види с очите си циганските сергии, Виенското колело и стрелбищата. Аз лично ще бъда прикован към плочника на двора, а от 15:00 съм на работно посещение при моя зъболекар. От едно известно време ми се повиши чувствителността към топло/студено на един кътник, та ще отида да го видят - най-вероятно се касае за някаква дупка и ще иска пломбиране. Дано да е само това, че от сега ми настръхват косите като си помисля – а пък да не дава Господ да е нещо по-засукано! Страховитостта ми идва един път от ужаса, който изпитвам към всякакъв медицински персонал и действията им по човешкото тяло (освен ако последните не са свързани с масаж на репродуктивните органи…) и втори път – от сметката, която трябва да платя за поддръжка на изрядността в устната ми кухина. Една нищо и никаква пломба възлиза на средната чиновническа надница, което все още е финансово търпимо – обаче разните му там зъбни мостове и коронки се заплащат едва ли не със скъпоценните камъни, с каквито обикновено инкрустират царските и кралски корони; пази Боже от таквиз масрафи.

В четвъртък отново съм на работа, после вечерта пък ще тичам на едно интервю за работа. Пределно добре си знам, че няма да отида баш там, но все пак искам да се срещна с хората - да ги видя какво предлагат и до какви споразумения можем да стигнем. Лошото на тази работа е, че позицията е щатна, т.е. постоянна, а не на база контракт (по договор), както аз съм свикнал да работя до сега. Парите в заплатата са значително по-малко, докато пътуването е почти същото (около 40 км в едната посока....). По този начин обаче нищо няма да може да минава през бумагите на фирмата - няма да има разходи за бензин, гуми и други покупки; всичко се канализира и се плаща от джоб. То и при сегашните условия на трудовата ми повинност е почти така, само че поне мога да обявявам всеки един случаен разход като уж масраф на фирмата и така да се облекчавам откъм данъци. Но довечера вече ще седна с молива да си направя аритметиките - да видим после кой ще е “за” и колко от нас ще са “против”.

На връщане от интервюто ще мина през Янкови да проверя какви суровини и материали ще са му нужни за ремонта. Аз кабели имам доста и ще му дам от моите съкровени запаси (добре, че съм прибирал оттук-оттаме разни остатъци); той само контактите трябва да си купи. Най-вероятно ще го заведа при онзи нашия мошеник, при когото редовно ходехме с татко - мястото е близо до тях и се надявам да му спестим някой и друг грош (с който пък той да почерпи например вечерта...). Та, това са ми за сега близките планове - довечера ще звънна пак да се чуем; след като е толкова евтино, ще можем по-често да го правим. Свързахме се и с Цецови снощи - той каза, че сте се видели в Габрово, обаче точно в този миг дойде Уоли за нещо и трябваше да прекъснем разговора недовършен. Ще им се обадим пак по-нататък.

15.08.2008 – Успение на Пресвета Богородица - голям празник, “голяма Богородица”, както още го наричат! Чувал съм, че има и малка такава, но пък не знам за коя дата в календара се отнася. Ще трябва май да опресня своите църковни и Християнски познания, че да не се излагам друг път като пиша статии за стенвестници. Но, да продължа сега с писмения си материал - понеже днес е петък, полагам заключителните за седмицата няколко реда с описание на изминалите дни.

Във вторник Ванеса вече хич не беше добре. Вечерта вдигна и температура. Даниела дори я водила на доктор през деня и ѝ дали 3 дни почивка (болничните имам предвид в конкретния случай). Аз понеже не бях на работа на следващия ден, та се разправях с лекарства, медове и други медикаментозни профилактики. Майка ѝ обаче като я пое от вчера и вече ѝ няма нищо – минаха ѝ настинките на бърза ръка.

В сряда имах час за зъболекар, но преди това наредих някоя и друга плочка, колкото да си отчета надницата и да оправдая мастиките с няколко салати, посредством които се възнаградих вечерта. Е, не успях да свърша всичко - останаха ми няколко реда, които се надявам да изкарам сега в почивните дни. Но, хайде да не правим прибързани сметки – а в края на краищата не съм пък и трактор за нареждане на павета, нали така... Зъболекарят обаче ми изчисти зъбния камък и откри, че зъбът ми е спукан някак си откъм горната му страна. Човекът каза, че една голяма пломба ще свърши работа на този етап, но по принцип в подобни случаи се слагало корона (а аз само като чух, та ми се подкосиха краката). Само че моето не било чак толкова зле и сега в понеделник отново ще ходя при него, заради тази шибана пломба (всъщност, пак по-малкия дявол ни удари – положението можеше да бъде и далеч по-зле; падна ни се от небето по-малкото зло или ние сами си го избрахме – както обикновено се получава след избори за Парламент и народни представители). Вечерта Мария ни беше на гости, та покрай нея поминахме времето значително по-весело и безгрижно. Предишната вечер, като по стара семейна традиция отново проведохме своето малко тържество, паралелно с изглеждането на един стар руски филм - успяхме да се свържем с Албенчето през компютъра. Видяхме се даже и с чичо Божко, но леля Маринка правела домати в това време и не се появи в ефира...

