09.02.2009 - Пак се поотпуснах май - не съм писал от миналата седмица. Уж в петък по обед щях да обобщавам събитията - обаче поради липса на дискусионен материал, а и заради висока степен на служебна заетост, не можах да драсна нито ред. На всичкото отгоре в петък трябваше да пакетираме всичките си боклуци от бюрата в отдела, защото от днес вече сме приютени в нов офис. Донапред в сградата нямаше ток; още клозетите ѝ не функционират, нито пък водата в крановете и тръбите циркулира – понеже бараката се намира в непосредствена близост до един огромен търговски комплекс, та ходим да серем и пикаем в техните обществени нужници. Аз по принцип в работно време не сера, че ме е малко гнус (а би трябвало, защото това време се заплаща по доста високи тарифи…). Понеже ме мързи да ходя пеш чак до там, та се стискам до последния възможен момент – дорде седя на стола проблеми нямам, но пък като стана и вече имам чувството, че ще изтека. Тогава се засилвам към въпросния търговски комплекс, но последните метри преди кенефа са ми най-мъчителни – после на връщане и с изцеден мехур вече е далеч по-комфортно. Отделно от тоалетните неволи, всичко тук е потънало в прахоляк, отвън е адски шум – трактори пращят, булдозери орат; народът бачка здраво и хич не се шегува. Аз съм си избрал една затънтена дупка в края на залата, нещо като самостоятелна кабина, по-скоро будка - много-много да не ме гледат разни любопитковци какво правя и с какво ми е зает екрана, щото аз и порно мога да си пусна ако искам. В момента цари известна безтегловност в отдела, докато всеки си намери имуществото, да си подреди бюрото, книгите и документацията. Понеже аз нямам големи количества с излишен служебен инвентар, та вместо да подреждам рафтчета и чекмедженца или пък да бърша прах (опазил ме Бог – това е женска работа…), използвам времето си да съчиня нещо полезно и същевременно приятно като дейност. С тези целеустремени встъпителни слова, сега започвам своя разказ и дано никой не ми наруши мирът и покоя на обстановката, защото ще го попържам до деветото му коляно и дорде не свърши работното ни време чак довечера.

В петък излязох по-рано от работа (да, мамо и татко! – с разрешението на управата и със знанието на преките ми ръководители и началници; аз спазвам най-стриктно трудовата дисциплина, въпреки че не винаги това ми се отдава с достатъчен успех). Бях свършил всички възложени от висшестоящите органи задачи - натоварих дисагите в колата и отидох до един магазин, от който служебно трябваше да получа работните си дрехи. Съгласно устава по Охрана и Безопасност на труда, както и по силата на Трудовия кодекс, като работници и служители към обекта ни се полагаха по два чифта панталони и по две оранжеви ризи, в комплект с чифт специални обувки с метални бомбета. Това са най-елементарните изисквания за облеклото на персонала по такива крупни строителни обекти като нашия. Аз специално обувки имах от предишната си работа и не ми трябваха, защото не ги и ползвам. Но се бяхме разбрали с Нени, ако на него са му нужни да взема един чифт от неговия номер. Така и стана - той по цял ден снове из окопите, въргаля се из дупките и траншеите, от която трудова дейност неговите обувки се смилат по-бързо. А моите си ги пазя за нови – да съм ги обувал едва няколко пъти и то само ако е имало проверка от Министерството; в това тяхно почти ново състояние те ми стоят заключени в бараката у нас – вадя ги от кутията само на свят ден или празник, единствено да се изфукам с тях пред чистачките, че ме правят малко по-висок и снажен поради дебелината на подметките им. А пък новите така или иначе ми се полагат, но ги взех за Нени – когато неговите свършат съвсем, да му ги дам тогава, та да има с какво да си обуе краката. На инженерния персонал такива обувки се полагат по закон и на нас ни ги раздават по списък, обаче за работягите те са задължителен аксесоар към работното им облекло и те самите си ги набавят (по смисъла на “купуват”...). Чифт такива обувчици (далеч различаващи се от тези на култовите “Hush Puppies” или пък емблематичните “Dr. Martens”) струват от порядъка на $150-$200 и са един доста сериозен разход за и без друго неработещите за много пари работници. Така че всяка помощ от подобен сорт е добре дошла за нашия малък, но пораснал вече син на работническата класа.

След получаването на работната “униформа”, натоварих си дрешките в колата, минах през един касапин в съседство, понакупих известни месни хранителни деликатеси и се прибрах в къщи. Таман бяхме свършили свиренето с Ванеса и Янко се обади, че го били пуснали в “гарнизонна отпуска с преспиване” – демек, идва на гости у нас. Стъкнахме набързо салатки, мезенца и до това време той дойде. С него си направихме едно доста съдържателно тържество до ранните зори на следващия ден. Единственото лошо нещо се оказа, че Даниела трябваше да върви на работа в събота и сутринта едвам стана, миличката – само че ние това нямаше как да го разберем по-рано; а пък и да бяхме - все тая...

На заранта наш Янко се беше измъкнал от нас рано-рано, че щеше да ходи на пазар за пресни бурени и зеленчук. Самата Даниела пък отиде на работа още по-рано, а ние с Ванеса изчакахме учителката да дойде за урока в 09:00. След приключването на музикалния час, ние също излязохме.

