31.03.2009 – Както се вижда от датата на писмото, отикахме на бърза ръка първото тримесечие на годината. Къде с малко зор, къде пък без хич – влязохме вече в новия месец (почти). Независимо от напредналото календарно време, аз продължавам моята безкрайна изповед под формата на този необичаен писмен монолог, наситен с разсъжденията ми върху новини и случки до и към настоящия момент; със злободневките на нашето пъстро ежедневие обаче, баш сега няма да ви занимавам, за да не се тревожите излишно – нали мисля изключително и само за вашето спокойствие в тази малко понапреднала “златна” и почтена възраст...

Предишната си творба разпечатах на служебния принтер в работата – никак не обичам да хабя моето собствено мастило в къщи; то стои само за зор-заман, а пък така получавам и някакво нищожно душевно удовлетворение, че все пак сме ударили келепира и сме спестили нещо дребно, поебвайки дълбоко маститият задник на капиталиста – ярък представител на световния империализъм. От друго място обаче с абсолютна сигурност изтича много повече, но ние повече се радваме на малката аванта, отколкото да страдаме за голямото, което вече сме изгубили. Това е една много елементарна скъперническа философия (вероятно само лично моя), но понявга си разнообразявам сивото ежедневие със спомени от миналите социалистически времена и прекрасно се забавлявам само като си помисля каква помия съм преплувал и в какви лайна газил... Отплеснах се малко, простете – та значи, малкото книжле-писмо го направих още в четвъртък; до това време бях нагласил вече и дисковете, определени за изпращане. Вечерта записах и последните снимки на един диск, с оглед пакетът да се запълни до горе.

В петък вечерта Нолин и Уоли идваха у нас на гости. Те трябваше да стават много рано на другия ден, за това не сме осъмвали, както се случва обикновено – друг път все осъмваме с тях в сладки приказки и наливане с каквото там Бог дал на софрата. После прибрахме масата и легнахме веднага. Отначало седнахме отвън на двора, обаче един внезапен валеж, дошъл сякаш като из облак ни натика набързо вътре, където продължихме с провеждането на тържеството. Иначе валя дъжд през цялата нощ, който хубавичко напои жадната земя. Само че тук, колкото и да вали от небето, количеството влага никога не е достатъчно – е, все пак не е като да се хаби водата от чешмата, че пък да ми я мерят и с водомер.

На другия ден Ванеса нямаше урок сутринта, както се случва по рутинната програма. Учителката била нещо възпрепятствана и се разбрахме ние да заведем малката музикантка при нея. Същият ден тя (за другарката ѝ говоря) акомпанираше на сватбените церемонии в онази катедрала, та урокът ни се състоя едва като приключиха официалностите и след сватбения марш на края. Ние вечерта щяхме да ходим у Ваня и Бранко, та разгеле отивахме към Бризбън - заведохме Ванеса на урок и от там отидохме у Бранкови.

В дома на приятелите ни уж не се бяхме събрали чак толкова много хора, но пък наброявахме достатъчно като количество, за да разкудкудякаме целия квартал, че и съседните махали в околовръст. Ние спахме у тях и на другата сутрин, заедно с още едни техни гости и наши общи приятели, отидохме на излет в Балкана. Тук отварям малка скоба, пояснявайки причините за главната буква “Б” в думата Балкан. Всеки път, когато изписвам това прочувствено понятие, с носталгия си спомням за нашенската Стара планина и родния Балкан, та поне чрез главната му буква оприличавам местните възвишения като нашите. Иначе последните нямат нищо общо, освен горите, но пък за всичките тези години на изгнание, ако не търсех някаква прилика и аналог между емблематични нашенски понятия и природни забележителности, червеите отдавна да са ми огризали кокалите, дълбоко заровен в тукашните трапове и траншеи (гробовете им визирам, за по-недосетливичките). Водих групата по разни пътеки и гори, посетихме водопадите, където сме ходили и с вас (на “Тамбурини”, както майка наричаше това място). Цял ден обикаляхме като въртоглави нагоре-надолу из корията и добре, че взехме всичките остатъци от вечерта – горе на поляната и в края на разходката си направихме една знаменателна софра, та доядохме манджите вместо да се дават на прасето. Времето беше много хубаво, макар че по едно време прикапа за кратко - иначе беше слънчево, дори горещо на моменти. Много народ беше излязъл него ден нагоре по баирите (и това не е чудно - всичките дирят прохладните усои на горската дъбрава); навсякъде беше пълно, места за сядане няма, паркинги няма - абе, цареше едно изобилие от нямане! Само че ние и в такива ситуации сме свикнали да се нагаждаме и нищо не попречи на доброто ни настроение - прибрахме се чак привечер, свирихме с Ванеса и се разпределихме по одаите.