След прекъсване от един ден, вчера пак бях на работа – следобеда излязох малко по-рано, че да имам достатъчно време да се явя на интервюто, което беше планирано за вечерните часове на деня. Е, в краен резултат не се получи нещо кой знае колко особено – по принцип мога да приема предложението им за работа, но поради редица първостепенни и лични съображения, за сега ще си натискам парцалите тук, пък ще видим до кога ще ме търпят... На връщане към нас, минах покрай Янкови - в събота ще ходя да му помагам в инсталирането на разни лампи и контакти по верандата, та исках да се запозная какво има да се прави според неговите мераци. Прибрах се - ядохме и легнахме.

Днес обаче нещо хич не ми се пише – налегнала ме е някаква летаргия, та ме мързи да дишам даже. Снощи се чухме по телефона и се успокоих – разбрах, че сте ходили в Казанлък и че пак замисляте някаква екскурзия. Всичко това ме радва много и донякъде разсейва денонощните ми тревоги и угризения, които изпитвам към вас. А за всичко онова, което ще се случва в предстоящите почивни дни, ще ви разказвам чак в понеделник – имайте нужното търпение...

18.08.2008 – Ето, че пак е понеделник - един от множеството поредни, тягостно скучни и безцветни дни. Понеже всяко начало на работната седмица обикновено предизвиква само тягостни настроения и черногледи мисли у мен, за това сега ще го “освежа” с най-пресните ми спомени от изтеклата вече съботно-неделна почивка (е, почивка е малко попресилено да се каже, но просто за момента не можах да измисля друго определение за иначе почивните дни).

В петък вечерта продължих със записите на дискове - бях обещал на Янковите родители да им направя копия от нашите концерти на Андре Рийо. Същевременно с това седнахме с Даниела и на кратка поменателна трапезка - нали беше свят Божий ден, а и баш рождената дата на скъпия наш дядо Митко, Бог да го прости. Ванеса си изсвири репертоара и вече беше готова за урока на следващия ден. Даниела пък опече нарочна питка, наречена за здраве – разгеле, че нямахме в момента хляб; освен това питката е силно здравословна, докато от хляба много се пълнее…

На другия ден (събота) се срещнахме с Янко и баща му на корекома, от който неотдавна купихме дъски и бичмета за колибата. Даниела ме закара в уречения час с нейната кола, а Янко ме пое после с неговата. Аз бях натоварил кабели, дрелки и HILTI-то, дето ми остана като наследство от съседа; башка винтове, дюбели и всякакви инструменти, защото не знаех с какво разполага Янко из тях. На края няколко дребни нещица пак се оказаха забравени, ама така е то - като не си записва човек какво му трябва. Независимо, че наляво и надясно разпространявам тази мъдра сентенция на татко, че “Глупавите помнят, а умните си записват”, аз самият не можах да се науча да правя списъци, а вместо това уж запомням, а после забравям поне половината от предполагаемия лист. По същия начин не се научих и партенки да намотавам, както и възел на вратовръзка да усуквам – е, че нека и аз да имам няколко кусура, бре джанъм; щото пък цял свят вече знае за моята безупречност, че е пословична и неповторима при други случайни индивиди и по-низши субекти…

Пообиколихме “музеите” за стари и употребявани строителни материали. Търсихме главно контакт за външен монтаж (за открито, те са малко по-обемисти и уж влагоустойчиви...). Янко си хареса и едни лампи, които трябваше да монтираме на мястото на съществуващия безличен аплик, с който са купили къщата. От там се понесохме към нашия мошеник чак в другия край на града – при него съм водил и татко, по време на някоя от многобройните ни търговски екскурзии. Там вече намерихме въпросния контакт и добре, че го нямаше онзи дърт шмекер, ами на смяна се случи един от работниците му, та спазарихме контакта само за $5, вместо за исканите $10 (а пък новите в магазина струват по $50-$60, само за информация го казвам). Е, тоя беше малко боядисан, ама на Янко баща му така добре го лъсна с бензин и едно малко парцалче, че заприлича като на току що излязъл от завод “Ненко Илиев” – Русе (не баща му, бре – контактът имах предвид). Минахме и покрай разни други магазинчета за дреболии и на края отидохме на обекта.

Там дейността ни започна веднага - токове, шнурове, лампи и контакти. Всичко се сля в една обща симфония и до вечерта свършихме работата, плюс изкореняване на едни пънове, които бяхме рязали преди време. Даниела дойде привечер с Ванеса - аз натоварих обратно инструментариума (плюс пъновете за огнището...), изкъпахме се и седнахме на софра - “майсторска” софра, както ѝ викат по селата. Всички бяха много доволни от добре свършената работа, техническите изисквания бяха най-стриктно спазени и всякой малък каприз задоволен до педантичност – този път изобщо не го казвам с типичната си непоправима ирония и убийствен сарказъм, а в думите влагам по-скоро гордост и морална удовлетвореност, че и аз съм успял да помогна на приятел, макар и с нещо дребно, което и когато мога. Ванеса беше доста изморена и след като си поиграха с техния Алекс, нашата мома още там заспа. Взехме я увита с едно одеало – така продължи да спи в колата на връщане, че не се събуди и до сутринта.