Бяхме се разбрали вече с Янкови, като си свършим задачите за деня, следобеда да мръднем малко да се разходим - да изпием по някоя и друга бира, картофки, сладоледи и други гъдели за дечурлигата. Ние с Ванеса бяхме сами, защото нашата майка все още беше на работа, но първо имахме да свършим и някои служебни задачи. Бях уговорил от един магазин за компютърни части да си купя допълнителна памет с обем от 1 Tb (казват, че един терабайт се равнявал на хиляда гигабайта, милион мегабайта или общо това било един трилион байта, ако не ме лъжат моите основни аритметични познания от отделенията и най-бегли познания по висша математика от института - обаче аз така или иначе до толкова много не мога да броя и вярвам на всичко, което ми кажат по въпроса по-акъллиите от мен); отдавна се бях заканил да се сдобия с такова устройство и само чаках да ги пуснат малко по-евтини, че нали пък и не обичам да ръся излишни средства за щяло и нещяло. Сега вече имам предостатъчно място за филми, снимки, музики и каквото ми дойде на ума - не че и това няма запълване, но ще минат години, докато се случи. После пък ще купя друга подобна джаджа - нека първом тая да се опълни до дупка...

След като си прибрахме стоката, отидохме в друг магазин, че да купя нещо и на Ванеса. Е, то пак ще бъде за наше общо ползване, ама нека титулярят този път да бъде тя. Взех ѝ една подобна магнитна памет, на която може да записва по 2-3 детски филмчета и да ги гледа на едно от двете нови дискови устройства, които имат такава опция. Сигналът, освен от диск може да се подава от компютър, от такава малка памет, през телевизор и т.н. За училище също ще ѝ трябва такова пособие, а и шестте му долара като цена на дребно просто не си заслужаваха по-нататъшното ми замисляне върху употребата на самата вещ – че тя дойде по-евтина от половин дузина с бира, бре!

След тази покупка отидохме на нашия търг, защото знаехме че тази седмица има наддаване. Позавъртяхме се, но на нищо не ни се спря погледа и си продължихме пътя. Обадих се на Янко, защото бяхме и в техния район вече - той таман си беше купил колело, та рекох да отида да го видя. Беше си оставил домочадието на един пазар да го чакат и заедно вече всички отидохме на разходката.

Нали на Валя майка ѝ е тук, та с нея отидохме на “Марина Мираж”, където не я бяха водили, до “Шератон” и т.н. Споменавам тези имена, защото с вас също сме ходили там и местата са ви добре познати и известни. Най-накрая си направихме и една хубава разходка покрай вълнолома (и там съм ви водил...) - времето беше доста топло, а самото море много развълнувано. Че малките като полудяха да ги пръскат вълните баш там на носа, та не можахме да ги измъкнем. Ванеса специално беше вир-вода - от новата ѝ роклА се стичаше морска пяна, пясък и кал. Добре че до колата позаветря малко, та да я прибера на майка ѝ в сравнително по-поносим вид... Вечерта изгледахме няколко филма и заспахме безславно.

С Неничко се бяхме разбрали за вчера (неделя) да дойде у нас. Таман приготвях кебапчета, сосове и т.н. и той се обади, че няма да дойде защото нямал кола. Неговата нали е в постоянен ремонт, виси денонощно по сервизи и из работилници, та не може да щъка напред-назад. После се чухме допълнително и се разбрахме да дойде с влака, а другата сутрин аз да го закарам на работа. Добре ама той после намерил някаква кола от приятел и по обяд довтаса. Ядоха с Ванеса малко и излязохме. Пак отидохме до търга - Неничко искаше да си купи някакво газово барбекю. Видяхме две - заложихме малко пари на тях, като в същото време се спряхме и на едно колело за Ванеса. Аз от тези двете, които ѝ сглобявам май нищо няма да излезе и най-вероятно ще вземем нещо готово. А пък и тя си го хареса, защото беше дамско и розово-лилаво на цвят (който оттенък е от изключително значение, специално за нея...). Сложихме някоя пара и на него - тази сутрин разбрах, че Нени е спечелил барбекюто, а ние с колелото сме наддали най-високата сума; сега чакаме да ни я одобрят или евентуално да додадем още малко и да го вземем. Още не знам колко, но се надявам да не е много.

След тези търговски дейности отидохме на плажа и малко се покъпахме из вълните – дорде се престраши да влезе Ванеса опищя орталъка, а на края не можах да я извадя от водата; пак се наложи да прилагаме Макаренковските методи. Абе не става иначе и това си е - виках, виках, махах с ръце от плажа: онова стои вътре и не излиза; играе си във водата и все едно се прави, че не ме забелязва като крещя подире ѝ. На края си тръгнахме с Нени - тя обаче продължава да стои там и да се мята като шаран на сухо. Дорде не се върнах и не се засилих към нея като разярен бик към дойна крава, нашия чемер не се сети да тръгне. Ох, че да видиш как тича по пясъка после – тук-таме само ѝ опират крачетата в земята; ще полети от зор чак...