Вчера седмицата започна както винаги с омразния си понеделнишки ден - всеки зает и нагърбен със своите съответни задачи и семейни задължения. Единственото, на което сега се надяваме и което предстои като мероприятие в непосредствена близост е рождения ден на Нени. Той каза, че в неделя ще дойде сам - най-вероятно ще отидем някъде с него. Този път Даниела е на работа и през двата почивни дни - в събота е втора, а в неделя първа смяна. Но пък щом си дойде и излизаме, освен ако до тогава не решим да седнем на двора - все още не знам кое как точно ще бъде организирано, нито пък това има някакво съществено значение за и без друго скучния ми разказ.

Следващото по-далечно мероприятие ще бъде кратката ни почивка, която с няколко приятелски семейства сме си организирали по време на почивните дни за Католическия Великден. Но за това ще стане дума едва като наближи - сега ще ви занимавам само с непосредствено близки факти и събития, защото никак не обичам предварителните планове, особено безпочвените (като например онези, петилетните насрещни планове по времето на социализма, които обикновено се претупваха за три години и според които винаги излизаше, че ние отдавна сме надскочили сенките си и по всички показатели сме задминали загниващия капиталистически строй – каква гнусна лъжа и неописуема измама!).

Вчера Даниела пак наготви една войнишка бака със супа, та съм отсипал едно канче за моя малък Неничко – да си хапне детето нещо готвенко и благо, че кой го знае какво яде като е сам. Чакам го всеки момент да дойде до офиса и да си го вземе, при което и ще се видим – макар и за много кратко, но пък колко му трябва на един татко, за да е щастлив през сълзите си, които пролива всяка нощ и всеки ден подир своя собствен син...

03.04.2009 – А ето и последният анализ за тази седмица, който обикновено ви поднасям в петъчните дни. До този момент нищо кой знае какво не се случи, което е добре за отбелязване. Както казват англичаните: когато няма никакви новини, това също си е добра новина (в смисъл, щом липсват лоши новини...). А пък най-добрата новина в конкретния случай е, че нашият калпазанин Нени най-после започна работа, считано от вчера. От неговата Агенция по заетостта го изпратиха на един съседен остров, където с още неколцина тутманика като него ще чистят пясъка на плажа. Преди няколко седмици в акваторията на нашите географски ширини се разрази един много силен ураган, който предизвика корабокрушението на някакъв товарен кораб. От борда му във водата изпаднаха 30 контейнера с някакви силно токсични соли и химични вещества – водолазите продължават най-усилено да ги издирват със сондите си, с които минават буквално през всяка гънка по дъното на океана. Тях специално рано или късно ще ги извадят на повърхността и най-вероятно съдържанието им ще бъде пожертвано, в случай че се окаже негодно. Не е изключено пък и да продължат употребата на превозваната стока за целите, за които поначало е била предназначена. Корабните контейнери са херметично изолирани и издържат на много високо налягане воден стълб, преди да се смачкат като цигарени кутии до неузнаваемост и в този си вид на самоунищожение да легнат погребани завинаги в тинята на морското дъно; говорим за огромни океански дълбочини, до които трудно се стига или пък изобщо не се достига. Докато изпопадалите и потънали на по-плитко “опаковки” обикновено се възстановяват напълно и стоката в тях остава непокътната. Думата ми обаче беше за друго, а аз както винаги се отплеснах в странични приказки, за което прося извинение. Наред с капичналите се в морето контейнери с химикали, авариралият кораб изтърва и стотици тонове с мазут (суров нефт), който също е превозвал в цистерни някъде из дълбините на трюмовете си. Това огромно нефтено петно тръгна към бреговата ивица на слънчевия щат и по пътя си продължава да предизвиква нечувани проблеми не само от екологично, но и от чисто комерсиално естество. От съображения за сигурността на населението, компетентните власти ведно с отговорните инстанции затварят цели плажове и хората почват да избягват тези силно замърсени местности – в следствие на което пък пазарът автоматично спада до точката си на замръзване, бизнесите закъсват до степен на фалит и всичко останало, свързано пряко или косвено с тези фактори отива на майната си. Именно в тази връзка, щатската управа на местното правителство изпраща стотици хора в най-застрашените райони, за да прочистват замърсяването, предизвикано от корабокрушението, като нашият малък герой беше щастливо попаднал в една от тези ударни бригади. Аз лично това си го представям и отъждествявам като спасителните операции по време на силен и обилен снеговалеж в родната България. От Профкомитета раздават гребла и лопати, торбички с морска сол и сгурия – тружениците зарязват своите станове, стругове и фрези, работниците захвърлят пили, отвертки, тесли, чукове и дружно излизат по тротоарите на борба със снежната стихия. Единствената грешка, който допуснах в случая бе тази, че вместо на работническата класа, тази спасителна дейност обикновено биваше поверявана на хайлазите от Личен състав, Планов отдел, Счетоводство, с най-масовото участие на ИТР-кадрите – конструктори, инженери, чертожнички и архиварки. Амчи то излезе, че в Австралия положението е почти същото, бре – с тази малка разлика, че тук хвърлят безработните на плажа (вместо работещите на паважа…), които въоръжени единствено с кюмюрджийски лопати от най-голям калибър и разгърнати във фронтова верига като за последна атака, започват енергично да изриват отгоре пясъка и заедно с мазута да го тъпчат в чували. Една фадрома върви непосредствено до тях и събира чувалите в кофата отпред. Само не знам от там насетне къде ще ги карат: ще ги заровят там на острова ли, ще ги прехвърлят на континента ли - не ми е много известно. Това “оздравително” екологично мероприятие ще се провежда в продължение на няколко седмици, предполагам (просто защото районът е твърде обширен – хич не прилича само на плажа в Китенския залив “Атлиман”, че да го ошеташ за един следобед – тук говорим за едни безконечни разстояния като между пристанището на Ахтопол и носът на Калиакра, да речем). Неничко (спасителят наш, екологически…) ще работи 7 дни без прекъсване – само ще ги разпуснат за Католическия Великден и после пак заминават на акция. Седем дни работят, три дни почиват - нещо подобно ще му бъде схемата на сменния режим. На острова ще спят в някакви временни бараки, ще се хранят на полеви условия и ще трупат “кариера” - работа хем “доходна”, хем пък и “престижна” (прощавайте за саркастичната ми, изпълнена с огромна доза горчивина ирония...). Най-важното от всичко е, че ще им плащат подобаващо и Нени няма да се шляе като безпризорно псе по улиците. Като се завърне от този санаториум, ще има да разказва кое как е било... Вчера обаче калпазаните не са работили, защото валя дъжд непрекъснато през целия ден.