Вчера Даниела се беше нагласила да ходи на черква. Заведе и Ванеса с нея - да ѝ четат за здраве, че нещо напоследък ни е все болнава и малко кекава. Аз станах и първо се заех с разчистването на натрупани във времето вещи и боклуци, безогледно захвърлени и небрежно “оставени” уж временно из гаража и бараката, и от които вече нямаше къде да стъпя. Поразтребих едно-друго и се заех за довърша плочника. После разхвърлях онзи кварцов пясък, който татко така старателно беше изсушил и прибрал в кутии и шишета. Фугите глътнаха почти всичкото количество - поне го разкарах от бунгалото. Сега има съвсем малко по плочите - ще ги мина още веднъж с метлата отгоре и това ще им е. Мислех да боядисвам целия плочник, но цветът се оказа не толкова лош и може само да го лакирам отгоре със специалния лак за камъни, бетон и цимент. Ще мисля по въпроса допълнително - нека пясъка да се уляга сега, пък после ще видя какво ще го правя. Следващият ми обект е боядисването на оградката бяла, после да скова малките дървени парапети (между фенерите...) и с това ще се приключат задачите в тая част на двора. До тогава трябва да съм взел вече решение дали да боядисвам плочника или само с лака ще си остане и естествения цвят на плочите.

Таман се окъпах, успешно приключил вече с всичко - ей ги, идват Ваня и Бранко. Бяхме се разбрали, че ще ни дойдат на гости от по-предишния ден. Седнахме с тях в механата и пак стана една много хубава вечеринка. Чуват се с Наталия от време на време - тя била много доволна и щастлива при баба и дядо в България; нека, това да се чува – децата трябва да знаят бита и корените си, независимо къде живеят за момента, къде са имали късмета да се родят и на какъв език приказват покрай тях. Татковината стои над всичко!...

Изпратихме си гостите, прибрахме набързо масата подире им и тутакси легнахме, защото и на мен много ми се бяха събрали физкултурните упражнения през тези дни (че нали бяха уж почивни – пък какво излезе на края). На всичкото отгоре не можах да спя нощес - зъбът ме боля, та ставах и разни хапове пих. После пък в 04:00 някакъв серсемин и полуидиот се обажда по телефона - сигурно беше грешка, ама аз хептен не можах да заспя от там нататък. В 06:00 вече станах окончателно за работа и довечера съм намислил да си легна с кокошките. И когато казвам, че понеделникът е един от най-шибаните дни на седмицата – ами ето, не ми се чудете; вече знаете защо...

21.08.2008 - Не съм писал нищо в последно време - все нямам ищах покрай тези мои зъбни болежки. В понеделник след работа ходих при зъболекаря и тогава уж ме оправи човекът. Обаче впоследствие и особено след като премина упойката, от многото стъргане изглежда венецът, самият зъб и корените му са останали малко травмирани, та новата пломба постоянно ме наболява. Вземам разни илачи, когато почне да ме боли повече, но се ограничавам само с по 1-2 пъти на денонощие. Страх ме е да не привикна с тези хапчета и да стана наркоман – те, както казват от един път педераст не се ставало, ама знае ли човек къде ще го удари химията. Ами ако ме цапардоса баш у потенцията – край на щастливия брак и съвместния ни живот с булката; за кога ще търся друга, а пък и коя ли ще ме вземе вече такъв сакат и импотентен! Ето така ми преминават дните, че и нощите напоследък – в страх и кахъри.