Прибрахме се в къщи - Мони беше дошла да донесе пакетчето от Мария. Ние вече се бяхме чули с нея да ни каже, че си е дошла и че носи нещо от вас. Аз знаех за знамето и писмата, но не знаех за дисковете от Албенчето. Не съм разглеждал още нищо - довечера ще имам повече време, тъкмо ще закача и знамето в механата.

Преди няколко седмици бях купил много интересна рамка с една кръгла картинка. Обаче реших, че тази картинка не е интересна и потърсих от Интернета някаква автентична снимка на Васил Левски - може ли потомъкът му в най-българската къща от всички наоколо и по-специално в тая хъшовска механа, да няма портрета на Апостола?! Та, след като намерих подходящата снимка, разпечатах я на работа, нагласих я по размера и в неделя сутринта портрета вече висеше зад вратата на бялото поле в механата. Рамката е в тъмно дърво и по каменната стена не би се откроявала добре, за това ѝ намерих бял фон - а там беше единственото свободно място.

Снощи направихме едно съвместно тържество с Неничко - пекохме мръвки, хапнахме, сръбнахме, дадохме му разни продукти за у тях и той си тръгна, а ние легнахме...

13.02.2009 – Въпреки, че днес е петък, 13-ти (черният петък, както му казват тук...), нищо особено не се е случило – поне до момента. Е, сутринта всички чакахме около един час отвън, белким дойде някой с ключ и да ни отвори офисите, но това по-скоро го приехме като дар Божествений, отколкото като някакво лошо предзнаменование и “bad luck”, дето му викат на куцузлука местните човешки породи. Времето на изчакване го прекарахме в близкото кафене, където дори и аз изпих едно капучино, макар и да нямах никаква нужда от това. Ама щом като е с хората - нали трябва да сме като човеците и ние... По стара традиция, в петъците правя равносметка на изминалата седмица, обобщавам събитията и правя грандиозни и непредсказуеми планове за почивните дни. Няма обаче нищо ново за отбелязване - никакви събития, никакви произшествия, просто нищо; вакуумна среда на празно, лишено от съдържание пространство.

Снощи и миналата вечер започнах да гледам един домашен филм, който татко е правил преди още заминаването ви за Австралия. Забелязват се картини от Мазалат, Соколския Манастир, Върпища и т.н., които доста носталгично ме върнаха множество години назад във времето - детство, юношество, ергенските ми години и т.н. (след последния период обаче, нямам особено много ярки спомени, с които да се гордея...). Сетих се, когато ходихме с чичо Тошко Шкодров и чичо Ваньо Киселенков по Балкана. Сега вече “Киселенката” го няма сред нас - натъжавам се дори и в момента, в който пиша тези редове... Много спомени изплуваха за кой ли път в съзнанието ми, трайно запечатали се там и които никога не ще избледнеят. Мислех си за колелото му, от което той не слизаше ни в пек, ни в дъжд, ни в зимен ден студен; спомних си за неговото фотографско хоби и за страстта, с която толкова силно обичаше планината и родния наш Балкан - не са ни едно, нито пък само две нещата, с които завинаги ще запомня този прекрасен човек; Бог да го прости...

Онази вечер кино репортажът завърши с посещението ви на Соколския Манастир и неочакваната среща с бате Жоро - и той баят е “пораснал” гледам го на филма, ама поне не е надебелял толкова много като мен, ами си е същия като че ли сега го гледам на Лозенец. После се пренесох мислено в Трявна и Горна Оряховица - все по вашите маршрути стъпвах, ама нали и аз съм доста обикалял, та от всяко едно такова място мога да извадя по една трилогия писмени впечатления с размера на “ВОЙНА И МИР” - един ли е, два ли са ми само спомените от тези прекрасни кътчета на България (на които комунягите ебаха мамата бавно и тенденциозно, та вместо сега те да гният из занданите, ние сме се юрнали на края на света, та белким са по-далеч от нас и да не виждаме произвола и разкола им)…

Снощи пък лентата на миналото ме върна в с. Върпища - макар аз никога да не съм ходил там, образите от екрана ме изпратиха отново в онези, малките години на съществуването ми... Ето, че и “Малджията” го няма вече сред нас - от когото пък спомените ми са неизчерпаеми... Каквото и да кажа от тук нататък вече, то ще има само тъжен и горчив привкус. Сбогом, скъпи приятели – нека Бог да просветли вечния ви път небесен...

Явно филмът е сниман преди да дойдете в Австралия - довечера ще си го довърша на спокойствие. Ванеса ще има гостенче с преспиване - внучката на нашия човек (ракиджията) ще дойде у нас, защото той пък днес имал рожден ден, та бабата ще го води на ресторант. Понеже те се грижат за внучето, а няма къде да го оставят, момиченцето ще дойде у нас - тъкмо ще си поиграят с Неси. Аз по план утре рано ще излизам, че трябва едни боклуци да изхвърлям на бунището; от там входна врата за къщата на Уоли ще ходим да купуваме, до търга има да се ходи - на Неничко барбекюто да прибера и т.н. Дейностите ми не свършват – ще ги влача подире си и на оня свят дори. Довечера пък по случай 14 Февруари (който аз по-скоро свързвам със Зарезанските празненства, отколкото с някакъв католически светия, пък бил той и Свети Валентин…), с малка групичка от “влюбени младежи” отиваме в един местен клуб, където освен хапване и сръбване, ще има и безплатен концерт за пенсионерите. Естествено, ще водим и “момите” с нас – че без тях на къде? Ей там, човек ще рече насред пътя да се насере – няма кой едно парче вестник да му подаде... Даниела на другия ден (неделя) пак е на работа. Нени щял да дойде с някаква кола, с която да си прибере стоката от търга - надявам се тогава да успеем да звъннем и по телефона, че да се чуете и вие с внучето си, което е толкова далеч от всичко и всички...