След като така изневиделица Неничко започна тази негова работа, ние своевременно отложихме празнуването на рождения му ден за неопределено време – нека първо да свърши поставената от правителството задача, тогава пак ще мислим какво да правим с празненствата. Аз пък ще използвам времето на тези дни, че да се завъртя малко из къщи и да посвърша нещо полезно. Партита и моабети не са предвидени, защото Даниела ще работи през иначе почивните за нормалните труженици събота и неделя. Довечера тя ще ходи на някакво служебно тържество с колежките си от работа, а ние с малката Ванеса ще свирим и ще се бавим из дома самички. Утре Неси има урок, а после ще излизаме – около нас постоянно се развиват разни странични дейности и никога не може да ни бъде скучно; чудя са на някои, като кажат: “Свършил/а съм си всичко – нямам какво да правя!” А ве, ей! – работата никога не свършва, бре будала такава; от мен да го знаете. Свършиш ли си един път работата, значи за ковчег си вече…

Аз по телефона, ако забелязвате по тона и интонацията на гласа ми, съм доста лаконичен, празен и не особено словоохотлив в приказките си - съобщавам само повърхностно за ежедневните факти и събития около всички нас. Не се учудвайте и не се тревожете: просто не искам да ви развалям удоволствието от прочитането за тях в писмото ми, където последните са описани дори и с най-малките, често твърде излишни подробности.

Гласим се от края и за кратковременната ни екскурзия от петъка на другата седмица, тъй като тогава се падат четири поредни почивни дни; от Бога дадени, така да се каже. На въпросното място ще се окажем една внушителна група от сънародници и близки приятели - почти всички участници в Новогодишното тържество, което пък проведохме по-миналата година в онези вили на “Хей Балкан, ти роден наш”. Този път само Янкови ще отсъстват от всенародното мероприятие на етническите българи поради заминаването им за Нова Зеландия. Те са живели там няколко години и имат доста приятели и познати - сега им отиват на гости за почивните дни, че да се осерат от ядене и пиене, както едно време са го правили (ние също няма да останем по-назад от тях).

Други новини от тази част на Планетата няма - всичко върви и животът си тече (изтича по-скоро...) по обичайните канони и неписани закони без особени сътресения и препятствия; е, поне за сега. Радваме се много, когато се чуем по телефона - аз имам възможност да ви се обаждам и всеки ден даже, но времето все не достига и това ме възпрепятства, осуетявайки добрите ми намерения. Ще гледам по-често да го правя, за да сме спокойни всички: вие за нас, а и ние за вас. В понеделник, съгласно установената традиция ще продължа с описанието на почивните дни, за които както вече знаете нямам абсолютно никакви планове; а това малко ме плаши...

06.04.2009 – А ето го и репортажа за изминалите почивни дни. Почвам подред и в хронологичен ред - още от петък вечерта; въпреки, че нямам нещо изключително в актива си, с което да се похваля и да блесна пред света.