Ванеса се оправи уж от своите кашлици и настинки - сега пък Даниела ѝ прихвана бацилите, та се сополиви и тя като гладно цигане пред шекерджийница. За щастие вчера нямах много служебна работа и си тръгнах по-рано да се разправям с моите лични дела. Занесох да наточат веригата на моторната резачка за дърва - онзи ден у Янкови съвсем се изхаби. После ходих до онова магазинче за болтове и гайки, че нещо трябваше да търся пак за лампите на Янко. На края минах и през небезизвестния “Bunnings” (това е австралийският аналог на Mr. Bricolage/Мосю Бриколаж, намерил вече здрава почва не само в родината си Франция, но и в България) – исках да покажа на касиерките, че все още не съм се затрил от лицето на Земята, защото баят отдавна не им се бях вясвал. Купих бял цимент и вар, за да забъркам някакъв маджун, с който да оплескам бетонните блокчета на предната оградка. Онази вечер с Бранко доста помъдрувахме как да избегнем разходите по безумно скъпите бои в специализираните магазини, а крайният резултат да бъде същия, ако не и по-добър. На края взехме това налудничаво решение - да видим сега дали ще прокарам тази нова технология и да я въведа във фасадния бояджилък като авангарден метод, патент на бедния умник (или на умния бедняк). Правя сметка да размия равни части бял цимент, вар и бяла боя (от онази, с която боядисахме бунгалото отвътре или пък ще прибавя малко лепило за дърво в сместа...). С това гъсто “мляко” мисля да наклепам оградата, като се надявам, че циментът и варта ще се свържат с бетона и така тези блокчета ще си останат вечно бели като “Una Paloma Blanca”. За резултатите обаче ще съобщавам допълнително, а пък парите от патентоването на идеята ще ги делим с Бранко, защото инициативата беше изцяло негова. Аз само се нагърбих с нелеката задача да я експериментирам и внедря (е, вечерта подсигурих виното и мезето, върху които медикаменти взехме тези наши кардинални решения, но не знам дали този допълнителен фактор ще повлияе върху размера на моя дял от възнаграждението). Ако опитът ми обаче се окаже успешен, смятайте че заводите за боя по света ще почнат да фалират лавинообразно един през друг, а пък аз някой ден ще кацна на площада в Габрово със собствен аероплан – да не вземете да се чудите защо, как и от къде са ми дошли парите!

През тези толкова мизерни и зъбоболни вечери успях да свърша и работата на компютъра по моите отдавна висящи финансови дела. Онзи ден бяхме при агента - дадохме му всичките си квитанции от приходи/разходи за изтеклата година; да го видим какво ще направи с оглед да платим минимален годишен данък върху оборота и печалбата, което е и основната цел на вечно онеправдания и измъчен до смърт средностатистически труженик.

Плановете ми за почивните дни се свеждат до боядисването, занимавки и развлечения с разни дребни дейности от ежедневието и моите нескончаеми хобита, напълно завършване на площадката (плочника) и множество други, които неминуемо ще възникнат в процеса на работата, без дори да предполагам какъв ще бъде техния характер. Най-скръбното от всичко е, че някакви по-крупни моабети и вечеринки за този период не са предвидени изобщо, което мен лично много ме натъжава и огорчава. Ама пък понеже е наближило да се виждаме с Краси и Светла, та може да направим едно съвсем кратко и непринудено тържество – без много афиширане, с подръчни средства и материали на клиента.

Снощи рекох да ви се обадя по телефона, че се ядосах за тоя диск и за микрофоните на татко. Но пък е напълно възможно да не са взаимозаменяеми с техните аналози от звукозаписната нискочестотна техника - нашите са предназначени за компютърна комуникация, изглежда че работят при съвсем други режими по честота и се свързват към коренно различни устройства. Разбира се в компютрите също има усилватели, пред-усилватели и крайни стъпала, обаче не е изключено те да работят в друга среда и поради тези причини да нямат нужното съвместителство. Аз не съм голям специалист в тази област, но това е всичко, което ми подсказва логиката и ограничените познания по темата – виж, ако беше нещо свързано с гинекологията, тогава вече говорим на правилния “език”. От своя страна аз непременно ще потърся някакви други модели, обаче се опасявам, че няма да намеря нищо по-различно от вече добре известните нам стандартни микрофони за записи и озвучаване - които се използват успешно в звукозаписа, но вероятно не и за този, сравнително нов вид обмен на информация, при това вече толкова изюден посредством шибаните им компютри напоследък.

И тъй като за момента се изчерпах откъм клюки и злободневки, на този етап приключвам с творбата си и ѝ поставям точката. Смятам да опресня мисълта си утре, но пък не е изключено да отложа продължението ѝ чак за понеделник…

25.08.2008 – А ето ви я и поредната ми творба, поредната дълбока и душевна “изповед”, написана собственоръчно в момент на тягостно работно време. Днес за пореден път е понеделник и аз отново не съм особено натоварен в службата (за моя най-голяма радост…), което пък разкрива пред мен прекрасната възможност за едни малко по-подробни и задълбочени писмени разсъждения. Ако не друго, то поне ще ви разкажа как преминаха почивните ни дни и колко много си “починахме” през това време.

Аз и в петъчния следобед си тръгнах малко “по-навреме” от офиса, защото пак нямаше какво да правя. Прибрах се директно в къщи, защото до този надвечерен час вече беше почнало да ме щрака ченето и не ми се мислеше хич нито за ходене по магазини, нито за нещо подобно – гола жена пред себе си да бях видял, щях да я подмина като прашасала статуетка в някой задънен провинциален музей; а това е ужасно показателно за състоянието ми. У нас си взех хаповете и след малко, като ми изтръпна от тях главата разбрах, че най-много обичам да ме боли зъб: ама то било голям кеф като ми мине, бре! В останалото време на физическа болка и душевно страдание се занимавах с произволни домашни задачи, компютри и други незначителни дейности. Свирихме с Ванеса и те с майка си се зазяпаха в някакъв конкурс за танци по телевизията, а пък аз си легнах официално в кревата да изгледам един филм на рахат и спокойствие – белким си обогатя мирогледа с нещо по-различно от плочници, бетони и земни окопи.