Тези дни вали дъжд, така го дават да бъде и през предстоящите почивни дни. То не че е толкова лошо, но утре трябва най-после да сменим тази врата с Уоли, защото вече съвсем се е продънила. Преди време в онзи магазин за намалени строителни материали, гледах едни много хубави врати - хем чисто нови бяха. Обаче сега дали ще ги имат? - още не се знае; трябва да спасяваме положението с каквото има. Но въпросът обезателно ще се изчерпи утре - вече всяко отлагане е критично...

Колелото на Ванеса също сме го спечелили на търга, обаче тя в момента малко е наказана, та не знам дали ще ѝ го купя. Имаме известни противоречия ние с нея и ще си разменяме шапките един ден, ама де да видим кога ще е... Много почнаха да ѝ знаят устата и да се обажда на всяка казана от мен дума или направена забележка. Ще видя какво да измисля по този въпрос - обикновено когато свири само една вечер хубаво, с голямо желание и настроение, тя е склонна да се направи и на маймуна даже, само и само да ѝ се опрости някакво наказание или пък да ѝ се разреши нещо, което само е споменато, че може и да се случи. Но аз искам постоянно да бъде така, а не само когато очаква награди и разни поощрения от мен.

Иначе, какво друго да ви кажа? - всичко си е по старому, така както го заварихте и така, както го оставихте. Довечера ще закачим обратно знамето в механата, където си му беше мястото до бара. Даниела го изглади онзи ден, но нямахме кабърчета. Тя донесе снощи от работа няколко, та довечера и тази дейност трябва да свършим. Още картините по стените не сме закачали след бояджилъка – ами няма време, бре!...

17.02.2009 - Ето какво става по-нататък с разказчето ми. В петък си тръгнах уж по-рано от офиса, но в къщи пристигнах късно заради шибания трафик – къде се бе юрнал всичкия тоз народ, не мога да разбера? Що не си седят по къщите тези хора, ами само правят калабалък по пътищата, та да се изтрепваме заради тях? След обичайното ни свирене с Ванеса и разни други занимания с неопределено значение, най-после седнахме с Даниела на софрата. Погледахме малко кадри от българските дискове – “Глобусът” и онова другото предаване, с Яна и Тео; оказаха се много интересни, а и самите водещи са доста забавни. После пък се натъкнахме на предаването за Аделаида; всичко ни харесва ужасно много, само че доста сериозно и осезателно закъсваме с напитките – при това интензивно гледане почти всяка нощ, на всеки подобен “сеанс” заминава и по едно шише водка; башка мезето и другите блюда.

С Уоли се бяхме разбрали да се чакаме сутринта рано и да вървим за вратата. Аз бях закачил ремаркето още от вечерта, приготвих боклук за изхвърляне и в 07:30 отидох да го взема от тях. От там натоварихме допълнителни техни отпадъци и заминахме на бунището – първо трябваше да се отървем от боклука. Дъждът беше почнал да вали още нощес, че не спря и през деня. Ама поне хубаво намокри почвата около посевите, че и язовирите пак понапълни – нека има вода, барем очите си да мием сутрин; на гъзовете – майната им...

Стигнахме доста по-рано от началото на работното време и вместо да висим пред магазина, отбихме се в едно италианско кафене, та там да чакаме да го отворят. Пазарлъкът после за вратата стана много добър - намерихме една чисто нова, масивна, дървена и съвсем като истинските; само за $70. Платихме я и заминахме на търга – от там пък трябваше да приберем барбекюто на Неничко. На връщане метнахме и вратата отгоре му, след което поехме обратно към нас. А иначе дъждовалната машина не спря да ръси от небето цялата сутрин, че отиде и до следобеда чак. Само че до това време ние вече се бяхме напъхали в гаража на Уоли и кишата не ни попречи на работата. У тях вече започна голямото пинкяне и гъзурчене по монтажа на вратата - панти, ключалки и т.н.; мерки, размери - цял ден отиде, та до вечерта чак! Като се прибирах към нас, натоварих едни стари клони и пънове, които стояха в страничния им двор на склад, че ги накълцах набързо с моторния трион – като си имам бол дръвца за огрев (разбирай само за печиво, че тук е топло…), спокойно ми е на душата. За вечерта се бяхме разбрали с Янкови и Бранкови да отидем до един клуб в съседен квартал. Поканихме Уоли и Нолин да се присъединят към нас, та станахме по-внушителна международна група. Бяхме изпратили Ванеса да спи при “докторите”, а аз на другия ден ходих да я прибера.