Прибрах се в къщи необичайно бързо. Пътуването ми отне съвсем малко над час време, защото нямаше много движение по улиците. Точно тогава се провеждаше някакъв важен (за запалянковците…) мач на един от стадионите и подивялата от спортна злоба паплач се придвижваше бавно нататък, като с това им стълпотворение задръстваха други пътища, които за щастие не бяха в моята посока. Това до голяма степен облекчи пътуването и аз още в 17:30 си бях вече в нас (не ми се беше случвало от месеци насам – усещането е направо прекрасно, почти оргазмично, ако такова сравнение съществува в природата). Даниела трябваше да излезе за своето служебно тържество към 19:00 - ние вечеряхме до това време, закарахме я до клуба и се върнахме да свирим. После Ванеса си легна, а аз дремах пред телевизора до 23:00, когато ходих да прибера обратно майка ѝ от ресторанта.

На другата сутрин денят започна с малко репетиции преди да дойде учителката. Урокът мина успешно и аз излязох, че нещо трябваше да купувам - помотах се по тържища и дюкяни, нищо не намерих от това, което търсех и се прибрах в колибата безславно като първобитен човек без дневния си улов след неуспешен лов. До този час вече Даниела пък трябваше да излиза за втората си смяна на работа, а ние с малкото останахме да се въртим из нас. Аз започнах да се занимавам на компютъра и да сглобявам филмите от Нова Зеландия; Ванеса през това време свири, чете книжки, забавлява се сама с нейните ръкоделства и вече накъселият следобед се изтърколи за един кратък миг. Вечерта аз готвих - Даниела ми беше приготвила да изпържа едно кисело зеле, както и няколко свински мръвки за аромат. Нарязах си няколко домата и с една скромна каничка мастика, търпеливо и незлобливо зачаках пристигането ѝ. През това време Ванеса се наяде и легна, а аз останах да гледам някакъв тъп филм по телевизията, който съм гледал милиони пъти преди това, но всеки път го гледам като нов, защото нали вече ви казах, че е тъп (а може би пък тъпият да съм аз, щом не съм му запомнил репликите по сценария). Така безславно мина съботния ми ден, който би било срамно да описвам поради отсъствието на всякаква тръпка и емоция (освен предизвиканата от едва втората каничка с мастика, която чак тогава ме приведе в хоризонтално положение и след като видях дъното ѝ сухо, последната тутакси ме хвърли в постелите единствено за блажения ми сън).

В неделя Даниелчето, горкото пак ходи на работа - този път то беше първа смяна и излезе много рано. Аз също станах с нея, за да пооправя малко къщата, че вечерта я бях зарязал като курник, барабар с мръсните чинии, хвърлени и струпани накуп в мивката. За да намеря кое къде се намира в тая навалица и неразбория от мазна кухненска посуда, първо трябваше тях да измия – дрънкането на порцелана по тенекията на умивалника не предизвика никакви усещания у подрастващото поколение; щом обаче почнах да чукам яйцата за палачинките, малкото усети шума с музикалните си ушенца и тутакси цъфна при мен в кухнята. Рекох него ден да ѝ направя малко по-специална закуска - стига съм я тъпкал с тези еднообразни попари от бисквити и мляко. Като втасахме със сутрешните ритуали, всеки от нас се залови със своята дейност. Аз пак подлегнах компютъра и филмите, а Ванеса се зае с практическите си упражнения по свирене и изучаване на музикалната теория. Така мина целия ден, та чак до вечерта. Даниела си дойде от работа - спа, чете книга, шета, пра и простира, а през цялото това време аз бях неотлъчно до компютъра. Направих първата част на филма; втората е почти завършена и има само още един малък отрязък, който трябва да се сглоби. Както личи, тази екскурзия ще се разпредели в три самостоятелни диска, с продължителност от близо два часа за всяка серия. Надявам се да е станала добра продукция – това ще видим чак на официалното ѝ представяне пред широката публика...

Иначе работната седмицата започна, както винаги с начало днешния шибан понеделник – единствено обаче фактът, че ние още в четвъртък следобед потегляме на екскурзия, за мен е напълно достатъчен да предизвика малко по-приповдигнатото ми настроение, дълбоко осъзнавайки, че настоящият понеделник не е пък и чак толкова шибан, колкото си го помислих че е, когато сабалам с подчертана мъка си надигнах главата от възглавницата на топлия семеен креват. С Неничко също се чухме снощи, което допълнително нивелира нервните ми окончания в кухата лейка - той ще си дойде от острова по всяка вероятност още в сряда за предстоящите празнични почивни дни, които официално започват в петък. Дали обаче пак ще се връща на тази негова работа, не се знае още - ще разберем допълнително като се видим.