В събота сутринта станах рано и наченах боядисването на оградата. Първите няколко нанасяния на боята с четката бяха малко зашеметяващи за мен, защото като че ли не очаквах да видя чак такава драстична разлика, при това толкова изведнъж. Само че аз също толкова много се бях увлякъл в приготовлението на тази здрава боя, че връщане назад нямаше – каквото бях оплескал с нея по време на пробите, вече нямаше откъсване от цимента по никакъв начин. Продължих смело и безотговорно напред, с всички възможни извивки и неравности по блокчетата, отчитайки дейността не само като общо взето противна и доволно непривлекателна, но пък и цялостно много мъчителна. Ударих две ръце и капнах от умора; кляках, сядах, залягах - все зор, ама стана на края. Е - дали е хубаво и дали изглежда по-добре от оригиналните шарени блокчета, на мен ми е трудно все още да преценя, защото разликата, както вече казах е колосална. Но поне мястото се освежи малко с белия цвят, ако в цялата схема не съм постигнал нищо друго положително...

Вечерта помогнах малко на новия съсед, че той беше почнал да си кастри дърветата – от него прибрах някой и друг клон за оджака, а шумата я натъпкахме в кофите за смет. А мен толкова много ме заболяха краката от седене през целия ден клекнал като над дъсчен кенеф, че исках с нещо да разнообразя дейността, раздвижвайки застиналата си кръв по жилите. Даниела беше ходила на пазар, че донесла няколко сини домата (ние в Габрово не им викаме патладжани, както това е прието по Делиормана или из Тракийската низина). Те, плюс малкото мръвки, които имахме за изпичане, определиха менюто ни за вечерта – шишчета; по-точно “шишове”, а най-точно “шашлыки” заради величественият им богатирски размер! Неотдавна от някакво евтино тържище бях купил едни метални клечки, нарочни за целта – големи, колкото казашки саби, та сега рекохме да ги изпробваме в реални условия. Че хайде – ред лучец, ред чушчица, дебело парче сланинка по средата; какъвто си му е тертипът. А пък подир – йебем ти го язе и холестеролот, оти доктори вика’а, дека да е било уд’рил таванот! Запалих огъня в пещта - Даниела опече патладжана, докато аз се занимавах с месото. Междувременно свирихме с Ванеса и тя легна, а ние с майка ѝ седнахме на трапезата. През нощта обаче, освен зъба ме боля и главата – хайде, за кратуната си вече имах някакви разумни обяснения (вино пих, посмесих после бира и мастика, та станах зорлем малко на мотика). По-интересно е защо през деня не ме боли така лошо тоя зъб проклет, а пък нощем се събуждам чак от болки и не мога да спя. Мислех, че мастиката ще му помогне, ама явно не е била в правилните си пропорции, спрямо останалите питейни съставки.

На другата сутрин (а това е вече неделя – вчера, демек) пак се застягах за моята дворянска работа. Реших да направя и тези оградки с дървените полуобли гредички, които ни хартисаха от колибата. Обаче понеже бяха останали само разни кривундели, наложи се пак да ида до магазина и да си купя прави, специално за отзад. Взех едни нарочни бичмета, предназначени за огради, купих и още винтове; едни изгорели крушки трябваше да подменя, взех малко материал за една рамка на картина и се прибрах. От там насетне почна разкрояване, белязане на отвори, пробиване, дюбели и въобще до болка познатата история. Даниела ми помогна малко в придържането на дъските, защото онази стойка (магарето), която татко ползваше сума време, сега беше затрупана в дъното на бараката зад столовете и ме домързя да я вадя. Подпирах се на зелената пластмасова кутия на Енергото, където е разпределен захранващия кабел за къщата. А пък то поначало нямаше много материал за рязане, че да си правя тоз тропулак...

До следобеда успях да притегне горните греди - долните ще се държат на тухлите и ще служат на отвесните парчета само да се завинтят в тях. След като сглобя всичко на място, свалям трите панела, за да мога да добоядисам зад тях блокчетата - тези места нарочно ги оставих за най-накрая, уж да не цапам боята. Надявам се през следващите почивни дни да привърша и с тази дейност. За последните обаче ще се наложи да вадя магарето, защото много дъсчици има да се накроят и баят зор ще видя без удобна подпора. После намазвам всичко дебело с черно масло и слагам обратно. С това вече оградата ще бъде напълно завършена и ще имам единствено да мисля за покритието на плочника. Един път и този въпрос приключен вече, предният двор го предавам на приемната комисия и започва търсенето на лодката (или пък караван, евентуално...)