Вечерта в клуба изкарахме много весело и приятно; даже по едно време се разтанцувахме. Божке мили! - аз и танци; две напълно несъвместими противоположности, ама човек като се напие, та понявга не знае какво прави със себе си и като едното нищо може да стане за резил и посмешище на околните. Прибрахме се в 23:00 - ние бяхме с колата на Уоли. На другия ден Даниела пак беше на работа (че какво като е неделя? – в нейния медицински бизнес няма почивни дни), докато аз си останах в къщи да се занимавам с моите ръкоделства.

Първата ми задача за деня беше да прибера Ванеса - на връщане минахме през супермаркета да купим нещо, че нали уж чакахме бате Нени да дойде. Като се прибрахме, всеки се зае със заниманията си - Неси почна да си оправя стаята и да свири, а аз се залових да стягам това барбекю на Неничко. Последното стана като ново, само дето още не знаем дали му работят горелките. Иначе дървената част (рамката) се уякчи с допълнителни винтове и притягане на оригиналните. Ако се окаже, че и горелките му работят, това ще бъде едно чудесно готварско съоръжение за Нени. Не мога да го изпробвам още в реални условия - аз имам газова бутилка, но пък газта ѝ свърши още миналата година, когато пекохме животните за рождения ден на Даниела. От тогава не съм я вадил и така стои, завряна някъде из бараката. Онази вечер стана на дума с Бранко за газ и газови бутилки, та той имал една и не му трябвала - Неничко ще мине в събота през тях и ще я донесе насам, когато идва да си прибере барбекюто. Трябва първо да му видя пламъците, за да съм сигурен, че работи добре - защото като си отиде в къщи и го пробват с останалите букчии от квартирата, ако случайно не се подпали, те просто ще го изхвърлят, калпазаните недни. А пък аз все някак си ще гледам да го оправя - ако нещо има запушено ще се опитаме да го продухаме с компресора на Мал – въобще, ще му вдъхна нов живот, докато другите просто изхвърлят безогледно и безотговорно; загубен народ – не знае какво са глад, мизерия, недоимък и зрял социализъм, струпани в едно нещастно и озлочестено РСО...

Отплеснах се малко, ама то всичко влиза в моя тъжен преразказ. Аз също изгубих кажи-речи цял ден покрай това барбекю. Впоследствие се разбра, че Нени няма да дойде него ден - после вече стана ясно, че кола не можал да намери. Вчера пък купил друга, която сега ще ползва докато оправят неговата, а после щял да я продаде. Неговите сметки без кръчмар са ми ясни и добре познати...

Бранко и Ваня по някое време се обадиха да вървим заедно с тях в един парк, ама аз нали бях зает из дома, а и Даниела беше на работа през деня, та се разбрахме те да дойдат вечерта у нас. Пристигнаха с още едно семейство, с които хора ние се познаваме още от неговия юбилеен рожден ден. И от дума на дума, отзад в двора започна една такава непринудена и разкошна вечер, с всичките му огньове, скари, бири, китари, песни и прочие, та до 01:30 посред нощ. Как ни изтърпяха и този път съседите, не знам; ами, добри хора са - аз нали все това ви повтарям...

23.02.2009 - Денят на Съветската Армия! Може би такъв ден повече да не съществува или пък да няма вече Съветска Армия, но пък датата ми е запечатана в паметта, без да имам конкретни причини за това. Навярно заради това, че навремето в казармата баш на този ден, наред със зеления боб плакия раздаваха и по един “Швепс” в столовата на обяд (от онзи, тиквения...) – нещо като допълнение към разкладката за деня, а добре проявилите се бойци ги пускаха следобед за няколко часа в градски отпуск. Останалите по-неблагонадеждни войници на чувствата и на съдбата, непроявили се чак толкова добре в бойната, политическа и строева подготовка, отличаващи се с “уникални” досиета и лични характеристики на социална измет в разрез с идеите на Ленин и развитото социалистическо общество, в същото време пък лъскаха с вакса за обувки мозайката на циментовия под в поделението, или щедро плискаха вода с кофи във войнишкия нужник, където старателно отмиваха лайната на първенците – да, на онези същите отпускари, с положителните характеристики; по-партийно надеждните и прилежните до степен на гъзолизство. Кой, за мен ли питате? – дали това не бях пък аз тогава? Е, тъй де, тъй – такива бяхме неколцина; все черните овце на стадото от бели. Това разбира се, са само спомени отпреди точно 30 години, които аз никога няма да забравя. Независимо от всичко обаче, настоящите ми редове ще ви въвлекат в по-пресни дати и събития от най-нови дни, а пък по темата за спомените има кой да мисли и да се погрижи (онзи, който малко забавя, но също като мен изобщо не забравя)…

Обикновено в петък обобщавам преживелиците си от седмицата, обаче миналия ден се занимавах с други дейности и не ми остана време за това. Пощурял съм да купувам колело на Ванеса и постоянно следя разни търгове и вестници с обяви - дано излезе нещо подходящо. Миналия четвъртък отбелязахме поредната тъжна и срамна историческа годишнина от обесването на Апостола със своеобразен домашен обред, който протече във висок възрожденски дух и строги национални порядки. Запалихме свещи и кандила, нарязах няколко домата на едро и така почетохме паметта му. До залпове, гърмежи и тържествена заря не сме стигали, предвид сухия режим, който е въведен от няколко седмици насам, но поне изгледахме една българска постановка от дисковете на Албенчето – “Вестникар ли?” по Иван Вазов. С това тържеството ни приключи набързо и се разпределихме по килиите на метоха.