Снощи получих тревожното ви съобщение за смъртта на скъпият наш и незабравим чичо Тошко Шкодров - жалко за добрия човек; пореден тежък душевен удар и погром след загубата на приятел, близък, роднина и съратник. Огромно множество от спомени изплуваха пред мен като на лента - от почивките ни по морето, от походите ни по Балкана и като колеги вече в добрата стара “Електроника”; да не говоря пък като по-малък, още от най-ранните си детски години. Че от лозето ли нямаме спомени, че от къде ли не? Веднъж пълзяхме нагоре по Пеещите скали с него, заедно с чичо Ваньо Киселенков и ние двамата с татко, а той все подвикваше отзад: “Зор, зор, ама берем рахат!” Ами защото на никой от нас не му се катери нахалост по баирищата, ама пък на равното поне - тогава бива... Е, сега и той ни напусна вече. Много се намъчнявам, когато трябва да правя подобни мрачни равносметки и тъжни анализи – въобще, животът комай не е измислен много добре и според мен, иначе безупречният Господ има доста съществени пропуски в конструкцията му; ама върви го променяй де, ако си нямаш работа... Бог да прости добрият ни семеен приятел – жалко за всички нас, които скърбим наред с близките му…

Тази сутрин получих и едно писмо от Митко Пенджерков – той каза, че са идвали с Ася до Габрово, специално заради тъжния повод покрай погребението на чичо Тошко; те също бяха много близки с него и семейството му. Похвали ми се, че много се бил зарадвал на подаръка от татко - бурето за ракия! Амчи разбира се, че ще му го дадете - аз прекрасно си го спомням, едно малко такова; само 15 кила течност май че събираше, та може да му се наложи и три пъти да го пълни през годината, в зависимост от интензитета на потреблението им. Дали даже не ни го прави един майстор-бъчвар в Лъката - дюкянчето му беше баш срещу фурната на площадчето, няколко къщи по-надолу; гледам, че на мястото на тая фурна сега са вдигнали сградата на милицията, бял ден да не видят дано... Е, може и да бъркам малко в носталгичните си трепети, но пък ясно си спомням, че ние сме ходили в този район и то именно с тази цел - за набавяне на буре! Митко също обеща, че ще го напълни с ракия и като му отида на гости в София, ще почерпи от отлежалата - абе аз пък дали да не го проверя: държи ли си на обещанията или само се ебава с мен? Ох, пиле да съм, че да прехвърча – мамка му...

09.04.2009 - Пиша датата и си спомням, че днес Албенчето навършва 40 годинки. Нека да ни е жива и здрава, за сега само със задочните ни благопожелания, а ние отделно довечера ще ѝ се обадим по телефона, че да я поздравим за празника и нейния “окръглен” вече юбилей. После естествено ще звъннем и на вас, за да си помълчим взаимно. Днес, макар че все още е само сряда ще направя краткият си аналитичен обзор на късата седмица, тъй като утре по обяд ще се видим набързо с Нени, ще ядем нещо на крак в някоя закусвалня или пицария, ще направим малък локален пазар и ние вечерта потегляме. Фактически той ще си дойде от острова още довечера - снощи говорихме по телефона с него, но забравих да го попитам дали ще се връщат на работа и след празниците. Сигурно ще ги върнат, защото поради лошото време те и без друго нищо не свършиха там, за каквото уж бяха командировани (заточени). Постоянно валяло, каза Нени - едва днес просветна малко, но от утре прогнозата е пак да се подмокри.

Иначе други съществени новини и събития няма около нас - сега тази наша предстояща малка екскурзия/почивка е стъпила на първа позиция от дневния ред и това е единствената ни тема за приятни разговори. После пък ще дойде Великден - яйца ще рече да се боядисват, ще ми се и на черква да отидем в събота вечерта, а може би и в неделя сутринта. За неделя следобед има планирано едно предварително мероприятие в ресторанта на българката, където да уточним евентуалното празнуване на моя 50-ти юбилеен рожден ден (ба мааму – че кога пък одъртях толкова бързо?). В същото време българското землячество е организирало всеобщ празничен пикник в Бризбън, та не се знае на къде ще наклонят везните и къде ще се замъкнем в крайна сметка. Във всички случаи паркет няма да набивам, нито ще боядисвам - амчи нали е празник, свят ден уж...

Както сами усещате и вече се досещате, липсата на факти и събития определя и краткостта на това мое мимолетно включване. Надявам се като се върнем след празниците, да имам повече наличен материал за синтезиране и описване. Аз и там ще си нося компютъра, но дали ще имам време за писателско творчество - не съм много сигурен. Доста паплач се събираме и ще бъдем в постоянен контакт с останалите, а и все някъде ще се ходи, нещо ще се прави и се съмнявам, че ще ми остане време за писане. Но даже и така да е, щом се върна на работа, ще отворя нова страница в настоящата ми стара история. До тогава се надявам вие да сте получили нашата малка пратка, заедно с дългото и обширно писмо; искам да се радвате на всички филми и снимки, които също са част от нашето напрегнато ежедневие.