Понеже задуха много силен и неприятен вятър, повече с външна дейност не съм се занимавал. Прибрах се вътре, изкъпах се, избръснах, сплетох си плитчицата - и хайде, заврях се в кухнята при Пепеляшка. През това време Даниела пълни чушки, а аз правих кьопоолу. Снощи всички ядохме “чушник” - печени пълнени пиперки с месо, ориз, подправки, заливка; точно както е по готварските енциклопедии. Помъчих се да изгледам един филм, обаче постигнах единствено мъчение и борба със съня, та смених фотьойла направо с леглото. Нощес пак ме боля зъба, а интересно в момента нищо ми няма - защо само вечер ме яде, шибанякът му неден и противен?...

29.08.2008 - Дойде отново време за поредните ми заключителни седмични анализи. Аз толкова много бях “зает” тази седмица, че даже не намерих време и да попиша малко, както обикновено правя през обедните си почивки. Но понеже цялата седмица беше една цялостна и всеобща обедна почивка, за това се занимавах с всевъзможни други малки лични задачки от чисто частен характер - това отне цялото ми време. Работих в режим на намалено работно време и всеки ден към 15:00-15:30 с подчертана охота напусках омразния офис. След работа се отбивах по разни мои магазини, за да търся стоки и материали с неопределен характер и от най-общо предназначение - чак тогава се прибирах у дома.

Най-ярката изява за седмицата беше представянето на Ванеса на рецитала в училището - тя каза свое собствено стихотворение, което сама си беше измислила и с тази творба взе първото място за цялото трето отделение на даскалото; башка златния медал, който ѝ дадоха за добри заслуги в учебния процес. Това стана във вторник вечерта, след което събитие семейният кошер бе изпълнен с много радост и положителни емоции; последното пък стана повод за една съдържателна почерпка на щастливите родители по случай успехите на своето дете.

В следващите дни аз пък попаднах на едни музикални партитури от Интернета и времето ми беше изцяло погълнато в свалянето и разпечатването им – естествено в работно време, защото аз в къщи нямам нито миг свободен. Междувременно търся и един комплект глинени гювечета за Ваня и Бранко, които те пожелаха също да притежават, след като онази вечер ги гощавахме с подобно нашенско и традиционно блюдо. Сега обикалям вехтошарските магазини за употребявани вещи - белким намеря и на тях нещо подходящо. Както разбира се търся техните, така гледам и за други стоки - книги, ноти за Ванеса, разни стари видеокасетофони и прочие боклуци; нали те са моята страст…

Онази вечер от един дюкян на “Плод и Зеленчук” накупих чушки и сини домати. Снощи пък от друг подобен “музей” купих едни музикални школи за пиано - Менделсон, Бах и други композитори. Вярно е, че дадох $17 за тези партитури, обаче произведенията си заслужаваха цената и изобщо не ми досвидяха парите. От същия магазин (там сме ходили с вас за разни чаши и други подаръци - огромно хале; не може да не си го спомняте...), пазарих и един сешоар за коса. Отдавна търсех такова устройство, за да си раздухвам кюмюра с него. Един път, като бях побеснял вече от духане с уста за разпалване на мокрите съчки в огъня (при наличието на една сюрия гладни гости...), в главата ме удари една, на пръв поглед много налудничава, ама и абсолютно спасителна за дадения момент и ситуация мисъл; а именно - да взема на Даниела сешоара от банята и да раздухам с него въглените. Получи се поразително добър и скоростен ефект и аз още тогава взех смелото решение, че ще си купя един такъв специално за тази цел. Не искам всеки път да вадя Даниелкиният, защото той и без друго вече добре се умириса на пушек и пърлена мръвка. Сега тя като се издухва с него и косата ѝ тутакси почва да мирише на кебапчета и кюфтета – сякаш работи в някоя закусвалня на крайна ЖП гара или в бирария насред селски мегдан. А моят няма да го пазя нито от удари, ни от прах, пепел и т.н. - ще го ползвам само за разклаждане на загасващите главни в камината. Та, снощи като се прибрах, напалих оджака да опека чушките. Както всички знаете (особено запознатите с такъв вид стопанска дейност по подготовката на зимнина през есента), пиперките по време на печене загасят огъня, защото много вода изтича от тях. Е да, ама не и нашия огън от сега нататък - като поразшавам от време на време жарта с това вълшебно духало и чушката вече е опечена до виртуозност!

Понеже бях разпалил дървата, та жар и огън имаше предостатъчно – и цяло агне щеше да се опече с толкова много въглени. А пък особено с тая духалка, можех и камъните да разтопя даже – за да използвам огъня се залових да изпържа и патладжаните. При напускането си съседите оставиха една тавичка за фурна, широка и дълбока - точно по мярката на скарата; наливаш малко олио на дъното и пържиш в нея до премала; има-няма половин час и всичко бе готово. И още огън остана, бре! - Даниела беше приготвила едно месо да го пече в тава във фурната. Обаче вместо това аз го накълцах на големи парчета, зарових го в две големи глави лук и бумнах всичкото в тавичката на огъня! Леле-е, какъв друсан кебап/кавърма стана, само докато ометох 3 x 100 с мезе - да си оближеш пръстите направо!