Петъкът, както вече споменах - премина в търсене на колело за една от “послушниците” на манастира, както и нова кола за “игуменката” му. Клисарят обаче стана още в 05:30 и удари клепалото, а вечерта се завърна едва в 19:00 след като почти два часа и половина си проправя път назад, връщайки се от гурбет в столичния град. Ама то много каруци и още повече файтони се бяха струпали пак, бре-е-е - мръдване няма; ни напред, нито назад! Сигурно в съседното село е имало сбор, та за това беше тази навалица. Че и дъжд се изсипа на няколко пъти, разкаля сокаците – тук-таме придойдоха потоци, брод няма! Абе, потоп в най-новия му вариант от 21 Век! Мария вече беше пристигнала у нас и само ме чакаха официално да седнем на софрата. Повеселихме се до някое време и хайде, разхвърляхме се пак по одаите.

В събота Даниела излезе по пазар с Мария, а ние с малкото останахме да свирим и да чакаме другарката за урока по музика. Малката калпазанка се поизложи с някои неточности и невнимания, които беше допуснала, та даже учителката ѝ се скара (а трябваше и ушите ѝ да издърпа, ако питат мен, ама тези тукашните не ползват подобни методи на възпитание – за това са им такива и резултатите, но това сега е друга тема). Временно обаче идеята ми за купуване на колело замръзна, поради превантивни мерки от наказателен характер... Аз ходих до магазина да купувам крушки за осветление, че доста бяха изгорели тук и там из къщата, а Ванеса остана да закусва, да свири и да се занимава с теория на музиката. После през целия ден се занимавах със сглобяването на един шкаф с чекмеджета за нейната стая, където да си прибере безбройните боклуци и джунджурии.

Мария помогна на Даниела до приготвят вечеринката - аз само се изкъпах, че пот шуртеше като вода от мен; беше адска жега него ден. Напоследък е все така - през деня ще изпукаме от топлина, а следобедите се изливат поройни дъждове. Не е неприятно, напротив - доста разхладително е даже; ако в такова време човек излезе отвън и с едно сапунче, та хич няма нужда да си хаби водата в банята под душа.

Гостите ни дойдоха в 16:30, като Миленчови докараха Краси на Мария. Разпънахме чадъра и седнахме на двора. Всеобщата ни веселба продължи до 20:30, когато всички си тръгнаха - само Мария остана у нас, че нещо имаше да се среща с дъщеря си в неделя; нали и тя живее в наше село. Таман седнахме да си довършим чашите и чиниите, от горе пак почна да пръска. Мислехме, че чадърът ще ни уварди от валежа, ама на края се оказа, че трябваше да вземаме спешни евакуационни мерки. Аз упорито останах под чадъра да ми се освежи мозъка, но жените се намъкнаха вътре и ми прибраха всичките мезета. Като се “окъпах” хубавичко на дъжда, влязох вътре и партито ни продължи. Навън вече бушуваше стихията, но ние бяхме на сухо. Изгледахме два диска с концертите на Лили Иванова, които Мария беше донесла от България. Много са хубави и аз още същата вечер ги записах - ще пратим един комплект и на Жоро в Аделаида, че той като чуе за Лиленцето “пиленцето” и се разтапя от кеф чак.

Мария остана да спи у нас, видяха се с дъщеря си на другия ден и си заминаха; Даниела отиде на работа, а ние с Ванеса останахме да оправяме бардака в къщата. Аз прибрах столове, маси, чадъри - изхвърлих боклука и се заех с довършването на шкафа. После имахме определено време за записването на четири нови песни от репертоара - свършихме и тази работа, а когато и шкафът беше вече готов, излязохме за малко на разходка. Неничко уж щеше да идва - и предния ден, и вчера, та и днес дори, ама никакъв не се появи; аман вече с това дете...

Ние с Ванеса отидохме до търга - вече са го преместили от мястото, където го знаете; сега се намира още по-далеч от нас, близо до магазина на онзи мошеник, от когото купувахме контактите - татко го знае. Кажи-речи, ако до сега беше в Дряново, сега трябва да ходим чак в Килифарево на тържище. Много ми се оскъпяват вече разходките, а и находките (ако нещо изпадне от там). Щото то не е само да идеш и да видиш какво има - обикновено все по нещо ми харесва и залагам известна сума. А пък ако и спечеля дадената стока (както е в повечето от случаите...), тогава трябва пак да отида до там, за да си я прибера. За по-едрите боклуци се впрягат ремаркета – абе, проблеми на всяка крачка. Но както и да е - този път нищо не сме харесвали; само зяпахме по рафтовете и се прибрахме безславно.