14.04.2009 – Хайде, пак сме на работа - снощи се завърнахме живо-здраво от екскурзията и днес е един такъв никакъв ден, според моите качествени преценки. Не е шибан, защото не е понеделник; но пък дори и да е вече вторник, последният се явява в качеството си на първият работен за седмицата след дълга поредица от хайлазуване и лентяйство, а това автоматично го уеднаквява с останалите понеделници. И отново добрата новина е, че тази седемдневка ще бъде в по-съкратена форма, започвайки с един ден по-късно.

Таман дойдох на работа и докато си погледна натрупалата се през почивните дни кореспонденция, да прегледам злободневните материали из Интернета и още някои други странични и чисто лични дейности, компютъра ми взе че изгоря. Е, не съвсем в буквалния смисъл с огнени пламъци и яко дим, ами само екранът му нещо взе да става на едни цветни вертикални линии, без моята персонална намеса. Изключих-включих няколко пъти с надежда повредата да се оправи от само себе си, но кутията не рачи да възстанови първоначалния си образ. Именно тогава вече получих и своето истинско облекчение (нещо подобно като да си имал няколкодневен запек и изведнъж да се освободиш от товара с мощен тласък и звучен пърдеж) - по моята скромна преценка на запознат с подобна техника, поражението щеше да бъде голямо и почти катастрофално. В настоящият момент аз с особено задоволство и видима наслада ползвам компютъра на нашата млада и красива секретарка, която пък днес за щастие отсъства – в нейната кантора обаче мога само да се ровя из Интернета, да си пиша мои лични документи и да се занимавам “легално” с всичко друго, но не и с чертежите, които се чакат да излязат от моя страна. Чертожната програма, на която работим по проекта е инсталирана само на компютърните станции, които имат пряка връзка с конструкторската документация. Останалите компютри на простолюдието със синекурните позиции (закупчици, секретарчици, счетоводителки, деловодителки и друг помощен персонал) са оборудвани само с най-необходимото и елементарно програмно подсигуряване, достатъчно да получават Електронна поща, да имат достъп до Интернет и да пишат/разпечатват най-различни документи. Така, при тази извънредна ситуация и в условията на пълно безхаберие от моя страна, сега започвам подробното описание на изминалите няколко дни. Преди това обаче само с две-три думи ще опиша “динамичната” си сутрин, в която освен дето смених задните гуми на колата и се видяхме с Нени за по-малко от 5 минути, нищо друго съществено не ми се случи (поне до настоящия момент в 11:10 местно време...).

Значи - в четвъртък след работа (около 17:00), аз се срещнах с Даниела пред къщата на Игор и Дарина. Офисът, където работя се намира в непосредствена близост до тях - само през една улица (не бе, мръсници – какво пък си помислихте сега? - никога не съм прескачал в обедните си почивки през оградата им, нито през плета им, нито пък съм им влизал в двора; аз жена на приятел не барам, освен ако тя сама не ме прелъсти и изнасили). Те също се бяха нагласили да потеглят още същата вечер заедно с нас, но се забавиха с половин час, докато се оправят с товаренето на багажи и провизии. За разлика от тях, ние бяхме експедитивно готови за тръгване - като дори толкоз много експедитивни, че на тръгване от къщи Даниела беше забравила половината неща в хладилника (главно хранителни стоки от първа и по-второстепенна необходимост, а за връщане обратно не можеше и да се помисли: от нас до тях е 80 км...). Сланината забравила, яйцата забравила; киселото ми мляко дето беше за салатата от марули, маслините, сиренето и още няколко артикула, на които вече не помня съдържанието също бяха забравени. Е, барем хляба беше взела и две дини повлякла подире си, га че ще вървим на жетва. По дългото близо 400 км трасе, завалийката си спомняше периодично какво беше забравила в къщи, което дойде почти с честотата на “На всеки километър”. Тези сериозни пропуски в подготовката на екскурзията бяха свързани с многократни спирки по пътя: от едно място купихме яйца, от друго домати и разни салатни произведения, но нищо не можеше да замени нашите стоки, които стояха безмълвно и най-чинно подредени по рафтовете на хладилниците – уж готови още от вечерта за натоварването им в колата. Впоследствие обаче този факт се оказа изцяло в наша полза, защото толкова много храна остана и без друго, че ние ако и нищо да не бяхме носили с нас, пак гладни нямаше да останем. При тази голяма банда, която представляваше компанията ни, всеки беше помъкнал такива внушителни количества от хранителни запаси, като че ли там щяхме да посрещаме второто пришествие и едва ли не влизаме във война с китайците! Е, те на това му се вика криза - от която да ти растат гъзът със шкембето и дебелее още вратът...