Като приключихме с вечерята, изгледахме един филм по телевизията и легнахме. Ванеса свири задължителните песни, после се занимава с акорди, гами и т.н. Днес е почивен ден за нашия край пък, заради селския панаир - няма работа, няма училище. Аз ще повися още малко тук и ще си поемам пътечката към нас – зер, нищо не свърших цяла седмица, че баш в петък следобед ли ще направя нещо? Не знам защо се получи такова застрашително затишие в отдела - уж има доста работа по принцип и проектът върви съгласно своя план-график, само дето самият нямам какво да правя. Освен, че ми е малко скучно и бавно ми минава времето, аз други оплаквания нямам обаче; човек се адаптира и бързо свиква на лесното - а пък ако и не прави нищо, безделничеството сякаш почва дори да му харесва...

Тази събота и неделя сме планирали няколко дейности из двора. Даниела е орязала асмата, още някой и друг клон ще рече да се отсече и да се закара една каручка с боклук до бунището, оградката отпред трябва да се завърши – въобще, в къщи винаги има какво да се прави; не е като тук – злокобна тишина и изнервящо спокойствие...

От три дена прогнозират да вали, а навън е все сухо - да не вземе да плисне баш за почивните дни, че тогава доста от плановете ми ще се провалят. Ще видим - като се завърна в понеделник обратно под изкуствената светлина от лампите на тавана, ще ви разкажа кое как е минало - а за сега: чао до следващото ми включване...

01.09.2008 - Ето какво става по-нататък в историята. Днес имам малко служебна работа и за това ще бъда по-кратък в излиянията си, но независимо от всичко ще гледам да обхвана повечето от събитията, случили се през изтеклите няколко дни. Най-първом обаче, макар и така, малко задочно, искам да поздравим нашата мила леля Маринка с големият ѝ 70-годишен юбилей – пожелаваме ѝ само здраве, спокойствие и дълъг живот! Наред с това обещаваме, че след като по обективни причини не можем да присъстваме на това нейно тържество, на 100-годишнината вече ще бъдем и ние сред гостите – нека само да сме живи и здрави до тогаз. Довечера ще гледаме да се свържем с тях и лично да ѝ предадем най-сърдечните си поздрави. До това време може участниците във форума вече да са пристигнали и с първите наздравици да сте дали ход на събитието, щом като тържеството ви ще бъде обедно. Хайде, при това положение - наздраве и от нас!...

А иначе аз и този петък си тръгнах по-рано поради сериозна липса на работа (за чий курец ни държат да натискаме столовете и да бършем праха по бюрата, ами не ни разпуснат? – само за това все още нямам разумно обяснение; ебава му се майката нещо на капитализЪма, ама де да видим до къде ще му стигнат силичките да издържи на офанзивата). Прибрах се в къщи и почнах да кроя плановете за почивните дни - какво ще се прави, как ще стане и т.н. Трябваше да отида пак до магазина за една дъсчица, която ползвах за мастар, по който да подравня таборките на оградата. Прибрах се - хайде пак, свирене, ритуали, малко телевизия и това беше всичко за деня.

В събота урокът на Ванеса беше планиран за 11:00, а аз до това време кажи-речи сковах единия панел на оградата. Янкови минаха през дома на път за Бризбън, че трябваше нещо да им дадем. После те си заминаха – дойде учителката пък и аз се прибрах вътре да присъствам на урока. Всичко мина много добре, с обичайните забележки и поправки, по които работим непрекъснато с малката органистка. След това аз пак отидох да си върша работата, а Даниела излезе с Ванеса по пазар.

Следобеда направих и другата част на оградата, когато основната ми дейност приключи. Почнах да се занимавам и с третия панел, ама само лесната част от него направих, колкото да се отхвърли работата - кроенето на отделните дъски остана за на другия ден. Анализите ми от боядисаната в бяло ограда са вече доста тъжни и самокритични - не трябваше въобще да се занимавам с това, а да оставя блокчетата шарени, както си бяха. Сега на бялото по тях личи всяко малко петънце и май ще ги пребоядисвам пак - само че в нещо керемидено този път. За сваляне и изчистване на боята е абсурдно да се мисли (като знам колко здрава я правих да бъде, нали я исках “вечна”...). Единствено пребоядисването остава като евентуален спасителен вариант, но първо ще завърша всичко и напълно, така както е в момента, а пък после вече ще му мислим наново. Важното е в случая да се отчете факта, че там се допусна груба технологична грешка, наред с което да се признае, че и оправяне няма след нея. Това е нещо като да си бил потиснат под социалистически/комунистически гнет в продължение на 5 десетилетия, а пък да мислиш наивно, че за 5 дена/месеца/години връз руините от последвалият му катастрофален разпад, повторно ще разпалиш светлата зора на капитализма; не наивно, ами е абсурдно за всеки здрав разум, независимо че на нас, жертвите на този омразен строй не ни се иска да е баш така – дамгосани сме вече и обречени навеки. С други думи – купуването на самолета се отлага за неопределено време; ако нявга се завърна, то ще бъде пак с обществения аероплан, а не със своя собствен…