До това време вече и Даниела си беше дошла от работа, та започна голямата чистка в стаята на Ванеса - изхвърлихме един чувал с боклуци: стари играчки и парчета от тях, непотребни книги и отделни листи от незнайни други произведения; цели купища от нейните “съкровища”, че нали и тя пази всичко като мен, та бяхме се заринали с вехтории и ненужни, никому непотребни вещи.

Вечерта - ядене, свирене, иззяпване на един филм и ето ме отново на работа (как бързо лети времето, а?). Почивката ми отдавна свърши и сега в оставащото време преди да си тръгна, ще трябва да заработя цялата надницата за деня...

02.03.2009 - Ох, пак не знам, милички мои - от къде да започвам с изповедта си сега? За пореден път се натрупаха масови събития, множество случки, преживелици, та чак и небивалици. Ще бъда последователен, както надявам се винаги съм бил, започвайки редовете си с най-вълнуващия факт за днес - рождения ден на малката Ванеса. Тя, завалийката кроеше своите много големи планове специално за този само неин ден и в частност за вечерта, но самата не можеше някак си да разбере, че празникът ѝ се пада по едно никое време на седмицата и че няма как да се правят големи отклонения от ежедневните ни задължения и строго установен дневен режим. Ще се опитаме все пак това да го компенсираме по някакъв начин по време на екскурзията ни в Тасмания, а за довечера сме определили само едно кратко, скромно, вътрешно-семейно тържество. Казах и на Неничко да дойде, ама още не го знам дали ще се трогне толкова много от това събитие... И отново, за да не бъда голословен, веднага се връщам в края на миналата седмица, от където ще проследя всичко случило се в най-точния му хронологичен ред.

В четвъртък, както така си блуждаех на бюрото в правене на нищо (естествено, че на работа – аз през останалото време съм перманентно зает с някаква дейност, та дори и само с мисловна...), ровейки се из Интернета в търсене на коли, колелета и всякакви други, къде ненужни, къде пък по-нужни вещи, изведнъж се натъкнах на една прясна и многообещаваща обява за продажба на автомобил. Обадих се на продавача и предвид факта, че живееше недалеч от нас, споразумяхме се вечерта след работа да се срещнем и да погледнем стоката му, обявена за продан. Обадих се тутакси и на моята стопанка - да пристига на уречения час, в уреченото време и тя като мълния се озова само с 10-минутно закъснение, защото объркали пътя с малкото поради непознаване на района. Както и да е – докато си казах няколко думи с човека, Даниела се появи с Ванеса. Продължихме външния оглед на колата, приказвахме с човека; на края решихме и да я пробваме как върви по пътя. Още от първото впечатление, съдейки по външните ѝ белези (а и по вътрешните), колата много ни хареса и на двамата (всъщност, на тримата трябваше да кажа - нали и малката “професорка”, макар без право на глас постоянно “изразява” мнения и се “изказва” по всякакви въпроси, далеч извън нейната детската компетентност...). Като направихме едно кръгче из квартала съвсем затвърдихме позицията, че макар и не точно тази кола, но такъв модел и марка ще търсим и за в бъдеще. Човекът искаше $14,500, което е с около 3-4 хиляди долара под пазарната цена колата - просто искал да я продаде по-бързо, та за това и цената му била по-ниска. Аз на шега предложих 13 хиляди - той отказа и свали на $14,000. Тогава предложих да спрем по средата на $13,500 и онзи взе да се чеше по главата и навсякъде, където въобще не го сърбеше. Обади се по телефона на жена си, че да се консултира и с нея; какво си бърбориха с кикимората през жицата не знам, но не след дълго каза, че сутринта бил налял за $70 бензин – демек, ще склони на $13,600. Е, рекох - аз пък за 100 лева ли ще развалям пазарлъка? - вземам ги за по-малко от месец стоене зад бюрото, в края на краищата! Бихме тутакси ръката и колата стана теоретично наша. Казвам “теоретично”, защо “практически”, макар и вече понеделник последната все още не е станала наша собственост. В петък Даниела трябваше да изтегли пари и да се разплати с продавача. Аз се бях разбрал с Янко, като идват у нас вечерта, Валя да го остави на този адрес, та да можем да приберем колата към нас. Обаче нищо от това не стана според предварителния план, освен обилното ѝ поливане (не Валя, бре – новата ни кола имах предвид); а оливането почна в четвъртък вечерта, за да продължи и в петък. Понеже в банката нямало толкова много пари на камара и така рано сутринта, Даниела направила чек на човека. Обаче като го вкарали в неговата банка, онези от там казали, че чекът има няколко дни, докато се осребри и средствата му се прехвърлят в съответната банкова сметка. А пък докато това не се случи на практика и продавачът не си види парите в сметката, естествено ние на можем да притежаваме и колата му. Брех, че като се разядосах аз - можело е да изчака малко Даниела и да не бърза толкоз, че онези в банката да съберат достатъчно пари. Ебах аз тая тяхна банка, дето няма 13 бона суха пара в трезорите си! Ама нб - така се случило и така станало. Кога ли сме се радвали на нещо от първи път, та и сега?! – ето ви поредния пример...