Най-после тръгваме - ние караме и фучим спортно напред, Игорови с караваната пъплят отзад на някакво време малко след нас. Естествено в този час на деня попаднахме в задръстването на всички останали летовници и курортисти, които също като нас бяха решили да напускат града още същата вечер. След 2 часа време по хронометър и пропътувани едва 40 километра като разстояние, пътят най-накрая се прочисти от навлеците и ние започнахме да се движим като същества от 21 Век, а не като първобитните хора, дето само са пълзели из пещерите си навремето. Едва в 22:30 пристигнахме в къмпинга и шумно се настанихме в бунгалото - не че спестихме кой знае колко много време, но пък чувството, че на другия ден се събуждаш като курортист е друго, вместо да станеш сутринта рано с мисълта, че от там насетне те очакват 400 км гневно пътуване, в следствие на което половината ти ден вече да се е прахосал по пътищата. Защото в интерес на истината трябва да отбележа, че останалата група от туристи пристигнаха едва привечер, току за аперитива; нали го знам аз какво е – дребни деца, приготвяне на закуски, туткане, врътня покрай тях; човек и много да иска, та пак барем до обяд не може да тръгне от потриване. Отделно от всичко и самото място не е толкова близо – аз споменах разстояние от 400 км, което е малко грубичка и леко завишена преценка. Но пък и точните 370 км като път си изискват едно средно време от 3-4 часа на непрекъснато пътуване - по какъвто и начин да се движиш, без излишни спирки и пикане. Ние вечерта по трасето също направихме една кратка почивка за подхапване, но аз самият ритуал по основната вечеря си го извърших чак като пристигнахме и се намъкнахме в бунгалото – дори след като се умириха и духовете около мен; първо пих ракия за възстановяване на душевния мир, после вечерях обилно за заздравяване на разума – легнах и спах като нерез…

На другата сутрин излязохме на разходка из района - къмпингът на Игорови се намираше само на някакви си 10-15 минути ходене пеш, та първото ни посещение беше при тях. Те пък миличките вечерта имали проблеми с разпъването и укрепването на караваната, та бяха духнали свещта чак в 02:00 призори. Сварихме ги още да си пият кафето - дорде поиграхме с него малко табла и то стана пладне. Наслагахме печивото на скарата и моабетът започна още там и от обяд. Постепенно започнаха да прииждат и другите екскурзианти - Миленчови, Краси и Светла, Емо, Роси и останалите. Хайде, привечер вдигнахме цялата тумба и циганският ни табор се премести в нашия къмпинг, където имаше повече условия за посрещане на големи групи хора; там беше обособена специална територия за провеждането на по-внушителни празненства, под навес в случай на дъжд и въобще всичко беше малко по-добре устроено, отколкото в другия лагер. Грачихме и вихме като батлани до сред нощите - как ни издържаха останалите летовници без да се оплачат на полицаите от нас, не ми е много ясно; явно жилави и търпеливи хора са били. На края утихнахме и се разотидохме по квартирите, ама така и не знам кое време беше станало – във всеки случай, слънцето не се беше подало още; през тъмната част на нощта трябва да е било…

Следващият ден, още от вечерта беше определен за риболовен “полуден”, обаче Игор постави почти смазващи и непосилни за изпълнение условия във връзка с по-ранното му начало - когато ние с Краси едвам се дотътрихме до мостика малко след 09:30, рибата я бяха вече пренасочили по други канали и там беше останала само водата. Ентусиастът Игор също си бе умирисал куките и ръцете на стръв и умрели червеи, ама и неговата кофа беше празна - хем беше станал в тъмно и отишъл още с изгрева там (понеже независимо че е руснак, той не пие така свински като нас, българите). След тези жалки и отчаяни опити за риболов, всички въдичари си разотидохме по къщята.

До това време Даниелчето се беше вече курдисало при Дарина пред “шатрата” на сянка и двечките много оживено люпеха семки, закупени от руския магазин като храна за папагали и се надпреварваха коя по-напред ще напълни с фасове бурканчето от детски храни пред себе си (вместо пепелник). Краси беше решил да води големите батковци да карат картинги и аз с готовност се присъединих към спортната им група. Изкарахме почти целия следобед във висене на опашката първо да влезем; повъртяхме се 20 минути по пистата и то пак стана ракиеното време. Прибираме се целите вонящи на бензин, с множество мазни петна по най-новите ни дрешки, но пък чувстващи се като Майкъл Шумахер след поредната му победа във Формула 1. За дечурлигата това беше тема на разговор и обсъждане в продължение на една цяла нощ (до следващото ни ходене...), а ние старците пак събрахме пейките и масите на закрито под навеса, с което дадохме ход на втората серия от земляческия ни сбор. В този форум взеха участие и нови попълнения, допълнително пристигнали при нас – както може да се очаква, всичко мина най-тържествено и весело. Агитката ни се разтури пак по малките часове на нощта, след което легнахме като давени във варница котки и котараци...