В събота вечерта с Даниелчето си направихме една малка софра, като набелязахме насрещните планове и задачи за следващия ден. В неделя дейността ми по оградките окончателно приключи. Сега остава да добоядисам блокчетата, да залича мръсните петна където съм работил, да намажа с масло тези дървени скари или “решетки” по-точно и да ги монтирам обратно на оградата. С това там тази част е завършена (ако не се смята пребоядисването на дуварчето, което не е изключено и да отложа - за някой светъл, но по-далечен или пък най-вероятно изобщо несъществуващ в календара ден, примерно...).

Следобеда се развихрих в задния двор – моето първо настъпление беше плахо и предпазливо: само с ножиците; на следващата атака към въоръжението си прибавих пелката, а за крайния победен щурм въведох и моторния трион. Канонада от искри и облаци от прах и стърготини хвърчаха изпод подивелите ми за мъст ръце. Орязахме поголовно всички клонаци и разчистихме гората от шума, израстъци, бурени и всякакви други плевели - Даниела извлича клоните (само нарежда и си мърмори нещо несвързано под носа – вероятно мълви някоя от нейните молитви...); аз в тоз миг режа с триона като по филмите на ужасите (и клетвите ми се чуват отвъд Небесата чак, та в Ада...). В крайна сметка доста добре поразчистихме двора – за да стане същото, че и по-зле само след няколко месеца. Комбинацията между яркото тропическо слънце и падащите сегиз-тогиз проливни дъждове създават прекрасни растителни условия за всичко живо, що никне като стрък из недрата на Майката Земя – само моите шибани градински домати не щат да се развиват в правилната си посока и това е. Нито влагата им помага, нито слънчевата светлина ги топли – ако не е магазина, гладни ще серем и жадни…

В резултат на балканският ми бяс, който ме беше обхванал и завладял следобеда, пред нас се събра цяла купчина с дървесни изрезки - едвам натоварихме вършината в ремаркето. Закарах един товар на бунището, заедно с разни начупени плочи, парчетии, кутии от боя и всякакви остатъци от строителни материали, за които нямах никакъв отговор на въпроса: поради какви причини, аджеба, бях ги пазил толкова дълго време? – е, сега всичко непотребно отиде окончателно в небитието. Върнах се и докато ремаркето беше все още закачено, натоварих и останалите, вече “годни” материали за другата къща. В тази категория попаднаха няколко плочи, с които Уоли ще направи на Нолин една пътечка към въжетата за простиране на прането; занесох им и 5-6 кофи с бели камъчета, които хартисаха от моите градински декорации – сигурен съм, че те и на тях ще намерят полезно приложение някъде из двора, вместо да стават зян и да ги заравям на бунището. Останалата част от боклуци, които запазих при мен, поне докато ми траят строителните мероприятия по къра, вече се побра изцяло само в ремаркето – ако ми пречи, мога да го местя на където поискам. От там също ще се изхвърля доста неща, но няма да е на този етап – нека първо да приключа със строителството, че тогава пак ще разчиствам; то ще е за последно вече, дай Боже...

Новият съсед изглежда нещо прихвана от мен, та гледам че и той почна да реже пънове и дървета в техния двор. Помогнах му с моторния трион да си свърши работата по-бързо, че беше подхванал, завалията, едно по едно клончетата да ги гали с някакво невзрачно лозарско трионче – имаше да пили и кълца с него до второ пришествие. Докато с веригата ги надялкахме завчас, като пресен лук за Великденска салата. От него също взех разни дръвца за огрев, които пак запълниха пространството зад колибата. Останаха ми още няколко полуобли гредички, които ще използвам пък за направата на някаква подобна оградка, само че отстрани на къщата - където са розите на Даниела (и ако до тогава последните не са изсъхнали, след като аз най-редовно и старателно ги препикавам - де що мина покрай бодлите и шибаните им тръни; от което следва заключението, че не само мушкатото се препикава, както е според преданието, ами в това число попадат и розовите насаждения). Тези греди за сега съм ги качил на бунгалото току под покрива, за да не ми пречат. Въобще, точно както ви изглежда според направеното от мен описание – нивата ми почна застрашително и поголовно да се разчиства от материали и съкровища, дето съм трупал и пазил като очите си с години! Е, рано или късно човек се разделя и с най-милото си – такива са суровите условия на живота…

Вечерта, след като най-накрая разчистих листата и падналата шума с бензиновата прахосмукачка, прибрах се в къщи каталясал, изкъпах се, вечеряхме надве-натри и се строполих бездиханен в кревата. Е, преди това пак минахме през задължителното ни съвместно свирене с Ванеса и всичко останало, което влиза в дневния ред на семейния режим...