Разбра се значи, че колата няма да я получим за почивните дни. Игор ми се беше обадил, че отиват с караваната на къмпинг - малко по северното крайбрежие, на около 80-90 км нагоре от Бризбън; предложи ни да отидем с тях. Аз даже му се похвалих още в петък сутринта, че вече имаме нова кола и че в неделя ще прескочим с нея да се видим и да им се похвалим - колкото за еднодневен плаж, в комбинация с малко море и някоя ледена бира. Добре де, ама след като тази част на мероприятието се осуети, казах им да минат вечерта през нас; ние с Янкови така или иначе щяхме да сме заедно в къщи. Спретнахме си един грандиозен моабет - с кола или без кола, поводът беше повече от ясен.

По-късно с напредването на вечерта, Ваня и Бранко се обадиха, че били в съседство, та и те дойдоха у нас към 21:30-22:00. Тържеството ни продължи на двора, защото отначало бяхме седнали вътре поради вятъра навън. Но после той утихна и всички вече излязохме да вием на прохлада. В 02:00 ние най-накрая легнахме, а с нас предполагам и съседите (които не случиха на комшии)...

На другата сутрин, както е по програма и традиция, проведохме урока по музика. После и самата Даниела стана, засуетихме се: чинии, чаши и посуда докато приберем, то стана обед. Аз предложих, вместо да чакаме до сутринта на другия ден, че да ставаме рано и да пътуваме към Игор и Дарина, по-добре да скачаме в банските и да поемаме още от съботата. Все щяхме да намерим някакъв мотел или нещо подобно, че да преспим една вечер. Речено - сторено, ама на мига; толкова много се разбираме с Даниела! Събрахме малко дрешки и хайде на колата.

Това беше вече в събота следобед, когато пристигнахме в къмпинга. Докато Даниела и Дарина си обменят най-пресните клюки и злободневки, ние с Игор намерихме едно невзрачно мотелче, където съдържателите му ни приютиха срещу $125 на вечер - тримата в една стая; имаха едно двойно и едно единично легло за Ванеса. Върнахме се бързо в къмпинга, който беше само на 10 минути пеш от там - така вече всички отидохме на плажа. Времето беше горещо, слънцето силно и водата топла – въобще, изкарахме много приятно, заровени в пясъка кажи-речи до здрач.

Изкъпахме се от солта, облякохме по едни по-прилични дрешки и излязохме на разходка за сладоледи, бири, ресторант и всичко свързано с курортния начин на живот (за богаташите говоря – в момента не разглеждам случая на онези, дето ядат “Копърка” с праз, режат си от сланината, наливат се с топла търновска бира и чакат да им потъне плувката на яз. “Георги Димитров”; какво от туй, че се го прекръстили на “Копринка” – водата му нали е същата). След вечерята в ресторанта се прибрахме обратно в къмпинга и пред караваната на Игорови довършихме остатъка от вечерта на сладки приказки и уиски с бадеми...

Ние се прибрахме в мотела и веднага легнахме, защото просто нямаше какво да правим посред нощ в тая дупка. На другата сутрин минахме през шибания “Макдоналдс” и купихме закуски (защото тез тук са толкоз прости, че нито сливенски банички имат, нито пернишки мекици, да не говорим за казанлъшки понички пък – а за онези от павилиона в дъното на Лозенешкия мегдан, може само да се мечтае и дружно да си спомняме с носталгия; софиянците сигурно си мислят за квартала – ще ги разочаровам обаче: за бургаШкото село Лозенец ставаше въпрос, освен ако не сте били част от километричната опашка пред поничарницата и сами да сте се досетили за какво намеквам...). Добре, че в къмпинга имаше дървета и караваната на Игор беше на шарена сянка – закусихме набързо и отидохме на плажа. Там падна голяма игра и къпане във водата - ние играхме табла на пясъка, Даниела чете книга и изгоря, а малкото стана църно като цигане. По обед с Игор отидохме до магазина за някои провизии и си направихме един импровизиран гуляй - за плажа беше още доста горещо, та прекарахме повече от времето на сянка в къмпинга. По някое следобедно време пак отскочихме до морето и се къпахме до вечерта. След съответните хигиенизации по измиване на сол, пясък и т.н., в 18:00 поехме обратния път към нас. Игор и Дарина останаха и днес там, защото имали свободни дни от работа.

Ние снощи, както бяхме преяли и изморени, щом се прибрахме и направо си легнахме. Днес Даниела и Ванеса са станали по-рано, та минали първо през магазина да купят някакви сладки за децата от класа - Неси да почерпи за рождения си ден. Аз на свой ред също станах рано и поех по пътя за Бризбън. С нетърпение чакам да стане 16:45 че да си тръгвам. Ако Неничко дойде довечера ще бъде много хубаво, но на него сега не му е до нищо, защото е доста притеснен така без работа. Напред питах един от началниците на обекта да го вземат при тях, но то не става просто така, само с едно голямо желание – първо онези трябва да имат нужда от такива като него, да имат свободни места за работа и т.н. Освен това там наемат персонал с определени знания и умения – една проста гимназия обаче такива квалификации не подсигурява. Така че нищо не се знае още - остава само да се надяваме на най-доброто, което може да се случи само с Божията воля и помощ...