Следващият ден беше неделя - още от сутринта обещаваше да бъде топъл, слънчев и приятен. Децата вече почнаха много да напират за отиване към морето и игри по пясъка на плажа, та една смесена групичка от татковци и майчици, барабар с по-ситните ни изчадия заминахме на разходка из района на залива. Намерихме няколко малки лагуни, където се потопихме в хладната вода, повървяхме за разтоварване, поразходихме се малко и точно на обяд се видяхме с останалите “на сухо” участници в една бирария на пристанището. Там утолихме жаждата - кой с бира, кой с лимонада; на когото каквото му прилича и му се полага по устав... Взехме решение отново да заведем децата да карат картинги и аз пак се включих в сдружението им - този път заедно с Ванеса. Краси повлече и Светла, а тя пък и малкия разбойник, та на входа ни дадоха отстъпка като “многодетна” група. Сценката с чакането на входа се повтори, като този път освен батковците имаше и други “дразнители”, па макар и по-дребни... Най-накрая се добрахме до количките - там имаше и двойни картинги, с две кормила, които са много подходящи особено за дребосъците, мислейки си че и те управляват спортното возило като по-големите. Ванеса цялата сияеше от радост и беше на седмото небе от кеф - толкова щастлива е само, когато приключва със свиренето и отива да си ляга!... Докато се приберем от пистата, останалите дневални от почиващата смяна бяха вече почнали да режат домати и лук за салатите, а една от послушниците дори месеше кайма за кюфтета – въобще, ролите и задачите бяха разпределени по братски и всеки си носеше службата бодро и уставно.

Нея вечер беше прощална така да се каже; отпразнувахме и Цветница по подобаващ начин и с подходящ ритуал. На софрата имахме две именнички, та не сме си хабили наздравиците съвсем без повод. Докато поринем боклуците след основната група посетители, които си тръгнаха малко по-рано, то пак стана среднощ. От едно съседно бунгало вече “любезно” и доста настоятелно ни приканиха към приключване с тържествата, защото колкото и да пазим тишина, ние сме си влудяващо гръмогласни; а пък да надкудкудякаш 20-30 сдружени земеделеца, седнали да се наливат с ракия на една обща софра, първо изисква много опит, голямо търпение, но най-вече силен и мощен глас като моя, например – в такива и подобни случаи мен никой не може да ме надвика...

Така с раздялата ни вечерта, сложихме край на този малък излет, който премина много весело, неангажиращо и спонтанно. На следващия ден всеки поемаше по собствените си пътеки обратно към дома – с някои общи приятели се прегрупирахме и пътувахме заедно до места, които представляваха интерес из околностите. Ние зор нямахме никакъв да се прибираме рано, така че денят си го уплътнихме в пътуване и опознаване на “родния край”. Почти през целия ден се изливаше пороен дъжд, който затрудняваше и забавяше движението по пътищата в глобален мащаб. На много места газихме из наводнения, минавахме през излезли от коритата си реки и потоци - обаче мъглите и всеобщата подгизналост от вода не успяха да помрачат нашите най-пресни спомени от предишните дни. Дори напротив - аз много се радвах на дъжда, защото ми изми идеално колата и сега е по-лъскава и от нова дори. Е, от някъде даже се стече малко водица и прокапаха няколко капки по арматурното табло, ама сега няма да се спирам на този факт като на съществен дефект - защото пък ако това беше някой “Москвич”, отдавна да се беше напълнил до покрива от местата, през които минахме и локвите, които изгазихме. А пък че се проточили две капки вода в трандафорите на Даниелчето, приех го за чиста случайност, предизвикана от екстремните условия на движение...

След като скиторихме цял ден по сокаци и паланки, в 18:00 отново се събрахме пред Игорови, които също току що си бяха пристигнали. В техния двор бяхме оставили колата на Даниела, която само се прехвърли на нея и продължихме към нас - бяхме прекалено изморени, гладни и жадни, за да оставаме “на кафе”, както Игор настояваше; нали знам аз как стават тези работи - щеше да се стигне и до преспиване у тях... Така ние след още един час си бяхме вече в къщи - разтоварихме багажериите, разпределихме едно-друго по места (пранета, хранителни остатъци и отпадъци), ядохме много бързо, почти в движение и веднага легнахме пребити.